Жулиета

V.V.

„Рока ди Тентанано“ беше впечатляваща постройка. Стоеше като лешояд на върха на хълм във Вал Д’Орсия и гледаше във всички посоки. Масивните й стени бяха изградени да издържат безбройни вражи нападения и обсади, а като се имаха предвид маниерите и морала на собствениците й, стените не бяха прекалено дебели.

По време на пътуването дотук Жулиета се чудеше защо Салимбени постъпи толкова мило и я отпрати в провинцията, далеч от себе си. Преди няколко дни, когато заминаваше, той беше застанал в двора пред палата си, загледан в нея с нещо като нежност. Тя се зачуди дали сега, благодарение на проклятието върху мъжествеността му, той най-после изпитваше угризение за извършеното и дали я изпращаше в провинцията като компенсация за болката, която й бе причинил.

Обнадеждена, тя го загледа как се сбогува със сина си, който трябваше да я придружи във Вал Д’Орсия и й се стори, че вижда искрена обич в очите на Салимбени.

— Господ да те благослови — каза той, когато Нино се метна на коня, който бе яздил в „Палио“. — По време на пътуването ти и по-късно.

Младият мъж не отговори. Всъщност се държеше сякаш баща му изобщо не бе там и, въпреки всичко станало, Жулиета за момент изпита съжаление към Салимбени.

Но сега, след като видя гледката от прозореца си в „Рока ди Тентанано“, тя започна да осъзнава истинските му намерения и да разбира, че изпращането й тук не бе жест на милосърдие, а просто нова и зловеща форма на наказание.

Мястото бе истинска крепост. Никой не можеше да влезе и излезе от нея. Най-после разбра какво имаха предвид хората, когато говореха за изпращането на бившите съпруги на Салимбени тук. Това бе място, откъдето единственият изход бе смъртта.

За нейна изненада, една от слугините дойде веднага да запали камината и да й помогне да съблече дрехите, с които бе пътувала. Беше студен ден в началото на декември и през последните часове на пътуването пръстите й бяха премръзнали и побелели. Сега стоеше във вълнена рокля и сухи пантофи и се въртеше пред открития огън, като се опитваше да си припомни кога за последен път се бе чувствала удобно.

Тя отвори очи и видя застаналия до вратата Нино, който я гледаше с нещо като нежност. Жалко, че е негодник като баща си, помисли си тя, защото беше хубав и силен младеж, който се усмихваше често, макар сигурно доста злодеяния да тежаха на съвестта му.

— Мога ли да попитам — заговори той учтиво, сякаш се обръщаше към нея с покана за танц, — дали ще се присъединиш към мен за вечеря долу? Разбрах, че си вечеряла сама през последните седмици и се извинявам заради лошите маниери на семейството си.

Нино забеляза изненадата й и се усмихна чаровно.

— Не се страхувай — добави той. — Уверявам те, че сме съвсем сами.

Наистина бяха сами. Настанени в двата края на дългата маса, предназначена за двайсет човека, Жулиета и Нино се хранеха в мълчание, като от време на време срещаха погледи над свещниците. Винаги, когато срещаше погледа й, Нино се усмихваше и Жулиета най-после се престраши да му зададе въпроса, който я тормозеше.

— Ти ли уби братовчед ми Тебалдо по време на надбягването?

Усмивката на Нино се стопи.

— Разбира се, че не. Как можеш да си помислиш подобно нещо?

— Кой тогава го направи?

Той я изгледа любопитно, но очевидно въпросите й не го бяха притеснили.

— Знаеш кой го направи. Всички знаят.

— А дали всички знаят какво направи баща ти с Ромео?

Вместо да отговори, Нино се надигна от стола си и се приближи до нея, коленичи и взе ръката й, както рицар би взел ръката на уплашена девойка.

— Как мога да поправя злото, причинено от баща ми? — попита той, като притисна ръката й към бузата си. — Как мога да затъмня зловещата луна над рода си? Моля те, кажи ми, скъпа, как мога да те зарадвам?

Жулиета се вгледа внимателно в него, после отговори простичко:

— Можеш да ме пуснеш да си отида.

Той я изгледа объркано, сякаш не разбираше значението на думите й.

— Не съм съпруга на баща ти — продължи тя. — Няма нужда да ме държиш тук. Просто ме пусни и никога вече няма да те безпокоя.

