Жулиета

VIII.I.

Когато Алесандро най-после завърши историята си, лежахме един до друг в тревата и гледахме синьото небе над нас.

— Все още си спомням деня, когато чухме за катастрофата — добави той. — Бях само на единайсет години, но разбирах колко ужасно беше. Спомних си за малкото момиченце Жулиета — т.е. за теб. Разбира се, знаех, че съм Ромео, но никога преди не се бях замислял много за Жулиета. А сега започнах да мисля за нея и осъзнах, че е странно да си Ромео, когато в света няма Жулиета. Странно и самотно.

— О, я стига! — извиках, като се надигнах на лакът и го погъделичках с лилава теменужка. — Сигурна съм, че си чувствал липса на жени, които да ти правят компания.

Той се ухили и бутна теменужката настрани.

— Мислех, че си мъртва! Какво можех да направя?

Въздъхнах и поклатих глава неодобрително.

— А само като си припомня гравираното на пръстена на Ромео — „Верни през вековете“.

— Хей! — възкликна Алесандро, като ме погледна безпомощно. — Ромео е дал пръстена на Жулиета, забрави ли?

— Мъдро от негова страна.

— Добре. — Той ме погледна в очите, недоволен от обрата на разговора ни. — Е, Жулиета от Америка, ти беше ли вярна през вековете?

Алесандро се шегуваше, но за мен това не бе смешно. Вместо да му отговоря, го погледнах решително и попитах:

— Защо влезе тайно в хотелската ми стая?

Макар вече да се бе подготвил за най-лошото, надали можех да го шокирам повече. Той изпъшка, търколи се и се хвана за главата. Дори не се престори, че е станала грешка.

— Мамка му!

— Предполагам, че имаш обяснение в своя полза за това — казах, като си останах на мястото. — Ако не го вярвах, нямаше да съм тук.

Той изстена отново.

— Имам. Но не мога да ти го кажа.

— Моля? — надигнах се рязко. — Разпердушини стаята ми и няма да ми кажеш защо?

— Какво? Не! — извика той и също се надигна. — Не го направих. Стаята вече си беше така. Предположих, че ти самата си я разхвърлила.

Алесандро забеляза недоверчивото ми изражение и вдигна ръце безпомощно.

— Слушай, вярно е. В нощта, когато се скарахме и ти напусна ресторанта, отидох до хотела ти, за да… не знам. Но когато пристигнах там, видях как се смъкваш надолу по балкона и изчезваш…

— Невъзможно! — възкликнах.

— Беше жена! — настоя той. — Жените не влизат с взлом в стаите на други жени.

Присвих очи.

— Да не искаш да кажеш, че има неща, които жените да не могат да правят така добре както мъжете?

— Добре, не си била ти — каза той, — но беше жена. И приличаше на теб. И тя разпердушини стаята ти. Когато влязох вътре, балконската врата вече беше отворена и цареше страхотна бъркотия. Надявам се да ми повярваш.

Погледнах го скептично.

— Как очакваш да ти повярвам, когато дори не искаш да ми кажеш защо си го направил?

Той отмести поглед настрани.

— Съжалявам. Иска ми се да можех. Но историята не е моя. Надявам се, че ще я чуеш скоро.

— От кого? Или и това е тайна?

Той най-после ме погледна смутено.

— Страхувам се, че да. Но също така се надявам да ми повярваш, когато ти казвам, че имах добри намерения.

Вторачих се мрачно в него и поклатих глава.

— Сигурно съм се побъркала.

Той се усмихна колебливо.

— Това ли е „да“ на английски?

Станах и изтупах полата си ядосано.

— Не знам защо ти позволявам да се отървеш безнаказано…

— Ела тук — Алесандро ме хвана за ръката и ме дръпна обратно долу. — Познаваш ме. Знаеш, че никога не бих те наранил.

— Грешиш — отвърнах бързо. — Ти си Ромео. Ти си човекът, който наистина може да ме нарани.

Но когато Ромео ме прегърна, не се възпротивих. Стори ми се, че някаква огромна сграда в мозъка ми се срива и ме обвива в облак от звезден прах.

— Наистина ли вярваш в проклятия? — прошепнах, сгушена в прегръдката му.

— Вярвам в благословии — отговори той. — Вярвам, че за всяко проклятие има благословия.

— Знаеш ли къде е знамето?

Усетих как ръцете му се сковават.

— Иска ми се да знаех. Искам го обратно не по-малко от теб.

Погледнах го внимателно, като се опитвах да разбера дали лъжеше.

— Защо?

