Аристократът

ОСМА ГЛАВА

Брант отвори тихо вратата на спалнята си, без да си прави труда да включи осветлението. Все още бе ядосан на Дафни — смешно средновековно име — и глупавите й обвинения. Но пък защо ли трябваше да му пука? Изобщо не беше негова работа какво ще прави тя с живота си. По дяволите, той щеше скоро да си бъде у дома и да се е отървал от всички тях!

Да вървят по дяволите!

Включи старинната настолна лампа с дебели червени пискюли и методично започна да се съблича. Добре поне, че Уинтърспуун не го чакаше. Мисълта, че камериерът може да му помага да си свали панталоните бе съсипваща.

— Знаех си, че титлата ще ти стои много добре.

Пръстите му замръзнаха върху ципа. Обърна се бавно и видя Лусила, облечена в нещо копринено, сигурно пижама, и с дръзка усмивка на устните.

— А какво би казала за титла и панталони?

— Звучи ми като име на картина. Можем да те сложим в рамка и да те окачим в картинната галерия на Кралската академия.

Брант й се усмихна:

— Какво правиш тук, Лусила?

Тя сви рамене и едната презрамка се смъкна от прелестното й рамо. Изведнъж той си представи Марси на вратата на банята му, след като и двете й презрамки бяха паднали и на нея не остана нищо, освен подмамващата й усмивка.

— Дойде ми наум, след като те видях на живо, разбира се, че има много повече възможности, така да се каже, освен простите, които ни се предлагат.

— Мисля, че е по-добре да ми обясниш какво имаш предвид.

Лусила отново сви рамене, ала за късмет на душевното и физическото му спокойствие, другата презрамка си остана на мястото.

— Ти обичаш тази къща — заяви тя простичко.

— Да — съгласи се Брант. — Наистина я обичам. Не съм сигурен защо, но е така. Като че ли — продължи замислено, опитвайки се да облече чувствата си в мисли, — къщата ме е чакала, като че ли има нужда от мен, точно както аз имам нужда от нея. — Корени, би казала майка му.

— Имението има нужда и от много пари, за да се възстанови до предишния си блясък — забеляза Лусила сухо и му отправи един странен поглед, какъвто той бе сигурен, че заслужава. Наистина не беше много нормално. Та то бе само купчина тухли, камъни и стъкла… Не трябваше да забравя и за комините, които отдавна плачеха за почистване.

— И това е вярно.

— Аз ще наследя имението и повече от достатъчно пари.

Само ако аз не се оженя за Дафни.

— Разбирам — вметна късо Брант.

Тя за миг прехапа устни, сякаш не бе сигурна как да продължи.

— Мисля — продума накрая, — че ние с теб бихме могли да обединим усилията си.

— По какъв начин, Лусила?

— Струва ми се, че за начало би ни дошла добре една ваканция например до Южна Франция. Може би Сан Тропе или Ница.

— За да се опознаем по-добре ли?

— Много по-добре. Бихме могли и да открием, че си допадаме. Според мен ти си мъж, който оценява когато една жена знае какво иска, когато една жена може да ти достави удоволствие и в същото време да те цени. Ти си много хубав мъж, Брант.

И ще изглеждам страхотно до теб.

— Благодаря — произнесе той на глас.

Лусила дойде по-близо — по-скоро се плъзна, помисли Брант, като я гледаше как спря само на сантиметър от него и сложи ръце на голите му гърди.

— Много хубаво — промърмори тя и леко го потупа. Едната й ръка се вмъкна под шортите му.

— Лусила! — Той хвана ръката й и я отмести. — Мисля, че не е много добра идея.

— Защо?

Тя облиза долната си устна с език.

Защото Дафни ще разбере и ще я заболи.

— Боли ме главата — отвърна Брант.

Лусила избухна във весел смях, ала не се отдалечи.

— Е, помисли си все пак, Брант! Струва ми се, че бихме могли да направим чудесна комбина. — Той не каза нищо и челото й леко се сбърчи. — Дафни, нали знаеш — продължи тя с искрен тон, — е много английски тип момиче. Жалко, че чичо Кларънс я държеше толкова изкъсо, обаче какво може да се направи? Не мога да си я представя в Южна Франция, а в Америка ще се почувства загубена като агънце и ужасно нещастна. Знаеш колко е срамежлива.

— В Гърция май се е чувствала добре — забеляза Брант безразлично.

— Защото леля Кло е била до нея и й казвала какво, кога и как да направи. Но в твоето общество? В твоя приятелски кръг? Не, изобщо няма да стане. По никой начин.

Дафни не е чак толкова срамежлива, помисли той. Не преди ти да дойдеш. Искаше да я увери, че Дафни не е притеснителна, ала ръцете на Лусила се плъзгаха нагоре по раменете му.

— Аз сериозно съм решила да се погрижа за малката Дафни. Не трябва да изпитваш угризения.

Тя се надигна на пръсти и го целуна. Брант чувстваше как езикът й опитва стиснатите му устни, чувстваше как тялото й се притиска към неговото и откликна, но само за миг. Дишаше малко тежко, когато я хвана за раменете и я отдалечи от себе си.

