Аристократът

СЕДМА ГЛАВА

— Скъпа! Колко се радвам да те видя! Я, колко хубава си станала! Какво се е случило с теб?

Дафни се сви и сковано се остави да бъде прегърната и потупана по бузата.

— Здравей, Лусила. Изглеждаш добре. Това е Брант Ашър, новият виконт Ашърууд.

Тя се държи с него точно както аз бих се държала, само ако знаех как, помисли Дафни и неочаквано я прободе остро негодувание.

Господи, та той е красив, помисли Лусила и спокойно му стисна ръката, но очите й погълнаха всеки сантиметър от него и се разшириха от възхищение.

— Добре дошли в Англия и в Ашърууд, милорд.

Тя вече се държи като господарката на имението!

— Благодаря, Лусила. Мога ли да те наричам така?

— Разбира се, Брант. Разведе ли те нашата малка Дафни наоколо?

— Бяхме на езда, ако това имаш предвид — отговори Дафни. Кучка, как може да се държи така снизходително с мен! Защо имам чувството, че съм надебеляла, косата ми е мазна, а контактните ми лещи са станали червени?

— Ами да, скъпа, точно това имах предвид. Надявам се — продължи тя, впила поглед в Брант, — нямате нищо против, че се появих непоканена?

— След като Ашърууд ще принадлежи на теб, как можем да имаме нещо против?

— О, да — произнесе Лусила бавно. — Завещанието.

— Точно така — съгласи се Брант. — Ще влезем ли вътре, дами?

Би било изключително забавно, помисли той, когато тримата седнаха на чай в Златния салон, само ако Дафни не бе загубила на секундата своята самоувереност. Не че Лусила се държеше явно нелюбезно с нея. Напротив, тя бе самата благост, сякаш говореше със сладко, но глупавичко дете.

— Промените, които си направил, Брант, са забележителни — продължи тя. — Старата гробница изглежда чудесно. Дафни, би ли ми подала една бисквита, моля? Благодаря, скъпа. Фоайето блести, направо фантастично. А какво чудо си направил с рицарските костюми! Ами че аз просто бих ги изхвърлила.

— Негова светлост е много способен — забеляза Дафни сухо.

— Каква чудесна мисъл! — възкликна Лусила и му подари един дълъг и интимен поглед.

— Доколкото разбирам, си се срещнала с господин Хъксли в Лондон? — попита Брант.

— О, да. Толкова забележително, нали? Не трябва да се безпокоиш, скъпа — продължи тя към Дафни и я потупа нежно по ръката. — Ще се погрижа нещата да си дойдат на мястото. През целия път насам мислих за това. Може би едно търговско училище, или пък да опиташ да се заемеш с вътрешно обзавеждане. Би ти било приятно, нали? Или дори бизнес. От теб би излязла възхитителна секретарка.

— Всъщност — отговори Дафни, преборвайки се с несигурността си, — мисля че мога да опитам да стана манекенка.

— О, скъпо мое момиче, каква забележителна идея!

Ако още веднъж каже думата „забележително“, ще й смъкна чорапогащника и ще я удуша с него, помисли Дафни. Вместо това обаче се поизправи и отвърна;

— Не е чак толкова забележителна. Определено имам фигура.

— Така ли, скъпа? Е, трябва първо да те видя в рокля. Дрехите за езда са толкова… безлични.

— Мисля, скъпи дами, че е време за обед — оповести Брант и се изправи. Погледна към Дафни, ала очите й бяха приковани към Лусила, която гледаше унесено ципа на джинсите му.

При вида на неапетитния обед, състоящ се от раздърпани на вид сандвичи и рядка картофена супа, той съобщи:

— Днес следобед пристига нова готвачка.

— И така не е лошо — възрази Лусила. — Няма да надебелеем, нали, скъпа?

— Действително — кимна Дафни.

Последваха няколко минути благословена тишина. Лусила попита:

— Колко време ще останеш в Англия, Брант?

— Още един месец, може и по-малко.

— От господин Хъксли разбрах, че си спортист.

— Да, играя професионален футбол в отбора на нюйоркските „Звезди“.

— Колко забележително! Определено имаш… фигура за това. Мисля, че ще изглеждаш много величествен с титлата си. — Дафни се задави със супата си. — Разбрах също, че имаш близка приятелка, която те чака в Ню Йорк, красива, независима жена със собствена кариера?

Брант за малко да й каже, че има няколко страхотни жени, които го чакат в Ню Йорк, обаче усети изпитателния поглед на Дафни.

