Аристократът

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

— По дяволите! Спрете! Искам дървото да се оформи, не да се окастри!

Дърварят изключи електрическата си резачка и погледна към лорд Ашърууд:

— Какво казахте, сър?

Брант понижи глас.

— Аз ще ви показвам клоните, които искам да изрежете, става ли?

Дафни, която идваше от току-що разцъфтялата си розова градина, спря и се усмихна. Дърварят, Томи Орвил, изглеждаше обиден. Брант посочи търпеливо към един доста изсъхнал клон. Бе толкова красив! Носеше червено-бяла блуза от екипа на „Звездите“ и силно избелели и тесни джинси. Страстта бе много хубаво нещо. Доволна бе, че я бе открила навреме. Веднъж, след като се възстанови от „съпружеското опиянение“, както тя го наричаше, попита Брант дали винаги е така и ако да, защо хората изобщо се развеждат. Той я изгледа лениво и й отговори, че тя е най-щастливата жена на света.

— Защото ти си най-великият любовник на света ли? — засмя се Дафни.

— Нали ще гласуваш за мен?

Докато тя обмисляше някакъв остроумен отговор, той нежно започна да гали онова чувствително място точно под дясното ухо.

— Предавам се — прихна Дафни. — Ти си всичко най-велико на света!

— И ти не си лоша, бонбонче.

Но сега, като го гледаше, тя се зачуди дали на него му е толкова приятно с нея, колкото на нея с него. Затворени бяха в Ашърууд вече три месеца Брант определено изглеждаше доволен. Възстановяването на имението отнемаше много време, обаче те и пътуваха — веднъж до Глазгоу на гости на леля Кло, веднъж до Йорк, веднъж до Езерната област, за да посетят езерото Уайдмиър. Той бе очарован от нейните разкази за историята на всички места, който посещаваха. Най-много му хареса Стоунхендж.

— Като огромни футболисти, скупчени на едно място.

Бе нещо като продължение на медения им месец.

Електрическата косачка отново замлъкна, този път окончателно. Томи внимателно слезе от дървото и въпросително погледна към Брант.

— Това е всичко, благодаря ви. Добра работа свършихте. Хей, Даф, ти какво мислиш?

— Чудесно е. Поздрави сестра си от мен, Томи.

— Разбира се, Дафни.

— Радвам се, че наемаш местни таланти — обърна се тя към съпруга си.

— Това беше най-лесното. Все пак добре, че дойдох навреме, за да спася дървото. Какво става с твоята розова градина?

— Ела да видиш! — Хвана го за ръка и се забърза да изравни крачка с него. — Можем ли да си позволим да наемем градинар, за да я поддържа, докато сме у дома?

У дома, помисли той и й се усмихна. Значи сега Ню Йорк беше за нея у дома?

— Да, ще го уредим. Сигурно ще трябва да продам бърлогата и поршето, но розите са важно нещо и не бих…

Дафни го смушка:

— Аз ще платя, щом изтегля част от вложенията си. Хм — добави тя, като прокара ръка по ребрата му: — Хубаво…

В следващия миг изпищя. Ръката му се бе пъхнала в деколтето й.

— Брант, престани! Ами ако някой…

— Просто си връщам услугата, госпожо. И ти не си лоша… — Усети я как се забърза и се усмихна лукаво: — Сигурна ли си, че точно сега искаш да ми покажеш розите си? Би могла да ме поканиш да си поиграем в една друга прекрасна градина.

— Ти си ужасен! Значи все пак в училище си прочел някоя и друга гръцка пиеса. Добре, време е да се разправя най-после с теб.

Стори го, за негово приятно изтощение.

Дафни стана от леглото и остави Брант проснат по гръб, красив и заспал. Също като в Хавай, помисли тя, разглеждайки го на избледняващата светлина. Сега със сигурност знаеше повече за тези неща. Вече не беше наивно момиченце. Покатери се обратно на леглото, наведе се на колене и лакти и го обсипа с целувки. Той измърмори нещо насън, но Дафни продължи да го целува. Стресна се едва когато той се обади тихо:

— Какво ли ще сготви Уинтърспуун за вечеря?

