Лавандулови нощи

Осма глава

— Причиняваш ми болка — каза Изабел, след като известно време се беше влачила в нощта и вече нямаше сили да се препъва безпомощно след Корин. — Ако ще ме душиш, моля те, направи го сега. Достатъчно далече сме от къщата и аз ти обещавам, че няма да викам. Дори и ако ми изскочи езикът от гърлото.

Корин внезапно я пусна. В тъмното тя едва различаваше лицето му, но чуваше тежкото му, учестено дишане.

— Добре, да поговорим. Явно сме пропуснали да го направим досега.

— Да, така е — съгласи се Изабел. — Поне що се отнася до важните неща.

— Като например съпрузи.

— И починали съпруги. И жизнерадостни приятелки, с които цял следобед яздим.

— Моля? Защо извърташ нещата? Няма да ти се получи. Казах ти, че между мен и Мадлен няма нищо.

— Така ли? Възможно е. И тя ми каза нещо подобно: приятелството ви било твърде ценно, за да го натоварвате със секс.

— Е, не бих се изразил точно така, но… да, вярно е. Ние сме толкова добри приятели, че дори този следобед тя ми предложи един милион франка.

Изабел се ядоса.

— И какво иска в замяна? Да се ожениш за нея ли?

— Ти вече си омъжена.

— Да, пък и нямам един милион.

Корин я хвана в тъмното за раменете и леко я разтърси.

— Кога щеше да ми кажеш?

— За кое?

— Че си омъжена!

— Днес — отвърна Изабел и усети как гневът й отново се изпари. — И вчера. И преди това. Само дето не знаех как.

— Тогава може би ще опиташ сега. — Хватката на раменете й леко се отпусна. Сигурно на следващия ден там щеше да има сини петна.

Тя се опита да различи израза на лицето на Корин, но в тъмнината то изглеждаше като изсечено от дърво.

— Аз го напуснах — рече Изабел.

— Кога?

— Преди да дойда тук.

— Колко преди?

— Предишния ден — отвърна глухо тя.

— Значи едва от две седмици! — извика Корин.

Изабел също намираше, че звучи ужасно отскоро.

— Значи си напуснала съпруга си и няколко дни по-късно се хвърляш в обятията ми. — На Изабел това й прозвуча презрително.

— Да, но не съм го планирала.

— Не, разбира се, че не си. — Корин отмести ръцете си от раменете й. — Защо го напусна?

— Защото… вече не го обичам. Дори не сме приятели.

Корин се отпусна в един старинен стол, каквито имаше навсякъде из местността.

— Значи разводът ви няма нищо общо с мен?

— Няма. Той дори не знае, че съществуваш. — Поради липса на друго свободно място Изабел седна на земята до Корин.

— С бяла рокля си — напомни й той.

— Все ми е едно.

Известно време мълчаха един до друг. После Изабел, като не можеше повече да се сдържа, уви ръце около краката му.

— Отдавна трябваше да ти кажа, но се страхувах да не те отблъсна.

— Наясно бях, че няма как да си живяла досега като монахиня — каза Корин. — Но си още достатъчно млада, за да си омъжена. Някак си не съм си представял съпруг до теб.

— Съжалявам.

— Глупости. Вината не е твоя. И престани да коленичиш пред мен, сякаш сме в сцена от „Quo vadis“19.

Изабел послушно дръпна ръцете си от него и обгърна коляното си.

— Аз съжалявам — каза Корин. — Реагирах като ревнив любовник. Какво ти, аз съм ревнив любовник. Сигурно е заради думата, която употреби Мадлен. Тя каза ваканционна авантюра. И тогава изведнъж се почувствах… използван.

Изабел за малко да се засмее с глас.

— На мен пък ми каза, че съм ти само креватно зайче.

Двамата мълчаха. Чуваше се единствено тихото шумолене на вятъра в клоните на дърветата и песента на един славей, който всяка вечер по едно и също време изнасяше концерт в едно старо маслиново дърво.

— Горкият — каза Корин след малко.

— За кого говориш?

— За съпруга ти.

— О, не, повярвай ми, ако го познаваше, нямаше да го съжаляваш. — Изабел не искаше да каже нищо лошо за Фритьоф, но и се струваше нечестно да поема цялата вина за краха на брака им. — Той иска да се подложа на терапия, понеже смята, че само едно психическо разстройство може да ме накара да се разделя с него. Всъщност уязвена е само суетата му, иначе изобщо не му пука, че ще ме загуби.

