Жулиета

VIII.II.

— Жулиета Толомей!

Старият монах се надигна от стола си, притисна изкривените си ръце към главата ми и се вгледа в очите ми. Едва тогава докосна кръстчето на врата ми с благоговение. След като видя достатъчно, той се наведе и ме целуна по челото със сухи устни.

— Монах Лоренцо — обясни ми Ева Мария, — е лидерът на братство Лоренцони. Лидерът винаги приема името Лоренцо в чест на приятеля на предшественицата ти. Велика чест е, че тези хора се съгласиха да дойдат тук тази вечер и да ти дадат нещо, което ти принадлежи. В продължение на стотици години, монасите от братството очакват този момент с нетърпение.

След като Ева Мария замълча, монах Лоренцо подкани останалите монаси да се надигнат и те се подчиниха безмълвно. Един от тях се протегна и взе малка кутийка, оставена на масата. Монасите си я подаваха церемониално и накрая тя достигна до монах Лоренцо.

Веднага щом познах кутийката — беше като онази, която намерих в багажника на Алесандро следобед — се свих притеснено, но Ева Мария заби пръсти в гърба ми, за да се увери, че ще остана на мястото си. Монах Лоренцо се впусна в дълги обяснения на италиански, а тя превеждаше всяка дума задъхано.

— Това е съкровище, пазено през вековете от Богородица, и трябва да го носиш. В продължение на много години било заровено с истинския монах Лоренцо, а когато преместили трупа му от палата на Салимбени в светите земи във Витербо, монасите го открили при останките му. Вярвали, че той го е погълнал, за да не попадне в неподходящи ръце. Оттогава е изчезвал много пъти, но сега е тук и може отново да бъде благословен.

Най-после, монах Лоренцо отвори кутийката и показа пръстена на Ромео, поставен върху синьо кадифе. Всички, дори аз, се наведоха да го видят.

— Господи! — прошепна Ева Мария. — Това е венчалният пръстен на Жулиета от 1340 година. Принадлежал на Ромео, но той й го дал по време на тайна церемония. По-късно Салимбени й го взел. Чудо е, че монах Лоренцо е успял да го спаси.

Хвърлих бърз поглед към Алесандро. Очаквах да изглежда поне малко виновен задето бе шофирал цял ден с проклетото нещо в багажника си и ми бе разказал само част от историята. Но изражението му бе абсолютно невинно. Или не изпитваше никаква вина, или ужасно добре се преструваше. Междувременно, монах Лоренцо благослови многословно пръстена, после го извади от кутията с треперещи ръце и го подаде на Алесандро.

— Ромео Марескоти, моля.

Алесандро се поколеба преди да вземе пръстена и, когато вдигнах очи към него, видях да си разменя с Ева Мария мрачен и сериозен поглед, който очевидно бележеше някакъв важен символичен момент между тях. Сърцето ми се сви.

Точно в този миг ме заля втора вълна на забвение. Залюлях се, а стаята се завъртя пред очите ми. Сграбчих ръката на Алесандро за подкрепа, примигвах няколко пъти и се опитах да се съвзема. За моя изненада, нито той, нито Ева Мария си позволиха да прекъснат церемонията заради внезапното ми прилошаване.

— През Средновековието — преведе Алесандро думите на монах Лоренцо — било съвсем просто. Мъжът казвал: „Давам ти този пръстен“ — и това било сватбата.

Той хвана ръката ми и плъзна пръстена на безименния ми пръст.

— Няма диаманти. Само орел.

За техен късмет бях прекалено замаяна, за да изразя мнението си за прокълнатия пръстен, изваден от шкембето на мумия, който бе нахлузен на пръста ми без мое съгласие. Стори ми се, че някакъв чужд елемент, не виното, а нещо друго, потискаше волята ми и всичките ми рационални мисли бяха погребани под купчина пиянски фатализъм. Затова просто останах на мястото си кротка като крава, а монах Лоренцо отпрати дълга молитва към небесата, после вдигна друг предмет от масата.

Беше кинжалът на Ромео.

— Този кинжал е омърсен — обясни ми Алесандро тихо. — Но монах Лоренцо ще се погрижи за него и ще се увери, че няма да причини повече беди…

Дори в замаяното си състояние, си помислих саркастично колко мило бе това от негова страна и колко мило бе от страна на Алесандро да даде на този тип семейното ми съкровище, но не казах и дума.

— Шшт! — Ева Мария не се интересуваше дали разбирах какво става. Единственото, което имаше значение за нея бе монах Лоренцо да продължи вълшебствата си без прекъсване. — Дайте си десните ръце!

