Да омъжим мама

Осем

Брус оглеждаше майка си критично, както винаги. Този път обаче го правеше с цел. Сиг му бе дала малко пари, бюджет, и го бе упълномощила да ползва сметката й в универсалния магазин. Днес трябваше да започне промяната.

Брус бе взел майка си от „Пиер“ и двамата тръгнаха по Пето авеню покрай „Тифани“, „Плаза“ и „Шери Недърланд“. Всички входове и витрини бяха окичени с елегантна нюйоркска коледна украса — копринени панделки, козметика и фино разпръснати петна изкуствен сняг. Единствено хората изглеждаха зле. Брус забеляза якетата, анцузите, грозните, издути зимни дрехи и потрепери. Майка му не изглеждаше по-добре от тях. Хетеросексуалните нямаха никакво понятие от стил.

— Ще започнем с косата.

— С моята коса? Какво й е на косата ми?

— Само всичко — отговори й той спокойно. — Цветът. Формата. Сту… — Потрепери. — Студеното къдрене. Защо всички възрастни жени не признават друго, освен студено къдрене и руса коса? За това ще ни трябва истински гений. — Повдигна един кичур. По-зле е от природно бедствие. Наричаш това „път“? И Мойсей не би могъл да оправи нещата. Трябва да се доберем до някой салон за спасителни операции.

— На планината Синай? — попита Филис иронично, заради споменаването на Мойсей, но Брус не й обърна внимание.

— При Флекс. Той е Айнщайн на цвета.

— Флекс? Майка му го е кръстила Флекс?

— Истинското му име е Анджело. Флекс е професионалното му име.

— Фризьор с псевдоним? Забрави, няма да отида при такъв.

— Ще отидеш. Ако успеем да си запишем час.

— Брус, ако успея да си уредя среща с истински гений, няма да говоря с него за фризури. Боядисвам косата си сама и вече знам как става.

— Ти всичко знаеш. Знаеш повече за боядисването на коса от стилиста Флекс, който е един от най-добрите в цялата страна.

— Е…

Брус, който лесно забравяше гнева си, улови умолително ръката на майка си.

— Хайде, мамо, помогни ми. Дървена си като Чарлтън Хестън в „Бен Хур“. Знам, че не се връзва с религията ти, но, моля те, наруши една Божия заповед поне веднъж.

— Извинявай. Нямаше ли заповед да уважаваш майка си и баща си?

— Има, но тя не се отнася за косата на майка ми. Хайде, приятелко, ще те заведа на Калъмбъс авеню.

Калъмбъс авеню представляваше хаос от бутици като тези, в които Филис никога не влизаше, които изглеждаха или претъпкани с всевъзможни безумни боклуци, или бяха съвсем празни, с по три черни памучни фланелки по за 400 долара всяка. Улицата беше в ремонт, имаше купчини мръсен сняг, а коледните тълпи от млади хора се движеха с лекота през студа и хаоса. Филис не искаше да признае, дори пред себе си, че климатът и хората тук са доста по-студени, отколкото си ги спомняше. Кога за последен път бе посещавала Ню Йорк през зимата? Блъсканицата, шумотевицата и температурата изсмукваха силите й. След като минаха три пресечки, с благодарност се остави синът й да я въведе в едно топло убежище.

Е, нещо като убежище. Фризьорският салон не приличаше на нищо от спомените на Филис. Нямаше редици жени, седнали под приличащите на камбани сешоари, музиката гърмеше толкова силно, че не се чуваше нищо друго. Странното бе, че тя не чуваше и самата музика. Или заради силата, или заради начина, по който пееха певците — ако можеха да се нарекат така. През дългото помещение подтичваха кльощави хлапета с черно-бели униформи, непрекъснато влизаха клиентки, които разговаряха с крясъци. Слагаха ги да седнат, миеха косите им, сушаха ги. Всяко работно място бе окичено с коледни гирлянди, които се люлееха, ако подобните на пистолети сешоари работеха. Навсякъде премигваха крушки — малките крушки за коледно дръвче. Това бе извън топлия розово-син неон, който очертаваше чакалнята и приемното гише. Филис реши, че вината не е нейна — това място би накарало всеки епилептик да изпадне в пристъп.