— Нямам никаква представа — отвърна тя и се притисна по-близо до него. — Секс и храна. Това ли е всичко, за което вие, спортистите, мислите?

— В момента само за храна. Бих изял всичко, което не скача по чинията ми. Духът ми желае и друго, но, боя се, само той.

— Обичам духа ти — прихна Дафни. — И всичко друго.

— Хубаво. Утре заминаваме за Париж. Например за една седмица, а?

— Брант! — Тя се хвърли върху него и положи една звучна целувка върху устните му.

— В края на краищата, в Париж има толкова много красиви градини…

— Не те е срам!

В средата на юни Дафни се върна в Ню Йорк със смесени чувства. Това бе реалният свят, а тя съвсем не беше сигурна, че е готова за него. За удоволствие и на двамата пътуваха с конкорд и пристигнаха скоро след като излетяха от Лондон.

— Сър, мадам — посрещна ги Уинтърспуун и им поднесе табла със специални предястия за добре дошли. Той се бе върнал една седмица по-рано, за да подготви всичко.

— А шампанското? — попита Брант.

— Шампанско! — възкликна Дафни. — Пиршество ли ще правим, или какво?

— Почти — усмихна се той. — Да пием по една чаша и ще ти покажа нещо.

„Нещото“ се оказа нов мерцедес, сребрист с черни кожени седалки. Тя погледна първо колата, после съпруга си.

— Значи за това бяха онези загадъчни разговори по телефона?

— Аха…

— И всичките ти подпитвания какво харесвам?

— Аха. Ако си спомняш, питах те обикновено след някоя страстна нощ. Знам, че тогава не си толкова подозрителна.

— Много подло, Брант, много подло.

— Признавам. Трябва да измислиш име на колата и да ме повозиш.

Докато дойде време той да заминава за тренировъчен лагер, почти всички „звезди“ и съпругите им се бяха возили в Гуендолин, а колата и Дафни бяха добре познати на портиера Макс.

— Иска ми се да можем да отидем и ние на лагера — подхвърли един ден с въздишка Дафни на Тифи Ричардсън, докато пътуваха с Гуендолин към къщата на Тифи в Уестчестър.

— Едно време и на мен ми се искаше — потупа я Тифи по коляното. — Но Гай ми обясни, както сигурно и Брант на теб, че там нищичко не може да се прави, защото са затворени на края на света, а след тренировка са полумъртви.

— И все пак…

— Липсва ти, знам. Ала няма да е за дълго. Демонстрационният мач срещу „Лъвовете“ е на четиринайсети август.

— Ще ги смажем — заяви Дафни с чувство. — Тяхното нападение разчита предимно на бързите контраатаки, а защитата им издиша при далечни пасове. Тайни ми каза…

— Леле, Даф! Ти наистина много си навлязла във футбола!

— Обичам тази игра, вярно е, и си купих много книги. А и Брант има огромна колекция от видеозаписи на мачове. Много говоря, нали?

— Не, съвсем не — засмя се Тифи. — Приятно ми е да слушам английския ти акцент, когато говориш за футбол. Кажи ми — продължи тя след кратка пауза, — харесва ли ти брака с Брант?

— С бившия плейбой ли?

— Мисля, че „бивш“ е точната дума.

Дафни се загледа в пътя пред себе си и прехапа устни.

— Според мен въпросът би трябвало да бъде дали на него му харесва брака с мен. Той е джентълмен, нали знаеш. Винаги прави и казва каквото трябва, държи на думата си и така нататък.

— Не — повтори Тифи. — На теб харесва ли ти да си омъжена за него? — „Дума?“, зачуди се тя наум. „Каква дума?“

— Мисля — отвърна Дафни с тежка въздишка, — че аз много го обичам.

