Жулиета

II.I.

О, те бяха глупците на съдбата!

Пътуваха от три дни, играеха си на криеница с бедите и преживяваха с хляб, твърд като камък. Сега, през последния и най-горещ ден на лятото, бяха толкова близо до края на пътешествието си, че монах Лоренцо видя вече кулите на Сиена, които проблясваха мамещо в маранята. Точно тук, за съжаление, броеницата му изгуби защитната си сила.

Седнал в каруцата, където се полюляваше изморено зад шестимата придружаващи го ездачи, младият монах тъкмо бе започнал да си представя цвъртящата пържола и ароматното вино, които ги чакаха в града, когато група зловещи типове на коне, поне десет-дванайсет човека, изскочиха от близкото лозе, обградиха пътешествениците и блокираха пътя с мечовете си.

— Поздрави, непознати люде! — извика началникът им, беззъб и мърляв, но издокаран в скъпите дрехи на предишните си жертви. — Кой си позволява да минава през територията на Салимбени?

Монах Лоренцо дръпна юздите и спря каруцата, а придружителите му застанаха между нея и бандитите.

— Както виждате — отговори един от хората му, като посочи расото си, — ние сме смирени монаси от Флоренция, благородни човече.

— Ха — изсумтя бандитът, като присви очи и ги прикова в уплашеното лице на монах Лоренцо. — Какви съкровища криете в каруцата?

— Нищо ценно за вас — отговори ездачът, като побутна коня си напред, за да блокира достъпа на разбойника до каруцата. — Моля ви, позволете ни да минем. Ние сме божи хора и не представляваме заплаха за вас и благородните ви сродници.

— Този път принадлежи на Салимбени — каза бандитът и размаха меча си като сигнал за другарите му да се приближат. — Ако искате да го използвате, трябва да си платите таксата. Важно е за вашата собствена безопасност.

— Вече платихме пет такси за Салимбени.

Злодеят сви рамене.

— Защитата струва скъпо.

— Но кой би нападнал група божи хора, отправили се към Рим? — настоя монахът.

— Кой ли? Проклетите псета на Толомей! — извика разбойникът, като се изплю презрително на земята, а хората му бързо го последваха. — Тези крадливи изнасилвачи и копелета!

— Точно по тази причина — отбеляза монахът, — бихме искали да стигнем до Сиена преди да се стъмни.

— Сиена не е далеч — кимна бандитът. — Но портите й се затварят рано напоследък заради зловещите проблеми, причинени от бесните кучета на Толомей на изтънчените граждани на Сиена и най-вече на великото семейство Салимбени, от което произхожда благородният ми господар.

Речта бе посрещната с окуражителни викове от страна на бандата му.

— Така че, както можете да видите — продължи разбойникът, — ние смирено управляваме този път и повечето други пътища около Сиена и ви съветвам приятелски да побързате и да платите таксата, за да си продължите напред и да влезете в града преди портите да се затворят. В противен случай можете да станете жертва на страшните банди на Толомей, които нощем излизат да безчинстват.

Последва дълго мълчание. Свит в каруцата зад придружителите си, монах Лоренцо усети как сърцето му заби лудо и за момент му се стори, че ще припадне. Беше изкарал един от онези ужасни дни със зловещо слънце и никакъв ветрец, които му напомняха за страхотиите на ада. А и още преди няколко часа водата им бе свършила. Ако той самият отговаряше за кесията с парите, с радост би платил на разбойниците, за да си продължи пътя.

— Добре тогава — каза водачът на пътешествениците, сякаш бе чул безмълвната молитва на монах Лоренцо. — Колко струва защитата ви?

— Зависи — ухили се бандитът. — Какво има в каруцата и колко струва?

— Ковчег, благородни приятелю — отговори водачът. — В него лежи жертвата на страшна чума.

Повечето разбойници се отдръпнаха назад, когато чуха новината, но главатарят им не се плашеше лесно.

— Добре — ухили се той широко. — Да погледнем.