— Защото… — Той сведе очи към мен и отвърна на обвинителния ми поглед с непоклатимо достойнство. — Защото, където и да е, то няма смисъл, ако те няма и теб.

Когато най-после тръгнахме обратно към колата, сенките ни се простираха пред нас по пътеката. Във въздуха се усещаше настъпването на вечерта. Тъкмо започвах да се чудя дали не закъснявахме за празненството на Ева Мария, когато мобифонът на Алесандро звънна. Той ме остави да прибера чашите и празната бутилка в багажника, докато се опитваше да обясни на кръстницата си загадъчното ни закъснение.

Потърсих безопасно място, където да оставя чашите, и забелязах дървена кутия за вино в далечния ъгъл на багажника, която беше с печата на Салимбени. Вдигнах капака и надникнах вътре. Нямаше бутилки вино, а само дървени стърготини. Очевидно Алесандро бе донесъл в нея чашите и шишето. За да се уверя, че чашите няма да се счупят, когато ги сложа обратно в кутията, зарових ръка в стърготините. Усетих нещо и го издърпах. Видях стара кутия с размерите на кутия за пури.

Вгледах се в нея за миг и внезапно се върнах в „Ботини“, където бяхме заедно с Джанис. Припомних си, че видях как Алесандро вадеше подобна кутия от древния сейф в стената. Не можах да устоя на изкушението и вдигнах капака с треперещи ръце. Дори не се сетих, че вече знам съдържанието й. Едва когато прокарах ръце по него — златния пръстен, поставен върху синьо кадифе — истината се стовари върху мен като пиано в анимационен филм.

Поради шока от мисълта, че сме пътували с предмет, който бе убил сума ти хора, едва успях да натъпча всичко обратно в кутията за вино преди Алесандро да застане до мен.

— Какво търсиш? — попита той с присвити очи.

— Кремът против слънце — отговорих небрежно, като разкопчах сака си. — Слънцето тук е ужасно.

Потеглихме и положих всички усилия да се успокоя. Алесандро не само бе проникнал в стаята ми и ме бе излъгал за името си, но дори сега, след всичко случило се между нас — целувките, признанието, разкритието на семейните тайни — все още не ми казваше истината. Е, разбира се, разказа ми част от нея и аз реших да му повярвам, но не бях убедена, че съм чула всичко, което исках да знам. Дори и той го бе признал, когато отказа да ми обясни защо бе влизал в стаята ми. Да, беше сложил някои от картите на масата, но очевидно криеше основната част от „ръката си“.

Предполагам, че и аз също.

— Добре ли си? — попита той след малко. — Много си тиха.

— Добре съм — отговорих, като избърсах капка от носа си и забелязах, че ръцете ми треперят. — Просто ми е горещо.

Той ме стисна нежно за коляното.

— Ще се почувстваш много по-добре, когато стигнем до там. Ева Мария има басейн.

— Разбира се, че има.

Поех си дълбоко дъх. Чувствах ръката си странно изтръпнала там, където пръстенът се бе опрял до кожата ми, и дискретно избърсах пръсти в дрехите си. Определено не беше в стила ми да се поддавам на суеверни страхове, но все пак треперех.

— Мисля, че просто имаш нужда от храна — каза Алесандро, като намали, за да завие в частния път.

Огромна порта от ковано желязо препречи пътя ни. Съдейки по реакцията на Алесандро, реших, че обикновено не го посрещаха по този начин. Той каза няколко думи в монтирания на портата домофон и най-после вълшебната пещера се отвори и потеглихме по дълъг път, ограден с кипариси. Веднага щом навлязохме в имота, портата се затвори зад нас. Изщракването на ключалката почти не се чу, заглушено от песните на птиците.

Ева Мария живееше в нещо, което приличаше на мечта. Великолепната й ферма, по-скоро замък, беше кацнала на хълм над село Кастилионе. Лозя и полета я заобикаляха от всички страни. Беше от онези имения, които можеш да видиш по страниците на списания, но не и в действителността. Докато се приближавахме към къщата, се поздравих безмълвно задето бях пренебрегнала всички предупреждения и бях дошла тук.

Дори заплахата от прокълнатия пръстен избледня постепенно, а докато стигнем до централния фонтан, всичките ми страхове се изпариха при вида на тюркоазната вода, която се лееше от три рога на изобилието, държани високо от голи нимфи, възседнали мраморни грифони.

Пред страничния вход бе паркиран ван на кетъринг служба и двама мъже с кожени престилки разтоварваха кашони. Ева Мария стоеше до тях и надзираваше процедурата. Веднага щом ни видя, тя замаха развълнувано и ни инструктира да паркираме където си искаме стига да е бързо.

