Жулиета

I.III.

Събудиха ме камбаните на църквата „Сан Доменико“. Две минути по-късно директор Росини почука на вратата ми, сякаш знаеше, че бе невъзможно да продължа да спя в тази шумотевица.

— Извинете ме! — каза той и без да чака покана примъкна огромен куфар в стаята и го остави на празната стойка за багаж. — Това пристигна за вас снощи.

— Чакайте! — извиках, като пуснах вратата и увих хотелската хавлия плътно около себе си. — Това не е моят куфар.

— Не… — съгласи се той, като извади елегантната кърпичка от предния си джоб и избърса потта от челото си. — Това е от графиня Салимбени. Ето, тя остави бележка за вас.

Взех бележката.

— Какво точно е графиня?

— По принцип — отвърна директор Росини с достойнство — не пренасям багаж. Но тъй като беше графиня Салимбени…

— Тя ми дава на заем дрехите си? — възкликнах, като се вторачих шашнато в бележката от Ева Мария. — И обувките си?

— Докато вашият собствен багаж пристигне. Сега се намира в Мантуа.

С безукорно красивия си почерк Ева Мария ме уведомяваше, че дрехите може да не ми прилегнат идеално. Но според нея, щеше да е по-добре да съм облечена в тях, отколкото да се мотая наоколо гола. Бях склонна да се съглася, но това не означаваше, че с радост щях да облека тоалетите на непознат човек.

Докато разглеждах дрехите в куфара, се зарадвах, че Джанис не можеше да ме види. В детството ни къщата не бе достатъчно голяма за две поклоннички на модата, затова аз, разочаровайки силно Умберто, се бях заела да се превърна в точно обратното нещо. В училище Джанис получаваше комплименти от приятели, чиито живот бе ръководен от имена на дизайнери. Коледа означаваше Дона Карън, плажът — Долче и Габана, а дъждовните дни — Бърбъри. На мен пък ми се възхищаваха момичета, които ме придружаваха до магазина за дрехи втора употреба, но нямаха достатъчно въображение, за да закупят същото като мен, нито пък смелост да облекат подобна комбинация. Не че не харесвах красиви дрехи, просто не исках да доставя на Джанис удоволствието от мисълта, че ми пука за вида ми. Защото каквото и да постигнех в това отношение, тя винаги щеше да ме надмине.

Докато завършим колежа, си бях изградила собствен образ: глухарче в лехата на обществото. Сладко, но все пак плевел. Когато леля Роза сложи снимките от дипломирането ни една до друга на рояла, усмихна се тъжно и отбеляза, че от всичките класове, които съм изкарала, съм постигнала най-големи успехи в „Анти-Джанис“.

С други думи, дрехите на Ева Мария определено не бяха в моя стил. Но пък какви други възможности имах? След телефонния разговор с Умберто снощи, бях решила да пенсионирам джапанките си и да обърна малко повече внимание на вида си. Все пак, последното, от което се нуждаех сега, бе Франческо Макони, финансовият съветник на майка ми, да си помисли, че съм човек, на когото не можеш да имаш доверие.

Затова изпробвах тоалетите на Ева Мария един по един, като се въртях пред огледалото. Най-после намерих подходящата комбинация — тясна пола и сако, яркочервени с черни акценти, които ме караха да изглеждам като току-що слязла от ягуар с четири безукорно елегантни куфара и малко кученце на име Бижу. Но най-вече изглеждах сякаш живеех от скрити наследства и ядях финансови съветници за закуска.

Между другото, имах и подходящи обувки.

Директор Росини ми обясни, че за да стигна до двореца Толомей, трябва да мина по „Виа дел Парадизо“ или „Виа дела Сапиенца“. И двете били павирани и практически затворени за коли, но „Сапиенца“ можела да се превърне в предизвикателство, затова „Парадизо“ бил по-безопасният маршрут.