— А какво имаше предвид с бракоразводния адвокат?

— Идеята беше моя. Както споменах, Фритьоф предпочита терапевтите.

— Не каза ли, че в сряда имате среща с адвоката?

— Щяхме да имаме — поправи го Изабел. — Но не исках да си тръгвам оттук.

Отново настъпи малка пауза.

— Може би щеше да е по-добре — каза накрая Корин.

— Хм. — Сърцето на Изабел се сви. — Звучи, сякаш искаш да се отървеш от мен.

— Не точно. Но аз държа на ясните отношения.

— Какво означава това?

— Бих се чувствал значително по-добре, ако ти не беше омъжена, а разведена.

— Разбирам — отвърна сериозно Изабел. Беше твърде тъжна, за да плаче.

Корин седна до нея на земята.

— Щом ти съсипваш роклята си, значи и аз мога да си съсипя панталона. — Той обгърна с ръка раменете й. Изабел обори глава на гърдите му.

Славеят в старото маслиново дърво пееше от душа и сърце.

Малко след Кьолн започна да вали дъжд.

— Пак същото. — Изабел пусна с въздишка чистачките.

Къде бе останала пролетта, в която буквално се къпеше през изминалите две седмици? Сякаш всичко, което обичаше, беше останало в Прованс. Тук-там храстите покрай магистралата навяваха усещане за зеленина и на места зимната сивота беше разкъсвана от някой разцъфтял декоративен храст, но това никак не променяше потискащото общо впечатление. Пътуването й към къщи се разтягаше като каучук, макар че, понеже беше неделя, поне нямаше товарни камиони.

Изабел бе опаковала набързо нещата си, направо плашещо бързо, както й се стори. Още през нощта натовари колата си, а после легна да поспи няколко часа по настояване на Корин.

— Ако си тръгнеш, без да се сбогуваш, никога няма да ти го простят — каза той и погледна многозначително към къщата, която спеше залята от лунна светлина и в очите на Изабел беше красива като приказен замък. Приказен замък с приказен принц, когото тя трябваше да напусне.

— Не е нужно да си тръгвате само защото имате съпруг — говореше госпожа Сесил, когато я прегръщаше на раздяла.

Беше рано сутринта и слънцето още не бе разкъсало нежните облаци над реката. Цялото семейство се събра на двора, Матилд и Ермелин още бяха по нощници, Бертран — несресан, а Лоран имаше паста за зъби в ъгълчето на устата си. Само леля Жермен продължаваше да спи.

— Аз не се връщам при съпруга си — почувства се длъжна да обясни Изабел. — Връщам се, за да уредя развода си.

— Е, това е друго — отвърна госпожа Сесил.

За голямо облекчение на Изабел никой не изглеждаше сърдит, задето бе премълчала за съществуването на Фритьоф. Напротив, всички се държаха мило както обикновено, дори малко по-мило.

Бертран бръкна съзаклятнически в джоба на панталона си и извади кръгло камъче.

— Това е талисман, госпожице. Ако го носите със себе си, нищо не може да ви се случи.

— Кога ще се върнете, госпожице? — попита Лоран.

— Ако сте умна, ще дойдете чак през юли, когато се прибира реколтата — изръмжа Ермелин.

Очевидно нямаше нищо против да види отново Изабел.

Матилд приготви набързо храна за изпът, а госпожа Сесил още веднъж я прегърна.

— Вие сте толкова мило момиче — прошепна й в ухото. — Ще ми липсвате.

Последен я прегърна Корин.

— Карай внимателно — заръча й той.

С огромни усилия Изабел успя да не се разплаче и да намокри ризата му със сълзи, а само кимна. Двамата си поговориха още малко и на нея й се искаше да му зададе хиляди въпроси. Но разбираше, че нещата трябва да стават едно по едно. Първо се налагаше да оправи своето минало, а после да мисли за бъдещето.

Изабел се разплака едва когато остави след себе си двата каменни лъва отдясно и отляво на портала. Всъщност плачеше почти през целия път. И сега, като че ли не стигаха нейните сълзи, небето започна на свой ред да отваря шлюзовете си. Вече отново се здрачаваше, а тя имаше още време до вкъщи.

Вкъщи ли?

От ужас тя без малко да натисне спирачката. От толкова грижи съвсем бе забравила, че вече няма „вкъщи“. В порив на мазохизъм си представи как позвънява на Фритьоф и го моли да я приюти. Знаеше какво задоволство би изпитал той да й посочи вратата. Не, трябваше й друг подслон, това беше ясно.