— Радвам се да го чуя. Брант заслужава най-доброто и мисля, че това си ти.

— Най-доброто? Аз? Съвсем не съм сигурна. Както ти казах, Брант е джентълмен. — „И никога не ми е казвал, че ме обича.“ Тя се замисли за всичките му любовни думи, изплъзващи се понякога в моменти на страст. Но никога не го е признавал например по време на вечеря с Уинтърспуун. „Е, ти също, глупачке!“ Обаче бе искала да го каже. Страхливка, ето това беше тя. Той бе такъв джентълмен, че сигурно щеше да го повтори след нея от любезност и за да не я наскърби.

— Вече не се страхуваш от Марси, нали?

— О, не. Срещнах я миналата седмица в театъра — аз бях с майката на Брант — и тя се държа много мило. Беше страхотна… майката на Брант, де.

— Имаш късмет. Моята свекърва е тип мъченица. Изкарва ме от нерви. И, разбира се, винаги когато дойде, се държи с Гай, все едно че е дар от Бога. После две седмици е нетърпим.

Поговориха за двете деца на Тифи и работата й като специалист по вътрешно обзавеждане.

— Ще отидеш ли в Детройт за мача? — попита Дафни.

— О, не. Това е само демонстрационен мач. Гай ще играе най-много две четвъртини. Сам иска да пусне новите момчета. Дори Брант няма да играе толкова много. Евън Мърфи трябва да добие известен опит като преден защитник.

— Да, знам. — В случай, че Брант се контузи, помисли Дафни мрачно. — Но аз ще отида. Струва ми се, че дори Уинтърспуун иска да опита. Казва, че било „ужасно варварско“, ала го видях да чете някои от моите книги.

— Английският иконом! — засмя се Тифи.

— Потресаващо, нали?

Дафни прекара последната седмица преди завръщането на Брант от тренировъчния лагер при Алис Ашър в Кънетикът. И един горещ следобед едва не намери смъртта си на малка пресечка в Стамфорд, както разказа по-късно на Алис в болницата.

— Засече ме някакъв камион с бира, като се опитвах да избягна едно момченце с велосипед. Не е честно. Какво ли ще каже Брант? — Обърна изпълнените си с тревога очи към свекърва си: — Нищо ми няма, честна дума. Нали няма да му се обадиш?

— Шшт, не говори, скъпа. Голям късмет имаш, само няколко натъртени ребра и леко сътресение. А аз, разбира се, вече му се обадих. Ти доста време беше между живота и смъртта.

— Ох, по-добре да не беше! Само това му липсва. Той трябва да се съсредоточи върху футбола, а не да се разстройва заради мен и Гуен.

— Ако Гуен изглежда така добре, както ти, любов моя, дума няма да кажа.

— Брант!

Той се приближи към леглото, наведе се и внимателно огледа лицето й.

— Как си, шофьорке?

— Не бях аз виновна! — възмути се тя. — Направих всичко както трябва и ако не беше онази глупава бира… — Брант целуна подпухналите й устни. — А Алис казва, че Гуен е пълна развалина.

— По-късно ще я погледна. Сега не се тревожи за нея. — Хвана ръката й и разсеяно я погали. — Какви са тези глупости, че си щяла да ме разсееш от футбола? Не ставай глупава. Ти си моя жена.

— Ами мача с „Лъвовете“! — проплака Дафни. — Трябваше да гледате записи на техните мачове, да обсъждате стратегията…

— Оставих това на Евън Мърфи, който изгаря от нетърпение. Харесва ми синината над дясното ти око. Придава ти малко закачлив вид. — Говореше весело, защото вече се бе срещнал с лекаря й и знаеше, че всичко е наред. — Ума ми изкара, да знаеш.

Тя погледна укорително към Алис:

— Не трябваше да го безпокоиш.

