Да омъжим мама

Шестнайсет

— Мислиш ли, че ще иска пробен брак? — попита Сиг брат си. Говореше по служебния телефон, от работата, но беше малко след четири следобед — когато всички на Уолстрийт се превръщаха в динозаври. Самата тя се чувстваше като накълцан дроб — оставаше й обаче точно толкова енергия, колкото й бе необходима, за да дискутира евентуалния брак на майка си за богат мъж.

— Знаеш ли, планът ни се осъществи — каза Брус, сякаш четеше мислите й. — Обзалагам се, че ако действаме заедно, можем да направим всичко.

— Да, но това няма да стане утре, а преди това сме длъжни да оцелеем.

Ръцете й бяха свободни, защото телефонът бе прикрепен към главата й. Протегна едната напред и се вгледа в изумрудения пръстен. Спомни си огромния диамант на майка си, онзи, който й бе подарил Монти. Въздъхна. Би се почувствала разголена и уязвима без него, но пръстенът бе единствената ценна вещ, която притежаваше. С парите от него можеше да уреди сметката на майка си в „Пиер“, да плати тоалетите и дори част от ипотеката.

— Е, смяташ ли, че ще иска пробен брак? — попита тя повторно.

— Не мисля, че Монти е такъв — отговори Брус. — Той е старомоден. Искам да кажа, че макар и да не се славят като много щедри, шотландците не обичат да ходят по адвокати като нас.

— Трябва да предупредим мама да не подписва каквото и да било.

— О, да. И тя веднага ще те послуша! — засмя се Брус.

Сиг също се засмя или поне приблизително. Погледна надолу, към приятните зелени дълбини на пръстена.

— Слушай, каквото и да стане отсега нататък, вече сме свидетели на истинско чудо.

— Да — съгласи се Брус. — Освен това започвам да получавам спешни поръчки. Картичките се продават. Прав бях. Чувствам се толкова олекнал, че сякаш ходя en pointe. Чувствам се като проклета фея от захарен памук.

— Е, ти наистина си моята проклета фея от захарен памук и те обичам — каза му Сиг и се изпълни с обич към смахнатия си брат.

— Обзалагам се, че казваш същото на всичките си обратни братя — отвърна Брус, но бе ясно, че му е станало приятно. — Както и да е. Трябва да затварям. Имам среща с Бърнард Кринц. Смятам, че наистина ще вложи малко пари в бизнеса ми. Трябва да доставя новите поръчки бързо. Да не говорим, че заради Бърнард Тод най-после започна да ме забелязва. Красота. Мисля, че отново ще съм на печалба до Свети Валентин на обратните.

— Страхотно — рече Сиг. — Късмет с Бърнард и Тод.

Прекъсна линията, но телефонът иззвъня почти веднага. Сиг натисна свързващия бутон, без да сваля слушалката от главата си. Вероятно се обаждаха, за да потвърдят последните й сделки. Този ден имаше доста работа.

— Няма да повярваш — изрева като магаре Шарън в ухото й. — Току-що ми се обади господин Торба с пари и заяви, че ще дойдат с мама, за да прекарат деня при нас.

— Много мило.

— Моля? Много повече от мило е! — продължи Шарън трескаво. — Монти предложи да отидем до училището на Джеси. Бил чул, че малко помощ за училищните й такси биха ни дошли добре. Каза, че искал да направи дарение на училището.

— Безумие — каза Сиг. Този тип, помисли си, трябва наистина да харесва майка ми. Почувства болка. Никой, никакъв мъж не се бе опитвал така усилено да й достави удоволствие от много, много време. — Значи, когато го помоли, той чисто и просто се съгласи, така ли?

— Не съм го молила. Той сам предложи. — Шарън бе замаяна от възторг. — И това не е всичко. Каза, че искал да предложи на Барни работа в компанията му.

— Ето това се казва коледно чудо! — отбеляза Сиг.

— Като говорим за Коледа, ще дойдеш ли довечера за празненството на Травис и Джеси? Ханука е. Знаеш, че искат да видят леля си Сиг. Освен това ще направя картофени палачинки.

