Жулиета

IV.V.

Банка „Монте Паски“ ни приветства със спокойствието си. Тук бе прохладно и тихо след края на работния ден. Алесандро ме попита дали имам нещо против да се отбием там набързо преди вечеря и аз, разбира се, казах, че нямам. Сега, следвайки го по стълбите, започнах да се чудя къде ме водеше и защо.

— След теб. — Той ми отвори тежка махагонова врата и ме покани в просторен ъглов кабинет. — Дай ми само една минута.

Алесандро светна лампата и изчезна в задната стая, като остави вратата открехната.

— Не пипай нищо!

Заразглеждах плюшените канапета и тузарските столове и бюро. В кабинета имаше малко следи от работа. Самотна папка лежеше на бюрото и изглеждаше сложена там за показ. Единствените украси по стените бяха прозорците, които гледаха към площада. Нямаше лични вещи като дипломи или снимки, нито нещо друго, което да идентифицира обитателя. Тъкмо прокарвах пръст по края на бюрото, за да проверя дали е прашно, когато Алесандро се появи отново, закопчавайки бяла риза.

— Внимавай! — предупреди ме той. — Бюрата убиват повече хора от пистолетите.

— Това твоят кабинет ли е? — попитах тъпо.

— Съжалявам — усмихна се той, като грабна сако от стола. — Знам, че предпочиташ мазето. За мен… — Той огледа мрачно разкошната обстановка. — … това е стая за мъчения.

Излязохме навън и той спря насред площада и ме погледна усмихнато.

— Е, къде искаш да отидем?

Свих рамене.

— Искам да видя къде прочутите Салимбени ходят на вечеря.

Усмивката му се стопи.

— Не мисля така. Освен ако не искаш отново да вечеряш с Ева Мария.

Изражението ми му показа, че не исках и той продължи:

— Защо не отидем някъде другаде? Някъде в твоя квартал.

— Но аз не познавам никого в квартала на Бухала — възразих. — С изключение на братовчед ми Пепо. И нямам представа къде да ядем.

— Добре — кимна той. — По-добре никой да не ни притеснява.

Озовахме се в таверна „Ди Чеко“ на „Виа Чеко Ангиолери“, съвсем близо до музея на Бухала. Ресторантчето беше малко и претъпкано с хора от квартала. Всички порции, някои, сервирани в глинени гювечета, изглеждаха като домашно приготвени. Огледах се наоколо и не видях натруфени украси от гарнитури в полупразни чинии. Тук чиниите бяха пълни, а гарнитурите се намираха там, където им е мястото — в храната.

Пет-шест човека се смееха и разговаряха оживено. Никой не се притесняваше, че е прекалено шумен или може да изцапа бялата покривка. Сега разбрах защо Алесандро искаше да отиде на място, където никой не го познаваше. Съдейки по начина, по който околните канеха всичките си познати да се присъединят към тях и викаха възмутено, ако им откажеха, явно бе трудно да вечеряш в интимна обстановка в Сиена. Докато вървяхме към един тих ъгъл, забелязах облекчението в очите на Алесандро, когато установи, че не познава никого тук.

Веднага щом седнахме, той бръкна в джоба на сакото си, извади кинжала на Ромео и го сложи на масата.

— Изглежда ти дължа извинение — промълви той почти неохотно.

— Е, не прекалявай — отвърнах, като забих нос в менюто, за да прикрия усмивката си. — Чел си досието ми. Все още съм заплаха за обществото.

Но той все още не бе готов да приеме думите ми с лекота и известно време седяхме в мълчание, като се преструвахме, че изучаваме менюто и от време на време докосвахме кинжала.

Чак след като келнерът постави пред нас бутилка вино и чиния с ордьоври, Алесандро се усмихна и вдигна чашата си.

— Надявам се, че този път ще ти хареса повече. Виното е същото, но бутилката е друга.

— Основното ястие също ще бъде значително по-добро — отговорих, като чукнах чашата си в неговата. — А ако не бъда преследвана боса из улиците по-късно, значи вечерта ни е успешна.

Той се намръщи леко.

— Защо не се върна в ресторанта?

