Жулиета

I.I.

На Умберто му бяха нужни три дни, за да ме намери. Като се има предвид ловкостта ми в изкуството на изчезването, учудена съм, че въобще успя да ме открие. Но пък той беше единственият човек на света, който винаги успяваше да ме намери и да ме измъкне от кашата, когато се налагаше. „Тайната е тук“, казваше той, като потупваше носа си — този фин, чувствителен нос, чиито качества не бихте могли да изразите точно на английски, тъй като италианската анатомия направо настръхва от ограниченията на англосаксонската лексика.

Не знам от колко време стоеше и ме наблюдаваше от дъното на залата. Бях прекалено погълната от хлапетата на сцената и притеснена за репликите им, за да забележа нещо друго около мен преди спускането на завесата. Следобед, след репетицията някой беше затрил шишето с отровата. Поради липса на нещо по-добро, Ромео трябваше да се самоубие с бонбонки „Тик-так“.

— Но от тях получавам киселини — изхленчи момчето, отпуснало ръце настрани.

— Чудесно — отвърнах, като нагласих кадифеното кепе на упоритата му малка глава. — Това ще ти помогне да се вживееш в ролята.

Чак когато ме изкараха на сцената, за да ми благодарят за летните шекспирови спектакли, забелязах познатата фигура близо до изхода. Умберто ме наблюдаваше внимателно. Стегнат и красив в тъмен костюм и вратовръзка, той изпъкваше като самотна тръстика на цивилизацията сред блатото на първобитната тълпа. Винаги беше такъв. Откак се помнех, никога не го бях виждала небрежно облечен. За Умберто шортите и тениските бяха дрехи за мъже без никакви добродетели, дори без срам.

Докато вървях към него и се ръкувах с благодарните зрители, за момент ме спря директорът на лятната програма, който ме хвана за раменете и ме разтърси здраво — познаваше ме прекалено добре, за да се опита да ме прегърне.

— Чудесно работиш с децата, Джули! — похвали ме той. — Мога да разчитам на теб и следващата година, нали?

— Абсолютно — излъгах, като продължих напред. — Ще бъда тук.

Приближавайки Умберто, потърсих в очите му щастието, което обикновено струеше от тях, когато ме видеше отново след по-дълга раздяла. Тогава всичко в света изглеждаше наред. Но напразно! Нямаше дори и следа от усмивка. Внезапно осъзнах защо бе дошъл. Потънах безмълвно в обятията му и си пожелах, както безброй пъти преди, да имах силата да обръщам действителността наопаки като пясъчен часовник, така че животът да няма край, а да се превърне в постоянно подновявано пътуване през малка дупка в космоса.

— Не плачи, принцесо — прошепна той в косата ми. — На нея нямаше да й хареса. Не можем да живеем вечно. Тя беше на деветдесет и две години.

— Знам, но… — Отдръпнах се назад и си избърсах очите. — Джанис беше ли там?

— Как мислиш? — отвърна той, като отмести очи към тълпата родители и деца и се намръщи, за да прикрие чувствата си.

Едва сега, отблизо, забелязах, че изглеждаше измъчен и огорчен, сякаш последните няколко нощи бе пиянствал здраво, за да заспи. Това бе естествена реакция. Без леля Роза, какво ли щеше да стане с Умберто? Откак се помнех, двамата бяха свързани в необходимото партньорство на пари и мускули — тя играеше ексцентричната стара дама, а той — екзотичния иконом и, въпреки че непрестанно въртяха очи в знак на неодобрение (любим спорт в детството ми), очевидно никой от двамата никога не бе искал дори да опита да живее без другия.

Линкълнът беше паркиран дискретно зад ъгъла и никой не видя, как Умберто прибра вехтата ми раница в багажника, преди галантно да ми отвори задната врата.

— Искам да седна отпред. Моля те.

Той поклати глава неодобрително и отвори предната врата.

— Знаех си, че всичко ще се разпадне.