— Не ви препоръчвам! — посъветва го водачът. — Ковчегът трябва да остане запечатан. Така ни е заповядано.

— Заповеди? — възкликна разбойникът. — Откога смирените монаси получават заповеди? И откога… — Замълча той за ефект. — … яздят коне от Липиция?

В тишината, която последва думите му, монах Лоренцо усети как силата на духа му се изпари.

— И вижте това! — продължи бандитът, най-вече за да развесели хората си. — Виждали ли сте някога смирени монаси с такива прекрасни обувки? Ето така — посочи той с меча си към мизерните сандали на монах Лоренцо — трябваше да сте обути, безгрижни приятели. Според мен, вие просто служите на щедър господар, различен от господ, и съм уверен, че за него стойността на ковчега надвишава многократно скромните десет флорина, които ще ви поискам.

— Грешите — възрази водачът, — ако си мислите, че можем да платим подобна такса. Два флорина са единственото, което можем да си позволим. Представяте господаря си в много лоша светлина, като изнудвате църквата с подобна алчност.

Разбойникът се ухили на обидата.

— Алчност ли? Не. Моят проблем е любопитството. Платете десет флорина или знам как да действам. Каруцата и ковчегът ще останат тук под моята закрила, докато господарят ви си ги потърси лично. Защото страшно искам да видя богатото копеле, което ви е изпратило.

— Скоро няма да закриляте друго, освен вонята на смъртта.

Разбойникът се изсмя презрително.

— Миризмата на златото, приятелю, превъзмогва всяка лоша воня.

— И планина от злато не е достатъчна да скрие твоята воня — грубо отвърна водачът, най-после забравил смирението.

Чувайки обидата, монах Лоренцо прехапа устни и започна да се оглежда накъде да бяга. Познаваше спътниците си достатъчно добре, за да предвиди края на разправията и не искаше да участва в него.

Разбойникът се впечатли от наглостта на жертвата си.

— Значи си твърдо решен да загинеш от меча ми? — попита той.

— Твърдо решен съм да изпълня мисията си — отговори водачът. — Ръждивият ти меч няма да ме отклони от целта ми.

— Мисията ти? — подигра се разбойникът. — Вижте, братовчеди, тук си имаме монах, който си въобразява, че господ го е направил рицар!

Бандитите се засмяха, а главатарят им кимна към каруцата.

— Сега разкарайте тези тъпаци и отведете конете и каруцата в Салимбе…

— Имам по-добра идея — прекъсна го водачът, като свали расото си и откри униформата под него. — Защо вместо това не отидем да видим моя господар, Толомей, и да му поднесем главата ти, набучена на кол?

Монах Лоренцо изстена измъчено, защото опасенията му станаха факт. Без да се преструват повече, придружителите му — всичките рицари от семейство Толомей — извадиха мечовете и кинжалите си. Звукът на оръжията накара разбойниците да се отдръпнат назад за миг, но бързо се съвзеха и се втурнаха напред в атака.

Внезапната суматоха накара впрегнатите коне да запрепускат в галоп. Монах Лоренцо можеше само да дърпа безполезните юзди и да се моли за проявата на здрав разум у две животни, които никога не бяха учили философия. След три дни пътуване, конете показаха забележителна сила и задърпаха каруцата и монаха далеч от свадата по неравния път към Сиена. Колелата се затресоха, а ковчегът заподскача, заплашвайки да се разбие.

Монах Лоренцо не постигна никакъв успех в диалога с конете, затова се обърна към ковчега, търсейки по-лесен противник. Опита се да го задържи на едно място, но докато се мъчеше да го хване по-здраво, раздвижване по пътя зад него го накара да вдигне очи и да осъзнае, че ковчегът беше последната му грижа.