— Съжалявам — ухилих се аз, — но снощи зловещият Бруно бе по-добра компания от теб. Поне през цялото време вярвал, че съм Жулиета Толомей.

Алесандро отмести очи настрани и осъзнах, че съм единствената, която оценяваше комедийния елемент в ситуацията. Знаех, че той има чувство за хумор с предостатъчно сарказъм, но в момента очевидно не искаше да му напомнят за поведението му, което бе далеч от джентълменството.

— Когато бях на единайсет години — най-после заговори той, — прекарах едно лято с баба и дядо тук в Сиена. Имаха великолепна ферма. Лозя. Коне. Прекрасно място. Един ден баба и дядо имаха гостенка. Американка. Даяна Толомей. Беше с двете си малки дъщери, Жулиета и Джианоза…

— Чакай! — прекъснах го. — Имаш предвид мен?

Той ме изгледа и се усмихна.

— Да. Ти беше много малка и… дебеличка.

Пренебрегвайки възраженията ми, Алесандро продължи:

— Баба ми нареди да си играя с теб и сестра ти докато възрастните си поговорят и аз ви заведох в конюшнята, за да ви покажа конете. За съжаление, ти се уплаши и падна върху една вила за сено. Беше ужасно — поклати глава той. — Пищеше и навсякъде имаше кръв. Отнесох те в кухнята, но ти риташе и плачеше, а майка ти ме изгледа, сякаш те бях наранил нарочно. Слава богу, баба ми знаеше какво да направи. Даде ти голям сладолед и те заши, както бе правила с децата и внуците си безброй пъти.

Алесандро отпи от виното си и завърши.

— Две седмици по-късно родителите ми прочетоха във вестника, че Даяна Толомей загинала при автомобилна катастрофа заедно с дъщерите си. Бяха съсипани.

Той най-после ме погледна в очите.

— Заради това не вярвах, че си Жулиета Толомей.

За момент седяхме и се гледахме безмълвно. Историята беше тъжна, но в същото време имаше нещо мило и интересно в идеята, че се бяхме срещали и като деца.

— Вярно е — казах тихо, — че майки ми загина при катастрофа, но ние не бяхме с нея в онзи ден. Вестникът е отпечатал грешна информация. А що се отнася до вилата — продължих по-весело, — радвам се да узная какво е станало. Много е неприятно да имаш белег и да не знаеш от какво е?

Алесандро ме изгледа учудено.

— Все още имаш белег?

— Разбира се! — вдигнах полата си, за да му покажа белия белег на бедрото си. — Зловещ е, нали? Но сега вече знам кого да обвинявам.

Очаквах да се изпълни с угризения, но открих, че се е вторачил в бедрото ми с шокирано изражение — толкова неприсъщо за него, че избухнах в смях.

Той се прокашля и се пресегна към бутилката.

— Кажи ми, когато си готова за следващата история.

Докато вечеряхме, извикаха Алесандро на телефона. Търсеха го от полицията. Когато се върна при мен, веднага разбрах, че носи добра новина.

— Е — каза той и седна на стола си, — изглежда няма да ти се налага да си сменяш хотела. Открили Бруно у сестра му. Багажникът му бил пълен с откраднатите от музея на братовчед ти вещи. А след като сестра му разбрала, че се е върнал към стария занаят, го набила толкова лошо, че той помолил ченгетата да го арестуват веднага.

Алесандро се засмя и поклати глава, но когато забеляза повдигнатите ми вежди, бързо се стегна.

— За съжаление, не са намерили знамето. Сигурно го е скрил някъде другаде. Не се тревожи, ще го открият. Няма начин Бруно да продаде този вехт парцал някъде.

Шокираното ми изражение го накара да добави:

— Израснах на юг.

— Частен колекционер — казах рязко — би платил много пари за вехтия парцал. Тези неща имат емоционална стойност за хората тук. Сигурна съм, че си наясно с това. А и кой знае, може семейството на Ромео — фамилия Марескоти — да стои зад цялата работа. Спомни си думите на братовчед ми. Според него, потомците на Ромео вярват, че кинжалът и знамето им принадлежат.