— Съжалявам — отвърна Нино, като целуна ръката й. — Но не мога да го направя.

— Разбирам — каза Жулиета и издърпа ръката си. — В такъв случай можеш да ми позволиш да се върна в стаята си. Това ще ме зарадва.

— И ще го направя — кимна Нино. — След още една чаша вино.

Той наля още вино в едва докоснатата й чаша и добави:

— Не яде много. Не си ли гладна?

Жулиета не отговори и той се усмихна.

— Животът тук може да е много приятен. Чист въздух, хубава храна, мек хляб, а не твърдите камъни, които поднасяме у дома… и… — Той вдигна ръце. — … чудесна компания. Можеш да се наслаждаваш на всичко това. Просто трябва да го вземеш.

Едва когато й подаде чашата с дяволита усмивка, Жулиета започна да схваща значението на думите му.

— Не се ли страхуваш от баща си? — попита тя.

Нино се засмя.

— Мисля, че и двамата предпочитаме да не мислим за баща ми — каза той, като се облегна на масата и я изчака да отпие. — Ще видиш, че въобще не приличам на него.

Жулиета остави чашата си на масата и стана.

— Благодаря ти — каза тя — за вечерята и приятната компания. Но сега е време да се оттегля и да ти пожелая лека нощ…

Ръката му около китката й я спря.

— Не съм човек без чувства — заговори Нино сериозно. — Знам, че си изстрадала много и ми се иска да не беше така. Но съдбата ни отреди да сме тук заедно…

— Съдбата? — извика Жулиета, като се опита да се освободи, но не успя. — Имаш предвид баща си?

Нино се отказа от преструвките си и я изгледа изморено.

— Не разбираш ли, че проявявам милосърдие? Повярвай ми, не съм задължен да го правя. Но те харесвам и го заслужаваш.

Той пусна китката й и добави:

— Сега отивай и се заеми с това, което правят жените, а аз ще дойда при теб по-късно. — Нагло се усмихна той. — Обещавам ти, че в полунощ вече няма да мислиш толкова лоши неща за мен.

Жулиета го погледна в очите, но видя само решителност.

— Има ли нещо, с което мога да те убедя да не постъпваш така? — попита тя.

Нино само се усмихна и поклати глава.

Докато вървеше към стаята си, Жулиета забеляза, че на всеки ъгъл бе поставен пазач. Но въпреки мерките за безопасност, на вратата й нямаше ключалка, която да задържи Нино навън.

Тя отвори капаците на прозорците към мразовитата нощ и се изненада от броя и блясъка на звездите. Стори й се, че небесата й представяха ослепителен спектакъл, за да й дадат последен шанс да изпълни душата си с красота преди всичко да бъде помрачено.

Всичките й планове се провалиха. Решението й да погребе Ромео и да убие Салимбени остана неизпълнено и тя стигна до извода, че бе запазила живота си само за да бъде тормозена. Единствената й утеха бе, че обетът й към Ромео не бе нарушен, независимо колко упорито се бяха опитвали. Той беше неин съпруг. Но не съвсем. Душите им бяха заедно, но телата им бяха разделени от смъртта. Е, не за дълго. Тя просто трябваше да остане вярна до край и, ако монах Лоренцо й бе казал истината, щеше да се срещне с Ромео в отвъдния свят.

Тя остави капаците отворени и отиде до багажа си. Безброй рокли и фини предмети… но сгушен в брокатна обувка бе единственият желан предмет. Шишенце за парфюм, което бе стояло на нощното й шкафче в дома на Салимбени, но сега бе предназначено за друга цел.

Всяка нощ след сватбата й, стара лечителка бе идвала да й поднесе лъжица приспивателна отвара.

— Отвори уста! — нареждаше й старицата с изпълнени със съчувствие очи. — Бъди добро момиче. Сънувай щастливи сънища.

Първите няколко пъти Жулиета изплю отварата веднага след като жената излезе от стаята й, твърдо решена да е будна, ако Салимбени отново се опита да влезе в леглото й.

Но след това се сети да изпразни шишенцето с парфюм, което Мона Антония й бе дала на сбогуване, и бавно започна да го пълни всяка нощ с приспивателното.