Но леля Роза никога не бе държала на официалностите. Да, Умберто бе неин служител, но винаги се бе отнасяла с него като с член от семейството. Той обаче никога не отвръщаше на жеста. Когато леля Роза му предлагаше да седне да вечеря с нас, той просто я поглеждаше развеселено, сякаш не можеше да се начуди защо тя продължаваше да го кани. Хранеше се в кухнята, винаги го бе правил и винаги щеше да го прави. Дори името на Христос, подхвърлено обвинително към него, не можеше да го убеди да седне да вечеря с нас.

Леля Роза определяше странността на Умберто като нещо типично европейско и се впускаше в лекция за тиранията, свободата и независимостта, която неизбежно завършваше с насочване на вилицата й към нас и категоричното решение:

— Ето затова няма да ходим на почивка в Европа. Особено в Италия. Край.

Лично аз бях убедена, че Умберто предпочиташе да се храни сам, тъй като считаше собствената си компания за много по-приятна от това, което ние можехме да му предложим. Седеше си в кухнята, слушаше любимите си опери и се наслаждаваше на вино и идеално узряло сирене „Пармезан“, докато ние — леля Роза, сестра ми Джанис и аз — се разправяхме и мръзнехме в официалната трапезария. Ако имах възможност, и аз щях да прекарвам всяка минута в кухнята.

Вечерта, докато пътувахме към огряната от луната долина Шенандоа, Умберто ми разказа за последните часове на леля Роза. Починала спокойно, в съня си, след като цяла вечер слушала любимата си музика, една вехта плоча след друга. След като последните ноти затихнали, станала и отворила френските прозорци към градината. Вероятно е искала да усети уханието на жасмина за последен път. Докато стояла там със затворени очи, дългата дантелена завеса се увила около слабото й тяло безшумно, сякаш вече била призрак.

— Правилно ли постъпих? — попитала Умберто.

— Разбира се — дипломатично отговорил той.

Беше вече полунощ, когато подкарахме по частния път на леля Роза. Умберто ме бе предупредил, че близначката ми Джанис бе пристигнала от Флорида следобед, въоръжена с калкулатор и бутилка шампанско. Това обаче не обясняваше втората спортна кола, паркирана точно пред входа.

— Леле, леле — изсумтях, като си грабнах раницата от багажника, преди Умберто да успее да я вземе. — Джан е работила до късно тази вечер.

— Да — кимна Умберто, като оправи сакото си по начина, по който се наглася бронирана жилетка преди битка. — Доста е заета през последните няколко часа.

Веднага щом влязохме в къщата на леля Роза, разбрах какво имаше предвид. Всички големи портрети в коридора бяха свалени и сега стояха с гръб към стената като осъдени на смърт, очакващи да ги разстрелят. Голямата ваза от венецианско стъкло, която винаги бе украсявала кръглата масичка под полилея, вече бе изчезнала.

— Хей! — извиках, обзета от ярост, каквато не бях изпитвала от последното си посещение тук. — Има ли някой жив?

Гласът ми отекна в тихата къща, но след като шумът замря, чух тичане в коридора на горния етаж. Но въпреки виновната й забързаност, сестра ми се появи по обичайния си бавен начин на широкото стълбище. Прилепналата й рокля подчертаваше щедрите й извивки повече, отколкото ако не бе облякла абсолютно нищо. Тя се закова на място, сякаш позираше за световната преса, отметна назад дългата си коса и се усмихна самодоволно. Едва тогава забелязах мъжа на тази седмица, който пристъпи на пръсти зад нея и метна на раменете й шал в интерес на общоприетото благоприличие.

— Я гледай — каза тя с глас сладък като захар. — Девственицата е още жива.

— Съжалявам, че те разочаровах — изсумтях, като безцеремонно метнах раницата си на пода. — Мога ли да ти помогна да опразниш къщата от ценни предмети или предпочиташ да работиш сама?

Смехът на Джанис напомняше на вятърни звънчета, окачени на терасата на съседа ти, за да те дразнят.

— Това е Арчи — уведоми ме тя по обичайния си делови начин. — Той ще ни даде двайсет бона за всички тези вехтории.