— Добре дошли! — извика тя, като се приближи към нас с разтворени ръце. — Скъпа Жулиета! Толкова се радвам, че дойде!

Както винаги, въодушевлението на Ева Мария ме шокира прекалено много, за да реагирам нормално. Единствената мисъл в главата ми бе, че ако можех да нося подобни панталони, когато станех на нейната възраст, щях да съм повече от щастлива.

Тя ме целуна радостно, сякаш се бе страхувала за безопасността ми до този момент, после се обърна към Алесандро и погали нежно бицепсите му.

— Мисля, че си се държал като лошо момче! Очаквах ви още преди часове!

— Реших да покажа на Жулиет „Рока ди Тентанано“ — отговори той спокойно.

— О, не! — възкликна тя недоволно. — Не и това ужасно място! Горката Жулиета!

Ева Мария се обърна към мен със съчувствие в очите.

— Съжалявам, че трябваше да видиш тази грозна сграда. Какво мислиш за нея!

— Всъщност — отговорих, като погледнах Алесандро, — мисля, че беше доста… романтично място.

По някаква необяснима причина, отговорът ми зарадва Ева Мария толкова силно, че тя изрецитира два стиха от италиански поет, целуна ме по челото и измарширува пред нас към къщата.

— Оттук! — каза тя и ни поведе през кухнята, където стоеше гигантска маса, отрупана с храна. — Надявам се, нямате нищо против, че минаваме оттук. Луиджи! Мили боже!

Тя вдигна ръце към един от келнерите и каза нещо, което го накара да вдигне кашона, който тъкмо бе оставил на масата.

— Трябва да държа тези хора под око — обясни ни Ева Мария. — Безнадеждни са! О, Сандро!

— Моля?

— Какво правиш? — сгълча го тя нетърпеливо. — Иди да донесеш багажа! На Жулиета може да й потрябва нещо.

— Но…

Алесандро май не изглеждаше много щастлив, че ще трябва да ме остави насаме с кръстницата си, но може и да грешах.

— Ние можем да се погрижим за себе си — продължи Ева Мария. — Искаме да си побъбрим по женски. Отивай! Донеси багажа!

Въпреки хаоса и енергичната походка на Ева Мария, успях да оценя невероятните размери на кухнята. Никога преди не бях виждала толкова големи тенджери и тигани, нито камина с размерите на спалня в Манхатън. Беше от онези провинциални кухни, за които повечето хора твърдят, че си мечтаят, но не биха знаели как да използват, ако някога ги получеха. Нямаше бутони, кабели, нито таймери. Искаш хамбургер? Иди си намери крава.

От кухнята преминахме в огромно фоайе, което очевидно бе официалният вход на замъка. Беше впечатляващо квадратно помещение с петнайсетметров таван и лоджия на първия етаж, която ми напомни за библиотеката на конгреса във Вашингтон, където леля Роза веднъж бе завела мен и Джанис.

— Тази вечер ще празнуваме тук — съобщи ми Ева Мария, като поспря за миг, за да се увери, че бях впечатлена.

— Това е… зашеметяващо — отговорих, а думите ми изчезнаха под високия таван.

Стаите за гости се намираха на горния етаж. Домакинята ме бе настанила любезно в стая с балкон, който гледаше към басейна, овощната градина и Вал Д’Орсия в далечината. Стори ми се, че съм попаднала в рая.

— Има ли ябълки? — пошегувах се, като се показах на балкона и загледах старите асми, които пълзяха по стената. — Или змии?

— През всичките години тук — отговори Ева Мария, която не схвана аналогията с рая, — не съм виждала змия. А се разхождам в градината всеки ден. Но ако някога видя, ще я размажа с камък. Ей така — показа ми тя.

— Аха, ще й вземеш здравето.

— Но ако се страхуваш, Сандро е точно тук. — Тя посочи френския прозорец до моя. — И двете ви стаи излизат на този балкон. Помислих си… — Тя ми намигна заговорнически. — … че няма да е лошо да ви улесня.

Прикрих учудването си от думите й и я последвах в стаята. В нея доминираше гигантско легло с четири колони, застлано с най-фините чаршафи, които някога бях виждала извън музеите.

Ева Мария ми намигна отново.

— Хубаво легло, нали?

— Знаеш ли — започнах, като усетих как се изчервявам, — не искам да си създаваш погрешно впечатление за мен и кръщелника ти.

Тя ме изгледа разочаровано.

— Така ли?

— Да. Не съм такъв човек.