— За щастие, имам много приятели, и мъже, и жени.

— И всичките американци. Сигурно намираш нашите порядки доста странни.

— Съвсем не — отговори той любезно. Боже, тя да не се опитваше да се докарва и пред двамата? — Макар че, трябва да призная, Дафни ме научи на доста неща.

— Дафни ли? — Красиво извитите вежди на Лусила се извиха още повече над недоверчивите й сини очи.

— Да — намеси се Дафни предизвикателно. — Аз също мисля, че Брант изглежда чаровен с титлата си.

Лусила се засмя весело.

— Моето малко паунче — както я наричаше толкова сладко чичо Кларънс — се променя пред очите ми! Колко безкрайно забележително. Не си ли направила нещо с очите си, скъпа?

— Да, научих се да виждам с тях.

— Е, много се гордея с теб, скъпа! — Тя се обърна към Брант. — Говорих за Дафни с моя съпруг, нали разбираш, и той искаше да се запознае с нея, да я вземе в свои ръце и така нататък.

— Закъсняла си, Лусила — обади се Дафни. — Леля Кло вече го направи.

— Скъпата госпожа Спаркс! Мисля, че ще пристигне много скоро. Да държи под око своите вложения, така да се каже.

Защо се чувствам като жертва?

— Колкото повече, толкова по-весело — заяви Брант. — А сега, госпожи, ако ме извините, искам да рендосам входната врата. Малко се е изкривила.

Дафни го проследи с поглед и застина, когато Лусила забеляза съчувствено:

— Такова изкушение, Дафни, но съм сигурна, че имаш някаква гордост.

— За какво говориш?

— Разбира се, скъпа, ти не би се съгласила да се омъжиш за човек, който те иска само заради парите и имението Ашърууд? Доста пари, бих могла да добавя.

— Защо не? — пламна от гняв Дафни. — В края на краищата, или това… или търговско училище! Ще повикам госпожа Мълроу да ти покаже стаята ти.

— Брак по сметка, скъпа. Наистина, каква ужасна мисъл.

— Ти самата не си ли го правила три пъти?

— Е, не, скъпа, не напълно. И тримата ми съпрузи бяха забележително мъжествени, нали разбираш. Също като Брант. Сигурно знае всички хитрости, с които да накара една жена да припада по него.

— Извини ме, Лусила.

— Запомни — извика Лусила след нея, — Брант е много опитен с жените. Надявам се да не заприличаш на глупачка заради него. Сериозно, скъпа, внимавай. Не ти ли е завъртял вече главичката, поне малко?

Не, само ме накара да се чувствам много добре!

Дафни излезе от столовата и веднага се качи горе да се преоблече в джинси и пуловер. След това намери Брант да се труди върху входната врата.

— Здрасти — погледна я той бързо. — Оцеля ли след първия залп?

— Какво значи залп?

— Бързо стрелящи оръдия.

Тя прехапа устни, помълча и ненадейно попита:

— Трябват ли ти пари, Брант?

— А, това си е направо канонада. Не, всъщност имам достатъчно пари.

— Но аз съм чувала, че американците приемат парите за нещо като бог, че те никога не са им достатъчни.

— Не знаех, че тази гледна точка се ограничава само до Съединените щати. Както добре знаеш, Даф, наследството е около четиристотин хиляди лири. Почти половин милион долара. Не е шега работа. Би ли ми подала онова парче шкурка?

— Това нещо ли? Лусила е много красива.

— Да, красива е. На колко години е, между другото?

— Мисля, че към тридесет.

— Чуй ме, Даф. Тя има грандиозна потенциална инвестиция, която изцяло зависи от това, какво ще решим ти и аз. Не я оставяй да те дразни. Ако ти беше на нейно място, сигурно щеше да правиш същото. — Усмихна й се. — Само че не толкова добре.

Дафни въздъхна:

— Защо се чувствам, сякаш отново съм на тринайсет години и съм дебела, грозна и старомодна?

— Тя е доста добра. Защо просто не седиш и не се наслаждаваш на номерата й? Може да научиш нещо полезно.

— Малко си циничен, не мислиш ли?

— Да, малко. Просто искам да те накарам да се замислиш и да не вземеш да се мусиш и отбраняваш. Ти си умна, доста умна.

— С други думи — промълви Дафни бавно, — ти искащ да я държа в… неизвестност?

