Аристократът

ВТОРА ГЛАВА

— Не мога да повярвам че това наистина съм аз! — Дафни Ашърууд се бе втренчила с отворена уста в огледалото. Контактните й лещи бяха оцветени според указанията на леля Кло и очите й светеха в зелено. Фалшиво зелено, помисли тя, но само за миг. Досега през целия си двайсет и три годишен живот не бе познавала суетата. Сега й хареса.

— Ти си, котенце мое — увери я леля Кло, доста доволна от резултатите. Всъщност и самата тя не можеше да повярва, че това е същата млада жена. — Зелените ти очи стоят много добре на тена ти и на русата ти коса.

— На изрусената ми коса — поправи я Дафни. — Мосю Етиен много се постара, не мислиш ли?

— О, наистина, котенце, много се постара, но виж резултата! Радвам се, че остави косата ти дълга. Толкова е хубава! Удобни ли са ти контактните лещи?

— Дори не ги усещам! — Дафни завъртя очи и премигна бързо. — И докторът каза, че мога да ги нося цяла седмица, без да ги свалям.

— Няма да ти напомням колко пъти си спорила с мен. Сега, като видя, че съм права, отиваме да вземем дрехите ти от мадмоазел Фурние.

— Не съм идвала в Париж, откак бях петнайсетгодишна — забеляза Дафни. — А и тогава беше само за три дни. Чичо Кларънс ми разреши да дойда едно лято при пастора и семейството му. Толкова е хубаво, нали, лельо?

Всъщност, помисли Кло, като погледна към надвисналите тъмни облаци, Париж през февруари бе доста неприятно и влажно място, пък и ужасно студено.

— Да, милинка, наистина — съгласи се тя, успя да спре такси пред кабинета на очния лекар на Шанз Елизе и му нареди да кара към Плас Опера. — Номер четири — допълни звънливо.

— Биен — измърмори шофьорът французин, без да вдига поглед.

Докато се провираха по най-невероятен начин през потока от коли, Кло слушаше как Дафни се прехласва от всичко, което види. Горкото дете! Три дни с пастора! Боже мили, колко приличаше той на невъзможния й баща Кларънс! Как можа упоритият старец да я държи в онази проклета къща и да й забранява всичко — приятели, училище, развлечения! Колко пъти го бе молила да й разреши да вземе Дафни при себе си в Шотландия, ала той все отказваше.

— Невъзможно! — изръмжаваше винаги баща й. — Ще ми се върне като някое от онези непоносими модерна хлапета! Не и не!

Тя се замисли за условията в завещанието и успокои разяждащото я чувство за вина. Само двамата с Реджи знаеха какво предстои. Представи си снимките на новия виконт, които разглеждаше, докато проучваше какво е разбрал Реджи за него. Изключително красив мъж. Господи, на колко неща можеше да научи Дафни! При тази мисъл Кло се изчерви, но само малко. В края на краищата, още не беше толкова стара. След като Реджи й съобщи условията на завещанието и я попита как да постъпят с Дафни, тя без колебание бе избрала своята тактика.

— Момичето не може да се оправи само, Кло. Нямам никаква представа как да постъпим.

Кло обаче имаше. В проблясък на вдъхновение тя осъзна какво точно трябва да направи. После Реджи й даде доклада, който старият Кларънс бе подготвил за младия Брант Ашър.

— Ето ти, Кло, цялата информация, която лорд Ашърууд е събрал за Брант, включително изрезки от вестници и снимки. Не е безмозъчен глупак, както би могло да се очаква от един спортист, особено американец. Заклет ерген, бих казал. Виж с какви жени е на тази снимка. Има обаче пари, което може да се окаже проблем.

— Няма такъв проблем като да имаш прекалено много пари — отсече Кло твърдо. — Той ще дойде. А ти да не си посмял да избягаш! Достатъчно грижи ще си имам с Дафни!

А с Лусила? Пустият му Кларънс! Защо Лусила? Очевидно е искал същото като мен. Защо просто не ме остави да оправя всичко? Не, реши тя, няма да се безпокоя за Лусила. Няма нужда. Може би.

Обърна се със самодоволна усмивка към Дафни.