В началото мислеше да използва отварата като оръжие срещу Салимбени, но когато той започна да идва все по-рядко в спалнята й, шишенцето остана на шкафчето без определена цел, освен да й напомня, че след като се напълни, със сигурност щеше да е смъртоносно за всеки, който го изпие.

От най-ранна възраст, тя помнеше разказите за жени, които се бяха самоубили с приспивна отвара след като бяха изоставени от любовниците си. Майка й се бе опитала да предпази дъщерите си от тези клюки, но доста от слугините се наслаждаваха на любопитството и вниманието на малките момиченца. И така Жулиета и Джианоза бяха прекарали много следобеди в потайни игри, като едната се преструваше на мъртва, а другата изобразяваше ужаса на хората, открили трупа и празното шишенце. Веднъж Жулиета се престори на мъртва за толкова дълго време, че Джианоза й повярва и се уплаши.

— Жу-жу? — извика тя и задърпа ръцете й. — Моля те, престани! Вече не е смешно. Моля те!

Накрая Джианоза се разплака и не можа да се успокои, макар че Жулиета се надигна и се засмя. Плака целия следобед и вечерта и не докосна вечерята си. След това спряха с тази игра.

По време на затворничеството й в дома на Салимбени имаше дни, когато Жулиета седеше с шишенцето в ръка и си мечтаеше то да се напълни по-бързо и да й помогне да приключи живота си. Но това стана едва в последната нощ преди заминаването й за Вал Д’Орсия. Оттогава тя се утешаваше с мисълта за съкровището, скрито в обувката й.

Сега, тя седна на леглото с шишенцето в ръка и се зачуди дали съдържанието му бе достатъчно, за да я убие, или просто щеше да я накара да потъне в дълбок сън. Но съдейки по разказите от детските си години, вярваше, че отварата щеше да спре сърцето й. Помисли си, че това сигурно бе планът на Богородица и бракът й с Ромео щеше да бъде консумиран в рая, а не на земята. Мисълта я накара да се усмихне щастливо.

Жулиета извади мастилницата и перото, които също бяха скрити в багажа й и седна да напише прощално писмо до Джианоза.

Тъй като не знаеше как точно се постъпва в подобни случаи, Жулиета бавно събу обувките си и свали гребените от косата си. Когато приключи с това и не се сети за други ангажименти, отпуши шишенцето и отпи от отварата. Въпреки отвратителния вкус на сънотворното, примесено с горчивината на парфюма, тя го изпи решително, като преглътна няколко пъти, за да не повърне.

После остави шишенцето на нощното шкафче и легна със скръстени на гърдите ръце и затворени очи. Започна да се моли като се опитваше да се съсредоточи върху думите и да не се разсейва от страховете си.

След като изрече всички молитви, които знаеше, се осмели да добави и своята собствена.

— Ромео, Ромео — прошепна тя, вече леко унесена. — Къде си сега? Моля те, ела и ме намери.

Ромео и монах Лоренцо пристигнаха в „Рока ди Тентанано“ с още десет ездачи, обучени във всички видове битки. Ако не беше маестро Амброджио, нямаше да знаят къде да намерят Жулиета, а ако не беше сестра й, Джианоза и войниците, които изпрати, нямаше да успеят да изпълнят плана си.

Връзката им с Джианоза се осъществи благодарение на монаха Лоренцо. Докато се криеха в манастира, където Ромео лежеше със зловеща рана в корема и няколко други по-малки, монахът изпрати писмо на единствения човек, за когото бе сигурен, че щеше да им съчувства. Знаеше адреса на Джианоза добре, тъй като бе изпълнявал ролята на таен куриер в продължение на повече от година. Минаха по-малко от две седмици преди да получи отговор.

Но дори способните войни на Джианоза застанаха безпомощно пред масивната порта на „Рока ди Тентанано“ и след като наблюдаваха мястото отдалеч за известно време Ромео осъзна, че също като гърците пред Троя, трябваше да измисли хитрина, за да проникне в крепостта и да спаси дамата си.

— Мястото напомня на гигантско гнездо на оси — каза той на останалите, които се бяха смълчали при вида на крепостта. — Ако го нападнем през деня, всички ще умрем, но вероятно имаме шанс през нощта, когато всички, освен няколко стражи, спят.

Той изчака до здрачаване и подбра осемте човека, които не можеше да остави. Сред тях бе и монах Лоренцо. Увери се, че всички бяха екипирани с въжета и кинжали, после ги поведе към подножието на хълма, върху който бе построена крепостта на Салимбени.