Алесандро и аз я изгледахме учудено. Тя сложи дясната си ръка върху кинжала, който монахът протягаше към нас.

— Хайде! — каза тя. — Сложи си ръката върху моята.

Подчиних се. После Алесандро сложи ръка върху моята. За да затвори кръга, монах Лоренцо сложи свободната си ръка върху тази на Алесандро и започна да мълви молитва, която звучеше като призив към силите под нас.

— Никога вече — прошепна Алесандро, пренебрегвайки предупредителния поглед на Ева Мария, — този кинжал няма да нарани Салимбени, Толомей или Марескоти. Кръгът на насилие се затвори. Никога вече няма да можем да се нараняваме един друг с оръжие. Мирът най-после дойде и този кинжал трябва да бъде върнат там, откъдето е дошъл, обратно във вените на земята.

Монах Лоренцо приключи молитвата си и грижливо постави кинжала в правоъгълна оловна кутия с ключалка. Подаде кутията на един от братята си и най-после вдигна очи и ни се усмихна, сякаш това си бе напълно нормално светско събитие, а не бяхме участвали в средновековен венчален ритуал и акт на екзорсизъм.

— А сега — въодушевено извика Ева Мария, — последното. Писмото…

Тя изчака търпеливо монах Лоренцо да извади от джоба на расото си найлонов плик с пожълтяло парче пергамент в него и да ми го подаде. Ако наистина беше писмо, бе много старо и никога не бе отваряно, защото все още бе запечатано с червен восък.

— Това — обясни Ева Мария, — е писмо, изпратено от Джианоза на сестра й през 1340 година, докато Жулиета живеела в дома на Толомей. Монах Лоренцо никога не успял да й го предаде, заради всичко, което се случило по време на надбягването. Братята Лоренцони го намерили наскоро в архивите на манастира, където монах Лоренцо отвел Ромео, за да го лекува, след като спасил живота му. Сега принадлежи на теб.

— Ъъъ… благодаря.

Застанах тъпо с плика в ръка и се зачудих дали трябваше да го отворя.

— Безкрайни благодарности! — извика Ева Мария и отговори на незададения ми въпрос като грабна плика от ръката ми и го подаде на Алесандро, който незабавно го натъпка във вътрешния си джоб, както очевидно бе постъпвал с доста мои вещи.

После тя щракна с пръсти във въздуха и след миг до нас се появи келнер с табла с антични бокали за вино.

— Моля — каза любезно Ева Мария и подаде най-големия бокал на монах Лоренцо, преди да обслужи нас и да вдигне собствената си чаша за тост. — О, Жулиета, монах Лоренцо казва, че когато всичко това приключи, трябва да отидеш във Витербо и да върнеш кръстчето на истинския му собственик.

— Какво кръстче? — попитах с надебелял език.

— Това. — Тя посочи кръстчето около врата ми. — Принадлежало е на монах Лоренцо и той си го иска обратно.

Въпреки букета от прах и полир за метал, отпих мощна глътка. Всяко момиче би имало нужда от силно питие в присъствието на призрачни монаси в бродирани наметала. Да не говорим за страховете ми относно пръстена на Ромео, който сега бе поставен на пръста ми, защото банда дъртаци вярваше, че там му е мястото. Е, толкова за семейното ми съкровище, помислих недоволно, като погледнах пръстена. Дори да беше от солидно злато, надали щеше да плати полета ми обратно към действителността. А що се отнасяше до кинжала, в момента заключен в оловна кутия, вероятно бе време да си призная, че всъщност никога не ми бе принадлежал.

— А сега — каза Ева Мария, като остави чашата си на масата, — е време за процесията ни.

Когато бях малка, сгушена на кухненската пейка, откъдето наблюдавах как Умберто работеше, той понякога ми разказваше истории за религиозните процесии в Италия през Средновековието. Знаех за свещениците, които разнасяли реликви на мъртви светци из улиците, за факли, палмови листа и религиозни статуи. От време на време, той споменаваше, че тези процесии продължават дори и сега, но аз никога не му бях повярвала напълно.

И определено никога не си бях представяла, че един ден аз самата ще участвам в процесия, при това уредена в моя чест, в която дванайсет монаси с кадилници обиколиха цялата сграда, включително спалнята ми, следвани от изкуфелите гости на Ева Мария.