Докато вървях по „Виа дела Сапиенца“, решително пренебрегвайки съвета му, фасадите на древните къщи надвиснаха над мен и скоро попаднах в лабиринта на отминали векове. Тясната панделка синьо небе бе кръстосана с пране и шарени рекламни плакати. Цветовете им контрастираха странно със средновековните тухли, но с изключение на тях и чифт джинси, прострени на въже, нищо друго не напомняше за съвременния живот.

Светът бе напреднал, но Сиена нехаеше. Директор Росини ми бе споменал, че разцветът на града бил през Средновековието и сега забелязах, че всички очевидно се придържаха към древното си минало с упорито пренебрежение към напредъка. Тук и там имаше следи от Ренесанса, но като цяло Сиена бе прекалено мъдра, за да бъде съблазнена от чара на историческите плейбои, така наречените „майстори“, които навсякъде другаде бяха покорили издънките на Римската империя със зашеметяващо изрисуваните си тавани, докато тираните бяха оковали благородните им глезени във векове на пълна корупция.

Сиена благоразумно бе спряла часовниците си, докато все още е била на свобода. В резултат на това, тя не се гордееше с величие, а с достойнство. Не бе взела нищо и не бе предала нищо. Дори сега, в свят, на който вече не му пукаше за нищо, тя все още бе старата Сиена, града на Богородица.

— И само поради тази причина — заключи директор Росини, облегнат на зеления мрамор — Сиена е единственото място на планетата, където си заслужава да живееш.

— Къде другаде сте живял? — попитах невинно.

— Веднъж прекарах два дни в Рим — отговори той. — Повече няма нужда! След като си опитал една хапка от мухлясалата торта, защо да продължаваш да я ядеш?

След обиколката из притихналите улички внезапно, изскочих на шумна, оживена улица. Според инструкциите ми, улицата се наричаше „Банки ди Сопра“ или „Висшите банки“, точно обратното на нисшите банки, които се казваха „Банки ди Сото“. Защо в такова малко градче имаше толкова много банки? Заради поклонниците. За невежото око Сиена изглеждаше построена сред нищото, но всъщност градът се бе разраснал около стария поклоннически път, „Виа Франчигена“, и търговците му бяха натрупали състояния покрай пътешествениците. През вековете, милиони хора минали през Сиена и много чужди съкровища и валути си сменили собствениците. Следователно, постоянният поток от съвременни туристи просто бе продължение на старата, доходоносна традиция.

Директор Росини ми обясни, че моето семейство, Толомей, забогатяло точно по този начин, както и съперниците, Салимбени, които станали още по-богати. Били търговци и банкери, а частните им палати украсявали същата тази улица „Банки ди Сопра“, с двете си невероятно високи кули, които продължили да растат, докато накрая се сринали.

Когато минавах покрай двореца „Салимбени“, затърсих напразно останки от старата кула. Сградата все още бе впечатляваща с гигантската си предна врата, но вече не бе едновремешната крепост. Помислих си, че някъде в тази могъща постройка се намираше кабинетът на кръщелника на Ева Мария, Алесандро. Надявах се, че в момента той не ровеше из стари досиета, за да открие тайната на Джули Джейкъбс.

По-нататък по улицата, не много далеч, се издигаше палата „Толомей“, древният дом на величествените ми предци. Застанах пред сградата и вдигнах очи към красивата средновековна фасада. Внезапно се почувствах горда от връзката си с хората, които бяха живели в тази прекрасна къща. Доколкото видях, от 14 век насам нямаше много промени. Единственото, което подсказваше, че семейство Толомей са се изнесли от палата, а модерна банка се е нанесла вътре, бяха рекламните плакати, окачени по прозорците.

Значи финансовият съветник на майка ми работеше тук. Или поне бе работил тук. След влизането ми в сградата, с малката ми мечта ще бъде свършено. Или щях да изляза от банката триумфално, понесла съкровището си, или доста по-вероятно, съдбата щеше да ми се изсмее и да ме изрита навън с празни ръце, чудейки се каква лудост ме бе накарала да прелетя половината свят без да си направя труда първо да звънна няколко телефона.