Всъщност не светлините въздействаха толкова объркващо, а гърмящият звук от радиото или от уредбата, или както там го наричаха. Той караше ушите й да жужат и предизвикваше хаос в мозъка й. Филис не хареса това. В края на краищата, тя се гордееше със своята бдителност. Не беше от разсеяните бабки като Силвия Кац, които не са наясно какво става около тях.

Така или иначе, сложиха й специална роба, измиха косата й, покриха я с химикали, измиха я, оформиха я, а тя все още не беше в състояние да разбере каква е гърмящата музика. Престана да мисли и се съсредоточи върху думите.

— Певецът не каза ли току-що: „Пламенна кучко, толкова те обичам“?

Брус, потънал в задълбочен диалог от крясъци с Флекс, се обърна към нея и за миг се ослуша с лекота.

— Да, това е Бауи.

— Обичате ли Бауи? — попита Флекс.

— Коя е тя? Нова ли е?

Двамата се засмяха.

— Мамо, той е един от най-известните рок певци. Пее, откакто се помня. Не го ли знаеш? — Филис не бе чувала за такъв певец, но кимна. Питаше се дали ще се чувства по същия начин, когато я споходи болестта на Алцхаймер. Беше уморена. Трябваше да признае, макар и да не й се искаше, че въпреки темперамента и намеренията й, някогашната й сила вече я бе напуснала.

Е, почти на седемдесет съм, каза си. Какво би могла да очаква? Тези хлапета — никой в салона не беше прехвърлил трийсет — тези хлапета слушаха своя Франк Синатра и изразходваха енергията си точно така, както тя бе изразходвала своята. Нямаше за какво да се съжалява. Нищо необикновено.

След това започна някакъв рап и Филис опита да го чуе. Помисли си, че е „Джингъл Белз“, но ритъмът беше толкова различен, че не би могла да каже дори дали го чува. Въздъхна.

— Още съвсем малко — каза Флекс любезно. — Харесва ли ви цвета?

Филис сви рамене. Не виждаше нищо в огледалото, макар че то покриваше стената пред нея от плота до тавана. Така или иначе, нямаше намерение да каже на Флекс да й върне очилата, защото й ги бяха взели, за да измият косата й и нямаше да й ги дадат. Брус я бе уверил в това. Присви очи.

— Много е хубав — каза тя, макар и да се чувстваше победена от всичко случило се. Флекс стисна леко рамото й. Всъщност, той беше едно много симпатично момче — името му не беше Флекс. Казваше се Анджело и както всички останали хлапета, си бе присвоил чудато име, което не е негово — като Айс, Сторм, Електрик, Хийтър. Защо, чудеше се Филис, хлапетата сменят имената си? Защо Сюзън държеше да я наричат Сигорни? Това я обиждаше. Сюзън беше толкова хубаво име! Защо му е на човек да го наричат Сиг, Флекс или Електрик? Нали майките им са им дали имена? В края на краищата, да родиш дете не е никак лесно и правото да определиш името е най-малкото, което човек би могъл да очаква в замяна за създадения живот. Филис въздъхна отново и почувства цялата тежест на шейсет и деветте си години.

Флекс я потупа леко по рамото, сякаш в отговор на въздишката.

— Готово — каза той. — Какво ще кажете?

Филис погледна към огледалото, но не видя нищо.

— Невероятно! — възкликна Брус. — Флекс, ти си гений.

Подаде очилата на майка си. От огледалото я гледаше една жена, но… за момент, от умората и объркването, Филис не можа да се познае.

— Боже! — възкликна тя. — Не е зле за жена, прехвърлила шейсетте.

— Да. А за жена, която скоро навършва седемдесет, е направо страхотно.

— Седемдесет? Наистина ли? — попита Флекс.

— Шейсет и девет — тросна се Филис. Седемдесет я плашеше. Не беше в състояние да се погледне в очите и затова опита да фокусира отражението си.

Косата й беше съвсем друга. Вместо къдравата, русолява могила, която носеше на главата си, сега имаше гъста, права, сребриста корона. Тръсна глава, за да избистри мозъка си. Косата й се завъртя около лицето и по бузите й останаха елегантни тънки кичури, леко завити навътре. Филис зяпна, челюстта й едва не увисна. Няколко къдрици прикриваха бръчките на челото й, а може би заради цвета или прическата, кожата на лицето й изглеждаше някак по-светла.

