Жулиета

V.IV.

Вече се зазоряваше, когато двете с Джанис най-после заспахме в хотелската ми стая. Проснахме се върху леглото, покрито с документи, замаяни от семейните истории. Прекарахме цяла нощ в обсъждането им и накрая Джанис знаеше почти колкото мен за Толомей, Салимбени, Марескоти и шекспировите им характери. Показах й всички документи от кутията на мама, включително вехтия екземпляр на „Ромео и Жулиета“ и тетрадката със скици. Като по чудо, тя не се възпротиви, че съм взела сребърното кръстче и съм го окачила на врата си. Интересуваше се повече от родословното ни дърво и Джианоза, чиито прапраправнучки бяхме.

— Виж — каза тя, като посочи дългия документ. — Навсякъде има Жулиета и Джианоза.

— Първите били близначки — обясних й, като й показах част от последното писмо на Жулиета до сестра й. — Виждаш ли? Тя пише: „… често казваше, че си четири минути по-малка от мен, но и четири века по-стара. Сега разбирам какво си имала предвид“.

— Мамка му! — изстреля Джанис, като отново заби нос в документа. — Може би всичките са били близначки! Може би се предава по наследство.

Но с изключение на факта, че средновековните ни адашки били близначки, трудно бе да намерим други сходства между техния живот и нашия. Те са живели във време, когато жените били безмълвни жертви на мъжките грешки. Ние обаче бяхме свободни да допускаме собствени грешки и да крещим за тях с пълна сила.

Едва в дневника на маестро Амброджио имаше нещо, което бе разбираемо и в нашия свят — парите. Салимбени подарил на Жулиета венчална корона с четири гигантски камъка — два сапфира и два изумруда и вероятно това бяха същите камъни, които после се озовали върху статуята на гроба й. Но заспахме преди да стигнем дотам.

Стори ми се, че едва бях заспала, когато телефонът ме събуди.

— Госпожице Толомей — енергично каза директор Росини, — будна ли си?

— Вече съм — отговорих намръщено и си погледнах часовника, който показваше девет. — Какво има?

— Капитан Сантини е тук и иска да се видите. Какво да му кажа?

— Мамка му! — изругах и огледах бъркотията наоколо. Джанис още хъркаше шумно до мен. — Каквото и да правиш, не му казвай, че сестра ми е тук. Ще сляза долу след десет минути.

С мокра от душа коса, се втурнах бързо надолу и открих Алесандро да седи на пейка в двора и да си играе разсеяно с цветче от магнолията.

— Добро утро — поздравих. — Някакви новини за Бруно?

— Отбих се вчера — каза той, като ме изгледа замислено, — но те нямаше.

— Така ли? — изненадах се лицемерно.

В нетърпението си да се запозная с моторизирания Ромео вчера, напълно бях забравила за срещата си с Алесандро.

— Странно. Е, какво каза Бруно?

— Не много — отговори Алесандро, като метна цветчето и се надигна. — Мъртъв е.

Ахнах шокирана.

— Доста внезапно — отбелязах.

Заразхождахме се из града и Алесандро ми обясни, че Бруно Карера бил намерен мъртъв в килията си на сутринта след ареста му. Трудно било да се определи дали ставало дума за самоубийство или някой затворник бил получил пари, за да го очисти, но както Алесандро посочи, нужен бе сериозен опит, ако не е и магия, за да се обесиш на овехтелите си връзки за обувки.

— Значи според теб е бил убит?

Въпреки характера, поведението и оръжието му, изпитах съчувствие към преследвача ми.

— Предполагам, че някой не е искал той да проговори — отбелязах.

Алесандро ме погледна така, сякаш подозираше, че знаех повече отколкото си признавах.

— Така изглежда — кимна той.

„Фонтебранда“ беше стар обществен фонтан и благодарение на канализацията вече не се използваше. Стоеше в средата на сложен лабиринт от градски улици. Беше от червени тухли и към него водеха широки стъпала, обрасли с трева и плевели. Първата ми мисъл бе, че навремето е бил малък амфитеатър, чиято сцена се състояла от три открити арки, гледащи към публиката. После обаче забелязах водата вътре.