— Колко щедро от негова страна. Очевидно си пада по боклуците.

Джанис ме изгледа вбесено, но бързо се усети. Знаеше много добре, че не ми пука за мнението й, а гневът й само ме забавляваше.

Бях родена четири минути преди нея. Независимо какво правеше или казваше, винаги щях да съм четири минути по-голяма. Ако й кажеха, че по тази причина щях да умра точно четири минути преди нея, сигурна съм, че щеше да очаква минутите с ентусиазма на дете, чакащо дядо Коледа. Според нея, тя беше свръхзвуковият заек, а аз — влачещата се костенурка. Побесняваше при мисълта, че можеше да обикаля в кръг около мен колкото си иска, но никога нямаше да ме настигне.

— Е — каза Арчи, като погледна отворената врата, — аз ще тръгвам. Жена ми е дежурна довечера. Радвам се, че се запознахме, Джулс. Продължавай добрите си дела. Прави мир, а не любов и всичко друго такова.

Не се ръкувах с него.

— Звучиш като зает човек — отвърнах лаконично.

Джанис му махна мило и той се отдалечи. Веднага щом вратата на колата му се затръшна, ангелското й личице се превърна в дяволско.

— Не смей да ме гледаш по този начин! — извика тя. — Опитвам се да изкараме малко пари. Ти също не печелиш нищо, нали?

— Справям се чудесно — излъгах бързо. — А и нямам твоите разходи — кимнах към последните й придобивки, изпъкващи очебийно под прилепналата рокля. — Кажи ми, Джанис, как вкарват всичко това вътре? През пъпа ли?

— Кажи ми, Джули — изимитира ме тя, — какво е да нямаш нищичко там?

— Извинете ме, дами — обади се Умберто, като се намеси любезно в разправията, както бе правил много пъти досега. — Мога ли да предложа да изиграем тази мила семейна сценка в библиотеката?

Едва настигнахме Джанис. Заварихме я вече настанена в любимото кресло на леля Роза и сложила чаша джин с тоник върху възглавницата с лова на лисици, която бях избродирала в гимназията, докато сестра ми си търсеше поредната жертва.

— Какво? — попита тя, като ни погледна с неприкрита омраза. — Не мислиш ли, че е оставила половината пиячка на мен?

Беше типично за нея да търси схватка над нечий труп. Обърнах й гръб и отидох до френските прозорци. Любимите цветя в теракотените вази на леля Роза стояха безмълвно навън на терасата, свели увехнали главички. Необичайна гледка — бяха като редица опечалени. Умберто винаги бе поддържал градината в идеален ред, но вероятно вече не намираше удоволствие в работата си, лишен от работодателя си и благодарната си публика.

— Изненадана съм — каза Джанис, като разклати чашата с питието си, — че си още тук, Бърти. Ако бях на твое място, вече щях да съм във Вегас със семейното сребро.

Умберто не отговори. Беше спрял да говори с Джанис още преди години. Само ме погледна и каза:

— Погребението е утре.

— Не мога да повярвам — изсумтя Джанис, — планирал си всичко без да ни питаш.

— Тя така искаше.

— Трябва ли да знаем още нещо? — попита тя, като се надигна от креслото и оправи роклята си. — Предполагам, че все пак ще си получим дяловете, нали? Не се е влюбила в някоя откачена фондация за защита на животните или нещо подобно?

— Имаш ли нещо против? — прекъснах я рязко.

За момент Джанис изглеждаше едва ли не засрамена, но после сви рамене и се протегна към бутилката с джин.

Дори не си направих труда да я погледна, докато се правеше на пияна и повдигаше безукорно изскубаните си вежди, уж изненадана, че е изпила толкова много. Слънцето се спускаше зад хоризонта и скоро Джанис щеше да се отпусне в шезлонга и да остави всички проблеми на другите.