Следваха го двама бандити, твърдо решени да се доберат до съкровището. Камшикът и броеницата се оказаха единственото му средство за защита. Изведнъж един от разбойниците се изравни с каруцата и се опита да се хване за нея, стиснал нож в беззъбата си уста. Монах Лоренцо, обладан от внезапна ярост, размаха камшика и чу, че злодеят вика от болка. Бузата му бе разкървавена. Когато монахът замахна отново, разяреният бандит хвана камшика и го изтръгна от ръката му. Останал само с броеницата и кръста, Лоренцо започна да замеря бандита с остатъците от обеда си. Но твърдостта на хляба не успя да му попречи да се качи в каруцата.

Когато видя, че врагът му е лишен от амуниции, разбойникът скочи на крака триумфално и размаха ножа пред треперещата си мишена.

— Спри в името на Христос! — извика монах Лоренцо, като вдигна броеницата си. — Имам приятели в рая, които смъртно ще те покосят!

— Така ли? Не ги виждам никъде.

Точно в този миг, капакът на ковчега се отвори и обитателката му — млада жена с рошава коса и искрящи очи като на ангел отмъстител, се надигна решително. Бандитът изпусна ужасено ножа си и посивя от страх. Без колебание, ангелът скочи от ковчега, грабна ножа и го заби в бедрото на собственика му.

Раненият изпищя, изгуби равновесие и падна от каруцата. С пламтящи от вълнение бузи, момичето се завъртя усмихнато към монах Лоренцо.

— Не, Жулиета! — настоя той и я бутна обратно в ковчега. — В името на бога, стой си там тихо!

Монахът затръшна капака над възмутеното й лице и се огледа за втория бандит. Той обаче не бе безумец като другаря си и не възнамеряваше да се метне в препускащата каруца. Вместо това се опита да хване юздите и да спре конете. За ужас на Лоренцо, мярката се оказа ефективна. След около половин километър конете спряха.

Едва тогава злодеят се приближи до каруцата и монах Лоренцо забеляза, че е самият главатар на разбойниците, очевидно незасегнат от битката. Залязващото слънце го озаряваше с напълно незаслужен бронзов ореол. Монахът се изуми от контраста между лъчезарната красота на провинцията и зловещата свирепост на обитателите й.

— Какво ще кажеш, отче — любезно започна бандитът, — ще ти подаря живота, дори каруцата и хубавите коне, срещу момичето?

— Благодаря за щедрото предложение — отвърна монах Лоренцо, — но аз съм заклетият покровител на благородната дама и не мога да ти я оставя. Ако го направя, и двамата ще отидем в ада.

— Пфу! — презрително изсумтя разбойникът. — Момичето не е по-благородно от мен и теб. Всъщност, силно подозирам, че е курва от семейство Толомей.

Откъм ковчега се чу възмутен вик и монах Лоренцо бързо затисна капака с крак.

— Тази светица наистина е от семейство Толомей — призна той. — И всеки, който сложи ръка върху нея, ще навлече война върху рода си. Сигурен съм, че господарят ти, Салимбени, не желае подобна вражда.

— Ах, вие монасите и церемониите ви — грубо отвърна бандитът. — Не ме плаши с война, проповеднико. Там е силата ми.

— Умолявам те да ни пуснеш! — настоя монах Лоренцо, като вдигна броеницата си с надеждата да улови последните слънчеви лъчи. — Или, кълна се в тези свети зърна и раните на Христос, господ ще те прокълне и ангелите ще се спуснат от небето, за да убият децата ти в леглата им!

— Добре дошли да са! — ухили се злодеят и извади сабята си. — Бездруго имам прекалено много отрочета.

Той прехвърли крак през главата на коня си и скочи в каруцата с ловкостта на танцьор. Забеляза как противникът му се сви ужасено и се засмя.

— Защо си толкова изненадан? Наистина ли смяташе, че ще те оставя жив?

Главатарят размаха сабята си, а монах Лоренцо се отпусна примирено на колене, стисна броеницата си и зачака удара. Да умре на деветнайсет години бе жестоко, особено когато никой нямаше да стане свидетел на мъченическата му смърт, с изключение на Светия Отец, който не бе прочут със спасяването на умиращите си синове.