За нейна най-голяма радост, когато подаде на навъсения шофьор исканите франкове, той дори не ги преброи. Очите му бяха приковани с възхищение към Дафни. Ура! Винаги бе мислила, че френските шофьори са най-големите женкари на света.

Няма по-унило място от Лондон през февруари, мислеше Брант и се мъчеше да различи подробности от пейзажа отдолу, докато боингът кръжеше над летище „Хийтроу“. Изглеждаше студено, мъгливо и потискащо. Не си спомни за почернелия сняг, който правеше Бостън също толкова потискащ, когато заминаваше. Това беше хитър ход — замина от „Логън“, когато журналистите го чакаха да излети от летище „Кенеди“.

Когато самолетът се приземи, мъжът до него още дремеше. Една от стюардесите, вечно усмихнатата Лори, бе по-наблюдателна и Брант усети погледа й. Бързо си сложи слънчевите очила.

Поне в Лондон можеше да се загуби сред тълпата, помисли той и се усмихна, защото се сети, че ще трябва да си купи вълнено спортно сако, за да не изпъква.

След митницата го посрещна единствено самият Харлоу Хъксли. Брант за момент се зачуди дали всички англичани се обличат с вълнени сака. Скъпите му очила допълваха картината.

— О, лорд Ашърууд, такова удоволствие е за мен да ви видя отново!

— Наричай ме господин Ашър, а още по-добре Брант.

— В такъв случай аз съм Харлоу. Предполагам, че доста ще се сближим, докато всичко се уреди. — Той се засмя и адамовата му ябълка заподскача.

— Прекрасно, Харлоу!

Харлоу кимна леко и веднага се появи един дребен човечец, който взе багажа. Брант вдигна вежди.

— Старият Франк ще има грижата, няма за какво да се безпокоиш — успокои го Харлоу.

Навън ги посрещна леден въздух и снежна виелица.

— Отвратително време — забеляза Харлоу равнодушно.

— Да, ужасно отвратително — съгласи се Брант.

— В Лондон е кал до колене, но това да не те притеснява. Лимузината е на твое разположение, разбира се.

— Първокласно обслужване — промърмори Брант, като забеляза дългата черна кола, която спря до тротоара.

— Несъмнено — подхвърли Харлоу през рамо, влезе на задната седалка и опъна дългите си кльощави крака.

— Доколкото си спомням, май ми каза, че не съм наследил никакви пари…

— Едва ли има и пукнат грош, друже мой. Въпреки това баща ми държи да се отнасяме с теб както подобава.

— Много мило от негова страна.

— Не точно, просто си гледа работата. Поне така ми каза. Стареца винаги е нащрек. Знаеш ли, Брант, тази кола ми се струваше чудовищна, но когато ти си в нея, изглежда като някоя от онези малки германски кутийки. Много е впечатляващ твоят ръст.

— Щях да имам проблеми, ако не беше такъв.

— Всички ли американски играчи на ръгби са такива канари като теб?

— Футбол, Харлоу, казва се футбол. Всъщност аз съм дребосък в сравнение с другите. Нямам и стотина килограма.

Харлоу дълбоко се замисли.

— Не е малко — заключи накрая. — Ала преди Брант да попита още нещо, продължи любезно: — Да… Кой би си представил, че един американски спортист ще претендира за английска титла? Доста хора ще ти се чудят, старче. Вече се говори. Обаче не се безпокой, никой не знае кога точно пристигаш. Стареца настояваше да си мълчим.

— Прав е бил Стареца. Предполагам, става дума за баща ти?

— Именно. Реджиналд Дарвин Хъксли. Много достоен мъж и няма нищо общо с онзи Дарвин — добави той.

Брант гледаше през прозореца към редиците еднотипни къщи, покрай които минаваха. Танцуващите във въздуха леки снежинки им придаваха доста чудат вид, но той си помисли, че когато снегът се стопи, заедно с него ще изчезне и чарът им.

— Стареца се опитва да открие роднините ти.

— Роднини ли? — Брант бързо се обърна към него. — В Ню Йорк не ми спомена за никакви роднини.

— Е, всъщност не. Не бяхме съвсем сигурни колко са, нито къде са. Стареца не обича да говори неща, за които не е сигурен. Аз му казах, че веднага ще се появят на бял свят, ако стане дума за пари, каквито, разбира се, няма, поне не достатъчно да се напълни една шапка, както се изрази баща ми.

— Майка ми не ми е разказвала за никакви роднини — рече замислено Брант. — Кои са те?

— Вие янките действително много се разпилявате. Губите следите на хората и така нататък. Е, да видим. Има една леля, която се мотае някъде из Шотландия, мисля, в Глазгоу.

— Леля, значи — повтори Брант безизразно. Започваше да се чувства като глупак.

— Точно така. Осиновена дъщеря на стария лорд Ашърууд, омъжена за някой си Спаркс, Карл Спаркс, шотландец. Глупаво смешно име, така казах на стареца, но това е положението. Спаркс, Кло Спаркс, вдовица — Била е Ашърууд, разбира се, преди да се омъжи за този Спаркс.

— Още някакви роднини? — попита Брант.

— Твърде много. Една млада особа от женски пол, дъщеря на първия братовчед на жената на най-малкия брат на баща ти.

Брант замълча, изгубен в дебрите на родословието. Чичо Деймън, когото никога не беше виждал, умрял, когато Брант е бил малък. Детето на първия братовчед на жена му.

— И как се казва тя сега, ако смея да запитам?

— А, беше Бредбъри, обаче след като родителите й загинаха при автомобилна катастрофа през седемдесет и четвърта, старият лорд Ашърууд я взе и официално промени името й на Ашърууд. Не мога да си спомня първото й име. Стареца сигурно го знае. Израснала е в Ашърууд. После, когато братът на дядо ти опъна петалата, младата дама отпрати в чужбина… струва ми се, в Гърция.

— Не мога да повярвам, че старият глупак я е принудил да смени името си!

— Е — възрази Харлоу разсъдливо, — това определено даде на момичето някои предимства. Ашърууд е много по-хубаво име от Бредбъри.

— Все пак ми се струва, че хората имат право да запазват истинските си имена.

— Не знам, друже, не знам. Виж твоето име, Ашър, а не Ашърууд. Освен това, има още една жена, фатална жена, ако разбираш какво искам да кажа.

— Разбирам… — Брант бе изненадан, че Харлоу успя да изобрази похотлива усмивка. Дали един англичанин би те сръгал в ребрата, когато ти разказва мръсен виц?

— Потомка на една от лелите, Лорета, струва ми се, а може би и не. Наистина не съм сигурен. Казва се Лусила. Твърде много си пада по живота, доколкото съм чувал.

— И нейната фамилия ли е сменена?

— О, тя си сменя фамилиите като носни кърпички. Омъжена е за богат германски индустриалец на име Майтер и живее в Бон. Това са всички. Не вярвам да ти се бъркат и да се опитват да ти развалят работата. Щом няма никакви пари, а само проклетата къща…

— Имение — поправи го Брант иронично. — Имението Ашърууд, ако правилно съм запомнил.

— Действително, старче, действително.

— Къде сме сега?

— Минаваме по Уестминстърския мост. Стареца поръча да ти покажа някои от забележителностите. Иска да се чувстваш у дома си. Това сивото, което шумоли долу, е Темза.

Брант се надигна да види Биг Бен и правителствените сгради. Шофьорът завъртя бързо по Даунинг Стрийт, после зави по Хорс Гардс Роуд.

— Ето го и паркът Сейнт Джеймс. Сигурно искаш да го разгледаш. Скоро ще стигнем до Бъкингамския дворец. Сега кралицата е тук.

Движението бе невъобразимо. Съвсем като в Ню Йорк, само дето всички таксита бяха черни и се движеха отляво.

— Това, Брант, е Хайд Парк. Виж там…

Брант вече не го слушаше. Беше уморен, разликата във времето си казваше думата и не му се искаше нищо, освен да поспи, без в главата му да звучат никакви „твърде“ и „действително“.

— Това е твоят хотел. „Стенхоуп“. Тих и твърде спокоен. Никакви любопитни досадници. Можеш да се поразходиш из Хайд Парк и да обмислиш нещата.

„Кързън Стрийт“, прочете Брант наум. Красива, тиха уличка. Снегът падаше като дантелена завеса и скриваше всичко, което би могло да наруши спокойствието. Хотел „Стенхоуп“ бе малък, стар и пропит от викторианска атмосфера. Фоайето бе празно, което бе добре, защото Брант не можеше да си представи как много хора биха си пробивали път между струпаните дивани и фотьойли. На рецепцията стоеше слаб чиновник с вълнен костюм, който огледа Брант с интерес.

— Тук не идват много чужденци — обясни Харлоу любезно. — Особено с твоя ръст — допълни той и се обърна към служителя: — Това е лорд Ашърууд. Има резервация за най-добрата ви стая.

Брант му подаде паспорта си и се подписа в старомодната регистрационна книга. С крайчеца на окото си видя как един прегърбен старец се бори с багажа му.

— Да ви помогна за елеватора — предложи той и се приближи към него.

— Моля? — не разбра човекът.

— Асансьора, друже мой — намеси се Харлоу. — Аз имах същия проблем в Америка. Все питах къде е „нужника“. Не можеш да си представиш как ме гледаха.

Брант за миг затвори очи. Искаше му се никога да не бе идвал в Англия. Обърна се и протегна ръка на Харлоу:

— Мисля да се поопъна… — Усмихна се, доволен от думата, която бе избрал. Ако това не беше английски жаргон, трябваше да бъде.

— Правилно, Брант. Качи се горе да си починеш. Ще изпратя лимузината да те вземе утре сутринта, да речем към десет.

— За да се срещна със Стареца ли?

— Именно!

— Добре дошли в Лондон, моето момче! Седнете, седнете! Бети, донеси чаша чай за лорд Ашърууд.

Брант имаше чувството, че се е озовал в миналия век. Адвокатската кантора на Хъксли, Хъксли и Мейпълторн бе мрачна, тъмна и, както му се струваше, пропускаше през солидната си врата само мъже адвокати. Колкото до Стареца, той бе почти плешив, с тежка челюст и носеше строги очила с телени рамки. Бе облечен в много консервативен тъмен костюм, закопчан и изпънат върху закръгления му корем. Брант лесно си го представи с напудрена бяла перука.

— Господин Хъксли — стисна ръката му той, — за мен е удоволствие да се запозная с вас.

Усети, че възрастният човек го разглежда внимателно и издържа погледа му, без по лицето му да трепне и едно мускулче.

Господин Хъксли се обърна към сина си:

— Не ми каза, че лорд Ашърууд изглежда толкова дяволски добре. Момичетата просто ще се лепят по него, като започнем с ококорената Бети.

Ококорената Бети наистина се зазяпа за малко в него, докато му подаваше чая, но не направи нищо по-нахално. Слава Богу, помисли Брант, загледан в отблъскващата кафява течност, че на закуска бе изпил две чаши черно кафе.

Трябваше да се разменят задължителните любезности и той потисна нетърпението си. Колкото и да бе странно, докато господин Хъксли седна отново в огромния си кожен фотьойл, Брант се отпусна.

— А сега, моето момче — превключи Стареца към по-делови тон, — време е да обсъдим какво да правим с вас.

— Какво да правите с мен ли, сър? — вдигна вежди Брант. — Боя се, че не ви разбирам. Харлоу ми спомена, че има само една къща и нищо друго, освен титлата, разбира се.

Реджиналд Хъксли взе една златна писалка и започна да потупва с нея по внушителния си нос.

— Това донякъде е вярно… — Той погледна мило към сина си.

— Донякъде ли, сър? — попита Харлоу и се приведе напред на стола си като нетърпелив ученик.

Брант изведнъж изпита чувството, че тази сцена се е разигравала и преди между двамата. Очевидно Стареца имаше навика да запазва някои неща за себе си, вероятно някои много важни неща. Горкият Харлоу приличаше на кученце, което чака кокал от господаря си.

— Е, просто в завещанието на покойния лорд Ашърууд има някои условия.

— Условия? — повтори Харлоу.

Брант си замълча. Какво, по дяволите, ставаше? Почувства, че се напряга.

Златната писалка на Стареца се движеше много бавно по носа му.

— Предполагам, милорд, че Харлоу ви е казал за трите жени.

— Да — отговори Брант. Ако Хъксли старши искаше да прави от това драма, той нямаше да му помага.

— Хм — произнесе Реджиналд Хъксли. Това бе единственият знак, че е разочарован от студената му реакция. — Всъщност, само двете млади дами имат някакво значение. Дафни Клер Ашърууд и Лусила Майтер. И двете са ваши далечни братовчедки, милорд. По-далечни родственички още не съм открил. Вместо да чета завещанието на дядо ви, което, трябва да призная, е доста многословно, ще ви го обясня.

— От Харлоу разбрах — подзе Брант бавно, — че наистина няма за какво да се притесняваме. И ще бъда откровен с вас, сър. Дойдох в Англия единствено заради майка ми.

— Може би трябва да започна с едно извинение, милорд. Ще ви призная, че премълчах някои неща, каквито бяха указанията на покойния лорд Ашърууд. Виждате ли, вашият дядо Кларънс много държеше да дойдете в Англия и аз трябваше да използвам всички възможни средства, за да ви доведа тук.

— В такъв случай, сър — продума Брант много тихо, — предлагам ви да продължите с обясненията си. Предполагам, че ще напусна Лондон скоро, много скоро.

— Е, да, действително, милорд — съгласи се Хъксли старши. — Първо, скъпата сладка Дафни Клер, много добре възпитана млада дама. От друга страна, Лусила Майтер е… ами съвсем друга птица. Точно вчера чух, че вече се е освободила от германския си съпруг — всъщност, развела се е още преди старият лорд да почине, и ще се върне в Лондон, когато се възстанови от своето… ъъъ… разочарование в Южна Франция.

— Не сте ми казали! — подскочи Харлоу много оскърбен. — Аз обясних на Брант, че тя е още омъжена!

— А, не съм ли? Е, сега вече знаеш, моето момче.

— Какво общо имат те с мен? — попита Брант със заплашително тих глас. — И с тези условия?

Златната писалка бавно се спусна от носа на Стареца и той се наведе напред във фотьойла си. Проницателните му очи блестяха иззад стъклата на очилата.

— Накратко казано, милорд, всъщност старият лорд остави известна сума. След всички данъци тя възлиза на около четиристотин хиляди лири, което би трябвало да е към половин милион долара.

— Сър! — почти изкрещя Харлоу и скочи от стола си. — Не сте ми казали!

— Е, моето момче, сега вече знаеш. Така че седни. Сега, милорд, вие ще наследите всичките пари и имението Ашърууд, ако…

— Ако?! — Брант имаше желание да се хвърли на бюрото на Стареца и да го удуши. До гуша му бе дошъл с тъпите си гатанки!

— Ако се ожените за Дафни Клер Ашърууд, скъпата сладка млада дама.

Брант се вторачи в него, вдигнал невярващо вежди.

— Не е ли ясно, милорд?

Пълен абсурд, помисли той и кимна, стиснал устни.

— Много добре. Сега слушайте внимателно, сър. Това е… ъъъ… съвсем подробно и съвсем точно. Ако откажете да се ожените за Дафни, вие, милорд, не получавате нищо, Дафни получава само петстотин лири, Лусила получава половината пари и имението, а останалата половина от наследството отива за благотворителни цели, в любимата на стария лорд Фондация за изоставени деца от чужбина.

На Брант за миг му се прииска старият лорд да е тук. Дъртият му глупак!

— Ясно ли е, милорд!

Още по-голям абсурд, реши Брант и продума:

— О, да, съвсем ясно! — Облегна се и скръсти ръце пред гърдите си. — Нямам търпение да чуя останалото.

Хъксли старши не обърна внимание на сарказма му.

— Сега, от друга страна, ако се случи невъзможното и Дафни откаже да се омъжи за вас, тогава вие не получавате нищо, Дафни получава само сто лири, а Лусила наследява всичко.

Брант го погледна още по-втренчено, после изведнъж отметна глава и избухна в смях.

— Струва ми се, че ме разбирате добре! — Стареца изглеждаше шокиран. — Наистина, милорд, трябва да знаете, че наследството не е установено по определена линия. Старият лорд Ашърууд е можел да направи с него каквото пожелае.

Значи, опита се Брант да се ориентира в лабиринта от налудничави условия, ако се оженеше за онази пуйка Дафни — скъпата сладка млада дама, получаваше пари, имение и съпруга. Ако откажеше да се ожени за нея, той не получаваше нищо и Дафни практически не получаваше нищо. А, Лусила! Ако Дафни откажеше, той пак не получаваше нищо, а Дафни я натирваха със сто лири в джоба.