— Тази нощ мога и да не те оставям сам, Брант — промълви Лусила тихо. Очите й светеха в полумрака.

Той вече се бе овладял. Та това бе смешно, по дяволите! Не желаеше да прави любов с Лусила. Искаше да се люби с… О, не, не искаш!, едва не изкрещя. О, не!

— Не — рече накрая. — Мисля, че трябва да си вървиш.

— А, бях забравила за главоболието ти. Ще си помислиш ли за онова, което ти казах?

— Можеш да бъдеш сигурна.

Не помръдна, докато тя не затвори тихо вратата зад гърба си.

— Кафето ви, милорд.

Брант отвори едно око и видя Уинтърспуун, който стоеше търпеливо до леглото му и държеше в протегнатите си ръце табла.

— Май нещо не ме одобряваш — прозя се той.

— Вие сте американец, милорд.

— Съгласен съм. В такъв случай кафето трябва да е черно и силно и от него да ми пораснат косми на гърдите.

— Космите ги има, милорд. На гърдите ви, де… Значи мога да приема, че кафето е както трябва.

— Нямаше нужда да ми го носиш в леглото, Уинтърспуун — продължи Брант, надигна се и се облегна на високите възглавници. — Можех да отида в столовата.

— Мисля, че това не би било много добра идея, милорд.

— Какво имаш пред вид?

— Доста неща, милорд, но моята работа е да… да ви предпазвам от неприятности.

— Неприятности, а? Да не би вече да хвърчи перушина? Чудесно кафе. Добре ми дойде.

— Да хвърчи перушина? — Уинтърспуун сви рамене и Брант помисли, че изглежда точно както трябва да е изглеждал Джийвз, когато Бърти изтърси нещо не на място.

— Не бих се изразил точно така, милорд. Ала ако говорите за дамите, предлагам да си останете в стаята малко по-дълго.

— Толкова ли е зле? Е, какво правят там?

— Струва ми се, милорд — отговори Уинтърспуун внимателно с очи, приковани в пространството над лявото рамо на Брант, — че госпожа Спаркс обвиняваше госпожа Майтер, че се опитва да… — Той се изкашля и погледна към небето.

— Какво се опитва, Уинтърспуун?

Веселата усмивка му спечели един укорителен поглед.

— Госпожа Спаркс снощи видяла как госпожа Майтер влиза във вашата стая, милорд.

— Аха… — Усмивката му внезапно угасна и той замръзна.

— А госпожица Дафни беше ли там?

— Да, милорд.

— О, не! По дяволите! — Брант отметна завивките, разливайки остатъка от кафето. Уинтърспуун бързо му подаде халат, забил поглед в адамовата му ябълка.

— Бях ви приготвил пижама, милорд.

— Не понасям пижами — отсече Брант и намъкна халата.

— Забелязах, милорд. Негова светлост, старият лорд, много харесваше тази пижама. Всъщност никога не я носеше. Пазеше я за специални случаи, предполагам. Приготвил съм ви ваната, милорд.

— Бих дал цяло състояние за един душ — изръмжа Брант. — Кой иска да седи в собствената си мръсотия?

— Не мога да кажа милорд. Какво облекло бихте желали?

— Просто джинси, риза и гуменки. Имам много работа и няма защо да обличам смокинг.

— Много добре, милорд.

Тридесет минути по-късно Брант влезе с доста провлечена стъпка в столовата. Там беше само леля Кло и, както се сети, го чакаше.

— Добро утро — поздрави той.

Тя го изгледа.

— Благородството иде от държането.

— Не съм спал с Лусила.

— Не си ли? Лусила не създаде такова впечатление.

— Казах й, че ме боли глава.

Кло беше готова да му се разсърди, но нотката на спокойна, тъжна прямота в гласа му я накара да избухне в смях.

— Значи не си! — ахна тя. — Колко прекрасно! Какъв неочакван обрат!

— Простено ли ми е?

Кло клатеше глава:

— Ех, защо господин Спаркс — покойният ми съпруг, нали знаеш, — защо той нямаше твоето чувство за хумор! Когато не искаше да прави… е, ами… Да, момчето ми, простено ти е. Седни. Госпожа Мълроу остави закуска за теб. Аз — добави тя галантно — с удоволствие ще ти я сервирам.

Все още смеейки се, му подаде чиния с пържени яйца, няколко резенчета хрупкав бекон и нещо друго, което той не успя да познае.

— Какво е това?

— О, херинга. Пушена херинга.

Брант предпазливо опита и кимна одобрително:

— Разкажи ми за господин Спаркс — помоли той и й се усмихна по момчешки закачливо.

— Не бъди нахален, момко. Кажи ми сега, какво смяташ да правиш?

— Смятам днес да залепя нови тапети в тази стая. Сам ги избрах.

— Не питах за това — намръщи се Кло. — Какъв цвят тапети? Надявам се, нещо светло? Винаги съм мразила тези мрачни шарки. Толкова потискащо, ала татко не щеше и да чуе. Не слушаше и Дафни.