Сиг едва не изпъшка. Пържените картофени палачинки бяха точно това, от което се нуждаеше сестра й в още по-големи количества.

— Брус ще дойде ли? — попита Сиг, за да печели време.

— Да. Да. Обеща на Джеси нова кукла Барби.

— Остана ли някаква Барби, която Джеси няма? Може би бисексуална? — попита Сиг. — Сигурно се продава с двама партньори.

— Не бъди отвратителна — скастри я Шарън. — Не знам, но Джеси е толкова превъзбудена, че тази сутрин повърна.

Това, каза си Сиг, винаги предвещава добро прекарване. Поне празненството нямаше да се състои на килима.

— Добре — съгласи се тя уморено. — Ще дойда в пет.

Сиг едва бе свалила слушалката от главата си, когато телефонът иззвъня пак. Ако беше поръчка, независимо колко голяма е, щеше да им каже да позвънят отново в понеделник. Сложи слушалката на главата си и натисна бутона. Гласът прозвуча дълбоко.

— Сигорни? Ти ли си?

— Да.

— Обажда се Пол Кушинг. Искам да поговоря с теб.

— Няма проблем. Слушам.

— Не. Искам да се видим.

Сиг се замисли за празненството с картофени палачинки и пазаруването.

— Какво ще кажеш за понеделник? — попита тя.

— Може ли да се отбия при теб у дома в понеделник вечерта? — попита той. — Важно е.

За какво ли става дума? — зачуди се Сиг, но имаше да свърши твърде много неща.

През останалата част от времето Сиг се обади на брокера за ипотеката, на кредитния служител в Сити банк, на собственика на сградата, в която бе апартаментът й. Всичко това й отне повече от три часа, но в края на краищата успя да убеди всички, че до две седмици ще има раздвижване по сметките й. Бе взела решението си — щеше да продаде пръстена и апартамента, но щеше да направи каквото трябва и… весела Коледа на всички.

Трябваше да проведе още един телефонен разговор, макар че трудно щеше да го понесе. Набра номера на „Сотби“ и поиска да говори с господин Гренвил.

Казаха й да почака. Докато чакаше, от централата й пуснаха „Весела Коледа“, почти към края. Тогава, за нейно отчаяние, започна „Малкият барабанчик“ и тя веднага закри слушалката с ръка, за да не я изтезават повече. Когато най-накрая й се обади господин Гренвил, Сиг пусна ръката си и се представи отново.

— Мисля — каза тя колебливо, — че вече мога да продам изумруда.

— Ах, да. Хубав камък. И най-подходящото време за продажба ще е предколедния ни търг. Но ще трябва да побързате. Твърде късно е, за да влезе в каталога.

Сиг погледна пръстена. Опита се да си каже, че това е само парченце цветно стъкло. Въздъхна. Никой мъж не й бе подарявал пръстен, а сега трябваше да се откаже и от този, който си бе подарила сама.

— Бих искала да го дам за търга — заяви тя.

Взе парите, които имаше, и отиде до Такашимая — шикозния японски универсален магазин на Пето авеню. Чайната на втория подземен етаж беше единственото място по това време на годината, където гарантирано нямаше да атакуват ушите й с никаква версия на „Малкия барабанчик“.

Хапна нещо и реши да се съсредоточи върху подаръците. Щеше да купи всичко от този магазин. Беше взела всичките пари, които бе изтеглила, но ако се наложеше, щеше да използва и кредитната си карта. Бе решила да купи красиво опакована кутия зелени чайове за Барни, който, доколкото й бе известно, не пиеше чай; италиански копринен шал за Шарън, тъй като шаловете се продаваха само в един размер; ръчно плетен шал за Брус в страхотен сивкав цвят и най-накрая, неохотно, чифт хитроумно измислени галоши за госпожа Кац. Надяваше се да й станат върху чорапите и сандалите.