Нападателите се придвижиха тихо под светлината на звездите и пристигнаха пред величествената постройка. Обиколиха стената и някой забеляза обещаващ отвор на около седем метра височина и го показа безмълвно на Ромео.

Той завърза въже около кръста си и грабна два кинжала. Започна да се катери по стената, като забучваше остриетата в мазилката между масивните камъни и така се издигаше нагоре. Монах Лоренцо ахна уплашено, когато краката на Ромео се изплъзнаха и той увисна само на ръце. Нямаше да се тревожи толкова, ако Ромео бе в идеално здраве, но знаеше, че всяко движение на приятеля му сигурно му причинява непоносима болка, тъй като раната в корема му не бе заздравяла напълно.

Но Ромео почти не усещаше раната докато се катереше по стената, защото болката при мисълта за Жулиета, принудена да се подчинява на безмилостния син на Салимбени, бе много по-силна. Той добре си спомняше Нино от надбягването, където го бе видял да промушва Тебалдо Толомей, и знаеше, че никоя жена не би успяла да се запази от желанията му. А и Нино не би се поддал на заплахи от проклятие, защото знаеше, че вече бе прокълнат за вечността.

Отворът в стената се оказа тесен процеп, но Ромео успя да се промуши през него. Смъкна се от другата страна и видя, че се намираше в оръжейна. Усмихна се на иронията на съдбата, развърза въжето от кръста си, закачи го към светилника на стената и го дръпна два пъти, за да покаже на хората си, че можеха да го последват.

„Рока ди Тентанано“ бе така безрадостна вътре както и отвън. Стените не бяха украсени със стенописи, нямаше гоблени, които да спират течението. За разлика от палата на Салимбени, който бе фин и луксозен, това място бе построено като крепост, а опитите за разкрасяване само биха попречили на бързото придвижване на хора и оръжия.

Ромео тръгна по голите коридори, последван от монах Лоренцо и останалите. Скоро му стана ясно, че шансът да намерят Жулиета и да избягат заедно бе минимален.

— Внимавайте! — прошепна той, като вдигна ръка, за да спре останалите, когато видя застанал в ъгъла пазач. — Назад!

За да не се срещнат с пазача им се наложи да направят отбивка и накрая се озоваха там, откъдето бяха тръгнали.

— На всеки ъгъл има страж — съобщи един от хората на Джианоза. — Повечето са в тази посока — посочи той напред.

Ромео кимна мрачно.

— Знам. Трябва да ги обезвредим един по един, но предпочитам да изчакам известно време.

Не му се налагаше да обяснява защо искаше да отложи дрънкането на оръжия. Всички бяха наясно, че броят на стражите надвишаваше техния многократно и след като битката започнеше, единствената им надежда ще е бягството. За тази цел Ромео остави трима мъже навън. Те трябваше да държат конете в готовност и, ако се наложеше, да поемат дамата му при падането. Но сега вече подозираше, че работата им щеше да е просто да се върнат при Джианоза и да й разкажат за провала на мисията им.

Точно в този миг, когато размишляваше отчаяно, монах Лоренцо го потупа по рамото и му посочи позната фигура, която вървеше в другия край на коридора с факла в ръка. Нино, ходеше бавно, дори неохотно, сякаш му предстоеше задача, която с радост би отложил. Въпреки студената нощ бе облечен в туника, но на колана му бе окачен меч. Ромео разбра веднага накъде се бе отправил врагът му.

Той махна на хората си и тръгна по коридора след злодея. Нино спря и заговори на стражите, застанали пред затворена врата.

— Можете да се оттеглите — каза им той. — Починете си до утре. Аз лично ще се погрижа за безопасността на Мона Жулиета. Всъщност — обърна се той към всички стражи, — всички можете да се оттеглите. И всички в кухнята могат да пият колкото си поискат тази вечер.

Едва след като пазачите си тръгнаха доволни, Нино си пое дъх дълбоко и посегна към дръжката на вратата. В същия миг го стресна звук иззад гърба му, който не можеше да обърка — някой изтегляше меч от ножницата.

Нино се обърна бавно и се вторачи изненадано в нападателя си. Когато разпозна човека, който бе дошъл чак тук, за да го предизвика, очите му се ококориха ужасено.