— Светложълти, с бяло и светлосиньо. Надявам се, че с тях стаята ще изглежда красива и просторна, идеално място за херинги. Къде е Дафни?

— Излезе да язди. Стаята ще стане много уютна.

— Не е могла да издържи на огъня, а?

— Ако с глупавия си американски жаргон искаш да кажеш, че е разстроена, да. Свикнала е, когато е разстроена, да се усамотява. Трябва да се отучи от този навик.

— И, разбира се — отсече Брант направо, — ти искаш аз да я отуча.

— Естествено, моето момче. Ти не си глупав. Поне не създаваш такова впечатление. Разбира се, може и да се лъжа. Спомням си какво мислех за господин Спаркс, когато ме ухажваше. Е, през първата ни брачна нощ си промених мнението. Знаеш ли какво направи той?… Не, ти не си глупав. Искам да се ожениш за нея. Тя ще ти бъде много добра съпруга. Освен това обича имението. Мразеше само чичо си Кларънс, но имаше защо.

— Кло, аз дори не познавам Дафни, а тя не познава мен — обясни Брант много спокойно. — Нещо повече, тя е истинска англичанка, а аз съм стопроцентов американец. Освен това…

— Винаги съм казвала, че противоположностите се привличат — прекъсна го Кло. — Ще си подхождате. Ти ще й помогнеш да порасне, а тя ще те накара да се чувстваш горд. Дафни е истинска дама, нежна, мила и с чувство за хумор. Най-изразено, наистина, когато не е… как го казвахте вие янките? О, да, когато не е в огъня.

Брант преглътна яйцата и бързо изпи половин чаша портокалов сок.

— Не, не точно така. Казва се, че не може да издържи на огъня. Между другото, снощи Дафни направо ми заяви, че според нея аз съм един самонадеян простак и тя не иска да има нищо общо с мен. Мисля, че ако можеше, би ме ударила. Иска аз да откажа да се оженя за нея, за да получи петстотин лири вместо сто.

— Такава страст у моето малко пиленце! Много съм доволна.

Брант можа само да се вторачи в нея.

Тапетите бяха залепени и столовата изглеждаше фантастична, поне според скромното мнение на Брант. Цяла сутрин го оставиха на спокойствие да си свърши работата и очакваше, че сега ще му стане приятно. Къде ли е Дафни, чудеше се за десети път.

Тя не дойде на обед. Лусила и Кло го похвалиха поне толкова пъти, колкото той попита къде е Дафни. Най-накрая Брант се измъкна и отиде в конюшнята. Конят й бе там.

Духаше студен вятър и той закопча догоре ципа на коженото си яке. Извика името й. Никакъв отговор.

Обиколи имението и отиде в нейната градина. Намери я там, опряна на колене и ръце, да копае яростно твърдата земя. Носеше кафява плетена шапка, нахлупена чак до очите й, стар панталон и дебело вълнено сако.

— Страхливка — произнесе Брант, изправен над нея. Дафни се обърна и тупна назад. Той клекна пред нея. — Страхливка — повтори.

— Върви по дяволите!

— О, ужас! Викторианската девица говори простащини. Накъде върви светът?

— Върви на майната си!

— Не знаех, че англичаните използват тази фраза.

— Не я използваме. Чух я в един американски филм.

— Наистина ли? В кой?

— Не помня. Ако обичаш, би ли си отишъл?

— Не. А ти си страхливка.

— Нямах намерение да ви гледам как с Лусила си правите неприлични физиономии.

— Неприлични? Господи, никога не съм се опитвал.

— Не е смешно! Дотук ми дойде! — Тя показа веждите си и бутна плетената шапка. — Е, всъщност ти можеш да правиш каквото си искаш. Не ме интересува.

— Благодаря ти за разрешението. То за мен е всичко. И не съм спал с Лусила. — Като видя недоверчивия й поглед, продължи бързо: — Кло ми повярва. Не ти ли се е намокрило дупето на земята? — Стана и й подаде ръка.

Дафни я пое и се изправи.

— Ако Кло ти е повярвала, то е защото тя обича мъжете, младите мъже. Би повярвала на всичко, което те й кажат, стига да са достатъчно убедителни.

— Значи съм бил достатъчно убедителен… — Няколко секунди я гледа мълчаливо. — Колко зле виждаш без контактните си лещи? — попита накрая.

— Без тях би ми изглеждал като приятно размазано петно, което, мога да добавя, не би било никак лошо.

— Можеш ли да спиш с тях?

— Да, мога да ги нося по цяла седмица. Защо?

Защото когато се любя с теб, искам да виждаш лицето ми много ясно.

— Просто се чудех. Би ли ми помогнала да поизтъркам мухъла в библиотеката?

— Защо не? — Тя изтупа панталона си и тръгна до него.

— Обещавам ти награда за помощта.

— Каква награда? — попита Дафни подозрително.

Брант се усмихна.

— Ето ти малко в аванс! — Наведе се и бързо я целуна. Не й даде време да реагира, просто отново закрачи. — Първо трябва да отидем до селото. Трябва ми специална фина шкурка.