Да омъжим мама

Четири

— Кой ще вземе мама от летището в сряда? — попита Шарън. Братът и сестрите бяха у най-голямата, но най-много говореше Шарън. Беше едра жена, макар че дланите и стъпалата й бяха фини — почти ненормално тънки. Очите й, заровени сред месестите бузи, бяха в същия тъмнокафяв цвят като непосребрените участъци от косата й и нервно се стрелкаха насам-натам. От два часа и половина се тревожеше за летището.

Сиг въздъхна. В четирите дни до сряда трябваше да вмести много неща. Трябваше да се подготви за срещата във връзка с маркетинга, да завърши информационния бюлетин, да започне покупките за Коледа с несъществуващия си бюджет, да изпрати коледни картички на клиентите си, както и да се справи с пристигането на майка си. Винаги трябваше тя да прави всичко, мислеше си, включително да организира каквото трябва, да се погрижи за минималните разноски на майка си и редовно да дава заеми на сестра си и брат си. Понякога човек просто трябваше да тегли чертата. Чакаше. Знаеше, че Шарън, като самата природа, се ужасяваше от вакуума. Щеше да наруши мълчанието, а след това…

— Аз няма да го направя — каза Шарън и запълни празнината. Гласът й прозвуча твърдо, макар че брадичката й трепереше. — Няма — повтори тя. Увереността си бе отишла, започваше хленченето. Сиг продължи да чака. Използваше тази техника, когато изпълняваше голяма поръчка. — Нали трябва да се мине по моста „Трибъро“? — попита Шарън тревожно и зачака отговор. Такъв не последва, ако не се брои пъшкането на Брус, когато издиша дима от цигарата си. — Не мога да мина по този мост — добави Шарън с глас на малко момиченце. Сиг започна да я съжалява. — Нека Брус я вземе.

Брус изсумтя. Станал е зеленикав на цвят, но продължава да пуши, помисли си Сиг с раздразнение. Сестра й се тъпчеше. Брат й пушеше. Чудесно.

Преди Брус да успее да реагира с още нещо, Сиг се намеси:

— Брус каза, че няма да може, защото имал среща с евентуален нов клиент. — Винаги се срещаше с евентуални клиенти и от това не се получаваше нищо, но… — Чисто и просто ще изпратя кола — добави тя уморено.

— Не можеш да постъпиш така! Мама ще го коментира през следващите десет години.

— Слушай, Шарън. Аз не мога да отида, Сиг не може да отиде, ти не можеш да отидеш. Какво предлагаш в такъв случай? — попита Брус гадно.

Шарън не му обърна внимание:

— Сиг, тя никога няма да се качи в лимузина. Знаеш отношението й към парите. Ще се опита да натъпче целия си багаж в автобуса. Докато го прави, ще получи сърдечен удар и след това ще трябва да се грижим за нея.

Последва дълга пауза, докато тримата си представяха чутото картинно.

— Права си. Трябва да отидем всички — каза Сиг. Чувстваше се зле. Обедът не бе минал добре, а Брус я бе скандализирал с…

— Решено. Какво ще правим с нея, след като пристигне? — попита Брус, смачка фаса си в безупречно чистия кристален пепелник на сестра си и запали нова.

— Имам идея. — Шарън вдигна поглед от канапето, което бе хлътнало под тежестта й. Въпреки страха в очите й, тя се усмихна с надежда на брат си и сестра си. Брус, потънал в креслото, все още се възстановяваше след тежката петъчна вечер. Приближаващите празници, незначителните продажби и новината за пристигането на майка му го бяха накарали да прекали.

Сиг, потънала в мисли, стана и започна припряно да вдига микроскопични трохички от килима, да намества декоративните свещници и салфетките, да бърше невидимите петна, останали от обеда на първокласните си клиенти. Трябваше да поддържа нещата в ред заради второкласните клиенти утре. Нито Сиг, нито Брус поглеждаха към Шарън, но Сиг — с глас, който далеч не беше безразличен — най-накрая попита:

— Е?

— Мамче, мога ли да получа малко сок? — намеси се Джеси, докато триеше бузата си с меката кашмирена покривка на Сиг. Въпреки че я бе помолила да не го прави, Шарън бе довела Барни и дъщеря си, а Барни не се грижеше за нея, както Шарън бе обещала.