Вместо веднага да вляза в двореца „Толомей“, реших да се порадвам на мечтата си още малко и влязох в няколко книжарници в търсене на карта на града и речник. После обядвах в пицария, наречена „Кавалино Бланко“ и, докато седях там, преструвайки се, че речникът ми е интересен роман, започнах да осъзнавам, че когато си в Рим или в Сиена, е нужно повече от взет на заем костюм, за да се изравниш с местните. Подозирах, че жените около мен, към чиито усмивки и жестове поглеждах прикрито, притежаваха нещо повече от мен, някаква способност, която бе изключително важен елемент за пълното щастие.

След обяда продължих надолу по главната улица, която в един определен момент се превърна във „Виа ди Чита“. Изпих едно еспресо в кафенето на площад „Ростиерла“ и попитах келнерката дали може да ми препоръча добър фризьор в квартала. Оказа се, че братовчед й, Луиджи, бил най-добрият фризьор в Сиена и тя не се поколеба да си свали престилката и да ме поведе към салона му, въпреки пиковия час и безбройните клиенти, които се развикаха след нея раздразнено. Жената просто сви рамене и се засмя уверена, че всички те щяха да продължат да я обожават след връщането й, може би дори повече от преди, тъй като вече ще са опитали живота без нея.

Луиджи метеше коси от пода, когато влязохме в салона му.

— Здрасти, скъпи — поздрави го келнерката и го целуна по двете бузи. — Това е Жулиета. Тя иска… как се казва? Пълна промяна. Съжалявам, но не мога да остана. Чао, скъпи!

Луиджи беше двайсетинагодишен, но имаше окото на Микеланджело.

— Повечето жени — каза ми той, докато още метеше, — идват тук, защото искат това, което и ти — пълна промяна. Казвам им, че са идиотки. Не можеш да превърнеш гаргата в гълъбица колкото и да се мъчиш. Но… — Замълча за миг той, като спря да мете и завъртя стола, за да мога да се настаня. — Лесно можеш да превърнеш гълъбицата в гарга, ако не внимаваш. Ела, седни. Тук си на подходящото място.

Два часа по-късно, когато тръгнах обратно по „Виа ди Чита“, бях затънала още по-дълбоко в дългове, но всяка стотинка си струваше. Червеният костюм на Ева Мария лежеше грижливо сгънат на дъното на пазарската ми торба под обувките, които си вървяха с него. Аз бях облечена в един от петте нови тоалета, одобрени от Луиджи и чичо му, Паоло, който случайно притежаваше магазин за дрехи точно зад ъгъла.

— Добре, добре — каза чичо Паоло, когато забеляза колебанието ми. — Ще намаля всичко с трийсет процента, включително и обувките, ако ми обещаеш нещо. Никога вече не обличай костюма на калинката. Разбираме ли се?

Докато вървях, се оглеждах във витрината на всеки магазин, покрай който минавах. Защо никога преди не бях правила подобно нещо? Още от гимназията си подстригвах косата сама с кухненската ножица. Нужни ми бяха около пет минути, за да подрежа крайчетата и, честно казано, си мислех, че никой не може да забележи. Е, сега аз определено забелязвах разликата.

В детските ни години леля Роза ни водеше при селския бръснар два пъти годишно. Беше достатъчно разумна, за да не ни води заедно. Само веднъж двете с Джанис се озовахме една до друга на бръснарските столове и сигурно приличахме на типичните близначки. Едната беше отворена и напориста, а другата — затворена и едва си налагаше да се погледне в огледалото. Възрастният бръснар отбеляза, че за него е загадка как две близначки може да са толкова различни.

— Вижте! — извика той, като повдигна опашките ни. — Тази има козина на мечка, а другата — коса на принцеса.

Леля Роза не отговори. Просто си седеше там безмълвно и го чакаше да свърши. След като подстригването приключи, тя му плати и му благодари студено. После ни поведе навън раздразнено, сякаш ние, а не бръснарят, бяхме допуснали непростима грешка. От този ден, Джанис никога не бе пропускала възможността да ми направи комплимент за грубата мечешка козина.