Такава си беше откак я помнех. Когато бяхме малки, леля Роза се смееше весело и възкликваше: „Това момиче може да измъкне ядене дори от къщичката на баба Яга“. Сякаш лакомията на сестра ми бе нещо, с което да се гордеем! Но пък леля Роза стоеше на върха на хранителната верига и, за разлика от мен, нямаше от какво да се страхува. Джанис винаги успяваше да намери тайните ми запаси от бонбони, независимо къде ги криех, а великденските утрини в семейството ни бяха кратки, брутални и гадни. Неизбежно приключваха с упреците на Умберто към сестра ми, която бе откраднала моя дял от великденските яйца. Джанис, скрита под леглото и омазана с шоколад, съскаше проклето, че той не й е баща и няма право да й нарежда как да постъпва.

По-късно, любовта й към шоколада се изпари, но сестра ми си намери идеален заместител. Алкохолът. Пренебрегвайки здравия разум и добрите маниери, тя се наслаждаваше на всяка бутилка, докато изгубеше съзнание.

Вбесяващото бе, че не й личеше. Кожата й упорито отказваше да издаде тайните й. Беше гладка като глазурата на сватбена торта, а чертите й — деликатно оформени като малки марципанени цветчета и плодове в ръцете на майстор сладкар. Нито джинът, нито кафето или срамът и съжалението можаха да пропукат лъскавата фасада. Струваше ми се, че Джанис притежаваше собствен извор на живот и всяка сутрин се събуждаше обновена и освежена. Не остаряваше и с един ден, не надебеляваше и с килограм, а все още изпитваше див глад към света.

За съжаление, не бяхме еднояйчни близнаци. Джанис беше мургава и пищна, а аз — бледа и резервирана. Разбира се, бяхме създадени на същия конвейер, със същите пропорции, но очевидно тя бе изпробвана и одобрена от няколко компетентни техници с щедри задници и широки усмивки, а аз се бях промъкнала през пролуките без да ми обърнат никакво внимание. Струваше ми се, че някой бе забравил да натисне моя бутон. Чудех се какъв ли точно бе той и дали можех да го намеря и да го натисна сама, за да освободя латентната си красота. Сега, на двайсет и пет години, вече не вярвах, че тя ме очаква някъде скрита. Дори се съмнявах, че бутонът въобще съществува.

Погребахме леля Роза в проливен дъжд, а и не бих казала, че исках нещо по-различно. За първи път, околната среда отговаряше на настроението ми. Гробището изглеждаше мрачно и тъжно, точно както се чувствах. Единственият човек, който не приличаше на удавен плъх в края на церемонията, бе Джанис, издокарана с ботуши с десетсантиметрови токове и черна шапка с размера на сателитна чиния. В пълна противоположност на нея, аз носех онова, което тя наричаше презрително „тоалета на Атила“. Ако ботушите и деколтето на Джанис казваха „Ела при мен, сладурче“, моите груби обувки и закопчаната догоре рокля изпращаха съобщението „Разкарай се!“.

Около гроба стояха само няколко човека — очевидно леля Роза бе искала това. Единствено господин Трибиани, семейният ни адвокат, остана да поговори с нас. Джанис и аз не се бяхме запознавали с него преди, но леля ни бе говорила за него често и с толкова любов, че горкият човечец можеше само да ни разочарова.

— Чух, че си пацифистка — обърна се той към мен, докато излизахме заедно от гробището.

— Джулс обича битките — намеси се Джанис, застанала помежду ни, без да обръща внимание на факта, че от периферията на шапката й върху нас се стичаше вода. — И страшно си пада да замеря хората с разни неща. Чу ли какво направи на малката русалка…

— Достатъчно — прекъснах я, като се опитах да намеря сухо ъгълче в носната си кърпа, за да си издухам носа за последен път.

— О, не бъди толкова скромна! Беше на първа страница!

— Чух, че твоят бизнес върви добре — обърна се господин Трибиани към Джанис, като се опита да се усмихне. — Сигурно е сериозно предизвикателство да правиш всички щастливи?