Оставаше само майка й. Изтощена, Сиг си запробива път през празничната тълпа по Пето авеню, покрай „Бендел“, „Дабълдей“ и Тръмп Тауър. Мина покрай „Тифани“, без угризения. В края на краищата, с пръстена, който Монти бе подарил на майка й, тя едва ли имаше нужда от още бижута. Сиг въздъхна, погледна собствения си пръстен и стигна до „Бергдорф Гудман“. Реши да влезе. Там непременно трябваше да има нещо чудесно за майка й — жената, която скоро щеше да има всичко.

Сиг влезе през въртящата се врата откъм Петдесет и седма улица и се оказа сред порой от целенасочени купувачи. Мина покрай отдела за аксесоари, кожените изделия, задържа се само за миг край парфюмите и се качи на горния етаж с ескалатора. Обиколи третия етаж, където тълпата бе изтъняла поради цените и натрапващите се продавачки, и стигна до дъното — там подканящо бяха изложени луксозни килими и два старинни фотьойла. На табелата пишеше „Сватбен салон“ и Сиг влезе в лъскавото светилище на светилищата. Видя кукла манекен, облечена в сатен и тюл, като фея. Сиг спря и се вторачи с притаен дъх, докато очите й поглъщаха красивата рокля. Никога не беше носила такава, но си мечтаеше, ако й се случи, да е като тази.

— Мога ли да ви помогна? — попита едрата продавачка на средна възраст.

Сиг се стресна и се обърна към нея.

— Може би търсите подходяща рокля за майката на младоженката?

Изведнъж Сиг се почувства на хиляда години и уязвима като дете.

— Не — отговори тя. — Аз съм дъщеря на младоженката.

След това изненада себе си и продавачката, защото избухна в шумни ридания.

Филис и Силвия, сгушени една до друга заради декемврийския студ, крачеха по Медисън авеню.

— Тук — каза Филис — пазаруват истински богатите хора.

— Не е ли на Пето авеню? — попита Силвия.

— Не — отвърна Филис и дръпна приятелката си, за да не се сблъска с едра дама, която държеше кученце под мишница. — Тук. Днес е последният ден на Ханука и смятам да си направя подарък. Ще си купя чеиз.

Филис имаше малко спестени пари. Пестенето й бе навик още от първите дни на брака й с Айра. Макар и през всичките тези години да работеха заедно, той никога не й бе плащал заплата. Чисто и просто бе искала от него пари за домакинството и от тях бе успяла да задели настрана. Беше ги събирала повече от четирийсет и седем години. Разбира се, от време на време се бе налагало да харчи от тях, но съвсем малко и само за подаръци за децата или пътувания изненади с Айра. Беше пестелива. Дори сега, когато получаваше съвсем скромна пенсия, пак успяваше да задели по малко пари в края на всеки месец. Боеше се, че би могло да се наложи да плаща за частна гледачка или пък, че властите могат да й ги отнемат, ако се разболее от някоя ужасна болест. Сега, вместо да чака черни дни, Филис щеше да ги похарчи — е, може би не всичките, но доста и при това за чеиз. С Айра се бяха оженили веднага след войната, когато все още се чувстваше недостиг на много неща — особено на пари. Никога не бе имала чеиз, но бе решена да отиде при Монти, нейния годеник, бъдещ любовник, с всички добавки, които трябва да има една младоженка.

Силвия огледа облечените в кожи хора наоколо.

— Мисля, че ще е по-добре да отидем на по-евтино място — отбеляза тя.

Филис се засмя. Беше научила някои неща, докато синът й я оборудваше.

— Естествени тъкани, Силвия — каза тя. — И ще започнем от долните гащи. Монти видя бельото ти, но не е виждал моето.

— И Бърнард го видя — подхвърли Силвия със замечтана усмивка.

Когато минаха покрай отрупаната с дамско бельо витрина, Филис спря като закована. Пред очите й имаше коприни с блясъка на крила на пеперуда и дантели, наподобяващи морска пяна. Силвия проследи погледа на приятелката си.

— Мислиш ли, че това може да се пере в пералня? — попита тя. Без да отговори, Силвия тръгна към вратата като сомнамбул.