Горчивият спомен едва не ме накара да се разплача. Стоях тук, издокарана и търсеща проблеми, докато леля Роза бе на място, където вече не можеше да оцени грижите, които бях положила за косата си. А тя щеше да изпита огромно удоволствие, ако можеше да ме види. Аз обаче бях прекалено заета да си мисля, че Джанис никак нямаше да се зарадва.

Най-после се върнах до палата „Толомей“ и застанах решително пред входа, стиснала пазарската си чанта. Още преди да протегна ръка към вратата, пазачът ми я отвори галантно и я задържа внимателно, въпреки че голямата полуавтоматична пушка му пречеше. Той не ми се усмихна, но приех жеста му като знак, че хората забелязват преобразяването ми.

Отвътре палатът на предците ми бе също толкова строг, колкото и отвън. Ако не знаех, че се намирам в банка, щях да предположа, че съм в църква. Шест гигантски колони от червени тухли поддържаха високия таван. Гишетата, столовете и хората, които вървяха по мраморния под, заемаха съвсем малка част от помещението и белите лъвски глави, подаващи се от древните стени сякаш въобще не забелязваха присъствието им.

— Да? — обърна се към мен чиновничка с тънки като конец рамки на очилата.

Наведох се към нея.

— Възможно ли е да поговоря с господин Франческо Макони?

Тя ме изгледа подозрително.

— Тук няма господин Франческо.

— Няма Франческо Макони?

В този момент жената реши, че трябва да свали очилата си, остави ги на плота и ми се ухили с прекалено любезната усмивка на човек, готов да забие игла във врата ти.

— Не.

— Но аз знам, че е работил тук…

Не успях да продължа, тъй като чиновничката от съседното гише се включи в разговора.

— За президент Макони ли говорите? — прошепна тя със страхопочитание.

— Бил е тук преди двайсет години, нали?

Жената изглеждаше ужасена.

— Президент Макони винаги е бил тук!

— Възможно ли е да поговоря с него? Той е стар приятел на родителите ми, Даяна и професор Толомей. Аз съм Жулиета Толомей.

И двете жени се вторачиха в мен, сякаш бях призрак, внезапно появил се пред очите им. Без да изрече и дума, чиновничката, която отначало се бе опитала да ме обезкуражи, окачи очилата обратно на носа си, вдигна телефона и проведе бърз разговор на италиански. После остави слушалката почтително и се обърна към мен с нещо като усмивка.

— Президент Макони ще ви приеме веднага.

Президент Макони беше изтънчен мъж на около шейсет години, облечен в изискан костюм и вратовръзка. Бе постигнал изненадващ успех в примесването на няколкото дълги косъма от едната страна на плешивото си теме към другата. Заради странната си прическа, той се движеше сковано, но в очите му проблясваше искрена топлота.

— Госпожице Толомей? — Любезно ми протегна ръка той и ми кимна да го последвам нагоре по стълбите. — Това е неочаквано удоволствие.

Никога преди не бях приемана на горните етажи на банка, но подозирах, че това, което се случваше днес в палата „Толомей“, не бе типично за банките като цяло. Тук, дори най-авангардният вътрешен дизайн беше безпомощен пред сграда, която бе почти на осемстотин години. Неравните стени и изкорубените подове напомняха постоянно на сегашните обитатели, че сградите надживяват деловите начинания, затова е разумно да се проявява известно смирение.

Кабинетът на президент Макони се намираше на последния етаж и откриваше великолепна гледка към църквата „Сан Кристофоро“ и няколко други впечатляващи сгради в квартала. Пристъпих напред и се спънах в пластмасова кофа, сложена в средата на голям персийски килим. След като се увери, че не съм пострадала, президент Макони грижливо върна кофата точно на мястото, където стоеше преди да я сритам.

— Покривът тече — обясни ми той, като вдигна очи към напукания гипс по тавана. — Но не можем да открием къде точно. Странна работа. Капе, дори когато навън не вали.

Той сви рамене и ме покани да се настаня на един от двата майсторски резбовани махагонови стола пред бюрото му.