Докато се движехме бавно из лоджията на втория етаж, затърсих с поглед Алесандро, но не го видях никъде. Явно не се бе шегувал, когато каза, че Ромео не можел да танцува. Забелязвайки разсеяността ми, Ева Мария ме хвана за ръката и прошепна:

— Знам, че си изморена! Защо не отидеш да си легнеш? Тази процесия ще продължи дълго. А утре, когато всичко приключи, ще си поговорим.

Не протестирах. Истината бе, че се чувствах абсолютно утрепана и копнеех да се просна в гигантското легло, дори ако това означаваше да пропусна остатъка от откачения купон на Ева Мария. И така, когато минахме покрай вратата ми, дискретно се измъкнах от групата и се пъхнах в стаята си.

Леглото ми бе още влажно от пръскането със светена вода, но не ми пукаше. Проснах се по корем, без дори да си събуя обувките, сигурна, че щях да заспя след миг. Все още усещах в устата си вкуса на виното, но нямах сили да се надигна и да отида да си измия зъбите.

Но докато лежах и чаках да заспя, усетих как унесът ми се изпарява. Внезапно ми просветна пред очите. Стаята спря да се върти и успях да фокусирам очи върху пръстена на ръката ми, който все още не можех да сваля. Стори ми се, че той излъчваше своя собствена енергия. Отначало, този факт ме изпълни с ужас, но все още бях жива и не бях засегната от унищожителните сили на пръстена, затова страховете ме напуснаха. Изпълних се с чувство за приятно очакване. Не знаех на какво се дължеше, но след като се замислих, не ми бе нужно дълго време да осъзная как и с кого бих искала да продължа забавлението.

Седнах и се протегнах към часовника си. Беше едва десет. Нищо чудно, че дъртаците още продължаваха да се веселят. Бях сигурна, че макар да се бе измъкнал от процесията, Алесандро още не си е легнал.

След като прекарах известно време в банята в гримиране и издокарване, излязох на балкона с надеждата да видя Алесандро в неговата спалня и да му привлека вниманието. Оказа се, че той стоеше на балкона, облегнал ръце на парапета и гледаше унило в нощта.

Той чу отварянето на вратата ми и знаеше, че съм там, но не се обърна. Само въздъхна дълбоко и каза:

— Сигурно ни мислиш за луди.

Едва удържах смеха си.

— Знаеше ли, че той ще е тук?

Стори ми се, че Алесандро потръпна.

— Кой?

— Монах Лоренцо. И цялата банда. Знаеше ли за тях?

Най-после, Алесандро се обърна към мен и ме погледна с очи, които бяха по-тъмни от обсипаното със звезди небе зад него.

— Ако знаех, нямаше да те доведа — каза той, после замълча за миг и добави. — Съжалявам.

— Не съжалявай — отвърнах спокойно, като се приближих до него и вдигнах ръка към стиснатите му челюсти. — Прекарвам си страхотно. Тези хора… монах Лоренцо… Мона Киара… сънищата са направени от тях.

Алесандро поклати глава.

— Не и моите сънища.

— И виж! — вдигнах ръка. — Получих си пръстена.

Той не се усмихна.

— Но пръстенът не е това, което търсеше.

— Откъде знаеш какво търсех? — възразих. — Аз самата не знам.

— Дойде в Сиена, за да намериш съкровище, нали?

— Може и да съм го намерила — отвърнах бързо. — Може би краят на проклятието на монах Лоренцо да е по-ценно от каквото и да било друго. Предполагам, че бижутата в гроба не са много ценни.

— Това ли искаш да направиш? — Погледна ме той в очите, търсейки душата ми. — Да сложиш край на проклятието?

— Нали това правихме тази вечер? — попитах, като обвих ръце около врата му. — Поправяхме злините от миналото. Оправяхме положението. Писахме щастлив край?

Той се намръщи.

— Не ме изкушавай.

Усмихнах се и се приближих още повече.

— Защо не?

— Защото — отговори той, като се помъчи да не ме целуне, — предпочитам да те имам за цял живот, отколкото да те обичам и да те загубя.

Вторачих се в него невярващо.

— Това думите на Ромео ли са?

Той сведе очи.

— Ромео си научи урока…

— Но забрави как да обича?

Принудих го да ме погледне и, когато го направи, го целунах. Алесандро изстена.

— Колко дълго си оставала на едно място? Гледам досието ти и си мисля… — Той се намръщи. — Мисля си, че една сутрин ще се събудя, а ти ще си изчезнала.

Усмихнах се отново.

— Може да съм търсила някого.

Той не отвърна на усмивката ми.

— Намери ли го?

— Така мисля.

