Аристократът

ДЕВЕТА ГЛАВА

Няколко часа Брант и Дафни работиха в приятна хармония в библиотеката.

— Много добре се справяш — похвали я той. — Само внимавай да не си издраскаш ръцете.

— Леля Кло няма да е доволна, като ми види ноктите. Не мога да ги поддържам толкова дълги, колкото тя иска. Сигурно ми липсва калций или нещо такова.

— Дай да видя — протегна ръка Брант.

Тя му хвърли още един от неповторимите си подозрителни погледи и предпазливо му подаде ръката си.

— Ноктите ти не са изпочупени. На мен ми изглеждат съвсем добре. — Усмихна й се лукаво: — Аз лично предпочитам жената да има къси нокти. По-безопасно е.

— Вярно е — въздъхна Дафни. — Винаги се одрасквам.

— Точно това имах предвид.

— Едва ли, но не смея да мисля какво точно имаш предвид.

— Може би ще разбереш. А, тази сутрин пристигна филмът с един от моите футболни мачове. Искаш ли да го гледаме заедно?

Очите й светнаха:

— О, да, много ще ми е интересно!

— Тогава да вървим. Ще свършим тук утре.

Взетият под наем прожекционен апарат и екранът бяха в неговата спалня.

— Надявам се, че тук няма да ни прекъсват — обясни той, когато тя отново го погледна подозрително. После зареди филма и пусна апарата. Скоро екранът започна да се изпълва с негови съотборници.

— Боже мой! Толкова са големи! Това ти ли си, Брант? Изглеждаш много различен!

— Да, а сега внимавай. Виждаш ли ме как викам да ми подадат? Аз победих и реших да получа топката. Това означава, че сме в нападение. Можеш да отбележиш точка само когато топката е у теб.

— Като пинг-понг…

— Точно така, но не съвсем.

За голяма негова изненада и удоволствие, очите й бяха приковани към екрана. Неочаквано Дафни скочи и плесна с ръце:

— Това беше страхотно! Как можеш да хвърляш така надалеч?

— Не е много далеч — възрази той скромно. — Само около трийсет метра. Моят главен партньор — играчът, чиято основна работа е да тича по игрището и да получи или хване подадената топка — е Лойд Нолън. Мисля, че ще ти хареса.

След няколко разигравания имаше подаване на топката в мъртвото поле и тя отново започна да пляска с ръце, развълнувана като истински запалянко на „Звездите“.

— Прекрасно! Каква точност! Никога не съм си представяла… Чакай малко, Брант. Те те събориха! Добре ли си?

— Разбира се. В този мач не ме затрупваха много пъти. Защитата на „Патриотите“ не можеше да стигне до мен. Виждаш, че в момента резултатът е шест на нула. Гледай сега как Гай Ричардсън ще вкара още един гол. Това значи, че топката ще влезе във вратата и получаваме нова точка. Вече водим със седем на нула.

Така гледаха почти до средата на мача.

— Здравейте, какво е това?

Ръцете на Дафни се свиха в юмруци. Бе потресена от разочарованието и ревността, които почувства.

— Гледаме филм, Лусила. Един от футболните мачове на Брант.

— Колко приятно! Имате ли нещо против и аз да погледам?

Дафни имаше много против, ала Лусила така или иначе остана и третата четвърт премина в неприятно напрежение. Обясненията на Брант ставаха все по-къси, а въпросите на Дафни все по-малко.

— Господи! — възкликна Лусила. — Време е за чай. Може ли да догледаме мача някой друг път?

— Даф? — попита Брант.

— Разбира се. Слизайте, аз след малко идвам. Искам да се измия от мръсотията.

— Да, скъпа, моля те.

Дафни излезе.

— Как е главоболието ти, Брант? — усмихна се Лусила.

— Търпи се. Какво мислиш за новите тапети в столовата?

— Прекрасни са! — Тя му хвърли един въпросителен поглед. — Но не ти ли казах вече, че ми харесват? Е, няма значение. Мислех си, дали да не прескочим до Лондон? Ще отидем на театър, после ще вечеряме на някое изискано място. Ако стане късно, можем дори да останем до утре.

Първата му мисъл беше: Защо пък не? Това можеше да накара Дафни да ревнува. Ала се сепна от собствената си непочтеност.

— Струва ми се, че идеята ти не е много добра.

— Защо? — попита Лусила, хващайки бика за рогата.

— Лусила — спря я той насред стълбите, — как си финансово?

— Много добре — отговори тя. После, осъзнала важността на думите си, бързо добави: — Тоест, не вярвам да умра от глад. Но данъците в Англия, нали знаеш… Убийствени са. Много ми е трудно да живея от ограничения си доход, обаче…

— Обаче предлагаше да вложиш в Дафни.

— Да вложа? О, имаш предвид да й заема пари?

— Не, да й дадеш пари.

— Мога да си го позволя, разбира се, и ще го направя, когато си получа наследството.

— Ясно — кимна Брант. — А, Кло! Ходи ли в библиотеката?

— Да. Вие с Дафни сте свършили прекрасна работа. Къде е тя?