— Старият ни президент обичаше да казва, че сградата плачела. Между другото, той познаваше баща ви.

Президент Макони се настани зад бюрото, облегна се на кожения стол и сключи пръсти.

— Е, госпожице Толомей, с какво мога да ви помогна?

По някаква причина, въпросът ме изненада. Толкова се бях съсредоточила върху идването си тук, че въобще не бях обмислила следващата стъпка. Този Франческо Макони, който досега живееше във въображението ми, знаеше много добре, че бях дошла за съкровището на майка ми и бе чакал нетърпеливо всичките тези години да го предаде на наследницата.

Истинският Франческо Макони обаче се държеше по съвсем различен начин. Започнах да обяснявам защо бях дошла и той ме изслуша безмълвно, като от време на време кимаше. Когато най-после млъкнах, той ме изгледа замислено без да проговори.

— Затова се чудех — продължих, осъзнала, че бях забравила най-важната част, — дали можете да ме заведете до сейфа на майка ми.

Извадих ключа от джоба си и го сложих на бюрото, но президент Макони едва го погледна. След кратко мълчание, той стана и отиде до прозореца; скръстил ръце зад гърба си, се загледа намръщено към покривите на Сиена.

— Майка ви — каза той накрая — беше мъдра жена. А когато господ отнася мъдрите в рая, той ни оставя мъдростта им. Техният дух продължава да живее около нас безмълвно като бухал, чийто очи виждат в нощта, която за нас е само непрогледна тъмнина.

Той замълча за момент и опипа оловното стъкло, което се бе измъкнало от рамката на прозореца.

— В някои отношения, бухалът е подходящ символ за цяла Сиена, а не само за нашия квартал.

— Защото всички хора в Сиена са мъдри? — попитах, тъй като не схващах какво точно имаше предвид.

— Защото бухалът има древен предшественик. За гърците, това била богинята Атина. Римляните я наричали Минерва. В римски времена, тя имала храм тук в Сиена. Старата Сиена, града на Богородица. Нали разбирате? Затова ние винаги сме обичали Дева Мария, дори в древните времена преди раждането на Христос. За нас, тя винаги е била тук.

— Президент Макони…

— Госпожице Толомей — най-после се обърна към мен той, — опитвам се да реша как майка ви би искала да постъпя. Искате да ви дам нещо, което й причини много мъка. Дали наистина тя би искала да го получите? — опита се да се усмихне той. — Но пък надали аз трябва да взимам решението. Тя го остави тук и не го унищожи, значи сигурно е искала да ви го предам. Въпросът е: абсолютно сигурна ли сте, че го искате?

В последвалото мълчание и двамата чухме ясно звука от водната капка, която падна в пластмасовата кофа в слънчевия ден.

След като повика втория пазител на ключа, сериозния господин Виргилио, президент Макони ме поведе надолу по друга стълба — спирала от стари камъни — очевидно построена заедно с палата, към дълбоките мазета на банката. За първи път осъзнах, че под Сиена се намираше друг свят. Свят на пещери и сенки, които контрастираха рязко с горния свят.

— Добре дошла в „Ботини“ — каза президент Макони, докато вървяхме по коридора, напомнящ на пещера. — Това е старият подземен канал от преди хиляда години, който отвеждал вода към Сиена. Всичко е от пясъчник, но с примитивните инструменти от онова време, сиенските строители успели да изкопаят лабиринт от тунели, които отвеждали прясна вода към обществените фонтани и в мазетата на някои частни къщи.

— Съществува ли карта на цялата система? — попитах, като докоснах грубата стена.

— О, не! — изуми се Макони от наивността ми. — Никой не познава цялата система. Има много истории за тайни тунели, но не искаме хората да се мотаят из тях и да ги проучват. Нали разбирате, пясъчникът е шуплив. Рони се. Цяла Сиена е построена върху него.

Отдръпнах ръката си бързо.

— Тази стена е укрепена, нали?

Президент Макони ме изгледа леко засрамено.