Очите й, зад очилата, щяха да изхвърчат от удивление. Пилешкият й врат все още беше на мястото си и тя пак приличаше на възрастна дама… е, може би не чак толкова възрастна, но все пак… дама. Филис премигна.

— Не ви ли харесва? — попита Флекс/Анджело с угрижен глас.

Филис си даде сметка, че момчето гледа на работата си сериозно, точно както тя някога. Но все още не беше в състояние да обели и дума. Вторачи се пак в отражението си и наклони глава на една страна. Косата й, всеки косъм, се движеше като водопад. Опитваше се да определи точно каква промяна е настъпила. Не че изглеждаше по-млада, а… някак си… сепна се. Приличаше на богатите жени, когато остареят. Даваше си сметка, че никога не е била красива — не беше красива и сега, но бе променена, въпреки всичко.

— Е, мамо, какво ще кажеш? — подкани я Брус.

— Не е лошо — отговори Филис.

— „Бергдорф“, Брус? Полудя ли? Не е ли достатъчно, че похарчихме цяло състояние само за косата ми? — От всички универсални магазини в Ню Йорк, „Бергдорф Гудман“ беше най-елегантният. Сега, само двайсет дни преди Коледа, мястото бе пълно със скъпо облечени клиенти. Това определено не беше квартален супермаркет.

— Трябва да си облечеш нещо, мамо.

— Имам какво да си облека. Имам много неща, които да си облека. Погледни в багажа ми.

— Погледнах, мамо. Кошмар. Не знаех, че още правят сака от изкуствена кожа. Нямаш нищо. Нито една прилична дреха. Това не ти е провинциално градче.

— Какво не схващам? — попита Филис.

— Най-напред, нямаш спортно облекло.

— Спортно облекло? Защо ми е спортно облекло? Приличам ли ти на Андре Агаси?

Брус спря до фонтана на „Плаза“ и погледна майка си студено.

— Не знаеш ли, че не е прието да ходиш сутрин до бакалията със старите си рокли за коктейл?

— Защо не? Нали сега рециклирането е модерно нещо? Все едно, дори и да имам нужда от дрехи, защо не отидем в някой по-евтин магазин?

— Защото, майко, в момента евтините магазини продават само лошите неща от колекцията на „Бергдорф“ за миналата година. — Замълча и се загледа отвъд фонтана, към хотел „Плаза“. — Точно на това място Барбара Стрейзънд налетя на Робърт Редфорд в „Такива, каквито сме“ — каза той с въздишка. — Каква емоционална сцена.

— Емоционална? Той беше тъпак, а тя идиотка, след като не се забелязаха.

Брус помъкна майка си покрай естрадата на Армията на спасението, където оркестър свиреше коледни песни и минаха през въртящата се врата. Коледната празничност ги обгърна моментално. Брус хвърли в кутията пет долара от парите на Сиг. Докато се качваха по ескалатора, се обърна към майка си през рамо.

— Знаеш ли — каза й, — сега, след като се отървахме от кошмарната ти фризура, ако се абстрахираме от ужасния ти грим и страховитите ти дрехи, не изглеждаш никак зле.

— Благодаря ти, скъпи — отвърна тя студено. — Нямам думи да ти кажа какво означава за мен твоята оценка.

Брус се изкачи на по-горното стъпало на ескалатора, за да се отдалечи още малко и присви очи.

— Гледам Филис Герономос — каза той, — но виждам Каролина Херера.

Слязоха на етажа с облеклата. Филис огледа една манекенка, облечена с километри тюл и коприна.

— Зърна на гърдите? — учуди се тя. — Сега правят тези кукли със зърна на гърдите?

— Чудо голямо — сви рамене Брус и я улови подръка.

Филис се освободи и спря, за да огледа манекените с отвращение.

— Слушай, след като се търси анатомична достоверност, какво ще кажеш за бричовете и дебелите задници? — попита тя с горчивина и посочи краката на близката кукла. — Какво ще кажеш за разширените вени и мазолите?

— Боже! Пощади ме! — извика Брус. Последното нещо, от което имаше нужда в момента, беше майка му да се държи като беден роднина на прием с официални облекла.

Филис поклати глава и отбеляза тъжно:

— Америка мрази жените, каквито са в действителност.