— Ако е така — отвърна Алесандро и се облегна назад, докато келнерът разчистваше масата ни, — ще го узнаем още утре, когато момчетата си поговорят с Бруно. Той не е от мълчаливите.

— Ами ти? Вярваш ли, че Марескоти са го наели да открадне знамето?

Алесандро изглеждаше леко притеснен от темата.

— Ако те наистина стоят зад това — отговори най-после той, — нямаше да използват Бруно. Имат си свои хора. И нямаше да оставят кинжала на масата в залата за конференции.

— Май ги познаваш добре, а?

Той сви рамене.

— Сиена е малък град.

— Мислех, че си израснал на юг.

— Така е — отвърна Алесандро, леко раздразнен от ината ми. — Но прекарвах летата тук с баба и дядо. Аз и братовчедите ми играехме в лозята на Марескоти всеки ден. Винаги се страхувахме, че ще ни открият. Това беше част от забавлението. Всички се страхуваха от дъртия Марескоти. С изключение на Ромео, разбира се.

Едва не съборих чашата си.

— Имаш предвид Ромео? Онзи, за когото говореше Пепо? Онзи, който може да е откраднал знамето?

Забелязах мрачното изражение на Алесандро и продължих по-кротко.

— Разбирам. Значи сте приятели от детинство.

Той се намръщи.

— Не точно приятели. По-скоро… съперници.

Алесандро видя, че умирах от желание да му задам още няколко въпроса и ми подаде менюто.

— Заповядай. Време е да помислим за нещо сладко.

По време на десерта, бадемови сладки в шоколадов сос, се опитах да се върна на темата за Ромео, но Алесандро нямаше желание да навлиза в подробности. Вместо това, започна да ме разпитва за собственото ми детство и какво ме бе накарало да стана войнстваща пацифистка.

— Хайде де — ухили се той, — не може сестра ти да е виновна за всичко.

— Никога не съм твърдяла, че е. Просто имаме много различни схващания.

Той се засмя.

— Вече знам твоите. Рисуване със спрей по ракетни установки… завързване с вериги към бойни кораби… позволи ми да отгатна. Сестра ти е в армията?

— Сестра ми — отговорих, като лапнах поредната бисквита, — спи с армията. И с всеки друг. Мисли, че животът е само забавление.

Алесандро поклати глава.

— Какъв срам! Да се наслаждаваш на живота.

Изгледах го с присвити очи.

— Знаех си, че няма да разбереш! Когато ние…

— Разбирам — прекъсна ме той. — Тя се забавлява, така че ти не можеш да го правиш. Тя се наслаждава на живота, значи ти не можеш да му се наслаждаваш. Лоша работа е, че са измислили такъв закон.

— Слушай — казах упорито, — за Джанис Джейкъбс най-важният човек на света е Джанис Джейкъбс. Готова е да прекара всекиго, за да си осигури нещо. Тя е от хората, които… — Замълчах, осъзнала, че и аз не исках да навлизам в неприятни спомени тази вечер.

— Ами Джули Джейкъбс? — попита Алесандро, като напълни чашата ми догоре. — Кой е най-важният човек за нея?

Вторачих се в усмивката му, за да се уверя, че не ми се подиграваше.

— Чакай да отгатна — облегна се назад той. — Джули Джейкъбс иска да спаси света и да направи всички щастливи…

— Но в този си стремеж прави всички нещастни — завърших вместо него. — Включително себе си. Знам какво си мислиш. Смяташ, че целта не оправдава средствата и рязането на главите на малки русалки не може да предотврати войните. Знам го. — Въздъхнах. — Знам го много добре. Но ми бяха нужни няколко години, за да го разбера.

Изгледах го раздразнена от веселието му. Не се усмихваше, но очите му проблясваха.

— Какво е толкова смешно?

— Ти — отговори Алесандро. — Наистина си Толомей. Спомняш ли си? Аз ще бъда безжалостен! Като свърша с мъжете, ще се заема с момите…

Когато видя, че познах цитата, усмивката му се разшири.

— До една ще ги изпребия…

— Изненадваш ме — казах и кръстосах крака. — Не предполагах, че знаеш „Ромео и Жулиета“ наизуст.