— Не.

— Но тук сме в банка? Това ми изглежда… опасно.

— Навремето — отвърна той, като повдигна вежди отбранително — някакви типове се опитаха да проникнат в банката. Веднъж. Изкопаха тунел. Нужни им бяха месеци.

— Какво стана с тях?

Президент Макони посочи към охранителната камера, монтирана в един мрачен ъгъл.

— Разполагаме с идеална охранителна система. Когато алармата запищя, крадците избягаха през тунела без да откраднат нещо.

— Кои бяха те? — попитах. — Разбрахте ли?

Той сви рамене.

— Някакви типове от Неапол. Никога повече не се върнаха тук.

Най-после стигнахме до трезора. Президент Макони и господин Виргилио прокараха електронните си карти и отвориха масивната врата.

— Виждате ли? — гордо ме попита президент Макони. — Дори президентът не може да отвори трезора сам. Както казват, пълната власт корумпира напълно.

В трезора, сейфове покриваха всяка стена от пода до тавана. Повечето бяха малки, но имаше няколко с размера на шкафовете за багаж по летищата. Сейфът на майка ми бе със среден размер. Президент Макони ми го посочи и ми помогна да завъртя ключа, после двамата с господин Виргилио любезно напуснаха помещението. След секунда чух драскане на кибрит и разбрах, че са се възползвали от възможността да изпушат по цигара в коридора пред охранителните камери.

Откак прочетох писмото на леля Роза за първи път, из главата ми се въртяха различни идеи за съкровището на майка ми. Бях положила огромни усилия да сдържа очакванията си, за да не се разочаровам. Но и в най-скромните си фантазии откривах великолепна златна кутия, заключена и пълна с обещания, също като сандъците със съкровища, които пиратите заравяха по самотни острови.

Майка ми не беше оставила нищо подобно. Открих дървена кутия със златни орнаменти. Не беше заключена, но закопчалката бе ръждясала и не можех да я отворя. Разтърсих кутията и се опитах да отгатна съдържанието й. Беше с размера на миниатюрна фурничка и то учудващо лека, което веднага изключи възможността за скрити златни кюлчета и бижута. Но пък съкровищата бяха под различна форма, а аз определено нямаше да отхвърля купчина хартиени банкноти с трицифрена деноминация.

Докато се сбогувахме, президент Макони настоя да ми поръча такси. Обясних му, че не се нуждая от такова. Златната кутия потъна на дъното на пазарската ми торба, а хотел „Чизарели“ се намираше съвсем наблизо.

— На ваше място щях да внимавам и да не се разхождам наоколо с това. Майка ви винаги беше изключително внимателна.

— Но кой знае, че съм тук? И че съм взела кутията?

Той сви рамене.

— Салимбени…

Засмях се.

— Не ми казвайте, че старата семейна вражда продължава.

Президент Макони отмести очи с неудобство.

— Салимбени винаги ще бъдат Салимбени.

Докато се отдалечавах от двореца „Толомей“, си повторих това изречение няколко пъти, като се чудех какво точно означаваше. Накрая реших, че от това място не можех да очаквам друго. Ако се съдеше по разказаното от Ева Мария за свирепите съперничества и кални номера в съвременното „Палио“, старите семейни вражди от Средновековието все още продължаваха, само оръжията бяха други.

Припомняйки си, че произхождам от семейство Толомей, тръгнах с наперена походка покрай палат „Салимбени“. Просто исках да покажа на Алесандро, ако случайно погледнеше през прозореца в този момент, че в града вече има нов шериф.

Точно тогава, когато погледнах през рамо, за да се уверя, че съм отпратила ясно послание, забелязах мъж, който вървеше след мен. Някак си не подхождаше на околната среда. „Банки ди Сопра“ бе пълна с туристи, майки с колички и хора в делови костюми, които говореха високо по мобилните си телефони и жестикулираха оживено. Този мъж обаче бе облечен в мизерен анцуг, а огледалните очила на носа му не можеха да скрият факта, че гледаше право в пазарската ми чанта.