— Не са такива. Погледни кинозвездите. Погледни фотомоделите. Жените печелят повече пари, по-видими са… — Улови я отново за ръката и я поведе към дизайнерските бюра.

— Осъзнай го най-после. Мъжете владеят всичко и не бива да го забравяш. Те са собственици на списанията, редактирани и четени от жени. Те владеят всички телевизионни канали. Хващат няколко генетично мутирали жени, за да заблуждават останалите и по този начин потискат всички нас. Те мразят възрастните жени. Ненавиждат увисналата плът, бръчките и критическата възраст. Старческите кореми. Мъжете, независимо колко стари и плешиви са, независимо колко са дебели, се смятат за страхотни. За разлика от жените, те нямат биологичен часовник и не знаят колко, по дяволите, е часът. Отричат смъртта.

Брус все още я държеше за ръката и с усилие успя да я отдели от манекена и да я преведе през лабиринт от тоалети. Приближиха една от редиците. Брус направи опит да внесе по-оптимистичен тон и взе един черен сатенен костюм.

— Това ще ти стои добре — каза той. — Тази година сатенът е много модерен.

— Не. Много монотонно е. Искам нещо по-драматично.

— Не е монотонно, мамо. Класика е.

Приближи слаба, млада продавачка.

— Може би ще ви помогна?

Брус й се усмихна.

— Мисля, че търсим вечерен костюм. За предпочитане черен, от сатен. — Огледа леко изпъкналия корем на Филис и добави: — С по-дълго сако.

— Мисля, че имаме точно такъв — изчурулика продавачката. Отиде до друга редица и се върна с черна рокля и сако с мъниста. — „Ескада“.

— Черен. Защо черен? — попита Филис. — Никой не е умрял. Поне засега. Какво му е лошото на онзи, цветния, например?

— Страхотно. Вероятно искаш нещо в зелено и червено. Искаш да приличаш на коледно джудже психопат, така ли? — заоплаква се Брус. Сложи костюма пред нея. Филис видя етикета с цената.

— Боже мой, Брус, това струва повече от пенсията на баща ти за цяла година.

Брус сложи ръце на кръста си.

— Защо винаги най-напред гледаш цената? Винаги, когато съм искал нещо, още откакто бях малък, първият въпрос неизменно беше „колко струва?“. А дори не си погледнала дрехата!

Продавачката спря очи първо върху единия, после върху другия и осъзна, че няма да има бърза продажба.

— Ще ви оставя да се споразумеете — каза тя. — Насаме.

— Ето това ти е проблемът — продължи Брус. — Никога не гледаш качеството, а само цената. Веднъж, когато бях малък, поисках да ми купиш две хубави ризи, а ти донесе дузина от най-скапания магазин.

— Брус, с тези пари бих могла да купя цяла къща!

— Да, но в къща за толкова пари ще се чувстваш като лайно, докато в този костюм ще се чувстваш като Гриър Гарсън в „Госпожа Минивър“. Ще се чувстваш като кралица.

— Една кралица не е ли достатъчно за всяко семейство? — въздъхна Филис.

Брус присви устни и попита:

— Мамо, ще ни помагаш ли?

— Не! — Филис изглеждаше непреклонна. Брус замълча и действително тропна с крак. — Брус, няма да пробвам рокля, която струва четири хиляди и седемстотин долара. Просто няма да го направя.

Брус погледна към тавана, сякаш посланието не бе повече от ясно.

— Добре — каза той, — ще опитам още веднъж. Мисля, че още не си схванала концепцията. Ето какво, за да привлечеш някого с пари, трябва да изглеждаш така, сякаш ти самата ги имаш. Не мисли за това като за харчене, а като за инвестиция в бъдещето.

— Бъдещето ми не е достатъчно продължително, за да си позволя да износвам дреха за четири хиляди и седемстотин.

— Да, но моето бъдеще е и ако нищо не се промени, ще трябва да отида в съда за фалити. — Погледна я за първи път сериозно. — Мамо, това, което правя, означава нещо за мен. Наистина. Три хлапета работят за мен, в апартамента ми. Стигнах дотук. Всичко вървеше чудесно и тогава онзи кучи син…

Филис го изгледа изпепеляващо.