— Ето какво ми хрумна — каза Шарън, без да обръща внимание на безмилостната си дъщеря. — Ще оставим мама в старчески дом.

— Да. Точно така — подметна Брус с отвращение.

— Шарън, в никой дом няма да я искат, защото физически е здрава — отбеляза Сигорни. — Не е саката или болна…

— … Освен емоционално — съгласи се Брус. — Никоя ясла няма да я задържи. Ще започне бунтове заради храната. Ще изгризе тунел с изкуствените си челюсти и ще избяга.

Замълчаха.

— Можем да им кажем, че е душевно нестабилна — предложи Шарън.

— Ей, може и да се получи — възкликна Брус и присви очи. — Ще я заведем в някой добре охраняван дом за възрастни и ще кажем, че има сенилна деменция.

— Тя винаги е имала деменция, Брус. Това не е свързано с възрастта й — припомни му Сигорни. — Така или иначе, тя знае кой ден от седмицата е и кой е президент. — Сиг се засмя горчиво. — Когато й зададат този въпрос, в отговор ще изслушат петнайсетминутна тирада.

— Мамо! Мога ли да получа малко сок? — попита Джеси отново.

— Барни, ще дадеш ли на Джеси да пийне нещо? — Шарън почти изпищя. Сиг и Брус се сепнаха и се свиха отвратени. Барни бе настанил собственото си туловище в кухнята, гледаше мач на „Овните“ по телевизията и лакомо гълташе остатъците от обеда. Брус се хвана за главата. Шарън не забеляза, нито пък стана от канапето. Не намали и силата на звука.

— Джеси, бъди търпелива или ще се наложи да седнеш на стола за размисъл в ъгъла. — Каза го с гласа на малко момиченце. Джеси наведе глава и отиде да се скрие зад копринените пердета на Сиг, по осемдесет долара метъра. Взе покривката със себе си. — Какво ще стане, ако кажем, че страда от заблуди? — продължи Шарън отчаяно. — Можем да обясним, че не ни е майка, а само си мисли, че е.

Брус за първи път отвори очи изцяло и седна изправен.

— Шарън, Боже, гордея се с теб. Идеята ти е наистина коварна. Обичам коварството у хората. — Замълча за момент. — Като в стар криминален филм. Мама е старата богата еврейка, ние сме лошите измамници. „Но, лельо Филис, нали знаеш, че нямаш деца?“ След това скриваме шапката й в шкафа.

— Сигурно се забавлявате с тези глупости — намеси се Сиг. — Мама няма шапка, вие не сте в никакъв шкаф, а кошмарът започва след три дни. Брус, не насърчавай Шарън. — Сиг се обърна към по-малката си сестра: — Шари, никой старчески дом няма да вземе мама, а дори и да я вземе, тя не може да си го позволи. Знаеш ли какви са цените? В „Де Уит“ искат по двайсет хиляди долара на месец.

— Е, не е нужно да е на такова тежкарско място — обади се Барни, който най-накрая се появи със сока. Голият му корем се виждаше под издутата памучна фланелка с емблемата на „Овните“. Въпреки собствените си тлъстини, той продължаваше да укорява Шарън заради теглото й. — Не й трябва нищо префърцунено. Не е маркизът, нали?

— Млъкни, Барни — казаха му Сиг и Брус едновременно.

— Изтикайте я в някоя лудница — продължи той и подаде препълнената чаша на Джеси. — Заведение за смахнати престъпници. Там й е мястото и без друго. Побъркана е.

— Не е побъркана, Барни — започна Сиг с глас, калибриран така, че да бъде разбран и от четиригодишно дете. — Не е побъркана, а мрази. Мрази теб. Има разлика.

— Добре, аз пък твърдя, че е побъркана.

Брус повдигна вежди и погледна Шарън.

— Може би е време тъкмо Барни да седне на стола за размисъл в ъгъла? — каза той с глас на малко момиченце. Без да каже дума, Барни се обърна и тръгна към кухнята. — Ах, така е по-добре. — Брус въздъхна и затвори очи. — Сега мога да умра спокоен.

— Брус, престани. Ти имаш ли някаква идея? — попита Сиг, която поглеждаше нервно към Джеси със сока. Нима племенницата й се стремеше да пробие дупка в покривката? И защо се безпокоеше за материални неща, когато целият й живот щеше да рухне?