Изабел мина покрай синя табела с надпис, че след десет километра има бензиностанция и мотел, реши да спре там и да се обади по телефона. Разбира се, при леля Полет и чичо Лудвиг винаги беше добре дошла, но елементарната учтивост изискваше да ги уведоми за пристигането си.

— Аз съм, Изабел.

— Изабел, миличка. Имах някакво предчувствие, че ще се обадиш днес. Как си?

„Как си“ — за леля Полет това никога не беше празна фраза. И Изабел отговори най-откровено:

— Не особено добре, но после ще ви разкажа всичко. Намирам се в Солинген на магистралата, мисля, че до девет-девет и половина ще пристигна в Кил.

— Ще дойдеш тук? Сега? — Думите на старата жена прозвучаха ужасено и Изабел се стъписа.

— Да, мислех да поживея при вас няколко седмици. Но ако не е удобно, мога и другаде…

— Разбира се, че е удобно — добави бързо леля Полет. — Та това е твоят дом, миличка. Винаги много ти се радваме, знаеш това. Само че…

— Нещо не е наред ли? — Изабел усети как у нея се надига страхът. Имаше нещо различно. Нещо ужасно се беше случило.

— Досега не ти казвахме, защото знаем, че имаш достатъчно грижи, но след като ще идваш, няма как да го крием от теб.

— Какво става, за бога?

— Утре влизам в болница. Няма причина за тревога.

— Нещо лошо ли е?

Разбира се, че е нещо лошо, иначе нямаше да го крият толкова. Изведнъж Изабел си спомни за цяла редица странности, дреболии, които не бе вземала насериозно, защото беше изцяло заета със себе си. Гласът на чичо Лудвиг звучеше различно, а в някои от забележките на леля Полет имаше скрити указания, на които Изабел не беше обърнала внимание…

— Ще поговорим, когато се прибереш — каза леля Полет. — Не е толкова лошо, колкото звучи.

— А какво е? — чу се да пита Изабел. Устата й беше пресъхнала.

— Рак на гърдата.

Както се установи, леля Полет от доста време не се чувствала добре. Тези особени болки при дишане започнали няколко месеца по-рано и личният лекар ги отдал на продължителен бронхит. Чак седмици по-късно, когато й открили рака на гърдата, се разбрала истинската причина за болките: метастази в дробовете.

Изабел плачеше, докато леля Полет и чичо Лудвиг й описваха един през друг подробностите.

— Защо не сте ми казали нищо? — хлипаше тя.

— Нали ти казах, че звучи по-лошо, отколкото е — успокояваше я безпомощно леля Полет, докато чичо Лудвиг за хиляден път ставаше да вари чай, за да не видят, че и той плаче. — Вдругиден ще махнат тумора от гърдата, а после ще се подложа на химиотерапия заради метастазите в дробовете. В днешно време това лечение дава завидни резултати. Ще видиш, че след няколко седмици ще съм на линия.

Чичо Лудвиг понечи да каже нещо, но леля Полет го прекъсна:

— Нека мислим позитивно, Луи, така ни посъветва и лекарят!

— Ако не бях дошла, изобщо ли нямаше да ми кажете? — Изабел се чувстваше предадена и изоставена.

— Аз бях против — каза чичо Лудвиг. — Но Полет не искаше в никакъв случай да си разваляш почивката.

— Това не беше почивка. Никога не бих заминала, ако знаех за болестта й. Когато се обадих миналия път и чичо Лудвиг прозвуча така странно…

— … тогава очаквахме обаждане от онколога — прекъсна я чичо Лудвиг.

— И това, за загубения облог, беше лъжа, разбира се — рече Изабел.

— Налагаше се — поясни леля Полет. — За да не се разтревожиш и да си дойдеш.

— Но…

— Това все пак е моята болест. И ми е достатъчно, че аз се тревожа. В момента и на теб не ти е лесно.

— Да, но не мислиш ли, че…? — Изабел млъкна.

Сега наистина не беше моментът да упреква леля си. Като се имаше предвид какво й предстои, последното, от което се нуждаеше, беше хленчеща, укоряваща дъщеря.

Изабел решително си издуха носа и се насили да се усмихне.

— Значи съм дошла точно навреме. Чичо Лувиг има нужда някой да му приготвя богата на витамини храна, докато ти си в болницата.

— Така е — съгласи се леля Полет. — Той тъкмо казваше, че е време да започне сериозна диета, но аз не мисля така.