Видях, че не успях да я впечатля с целомъдрието си и добавих:

— Познавам го само от седмица.

Ева Мария се усмихна и ме потупа по бузата.

— Ти си добро момиче. Това ми харесва. Ела, сега ще ти покажа банята.

Дървена врата, украсена с резби, водеше към личната ми баня. Сложен лабиринт от деликатни тръби подсказваше, че човек може да се изправи във ваната и да си вземе душ. На махагонова пейка до ваната лежаха грижливо сгънати хавлии с луксозен вид.

След като ми показа, че в скрина има бикини за мен, както и кимоно в гардероба, Ева Мария най-после ме остави сама и аз се проснах на леглото. Тази разкошна гостоприемност определено бе приятна. Ако исках, сигурно можех да остана тук до края на живота си и да се наслаждавам на великолепната смяна на сезоните, издокарана в елегантни дрехи. Но в същото време, целият сценарий ме притесняваше по някакъв начин. Струваше ми се, че трябва да схвана нещо ужасно важно, но изпитото вино ми пречеше.

Започвах да се унасям, когато чух плясък на вода и гласа на Алесандро, който ме викаше. Надигнах се бавно от леглото и излязох на балкона. Алесандро ми махаше от басейна. Беше мокър и невероятно привлекателен.

— Какво правиш там? — извика той. — Водата е прекрасна!

— Защо винаги около теб има вода? — попитах.

Той ме изгледа озадачено.

— Какво лошо има във водата?

Алесандро избухна в смях, когато застанах до басейна в кимоното на Ева Мария.

— Мислех, че ти е горещо — каза той, като седна на ръба на басейна.

— Да, но сега се чувствам по-добре — отговорих и се заиграх с колана на кимоното. — А и, честно казано, не плувам много добре.

— Няма нужда да плуваш. Басейнът не е дълбок. Освен това… — Той ме изгледа многозначително. — … аз съм тук, за да те пазя.

Заразглеждах всичко наоколо, но не и него. Алесандро носеше един от онези малки европейски бански, които не те забавят в олимпийските състезания, но, доколкото успях да видя без да погледна директно към него, банският бе единственото малко нещо у мъжа срещу мен. Седнал до басейна в светлината на късния следобед, той изглеждаше излят от бронз. И скулптурата очевидно бе изработена от майстор, който познаваше идеалните пропорции на човешкото тяло.

— Ела! — подкани ме той, като се плъзна елегантно във водата. — Обещавам, че ще ти хареса.

— Не се шегувам — отговорих и останах на мястото си. — Не съм добра във водата.

Алесандро не ми повярва, доплува до мен и облегна ръце на ръба.

— Какво означава това? Въобще ли няма да се потопиш?

— Склонна съм да се давя — отвърнах рязко. — И да се паникьосвам.

Забелязах невярващия му поглед, затова въздъхнах и добавих:

— Когато бях на десет години, сестра ми ме бутна от кея, за да впечатли приятелите си. Ударих си главата в дебело въже и едва не се удавих. Дори сега, не мога да се потопя във вода до врата без да се паникьосам. Е, това е. Жулиета е ревла.

— Тази твоя сестра… — Алесандро поклати глава.

— Всъщност, не е толкова лоша — казах бързо. — Аз първа се опитах да я бутна от кея.

Той се засмя.

— Значи си получила онова, което си заслужила. А сега, ела насам. Прекалено далеч си.

Алесандро потупа ръба на басейна и добави:

— Ето, седни тук.

Най-после свалих неохотно кимоното и останах по миниатюрните бикини на Ева Мария. Седнах на ръба и натопих крака във водата.

— Ау, камъкът е горещ! — извиках.

— Тогава ела тук — подкани ме Алесандро. — Сложи ръце около врата ми. Ще те държа.

Поклатих глава.

— Не. Съжалявам.

— Ела, ела. Не можем да живеем така — ти горе, а аз долу.

Той вдигна ръце безпомощно.

— Как ще науча децата ни да плуват, ако видят, че ти се страхуваш от водата?

— О, ти си безценен! — промърморих и обвих ръце около врата му. — Ако се удавя, ще те съдя!

— Добре де, съди ме — каза той, като ме вдигна от ръба и се плъзна във водата. — Каквото и да правиш, не поемай отговорност за нищо.

Вероятно извадих късмет, че му бях прекалено ядосана, за да обърна внимание на водата. Преди да се усетя, бях потопена до гърдите, а краката ми — обвити около кръста му. И се чувствах великолепно.

— Виждаш ли? — триумфално се усмихна Алесандро. — За всяко проклятие има благословия.

