Жулиета

IX.I.

Пътувахме цяла вечност по тъмни селски шосета, нагоре-надолу по хълмове, през долини и заспали села. Джанис не ми обясни накъде отивахме, а и на мен не ми пукаше. Достатъчно ми бе, че се движехме и не се налагаше да взимам решения.

Бях полузаспала, когато най-после отбихме по частен път в малко градче и спряхме пред тъмна къща. Джанис свали каската си, разтърси косата си и ме изгледа през рамо.

— Това е къщата на мама. Всъщност, сега е наша — каза тя, като извади малко фенерче от джоба си. — Няма ток, затова взех фенера.

Тя тръгна пред мен към страничната врата, отключи я и я задържа отворена, за да ми направи път.

— Добре дошла у дома.

Тесен коридор ни отведе в кухнята. Дори в тъмното, мръсотията и прахта се усещаха, а въздухът бе наситен с мирис на загнило.

— Предлагам да останем тук тази нощ — каза Джанис, като запали няколко свещи. — Няма вода и всичко е мръсно, но горе е още по-зле. А предната врата не се отваря.

— Как, по дяволите, намери това място? — попитах, като се огледах наоколо учудено.

— Не беше лесно — отговори Джанис, като взе сака от ръцете ми и го метна на пода. — След като ти и любимият ти потеглихте, отидох и купих карта.

Не реагирах и тя насочи лъча на фенера към лицето ми и поклати глава.

— Погледни се, изглеждаш кошмарно. Знаех си, че ще стане така! И ти го казах! Но не поиска да ме послушаш. Винаги си така…

— Извинявай — прекъснах я раздразнено. — Какво точно знаеше? Да нямаш кристална топка? Знаеше, че някакъв езотеричен култ ще ме упои и…

Вместо да ми се разкрещи, както несъмнено си умираше да направи, Джанис ме погали по бузата и каза сериозно:

— Знаех, че италианският жребец е опасен. И ти го казах, Джулс…

Отблъснах ръката й и се хванах за главата.

— Моля те! Не искам да говоря за това сега.

Джанис ме изгледа стреснато. После ококори очи, а ченето й увисна.

— Не! Спа с него, нали?

Не възразих, а се разревах като бебе. Тя въздъхна и ме прегърна.

— Е, каза, че предпочиташ той да те прекара, а не аз — усмихна се тя и ме целуна по косата. — Надявам се, че си е струвало.

Настанихме се върху проядени от молци палта и пуловери на пода и в продължение на часове обсъждахме приключенията ми в замъка на Салимбени. Макар забележките на Джанис често да ми напомняха, че ме бе предупредила, все пак постигнахме съгласие по доста въпроси, с изключение на това дали трябваше да правя секс с „орлето“, както се изрази сестра ми.

— Е, това си е твоето мнение — казах най-после и й обърнах гръб, за да приключа темата. — Но дори да знаех всичко, което знам сега, пак щях да го направя.

— Алилуя! — промърмори Джанис. — Радвам се, че получи нещо за парите ни.

Малко по-късно все още лежахме с гръб една към друга и мълчахме упорито. Внезапно Джанис въздъхна:

— Леля Роза ми липсва.

Не бях сигурна какво точно имаше предвид — подобни изблици бяха нетипични за нея — и едва не отвърнах заядливо, че леля й липсва, защото щеше да се съгласи с нея, а не с мен. Но вместо това казах просто:

— На мен също.

И това беше. След минути, дишането й се уравновеси и тя заспа. Аз пък останах най-после насаме с мислите си, макар ужасно да ми се искаше да изключа като нея и да потъна в дълбок сън, забравяйки за сърдечните си проблеми.

На следващата сутрин, или по-скоро следобед, си поделихме шише вода и вафла навън под слънчевите лъчи. Седяхме на стъпалата пред къщата и от време на време се пощипвахме, за да се уверим, че не сънуваме. Джанис бе открила къщата трудно и, ако не били любезните местни жители, насочили я към правилното място, можело никога да не забележи спящата красива сграда, сгушена в гъстите бурени, които навремето били частен път и преден двор.

— Едвам отворих портата — каза Джанис. — Беше ръждясала солидно. Да не говорим за вратата. Не мога да повярвам, че подобна къща може да си стои празна цели двайсет години и никой да не се нанесе вътре или да превземе имота.

— В Италия сме — отвърнах, като свих рамене. — Двайсет години са нищо. Тук възрастта не е проблем. И как да е, когато си заобиколен от безсмъртни духове? Имаме късмет, че ни оставиха да се мотаем наоколо известно време и да се преструваме, че мястото ни е тук.

— Обзалагам се, че безсмъртието е тъпа работа. И то е причината духовете да обичат да си играят със съблазнителни смъртни… — Джанис се ухили и прокара език по долната си устна. — … като теб.

Все още не можех да се усмихна. Джанис го забеляза и ме погледна нежно.

— Бъди доволна, че си жива! Представи си какво щеше да стане, ако те бяха хванали. Щяха… не знам…

Дори тя не можеше да си представи ужасите, на които щях да бъда подложена, ако бягството ми се бе провалило.

— Просто се радвай, че дъртата ти сестра те намери на време — добави тя.

Видях обнадежденото й изражение — крайно необичайно за нея — обвих я с ръце и я стиснах здраво.

— Радвам се! Повярвай ми! Просто не разбирам… защо дойде? Пътят оттук до замъка на Салимбени е адски дълъг. Защо просто не ме остави…

Джанис ме изгледа с повдигнати вежди.

— Шегуваш ли се? Ония шибаняци ни откраднаха книгата! Време е за разплата! Ако не беше се появила в галоп към портата, щях да проникна вътре и да претърся целия проклет замък!

— Е, извади късмет!

Надигнах се, влязох в кухнята и грабнах сака си.

— Ето! — Метнах го в краката на Джанис. — Не казвай, че не работя за екипа.

— Майтапиш се!

Тя дръпна ципа предпазливо и зарови из сака. След секунда се дръпна назад отвратено.

— Пфу! Какво, по дяволите, е това?

И двете се вторачихме в ръцете й. Бяха омазани с кръв или нещо подобно.

— Господи, Джулс! — ахна Джанис. — Да не си убила някого? Пфу! Какво е това?

Тя подуши ръцете си погнусено.

— Да, кръв е. Моля те, не ми казвай, че е твоя, защото, ако е така, ще се върна там още сега и ще превърна оня тип в абстрактна картина!

По някаква причина, войнстващата й гримаса ме накара да се разсмея. Може би защото не бях свикнала Джанис да се застъпва за мен.

— А, чудесно! — зарадва се тя и забрави за гнева си, когато видя усмивката ми. — Уплаши ме за известно време. Никога вече не го прави.

Хванахме заедно сака и го обърнахме. Отвътре се изсипаха дрехите ми, както и екземплярът на „Ромео и Жулиета“, който, за щастие, не бе пострадал много. Мистериозното зелено шише обаче бе разбито, вероятно когато метнах сака си през портата по време на бягството си.

— Какво е това? — попита Джанис, като взе парче стъкло и го заразглежда.

— Това е шишето, за което ти разказах — отговорих. — Онова, което Умберто даде на Алесандро. И което го вбеси.

— Хм — изсумтя Джанис, като избърса ръце в тревата. — Е, сега поне знаем какво е имало в него. Кръв. Иди, че разбери. Може и да си права и всички те да са вампири. А това е сутрешната им закуска…

Поседяхме мълчаливо за момент и се замислихме върху възможностите. След малко взех знамето и го погледнах със съжаление.

— Ама че срам. Как се чисти кръв от шестстотингодишна коприна?

Джанис хвана другия край на знамето и го задържахме между нас, оглеждайки щетите. Осъзнах, че шишето не бе единственият виновник, но реших да не го признавам.

— Мили боже! — внезапно възкликна Джанис. — Точно в това е работата! Не чистиш кръвта. Те са искали знамето да изглежда точно така. Не разбираш ли?

Тя ме изгледа нетърпеливо, но очевидно се раздразни от тъпия ми поглед.

— Също както едно време — обясни ми тя, — когато жените са проверявали брачния чаршаф на сутринта след сватбата! И ако не греша… — Тя взе няколко парчета от разбитото стъкло, включително тапата. — Това е каквото ние, сватовниците, наричаме „бърза девственост“. Не е само кръв, прекалено мазно е. Това е кръв, смесена с нещо друго. Цяла наука е, повярвай ми.

Джанис забеляза изражението ми и избухна в смях.

— О, да, все още се прави. Не ми ли вярваш? Мислиш, че хората са разглеждали чаршафите само в Средновековието? Грешиш! А и да не забравяме, че някои култури все още живеят в Средновековието. Помисли си само. Ще се омъжваш за някой братовчед, който е див овчар някъде в Никъдестан, но си изчукала най-готиния тип в училище на абитуриентския си бал. И какво правиш? Свекърите ти няма да се зарадват, че друг плъх е изял сиренцето, а синчето им е попаднало в капан. Затова отиваш да те оправят в частна клиника. Там ти възстановяват всичко и минаваш през цялата работа отново, за да доставиш удоволствие на публиката. Или просто си взимаш малко шишенце с тая смес. Много по-евтино.

— Това — запротестирах — е толкова откачено…

— Знаеш ли какво мисля? — продължи Джанис с блеснали очи. — Мисля, че точно така са те нагласили. Вярвам, че са те упоили, или поне са се опитали, и са се надявали да си в безсъзнание след смахнатата церемония с монасите, за да могат да извадят знамето и да го омажат с кръв. И тогава е щяло да изглежда така, сякаш добрият стар Ромео е вкарал любовният автобус в девствения град.

Намръщих се, но сестра ми не забеляза.

— Ироничното е — продължи тя, прекалено погълната от логиката си, за да обърне внимание на неудобството ми или на избора си на изрази, — че можеха да си спестят труда. Защото вие двамата се вмъкнахте в спалнята и изпълнихте задачата.

Тя ме изгледа ентусиазирано, като очевидно се надяваше да я похваля за острия й ум.

— Възможно ли е — попитах сухо, — човек да е по-груб от теб?

За момент Джанис доби наранен вид. После се отърси и се ухили.

— Вероятно не. Ако искаш поезия, върни се при първобитния си мъж.

— Но ако са възнамерявали да сложат край на проклятието върху Толомей и Салимбени, последното, което биха искали, е да фалшифицират брачната нощ на Ромео и Жулиета — отбелязах замислено. — Защо да си правят целия труд за нищо? Само за да зарадват монах Лоренцо? Това ли е?

Джанис стисна устни.

— Права си. Защо, по дяволите, биха искали да измамят монах Лоренцо? Той е просто дърт смотаняк. Освен ако… — Тя ме изгледа с повдигнати вежди. — … монах Лоренцо има достъп до нещо, до което те нямат. Нещо важно. Например…

Ахнах.

— Гроба на Ромео и Жулиета?

Вторачихме се една в друга.

— Мисля, че си права — отговори Джанис. — Когато говорихме за това снощи, мислех, че си откачила. Но май си права. Част от цялата работа с премахването на греховете включва истинския гроб и статуята.

Замислихме се дълбоко.

— Не мисля — казах накрая, като опипах знамето, — че той е знаел.

— Той?

Погледнах я мрачно и усетих как се изчервявам.

— Знаеш, той.

— О, стига бе, Джулс! — изстена Джанис. — Престани да защитаваш мръсника. Видяла си го с Умберто и… — Тя сви рамене в извинителен жест. — Той те подгони към оградата и ти нареди да му дадеш книгата и знамето. Разбира се, че е знаел.

— Но ако си права — възразих, — тогава той щеше да следва плана и да не… разбираш…

— Да не започне физическа връзка? — предположи Джанис с нетипична учтивост, която сигурно й струваше много.

— Точно така — кимнах. — Освен това, нямаше да се изненада толкова, когато Умберто му даде шишето. Всъщност, шишето вече щеше да е у него.

— Скъпа! — изгледа ме Джанис строго. — Той проникна в хотелската ти стая, излъга те, открадна книгата ни и я даде на Умберто. Този тип е мръсник. И не ми пука дали има гигантски топки и знае как да ги използва. Все още си е калтак.

— Като говорим за лъжи и потайно влизане в хотелската ми стая — отвърнах с присвити очи, — защо ми каза, че той е разхвърлял стаята ми, когато си била ти?

Джанис едва не се задави от възмущение.

— Моля?

— Ще отречеш ли — попитах студено, — че си влизала в стаята ми, а набеди Алесандро?

— Хей! — извика тя. — Той също влезе там! Ясно ли е? Аз съм ти сестра! Имам право да знам какво става… — Тя замълча и ме погледна притеснено. — Откъде знаеш?

— Защото той те е видял. Но е помислил, че аз се смъквам от собствения си балкон.

— Помислил е… — Джанис ахна учудено. — Сега вече съм обидена! Честно!

— Джанис! — Вторачих се в нея. — Ти ме излъга. Защо? След всичко, което се случи, щях да те разбера, ако беше проникнала тайно в стаята ми и я беше претършувала. Мислела си, че възнамерявам да те измамя и лиша от богатство. Господи, аз също щях да претършувам стаята ти, но сигурно щях да използвам и бухалка.

— Наистина ли?

Джанис ме погледна през сълзи на надежда и обич. Свих рамене.

— Защо не опитаме с честност този път?

Бързото съвземане беше специалитет на Джанис.

— Чудесно — отвърна тя. — Честност. А сега, ако нямаш нищо против… — Тя размърда вежди многозначително. — Имам още няколко въпроса за предишната нощ.

След като се снабдихме с продукти от селския магазин, прекарахме останалата част от следобеда в обикаляне на къщата, като се опитвахме да разпознаем неща от детството ни. Не ни помагаше фактът, че всичко бе покрито с прах и мухъл; всяко парче плат бе изпъстрено с дупки от някакво животно, а във всяка ниша и цепнатина имаше миши екскременти. На горния етаж паяжините бяха дебели като завеси за душ, а когато отворихме капаците на прозорците, повече от половината изпаднаха от пантите си.

— Пфу! — възмути се Джанис, когато един от капаците падна на предните стъпала, на около половин метър от мотора. — Май е време да си хвана за гадже някой дърводелец.

— Защо не и водопроводчик? — предложих, докато свалях паяжините от косата си. — Или електротехник?

— Ти си за електротехник — отвърна тя. — Бездруго трябва да ти се оправят жиците в главата.

По залез-слънце, бяхме постигнали такъв напредък, че решихме тази вечер да се нанесем в кабинета на горния етаж. Седнахме една срещу друга до старото бюро и си направихме чудесна вечеря на свещи, която се състоеше от хляб, сирене, наденица и червено вино. Докато вечеряхме, се опитвахме да решим как да действаме нататък. Никоя от нас нямаше мерак да се върне в Сиена, но в същото време и двете знаехме, че сегашното положение не можеше да продължи. За да възстановим къщата, трябваше да инвестираме много време и пари, а дори и да успеехме, как щяхме да живеем? Щяхме да сме бегълци, да затъваме все повече в дългове и вечно да се чудим кога миналото щеше да ни настигне.

— Според мен — каза Джанис, като наля още вино, — или трябва да останем тук, което не можем да направим, или да се върнем в Щатите. А това ще е жалка работа. Или пък да тръгнем да търсим съкровището и да видим какво ще стане.

— Май забравяш, че сама по себе си книгата е безполезна. Нуждаем се от тетрадката на мама, за да открием тайния код.

— И точно заради това — отвърна Джанис, като бръкна в джоба си, — я донесох. Тадааа!

Тя гордо остави тетрадката на бюрото пред мен.

— Допълнителни въпроси? — попита тя игриво.

Засмях се весело.

— Знаеш ли, мисля, че те обичам.

Джанис не успя да потисне усмивката си.

— Карай по-кротко с обичта — посъветва ме тя, като се намръщи престорено. — Не искаме да прекалиш.

След като разположихме тетрадката и книгата една до друга, не ни отне дълго да разгадаем кода, който всъщност дори не бе код, а просто хитро скрит списък, съставен от страница, ред и номер на думата. Джанис четеше номерата, надраскани в полетата на тетрадката, а аз прелиствах „Ромео и Жулиета“ и четях пасажите, които мама бе искала да намерим.

След като стигнахме до края на дългото послание, се отпуснахме назад и се спогледахме озадачено. Първоначалният ни ентусиазъм се изпари.

— Какво ли е пушила мама? — учуди се Джанис. — Разбирам, че е скрила тайния код в скъпоценната книга и той е нещо като карта за намирането на гроба на Жулиета и най-скъпия камък, но… къде би трябвало да копаем? И какво е това с епидемията и лоста?

— Имам чувството — казах, като се наведох и препрочетох няколко пасажа, — че говори за катедралата в Сиена. Кралица Мария… Това може да означава само Богородица. А онази част за малките звезди, които украсяват лицето на небето, ми звучи като вътрешността на купола на катедралата. Той е боядисан в синьо и е украсен със звезди. Спомни си, че маестро Липи ни каза, че Салимбени погребал Ромео и Жулиета в най-святото място. Какво може да е по-свято от катедрала?

— Звучи логично — съгласи се Джанис. — Ами епидемията и сестрите монахини? Това не звучи като нещо, свързано с катедралата.

— Света Мария, стълба, стълбище, поклонници… — промърморих, като отново се зарових в книгата, — къща, където царувала заразна епидемия… запечатани врати… господарка светица… гъска… посещаване на болните…

Затворих книгата и се облегнах на стола, като зачесах нервно главата си, която плачеше за душ.

— Струва ми се… може и да откачам, но видяхме стена…

Поколебах се и погледнах Джанис, чийто очи бяха ококорени и изпълнени с доверие в способностите ми за решаване на ребуси.

— Добре, това ще звучи неприятно, но по време на Черната смърт, която върлувала само няколко години след като всичко това станало, наоколо се търкаляли толкова много трупове, че не успявали да погребат всичките. И така, в „Санта Мария дела скала“ — огромната болница срещу катедралата, където приемали поклонниците и където сестри монахини се грижели за болните по време на заразната епидемия… — е, те просто натъпквали мъртъвците в стена и я запечатвали. Виждала съм тази стена.

Джанис направи отвратена гримаса.

— Пфу!

— Струва ми се, че трябва да търсим стая с легло в болница „Санта Мария дела скала“…

— … в което спяла господарката на светеца на гъските — заключи Джанис, — а по-точно Свети Мартин.

— Или — възразих, — главната светица на Сиена, родена в квартала на Гъската, Света Катерина…

— Не, аз предпочитам Свети Мартин.

— … която имала стая с легло в мазето на „Санта Мария дела скала“, където спяла, когато имала работа до късно с болните. Според директор Росини, цялата сграда сега е музей, а спалнята на Света Катерина е свят храм. Готова съм да заложа един сапфир и един изумруд, че точно там ще намерим каменния вход към древния трезор.

— Чакай, чакай! — извика Джанис. — Съвсем се обърках. Първо говорим за катедралата, после за стаята на Света Катерина в болницата, а сега за древния трезор! Къде по-точно ще отидем?

Замислих се за момент, като се опитах да си припомня всичко, което директор Росини ми бе разказвал, когато минавах през фоайето на хотела, потънала в други мисли.

— Очевидно — казах накрая, — в Средновековието под катедралата е имало крипта. Но никой не е успял да я намери. Някои хора твърдят, че била само легенда.

— Бинго! — извика Джанис въодушевено. — Това трябва да е. Ромео и Жулиета се погребани в криптата под катедралата. Звучи логично. Ако ти беше Салимбени, нямаше ли точно там да сложиш златната статуя?

— Но ако е така, трябва да си организираме страхотно копане, за да стигнем дотам. Според директор Росини, сума ти археолози са копали наоколо.

— Ами ако мама е намерила таен вход откъм болницата! — възрази Джанис. — Прочети го отново, сигурна съм, че съм права.

Прочетохме пасажа още веднъж и този път всичко си дойде на мястото. Да, наистина говорехме за древен трезор под катедралата. Да, трябваше да се открие каменният вход в стаята на Света Катерина в „Санта Мария дела скала“, точно срещу църквата.

— Мили боже! — възкликна Джанис. — Ако е толкова лесно, защо мама лично не се е заела с изравянето на гроба?

Точно в този миг, една от свещите изгасна и, макар другите още да пламтяха, сякаш сенките внезапно се затвориха около нас.

— Знаела е, че е в опасност — отговорих мрачно. — И затова е постъпила по този начин. Сложила е кода в книгата, книгата — в кутията, а кутията — в банката.

— Значи — започна Джанис с престорен ентусиазъм, — след като решихме гатанката, какво ни пречи да…

— Да нахлуем в музея и да разбием стаята на Света Катерина с железен лост? — довърших вместо нея и вдигнах ръце безпомощно. — Господи, не знам!

— Сериозно. Мама е искала да го направим, нали?

— Не е толкова просто — отговорих, като потупах книгата и се опитах да си припомня точните думи в посланието. — Мама казва да отидем при призрачния изповедник на Ромео… пожертван преди времето му. Кой е той? Монах Лоренцо! Може да е дори онзи монах Лоренцо, с когото имах неудоволствието да се запозная снощи. Но се обзалагам, че сме прави: дъртакът знае нещо за местоположението на криптата и гроба. Нещо важно, което дори мама не е успяла да открие.

— Какво тогава предлагаш? — поинтересува се Джанис. — Да отвлечем монах Лоренцо и да го разпитваме под светлината на стоватова крушка? Слушай, може и да грешиш. Да преговорим всичко още веднъж и да го запишем… — Тя започна да отваря чекмеджетата на бюрото, търсейки нещо. — Хайде де! Все някъде трябва да има поне един молив! Чакай! Чакай!

Тя напъха цялата си глава под долното чекмедже и се замъчи да освободи нещо, заклещено между дъските. Най-после успя и се надигна триумфално.

— Виж! Писмо!

Но не беше писмо, а плик със снимки.

След като приключихме с разглеждането на снимките на мама, Джанис заяви, че се нуждаем поне от още една бутилка вино, за да преживеем нощта без да откачим напълно. Тя слезе долу да донесе пиенето, а аз разгледах снимките отново. Подредих ги на бюрото с треперещи ръце, като се надявах, че някак си ще успея да ги накарам да разкажат по-различна история от тази, която вече видяхме.

Но имаше само едно тълкувание на мамините приключения в Италия. Независимо от какъв ъгъл поглеждахме, главните герои и изводи си оставаха същите. Даяна Лой пристигнала в Италия, започнала работа при професор Толомей, запознала се с млад плейбой с жълто ферари, забременяла, омъжила се за професор Толомей, родила близначки, оцеляла при пожара, за разлика от възрастния си съпруг, после отново се хванала с младия плейбой, който изглеждаше изключително щастлив на всички снимки с малките близначки. А това ни накара да стигнем до извода, че той бе истинският ни баща.

Плейбоят бе Умберто.

— Това е нереално! — промърмори Джанис, когато се върна с бутилката и тирбушона. — Всички тези години. Да се преструва на иконом и никога да не каже и дума. Прекалено странно е.

— Да — съгласих се, като взех една от снимките, на която бяхме с него. — Но той винаги ни е бил баща. Дори и да не го наричахме така. Винаги беше… — Не можах да продължа.

Едва сега вдигнах поглед и видях, че Джанис също плачеше, макар да бършеше сълзите си ядосано, сякаш не искаше да достави удоволствие на Умберто.

— Копелето! — извика тя. — Да ни принуди да живеем с лъжата му толкова години. А сега внезапно… — Тя замълча вбесено.

— Е — казах, — това поне обяснява откъде е знаел за златната статуя. Очевидно е научил всичко от мама. А ако наистина са били… заедно, трябва да е знаел и за кутията с документи в банката. Това пък обяснява защо би написал фалшиво писмо до мен от името на леля Роза, с което да ме изпрати в Сиена при президент Макони в банката. Очевидно е научил името му от мама.

— Но всичките тези години! — повтори Джанис, като сипа виното небрежно и едва не поля снимките. — Защо не го е направил преди години? Защо не е обяснил всичко това на леля Роза докато беше жива?

— Да бе! — отвърнах. — Разбира се, че не е можел да й каже истината. Тя щеше да повика полицията веднага.

Намръщих се и казах с дебел глас, като се преструвах на Умберто:

— Между другото, Рози, истинското ми име е Лучано Салимбени. Да, човекът, убил горката Даяна, и издирван от италианските власти. Ако някога си беше направила труда да посетиш Даяна в Италия, щеше да ме видиш хиляда пъти…

— Ама че живот! — прекъсна ме Джанис. — Погледни това. — Тя посочи снимките на Умберто и ферарито, паркирано на великолепно място с изглед към тосканската долина. — Имал е всичко. А после… после станал слуга в къщата на леля Роза.

— Позволи ми да ти напомня, че е бил търсен престъпник — казах. — Има късмет, че не е в затвора или пък мъртъв. А благодарение на работата си при леля Роза, поне е можел да ни наблюдава как растем.

— Все още не мога да повярвам! — поклати глава Джанис. — Да, мама е бременна на сватбената си снимка, но това не означава, че младоженецът не е бащата, нали?

— Джан! — побутнах сватбените снимки към нея. — Професор Толомей е древен. Постави се на мястото на мама за момент. Би ли правила любов с него?

После побутнах следващата снимка, на която бяха Умберто и ферарито.

— Или би предпочела този тип?

Сестра ми не отговори и аз вдигнах ръце безпомощно.

— Хайде де, има само едно обяснение. Виж го… — Подадох й една от многобройните снимки на Умберто, на която той лежеше на одеяло в тревата, а аз и Джанис се катерехме по него. — Той ни обича.

Веднага щом изрекох думите, усетих буца в гърлото си и ми се наложи да преглътна няколко пъти, за да сдържа сълзите си.

— Мамка му! — изстенах. — Не мисля, че мога да понеса повече.

Поседяхме за момент в тъжно мълчание. После Джанис остави чашата си и взе груповата снимка, направена пред замъка на Салимбени.

— Е — каза тя неохотно, — това означава ли, че мафиотската ти кралица е баба ни?

На снимката бяха Ева Мария с огромна шапка и две малки кученца, мама с делови вид в бял панталон и бележник в ръка, професор Толомей, намръщен и казващ нещо на фотографа, и Умберто, облегнат на ферарито си с кръстосани ръце.

— Каквото и да означава, по дяволите — продължи тя, — надявам се никога вече да не го видя.

Предполагам, че трябваше да го предвидим, но не можахме. Бяхме прекалено заети да разплитаме възела на живота си, за да обърнем внимание на далечни шумове или да седнем и да се замислим трезво за момент.

Чак когато някакъв глас ни проговори откъм вратата, осъзнахме тъпотията, която бяхме проявили, търсейки убежище в къщата на мама и оставяйки пистолета на Алесандро долу в чекмеджето в кухнята.

— Каква мила семейна среща — каза Умберто, като влезе в стаята пред двама други мъже, които не бях виждала преди. — Съжалявам, че ви накарах да чакате.