Седнах на ръба до Алесандро и се загледах в кристалната й повърхност и калейдоскопа от светлина, отразен по стените и тавана.

— Знаеш ли — казах след малко, — предшественикът ти е бил истинско лайно!

Алесандро се изненада, после се засмя тъжно.

— Знам. Очаквах да не съдиш за мен по предшествениците ми. Надявам се, не сравняваш и себе си с твоите предшественици.

Наведох се и натопих ръка във водата.

— Можеш да задържиш кинжала. Не мисля, че Ромео някога ще си го поиска.

Вдигнах очи към него. Изпитвах нужда да обвиня някого за действията на Салимбени.

— Каква ужасна смърт. Но пък не е умрял, нали? Върнал се е, за да я спаси.

Поседяхме мълчаливо за момент. Алесандро се усмихваше на намръщената ми физиономия.

— Забрави всичко — най-после каза той — и бъди щастлива, че сме съвсем различни от тях.

Не му отговорих и усмивката му се разшири.

— Жива си! Виж! Слънцето грее. Денят е прекрасен. Това е най-подходящото време да разглеждаш фонтана. По-късно става мрачен и студен и няма дори да го познаеш.

— Странно е — отвърнах, като го погледнах право в очите, — че някое място може да се промени толкова много само за няколко часа.

Знаеше, че имах предвид него. Но не знаеше, че бях видяла снимки, които показваха как се вмъкваше в хотелската ми стая, затова просто сви рамене небрежно.

— Всичко си има и тъмна страна. Според мен, това прави живота интересен.

Не можах да не се усмихна на логиката му.

— Трябва ли да се страхувам?

— Ами… — Той свали сакото си, нави ръкавите на ризата си и се облегна на стената с предизвикателен поглед. — Старите хора ще ти кажат, че „Фонтебранда“ има специални сили.

— Продължавай. Ще те прекъсна, когато се уплаша достатъчно.

— Свали си обувките.

Избухнах в смях.

— Е, добре, вече се страхувам.

— Хайде, ще ти хареса.

Загледах го как сваля собствените си обувки и чорапи, навива крачолите на панталона си и натапя крака във водата.

— Не си ли на работа днес? — попитах, вторачена в краката му.

Алесандро сви рамене.

— Банката е на шестстотин години. Мисля, че може да оцелее без мен за един час.

— Разкажи ми за тези специални сили — подканих го и кръстосах ръце пред гърдите си.

Той се замисли за момент, после заговори:

— Вярвам, че има два вида лудост в света. Съзидателна лудост и унищожителна. Хората вярват, че водата от „Фонтебранда“ ще те подлуди, но в хубавия смисъл, съзидателния. Трудно е да се обясни. В продължение на почти хиляда години, мъже и жени пиели от водата и откачали. Някои ставали поети, а други — светци. Най-прочутата, разбира се, била Света Катерина, която израснала тук, в квартала на гъската.

Погледнах го ухилено.

— Всичките тия истории за светици — жени, които гладували до смърт и тичали наоколо боси… и за какво? Видения? Как можеш да наречеш това „съзидателно“? Просто си е лудост.

— Може и така да е. Но мисля, че за повечето хора да се закачиш с вериги за боен кораб в северните части на Атлантическия океан, когато имаш трийсет и осем градуса температура, също е лудост — намигна ми той. — Особено ако си от хората, които отказват да си натопят краката в този хубав фонтан.

— Казвам само — отвърнах, като си събух обувките, — че всичко зависи от гледната точка. Това, което изглежда съзидателно за теб, може да е унищожително за мен.

Натопих колебливо крака във водата.

— Мисля, че важното е в какво вярваш.

Не можах да разтълкувам усмивката му.

— Да не искаш да кажеш — попита той, като се загледа в мърдащите пръсти на краката ми, — че трябва да преосмисля теорията си?

— Мисля, че винаги трябва да преосмисляш теориите си. Ако не го правиш, те спират да бъдат теории. Превръщат се в нещо друго… — Размахах ръка във въздуха. — Превръщат се в дракони под кулата ти, които не пускат никой да влезе или излезе от нея.

Той ме изгледа развеселено.