— Нямах предвид тъкмо това. Но просто би могло да бъде забавно. И не се безпокой за бъдещето си. Няма да те оставя да умреш от глад. Ще се погрижа да ти помогна да се заемеш с това, което искаш.

— Чудесно — измърмори тя под носа си. — Не, Брант, благодаря ти. Мисля, че е време сама да се погрижа за себе си.

Дафни се отдалечи. Чу как стърженето на шкурката по дървото спря и разбра, че той гледа след нея.

Колкото и Брант да намираше Лусила за забавна, тя изобщо не можеше да се сравни с леля Кло. Леля Кло замечтано огледа с голям интерес всеки сантиметър от него. През масата с вкусен обед, приготвен от госпожа Уулси, той забеляза, че тя е висока жена с едър кокал, с голям нос и брадичка и с проницателни сини очи, които светваха замислено, щом го погледнеха. Носеше прошарената си червеникава коса като майка му, в класически кок. Имаше остро чувство за хумор и очарователна усмивка. Гласът й бе прекрасен, реши Брант, докато я слушаше как говори за пътешествието си.

— Ах, какво удоволствие беше Париж! През цялото време беше облачно и ръмеше, ала няма значение. Какво облекчение е да се върна у дома. В лоното на семейството, така да се каже. Трябва да ти призная, Брант, че ти си точно какъвто очаквах.

— Надявам се, че не си имала кой знае какви очаквания, лельо Кло — засмя се той. Беше пристигнала само три часа след Лусила и Брант се чудеше дали нарочно не бе избързала, знаейки, че Лусила ще направи всичко възможно, за да вгорчи живота на нейното пиленце Дафни.

— Скъпо момче — отвърна Кло, обзета от искрено съжаление, че не е трийсет години по-млада, — когато човек живее толкова дълго, колкото мен, се научава да бъде предпазлив в очакванията си. Снимките помагат, разбира се. Обичам мъжете да са облечени официално за вечеря. Много е елегантно.

— Колко време ще останеш тук? — попита я Лусила. Гласът й бе точно толкова умрял, колкото и ентусиазмът й. — Сигурно в Глазгоу те очакват с нетърпение.

— Какъв отличен стрелец би била ти в една битка, Лусила. Какъв точен огън, какво… Е, да, знаеш ли, мислех да отида до Америка. Ще почакам, разбира се, докато Дафни се устрои.

Брант премигна от двусмислените думи. Лусила изскърца със зъби. Дафни забеляза:

— Няма да чакаш дълго, лельо.

— Да — съгласи се Лусила. — Всички ние ще я пренесем в един хубав апартамент в Лондон. Изобщо няма да е дълго.

— Може би ще се изуча за дърводелка — подхвърли Дафни. — Днес видях как се рендосва врата.

— Или — добави Брант, — би могла да работиш и в Британския музей и да поддържаш ризниците им във форма.

— Сигурна бях, че това е било твоя идея, Дафни — намеси се Лусила. — Както вече споменах, аз бих ги изхвърлила.

— О, не знам — обади се Брант. — Подозирам, че новият собственик на Ашърууд може да има вкус към антиките.

Кло му се усмихна мило:

— Действително, скъпо мое момче.

— Но нищо не е сигурно, нали? — добави той, за да я поохлади.

Съжаляваше, че не си бе държал езика зад зъбите, защото Лусила му подари още една от своите патентовани интимни усмивки. Дали не трябваше тази нощ да си заключи вратата? Брант набоде на вилицата следващото парче от вкусния йоркширски пудинг и се заслуша в добре отработената размяна на любезности между леля Кло и Лусила.

— Как е скъпият ти трети съпруг, Лусила?

— Оставих го, по дяволите. Бих се заклела, че знаеш.

— Немците са толкова жестоки и властни, не мислиш ли?

— Всъщност, Карл беше голям сладур. Обаче — добави тя и изстреля към Брант една захаросана усмивка, — беше прекалено стар за мен. Ами че дъщеря му беше на възрастта на Дафни, а синът му Дитер е толкова ревнив младеж…

— И е на възрастта на Брант?

— Всъщност малко по-възрастен. Само се надявам да не ме преследва дотук.

Брант наблюдаваше Дафни изпод полупритворените си клепачи. Тя се ровеше в пресния грах в чинията си, почти не ядеше и говореше още по-малко. Изглежда се бе превърнала в старата смотанячка — отчуждена, свита, със смачкано самочувствие. Искаше му се да я раздруса, да я грабне в прегръдките си и да я успокои. Не! Ако имаше малко мозък, трябваше да си замине още утре. И то рано-рано.