— Вземал си кредити от банката? Плащаш лихви?

— Ами… заеми. Не точно от банка. След като Бил се чупи, никоя банка не би ми отпуснала кредит. Взех пари назаем от един тип на име Лефти. Има голям дял от всичко това.

— Но не и кой знае какви принципи, нали? — отвърна Филис и поклати глава. — Брус, Брус, Брус.

Най-накрая се примири и тръгна към пробната.

Вътрешността на пробната на третия етаж в „Бергдорф“ приличаше на вътрешността на ум на шизофреник. Сако с пайети за три хиляди долара се търкаляше смачкано на пода. Тюркоазен италиански шал и съответната рокля висяха безутешно на единствената закачалка, а четирицифреният етикет се поклащаше от течението. По куките за окачане имаше достатъчно неодобрени покупки, за да съперничат на броя на ухажорите на Брус. На единия от малките тапицирани столове бе захвърлена рокля от изкуствена леопардова кожа без презрамки, както и елече от същата материя. Брус се бе настанил на другия, спокоен и величествен.

Филис се боричкаше с поредната рокля — този път червена, със златни бордюри и копчета. Погледна се в огледалото.

— Безвкусно, безвкусно, безвкусно. Боже мой, нужно ли е наистина да се правя на Нанси Рейгън?

Брус я огледа от главата до петите, без да обръща никакво внимание на оплакванията й.

— Знаеш ли, най-после нещо, което не е изцяло неприемливо. Прекалено войнствено е обаче. Твърде много копчета. Искам нещо по-хубаво. Не си представяйте Адолфо… представете си Лакроа на Кевин Клайн.

Продавачката остана мълчалива в продължение на доста време.

— На какъв език говориш? — попита го Филис. Брус не отговори. Продавачката продължаваше да мълчи. Сякаш бяха установили контакт на някакво по-дълбоко ниво.

— Мисля, че знам точно какво имате предвид — каза най-накрая тя.

— Вие сте първата — отбеляза Филис, седна на другия тапициран стол и зачака следващия етап на трансформацията си.

— Мисия изпълнена! Боже мой! Каква умора! — каза Брус на сестрите си, след като се настани на фотьойла сред пръснатите наоколо лъскави торби с покупки. Запали цигара.

— Колко похарчи? — попита Сиг неспокойно.

— Не се тревожи. Можеш да си го позволиш.

— Къде е мама? — намеси се Шарън.

— Каза, че иска да пийне нещо. В барчето е.

— Искала е да пийне нещо? Тя не пие — припомни му Шарън.

— Казах ти да не я оставяш сама — добави Сиг.

— Не е бебе — отвърна Брус наежено. — Освен това е тук, в хотела.

— И пие сама? Мислиш ли, че във Флорида е пиела сама?

— За алкохолизъм ли намекваш? Тревожиш се за здравето й? Ха! Това е най-малкият ни проблем. Ще ми се да пиеше. Най-доброто нещо да се почувстваш фалшиво блажен е един приятен джин с тоник в четири или пет следобед. Ако можеше да опишеш какво не е в ред с майка ни, можехме да се включим в някаква организация, като например „Пораснали деца на алкохолици“.

— Да, това би било утеха — каза Сиг с горчивина. — Най-напред обаче трябва да й поставим диагнозата. Какво ще кажеш за „Пораснали деца на ужасно пилещи по нервите, упорити и саркастични майки, върнали се у дома завинаги“?

— Малко дълго е, но можем да използваме инициалите — засмя се Брус. — Нямаш представа какво стана в „Бергдорф“.

— Няма значение какво е станало в „Бергдорф“. Къде е сега мама? — проскимтя Шарън. — Загубил си я.

— Слушай, ако не ти харесва как си върша работата, опитай да я свършиш ти!

— Аз имам друга работа.

Двамата погледнаха към Сиг, сякаш беше волна като птичка.

— Да. Аз пък финансирам цялата операция — напомни им тя. Тримата се спогледаха с негодувание. Всичко беше толкова познато. Сиг имаше чувството, че вече е преживяла всичко това. Нещата можеха да се развият по два начина — или да се впуснат в безкрайни детински караници, или да продължат нататък. Този път Сиг реши да направи героичното усилие.

— Да отидем да намерим мама — каза тя и тримата тръгнаха.