— Знаеш ли, че тук драконът е символ на девствеността и защитата?

— Иронично — отвърнах. — В Китай драконът представлява младоженеца, истинския враг на девствеността.

Не проговорихме за известно време. Водата във фонтана се отразяваше в стената с търпеливата увереност на безсмъртен дух и за момент почти повярвах, че мога да започна да пиша поезия.

— Значи вярваш, че водата на „Фонтебранда“ те подлудява? — попитах накрая.

Алесандро се загледа във водата. Краката ни изглеждаха потопени в течен малахит. Най-после прикова очи в моите и се усмихна лениво, сякаш знаеше, че не се нуждаех от отговор. А отговорът се отразяваше в очите му, бляскаво зелено обещание за вълшебни преживявания.

Прокашлях се нервно.

— Не вярвам в чудеса.

Той сведе очи към врата ми.

— Защо тогава носиш това?

Докоснах нежно кръстчето.

— По принцип не го нося. За разлика от теб — кимнах към разкопчаната му риза.

— Имаш предвид това ли? — попита той, като издърпа предмета, който висеше около врата му на кожена връв. — Това не е кръст. Нямам нужда от кръст, за да вярвам в чудеса.

Вторачих се в медальона му.

— Носиш куршум?

Той се усмихна сухо.

— Наричам го „любовно писмо“. Спря на два сантиметра от сърцето ми.

— Здрав гръден кош.

— Здрав партньор. Тези куршуми са създадени да пронижат няколко човека. Този премина първо през друг човек.

Алесандро сви рамене и го прибра под ризата си.

— А ако не бях в болницата, щях да си остана на парчета. Явно господ може да ме намери дори когато не нося кръст.

— Кога стана това? Къде?

Той се наведе към водата.

— Казах ти. Бях в ада.

Опитах се да уловя погледа му, но не успях.

— Това ли е всичко? — попитах недоволно.

— Засега.

— Е, ще ти кажа аз в какво вярвам. В науката.

Изражението му не се промени, макар очите му да се спряха на устните ми.

— Мисля, че вярваш в нещо повече от науката. Против волята си. И затова се страхуваш. Страхуваш се от лудостта.

— Страхувам се? — Опитах се да се засмея. — Ни най-малко не се стра…

Той ме прекъсна, като загреба шепа вода и ми я поднесе.

— Ако не вярваш, пийни. Няма какво да загубиш.

— А стига бе! — отдръпнах се отвратено. — Тази вода е пълна с бактерии!

Той изсипа водата обратно.

— Хората я пият от стотици години.

— И полудяват!

— Виждаш ли? — Засмя се той. — Вярваш.

— Вярвам в микроби.

— Някога виждала ли си микроб?

Вторачих се мрачно във вбесяващата му усмивка, раздразнена задето ме бе подлъгал толкова лесно.

— Престани! — казах. — Учените непрекъснато ги гледат.

— Света Катерина видяла Христос — каза Алесандро весело. — Над църква „Сан Доменико“. На кого вярваш? На учения си, на Света Катерина, и на двамата или на никого?

Не му отговорих и той загреба нова шепа вода и я изпи. Предложи ми още веднъж, но аз пак се отдръпнах.

Алесандро поклати глава в престорено разочарование.

— Това не е онази Жулиета, която си спомням. Какво са ти направили в Америка?

Изстенах.

— Добре де, дай!

Изсърбах водата от ръката му, за да докажа, че не се страхувам. Дори не се сетих колко интимен бе жестът, докато не видях погледа му.

— Вече няма бягство от лудостта — прошепна той с дрезгав глас. — Вече си истинска сиенка.

— Преди седмица — напомних му, като пуснах ръката му, — ми каза да се разкарам оттук.

Той сведе глава.

— Сгреших.

— Сгреши? — Засмях се. — Алесандро Сантини сгреши?

— Този град се нуждае от хора като теб — отвърна той. — Без теб, ние ще сме призраци. Щастливи призраци, но…

— Може и аз да съм призрак — прошепнах тихо.

Алесандро поклати глава.

— Струваш ми се напълно жива. Дори малко прекалено жива. Но ако си призрак, аз също съм такъв, така че няма как да разбера.