— Мисля си, че майка ни е нещо като отрицателна леля Мама. — Замълча. — Еврика! Това е то! Анти-мама. Не бива да се бърка с Антихриста, макар че както разбирам, там, на юг, е била точно това. Какво да правим? Какво да правим? Може би трябва да я поръсим със златен прашец и да я продадем като лампион на битака на Двайсет и шеста улица? Тя е типичен продукт на петдесетте години.

— Ще се държиш ли сериозно? — сопна му се Сиг. Брус не беше глупав. Лошото бе, че непрекъснато се шегуваше, до самия си фалит. Замисли се по какъв начин да го накара да се концентрира.

— Обади ми се и госпожа Кац. Изглежда мама й е казала, че смята да отседне в „Челси“.

— О, Боже! — извика Брус и едва не изпусна цигарата си. — Та това е само на три преки от апартамента ми!

— Не беше ли това мястото, където умряха от свръхдози няколко рок звезди?

Брус кимна. Обземаше го истински дълбок страх.

— Де да имахме същия късмет! От какво би могла да умре? Свръхдоза бонбони? Единственият начин подобно нещо да те убие, е на главата ти да падне цял кашон.

Сигорни не обърна внимание на приказките им. Щеше да й се наложи да се справи с майка си, празниците и раздялата с Норман едновременно.

— Вие двамата, ще престанете ли? Защо не опитате за момент да се съсредоточите?

Брус погледна най-голямата си сестра с кървясали очи.

— Само ако престанеш да се държиш толкова високомерно. — Стисна болната си глава. — Знаеш, че в момента, в който мама се появи тук, ще започне отново да те нарича „Сюзън“ и ще капитулираш. Ще те нарече „Сюзън“ пред всичките ти обядващи, търгуващи с акции приятели. Ще те следва в банята, след като си се нахранила, за да е сигурна, че няма да повърнеш. Ще надебелееш до деветдесет килограма за нула време.

— Пфу! Пфу! — започна да плюе Джеси и изпопръска пердетата с портокалов сок. — Пфу! В чашата има разни неща!

— Да, скъпа. Нарича се пулп. Това е част от портокала — обясни Шарън спокойно.

— Прясно изстискан е — каза Сиг през стиснати зъби, за да избегне мозъчен кръвоизлив. — Барни, би ли донесъл малко книжни салфетки и бутилка сода? — извика тя, като все пак съумя да не се разпищи. — Ще избърша лицето ти и ще взема сока — каза на племенницата си.

Джеси започна да скимти. Тогава, за изненада на Сиг, майката на Джеси също започна да скимти. Сиг и Брус се обърнаха към Шарън и после се спогледаха изумени. Сиг повдигна вежди, което по целия свят означава „Какво става?“. Брус сви рамене в отговор: „Кой знае?“. Дори Джеси престана да плаче и погледна майка си. Сиг забрави пердетата и навъсено седна до Шарън на канапето.

— Какво има, Шари?

— Знам, че искате мама да дойде да живее при нас. Затова е цялата работа. Знам го! Само че не може да дойде, просто не може! — Разрида се. — Нямаме къде да я сложим. Не можем да й дадем кола. Барни използва свободната стая за кабинет, докато си намери нова работа, а и на мен самата ще ми дойде твърде много.

Шарън продължи да плаче и вдигна края на кашмирената покривка, за да избърше сълзите си.

— Знам, че ще се опитате да ме убедите, но няма да се съглася. Просто не мога. Не мога да я оставя да живее при Джеси и Травис — изхленчи тя. Затършува в издутата си чанта, за да намери помпата за дишане. Когато се разстроеше, винаги посягаше към лекарството против астма. — Миналия път, когато беше при нас, трябваше да се подложим на шест двойни сеанса при семейния психотерапевт. Знаете ли колко струва? — Шарън избърса носа си в покривката, а Сиг трепна. — Травис сънуваше кошмари всяка нощ. Мисли, че думата „на-ни“ е ругатня. А Джеси онемя.

— Е, това би било облекчение — промърмори Брус. — Струва си усилията.