Вгледах се във водата и видях разкривеното си отражение.

— Не си и помисляй да ме пускаш!

Той хвана здраво долнището на банския ми.

— Никога няма да те пусна. Завинаги ще си с мен.

Ужасът ми от водата постепенно се изпари и започнах да се наслаждавам на удоволствието от притискането на тялото ми в неговото. Съдейки по погледа му, а и по други неща, чувството бе взаимно. Започнах да се смея и изрецитирах:

Алесандро се опитваше упорито да се справи с горната част на банския ми.

— Виждаш ли, точно тук Шекспир е бил прав относно Ромео.

— Чакай да отгатна… не си цвете на любезността?

Той ме придърпа още по-близо.

— Но съм нежен като агънце.

Сложих ръка на гърдите му.

— По-скоро си вълк в овча кожа.

— Вълците са много нежни животни — отвърна той, като ме спусна надолу, за да се доближи до лицето ми.

Не възразих на целувката. Всъщност, копнеех за нея още от „Рока ди Тентанано“ и отвърнах страстно, без дори да си направя труда да проверя дали наистина сме сами. Едва когато го усетих да изпробва еластичността на бикините на Ева Мария, ахнах и казах:

— Какво стана с Колумб и проучването на брега?

— Колумб — отговори Алесандро, като ме облегна на ръба и се притисна към мен, — никога не те е срещал.

— Чакай… — опитах се да го спра, но ме прекъсна глас откъм балкона!

— Сандро! — извика Ева Мария и замаха енергично. — Имам нужда от теб вътре! Веднага, моля те!

Ева Мария изчезна веднага, но внезапната й поява ни накара да подскочим изненадано и да се пуснем едновременно. И в следващия миг се озовах под водата.

— Съжалявам! — извини се Алесандро, като ме издърпа на повърхността, където се закашлях и започнах да плюя, заслепена от водата и спиралата си. — Добре ли си?

— Започвам да разбирам — изхърках, като си бършех очите, — какво баба ти е имала предвид, когато е говорила за „демонични ръце“.

— Не говори такива неща — сгълча ме той, като отмести от лицето ми няколко кичура мокра коса. — Моля те, кажи ми, че не им вярваш.

Вгледах се в очите му и се стреснах от внезапната му сериозност.

— Е, знам едно… — отвърнах, като го погалих по бузата, — ако вярваш, че си прокълнат, тогава наистина си.

Най-после се върнах в стаята си, седнах на пода и избухнах в смях. Целувките и натискането в басейн бяха нещо, което Джанис би направила, и нямах търпение да й разкажа за него. Е, тя нямаше да се зарадва много да чуе за липсата ми на задръжки, когато се намирах до Алесандро, както и за това, че въобще не обръщах внимание на предупрежденията й. Всъщност, беше почти мило от нейна страна да ме ревнува от него, ако той бе истината. Не ми бе споделила, но бях сигурна, че се разочарова задето не отидох в Монталчино с нея, за да търсим заедно къщата на мама.

Едва сега, когато чувството за вина ме изкара от любовния транс, усетих мирис на дим или тамян, който преди май го нямаше в стаята ми. Излязох на балкона да подишам чист въздух, макар все още да бях в мокрото кимоно, и видях слънцето да се скрива зад далечните планини. Навсякъде около мен небето ставаше все по-тъмносиньо. С изчезването на дневната светлина във въздуха се усещаха всички аромати, страсти и призрачни тръпки на нощта.

Върнах се в стаята и запалих няколко лампи. Видях на леглото рокля, върху която имаше бележка: „Облечи я довечера“. Вдигнах я и се вторачих в нея изумено. Ева Мария не само отново определяше тоалетите ми, но този път явно бе решила да ме направи за посмешище. Роклята бе дълга до земята, изработена от тъмночервено кадифе с остро деколте и широки ръкави. Джанис щеше да я определи като последната мода на зомбитата и да я метне настрани с презрителен смях. Аз се изкушавах да постъпя по същия начин.

Но когато извадих собствения си тоалет и ги сравних, се сетих, че тази вечер появата ми в малка черна рокличка можеше да се окаже най-голямата ми грешка. Все пак, въпреки пищните деколтета и пиперливите изказвания на Ева Мария, напълно възможно бе гостите днес да са дърти пуритани с бастуни и монокли. А ако беше така, роклята, която си бях купила в Сиена, вероятно щеше да се превърне в оръжие за убийство преди празненството да приключи.