— Очевидно — усмихнах се, — има неща, които призраците не могат да правят. Например да пият вино. Не и без много упражнения.

— Сигурен съм, че има и други неща — отвърна Алесандро.

Вероятно се шегуваше, но когато докоснах дланта, видях минали и предстоящи неща. Шокиращо видение и бях почти сигурна, че и той го бе преживял, тъй като усмивката му се стопи.

— Предполагам, че сме истински — казах, като бързо отдръпнах ръката си. — Може би просто имаме стари души?

Той кимна бавно.

— Трябва да се снабдим с нови души.

— И после какво? Ще бъдем Джак и Джил?

Алесандро се протегна и повдигна косата от очите ми.

— Стига Джил да не иска Джак да стане Джо.

Едва устоях на желанието да облегна глава на ръката му.

— Това не би се харесало на Шекспир.

Той бавно прокара пръст по бузата ми.

— Няма нужда Шекспир да знае.

Това, което видях в очите му, ми бе непознато като чужд бряг след бурна нощ в океана. Усетих присъствието на опасен звяр, праисторическо чудовище, което чакаше да изляза на брега. Не знам какво той видя в моите, но каквото и да беше, го накара да свали ръката си от лицето ми.

— Защо се страхуваш от мен? — прошепна той нежно.

Поколебах се.

— Имаш ли роднинска връзка с Лучано Салимбени?

Алесандро ме изгледа шокирано. Очевидно бе очаквал нещо съвсем различно.

— Защо? — попита той. — Мислиш, че той е убил Бруно?

Отместих очи настрани, раздразнена задето не ми отговори на въпроса.

— Бях останала с впечатлението, че Лучано Салимбени е мъртъв — казах колкото се може по-спокойно. — Но вероятно съм била погрешно осведомена. Като се има предвид всичко случило се, както и вероятността той да е убил родителите ми, вярвам, че имам право да знам.

Погледнах го право в очите и добавих:

— Ти си Салимбени. Ева Мария е кръстницата ти. Моля те, обясни ми как са навързани нещата.

Алесандро разбра, че няма да го пусна да се откачи лесно, изстена и прокара ръце през косата си.

— Добре, ще ти обясня. Но първо, ще ти разкажа историята, която чух от дядо ми преди да умре.

— Дълга ли е?

Той кимна мрачно.

— Много дълга.

— Преди да започнеш, наистина искам чаша кафе.

Подготовката за „Палио“ течеше с пълна сила на „Пиаца дел Кампо“. Минахме покрай купчина пясък, предназначен за надбягването. Алесандро коленичи и взе шепа от него с благоговеен вид.

— Виждаш ли? — показа ми той. — La Terra in Piazza.

— Позволи ми да отгатна. Думите ти означават: „Този площад е център на вселената“.

— Близо. Означават: „пръстта на площада“. Ето, пипни. — Той изсипа малко пясък в ръката ми. — Помириши го. Това означава „Палио“.

Докато вървяхме към най-близкото кафене, той ми посочи работниците, които разполагаха ватирани бариери из площада.

— Отвъд бариерите на „Палио“ светът не съществува — отбеляза Алесандро.

— Колко поетично — отвърнах, като дискретно изтупах ръцете си от пясъка. — Лошото е, че Шекспир си е падал толкова по Верона.

Той поклати глава.

— Никога ли не ти писва от Шекспир?

Вместо да защитя Барда, облегнах лакти на масата и казах игриво:

— Е, за кого ще заложиш в надбягването? И въобще интересуваш ли се от него? Ева Мария ми каза, че заради изгнанието, семейство Салимбени вече си няма квартал.

— Добре, това е! — каза той бързо, отегчен от заяжданията ми. — Мисля, че е време да ти разкажа историята на дядо ми.

Но в мига, когато заговори, мобифонът му иззвъня. Той провери номера, извини ми се и напусна масата. Върна се след пет минути, но нещо в поведението му се беше променило. Разбрах, че който и да му се бе обадил, очевидно му бе съобщил нещо неприятно. При това свързано с мен.

Чак след като ни поднесоха кафетата, той най-после заговори.

