Аристократът

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Хюстън бе топъл, прекалено топъл като за края на ноември, и толкова влажен, че след десет минути косата на Дафни провисна на мокри кичури край лицето й.

— Лили! Дъсти! Леле, и цялата фамилия!

Дафни се усмихна. Първо Лили, после Дъсти я целунаха, а Дани, Кийт и Патриша затанцуваха около тях. Тя изостави смущаващите я мисли, преглътна нещастието си и се отдаде на буйните поздравления.

— Още ли търпиш тази моя сестра? — чу тя Брант да пита зет си.

— Брант, туй момиченце е истински динамит. Хюстън нямаше да е същият без нея. Да бе, старче, ще си я търпя.

— Ха! А защо не питаш мен, мили братко?

Брант се усмихна на красивата си сестра:

— Никога не ми е идвало наум, че е толкова лесно човек да се справи с теб. Дъсти е истински мъж. Винаги съм знаел, че ще те вкара в пътя.

Докато Лили го смушкваше в ребрата, Дъсти се обърна към Дафни:

— А как е нашто английско булче?

— Горе-долу две по четирибалната система.

— Кои две? — попита добродушно Дъсти.

— Никога не съм разбирала от комплименти — засмя се Дафни.

— А аз не мога да си кажа приказката покрай тия палавници. Айде, деца, изчезвайте оттук. Брант, оставаш ли с отбора и след мача?

— Да, а после с Дафни ще ви нападнем за два дни. Става ли?

— Готово. Веднага след мача с Лили сме ви замислили истинско тексаско барбекю. Но за Деня на благодарността обещаваме да има пуйка и всякакви подробности.

След още една серия прегръдки Брант и Дафни се качиха на автобуса на отбора към хотела. Във фоайето се оказаха заобиколени от запалянковци и журналисти. Един репортер, с когото се бяха срещнали в Далас, я забеляза и се провикна:

— Госпожо Ашър! Добре дошли в Хюстън! Ще ми кажете ли прогнозата си за мача?

Тя се сви до Брант, той почувства напрежението й и отново се изруга наум. Много нежно й каза:

— Върви, скъпа. Ти си пълна с прогнози. Дай им това, което искат.

Наблюдаваше я с крайчеца на окото си, докато говореше с друг журналист. Отначало бе скована, ала скоро се оживи и Брант се усмихна, като я видя да жестикулира, чу сладкия й смях, английския й акцент. Почувства гордост. Магаре такова, каза си. Тя е неповторима, а ти искаше да я вкараш в някакъв калъп. По-скоро в сейф. Желаеше я само за себе си. Доповръща му се от отвращение към самия себе си.

Скоро около нея се струпаха и другите журналисти, а след тях и съотборниците му. Това бе може би най-забавното интервю преди мач, което бе виждал. Дори Сам Карверели пърхаше като горда квачка край пиленцето си.

Имаше само една лъжица катран в меда и името й бе Ричард Монро, голям спортен наблюдател от Лос Анджелис. Той бе заклет привърженик на мъжката хегемония в спорта и посиняваше от яд, ако някое „момиченце“ се опитваше да си върти опашката край състезателите. Брант се отдели от футболистите, готов да се нахвърли върху него, ако се заяде с Дафни.

А мъжът имаше намерение да направи точно това. Рич Монро бе видял изпълнението на Дафни и стисна злобно устни. Съгласен бе, че е хубава и чаровна, но, по дяволите, ако иска да се показва, да стане манекенка! Проби си път между глупаците, които я бяха наобиколили, и попита:

— Липсват ли ви английските спортисти, госпожо Ашър? Сезонът по ръгби сигурно е в разгара си?

— Не познавам английски спортисти, а за ръгбито нямам представа — отговори Дафни и насочи слънчевата си усмивка и предпазливия си поглед към високия изпит мъж.

— Какво? — извиси той саркастично глас. — Искате да кажете, че сте изоставили всичките си ръгбисти заради нашите американски футболисти?

О, не, помисли Дафни, този ме смята за някаква ненаситна любителка на мъже.

— Да, господине, наистина, обаче не мисля, че им липсвам кой знае колко. — Какво ще кажеш на това, невъзпитан простак?

— Толкова ли са ръгбистите… по-малко гостоприемни от нашите футболисти? Сигурно сте познавали някои от тях в Англия.