— Не е възможно! — извика той. — Ти си мъртъв!

Ромео се ухили злобно.

— Ако бях мъртъв, щях да съм призрак и нямаше да се страхуваш от меча ми.

Нино го гледаше шокирано. Пред него стоеше човек, когото не бе очаквал да види отново. Човек, който се бе надигнал от гроба, за да спаси любимата си. За първи път в живота си Нино си помисли, че противникът му бе истинският герой, а той — злодеят.

— Вярвам ти — каза той бавно, като остави факлата си на светилника на стената. — И уважавам меча ти, но не се боя от него.

— Това е голяма грешка — отбеляза Ромео.

Монах Лоренцо слушаше разговора им притеснено. Не разбираше защо Нино не повика стражите си да пленят Ромео без битка. Все пак, ставаше дума за проникване с взлом, а не за обществен спектакъл. Нино нямаше нужда да рискува живота си в дуел. Нито пък Ромео.

Хората на Джианоза се спогледаха и се зачудиха защо Ромео не ги повика да прережат гърлото на Нино преди наглият тип да успее да изкрещи на пазачите си. Това не беше рицарски турнир за спечелването на женско сърце, а си беше чисто престъпление. Ромео определено не дължеше почетна битка на човека, който бе откраднал жена му.

Но двамата съперници разсъждаваха по друг начин.

— Грешката е твоя — отвърна Нино, като измъкна меча си. — Сега ще трябва да разправям, че два пъти си бил посечен от Салимбени. Хората ще си мислят, че ти е харесала болката от железата ни.

Ромео изгледа врага си с презрителна усмивка.

— Позволи ми да ти напомня, че в семейството ти определено липсва желязо напоследък — каза той, като зае бойна поза. — Всъщност, вярвам, че хората говорят само за омекналото желязо на баща ти.

Грубата обида би накарала по-неопитен воин да се хвърли върху врага си вбесено и да забрави, че гневът унищожаваше вниманието ти и те прави лесна жертва. Нино обаче не се подлъга. Сдържа се и едва докосна с върха на меча си меча на Ромео.

— Вярно е, че баща ми е достатъчно мъдър, за да прецени възможностите си — отвърна той, като започна да обикаля около съперника си. — Затова ме изпрати тук да правя компания на момичето. Грубо е от твоя страна да отлагаш удоволствието й по този начин. Тя е зад тази врата и ме очаква с порозовели бузи и навлажнени устни.

Този път Ромео трябваше да се удържи.

— Дамата, за която говориш — отвърна той строго, — е моя съпруга. И тя ще се радва, когато те накълцам на парчета.

— Така ли? — Нино се втурна напред с надеждата да изненада противника си, но не успя. — Доколкото знам, не е повече твоя съпруга, отколкото на баща ми. А скоро — ухили се той — ще бъде не нечия съпруга, а моята курва, и по цял ден ще копнее да я забавлявам нощем.

Ромео се нахвърли върху него, но Нино успя да отклони меча му. Разговорът им приключи и за известно време се чуваше само тракането на мечовете им.

Ромео вече не беше умелият боец, какъвто бе преди раняването си, но премеждията го бяха научили на устойчивост и го бяха изпълнили с дива омраза, която, ако бе правилно насочена, можеше да надвие всички противници с големи бойни способности. И така, докато Нино танцуваше около него, Ромео не се хвана на въдицата, а зачака търпеливо момента на отмъщение — момент, който бе убеден, че Богородица щеше милостиво да му предостави.

— Какъв късметлия съм! — възкликна Нино, приел бездействието на Ромео за умора. — В една и съща вечер ще се насладя на двата си любими спорта. Кажи ми, как се чувства човек…

На Ромео му бе достатъчно краткото разсейване на Нино, за да се втурне напред с невероятна скорост и да забие меч в ребрата на врага си, да прободе сърцето му и да го прикове за миг към стената.

— Как се чувства човек…? — презрително се ухили той в лицето му. — Наистина ли искаш да знаеш?

С тези думи Ромео изтегли меча си, а безжизненото тяло се отпусна бавно на земята, оставяйки кървава диря по стената.