Алесандро ме хвана за брадичката, раздразнен от закачките ми.

— По-добре ще е да си сигурна. Страхувам се, че този път трябва да е завинаги.

— Завинаги — казах, като завъртях пръстена с орела, — е започнало много отдавна. „Верни през вековете“, забрави ли? Не знам за теб…

Ръцете му се сковаха.

— Това не е игра!

— Не си играя — отговорих спокойно. — Повярвай ми, нямаше да съм тук и да танцувам с кръстницата ти и всичките й призраци, ако не бях сериозна.

Останахме вторачени един в друг известно време. Накрая, Алесандро се отпусна, а аз се протегнах, прилепих се до него и прошепнах в ухото му:

— Ако ме пуснеш да си отида сега, може да минат още шестстотин години преди да ме намериш отново. Готов ли си да поемеш този риск?

Знаех, че Джанис изгуби девствеността си на петнайсет години в хамак с изглед към Кейп Код. Макар по собствените й думи да бе излизала с някакъв загубеняк известно време, бе държала на честта си до един уикенд, когато съученик я покани във вилата си на брега и я запозна с откачения си братовчед, който носел боксерки с блестящи в тъмното планети по тях и чийто принос към семейните забавления бил да преследва всички с колелото си, да ги събаря на земята и да ги разплаква.

Джанис била единствената, която приела безумията му спокойно и накрая той самият заплакал, когато в два часа сутринта внезапно всички лампи в градината светнали. Баща му се появил с куче и пушка, последван от останалите членове на семейството. Открили потайните любовници, заклещени в хамака, под който били разпръснати дрехи и бельо.

Бях чувала историята безброй пъти и понякога ми се струваше, че я знаех по-добре и от Джанис. Дори я поправях, когато объркваше някоя подробност.

— Не, не, не! — намесвах се, учудена от тъпотата й. — Не си се чувствала така! Смяла си им се, забрави ли?

Тази нощ, докато се унасях в прегръдките на Алесандро, доволно си помислих как в някой бъдещ момент, когато заговорехме по темата, щях да надцакам приключенията на сестра си в хамака с история за гигантско легло в истински тоскански замък и, най-важното, със зашеметяваща гледка към единствения мъж в света, който си струваше високата цена.

Събудих се преди настъпването на деня и открих, че съм сама сред усуканите чаршафи. От градината долетя пронизителен птичи зов и сигурно точно той бе прекъснал съня ми. Според часовника ми бе едва два часа през нощта. Свещите бяха изгорели и единствената светлина в стаята беше блясъкът на луната.

Вероятно бях наивна, но се шокирах, че Алесандро е напуснал леглото ми по този начин при това през първата ни нощ заедно. Нежната му прегръдка преди да заспим ме накара да си мисля, че никога вече няма да ме пусне. А всичко, казано и сторено дотогава, ме накара да вярвам, че никога не би направил доброволно нещо, което да ме нарани.

Но все пак лежах сама и се чудех защо и къде бе изчезнал. Освен това ме тормозеха жажда и махмурлук от нещото, което ме бе зашеметило преди няколко часа. Объркването ми се засили от факта, че дрехите на Алесандро, както и моите, лежаха на пода до леглото. Запалих лампата, погледнах нощното шкафче и видях, че той дори е оставил там кожената каишка с куршума, която аз лично бях свалила от врата му преди няколко часа. Единственото логично обяснение за изчезването му бе, че е бил приет в рая като светец на позакъснелите девственици. Определено си го беше заслужил.

Тъй като дрехите ми ми се сториха прекалено далеч, започнах да се увивам в чаршафа, но се намръщих, когато видях свинщината, която бяхме сътворили по луксозните завивки на Ева Мария. И не само това, но омотано в белите чаршафи лежеше парче фина синя коприна, което не бях забелязала досега. Започнах да го развивам и в първия момент не го познах, вероятно защото не бях очаквала да го видя някога пак. И определено не в леглото ми.

Беше знамето от 1340 година.

Съдейки по усукания му вид, това безценно съкровище бе поставено в леглото от човек, твърдо решен да го види съсипано или поне да ме накара да спя върху него. Но кой? И защо?

Преди двайсет години майка ми направила всичко възможно да скрие знамето й да ми го предаде. Аз го бях намерила, но после бързо го бях изгубила и все пак то бе отново тук, точно под мен, като сянка, от която не можех да се отърва. Следобед в „Рока ди Тентанано“ бях попитала Алесандро дали знае къде е знамето. Загадъчният му отговор бе, че където и да се намира, то е безсмислено без мен. Сега, докато го държах и разглеждах, всичко внезапно си дойде на мястото.