— Защо не ми каза за типа на мотора? — попита той престорено небрежно.

Видя, че бях прекалено шокирана, за да му отговоря и добави сухо:

— Имам смътен спомен от разказа ти, че те следи някакъв тип на дукати.

— О — едва успях да се засмея. — Този тип! Нямам представа. Никога вече не го видях. — Свих рамене небрежно. — Предполагам, че краката ми не са били достатъчно дълги.

Алесандро не се усмихна.

— Достатъчно дълги са за Ромео.

Вторачих се в него изненадано.

— Да не намекваш, че ме следи детският ти съперник?

Той отмести очи настрани.

— Не намеквам нищо. Просто съм любопитен.

Поседяхме за миг в неудобно мълчание. Виждах, че Алесандро е мрачен и надеждата ми да чуя историята за конспирацията на Салимбени почти се стопи.

— Виж сега — казах, като се опитах да спася поне част от предишната ни интимност. — Надявам се не мислиш, че все още мечтая за Ромео.

Алесандро не ми отговори веднага. Накрая заговори неохотно, тъй като осъзнаваше, че разкрива картите си.

— Просто ми кажи — помоли той, — хареса ли ти гледката от кула „Манджиа“?

Ахнах.

— Чакай малко! Да не би… да не би да ме следиш?

— Не — отговори той, не особено горд от себе си. — Но полицаите те държат под око. За твое собствено добро. В случай че човекът, убил Бруно Карера, реши да се позанимава с теб.

— Ти ли ги накара да го направят? — погледнах го право в очите и видях отговора. — Е, благодаря ти — казах сухо. — Жалко, че не бяха наоколо, когато онзи мръсник се промъкна с взлом в стаята ми онази нощ!

Алесандро дори не мигна.

— Да, но бяха наоколо снощи. И ми казаха, че са видели дукати, паркирано на улицата, и мъж в стаята ти.

Избухнах в смях, защото цялата история бе прекалено абсурдна.

— Това е смешно! Мъж в стаята ми? В моята стая?

Видях, че Алесандро не ми вярваше, затова спрях да се смея.

— Кълна се в живота си — казах искрено. — Снощи в стаята ми нямаше мъж. В кулата също нямаше мъж.

Тъкмо се канех да добавя: „Това бездруго не е твоя работа“, но се сдържах, тъй като осъзнах, че нямаше да съм искрена. Вместо това се засмях и казах:

— Олеле боже! Звучим като стара женена двойка.

— Ако бяхме стара женена двойка — най-после се усмихна Алесандро, — нямаше да ми се налага да питам. Мъжът в стаята ти щях да съм аз.

— Гените на Салимбени — завъртях очи, — отново надигат глава. Позволи ми да отгатна. Ако бяхме женени, щеше да ме оковаваш в тъмницата всеки път, когато излизаш от къщи?

Той се замисли за миг.

— Нямаше да ми се налага. След като ме опознаеше, нямаше да искаш никой друг. И… щеше да забравиш всекиго, когото си познавала преди.

Думите му, отчасти закачливи, отчасти сериозни, ме накараха да настръхна.

— Аха! Безсмъртната страст, бурните изблици…

Той се ухили на неумишлената ми покана.

— В сеното. Винаги, когато пожелаеш.

— Ти май се канеше да ми разкажеш история — подсетих го строго, като кръстосах крака. — Нещо за дядо ти и Лучано Салимбени?

Усмивката на Алесандро се изпари.

— Да, права си.

Той поседя мълчаливо за момент, като си играеше с лъжичката за кафе. Най-после вдигна очи и попита:

— Познаваш ли Шарлемейн?

Тъкмо когато отворих уста, за да попитам хапливо: „Лично ли?“, друг клиент се блъсна в стола ми и седна на съседната маса с дълбока въздишка.

Джанис.

Носеше широкопола шапка и огромни тъмни очила, но се държеше прилично. Просто взе менюто и се престори, че го разучава. Забелязах, че Алесандро я погледна и за момент се уплаших, че може би я бе разпознал от досието ми или бе доловил някаква особена прилика между нас. Не бях права. Но пък присъствието на непознат човек го обезкуражи да започне историята и отново потънахме в мълчание.