Той ми намигна.

— Само откъсите за битки.

— Странно, но аз знам цялата пиеса. — Признах. — Винаги съм я знаела. Дори още преди да знам какво всъщност е. Беше като глас в главата ми. — Засмях се. — Не знам защо ти разказвам всичко това.

— Защото — отвърна той сериозно, — едва сега откриваш коя си. И всичко започва да си идва на мястото. Всичко, което си направила или си избрала да не правиш… сега го разбираш. Това е, което хората наричат съдба.

Облегнах глава на ръката си.

— Откъде знаеш всичко това?

Той се усмихна.

— Знам съдбата си от години. А ако я забравя, Ева Мария бързо ще ми напомни. Но никога не съм одобрявал идеята, че бъдещето ти е предопределено. Цял живот се опитвам да избягам от съдбата си.

— И успя ли?

Той се замисли.

— За известно време. Но провидението винаги те настига. Независимо колко далеч си отишъл.

— А ти надалеч ли отиде?

Усмивката му се стопи.

— Много далеч. Чак до ада.

— Винаги съм се чудила какъв е адът. — Усмихнах се леко с надеждата да чуя повече.

Но Алесандро не навлезе в подробности. Очевидно темата не му беше приятна. Умирах си да узная още нещо за миналото, но не исках да провалям вечерята, затова просто попитах:

— Там по-горещо ли е от тук?

Той си пое дъх.

— Ужасно горещо. И пълно с дяволи. А официалният език е английски.

Засмях се.

— Звучи като Вашингтон. Може би трябва да остана тук.

Той кимна.

— Може би трябва да го направиш.

След вечеря, Алесандро настоя да ме изпрати до хотела! Вече бе спечелил спора за сметката в ресторанта, затова сега дори не се възпротивих.

— Знаеш ли — каза той, докато вървяхме в тъмнината, — навремето бях същият като теб. Мислех, че трябва да се бориш за мир и да се жертваш в стремежа си към идеален свят. Сега обаче знам как е по-добре — погледна ме той. — Остави света на мира.

— Да не се опитвам да го направя по-добър?

— Не принуждавай хората да станат идеални. Ще си умреш опитвайки се.

Усмихнах се.

— Въпреки факта, че братовчед ми е в болницата, където го шамаросват разни лекарки, си прекарвам чудесно. Жалко, че не можем да бъдем приятели.

Алесандро се изненада.

— Не можем ли?

— Очевидно не — отговорих. — Какво ще кажат другите ти приятели? Ти си Салимбени, а аз — Толомей. Предопределено ни е да сме врагове.

Той се засмя широко.

— Или любовници.

Засмях се и аз.

— О, не! Ти си Салимбени, а Салимбени е бил шекспировият Парис — богаташът, който искал да се ожени за Жулиета, а тя вече била тайно омъжена за Ромео.

— А, да, сега си спомням — усмихна се Алесандро. — Богатият, красив Парис. Това съм аз?

— Така изглежда. — Въздъхнах театрално. — Да не забравяме, че предшественицата ми, Жулиета Толомей, била влюбена в Ромео Марескоти, но принудена да се сгоди за злия Салимбени, твоя предшественик!

— И аз ли съм злодей? — доволно попита Алесандро. — Богат, красив и зъл. Тази роля започва да ми харесва.

Той се замисли за момент, после добави:

— Честно казано, винаги съм смятал Парис за по-готин тип от Ромео. Според мен, Жулиета е била глупачка.

Заковах се насред улицата.

— Моля?

Алесандро спря до мен.

— Помисли само. Ако Жулиета се беше запознала първо с Парис, щеше да се влюби в него. И щяха да си живеят щастливо до края на живота. Била е готова да се влюби.

— Не е вярно! — възразих енергично. — Ромео бил сладък…

— Сладък? — завъртя очи Алесандро. — Кой мъж е сладък?

— И отличен танцьор.

— Ромео имал оловни крака! Той самият го е казал!

— Но най-важното — заключих — е, че е имал хубави ръце.

Алесандро ме изгледа шокирано.

— Разбирам — кимна той. — Имал хубави ръце. Значи това е материалът, от който са направени великите любовници?