Преди „Палио“ през 1340 година по време на бдението в катедралата в Сиена Ромео Марескоти предизвикал господин Толомей и злия господин Салимбени да позволят надбягването да определи кой ще спечели ръката на Жулиета. И не само това, ами дал обет на Богородица, че ако му дари победата и следователно знамето, той няма да превърне скъпоценната коприна в дрехи, а ще я използва като свят чаршаф за сватбената си нощ с Жулиета.

Проклетият Салимбени възнамерявал да използва знамето през първата си нощ с Жулиета, но се провалил в опитите си да превземе булката на Ромео. Знамето и Богородица, която го благословила, омагьосали злодея, решил да омърси святата коприна заради собственото си извратено удоволствие. Накрая Салимбени бил принуден да го махне от дома си, сломен от могъществото му.

След всички тези разсъждения стигнах до извода, че точно заради това бях усетила миризма на тамян в стаята си по-рано вечерта. Монах Лоренцо бе искал да се увери лично, че след шестстотин години напразно очакване, знамето ще си бъде на мястото, когато Ромео най-после ме обладае.

Главата ми се завъртя от усилието да сглобя сложната мозайка, но положението ми се стори доста романтично. Братята монаси очевидно се бяха заели сериозно с мисията да помогнат на Толомей и Салимбени да поправят греховете от миналото, за да премахнат най-после проклятието на монах Лоренцо. Заради това бяха провели и церемонията с поставянето на пръстена на Ромео на пръста на Жулиета и скриването на кинжала, надявайки се да отпъдят злините му. Вече дори не възразявах срещу застилането на знамето в леглото ми. Все пак на Ромео и Жулиета бе писано да консумират брака си върху него.

Проблемът не беше в това. Важното бе, че който и да бе поставил знамето в леглото ми, сигурно бе в съюз с покойния Бруно Карера и, следователно, пряко или непряко, бе отговорен за взлома в музея на Бухала. А това бе причината братовчед ми Пепо да попадне в болницата с мозъчно сътресение и счупен крак. С други думи, седях със знамето в ръка не заради романтичен каприз. Реших, че ставаше дума за нещо много по-сериозно и зловещо.

Изгарях от желание да разбера какво се бе случило с Алесандро, затова най-после се надигнах от леглото. Но вместо да си търся дрехите, просто навлякох отново червената кадифена рокля и отидох до балконската врата. Излязох навън и напълних дробовете си с прохладния нощен въздух, после се протегнах да надникна в стаята на Алесандро, за да проверя дали по някаква причина е решил да се прибере там.

Не беше в стаята. Но всички лампи светеха и изглежда бе напуснал спалнята си забързано, без дори да затвори вратата след себе си.

Събрах всичката си смелост, отворих балконската врата и влязох вътре. Макар вече да го познавах по-добре от всеки друг мъж, когото някога бях виждала, някакво гласче в мозъка ми прошепна, че въобще не го познавах.

Застанах за миг насред стаята и се огледах. Очевидно това не бе просто стая за гости, а личната спалня на Алесандро. Ако обстоятелствата бяха други, с удоволствие щях да разгледам всички снимки по стените, както и малките бурканчета, пълни с миди и камъчета.

Докато се въртях из стаята, внезапно дочух далечни гласове откъм открехнатата врата към лоджията. Надникнах предпазливо, но не видях никого. Купонът очевидно бе приключил преди часове и цялата къща бе тъмна, с изключение на аплиците по стените.

Излязох на лоджията и се опитах да определя откъде идваха гласовете. Реших, че хората се намираха в друга стая за гости малко по-надолу по коридора. Гласовете долитаха отдалеч, а и съзнанието ми бе доста объркано, но все пак бях сигурна, че бях чула гласа на Алесандро. Умирах от любопитство да разбера кой бе събеседникът му. Знаех си, че няма да мога да заспя, докато не видя кой бе успял да го измъкне от леглото ми.

Вратата на стаята бе открехната. Запристъпвах на пръсти към нея, като внимавах да не попадна в светлината. Протегнах се да видя кой бе вътре и видях двама мъже. Дори чух части от разговора им. Алесандро наистина бе там. Седеше върху бюро, обут само в джинси, пушеше и изглеждаше впечатляващо напрегнат в сравнение с последния път, когато го бях видяла. Но веднага щом другият мъж се обърна към него, разбрах защо.

Мъжът беше Умберто.