От ъгъла, монах Лоренцо видя края на краткия дуел и бе шокиран. Смъртта дойде при Нино толкова бързо, че лицето му не изразяваше друго, освен изненада. Монахът би искал Нино да осъзнае собствената си низост, макар и само за миг преди да умре. Но небесата бяха по-милостиви от него и сложиха край на страданията на негодника още преди да са започнали.

Без да спре да избърше меча си, Ромео прекрачи трупа и завъртя дръжката на вратата, която Нино не бе опазил дори с цената на живота си. Монах Лоренцо най-после напусна скривалището си и забърза по коридора, последван от хората на Джианоза.

Монахът влезе в стаята и поспря за момент, за да позволи на очите си да се приспособят към тъмнината. В стаята нямаше друга светлина, освен няколкото въгленчета в камината и слабият блясък на звездите през прозореца. Ромео пристъпи към леглото, за да събуди спящата му обитателка.

— Жулиета! — извика той, като я прегърна и обсипа бледото й лице с целувки. — Събуди се! Тук сме, за да те спасим!

Когато момичето най-после се размърда, монах Лоренцо веднага осъзна, че нещо не беше наред. Познаваше Жулиета достатъчно добре, за да види, че някаква сила, по-могъща от Ромео, я връщаше към съня.

— Ромео… — прошепна тя, като се опита да се усмихне и да докосне лицето му. — Намери ме!

— Хайде — подкани я Ромео, — трябва да тръгваме преди пазачите да се върнат!

— Ромео… — Очите й се затвориха отново, а главата й се отпусна като цвете, посечено от сърп. — Исках да…

Щеше да каже още нещо, но езикът й я предаде. Ромео погледна монах Лоренцо отчаяно.

— Ела и ми помогни! — извика той на приятеля си. — Тя е болна. Ще се наложи да я носим.

Когато видя колебанието на монаха, Ромео проследи погледа му и видя празното шишенце на нощното шкафче.

— Какво е това? — уплашено попита той. — Отрова?

Монах Лоренцо се приближи и огледа шишенцето.

— Било е розова вода — отговори той, като опита една капка. — Но и нещо друго…

— Жулиета! — раздруса я Ромео тревожно. — Трябва да се събудиш! Какво си изпила? Отровиха ли те?

— Сънотворно — прошепна Жулиета без да отваря очи. — За да можеш да ме събудиш.

— Мили боже! — възкликна монах Лоренцо и помогна на Ромео да я поизправи. — Жулиета! Съвземи се! Аз съм тук. Верният ти приятел Лоренцо.

Жулиета се намръщи и успя да отвори очи. Едва сега, виждайки монаха и всички непознати около леглото й, тя очевидно осъзна, че още не беше мъртва и не бе в рая. А когато истината достигна до сърцето й, тя ахна паникьосано.

— О, не! — прошепна тя, като се хвана за Ромео с цялата си останала сила. — Не е справедливо! Скъпи мой, ти си жив! Ти си…

Тя започна да кашля и жестоки спазми разтърсиха тялото й. Монах Лоренцо забеляза пулса, който туптеше в гърлото й, сякаш кожата й щеше да се пръсне. Двамата мъже не знаеха какво да направят, освен да успокоят болките й. Задържаха я нежно, а по тялото й потече пот и тя се отпусна на леглото в гърчове.

— Помогнете ни! — извика Ромео на застаналите около леглото. — Тя се задушава!

Но хората на Джианоза бяха обучени да отнемат живот, а не да го поддържат. Стояха безполезни до леглото, докато съпругът и близкият приятел се мъчеха да спасят жената, която обичаха. Макар да бяха непознати, мъжете бяха толкова погълнати от трагедията, която се разиграваше пред очите им, че не забелязаха приближаването на стражите на Салимбени, докато те не блокираха вратата и направиха бягството им невъзможно.

Ужасен вик от коридора най-после привлече вниманието им. Някой бе видял безжизненото тяло на господаря си, проснато в собствената му кръв. Хората на Джианоза извадиха оръжията си, а стражите на Салимбени нахлуха в стаята.

В подобно отчаяно положение, единствената им надежда за оцеляване бе липсата на надежда. Знаейки, че вече бяха мъртви, хората на Джианоза се нахвърлиха върху пазачите с безстрашен устрем. Промушваха ги без милост и дори не спираха да се уверят, че жертвите им бяха мъртви преди да се втурнат към следващите. Единственият въоръжен, който не се хвърли в битка, бе Ромео. Той просто не можеше да пусне Жулиета.