— Нали съпрузите са за това, миличка. Сега ще ви оставя за малко сами. Но не стой дълго, Брант. Има още остатъци от сътресението.

— Звучи като остатъци от ядене — засмя се Дафни.

Той изчака, докато майка му затвори вратата, после седна на края на леглото, отметна чаршафа и вдигна нощницата й.

— Какво правиш? — изненада се тя. Какво ли бе намислил… тук, в болницата, пред всичките тези сестри, които сновяха наоколо?

— Ребрата ти — обясни кратко Брант и ги отви. — Бива си ги — заключи накрая, като огледа виолетовите и жълти ивици по тях. Беше слабо да се каже, че телефонното обаждане на майка му го уплаши. Той изстина, вцепени се и се обля в студена пот, докато Алис най-после успя да го накара да повярва, че Дафни е добре.

— Ще успея да дойда на демонстрационния мач, обещавам. Няма да те изоставя.

Брант погледна за миг плоския й корем и внимателно я зави.

— Ще видим за мача — отвърна той и за миг затвори очи. Чудеше се дали трябва да й каже, че е пометнала. Не, това нямаше да промени нищо, а би я накарало да се чувства виновна. Съвсем ранна бременност, обясни докторът. Втори месец. Тръсна глава и си повтори, че е прав. Почувства как пръстите й се свиват около ръката му.

— Какво има, Брант? Сигурно си много уморен от пътуването.

— Защо поне веднъж не помислиш само за себе си? Кой го интересува дали аз съм уморен или не?

От острия му тон тя понечи да се надигне, но главата отмъстително я заболя.

— Мен ме интересува — каза тихо. — Много ме интересува.

Той забеляза проблесналата в очите й болка и се надигна:

— Време ли е за болкоуспокояващото?

— Сигурно — призна Дафни и бавно обърна глава към него.

— Ще говоря със сестрата. Сега си почивай, скъпа, а довечера ще дойда пак да те видя.

— Ще погледнеш ли Гуен?

— Дори ще се погрижа да й дадат болкоуспокояващо.

Даф е имала късмет, голям късмет, помисли Брант по-късно, когато видя мерцедеса. Камионът го бе ударил откъм страната на шофьора. Отново се изпоти, ала влажният климат в Кънетикът нямаше нищо общо с това.

Три дни по-късно той замина отново за тренировъчния лагер с обещанията на Дафни, че ще остане при майка му и няма да се тревожи.

— И без това нищо друго не можеш да направиш — успокои я Брант. — Гуендолин ще е готова чак след седмица.

Тя силно го прегърна и направо примижа от болката в ребрата. Той я погали по гладката буза:

— Ще ти се обадя довечера, скъпа.

Същия ден следобед Уинтърспуун заключи бърлогата и пристигна в Кънетикът.

— Вие ще се грижите за госпожица Дафни — нареди той на Алис Ашър, — а аз ще се заема с готвенето.

— Не мога да си представя, че само ме изкомандва и аз свих знамената и напуснах бойното поле — призна Алис по-късно пред Дафни.

— Уинтърспуун е тоталитарист, но има добро сърце — усмихна й се Дафни. Знаеше, че не бива да се смее. Все още я болеше.

През следващата седмица Алис имаше и други поводи да се чуди. Дафни бе толкова неуверена в себе си, ала постоянният поток от посетители и всичките съпруги на футболисти я накараха бързо да осъзнае, че хората много обичат снаха й.

На тринайсети август, когато влезе в стаята й, премигна от изненада. Дафни си събираше багажа.

— Заминавам за Детройт да гледам мача на Брант — съобщи тя с нетърпящ възражения глас.

— Не трябваше ли да поговориш с доктора…

— След половин час Уинтърспуун ще ме закара до летището. Аз съм съвсем добре, Алис, честна дума.

— Но какво ще каже Брант?

— Той не знае — намигна й Дафни. — Това е изненада.