— Господи! — измърмори Брант. — Дядо ми трябва да е бил луд! — Вдигна очи към Стареца и попита: — Какво значи, че унаследяването не е установено?

— Ах вие, американците!

— Означава, Брант — намеси се Харлоу, който искаше да помогне с нещо за развръзката на драмата, — че старият лорд Ашърууд не е бил длъжен да завещае на следващия мъж в рода нищо друго, освен титлата. Според закона той е можел да направи с парите и с имението каквото си поиска.

— А случайно да знаете защо дядо ми е поставил такова глу… ъъъ… странно условие?

— Не искаше бъдещата виконтеса на Ашърууд да бъде американка.

— Обаче виконтът може да е американец, така ли?

— Нямаше друг избор — напомни му Хъксли старши. — Пък и в края на краищата, вашата кръв не е съвсем разредена.

— Много добре — обади се Харлоу. — Във всички топуркащи малки крачета трябва да тече британска кръв.

„Топуркащи малки какво? Исусе, трябва да се събудя!“ Ала до края на сцената нищо не се случи и Брант попита:

— А какво ще стане с парите, ако и аз, и моята далечна братовчедка едновременно откажем да се оженим?

— Всичко остава за Лусила. Разберете, милорд, че старият лорд Ашърууд искаше да има кой да се грижи за Дафни.

Тя некадърна ли беше? Или малоумна?

— Това, сър, е твърде очевидно. Но си е най-долно изнудване. — Отново го обзе гняв. Не за него самия, а за каквато и братовчедка да му се падаше Дафни. Не му пукаше за скапаната къща и за парите. Обаче да остави горкото момиче на сухо, ако някой от тях двамата не се съгласеше с налудничавото завещание… Продължи с убийствена ирония: — Очевидно е също, че дядо ми наистина много е обичал горката Дафни. Толкова я е обичал, че се опитва да осъди и двама ни, като аз ще съм негодникът, ако откажа да се оженя за нея. Направо невероятно!

— Хайде, хайде, моето момче — заговори Хъксли старши с най-примирителния си глас, — трябва да призная, че старият Кларънс наистина е отишъл малко далеч. Колкото до Дафни, милорд, откровено казано, не мога да си представя, че тя ще откаже да се омъжи за вас. А, както споменахте, ако вие откажете, и двамата губите всичко. И Дафни, страхувам се, ще остане и без пукнат грош, и без дом.

— Ами ако и двамата решим, че не можем да се понасяме?

— Не е възможно — отсече Харлоу твърдо. — Все пак не сте някое грозно джудже.

Брант преглътна саркастичния си смях.

— Още един въпрос, сър. А ако вече бях женен? Какво щеше да стане тогава с всички тези условия?

— Старият лорд Ашърууд знаеше, че не сте женен. Никога не му е съобщавано.

— А ако ви кажа, че вече съм сгоден за американка?

За момент настъпи потресено мълчание.

— Шегувате се, милорд — присви укорително очи Стареца. — Разбира се, старият лорд ви направи подробно… ъъъ… проучване, както, струва ми се, вие, американците го наричате. Ние знаем, че сте забелязван с много жени, но с нито една по-специално.

Брант се надигна от стола си.

— Сър, Харлоу, мисля да посетя Лондонската кула. Да проверя всички инструменти за изтезания и да видя дали дръвникът си е на мястото. Приятен ден.

— Но…

— Друже…

— Ще поговорим по-късно — подхвърли Брант през рамо.

— Не пропускай да видиш кралските съкровища — извика след него Харлоу.

На вратата Брант внезапно се обърна:

— Изглежда дядо ми е бил куку. Това значи, че в главата му е имало бръмбари — добави той, като забеляза обърканите им лица. — Хлопала му е дъската, бил е смахнат, откачен, готов за лудницата.

— Невероятно!

— Не може да се говори така. Наистина, момчето ми, не може току-тъй да махнете с ръка на четиристотин хиляди лири…

Брант махна с ръка, завъртя се и излезе.

— Момчето е малко разстроено — забеляза Стареца.