— И кой, освен мен ще навие косата на дамата с най-хубава прическа в цял Кил с тези ролки, които от хиляда деветстотин и петдесета година ги няма на пазара? — продължи Изабел, въодушевена от собствената си полезност. — Медицинските сестри няма да имат време, пък и дори в болницата да има фризьор, ще се отчае от тази прецизна работа.

— Така е — каза леля Полет. — Спокойно мога още няколко седмици да бъда най-добре фризираната дама в цял Кил, преди химиотерапията да направи от мен най-плешивата дама в цял Кил.

При тези думи чичо Лудвиг веднага стана отново и затърси вода за чай.

— Честно казано, радвам се, че си тук в този момент — прошепна леля Полет и хвана ръката на Изабел. — Чичо ти още не може да се справи с позитивното мислене. Тъжният му дакелски поглед ще ме довърши. Ще опиташ малко да го развеселиш, нали?

— Ще се постарая — обеща Изабел, твърдо убедена, че това няма как да стане.

— А сега разкажи за себе си — помоли леля Полет, когато чичо Лудвиг се върна с току-що направения чай. — Защо не всичко е наред? Мислех, че се радваш, задето си напуснала русия кретен.

— Само че още не съм го напуснала — каза Изабел, а чичо Лудвиг упрекна леля Полет:

— Сега го наричаш кретен, но когато навремето те предупреждавах, че не е достатъчно добър за нашата Изабел, ти рече, че бил не по-лош от всеки друг.

— Казах го, защото за теб никой не е достатъчно добър за нашата Изабел — обясни леля Полет. — Пък и вината тя да се омъжи за този кретен е твоя. Ако не беше ти, тя никога нямаше да си избере тази тъпа професия, която изобщо не й подхожда. И ако не беше влязла в средите на данъчните съветници, никога нямаше да се запознае с този кретен.

— О, не, не — извика чичо Лудвиг. — Заради теб и твоите превземки да й направиш хубава булчинска рокля… Та тя беше още твърде млада да се жени.

— Престанете и двамата. Вината е изцяло моя, че се омъжих за този кретен… О, вече и аз започнах да го наричам така. — Изабел се изкиска.

Леля й и чичо й също се изкискаха.

— Имаш ли добър адвокат? — попита чичо Лудвиг.

— Фритьоф каза, че познава един.

— Значи на теб ти трябва по-добър — рече чичо Лудвиг. — Моят приятел Валтер е специалист по бракоразводни дела. С удоволствие ще те представлява.

— Фритьоф казва, че трябва да ползваме един адвокат, защото иначе ще ни излезе твърде скъпо.

— Да, особено на него — отвърна сърдито чичо Лудвиг. — Знаех си, че тази мижитурка ще поиска да те преметне.

— Аз така или иначе не очаквам много — сви рамене Изабел. — Още навремето, когато почина баща му, подписах някаква хартийка, че придобитото след брака не се брои за наследство, или нещо такова. Пък и ми стигат ядовете, които вече си имам.

Леля Полет я погледна замислено.

— Щом си решила да пораснеш, миличка, тогава, моля те, дръж се подобаващо. Миролюбието е едно, глупостта — съвсем друго. Утре, след като ме заведете в болницата, ще се срещнете с този Валтер и точка по въпроса.

— Съгласна съм. — И за собствена изненада Изабел започна да се чувства по-добре въпреки съкрушителните новини за болестта на леля Полет и раздялата й с Корин и „Ринкинкин“.

— Има нещо хубаво в това, да си болен — каза по-късно леля Полет, когато лежеше до мъжа си и той, както всява вечер, държеше ръката й. — Никой не смее да се противопостави на желанието на една болна от рак жена.

Чичо Лудвиг въздъхна.

— Ти каза на детето само половината. Защо?

— И половината е твърде много за нея. Освен това помисли какво ни посъветва лекарят: да мислим позитивно, Луи.

— Това и правя.

Чичо Лудвиг се радваше, че беше тъмно и жена му не може да види как сълзите се стичат по лицето му. Нищо не искаше по-силно от това, и той като Изабел да знае само половината за размера на катастрофата, за да може да се надява.

— Добър ден, свързахте се с дома на Теген. Елбман на телефона, какво мога да направя за вас?

„Вече няма семейство Теген, забеляза Изабел, само домът на Теген, аха!“

— Добър ден, госпожо Елбман, обажда се Изабел Теген. Бих искала да говоря със… съпруга си. — Струваше й свръхусилия да нарече Фритьоф „свой“ съпруг. Иначе все говореше за него като за свой бъдещ бивш съпруг. Ако изобщо се налагаше да говори за него.