— Щастливи? Пфу! — изсъска Джанис и ловко прескочи локвата. — Щастието е най-сериозната заплаха за бизнеса ми. Всичко е в мечтите. В неудовлетвореността. Във фантазиите, които никога не се осъществяват. В мъжете, които не съществуват. В жените, които не можеш да притежаваш. Там са парите. Среща, след среща, след среща. Не се тревожи, има си чаровен принц за всекиго, да, дори за теб, грозна краво, просто бъди търпелива и продължавай да плащаш.

Джанис не спря да дрънка, но аз спрях да я слушам. Страхотната ирония бе в това, че сестра ми беше в „младоженския“ бизнес, а тя самата бе най-неромантичната личност на света. Флиртуваше упорито, но гледаше на мъжете като на електрически инструменти, които включваш, когато имаш нужда от тях, и изключваш, веднага щом си свършат работата.

Странно, но още когато бяхме малки, Джанис вечно подреждаше всичко по двойки. Две мечета, две възглавници, две четки за коса. Дори в дните, когато се карахме ожесточено, слагаше двете ни кукли една до друга нощем, понякога дори прегърнати. Може би не е чудно, че си избра кариера в сватосването, но винаги ми беше странно да я слушам как говори за работата си. Да, беше си истински Ной относно събирането по двойки, но за разлика от стареца, отдавна бе забравила защо го правеше.

Трудно е да се каже кога се промениха нещата. В даден момент в гимназията тя се натовари с мисията да разбива всяка моя любовна мечта. Сменяше гаджетата си като бельо и изпитваше перверзно удоволствие да ме отвращава като описваше всеки и всичко с обидни епитети, които ме караха да се чудя защо въобще жените се занимаваха с мъже.

— Е — каза ми тя, докато навиваше косата ми на розови ролки преди абитуриентския бал, — това е последният ти шанс.

Погледнах я в огледалото, озадачена от ултиматума й, но не можах да отговоря, тъй като маската от зелена кал бе сковала лицето ми.

— Нали разбираш — продължи тя, като се намръщи нетърпеливо, — последният ти шанс да се освободиш от девствеността. Абитуриентският бал е точно за това. Защо мислиш, че момчетата се докарват? Защото обичат да танцуват? Моля те! — изсумтя тя, като погледна в огледалото, за да провери как напредва с прическата ми. — Ако не го направиш на бала, значи си заклета девственица, а никой не харесва такива.

На следващата сутрин се оплаках от болки в стомаха, които се усилиха с приближаването на часа на бала. Накрая, леля Роза се обади на съседите и им съобщи, че синът им трябва да си намери друга мадама за вечерта. Междувременно, някакъв спортист на име Трой взе Джанис и двамата изчезнаха със свистене на гумите.

След като слуша стоновете ми цял следобед, леля Роза започна да настоява да отидем в спешното отделение, уплашена, че може да ми се е спукал апендиксът. Умберто я успокои, уверявайки я, че щом нямам температура, значи не е нещо сериозно. По-късно вечерта, той застана до леглото ми и ме загледа как надничах изпод одеялото. Разбрах, че знаеше какво точно става и, по някаква странна причина, бе доволен от измамата ми. И двамата знаехме, че съседът не беше лошо момче, но просто не отговаряше на идеята ми за мъжа, когото си представях като мой любовник. А ако не можех да получа това, което исках, предпочитах да пропусна бала.

— Дик — каза сега Джанис, като се усмихна нежно на господин Трибиани, — защо не минем направо на въпроса. Колко?

Дори не се опитах да се намеся. Все пак, веднага щом си получеше парите, Джанис щеше да потегли към ловните си полета и никога вече нямаше да ми се наложи да я видя.

— Ами — отвърна господин Трибиани, като спря до Умберто и колата, — за съжаление, състоянието е почти изцяло вързано в имението.

— Слушай — каза Джанис, — всички знаем, че е петдесет на петдесет до последния цент, така че да прекратим дивотиите. Тя да не би да е искала да начертаем бяла линия по средата на къщата? Добре, можем да го направим. Или… — Сви рамене, сякаш й бе все едно. — … ще продадем бараката и ще си разделим мангизите. Колко?