— Мие си мръсотията — отговори Лусила с тон, който трябваше да внуши, че Дафни е покрита цялата с нечистотии.

— Е, значи всеки момент ще дойде. Готвачката е приготвила чудесни кифлички. Като бисквити са, Брант, на пластове и не много сладки. Мажат се с масло и мармалад.

Той чудесно знаеше какво значи кифличка, но не каза нищо. Благодари наум на Господ за Кло и навременното й появяване. Разбира се, съзнаваше, че тя вероятно ги е дебнала.

След ужасно скованата закуска, през която Лусила и Кло непрекъснато си разменяха захаросани залпове, Брант остави чашата си за чай и се изправи:

— Ние с Дафни отиваме да яздим. Хайде, ела… — Тя се поколеба и той добави: — Трябва да обсъдим плана си за работа утре в библиотеката.

— Добре — съгласи се Дафни. Това бе първата дума, която произнесе, откак влезе в столовата.

Лусила сякаш понечи да възрази, но Кло бързо сложи ръка на рамото й и заговори:

— Казах ли ти какъв великолепен фризьор намерих на остров Крит? Направо чудесен! И с такива тъмни искрящи очи!

Брант избяга.

— Къде отиваш? — извика той, когато Дафни се запъти към стълбите.

— Да се понамажа с малко мръсотия.

— Защо острият ти език работи само срещу мен? — засмя се Брант.

Тя не можа да се сдържи и отговори на усмивката му.

— Ти си един много лош мъж.

— А ти — отвърна той, преди да се е замислил, — си една възхитителна жена.

— Обаче имам много дълги нокти.

— Ще се погрижа да бъдат отрязани, когато му дойде времето.

— Освен това съм глупава.

— Само покрай Лусила.

— Леля Кло ме нарича пиленце.

Брант се замисли за миг.

— Ще трябва да я попитам какво точно има предвид. А сега да вървим.

Беше много студено и от изток духаше силен вятър. Слънцето не се виждаше никакво, за да стопли поне малко. Якетата не успяваха да ги предпазят. Брант усети, че е мразовито, но не му се връщаше в имението. Спомни си за една изоставена къщичка зад имението и се усмихна на себе си. Насочи коня си натам. Дафни не каза нищо. Когато къщичката вече се виждаше, той потрепери театрално:

— Боже, какъв студ! Ще легна с пневмония. Хей, Даф, виждаш ли онази къща? Мислиш ли, че хората ще имат нещо против да влезем за малко да се стоплим?

— Никой не живее там. Предполагам, че можем да спрем и да се стоплим.

Ах, помисли Брант, такава невинност!

Завързаха конете пред къщата и той блъсна разклатената входна врата. Вътре имаше само една малка кухня и една стая.

— Откога е изоставена тази къща? — попита.

— Откакто я помня — отговори тя и отиде в средата на стаята. — Ако наистина ти е студено, можем да запалим огън.

— Хайде!

Дафни се оказа по-опитна и скоро в камината се разгоря пламък, а стаята се изпълни с дим.

— Знаеш ли, можеше да се върнем в имението. Беше точно толкова близо.

— Не исках да те гледам как отново се превръщаш в отбраняваща се мадона. Ела, да седнем тук.

Разположиха се с кръстосани крака на пода пред огнището.

— Още ли ми се сърдиш за снощи? — попита той след малко.

— Не, всъщност не — отговори тя, без да се обръща към него.

— Нямах желание да ти прозвуча като самонадеян простак.

— Сигурно. Просто ти идва отвътре, така ли?

— Може би — засмя се Брант. — Щеше ли да се ядосаш, ако бях спал с Лусила?

Дафни завъртя глава към него и премигна насреща му.

— Не! Това няма нищо общо с мен!

— Нито дори малко?

— Е, може би съвсем малко.

— Но не повече от капчица?

— Ако капчица в Америка викате на онова, което ние наричаме напръстник, горе-долу е там. Ох, Господи! Лусила е толкова красива! Направо не си представям как си могъл да й устоиш, особено когато ти хвърля от нейните изкусителни погледи.

— Ти самата също не си лоша. А аз съм дяволски благороден.

— Освен това езикът ти не е много изискан.

— Леле, сигурно ушите ти ще почервенеят, когато се запознаеш с момчетата от моя отбор. Просто така си говорят.

Тя го изгледа замислено и много тихо каза:

— Не виждам как някога ще се запозная с твоите съотборници.

Той скочи на крака, пъхна ръце в джобовете на панталоните си, намръщи й се и изтърси:

— Ох, по дяволите, Даф, хайде да се оженим! — Отстъпи крачка назад, ала очите му бяха приковани върху лицето й. Страните й пламтяха.

— Шегата ти не ми харесва — отвърна тя с глас, студен като вятъра навън.

— По дяволите, това не беше шега! Как можа да си го помислиш? Изчервила си се.

Дафни притисна длани към бузите си.

— Защо? — попита смутено.

— А защо не?

— Но аз нищичко не мога да правя!

— Можеш да си моя съпруга… — Брант бавно извади ръце от джобовете си. И тялото му, и умът му започваха да харесват идеята. Защо не наистина? Тя бе красива, умна, изобщо не се стесняваше пред него, а той искаше да я вкара в леглото си. — Мисля, че би могла да се справиш съвсем добре.

— Наистина ли мислиш така? Въпреки всичко?

Брант коленичи до нея и хвана с две ръце лицето й.

— Да — усмихна се в очите й. — Въпреки всичко. Мисля, че ще бъде еднакво добре и за двама ни.

— Брак по сметка — произнесе Дафни бавно, сви устни, а той се наведе и я целуна. Вдигна я на колене и я скри в прегръдките си.

— Разтвори си устните.

Тя се подчини. Брант усети как ръцете й нерешително обгръщат раменете му. Целуна я по-силно, ала без да губи контрол над себе си. Беше толкова сладка. И толкова изненадана. Той вдигна глава и й се усмихна:

— Трябва да дишаш през носа си. Тогава ще можеш да се целуваш, докато кравите се върнат от паша.

— Покажи ми… — Брант й показа. — Върнаха ли се вече кравите? — Гласът й трепереше, а очите й бяха малко замъглени.

— Стори ми се, че преди малко чух мучене. Много те харесвам, Даф. Мислиш ли, че ще можеш поне малко да ме харесаш и ти?

— Малко колкото капчица ли?

— Колкото цяло море. Колкото „хайде да се оженим“. Ще прекарваме по-голямата част от годината в Съединените щати, а останалото време тук, в Ашърууд. Има толкова неща, които можем да правим заедно.

Тя се отдръпна от него, защото близостта му я караше да даде заден ход. Заговори повече на себе си:

— Предполагам, че това, което чувствам към Лусила, е ревност, поне когато те обсебва. А на мен наистина ми харесва да ме целуваш. Толкова е хубаво.

Замълча за миг и той я подкани:

— Продължавай да мислиш на глас. Така между нас няма да има неизяснени въпроси.

— Не се познаваме много отдавна. А аз не съм пълна глупачка. Твоето предложение преди малко просто ти се изплъзна, нали? Ти нямаше намерение да ме молиш да се омъжа за теб.

— Вярно е. Знам, че исках да те доведа тук, за да съм сигурен, че ще бъдем сами. Знам също, че толкова искам да се любим, та чак ме боли. Никога досега не съм чувствал нищо подобно към която и да е жена.

— Ти не ме обичаш. Ти говориш само за секс.

— Мисля, че харесването и сексът не са лошо начало, какво ще кажеш?

Дафни потърка върха на носа си с объркано и смутено изражение.

— Може да се окаже, че не съм добра в секса, а ти вече ще си се вързал с мен.

— Защо не опитаме? За какво мислиш в момента?

— Мисля си дали ако чичо Кларънс не беше написал завещанието си, както го е написал, ти щеше изобщо да ме погледнеш.

Брант обви коленете си с ръце и се загледа в играещите пламъци.

— Още когато излезе от таксито и те огледах от глава до пети, помислих, че си страхотна, без да знам коя си. Но въпросът не е в това, нали? Мисля, че не може да се отговори обективно. Поне аз не мога. Завещанието съществува и не бих бил честен, ако те уверявах, че не ме интересува, защото не е вярно. Обичам Ашърууд, а парите, които идват заедно с него, ще ми позволят — ще ни позволят — да го направим точно както ни харесва. Не знам как да отговоря на въпроса ти. Обаче знам, че имаме възможност да опитаме. Какво ще кажеш?

Той й бе признал, че я мисли за страхотна, помисли Дафни, взряна в очите му. Не можеше да си представи по-прекрасен мъж от него.

— Ще ме научиш ли как да използвам чекова книжка?

— Ще те науча на всичко, което искаш.

Прозвуча ужасно плоско. Вероятно къщата и парите значеха нещо, но те не бяха от нея, а от чичо Кларънс.

— Ако на мое място беше Лусила, щеше ли да й предложиш?

— Не — отвърна Брант веднага, без колебание. — Напълно съм сигурен. Мисля, че щях да си плюя на петите и да се метна на първия самолет за Щатите.

Тя се замисли над думите му и му повярва. Винаги се бе смятала за старомодна и безлична. Трудно й бе да се приспособи към образа, който той си бе изградил за нея.

— Никога не съм била в Америка — промълви Дафни бавно. — Разбирам, че ще живеем там…

— И ще се чувстваш, сякаш заминаваш на друга планета?

— Нещо такова. Ами ако твоите приятели… не ме харесат? Ами ако майка ти помисли, че съм авантюристка?

Брант се наведе към нея и обхвана с две ръце лицето й.

— Много ми харесва, когато говориш като в деветнайсети век. Авантюристка. Харесва ми как звучи, обаче всички ще помислят, че авантюристът съм аз. Приятелите ми ще са във възторг от теб. И ще ти кажа още нещо, Даф. Ще прекараме един дълъг хубав меден месец. Когато се върнем в Америка, по теб няма да има и една костичка без самочувствие.

— И как си представяш, че ще постигнеш това?

— Ще видиш, мила моя. Ще видиш. А сега кажи да, за да можем малко да се погушкаме.

Тя сви устни и вдигна глава.