— Изабел? — Гласът на Фритьоф прозвуча обидено и навъсено също като при последния им разговор по телефона. — На какво дължа небивалата чест да ми се обадиш след три… не, чакай малко, четири, не, даже пет седмици мълчание? Да не би да ти свършиха парите?

— Можеш ли изобщо да мислиш за нещо друго, освен за пари? — Изабел беше решила да говори само по същество, но още първото й изречение прозвуча ужасно жлъчно. Тя се опита веднага да смени тона си с по-спокоен: — Съжалявам, че не се обадих толкова време, но леля Полет е в болница и е много зле.

— О! — каза Фритьоф и на Изабел й се стори, че той неволно се е трогнал.

Тя побърза да му обясни накратко, че след ампутацията на гърдата са настъпили усложнения, че през първата седмица химиотерапията била истински ад и двамата с чичо Лудвиг често не са мигвали дни наред.

— Но сега е по-добре — завърши тя. — Химиотерапията подейства.

Вместо при тази драматична история да стане миролюбив и снизходителен, както тайно се надяваше Изабел, Фритьоф измисли друго:

— Но при целия този стрес си имала време да отидеш и при адвокат, нали?

— Да. — Изабел преглътна. — Според чичо Лудвиг идеята за общ адвокат не е много добра.

— Разбира се, че не е. Нали не става въпрос за неговите пари!

— А единствено и само за твоите, нали?

— Точно така — каза Фритьоф без ни най-малка следа от ирония. — Но няма да го правя на въпрос. Ако твоят адвокат не ми беше писал, никога нямаше да разбера, че отново си се регистрирала в Кил. А твоят адвокат се е погрижил и да запълни с приятни занимания свободното ми време. Тъкмо сега чета едно от неговите писма, в което ме заставя да направя подробен списък на нашето имущество. Господи боже, Света Богородице, знаеш колко много работа имам! Не можеш ли ти самата да го изготвиш?

— Вече го изготвих — отвърна Изабел. — Валтер каза, че обикновено този списък се прави и от двамата, за да не се пропусне някоя подробност.

— Валтер! — повтори Фритьоф. — Да не би случайно скъпият Валтер да има личен интерес към една висока издръжка на своята доверителка?

— Случайно скъпият Валтер е на шейсет и две години — изсъска Изабел и веднага се ядоса на себе си, че излиза от роля. — Не ти се обаждам, за да споря с теб, надявах се адвокатите ни да си говорят вместо нас. Сега, когато изписаха леля Полет от болницата и две седмици няма да се подлага на химиотерапия, мога да дойда в Хамбург и да си взема нещата. Сигурно ще се радваш да се отървеш от тях.

— Може — каза Фритьоф. — Ако си вземеш само твоите вещи.

— Не се страхувай, можеш да задържиш дивидито си. — Изабел не се въздържа и отново избухна. — Слушай, Фритьоф, имам едно предложение. Ще си взема нещата от вилата, когато теб те няма. Можеш да скриеш всичко ценно или, ако по ти харесва, сложи госпожа Елбман като куче пазач. За мен ще е по-добре да не се виждаме лично.

— От мен да мине — съгласи се Фритьоф. — И за мен ще е по-добре. Вдругиден можеш да дойдеш. След девет часа. Госпожа Елбман ще бъде тук, за да ти отвори.

— Аз имам ключ — напомни му Изабел.

— Той вече няма да ти трябва — изръмжа Фритьоф. — Смених бравата.

И докато Изабел още смилаше информацията, той просто затвори.

— Идиот — каза тя, докато поглеждаше към стенния календар.

След два дни беше сряда, сряда, деветнайсети май. Вече беше средата на май! Изабел не можеше да повярва. Великден отдавна беше минал, рожденият ден на Фритьоф на 24 април също бе отминал незабелязано, както и денят, в който дърветата се бяха разлистили и пролетта беше настъпила и тук, горе на север.

Тя погледна навън към огряната от слънцето улица, видя децата, които се надбягваха с ролери, лалетата и незабравките, които цъфтяха в градината отпред, и господин Херман, съседа, който, гол до кръста, косеше тревата. Денят беше прекрасен и Изабел реши да изведе леля Полет да подремне на терасата. Това начинание нямаше да е никак лесно, тъй като бурените, събрали се в лехите, едва ли щяха да оставят равнодушна възрастната жена.