След като се облякох във вампирския тоалет на Ева Мария, застанах за момент до открехнатата врата и се вслушах в звуците от пристигащите гости. Чуваше се смях, музика, пукот на тапи от шампанско. От време на време чувах и гласа на домакинята, която поздравяваше приятели и роднини, както и духовници и благородници. Не бях сигурна дали притежавам достатъчно смелост, за да сляза долу сама, затова почуках дискретно на вратата на Алесандро. Тъкмо когато протягах ръка към бравата, някой ме хвана за рамото.

— Жулиета! — извика Ева Мария, която се бе промъкнала зад мен без да я усетя. — Готова ли си да слезеш долу?

Ахнах и се обърнах към нея.

— Търсех Алесандро — избъбрих бързо, шокирана от вида й.

Ева Мария изглеждаше по-висока от обикновено и носеше златна диадема на главата си, а гримът й бе прекалено театрален дори за самата нея.

— Той трябваше да отиде да свърши една работа — каза тя небрежно. — Ще се върне след малко. Ела…

Докато слизахме надолу, не можах да се въздържа да не се вторача в роклята й. Ако се бях страхувала, че моят тоалет ме прави да приличам на героиня в пиеса, сега осъзнах, че в най-добрия случай имах второстепенна роля. Облечена в златна тафта, Ева Мария блестеше по-силно от слънцето и гостите долу не можеха да не й обърнат внимание.

Поне сто човека стояха в огромното фоайе и всички гледаха изумено как домакинята им слезе при тях и ме представи с жестовете на вълшебница, която разпръсва цветя пред горските божества. Очевидно, Ева Мария бе планирала драмата, тъй като мястото бе осветено само със свещи и трептящите пламъчета караха роклята й да оживее. Кратко време чувах само музика, но не класически стари парчета, а жива музика от средновековни инструменти, изпълнявана от малък оркестър в далечния край на залата.

Вгледах се в мълчаливата тълпа и почувствах облекчение задето бях предпочела кадифената рокля пред собствената си. Да се каже, че гостите тази вечер бяха купчина сковани стари пръдльовци, щеше да е омаловажаване. По-скоро можех да ги определя като хора от друг свят. Освен ако не грешах, в стаята нямаше човек под осемдесет години, а дрехите им правеха моя тоалет да изглежда ултрамодерен. Всеки възпитан и любезен човек би казал, че тези хора са мили старци, които ходят на гости веднъж на двайсет години, а жените не бяха отваряли модно списание от Втората световна война. Но аз бях живяла прекалено дълго с Джанис, за да проявя подобна учтивост. Тя щеше да умре от смях. Единственото положително нещо бе, че ако наистина всички са вампири, бяха толкова дърти и крехки, че сигурно можех да им избягам.

Когато стигнахме до последното стъпало, бях заобиколена от цял рояк. Всички ми говореха бързо на италиански и ме докосваха с безкръвни пръсти, сякаш да се уверят, че съм истинска. Изненадата им от вида ми навеждаше на мисълта, че не те, а аз се бях надигнала от гроба за този тържествен случай.

Забелязвайки объркването и неудобството ми, Ева Мария започна да ги разгонва. Накрая останахме в компанията на две жени, които наистина искаха да ми кажат нещо.

— Това е Мона Тереза — обясни Ева Мария. — И Мона Киара. Мона Тереза е наследница на Джианоза Толомей, също като теб, а Мона Киара произхожда от Мона Мина от семейство Салимбени. И двете са много развълнувани, че си тук, защото в продължение на много години те смятаха за мъртва. Те притежават безценни познания за миналото и за жената, чието име си наследила — Жулиета Толомей.

Погледнах двете старици. Изглеждаше напълно логично, че знаеха всичко за прароднините ми и събитията през 1340 година. Всъщност, като се съдеше по изкривените им крайници и мъдри черти, сигурно бяха живели още тогава. До древните им лица Ева Мария приличаше на девойка. Зарадвах се, че тя бе до мен, за да ми превежда.

— Мона Тереза — започна тя и посочи по-старата от двете дами, която стоеше права само благодарение на корсета си и яката от плътна дантела около врата й, — иска да знае дали имаш близначка на име Джианоза. Традицията в семейството от стотици години насам е да кръщават близначки с имената Жулиета и Джианоза.

— Наистина имам — отговорих. — Иска ми се и тя да беше тук тази вечер. Тя… — Огледах странните хора, осветени от пламъчетата на свещите, и сдържах кикота си. — … на нея много щеше да й хареса.

Стариците се усмихнаха доволно, когато чуха, че имам близначка и ме накараха да им обещая, че следващия път, когато дойда на гости, ще доведа и сестра си.