Дали си въобразявах? Или пък думите на президент Макони бяха опънали нервите ми? Поспрях пред витрината на един магазин, като се надявах, че мъжът ще ме отмине и ще си продължи по пътя. Но той не го направи, а също спря и се престори, че разглежда залепен на стената афиш.

За първи път изпитах страх и започнах да обмислям следващия си ход. Имах само една възможност. Ако продължах напред, той сигурно щеше да грабне чантата от ръката ми или щеше да ме проследи и да ме посети по-късно.

Влязох в магазина, като си тананиках небрежно, втурнах се към продавача и го попитах дали мога да изляза през задния вход.

Той дори не вдигна поглед от списанието си за мотори, а просто ми посочи врата в задната част на помещението.

След десет секунди изскочих в задна уличка и едва не съборих редицата скутери, паркирани един до друг. Нямах представа къде се намирам, нито как да се върна в хотела оттук. Но важното беше, че чантата си е у мен.

Когато таксито ме остави пред хотел „Чизарели“, с радост бих платила какво ли не за возенето. Но шофьорът запротестира, когато му оставих огромен бакшиш и ми върна повечето пари.

— Госпожице Толомей! — разтревожено се втурна към мен директор Росини веднага щом влязох в хотела. — Къде бяхте? Капитан Сантини току-що бе тук. В униформа! Какво става?

— О! — опитах да се изсмея, явно Алесандро не бе тъпак. — Да не е дошъл да ме покани на кафе?

Директор Росини се вторачи в мен неодобрително.

— Не мисля, че капитанът беше тук, за да ви ухажва, госпожице Толомей. Предлагам да му се обадите. Ето… — Той ми подаде визитната картичка с благоговение, сякаш бе нафора. — Номерът на мобифона му е написан на гърба, виждате ли? Предлагам… — Той повиши глас, когато продължих покрай него по коридора. — … да му се обадите веднага!

През следващия час опитах почти всичко — пинсети, нокторезачка, сапун и вода, дори мили думи, но нищо не успя да отвори кутията със съкровището. Закопчалката бе солидно ръждясала, което ми подсказа, че златните орнаменти всъщност въобще не бяха златни. Накрая реших да действам с груба сила и започнах да удрям кутията с тънкия ток на една от новите си обувки, като шепнех извинения към Умберто. Дори метнах кутията на пода със закопчалката надолу. Едва тогава, когато тя най-после се отвори, се сетих, че умът ми бе замъглен от алчност и, ако в кутията имаше крехък предмет, вече сигурно бе счупен.

Но вътре нямаше нищо чупливо. Всъщност, нямаше почти нищо. Беше пълна с хартии. При това отегчителни. Не пари или борсови акции, или нотариални актове, а писма в пликове и различни текстове, прихванати с телбод или ластик. Единствените предмети бяха тетрадка с драсканици, евтин екземпляр на „Ромео и Жулиета“ и старо кръстче на сребърна верижка.

Разгледах кръстчето, като се чудех дали е много старо и изключително ценно. Но силно се съмнявах. Дори да беше адски старо, все пак бе направено от сребро и не виждах нищо специално в него.

Същото бе и с екземпляра на „Ромео и Жулиета“. Прелистих го няколко пъти, твърдо решена да открия стойността му, но в книгата нямаше нищо обещаващо, дори бележки в полетата.

В тетрадката имаше някои интересни рисунки, които с малко въображение биха могли да бъдат свързани с търсене на съкровища. Или пък бяха просто скици на посещавани музеи и градини със скулптури. Една от тях определено бе привлякла погледа на майка ми, ако въобще тетрадката бе нейна. Представляваше мъж и жена. Коленичил, мъжът държеше жената в ръцете си. Ако очите й не бяха отворени, щях да предположа, че е мъртва или заспала. В тетрадката имаше поне двайсет скици на тази скулптура. Много от тях представяха детайли като например черти на лицето, но нищо не ми подсказа какво бе привлякло майка ми към статуята.