— Не се дръжте с мен така, сякаш съм болна — беше изречението, което най-често чуваха Изабел и чичо Лудвиг.

Леля Полет като че ли съвсем не забелязваше колко е бледа и отслабнала и колко чужда изглежда с късо подстриганата си коса. При тази жалка гледка сърцето на Изабел се свиваше и тя знаеше, че чичо Лудвиг също плаче, когато си мисли, че е сам.

За нейно облекчение този път леля Полет най-послушно си легна в леглото.

— С бурените ще се заема утре — каза тя и дори позволи на Изабел да покрие краката й с леко одеяло.

Леля Полет наистина зъзнеше, макар да беше толкова топло, че съседът Херман с голото тяло си правеше вятър над градинската ограда.

— Погледни го този — каза весело старата жена. — Гърдите му са по-големи от гърдите на жена му.

— Има и по-важни неща — допълни кратко Изабел.

— Поседни малко при мен и ми разкажи за „Ринкинкин“ — подкани я леля Полет и затвори очи. — Обичам да слушам как ми разказваш за там.

— Вече ти разказах всичко, което имаше да се разказва — рече Изабел с вяла усмивка. — И то два пъти, че и три.

Така беше. Тя започна да разказва, когато в първия ден след операцията състоянието на леля Полет се влоши и тя лежеше уморена, но будна и със силни болки.

— Разкажи ми нещо — беше я помолила. — Нещо хубаво.

И понеже Изабел не се сети за нищо по-добро от „Ринкинкин“, разказа на леля си за него. За прасковените дървета, които се редят по каменните тераси нагоре по реката, за величествената къща и чинарите в двора, които сигурно вече са се разлистили съвсем, и за животните и хората, които живеят там. Най-вече за хората. За леля Жермен, която живее основно в своя измислен свят, за госпожа Сесил, за нейната изящност, която няма възраст, и за нейните рози, за Матилд, удивителната готвачка, която винаги изглежда малко унесена, като човек, на когото му липсва нещо важно, за да е щастлив, за Лоран, когото всички толкова много обичат, че тайно се надяват майка му завинаги да го остави в „Ринкинкин“, за ръмжащата Ермелин и нейните кокошки и за Бертран, мъжа на Ермелин, чието лице изглежда толкова повехнало и цялото прорязано от линии, напомнящи пътна карта.

Изабел никога не беше сигурна дали леля Полет наистина я чува в своята просъница, наблъскана с обезболяващи и антибиотици, но докато говореше, дишането на болната сякаш ставаше по-спокойно, а изразът на лицето й — по-малко болезнен. По някое време Изабел започна да разказва и за Корин, за удивително зелените му очи и за чувствата, които бе породил у нея. През изминалите седмици леля Полет научи всичко: как Изабел е паднала от коня, как е прекарала първата нощ с Корин, как се е опитала да изготви финансов план за имението, как Мадлен я е злепоставила по време на вечеря.

Оказа се, че леля й е чула всичко много добре, всяка една дума.

— Имам чувството, че дори чувам песента на славея, там в маслиновото дърво — каза тя и Изабел не можеше да не се засмее.

— Следващия път ще ти чета книги — обеща тя сега и уви с одеялото измършавелите крака на леля Полет.

— Те не са толкова интересни.

— Но повечето са с щастлив край.

— Може би и твоята история ще има щастлив край. Тя още не е свършила.

— Не е — съгласи се Изабел и искрено се надяваше леля й да е права.

Още й се струваше, че е свързана с имението и с Корин като с невидима нишка, по която тече информацията, достатъчно пълна, за да й дава надежди за живот. Изабел се обади няколко пъти в „Ринкинкин“, предимно на Матилд. Разговорите им никога не бяха особено дълги, само си разменяха по няколко, но особено утешителни изречения. Изабел държеше Матилд в течение на болестта на леля си и я уведомяваше за стъпките по въпроса за развода, а Матилд, от своя страна, разказваше какво ново има в „Ринкинкин“. Обслужващият банковите им дела се ядосал, задето са помолили за още три месеца отсрочка на плащанията; господин Юго, данъчният им съветник, бил тежко обиден, задето се отказват от услугите му; Ермелин имала проблеми с крака и Лоран получил шестица на диктовката. И черешите тук-там започнали да червенеят и сезонът на черешовите пайове тепърва предстои.

— Искаше ми се да си тук — каза Матилд.

— И на мен ми се иска — рече Изабел.