— Но ако тези имена са семейна традиция, сигурно има стотици или хиляди Жулиета Толомей, освен мен — отбелязах.

— Не! Не! Не! — възкликна Ева Мария. — Не забравяй, че говорим за традиция по женска линия, а жените взимат имената на съпрузите си, когато се омъжат. Доколкото Мона Тереза знае, през всички тези години, никой друг не е бил кръщаван с имената Жулиета и Джианоза. Но майка ти беше упорита. — Ева Мария се усмихна възхитено. — Отчаяно искаше името, затова се омъжи за професор Толомей. И виж какво стана! Роди близначки!

Тя погледна Мона Тереза за потвърждение и добави:

— Доколкото знаем, ти си единствената в света с името Жулиета Толомей. Това те прави много специална.

Всички се вторачиха в мен очаквателно. Положих неимоверни усилия да се усмихна и да си придам благодарен и заинтересован вид. Честно казано, единственото ми желание бе да се измъкна от средновековното реалити шоу и да остана насаме с Алесандро. Къде, по дяволите, беше той? Макар да бях прекарала много нощи със събитията от 1340 година, семейната история бе последното, което ме вълнуваше тази вечер.

Сега обаче беше ред на Мона Киара да ме хване за ръката и да заговори напрегнато за миналото. Гласът й беше треперлив и крехък, а тъй като очевидно се бе подготвяла за този момент поне от една седмица, не можех да я разкарам.

— Мона Киара те кани да й отидеш на гости — преведе Ева Мария. — И да разгледаш нейния архив със семейни документи. Предшественицата й Мона Мина била първата жена, която се опитала да разплете историята на Жулиета, Ромео и монах Лоренцо. Намерила повечето стари документи, включително обвиненията срещу монах Лоренцо и признанието му, в скрит архив в старата килия за мъчения в палата на Салимбени. Освен това открила писмата на Жулиета до Джианоза, скрити на различни места. Някои се намирали под дъска в пода в замъка на Толомей, други — в дома на Салимбени, а последното — в „Рока ди Тентанано“.

— Бих искала да видя тези писма — казах искрено. — Виждала съм части от тях, но…

— Когато Мона Мина намерила тези писма — прекъсна ме Ева Мария, подтиквана от Мона Киара, чиито очи блестяха на светлината от свещите, — изминала дълъг път, за да посети сестрата на Жулиета, Джианоза, която вече била старица, и да й даде писмата. Можеш да си представиш какъв шок е било за Джианоза да прочете написаното от сестра й преди толкова много години. Двете жени — Мина и Джианоза — обсъдили всичко, което се било случило, и се заклели на всяка цена да запазят историята жива за бъдещите поколения.

Ева Мария замълча, усмихна се и нежно прегърна двете старици, които се изкикотиха по момичешки на жеста й.

— И това е причината — каза тя, като ме погледна право в очите, — за сбирката ни тази вечер: да си припомним станалото и да се уверим, че никога вече няма да се случи. Мона Мина била първата, която го направила, преди повече от шестстотин години. И докато била жива, всяка година в деня на годишнината от сватбата си, слизала в подземието на палата на Салимбени, в онази ужасна килия за мъчения, и палела свещи за монах Лоренцо. Когато дъщерите й пораснали достатъчно, водела и тях, за да се сприятелят с призрака. В продължение на много поколения тази традиция била поддържана от жените от двете семейства. Но сега тя е почти забравена. И ще ти кажа нещо… — Ева Мария ми намигна весело. — … модерните големи банки не обичат процесии със свещи и стари жени в сини нощници да обикалят из трезорите им. Попитай Алесандро. Затова в наши дни, провеждаме събранията си тук и палим свещите си горе, а не в подземието. Цивилизовани сме, а и вече не сме толкова млади. Следователно, скъпа, щастливи сме, че си тук с нас тази вечер, на годишнината от сватбата на Мона Мина. Добре дошла в нашия кръг.

Случи се до масата. Тъкмо се опитвах да дръпна кълката на печената гъска, която лежеше елегантно в средата на сребърен поднос, когато вълна от топло забвение заля съзнанието ми и ме разтърси нежно. Не беше нещо драматично, но лъжицата за сервиране се изплъзна от ръката ми, сякаш мускулите ми внезапно бяха омекнали.