— Истината е, че накрая… — погледна ме господин Трибиани със съжаление, — госпожа Джейкъбс си промени решението и остави всичко на госпожица Джанис.

— Какво? — възкликнах учудено, като огледах и тримата по ред, но не намерих подкрепа.

— Мили боже! — ухили се Джанис. — Дъртата дама все пак е имала чувство за хумор.

— Разбира се — продължи господин Трибиани, — има щедра сума за господин… за Умберто, както и няколко книги и картини за госпожица Джули.

— Хей — засмя се Джанис, — чувствам се облагодетелствана.

— Чакай малко — отстъпих назад, като се опитах да осмисля новината. — Това не звучи логично.

Откак се помнех, леля Роза се беше мъчила да се отнася с нас по един и същи начин. Дори една сутрин я бях хванала да брои орехите в попарите ни, за да се увери, че някоя от нас няма да получи повече от другата. А когато пораснахме, говореше за къщата като за нещо, което щяхме да притежаваме заедно. „Момичета, трябва да се научите да се разбирате“ — казваше тя. — „Няма да живея вечно. А когато си отида, ще трябва да споделяте къщата и градината.“

— Разбирам разочарованието ти… — започна господин Трибиани.

— Разочарование? — прекъснах го вбесена.

Ужасно ми се искаше да го грабна за врата и да го разтърся, но вместо това напъхах ръце в джобовете си.

— Не си мисли, че вярвам на това. Искам да видя завещанието.

Погледнах го право в очите и забелязах потръпването му.

— Усещам, че става нещо зад гърба ми… — продължих.

— Винаги си побеснявала, когато губиш — отбеляза Джанис, като ми се ухили злобно. — Това е единственото, което ти става.

— Ето — обади се господин Трибиани, като отвори куфарчето си с треперещи ръце и ми подаде документа. — Това е копието ти от завещанието. Страхувам се, че няма начин да бъде оспорено.

Умберто ме откри в градината, седнала в пещерата, която ни бе построил навремето, когато леля Роза беше болна от пневмония. Настани се до мен на влажния под и не заговори за детинското ми поведение, а просто ми подаде изгладена носна кърпичка и ме загледа как си духам носа.

— Не е заради парите — казах мрачно. — Видя ли гадната й усмивка? Чу ли я какво каза? Не й пука за леля Роза. Никога не я е обичала. Не е справедливо!

— Кой ти каза, че животът е справедлив? — повдигна вежди Умберто. — Със сигурност не съм бил аз.

— Знам. Просто не разбирам… Но пък аз съм си виновна. Винаги смятах, че тя наистина иска да се отнася с нас по един и същи начин. Взех на заем пари! Да, да, знам, че не трябваше да го правя.

— Свърши ли? — попита той.

Прекалено едър за тясната пещера, Умберто приличаше на великан, попаднал сред хората против волята си. Изстенах.

— Дори нямаш представа, че съм напълно свършена.

— Добре — кимна той и ми подаде кафяв плик. — Тя искаше да получиш това. Голяма тайна е. Трибиани не знае. Нито Джанис. Само за теб е.

Взех плика и го изгледах подозрително. За леля Роза не беше присъщо да ми дава нещо зад гърба на Джанис. Но пък също така нетипично бе за нея да ме изхвърли от завещанието си. Очевидно не познавах леля си толкова добре, колкото си мислех. Май досега не бях познавала добре дори себе си. Не можех да повярвам, че седях и плачех заради пари. Макар да бе в края на шейсетте, когато ни осинови, леля Роза ни бе като майка. Трябваше да се срамувам, че исках още нещо от нея.

Най-после отворих плика, в който имаше три неща: писмо, паспорт и ключ.

— Това е паспортът ми! — възкликнах. — Как го е…?

Погледнах страницата със снимката. Моята снимка и моята дата на раждане, но името не беше моето. Нито пък подписът.

— Жулиета? Жулиета Толомей?