През първата седмица от химиотерапията на леля Полет Матилд непрекъснато й звънеше, а Изабел излизаше в коридора с телефона, като можеше само да шепне.

Веднъж дори се разплака.

— Понякога си мисля, че няма да се справи — изхлипа тихо тя на телефона. — Казва, че всичко е чудесно и лекарите са много доволни, но става все по-зле, а тази нощ сънувах, че е умряла.

От другата страна на линията Матилд се опитваше да я успокои. Говореше й същото, което Изабел и чичо Лудвиг не спираха да си повтарят един на друг: „Не бива да губим надежда, една химиотерапия винаги изглежда много по-страшна, отколкото е в действителност, ще видиш, че всичко ще се оправи…“

— Всички тук се молим за леля ти, Изабел. Мама запали свещ за нея, а Ермелин надълго и нашироко обясни, че свещта, която е запалила за болната си кокошка, за болния си крак и за това, Бертран най-после да спре да хърка, ще гори и за твоята леля. Казва, че не е възможно Бог да иска да се пали отделна свещ за всички тези неща.

Изабел издаде звук, подобен на смесица от хлипане и смях.

Още същия ден Корин й се обади. За пръв и засега за последен път.

— Съжалявам за случилото се с леля ти.

От силното вълнение, че чува гласа му, Изабел успя да каже само „Благодаря“.

В продължение на няколко минути си говориха за банални неща, за времето и за качеството на телефонната връзка, после Корин внезапно каза:

— Липсваш ми.

— И ти ми липсваш — отвърна Изабел и с мъка сподави едно изхлипване. Напоследък се разплакваше за най-малкото нещо.

— Кога ще се върнеш?

— Ти нали каза, че ще се чувстваш по-добре, ако съм разведена — напомни му тя. — А разводът ще стане факт едва догодина. Когато мине една година от раздялата. — Тази информация беше зашеметила и нея. Изобщо не бе предполагала, че ще отнеме толкова много време.

— Но нали Борис и Барбара също са получили светкавичен развод — беше казала на адвоката си Изабел и прозвуча също като госпожа Елбман.

— Но за съжаление вие не сте Борис и Барбара — отвърна адвокатът.

Изабел предаде думите му и на Корин:

— Нали знаеш, че ние не сме Борис и Барбара?

— Кои, по дяволите, са Борис и Барбара?

— Борис Бекер. Тенисистът. Нали и той се разведе. Но при него стана по-бързо.

— Все ми е едно дали си разведена, или не — отвърна Корин. — Искам да се върнеш при мен. Кога ще си дойдеш?

— Веднага щом леля се оправи. — Изабел мигом се почувства по-добре.

Дори и да не беше казал прочутите две думи: тя му липсваше. Той искаше тя да се върне.

Да, все още имаше надежда за щастлив край.

По-късно се питаше защо е трябвало да минат седмици, докато най-накрая разбере, че нещо се е променило. Седмици, в които със сетни сили се мъчеше веднъж завинаги да сложи край на стария си живот. Тук влизаше и това, да си вземе нещата от вилата в Хамбург и да проведе разговор със своята приятелка — или по-скоро бивша приятелка — Мони.

Да си вземе каквото й беше останало от вилата се оказа малко по-сериозно начинание, отколкото си го беше представяща. Чичо Лудвиг настоя да я придружи и нае микробус, за да може Изабел да събере абсолютно всичко, което й принадлежи.

Беше намерил и много кашони, но можеше да ги запази за себе си, тъй като Фритьоф вече бе опаковал всичките й книги, картини и албуми в сандъци, а — Изабел намери това за особено стилно — дрехите и обувките й беше прибрал в чували за смет. Затова коридорът, който беше побрал всичко, приличаше на склад за отпадъци.

Госпожа Елбман гледаше смутено, но следеше внимателно какво се товари в колата и наблюдаваше с недоверчив поглед как Изабел снове из къщата и наднича във всяка стая, за да провери дали не е забравила нещо. Или по-скоро дали Фритьоф не е забравил нещо. Чичо Лудвиг повлече малкото писалище от черешово дърво надолу по стълбите и тъй като госпожа Елбман не възрази, Изабел заключи, че това става със съгласието на Фритьоф.

Тя хвърли последен поглед върху общата им спалня, която сега приличаше на някаква хотелска, макар и изискана, стая. Въпреки че очевидно Фритьоф не всяка нощ спеше тук сам — в банята имаше червило, което определено не беше нейно, — спалнята изглеждаше скучна, неуютна и студена. Изабел се сети за своята стая в „Ринкинкин“, за голямото, извито желязно легло на леля Жермен и за еротиката, която излъчваше помещението въпреки импровизираната си простота.