— Според Шекспир е — потвърдих, като погледнах ръцете му, но той ги скри в джобовете си.

— Наистина ли искаш да живееш в съответствие с Шекспир? — попита Алесандро.

Сведох очи към кинжала. Идиотска работа бе да го разнасям по този начин, но беше прекалено голям и не се побираше в чантата ми, а не исках отново да моля Алесандро да го носи.

— Не е задължително.

Той също погледна кинжала и разбрах, че мислим по един и същи начин. Ако Шекспир беше прав, това бе оръжието, с което Жулиета се бе самоубила.

— Защо тогава не напишеш историята отново? — предложи Алесандро.

Вторачих се в него изненадано.

— Имаш предвид „Ромео и Жулиета“?

Той се усмихна накриво.

— И стани моя приятелка.

Разгледах внимателно профила му в тъмнината. Бяхме прекарали цяла вечер в приказки, но все още не знаех почти нищо за него.

— При едно условие — отговорих. — Ако ми разкажеш повече за Ромео.

Съжалих за думите си веднага след като ги изрекох, тъй като забелязах затормозеното му изражение.

— Ромео, Ромео — изсумтя той. — Винаги Ромео. Затова ли дойде в Сиена? Да намериш сладкия тип с хубавите ръце? Мъжа, когото Жулиета е предопределена да обича? Е, страхувам се, че ще се разочароваш. Той няма нищо общо с онзи Ромео от фантазиите ти. Повярвай ми, истинско копеле е. Ако бях на твое място… — усмихна се той, — този път щях да споделя балкона си с Парис.

— Не възнамерявам да споделям балкона си с никой от двама ви — отвърнах заядливо. — Искам само да си върна знамето, а доколкото разбирам, Ромео е единственият, който има мотив за кражбата. Ако не мислиш, че той е виновен, кажи ми и ще сменя темата.

— Добре — кимна Алесандро. — Не мисля, че той го е откраднал. Вярвам, че Бруно Карера е работил за някой друг. Но това не означава, че Ромео е чист. Чу братовчед си: Ромео има кръв по ръцете си. Хората смятат, че е прокълнат. И аз също. А и всички искат да повярват, че е мъртъв.

— Какво те кара да мислиш, че не е?

Той сви рамене.

— Чувствам го.

— Имаш нюх за долни типове?

Алесандро почти се усмихна.

— Имам нюх за съперници.

Директор Росини се прекръсти, когато ме видя да влизам в хотела.

— Госпожице Толомей! Слава на бога! В безопасност си! И…

Едва сега той забеляза Алесандро зад гърба ми.

— Добър вечер, капитане! Проблем ли има?

— Не, няма проблеми — отговори Алесандро, както бе постъпил и преди.

— Братовчед ти звъня безброй пъти от болницата — продължи директор Росини забързано. — Каза, че си в лоша компания. Къде беше?

Намръщих се леко.

— Както виждаш в най-добри ръце съм.

— Вторите по доброта — поправи ме Алесандро ухилено. — Поне засега.

— Освен това ме помоли да ти кажа — продължи Росини, — да прибереш кинжала на безопасно място.

Погледнах оръжието в ръката си.

— Дай ми го — предложи ми Алесандро. — Ще се погрижа за него.

— Да — съгласи се директор Росини, — дай го на капитан Сантини. Не искам повече обири тук.

Подадох кинжала на Алесандро и видях как изчезва за пореден път във вътрешния му джоб.

— Ще се върна утре в девет часа — каза ми той. — Не отваряй на никого другиго.

— Дори и балконската си врата?

— Специално балконската ти врата.

Сгуших се в леглото с документа от кутията на майка ми, наречен „Родословното дърво на Жулиета и Джианоза“. Бях го преглеждала и преди, но не го намирах за особено интересен. Сега, след като Ева Мария ми обясни, че Жулиета Толомей е предшественицата ми, внезапно разбрах защо майка ми се е интересувала от родословното ни дърво.

В стаята ми все още цареше пълна бъркотия, но никак не ми се занимаваше с багажа. Поне разбитите стъкла бяха изчезнали и бе монтиран нов прозорец. Ако някой искаше да проникне в стаята ми тази вечер, щеше да му се наложи първо да ме събуди.