За известно време хората на Джианоза успяха да задържат позициите си и да убиват всички, които влизаха в стаята. Вратата беше прекалено тясна, за да допусне повече от един враг, а веднага щом някой нахлуваше вътре, той биваше посрещан от седемте меча на мъжете, които не бяха прекарали вечерта в пиянство. В подобно тясно пространство, няколко решителни мъже не бяха толкова безпомощни срещу стотината си врагове, както щяха да бъдат на открито. Стига стоте човека да идваха един по един, големият им брой беше без значение.

Но не всички стражи на Салимбени бяха тъпанари и, тъкмо когато хората на Джианоза се обнадеждиха, че ще преживеят нощта, бяха изненадани от силен шум в задната част на стаята. Те се обърнаха и видяха отворена врата и купчина пазачи, които влизаха през нея. Сега, когато враговете им нахлуваха от две посоки, хората на Джианоза бързо загубиха предимството си. Един след друг паднаха мъртви на пода, а стаята се изпълни със стражи.

Дори сега, когато всички надежди бяха загубени, Ромео не се впусна в бой.

— Погледни ме! — помоли той Жулиета, прегърнал безжизненото й тяло. Беше прекалено отдаден на мъката си, за да защитава себе си. — Погле…

Копие прелетя през стаята и се заби в гърба му. Той падна на леглото, притиснал Жулиета към себе си.

Тялото му се отпусна и пръстенът с орела падна от ръката му. Монах Лоренцо осъзна, че последното желание на приятеля му бе да постави пръстена на пръста на съпругата си. Без да мисли, той го грабна от леглото, но преди да успее да го постави на пръста на Жулиета, бе издърпан от силни ръце.

— Какво се случи тук, монахо? — извика капитанът на стражата. — Кой е този човек и защо уби Мона Жулиета?

— Този човек — отговори монахът, изцяло завладян от шока и мъката, за да изпитва страх — бе истинският й съпруг.

— Съпруг? — капитанът хвана монах Лоренцо за качулката на расото му и го разтърси. — Ти си миризлив лъжец! Но… — ухили се той заплашително, — ние имаме начини да поправим това.

Маестро Амброджио видя труповете със собствените си очи. Каруцата пристигна от „Рока ди Тентанано“ късно през нощта, когато той минаваше покрай палата на Салимбени. Пазачите на злодея побързаха да разтоварят страшния си товар пред очите на господаря си на предните стъпала на дома му.

Първи се появи монах Лоренцо; завързан и с превръзка на очите, той едва успя да слезе от каруцата. Ако се съдеше по грубия начин, по който го завлякоха в къщата, очевидно щяха да го отведат направо в стаята за мъчения. После пазачите свалиха труповете на Ромео, Жулиета и Нино, всичките увити в един и същи окървавен чаршаф.

По-късно някои хора твърдяха, че Салимбени погледнал трупа на сина си безчувствено. Но каменното лице на бащата не могло да заблуди маестрото. Салимбени осъзнал, че пред него е резултатът от мръсните му машинации. Господ го бе наказал — поднесе му любимия син като заклано агне, омазано с кръвта на двамата влюбени, които бе разделил против волята на небесата. В този момент, Салимбени разбра, че никога няма да избяга от ада, защото той самият бе дяволско изчадие и, където и по света да отидеше, демоните щяха да го намерят.

Маестро Амброджио се завърна в ателието си късно през нощта. Знаеше, че войниците на Салимбени можеха да потропат на вратата му всеки момент. Ако слуховете за мъченията в тъмницата на злодея бяха верни, горкият монах Лоренцо вероятно бе разказал всичко, което знаеше.

Художникът се зачуди дали наистина щяха да посмеят да се захванат и с него. Все пак, той бе прочут майстор и имаше много благородни покровители. Но не можеше да е сигурен. Убеден бе само в едно: ако избягаше от Сиена, никога вече нямаше да може да се завърне в любимия си град.

Маестрото огледа ателието си в търсене на уличаващи следи и видя портрета на Жулиета и дневника си, който лежеше на масата. Поспря за миг, за да напише един последен пасаж — няколко изречения за видяното тази нощ, после взе дневника и портрета, уви ги в плат, прибра ги в кутия и я скри на място, където никой друг не можеше да ги намери.