— Не повече от пет-шест — призна Дафни, молейки се той да не забележи стиснатите й юмруци. — И те съвсем не са толкова… гостоприемни, колкото, да речем, Лойд или Тайни или Гай.

— Значи сте колективен играч — забеляза Рич Монро с молив върху бележника. — Или по-скоро играчка. Колкото повече, толкова по-весело.

— Може би, господине, би трябвало да огледате по-внимателно моя съпруг, Брант Ашър. Тогава, обещавам ви, няма да задавате повече такива неуместни въпроси. — Чу как Лойд изохка с престорено съчувствие и му се усмихна. Брант бе до нея и тя добави: — Съпруга ми, господине.

Брант се извиси над журналиста и той за миг изпита страх от нескрития убийствен блясък в очите му. По дяволите, трябваше да я хване по-далеч от дивия й съпруг.

Дафни с удоволствие се оттегли да се полюбува отстрани как Брант отряза противния нахалник по своя приятен и ужасяващо спокоен начин.

— Добре го изигра, Даф — похвали я той по-късно. — Искаш ли да му разбия главата?

— Само голямата му уста, но ти вече го стори. Благодаря ти.

Прегърна го, озари го със сладката си усмивка и Брант осъзна, че тя никога не би допуснала каквито и да е проблеми между тях да попречат на играта му.

Биха Хюстън с двадесет и един на четиринадесет в една шеметна четвърта четвърт, след която Дафни остана без глас, а Брант без здраво място.

— Дафни, трябва да поговорим.

Тя се обърна от огледалото, току-що закопчала перлената си огърлица.

— Ти си най-ненаситният мъж! Още не съм се възстановила от последното удоволствие, а ти…

Той прекара ръка през косата си.

— Престани, Даф. Не говоря за това и ти го знаеш.

О, да, знаеше го. За миг сведе поглед към елегантните си италиански обувки.

— Не искам да закъснеем за барбекюто. Когато се обадих на Лили, тя много се вълнуваше. Наистина, Брант, Дъсти е изпратил лимузината, която вече сигурно е тук.

Той се намръщи, после въздъхна. Видя умолителния й поглед и се въздържа. По-късно, помисли си. Трябваше да разведрят атмосферата, да изяснят нещата. Дафни бе най-чаровната и подкрепяща го съпруга, дива в леглото… и непроницаема като сфинкс. Стената, която бе издигнала помежду им, бе здрава и непреодолима като най-добрата защита.

— Добре — кимна Брант и започна да събира куфарите, но после размисли. Не, щеше да я доведе пак в хотела. Трябваше да поговорят, да останат сами, без да ги прекъсват доброжелателната му сестра, също толкова доброжелателният му зет и тримата му немирни племенници.

Лили и Дъсти живееха в бяла триетажна къща в колониален стил в скъпия квартал на Хюстън край река Оукс. Дворът бе широк, басейнът разкошен, а паркингът претъпкан с коли. Почти веднага Дафни се отдалечи от него, нарочно или неволно. Брант установи, че се бои да разбере защо.

Настроението бе празнично, гостите — във всички степени на приятното опиянение. Много от тях лудуваха в басейна.

Дафни се усмихваше, докато лицето й се схвана. И стоеше далеч от Брант. Потопи една тортила в нещо зелено, което един от гостите й каза, че е гуакамоле — каквото и да означаваше това — и чу зад гърба си гласа на Лили:

— Дафни, би ли дошла горе за минутка? Трябва да пооправя бедното си лице.

Дафни огледа безупречното й лице и премигна:

— Какво има да му оправяш?

— Ще видиш — обеща Лили, хвана я за ръка и я измъкна от тълпата.

— Имате много хубава къща — забеляза Дафни, докато се качваха по витата стълба.

— Да — съгласи се Лили разсеяно.

— Вечерята беше много вкусна.

— Да — повтори тя. — Насам.

Влязоха в обширен апартамент и Дафни ахна. Бе свикнала с бърлогата на Брант, но и петте му стаи биха се побрали в този единствен хол.

— Искам да знам какво става — започна Лили без предисловия, пресичайки всякакви по-нататъшни комплименти.

— За какво говориш?

— Хайде, не бъди такава. Аз много обичам брат си и мислех, че вие двамата прекрасно си подхождате. Знам, че той е влюбен в теб.