Барни дойде във всекидневната отново. Твърде късно — Джеси бе избърсала устата и езика си с другия край на кашмирената покривка. Риданията на Шарън станаха по-силни и бурни. Тревогата на Сиг сега се разпредели по равно между сестра й и покривката. Потупа месестото рамо на Шарън и й подаде салфетка.

— Шари, не искаме от теб това. Знаем, че животът ти би се превърнал в ад.

— Не че вече не е такъв… — добави Брус. Скимтенето на Шарън се усили.

Сиг хвърли укоризнен поглед към брат си: видя ли какво направи?

— Не се опитваме да те измамим, за да вземеш мама при теб. Най-напред, не би било честно. Второ, мама няма да се съгласи. Не обича квартала ви. — Сиг реши, че няма смисъл да добавя, че Филис не обича и Барни. — Трето, това няма да реши проблема ни. Когато не ти натяква и не превръща живота ти в ад, ще се занимава с нашия. — Шари вдигна очи. Сълзите й бавно намаляха. — Слушай — продължи Сиг, — трябва да намерим постоянно решение. Начин наистина да я неутрализираме и да я отделим от себе си веднъж завинаги. Мисля, че знам как може да стане това. Трябва да го направим веднага. Вземаш или ликвидираш.

— Боже мой! Искаш да я убием? — изохка Шарън и закри ушите на Джеси с ръце, за да я предпази. — Искаш да ти помогнем да го направиш, нали? Всички ни ще натикат в затвора!

— Не. Убийството е изключено — каза Брус. — Но не по морални причини, ей богу. Тази жена съсипа първите трийсет години от живота ми. Нямам намерение да прекарам вторите трийсет в затвора заради нея. — Потрепери. — Можете ли да си представите мен в затвора? Всяка нощ ще е различен. Бас хващам, че Тод дори няма да идва да ме вижда. — Погледна Сигорни сериозно и попита: — При всичките ти неясни клиенти, познаваш ли някой, който би свършил работата така, че да не пострадаме?

Сигорни извъртя очи към тавана. Брус никога ли не ставаше сериозен? Шарън не умееше ли да мисли малко повече?

— Не можем да я убием — обясни Сиг със стиснати зъби. Понякога сестра й беше пълна тъпачка. — Най-напред, тя е наша майка и второ, по-важното, нямам никакво намерение да се премествам в някое изправително заведение. Вземаш или ликвидираш е борсов жаргон и означава, че или сключваш сделката веднага, или я изоставяш. Трябва да ми помогнете. Трябва да се заемем веднага. — Погледна двамата строго, както някога, когато бяха още хлапета и ги караше да играят на „Монопол“, докато купеше най-скъпите улици и построеше хотели на тях. — Трябва ни план, стратегия и аз имам такава. За да я осъществим обаче, трябва да работим заедно. — Най-накрая, за първи път, настъпи тишина и Сиг разполагаше с пълното им внимание. Точно така й харесваше.

Умът й заработи на пълни обороти, по начина, по който работеше при търговията — попиваше огромна по обем и разнообразна информация и съставяше сбита, реалистична програма. Умееше да се справя със слабостите им и да се възползва от силните им страни. Знаеше, че е в състояние да ги мотивира и може би, за първи път, тримата щяха да действат заедно. Виждаше, както вероятно Уелингтън си е представял плана за битката при Ватерло, ролята, която щеше да изиграе всеки един, не само за да спечелят сражението, но и за да сложат край на войната. Както винаги, когато търгуваше, стана спокойна и имаше чувството, че времето е спряло. Знаеше, че може да покрие загубите.

— Шарън, освен от повече пари, имаш нужда и от някакво занимание. Ти си умна и на времето беше чудесна библиотекарка. Можем да използваме уменията ти. — Шарън отвори малките си очи докрай. — Брус, трябва ти човек, който да инвестира в бързо западащия ти бизнес. Освен това имаш ненадминат вкус. Аз пък имам нужда от нови клиенти. Всички ние имаме нужда да отвлечем вниманието на мама, така че да не ни побърка окончателно. — Направи още една пауза, за по-голям драматизъм. — Знам как можем да постигнем всичко това.

Брус проточи врат.

— Как?

— Ще я омъжим.

— Ще я какво? — попитаха едновременно Шарън, Брус и Барни.

— Ще я омъжим. За предпочитане, за някой богат тип с влошено здраве и без наследници.