— Първокласна вечеря, бих казала — заключи леля Кло. — Ще изпием ли кафето си в хола?

Трябва да хвана Дафни насаме, помисли тя, щом я видя как става от стола си и излиза от столовата като осъден към бесилката си. Трябва да й набия малко ум в главата.

За нейно най-голямо удоволствие Брант я изпревари:

— За съжаление ние с Дафни нямаме време за кафе. Отиваме в селото на кино. Готова ли си, Дафни?

Тя замръзна насред крачка. Не бе сигурна, че е чула добре. Та той я спасяваше! Обърна се и му се усмихна ослепително:

— Само да си взема палтото! — Изскочи навън и почти се затича по стълбите.

— Надявам се, че ще ни извините, скъпи дами, задето първата ви вечер ви оставяме сами.

— Ни най-малко — засия Кло. — Ни най-малко.

Лусила се намръщи, но само за миг, после каза с едва доловима нотка на изискано разочарование:

— Човек трябва да изпълнява обещанията си. Много мило от твоя страна, че се грижиш за Дафни.

Дафни се гледаше в огледалото. Не приличам на лелка, каза си тя. Няма да й позволя да ме накара да се чувствам като дрипла. Няма!

Ала когато се върна долу, Лусила се смееше и ръката й беше върху рамото на Брант. А той, да го вземат дяволите, й се усмихваше!

— А, ето те и теб, скъпа — обърна се Лусила и я изгледа одобрително. — Колко е хубаво палтото ти. Винаги съм мислила кафявото за много траен цвят, а вълната за ужасно досадна. Е, Брант, няма да я задържиш много до късно, нали?

Сякаш съм някакво бавноразвиващо се хлапе!

Леля Кло я прегърна бързо и прошепна в ухото й:

— Да не си посмяла да обръщаш внимание на нищо, което тя казва, миличка! Ти си очарователна, не се съмнявай!

— Готова ли си, Даф?

— Да. Лека нощ, Лусила. Лека нощ, лельо Кло.

Вечерта бе ясна и студена. Луната осветяваше пътя.

— Винаги съм обичал трайните неща — усмихна й се Брант. — Би ли карала ти? Все още нямам доверие в себе си на обратната страна на шосето. Тя кимна и седна зад кормилото.

— Прекрасна вечер — забеляза без връзка.

В отговор той въздъхна и облегна глава на кожената седалка.

— Какво става, Брант? Истинска канонада, а?

— Определено — съгласи се той, без да отваря очи. — Никога досега не съм се чувствал като паток насред ловния сезон.

А аз съм един от ловците, помисли Дафни и неочаквано посърна. Сигурно ни мрази всичките.

— Какъв филм искаш да гледаш? — попита го тя, забравила, че има само едно кино.

— Включи отоплението и да паркираме.

— Да паркираме? Искаш да кажеш, да спрем колата?

Брант й хвърли дълъг ленив поглед.

— Да, намери някое хубаво местенце с приличен изглед и спри.

Тя продължи да кара мълчаливо.

— Казах ти, че не трябва да оставяш Лусила да ти лази по нервите.

Ръцете й върху волана се стегнаха.

— Значи си ме поканил да излезем, защото не си искал да продължавам да се правя на глупачка. От съжаление — произнесе Дафни безизразно.

— Не, съжалявах себе си. А ти си една доста хитра глупачка.

— Ха! Аз пък си мислех, че мъжете просто си умират за толкова женско внимание.

— Поне ти скри острия си език зад зъбите. — Тя му хвърли поглед, изпълнен с чиста омраза. — Освен това те поканих, защото искам да ти набия малко ум в главата. Добре, получих твоето внимание. Внимавай, канавка! Мястото изглежда добро. Спри тук.

Дафни се подчини и изключи двигателя. Бяха спрели между голи букови дървета на леко нанагорнище, от което се виждаше река Уей.

— А сега се обърни и ме погледни. Имам да ти казвам много неща.

— Говориш също като чичо Кларънс — отвърна тя с най-гадния си глас.

— Така ли? Но за разлика от чичо Кларънс аз няма да те карам да правиш нищо, което не желаеш. Е, може и да не е точно така. Защо по дяволите се върна назад? Мисля, че на онзи паметен обед всичко това го изяснихме.

Дафни го гледаше, ала не можеше да намери думи, за да обясни чувствата си.

— Как мислиш, че ще преживееш, ако не можеш да се справяш с всякакви хора, включително жени, които се опитват да те покровителстват?