Купи всичко. Всичко, плюс копринена роба за баня в зеленикавожълт цвят, който отново я правеше шейсетгодишна. Не се интересуваше от възмутителните цени, не погледна към намалените стоки. Не направи нищо обичайно за нея. Само посочваше избраното, изчакваше да го опаковат и плащаше. Гъделът във всичко това бе фактът, че единствено Монти щеше да я види с тези неща.

— Харченето на пари е изтощително — каза Силвия Кац, когато седнаха в едно кафене на „Медисън“.

— А ти откъде знаеш? — попита Филис и се намести на стола срещу нея.

Бе купила три комплекта долно бельо с удивителна дантела и най-красивата нощница, която някога бе виждала. Покупките й струваха близо хиляда долара, но й бе все едно. Вместо да се безпокои, тя си представяше физиономията на Монти, когато я види, облечена с всичко това. Съжаляваше единствено, че дотогава не се бе чувствала по този начин и че тялото под коприните вече не бе и наполовина копринено. Въздъхна.

— Филис, съжаляваш ли за нещо? — попита Силвия и тогава, преди Филис да успее да обясни, си поръча сандвич с яйце от изтерзаната келнерка.

Филис си поръча сандвич с маруля и бекон, без майонеза.

— Смятам да си купя ново палто и подходяща шапка — заяви тя на приятелката си. — Може би и чанта. — Хвърли поглед през масата към огромната, охлузена и грозна чанта, която Силвия мъкнеше със себе си както обикновено. — Ще купя една и на теб — добави Филис. Беше похарчила толкова пари, че вече бе все едно дали ще похарчи малко повече.

— О, не — възрази Силвия. — Когато Сид си тръгна, останах само с тази чанта. — Замълча за миг. — Мислиш ли, че този Монти ще бъде мил с теб? Искам да кажа, наистина мил.

— Да, струва ми се — отговори Филис. — Странно. Мисля си, че Айра ме обичаше и ме изтърпяваше такава, каквато съм, заради това. Монти обаче ме обича, защото съм такава, каквато съм. Разбираш ли?

— Не — призна Силвия и протегна ръка, за да вземе чинията със сандвича от келнерката.

За момент Филис се изпълни с жалост към приятелката си. Любовта към Монти й бе дала повече състрадание и повече щедрост.

— Ей, искаш ли някакъв десерт? — попита. — Аз ще платя обяда. Искам да се подуеш.

— Много е вкусно — отбеляза Монти и потупа с пръсти мустаците си, по които все още висяха парченца картофена палачинка. Празничната вечеря бе кошмарна, картофените палачинки не ставаха за ядене, а салатата бе като пясък. Цялото неудобство бе подсилено от невероятно скъпите подаръци, които Монти връчи на цялата компания и които засенчиха подаръците на Сиг. Последва водопад от извинения от страна на Шарън, която непрекъснато искаше да получава неискрени, но окуражаващи отговори.

— Мисля, че ще си прережа гърлото — каза Сиг на Брус.

— Преди да си си сложила шала от „Хермес“? — попита той, докато разсеяно поглаждаше велуреното сако, което бе получил.

— Добре. Ще си го сложа тази вечер, докато се прибирам. Ще си прережа гърлото след това.

Брус кимна.

— Когато аз се прибера у дома, ще изслушам седемнайсет истерични съобщения от Тод, който е убеден, че имам роман с Бърнард.

— А нямаш ли?

— Не бъди смешна. Не съм такова момче. Винаги предпочитам красотата пред парите. Това е моето проклятие.

— Като говорим за красота и пари, струва ми се, че нещата между Монти и мама вървят добре.

— Да се надяваме. Ако нямаше шанс да наследя един милион долара, не бих изял нито една от картофените палачинки на Шарън.

В този момент Монти се прокашля.

— Е — каза той, — вечерята беше чудесна. — Стана от масата. — Благодаря на домакините. — Усмихна се на Барни. — А сега, моля те, ела в другата стая, защото искам да обсъдим едно предложение, което ще ти направя, синко. Мисля, че имаш нужда от някаква дейност.

Брус и Сиг се спогледаха.

— Синко? — учуди се Брус.

— О, Боже! — въздъхна Сиг. — Ще му предложи работа.

— Рам-там-там, рам-там-там — отвърна Брус.