На дъното на кутията лежаха шестнайсет писма. Пет бяха от леля Роза, която молеше мама да се откаже от „смахнатите си идеи“ и да се прибере у дома. Други четири бяха също от леля Роза, но изпратени по-късно и майка ми никога не ги бе отваряла. Останалите бяха на италиански, изпратени на мама от хора, които не познавах.

В кутията имаше само още няколко напечатани текста. Някои бяха избелели и овехтели, докато други — нови и по-здрави. Повечето бяха на английски, но един бе на италиански. Дори и той беше с английско заглавие. Всичките, с изключение на италианския, бяха преводи, написани след изобретяване на пишещата машина.

Докато преглеждах купчината, постепенно ми стана ясно, че в привидната лудост имаше рими и логика. След като осъзнах това, не ми бе нужно дълго време, за да подредя на леглото си текстовете в хронологичен ред.

След като ги подредих обаче, ми беше нужно много по-дълго време да осмисля колекцията. Първите четири текста, всичките от четиринайсети век, бяха загадъчни и често откъслечни, докато по-късните текстове бяха по-ясни. Най-важното бе, че по-късните текстове имаха нещо общо — всичките бяха версии на историята на Ромео и Жулиета; последна беше познатата пиеса на Шекспир.

Изненадах се, когато открих, че прочутият Бард не бе измислил историята, а просто се бе възползвал от писанията на други автори. Признавам, че Шекспир бе гениален писател и, ако не бе прекарал цялата случка през машината си за пентаметри, тя надали щеше да стане толкова известна. Но все пак историята, озовала се на бюрото му, си бе добра. Интересното бе, че най-ранната й версия, написана от Масукио Салернитано през 1476 година, не разказваше за събития, случили се във Верона, а тук — в Сиена.

Литературното откритие ме отклони от факта, че констатирах сериозно лично разочарование. В кутията на майка ми нямаше нищо с парична стойност, а сред хартиите, които прегледах досега, не срещнах дори смътен намек за скрити някъде другаде семейни ценности.

Вероятно трябваше да се засрамя, че разсъждавах по този начин. Може би трябваше просто да съм благодарна задето държах в ръцете си нещо, което бе принадлежало на майка ми.

Но бях прекалено объркана, за да разсъждавам логично. Какво, за бога, бе накарало леля Роза да вярва, че тук имаше нещо изключително ценно? Нещо, което си заслужаваше пътуването до най-опасното от всички места — Италия? И защо майка ми бе пазила кутията с хартии в банков сейф?

Почувствах се тъпо, особено като се сетих за типа в анцуга. Разбира се, че не ме е следял. Сигурно и той бе продукт на прекалено развинтената ми фантазия.

Напълно лишена от ентусиазъм, започнах да разлиствам ранните текстове. Два от тях, „Признанията на монах Лоренцо“ и „Писмата на Жулиета до Джианоза“, представляваха просто колекция от странни откъси като: „заклех се пред Богородица, че съм действал в съответствие с…“ и „… по целия път до Сиена в ковчег заради страха от разбойници“.

„Дневника на маестро Амброджио“ изглеждаше по-смислен, но когато се зачетох в него, почти ми се поиска да не го бях правила. Който и да беше маестрото, страдаше от говорна диария и бе отбелязал всяка тъпотия, случила се с него и приятелите му през 1340 година. Доколкото успях да разбера, нямаше нищо общо с мен или с каквото и да било друго в кутията на майка ми.

Внезапно обаче погледът ми попадна на едно име в текста на маестрото.

Жулиета Толомей.

Трескаво се вторачих в страницата. Нямаше грешка. След дълги размишления относно това колко трудно е да нарисуваш идеалната роза, многословният маестро Амброджио бе изписал няколко страници за млада жена с име като моето. Съвпадение ли беше?

Облегнах се на възглавницата и зачетох дневника от самото начало, като от време на време преглеждах откъслечните писма на Жулиета и изповедите на монах Лоренцо. Така започна пътешествието ми из Сиена през 1340 година и връзката ми с жената, носеща моето име.