— Не мисля така — промълви Дафни и срещна смело погледа й.

— Господи, как можеш да си толкова сляпа! — потресе се Лили. — Цял следобед те следи с очи, а ти съзнателно го избягваш. — Дафни не отговори и тя продължи малко нерешително: — Мама ми каза за аборта. Жалко наистина, но ако искаш деца, винаги можеш да имаш. Това ли е проблемът?

Дафни вдигна глава.

— Брант е много почтен и внимателен мъж. А аз… е, вече смятам твърдо да изпълнявам моята част от договора. Вече съм го решила, независимо какво чувства или не чувства той към мен. Беше малко разтревожен, че аз може да не… да не изпълня моите задължения, това е всичко. Всъщност, току-що разбрах, че съм… — Замълча. Тази новина бе първо за Брант.

— За какво говориш? — попита Лили объркано.

— Скоро ще разбереш — отговори кратко Дафни. Лили, недоумяваща, я остави да си тръгне. Изведнъж Дафни се обърна към нея: — Наистина ли мислиш така?

— За кое?

— Че Брант ме обича.

— Не ставай глупава. Чух го да казва на Дъсти, че е най-щастливият мъж на света. Ако правилно си спомням, думите му бяха: И само като си помисля, че едва не се отказах да отида в Англия! Господи, трябва да съм роден под щастлива звезда. Това достатъчно ли ти е?

Дафни имаше чувството, че сърцето й ще изхвръкне. Засмя се и в същото време по бузата й се изтърколи една сълза. Тя прегърна силно Лили и изтича в хола. Не беше по големите жестове, но защо пък не? Намери Дъсти, той я заведе в кабинета си и я остави сама. Дафни вдигна слушалката на телефона без секунда колебание. Бе неделя, ала защо да не опита?

Брант пресуши поредната бира. Защо по дяволите нещата не искаха поне малко да се замъглят? Навсякъде около него хората се смееха, пиеха, разправяха си шеги и невероятни истории. Бе захладяло и тексаското небе, вярно на легендата, бе ясно и обсипано със звезди. От басейна излезе една жена, облечена почти колкото в слънчевия ден, когато се е родила. Брант автоматично забеляза красивите й гърди и дългите й бедра. Но не му пукаше. Къде бе Дафни?

Видя я да говори сериозно с някакъв мъж, когото Дъсти бе поканил от една телевизионна компания. По дяволите, от онази телевизионна компания! Видя как мъжът поклати глава и се наведе към нея. Усети как стиска празната бирена кутийка, докато кокалчетата на пръстите му побеляха. Ще се разберат, реши той. Но щеше да направи всичко, за да не я загуби.

След десетина минути Дъсти извика:

— Хей, момчета, имаме едно съобщение за всички вас. Айде, дигнете глави!

Съотборниците му развълнувано се понесоха натам, увличайки го със себе си. Клюката вече се бе разчула, обаче как — Брант не знаеше. Той не бе споменавал нищо.

— Нямам нищо против, ако Дафни ме види по хавлия — бе му казал Гай. — Тифи ме обвинява, че съм надебелял, а Дафни ще каже на цял свят, че не е вярно.

— Бих желала да благодаря на господин Доналдсън — заговори Дафни с ясния си глас — и на всички, които бяха готови да рискуват с мен.

Бяха?

— Мислих много и реших, че като прясна американка имам още много да уча за новия си дом и за американския футбол. Ако някой се интересува какво ще правя през следващите две години, ще бъда в съблекалнята и ще поливам главите ви с шампанско. — Тя замълча за миг и прикова поглед към съпруга си. — Но засега разбрах, че искам само да кажа на хората какви страхотни момчета сте вие. Господин Доналдсън се съгласи, че тази година ще направим само няколко кратки специални интервюта с играчите на „Звездите“. След Суперкупата няма да съм във форма да се срещам с когото и да е, така че имаме само следващите два месеца.

Всички заговориха едновременно:

— Страхотно, само ние!

— Представяш ли си, интервю на английски английски! Каква форма?! Брант я гледаше, но мозъкът му отказваше да работи.

— Благодаря на всички ви. Вие сте такива добри приятели и аз ще се постарая да покажа колко е симпатичен всеки от вас.

Разнесоха се аплодисменти и звън на чаши. Хората се струпаха около нея. Брант се помъчи да се усмихне, започна да приема поздравления, ала не можеше да откъсне поглед от жена си.

Как по дяволите да я хване насаме? Усмихна се мрачно, проби си път през тълпата до Сам Карверели, грабна го през кръста и, без да обръща внимание на възмутените му ругатни и изненадания смях на останалите, го хвърли в басейна.

В следващия миг бе до съпругата си.

— Да вървим. Веднага!

— Ами Лили? И горкият Сам…

— Млък!

Очите й светнаха:

— А ако не искам, и мен ли ще ме хвърлиш в басейна?

— Не, теб ще те хвърля по гръб на леглото.

Смехът й звънна чист и щастлив.

Той не каза нито дума повече, преди да стигнат до хотелската стая. Затвори вратата отвътре, заключи и се обърна към жена си:

— Формата ти е много добра. Какво имаше предвид?

— Не видя ли колко много ядох? И това гуакамоле… Направо се насвиних.

— Освиних — поправи я Брант машинално.

— Аха…

Той дълго я гледа, замислено почесвайки брадичката си.

— Свали си дрехите.

Дафни протегна ръка към перлената огърлица.

— Това може да остане.

— Но защо?

— Защото няма да пречи на нищо. Искам да видя формата ти.

— Нали я видя и снощи, и тази сутрин…

Брант се озова до нея, разкопча единственото копче на сивата й вълнена рокля и я свали през главата й.

— Сърдиш ли се за моето решение? — обади се тя много тихо.

— Кое решение?

— Да направя просто няколко интервюта този сезон. Колкото до останалото, е, може да стане, а, кой знае, може пък и да не стане…

— Нещо се задъха, Дафни… — Той вдигна поглед към лицето й. — Кога? — попита тихо.

— Е, първо, разбира се, ти…

Брант я вдигна, но не я хвърли като треньора, а много внимателно я положи на леглото.

— Доколкото разбирам, ще трябва да пенсионираме Гуен. Да си купим фургон? Да се преместим в Кънетикът? Да си вземем едно голямо рунтаво куче?

— Слава Богу, Уинтърспуун не е алергичен към кучета.

— Как мислиш, дали нашето дете ще му вика чичо Оскар? Или чичо Спуун?

— Обичам те, Брант…

Очите му светнаха и той бавно й се усмихна. Усмивката му бе доста тържествуваща и тя го мушна в корема.

— Крайно време беше, госпожо. Толкова дълго ме остави да вися над пропастта, че пръстите ми изтръпнаха. — Брант легна до нея и я привлече към себе си. Пръстите му се заровиха в косата й. — Чувствам се страхотно.

Дафни усети как ръката му се плъзна между тях и се притисна към него, но той я спря:

— Не, любов моя, първо ще чуеш онова, което имам да ти кажа. — Тя се отдръпна да вижда лицето му. — Не, няма да е нищо ужасно, кълна ти се. Желая те, любов моя. Сега, утре, през две хиляди и двадесет и пета година. Струва ми се, че винаги съм те обичал. Трябваше ми толкова време, защото не можех да разбера какво по дяволите ми има. Искам да си щастлива. Искам да продължаваш да ме обичаш.

— Не вярвам, че някога ще мога да спра да те обичам, Брант. Взех решението си преди малко, но не знаех какво да правя, затова не казах нищо на никого, дори на хората от телевизионната компания. Мислех, че може да се наложи сама да гледам детето си и да трябва да си изкарвам хляба. Тогава Лили ме замъкна горе и ми разкри, че ти си казал, че си роден под щастлива звезда.

— Казвал ли съм такова нещо?

— Да, казал си го, мошеник такъв! А аз бях под звездата и те чаках.

— Забрави за тая проклета звезда и направи така, че да си само под мен! — Той леко я целуна по върха на носа и продължи сериозно: — Ако искаш да изместиш Джо Намат като спортен коментатор, аз ще бъда най-гръмогласният ти поддръжник. Е, какво ще кажеш? Ще ме вземеш ли за помощник?

Клепачите й се спуснаха целомъдрено надолу.

— Зависи.

Той се разсмя и я целуна.

— Обичам те — прошепна в устните й. — Въпреки че нещо много си се отракала…

— Нахитряла — поправи го тя, — В Англия казваме „нахитряла“.