— Ein capuccino, bitte! — поръча тя на келнера с фалшивия немски акцент, който ме разсмиваше, когато бяхме деца. — Und eine grobe Berlinerpfannkuchen.

Не че бих го направила, но наистина ми се искаше да я убия. Не се съмнявах, че Алесандро се канеше да ми разкаже нещо изключително важно, а сега отново заговори за „Палио“, докато келнерът разпитваше безсрамната ми сестра от коя част на Германия е.

— Prague! — избъбри тя тъпо, но после реагира бързо на предупредителното ми изкашляне и се поправи. — Prague… heim… stadt.

Келнерът изглеждаше убеден, а също и доста влюбен, та бързо отиде да изпълни поръчката на дамата на сърцето си.

— Погледни „Балзана“ — Алесандро ми показваше герба на Сиена, отпечатан на чашата ми за капучино, като си мислеше, че внимавам какво ми говори. — Всичко е просто тук. Черно и бяло. Проклятия и благословии.

Погледнах чашата.

— Това ли означава? Проклятия и благословии?

Той сви рамене.

— Може да означава всичко, което си поискаш. За мен е индикатор на отношението.

— Какво имаш предвид? Чашата е наполовина пълна?

— Не — отговори той сериозно. — Това е инструмент в пилотска кабина. Показва ти, че си с краката нагоре. Когато гледам „Балзана“, знам, че съм застанал правилно.

Той сложи ръка върху моята без да обръща внимание на Джанис.

— А когато погледна теб, знам…

Бързо отдръпнах ръката си, тъй като не исках Джанис да види интимността ни и да започне да ме дразни по-късно.

— Какъв е този пилот, дето няма да знае, че е с краката нагоре? — смених темата.

Алесандро се вторачи в мен, объркан от това, че го отхвърлих така внезапно.

— Защо винаги искаш да водим битка? Не те разбирам.

— Какво точно не разбираш?

— Защо толкова се страхуваш… — Той ме погледна в очите. — … да бъдеш щастлива?

Това беше краят. Джанис не можа да издържи повече и избухна в смях зад немския си пътеводител. И макар да се опита да прикрие смеха си с кашлица, бе очевидно дори за Алесандро, че тя ни бе подслушвала. Той я изгледа враждебно, с което още повече ми хареса.

— Съжалявам — каза той, като извади портфейла си. — Трябва да се връщам.

— Аз ще се погрижа за сметката — уверих го. — Може да изпия още едно кафе. Свободен ли си по-късно? Все още ми дължиш онази история.

— Не се тревожи — отвърна той, като ме докосна нежно по бузата. — Ще си получиш историята.

Веднага щом Алесандро се отдалечи достатъчно, аз се обърнах към Джанис побесняла.

— Наистина ли трябваше да дойдеш тук и да провалиш всичко? — изсъсках разгневено. — Той тъкмо се канеше да ми разкаже нещо. За Лучано Салимбени!

— О, съжалявам — неискрено отвърна Джанис. — Не исках да прекъсвам любовните обяснения на типа, който ти прерови стаята. Сериозно, Джулс, напълно ли си се побъркала?

Тя забеляза, че не й възразих, но тъй като все още не се съгласявах с нея, изохка и метна пътеводителя на масата.

— Да, много е готин. Да, бих искала да оближа колекцията му от марки, но хайде стига! Как можеш да го оставяш да те манипулира така? Щеше да е различно, ако се стремеше само към опашката ти, но нали всъщност знаеш какво наистина иска.

— Всъщност — процедих ледено — не съм сигурна, че знам. Но ти очевидно имаш богат опит с лекета, така че, защо не ме просветлиш?

— Моооля те! — Джанис не можеше да повярва на наивността ми. — Очевидно е, че той се мотае наоколо, за да разбере кога ще започнеш да издирваш гроба. Чакай да позная. Никога не те е разпитвал за гроба и статуята, нали?

— Грешиш! — отвърнах бързо. — Когато бяхме в полицейския участък, ме попита дали знам нещо за статуята със златните очи. Явно няма представа…

— Явно има много добра представа! — прекъсна ме Джанис. — Най-старият номер от правилата — престори се, че нямаш представа.