— Ааа! — извика Брус и в главата му просветна. — Схемата на Ана Никол Смит!

— Предпочитам да го наречем операция „откриване на дъртак“ — обяви Сиг с достойнство. — Ако работим заедно, имаме шанс да успеем. — Мисълта за сделката я изпълни с ентусиазъм, точно както когато продаваше акции или облигации. — Ще опаковаме мама като бижу в кадифена кутия. Ще я облечем както трябва. Ще я сложим в добър хотел. Не, не просто добър, а най-добрият. Ще се погрижа за това. После ще я представим на кандидатите. Шарън, твоя работа е да ги откриеш. Ако направим всичко както трябва, сделката ще е златна. Ще намерим купувач, преди цената на мама да падне.

— Ами ако не стане? — попита Брус.

— Тогава сделката ще ни излезе златна — отговори Сиг и вдигна очи към тавана. — Ще загубя ужасно много пари, за да покрия разходите.

— Ами татко? — попита Шарън. Всички се обърнаха и я изгледаха.

— Шарън, татко почина — припомни й Брус.

— Знам! Това обаче не означава, че всичко това би му харесало. И защо й е на нея старец? Та тя никога не се е грижила дори за нас! Защо й е да се грижи за някакъв си дъртак? — Очите на Шарън се напълниха със сълзи. — Обикновено са болни и не миришат добре.

— Не става дума тя да се грижи за него, а той за нея — обясни Сиг. — Трябва да е болен. Искаме да омъжим мама за някой наистина стар и наистина богат. Някой, който да харесва нас, при това много. Би могъл да ме свърже със състоятелни, влиятелни клиенти. Би могъл да осигури работа на Барни и да плаща за частно училище на Джеси и Травис. Би могъл дори да вдъхне живот на полумъртвия бизнес на Брус.

— За да стане всичко това, трябва да е глух, ням и сляп — отбеляза Барни.

Сигорни кимна.

— Това би било добре — съгласи се тя и започна да отброява на пръсти: — Глух, ням, сляп, стар и богат.

— Престани, Сиг — почти й се присмя Шарън. — Самата ти си едва на четирийсет и една. Слаба си и печелиш добре. Имаш странно малко име, красива си и пак не можеш да си намериш приятел. Филип Норман е скапан. Дори не те оценява. Мъжете искат млади, красиви и свежи момичета. Как, дявол да го вземе, ще намерим богат мъж за мама?

Сиг се сепна. Филип Норман бе дошъл на обеда за първокласните клиенти и после, когато тя разчистваше остатъците и чакаше Шарън и Брус, й бе казал, че макар и много да я харесвал, било важно тя да знае, че той не виждал бъдеще във връзката им. Сиг не знаеше дали да плаче или да се смее. За нея Филип бе такъв компромис, такъв търтей, преживяващ покрай корпорациите… Беше с него предимно заради ентусиазма, с който я бе приемал. Осъзнаването, че не я е желаел особено, бе почти като шега, но с неприятно ироничен привкус. Колко ниско би могла да падне? Щеше ли изобщо да си намери друг мъж? Може би щеше да започне да спи, с когото й падне?

— Точно така — съгласи се Брус. — След като аз не съм си намерил, от къде на къде тя ще си намери? И ако предположим, че се доберем до такава стока, как ще накараме мама да му обърне внимание. Знаеш каква е. — Сви рамене. — Да я познаваш, означава да си вечно ядосан.

Сигорни се овладя. Или сега, или никога. Опита се да бъде максимално убедителна.

— Добре, деца, не казвам, че ще е лесно, но още не сме опитали. Шари, ти все още не си загубила уменията си на библиотекарка. Можеш да се заемеш с издирването на дъртаците. Бруси, гардеробът ти все още е пълен с рокли. — Той направи гримаса. — Добре, добре… ще купим костюми. Можем да използваме поне гримовете ти. Аз ще напиша сценария и ще режисирам репетициите. А Барни… — Тя замълча, за миг загубила ентусиазма си. — Все ще намерим нещо, с което да можеш да се справиш. Така че, това е, деца. Да се заемем с представлението.

Тя заряза имитацията на въодушевление и тонът й стана максимално мрачен и страшен.

— Защото — добави, — ако не го направим, животът ни ще стане по-лош от сега.