Развих дългия документ на леглото и прекарах доста време в опити да се ориентирам сред гората от имена. Не беше типичното родословно дърво, тъй като проследяваше корените ни само по женска линия и се занимаваше само с директната връзка между Жулиета Толомей от 1340 година и мен.

Най-после открих себе си и Джанис в края на документа, точно под имената на родителите ни:

Засмях се доволно, когато прочетох, че истинското име на Джанис бе Джианоза — тя винаги бе мразила Джанис и упорито бе твърдяла, че това не е истинското й име, после се върнах в началото на документа и открих там същите имена:

И така нататък. Списъкът беше толкова дълъг, че можех да го използвам за въжена стълба от балкона си. Впечатляващо бе, че стотици хора през вековете толкова грижливо бяха водили родословното дърво, започващо още от 1340 година с Жулиета и сестра й Джианоза.

От време на време двете имена — Жулиета и Джианоза — се появяваха заедно на родословното дърво, но всеки път с различно фамилно име. Никога обаче не носеха името Толомей. Интересното бе, че Ева Мария грешеше като твърдеше, че Жулиета Толомей е прапрапрабаба ми.

Според документа, всички ние — мама, Джанис и аз — произхождахме от сестрата на Жулиета, Джианоза и съпруга й Мариото де Гампокорта. Никъде в документа не се споменаваше Жулиета да се е омъжвала за някого, нито да е имала деца.

Изпълнена с мрачни предчувствия, най-после оставих документа настрани и се залових с другите текстове. След като вече знаех, че Джианоза Толомей е истинската ми прапрапрабаба, започнах да оценявам писмата на Жулиета до нея и коментарите на Джианоза за провинциалния живот далеч от Сиена.

Най-после се унесох и спах дълбоко няколко часа, докато силен шум не ме събуди още по тъмно.

Тъй като все още бях замаяна от съня, минаха няколко секунди, докато осъзная, че чувах шум от форсиране на мотор точно под балкона ми.

Известно време лежах лениво, раздразнена от просташките дивотии на сиенските младежи, но постепенно разбрах, че под прозореца ми не вилнееше весела банда, а самотен рокер, който се опитваше да привлече нечие внимание. И, за съжаление, този някой вероятно бях аз.

Надникнах предпазливо през процепите в щорите. Не виждах много от улицата, но докато стоях и въртях глава във всички посоки, започнах да чувам шум навсякъде около мен в сградата. Очевидно останалите гости на хотела също ставаха от леглата си и отваряха прозорците си, за да видят какво, по дяволите, ставаше.

Окуражена от колективното възмущение, отворих френския прозорец и най-после го видях. Наистина беше моят преследвач, който чертаеше осморки с мотора си под уличната лампа. Не се съмнявах, че бе същият тип, който ме бе проследил вече два пъти. Веднъж, за да ме спаси от Бруно Карера, а другият път — да ме огледа през витрината на кафенето до фонтана с орела. Все още беше облечен в черно и с шлем на главата, а аз никога не бях виждала мотор като неговия.

В един момент, той обърна глава и ме забеляза. Форсирането позатихна и постепенно бе заглушено от гневни викове от другите прозорци и балкони на хотел „Чизарели“. Но рокерът не се трогна. Бръкна в джоба си, извади кръгъл предмет и го метна на балкона ми.

Предметът се приземи в краката ми и подскочи няколко пъти. Без повече опити за комуникация, непознатият ми приятел форсира дукатито отново и полетя напред. След секунда изчезна зад ъгъла. Ако не бяха останалите гости на хотела — някои ядосани, други — засмени, нощта отново щеше да потъне в тишина.

Останах на място за момент, вторачена в странния предмет, после се наведох да го вдигна. Пренебрегнах разочарованието на публиката, внесох го в стаята си и затворих вратата на балкона. Запалих лампата и открих, че беше топка за тенис, увита в дебела хартия, стегната с гумен ластик. Хартията бе плътно изписана. Силна, уверена ръка ми говореше с тъмночервено мастило. Ето какво казваше: