Аристократът

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

— Не виждам снимка на моята братовчедка Лусила Майтер.

Госпожа Мълроу шумно изсумтя:

— Не идва често тук — заяви тя вместо отговор. — Преди две години беше Аутрейк, а още по-преди Варгас.

— Значи жена с международни вкусове — засмя се Брант. — Няма ли все пак нейна снимка?

— Ако там няма, значи няма. Негова светлост, старият лорд, много й се смееше. Все й казваше, че без съпруг е като чай без лимон. Я, вижте там! Това е господин Уинтърспуун, милорд.

— Уинтърспуун?!

— Милорд!

Брант се вторачи в ниския, дебел и плешив мъж пред себе си.

— Аз съм Уинтърспуун, милорд, Оскар Уинтърспуун. Бях камериерът на стария лорд. — Ясните му сини очи огледаха Брант от глава до пети. — Аз ще се грижа за вас, милорд. — Боже мой, говореше погледът му, имате ли изобщо нужда от грижи? — Извинявам се, че ме нямаше, когато сте пристигнали вчера, но бях в отпуск. В Бат.

— Загубен човек — изсумтя госпожа Мълроу под носа си.

Уинтърспуун се изпъна в цялата си дължина и доби такъв тържествен вид, че на Брант му се прииска и на него да отдаде чест.

— Горе ли са всичките ви неща, сър? Ако е така, ще се заема с разопаковането.

Камериер, помисли Брант объркано. После се усмихна, като си спомни за един от любимите си автори, Уудхауз и неговия неподражаем камериер, Джийвз. Дано само това бостанско плашило не го смяташе за умствено недоразвит. Пъхна в джоба на джинсите си ръката, която напираше да отдаде чест, и подзе нерешително:

— Всъщност не съм сигурен… ъъъ… Уинтърспуун, дали ще остана в Ашърууд толкова дълго. — Погледът му попадна върху олющената боя по перваза. Вчера следобед не бе забелязал тази подробност. Трябва да го изстържа и да го боядисам.

— Разбира се, сър, но без съмнение ще останете, докато пристигне госпожица Дафни?

— И госпожа Кло, не забравяй! — сряза го госпожа Мълроу.

— Действително, и госпожа Спаркс. И госпожа Майтер, доколкото разбирам.

— Какво става тук? — Харлоу влезе в Златния салон, потискайки прозявката си, и погледна внимателно към Уинтърспуун. — Кой точно сте вие, добри ми човече?

— Уинтърспуун, сър.

— Моят камериер — добави Брант.

— Баща ми не е споменавал за камериер — изненада се Харлоу.

— Е, Уинтърспуун — обърна се Брант към надутия малък мъж, — да речем, че ще останете дотогава, докато аз съм в Англия. Така добре ли е?

— Да, сър. Много добре. На последната си длъжност при лорд Калпепър работех и като иконом, когато финансите на негова светлост малко се влошиха. — Хвърли един пренебрежителен поглед към госпожа Мълроу. — Тъй като господин Хюм, икономът на стария лорд, няма да се върне, вероятно бихте искали да поема и тези задължения?

— Оу! — изсумтя госпожа Мълроу. — Сякаш не мога да отварям вратата!

— Вероятно — обърна се Брант към своята свита, — би било най-добре, госпожо Мълроу, ако вие използвате времето си за оправяне на къщата. Предполагам, че госпожа Майтер ще решава какво да се прави по-нататък в Ашърууд.

— Как така госпожа Майтер! — възкликна Горския дух. — Ами бедната госпожица Дафни?

В момента Брант нямаше желание да се впуска в обяснения, затова само отбеляза:

— Ще говорим за това по-късно. Сега и двамата бихте могли да се заемете със задълженията си…

Бостанското плашило и Горския дух напуснаха стаята, като госпожа Мълроу подвикна през рамо, че закуската е сервирана в столовата.

— Отиваме направо там — отвърна Брант.

— Къде — попита Уинтърспуун с ужасяващо спокойствие — е господин О’Тейли?

— Кой е господин О’Тейли? — поинтересува се Брант, влизайки в столовата.

— Той е готвачът на стария лорд.

Брант погледна въпросително към госпожа Мълроу.

— Офейка — отговори тя. — И отмъкна един кашон от най-хубавото бренди на негова светлост. Долен тип!

— Той е ирландец, милорд — обясни Уинтърспуун. — Надявам се, госпожо Мълроу, че кухнята поне е в сигурни ръце.

Госпожа Мълроу се наежи и заприлича на боксьор категория „петел“.

— Убеден съм, че всички ръце са достатъчно сигурни — намеси се бързо Брант.

— Добре ли спа, Брант? — попита Харлоу, когато останаха сами.

— Да, чудесно.

— Нямаше ли привидения или някакви странни шумове?

— Не… — Все едно, че съм се върнал у дома и спя в собственото си легло… Само че по-хубаво. — Много благородническо усещане е да спиш на огромно високо легло.

По време на доста унилата закуска, състояща се от едно прекалено твърдо сварено яйце, омекнали препечени филийки и слабо кафе, Харлоу сподели:

— Стареца искаше да ти съобщя, че разходите за персонала ще се поемат от общината, докато… докато всичко се уреди окончателно.

— Жалко, че О’Тейли е офейкал — забеляза Брант и отпи глътка кафе.

— Ако искаш, мога да се обадя на една агенция и да се опитам да ти намеря добър готвач.

Вниманието на Брант бе приковано върху мръсните избелели тапети в столовата и отвратителната тъмна ламперия. Господи, мислеше той, тази стая може да се изпълни със светлина. Трябва да направя нещо, след като поне три пъти на ден ще се храня тук.

— Е, какво ще кажеш?

— Какво? О, разбира се, Харлоу. Знаеш ли, върни ме в Лондон тази сутрин, за да си взема кола под наем.

— Да не искаш да кажеш, че днес напускаш Ашърууд?

— Ще се върна. Нали разбираш, тук има прекалено много работа. О, и би ли ми направил една услуга? Обади се на някаква агенция или каквото и да е и ми намери готвач.

Харлоу замислено отхапа от препечената филийка, чудейки се дали да бъдеш глупав сутрин е американска традиция. Но само попита:

— За какъв срок?

— Например за две седмици, а? — Погледна тапетите, усмихна се на себе си и се поправи: — Не, за месец.

Боже мой, какво се бе случило? Когато таксито мина през портала на Ашърууд, Дафни зяпна. Пътеката бе разчистена. Двама мъже подрязваха храстите, друг косеше сухата зимна трева. Бръшлянът го нямаше целия и прозорците светеха на яркото февруарско следобедно слънце. Още един мъж, облечен с избелели джинси, вълнена риза и гуменки се бе качил на висока стълба и работеше нещо по покрива.

— Тук ли, госпожице? — попита шофьорът на таксито, като се обърна и я видя да гледа вторачено към къщата.

— Какво? О, да, благодаря. Оставете куфарите ми на пътеката, моля.

Никой от мъжете не се обърна и тя се сети, че не са чули таксито заради бръмченето на косачката. Спря на пътеката и се огледа, чудейки се защо леля Кло толкова настояваше, че си има работа в Лондон и я прати сама.

Брант не разбра какво го накара да се извърне на стълбата, но видя как едно такси тъкмо се изнизваше през портала, а умопомрачителна млада жена стоеше пред къщата и я гледаше объркано.

Лусила Майтер, помисли си веднага. Жената-вамп! Господи, какво лице, каква фигура! Той заслиза бавно по стълбата и няколко стъпала преди края скочи на влажната земя. За миг я огледа — руса коса, падаща меко на раменете й, невероятно големи зелени очи и безкрайно дълги крака. Беше облечена в синьо вълнено палто, пристегнато на тънкото й кръстче.

— Какво правите? — попита го Дафни.

Брант се усмихна накриво с пълното съзнание, че я е зяпнал като стар пръч.

— Улуците бяха пълни с листа и други боклуци. Чистя ги.

— Изглежда новият виконт е поел нещата в свои ръце. Къщата изглежда доста различна, действително твърде красива без заплетения, потискащ бръшлян.

— Благодаря ви, госпожо. Аз… ние се стараем, доколкото можем.

Дафни огледа мъжа по-внимателно, внезапно усетила странния му акцент. Беше много красив и й стана приятно, че й се усмихва.

— Вие приятел на лорд Ашърууд ли сте? Струва ми се, че говорите като американец.

— О, да, страшно сме близки… — Брант й протегна ръка. — Всъщност, ние сме един и същ човек.

Дафни премигна и пое ръката му, без да се замисли. Ръкостискането му бе топло и здраво.

— О, извинявайте! Някак си… не съм очаквала да се катерите по покрива. Вие сте футболистът.

— Точно така! — Той замълча за миг, стисна ръката й по-силно и добави: — Мисля, че няма нужда да питам за вашето име. Вие сте моята братовчедка Лусила Майтер, нали?

Лусила!

Тя му се усмихна леко и изтегли дланта си.

— Защо мислите така?

Брант пъхна ръце в джобовете на джинсите си и очите й проследиха движенията му. Тя преглътна. Красив мъж, и толкова добре сложен… Но си мисли, че съм Лусила! Той я възнагради с още една очарователна усмивка, а Дафни продължи да чака.

— Ами, всъщност, не се иска кой знае каква интелигентност от моя страна. Беше ми съобщено, че братовчедка ми Лусила е красавица, а аз, разбира се, съм виждал снимка на другата си братовчедка, Дафни.

Дафни си спомни за единствената си снимка в Златния салон и се намръщи. Грозна, грозна, грозна! И все пак, той нямаше нужда да е толкова…

— Доколкото разбирам, Дафни много се е променила — отбеляза тя, стисна здраво чантичката си и се помоли новопридобитото й самочувствие да не се изпари.

— Така ли? Е, предполагам, че както и при тази къща, всяка промяна би подобрила нещата. Добре ли я познавате?

— О да, всъщност твърде добре.

— Значи знаете също условията на скандалното завещание?

— Не, не съм спирала в Лондон, за да се срещна с господин Хъксли — поклати глава Дафни. — Леля Кл… искам да кажа, надявам се, че съвсем скоро ще го науча.

— Пълна скръб! — разсмя се Брант. — Е, доколкото имението Ашърууд без съмнение съвсем скоро ще бъде ваше, предлагам да се оттеглим в Златния салон. За съжаление, Стария гор… ъъъ… госпожа Мълроу в момента е в селото, така че не мога да ви предложа нищо освежително. — Той взе куфарите й, запъти се към отворената входна врата и добави през рамо:

— Скоро очаквам готвач. Госпожа Мълроу ми съобщи, че О’Тейли е офейкал с една каса от брендито на негова светлост.

За момент Дафни не помръдна, загледана след него. Какво искаше да каже с това, че Ашърууд скоро ще принадлежи на Лусила? Невъзможно! Имението бе негово, трябваше да бъде негово!

Влезе сковано в къщата и отначало не забеляза блестящия мраморен под. После премигна.

— Влезте, Лусила — покани я Брант. — Преди два дни довърших Златния салон. Започнах най-напред оттук, защото нямаше кой знае какво да се прави. Работя и в столовата. Надявам се, че ще одобрите промените, които съм направил. Ако не… — Той сви рамене.

Дафни не можеше да измисли какво да каже. Ако къщата бе на Лусила, защо той вършеше всичко това? Тя спря на вратата и се огледа. Голямата стая бе осветена от ясното зимно слънце. Стените бяха боядисани в кремав цвят, а от мебелите бяха останали само диваните и фотьойлите в стил „риджънси“ от началото на миналия век. Нямаше ги тежките махагонови мебели, които Дафни ужасно мразеше, както и купищата антики.

— Прекрасно е! — възкликна тя. — И килимите са съвсем чисти! Никога не съм си представяла, че са толкова красиви.

— Благодаря. Радвам се, че ви харесва. Аз самият съм изненадан, че станаха толкова хубави. Бях сигурен, че ще трябва да се изхвърлят… Хайде, дайте ми палтото си. — Той го свали от раменете й и го остави на един стол зад себе си. — Няма ли да седнете?