Поех си дълбоко дъх и успях да се съсредоточа върху обстановката наоколо. Великолепният бюфет на Ева Мария бе разположен на терасата до огромното фоайе под изгряващата луна. Тук навън, високи факли прогонваха тъмнината с концентрични полукръгове от огън. Зад мен, къщата блестеше с дузини отворени прозорци и външни лампи. Напомняше на фар, който упорито отблъсква нощта… на последната крепост на гордостта на Салимбени, и, ако не грешах, законите на света стигаха само до портата.

Взех лъжицата за сервиране и се опитах да се отърся от внезапното замайване. Бях изпила само една чаша вино, сипана ми лично от Ева Мария, която искаше да знае какво мислех за новото й „Санжиовезе“, и дори бях изляла половината в най-близката саксия, защото не исках да обидя винарските й умения като не си довърша чашата. Е, бях пила вино и следобеда, а като се имаше предвид всичко, случило се през деня, не бе чудно, че се чувствах леко замаяна.

Едва сега видях Алесандро. Излезе от тъмната градина, застана между факлите и ме погледна. Усмихнах му се, облекчена и развълнувана, че най-после бе тук, но той не отговори на усмивката ми. Не изглеждаше ядосан обаче. Изражението му по-скоро бе загрижено, дори изпълнено със съчувствие, сякаш бе дошъл да ме уведоми, че е станал ужасен инцидент.

Изпълнена с мрачни предчувствия, оставих чинията си на масата и тръгнах към него.

Застанах пред него и се опитах да прочета мислите му. Но лицето му, също като първия път, когато го бях видяла, бе напълно лишено от емоции.

— Шекспир, Шекспир — каза той, без да оцени поезията ми. — Защо винаги трябва да застава между нас?

— Но той е наш приятел — възразих меко, като се протегнах към гърдите му.

— Наистина ли?

Алесандро взе ръката ми и я целуна, после целуна китката ми. Очите му не напуснаха моите и за миг.

— Наистина ли е наш приятел? Добре тогава, какво нашият приятел би ни накарал да правим сега?

Той прочете отговора в очите ми и най-после се усмихна, но твърде безрадостно.

— А после?

Едва разбрах какво имаше предвид. След любовта идваше раздялата, а след раздялата — смъртта… поне според приятеля ми, господин Шекспир. Но преди да успея да напомня на Алесандро, че ние трябваше да напишем щастливия край, Ева Мария размаха ръце към нас и ми заприлича на красив златен лебед.

— Сандро! Жулиета! Мили боже! — извика тя и ни подкани да я последваме. — Елате! Елате бързо!

Нямаше начин да не се подчиним. Влязохме обратно в къщата и дори не си направихме труда да я запитаме какво бе толкова спешно. Или може би Алесандро вече знаеше къде отиваме и защо. Ако се съдеше по мрачното му изражение, отново бяхме изложени на милостта на Барда или съдбата.

Ева Мария ни поведе сред тълпата в огромното фоайе. Минахме през странична врата в коридор и стигнахме до по-малка официална трапезария, която беше учудващо тъмна и тиха, като се имаше предвид празненството в съседната стая. Едва сега, когато прекрачихме прага, тя спря за миг и ни погледна многозначително, за да се увери, че сме зад нея и пазим тишина.

Отначало, стаята изглеждаше празна, но театралното поведение на Ева Мария ме накара да се вгледам по-внимателно. И тогава ги видях. Два свещника с горящи свещи стояха в двата края на дългата маса, а на всеки един от дванайсетте високи стола седеше мъж, облечен в едноцветните одежди на духовенството. Встрани, скрит в сянката, стоеше по-млад мъж с качулка и дискретно размахваше кандилница.

Пулсът ми се ускори, когато видях мъжете, и внезапно си припомних предупреждението на Джанис от предишния ден. След като бе говорила с Пепо и бе прочела няколко сензационни заглавия, Джанис вярваше, че Ева Мария е мафиотска кралица, която си пада по окултизма, и тук, в отдалечения си замък, провежда тайни кръвни ритуали, за да извика духовете на мъртвите.

Дори в замаяното си състояние, бях готова да изскоча бързо навън, но Алесандро собственически обви ръка около кръста ми.

— Тези мъже — прошепна Ева Мария, като ме стисна нервно за рамото, — са членове на братство Лоренцони. Дойдоха чак от Витербо, за да се запознаят с теб.

— С мен? — изумих се. — Защо?

— Шшт!

Тя ме отведе до челото на масата, за да ме представи на възрастния монах, отпуснат в огромния стол.

— Той не говори английски, затова аз ще превеждам — каза тя, после се поклони на монаха, а той прикова очи в мен, или по-точно в кръстчето на врата ми. — Жулиета, това е много специален момент. Бих искала да се запознаеш с монах Лоренцо.