— Това е истинското ти име. Леля ти го промени, когато те доведе тук от Италия. Промени и името на Джанис.

— Но защо? — изненадах се. — Откога знаеш за това?

Той сви рамене.

— От няколко месеца. Защо не прочетеш писмото?

Разгънах листата.

— Ти ли го написа?

— Тя ми го продиктува. През последната година вече не можеше да пише.

Писмото гласеше:

Нужно ми бе известно време, за да се съвзема. Докато четях, сякаш чувах гласа на милата ми леля Роза. Когато свърших с носната кърпичка на Умберто, той отказа да си я прибере. Посъветва ме да я взема със себе си в Италия, за да си го спомня, когато намеря съкровището си.

— Хайде стига! — Издухах си носа за последен път. — И двамата знаем, че няма съкровище.

Той взе ключа.

— Не си ли любопитна? Леля Роза беше убедена, че майка ти е намерила нещо изключително скъпо.

— Защо тогава не ми каза по-рано? Защо чака да… — Разперих ръце. — Не звучи логично.

Умберто се намръщи.

— Тя искаше да ти каже. Но теб винаги те нямаше.

Погледнах настрани, избягвайки очите му.

— Дори и да е вярно, знаеш, че не мога да се върна в Италия. Ще ме затворят. Знаеш какво ми казаха…

Всъщност, италианската полиция ми беше казала много повече, отколкото бях споделила с Умберто. Но той знаеше основното. Бях арестувана в Рим по време на демонстрация на пацифисти. Прекарах нощта в римски затвор, а в ранни зори ме изритаха от страната и ми казаха никога повече да не се мяркам там. Умберто знаеше, че вината не бе моя. Бях на осемнайсет години и исках само да отида в Италия — все пак двете с Джанис бяхме родени там. Но леля Роза не искаше да чуе и дума за това. По обява от таблата в колежа се присъединих към първата кауза, която обещаваше да ме отведе в Италия. Потеглих към Рим с банда мъченици от средната класа с военни обувки, които искаха да наложат мир по трудния начин и мразеха останалата част от човечеството, задето отказваше да ги подкрепи. Когато полетяха първите камъни, ужасно ми се искаше да съм в стаята си в общежитието, сгушена под одеялото. Но след като римската полиция се задейства, аз също се превърнах в мъченица, блъскана от паникьосаната тълпа и кръстена със сълзотворен газ.

— Вярно — кимна Умберто, като отвори паспорта и огледа снимката ми. — Казаха на Джули Джейкъбс, че не може да се върне в Италия. Но не и на Жулиета Толомей.

Шашнах се. Седях до Умберто, който все още ми се караше, когато мачках салфетките и не сресвах косата си два пъти дневно. А сега същият този човек ме подтикваше да наруша закона.

— Да не предлагаш…?

— Защо мислиш, че извадих паспорта? Не разбивай сърцето ми, принцесо.

Забелязах искреността в очите му и отново избухнах в плач.

— Ами ти? — измърморих нервно. — Защо не дойдеш с мен? Можем да намерим заедно съкровището. А ако не го намерим, майната му! Ще станем пирати. Ще обикаляме моретата и…

Умберто се протегна и нежно ме погали по бузата, сякаш знаеше, че ако замина, никога вече няма да се върна. А ако някога отново се срещнехме, нямаше да седим заедно на пода в пещерата.

— Има някои неща, които една принцеса трябва да свърши сама. Нали ти казвах, че един ден ще намериш кралството си?

— Това беше просто приказка. В истинския живот не става така.

— Всичко, което разказваме, са приказки. Но нищо не е само приказка.

Прегърнах го. Не бях готова да го оставя.

— Ами ти? Няма да останеш тук, нали?

— Време е за стария Бърти да се пенсионира. Мисля, че Джанис е права. Трябва да открадна среброто и да потегля към Вегас. С моя късмет парите ще ми стигнат за около седмица. Така че, обади ми се, когато намериш съкровището си.

Облегнах глава на рамото му.

— Ти ще си първият, който ще узнае.