Дафни седна на любимия си стол — малък, с висока облегалка, тапициран със синьо кадифе, който преди смъртта на чичо Кларънс бе забутан в най-далечния ъгъл. Кръстоса крака, без да забелязва, че Брант ги оглежда сантиметър по сантиметър.

— Е — подзе той, като се помъчи да отмести очи към лицето й, — значи не знаете за своята добра съдба?

— Не, не знам. Надявам се, че вие ще бъдете така добър да ми кажете какво е завещанието.

Не прилича на жена, която не подбира мъжете, помисли Брант. Нито пък бе достатъчно възрастна, за да е преминала през трима съпрузи. Изглеждаше свежа като ранна утрин и…

— Завещанието?

— Извинете. Просто малко ме изненадахте. Знаех, разбира се, че сте… прелестна, но очаквах да сте по-възрастна.

— Грижа се добре за себе си — отвърна тя престорено весело. „Кажи му коя си, глупачка такава!“ Ала си замълча.

— А, завещанието… Не би ли трябвало да почакаме Хъксли старши?

— Не виждам защо е необходимо.

— Много е сложно, всъщност, според мен, е странно до невъзможност. В общи линии се свежда до следното: аз наследявам всички пари и имението Ашърууд, ако се оженя за братовчедка си Дафни Ашърууд.

— Да се ожените за Дафни! Но това е нелепо!

— Точно така мисля и аз — съгласи се Брант сухо. — Очевидно старият лорд Ашърууд е искал някой да поеме грижата за нея. Защо обаче направо не й е оставил пари, за да се грижи сама за себе си, ми е напълно непонятно. Макар че, доколкото разбирам, това момиче май няма представа какво да прави.

— Ами ако не пожелаете да се ожените за Дафни?

— А, тук вече става весело. Ако аз откажа, тогава вие, братовчедке, и една благотворителна фондация си разделяте наследството, а бедната Дафни остава на улицата с петстотин лири в джоба си. Ако пък тя откаже да се омъжи за мен, тогава и двамата не получаваме нищо и този път цялото наследство е ваше.

Всичко си дойде на мястото. Най-после ми се отвориха очите, помисли Дафни разстроено. „Чичо Кларънс бе споменал нещо в смисъл, че ще се погрижи за мен, обаче това! О, не, не може да е вярно! Леля Кло сигурно е знаела. Сигурно! Защо иначе щеше да настоява да ме промени от глава до пети?“

— За колко пари става дума? — попита тя.

— Ако сега не сте богата жена, Лусила, скоро ще бъдете. Наследството възлиза на четиристотин хиляди лири.

— Четиристотин хиляди! Защо тогава чичо Кларънс не изхарчи малко от тези негови скъпоценни пари за имението? Колко го молех да не го оставя да се разруши! Ох, такъв невъзможен старец! Иде ми да го удуша!

— Малко сте закъснели.

— Значи Дафни трябва да се омъжи за вас — повтори тя безизразно. — Но аз… тя дори не ви познава! И вие не я познавате!

— Не мога да кажа, че очаквам с особено нетърпение нашето запознанство.

— Това пък защо?

Брант сви рамене.

— Мисля, че е съвсем очевидно. Завещанието, нелепите условия на дядо ми, самата Дафни…

— Какво й е на самата Дафни? — чу се тя да пита остро.

— Както ви казах, виждал съм нейна снимка — отвърна Брант с обезоръжаваща откровеност. — Във всеки случай, не съм си представял така моята съпруга. Нито пък очаквам да е някаква изключителна личност… Чувал съм да говорят за нея като за „бедната сладка млада дама“.

Самодоволен, надут пуяк! Животно! Простак! Запасът й от обиди като че ли се изчерпа. Аха, долен тип! „И всичко това е вярно!“

— Е, ако нямате намерение да се жените за Дафни, защо си губите времето тук и вършите цялата тази работа?

— Не знам — искрено се изненада Брант и вдигна очи към нея. — Дори не исках да идвам в Англия. Имението изобщо не ме интересуваше, но когато го видях… — Сви рамене. — Сякаш съм бил тук и преди, може би много отдавна. Знам как трябва да изглежда. Звучи тъпо, нали?