— Какво намекваш? Той ще чака да намерим камъните и после ще ги открадне, така ли?

Още докато изричах думите, осъзнах, че в тях имаше логика. Джанис вдигна ръце безпомощно.

— Добре дошла в реалността, тъпачке! Съветвам те да зариташ този тип веднага и да се преместиш в моя пансион. Ще го направим да изглежда, сякаш отиваш на летището…

— И после какво? Ще се скрия в стаята ти? Градът е доста малък, ако още не си забелязала.

— Просто ме остави аз да се погрижа за всичко — отвърна Джанис. — И за нула време ще получим резултати.

— Знаеш ли, толкова си смешна, че направо ми се драйфа от теб. Заедно сме в тази история и…

— Сега сме заедно.

— И трябва да ти кажа, че предпочитам да бъда прекарана от него, отколкото от теб.

— Защо тогава не се втурнеш след него още сега? Сигурна съм, че той ще изпълни желанието ти с удоволствие. А междувременно, аз ще отида да видя как е братовчедът Пепо. А ти не си поканена.

Тръгнах към хотела сама, потънала в мисли. Но независимо колко упорито се опитвах да извъртя нещата, Джанис беше права. Не трябваше да се доверявам на Алесандро. Започвах да си падам по него, точно както той ме бе уверил, че ще стане. И в увлечението си почти вярвах, че неясните снимки на Джанис показват друг човек и чужда кола, а Алесандро ме бе следил само заради галантността си.

Освен това, той ми обеща да ми разкаже всичко. Не само за Лучано Салимбени, тоест Умберто, но и за дядо си и стария Шарлемейн. Не беше негова вината, че ни прекъснаха няколко пъти. Или беше? Ако наистина искаше да ми разкаже всичко това, защо не го бе направил по-рано? И защо сега, когато Джанис ни прекъсна, просто не ме покани да се върна в „Монте Паски“ с него и да ми разкаже историята по пътя?

Почти бях стигнала до хотел „Чизарели“, когато черна лимузина спря до мен и задният прозорец се отвори наполовина и разкри усмихнатото лице на Ева Мария.

— Жулиета! — възкликна тя. — Какво съвпадение! Влез и хапни парче локум!

Настаних се на кремавата кожена седалка срещу Ева Мария и се зачудих дали бях попаднала в капан. Но пък ако Ева Мария искаше да ме отвлече, защо просто не бе накарала Алесандро да го направи? Несъмнено, той бе споделил с нея, че вече е успял да ме накара да ям, или по-точно да пия, от ръката му.

— Толкова се радвам, че още си тук! — извика тя, като ми предложи парче локум в сатенена кутия. — Страхувах се, че кръщелникът ми те е уплашил и пропъдил. Трябва да се извиня заради него. Обикновено не е такъв.

— Не се притеснявай — отговорих, като облизах захарта от пръстите си и се зачудих дали тя въобще знаеше за срещите ми с кръщелника й. — Напоследък е много мил.

— Така ли? — Тя ме изгледа с повдигнати вежди, едновременно доволна от новината и раздразнена, че не я е чула по-рано. — Това е хубаво.

— Съжалявам, че си тръгнах от вечерята по този начин — извиних се. — Не се чувствах добре. А дрехите, които ми даде на заем…

— Задръж ги! — небрежно махна тя. — И без това имам прекалено много дрехи. Ще бъдеш ли тук този уикенд? В лозето ми ще има празненство и доста хора, с които би трябвало да се запознаеш. Хора, които знаят повече за предшествениците ти от семейство Толомей, отколкото аз. Купонът е утре вечер, но бих искала да останеш през целия уикенд.

Тя ми се усмихна като фея, сътворила каляска от проста тиква.

— Сигурна съм, че Вал Д’Орсия ще ти хареса много! Алесандро ще те докара. Той също ще дойде.

— Ъъъ… — смотолевих смутено.

Как можех да откажа? Но пък ако не откажех, Джанис щеше да ме удуши.

— Бих искала да дойда, но…

— Чудесно! — извика Ева Мария и се наведе да ми отвори вратата. — До утре. А, не си забравяй банския!