— Ще преживея. А ти защо си се загрижил, между другото?

— Понякога ми се струва, че имаш нужда от бавачка.

Говореше сърдито и това я изненада.

— Когато Лусила е тук, нещата са различни — започна тя бавно, опитвайки се да обясни и на него, и на себе си. — Преди това бяхме само ние с теб…

— Дафни — прекъсна я Брант нетърпеливо, — Лусила е наистина много забавна, ако просто забравиш цялата си натрупана към нея завист. Светът е пълен с хора, с които трябва да живееш.

— Престани! — изсъска тя. — Просто ме остави на мира, чуваш ли? Няма нужда ти да ми казваш какво не ми е наред. И не завиждам на Лусила!

Дафни завъртя ключа и запали. Изведнъж ръката му се озова върху нейната и моторът отново загасна.

— По дяволите! — възкликна той и я привлече в прегръдките си.

Тя бе прекалено изненадана, за да се съпротивлява. Отвори уста да каже нещо — макар че не знаеше точно какво — и усети как устните му покриват нейните. Напрегна се и Брант веднага забави атаката. Езикът му се плъзна леко по устните и, ръцете му галеха гърба й.

— Имаш вкус на йоркширски пудинг — прошепна той в бузата й, после се върна към устните, леко ги захапа и Дафни бавно започна да се отпуска и да отговаря.

— Ето, това е — каза Брант тихо. — Ти си една красива, интелигентна жена и не искам отново да го забравяш. — „И толкова невинна, че се чувствам нечестен само като те целуна“. Пусна я и се усмихна на замаяния й поглед. Нежно я погали по брадичката. — На това в Америка му викаме паркиране.

— То е… по-различно.

— Малко си задъхана. Да опитаме отново. Довери ми се и се отпусни.

Тя го направи, без да се замисля. Той бе внимателен, много внимателен, защото знаеше, че Дафни няма никакъв опит. Не искаше да я изплаши или да я отблъсне. Ръцете му останаха на гърба й, а целувките му бяха леки, ненастойчиви. Спря и нежно притисна лицето й към рамото си. Струваше му се, че дишането й е ускорено.

Прекара пръсти през меката й коса и помисли: Исках да направя това, още щом я видях за пръв път. Опря буза на главата й и вдъхна сладкия й, женствен аромат. Чу се да казва:

— Искам да правя любов с теб, Дафни.

Тя вдигна глава и го погледна с изненадани, но блестящи очи.

— Искаш да кажеш, да си легнеш с мен… и…

Брант я хвана за раменете, ругаейки се наум.

— Не, нямах пред вид това. Искам да разбереш, че ти си чудесно момиче, което може да направи всичко, което пожелае.

— Защо тогава ме целуна?

Защото съм един глупав женкар!

Ала това не беше вярно. Той искаше нея, само нея. Нямаше представа защо. Идеята му за приятно прекарване никога не бе означавала компанията на една потисната жена с опитност на викторианска девственица.

— Целуна ме, защото мислеше, че така можеш да ми създадеш самочувствие ли?

— Да — отговори Брант, без да се замисля.

Дафни бавно се отдръпна от него.

— Лусила е права. А аз съм глупачка.

— И двамата сме глупаци — опита се той да се пошегува. — А Лусила е права само за едно.

— И какво е то?

— Тя се страхува от теб — бавно каза Брант, загледан в лицето й. — И е права да се страхува.

Дафни сърдито тръсна глава:

— Просто не го вярвам. Всичко се върти около теб, или поне ти така го приемаш. Ние сме като някакви кокошки, които се докарват пред петела! Е, мен не ме интересува! Аз имам намерение сама да се грижа за себе си, разбра ли? Нямам нужда от твоята помощ, нито от помощта на Лусила, нито на леля Кло! От теб искам само едно, милорд — да откажеш да се ожениш за мен. Така ще мога да получа петстотин лири вместо само сто.

Той стисна зъби. Как смееше тя да се държи така! Да я вземат дяволите! Да го обвинява, че е като някакъв самонадеян шейх с харем! Искаше да й помогне, да я накара да осъзнае колко много би могла да предложи, да… Тихо, много тихо каза:

— Съмнявам се дали знаеш какво да правиш и с петдесет лири. Съмнявам се дали можеш да познаеш една чекова книжка, ако ти падне на главата. Едва ли ще изкараш повече от седмица сама. Искаш петстотин лири, така ли? Добре, ще ги имаш.