— Не — възрази тя. — Ни най-малко. Приятно ми е, че сте оставили мебелите в стил „риджънси“. Те са ми любимите. Много пъти съм си представяла как се облягам грациозно на дивана, сякаш съм богата, красива дама от хиляда осемстотин и десета, облечена може би с мека муселинена рокля… О, сигурно си мислите, че съм луда!

Той й се усмихваше и в очите му светеше откровено одобрение и възхищение.

— Мисля, че никой от нас не е тъп или луд… — Стана и тръгна през стаята, а Дафни го гледаше. — Значи и вас къщата ви тегли?

— Да ме тегли? О, искате да кажете, че чувствам някакво привличане към нея? Е, да, и струва ми се, винаги съм го чувствала. Точно затова толкова се ядосвах, че чичо Кларънс я оставяше да се руши пред очите му — отговори тя и добави без никаква пауза: — Не приличате на виконт.

Брант пъхна ръце в джобовете си, от което джинсите му се смъкнаха по-надолу и Дафни усети как устата й пресъхва.

— Чакайте да дойде моят камериер, Уинтърспуун. Той сега сигурно се крие в някой килер и оплаква съдбата си, че аз съм един грозен и небрежен американец, но само почакайте до довечера. Издокарва ме, независимо дали искам или не.

— Уинтърспуун е тук! Колко хубаво!

Липсваше ми. Брант я погледна озадачено:

— Не знаех, че сте посещавали Ашърууд толкова често.

Дафни се помъчи да свие безгрижно рамене. Не можеше да повярва, че наистина води свободно разговор с мъж. Лусила би го направила, каза си тя. А Дафни би седяла свита, би изглеждала и би се държала като глупачка, която си е глътнала езика.

— Може би Дафни ще ви хареса — чу се тя да казва.

— На куково лято!

— Какво?

— Малко вероятно. Предполагам, че не съм много любезен, обаче си я представям доста застреляна.

— Застреляна ли?

— Американски жаргон. Извинете ме. Ако трябва да съм съвсем откровен, пуйка. Може би една много сладка пуйка, но все пак пуйка.

Дафни се разтрепери. Сама си си виновна, повтори си наум. Това е все едно да подслушваш. Никога не си чувала нищо хубаво за себе си. Ала пуйка?!

— А я си представете — подзе злобно, — само си представете, че според нея вие сте убит!

— Не убит, а застрелян — поправи я той. — Може и до сте права. Не би трябвало да говоря така пред вас, нейната братовчедка. Обаче съм бесен от цялата тази история! — Прекара ръка през косата си. — Ще останете ли тук? След като вие сте собственичката, сигурно трябва да спра с моите планове. Вероятно си имате ваши планове.

Горчивината в гласа му я сепна. Той наистина се бе влюбил в имението. Е, да върви по дяволите! Лусила щеше да получи „боклучарника“, както го наричаше. Тя рязко се изправи.

— Не, няма аз да решавам, мога да ви уверя.

— Казвам ви, че няма да се оженя за Дафни! Скоро ще се върна в Съединените щати и всичко ще бъде ваше.

— Нищо няма да бъде мое, защото аз не съм…

Откъм отворената врата се чу ахване:

— Госпожице! Божичко, дойдохте си! И само като ви погледне човек! Ах, каква хубавица!

— Здравейте, госпожо Мълроу — усмихна се Дафни на сияещата старица. — Радвам се да ви видя отново. Негова светлост ми каза, че и Уинтърспуун е тук.

Изведнъж Брант изпита много странно чувство. Нещо тук не беше наред, съвсем не беше наред. Погледна от Лусила към госпожа Мълроу и после обратно.

— Вие не сте ли Лусила Майтер? — попита той тихо и внимателно.

— Госпожа Майтер! — ахна госпожа Мълроу. — Ама разбира се, че не, милорд. Това е госпожица Дафни!

— Да — потвърди Дафни с убийствено спокойствие. — Застреляната пуйка.

Брант силно се изчерви и изруга под носа си много тихо и цветисто.