— Хайде — подкани я чичо Лудвиг и я хвана за ръката. — Вече нямаме работа тук.

Долу Изабел върна ключовете на госпожа Елбман.

— Макар че междувременно бравата е сменена — каза тя и й подаде ръка. — Довиждане, госпожо Елбман. Радвам се, че се видяхме още веднъж.

Госпожа Елбман се поколеба, но после пое ръката й и сърдечно я разтърси.

— Знаете, че не одобрявам начина, по който постъпихте с нашия господин Теген, но трябва да ви кажа, че сте много по-симпатична от новата му. Това казах и на братовчедка си Лизлот. Лизлот, рекох й, новата няма класата на Изабел.

— Но ако е същата, за която се сещам, тя се познава с Удо Юргенс — обясни Изабел, обзета от някакъв порив.

Приятелката й Мони работеше в агенция, специализирана в издействането на покани за частни партита. Срещу заплащане, разбира се.

Дълбоко впечатлена, госпожа Елбман остана на вратата и докато им махаше за довиждане, мислите й бяха другаде. Ако новата на господин Теген наистина се познава с Удо Юргенс, може би щеше да преразгледа мнението си за нея. Накрая току-виж мечтата й се сбъднала: тя, Анеке Елбман, щеше лично да поднесе на Удо Юргенс хапки сьомга, като в замяна на това той сложи автографа си на голата й ръка!

Изабел изпрати чичо Лудвиг сам с микробуса до Кил, защото искаше да свърши още нещо в Хамбург.

— Но ти нямаш кола — възрази чичо й.

— Ще се върна с влака — каза Изабел.

— Няма смисъл, детето ми. — Чичо Лудвиг се досещаше какво е намислила. — Наистина не е красиво от негова страна веднага да си търси друга, но и ти трябва да го разбереш. Все пак нарани егото му.

— Не става въпрос за Фритьоф и за егото му, става въпрос за лицето, което отново поласка егото му. Освен ако не се заблуждавам много, това е най-добрата ми приятелка.

— Това е друго — съгласи се чичо Лудвиг. — Но имай предвид, че вече е наказана.

Изабел се усмихна лукаво.

Тя се срещна с Мони в едно кафене на „Аусеналстер“ и подозренията й се потвърдиха още при първия поглед, който й хвърли, докато влизаше. Тази смесица от агресия и чувство за вина я объркваше.

— Не ме гледай така, сякаш съм ти го отнела — каза Мони вместо поздрав и си поръча на минаващата покрай нея сервитьорка минерална вода.

— Просто не мислех, че това е в твой стил. — От чиста носталгия по Прованс Изабел с удоволствие би си поръчала коктейл, но и тя си взе само минерална вода. — Не са минали и два месеца, а червилото ти вече е в банята му.

— Такива са правилата — каза Мони. — Ако бях чакала повече, друга щеше да го отмъкне.

Изабел не можеше да не се засмее.

— Сигурно Фритьоф се радва, че е толкова желан.

— Той страда от това, което ти му причини — обясни Мони и когато Изабел отново се засмя, тя добави сериозно: — Приема го много лично.

— То е лично — подчерта Изабел.

— Но рано или късно той щеше да те напусне — добави Мони. — Беше само въпрос на време.

— Искаш да кажеш, че това щеше да е добре за егото му?

Изабел се облегна назад и загледа замислено приятелката си. Мислеше си, че ще изпитва гняв към нея, но остана изненадана, задето не чувства нищо подобно.

Мони беше права. Такива са правилата. Тръгнеш ли си, мястото ти изстива. Хубавото беше, че Изабел изобщо не желаеше да си върне това място.

— Само се надявам да се отнася по-добре с теб, отколкото с мен — каза приветливо тя.

— Какво означава това? Биел ли те е или какво? — Мони я погледна с упрек. — Той просто не беше за теб. За мен е златен.

Донесоха им минералната вода и Изабел внезапно почувства, че й се гади. Напоследък често й се случваше. Или я връхлиташе необясним апетит. „Нерви, мислеше си тя. Нищо чудно.“

— Бихте ли ми донесли един „киш лорен“! — помоли тя сервитьорката. — И една малка салата „Ница“, но без маслини. И парче торта с френско грозде, ако обичате.

— Явно апетитът не ти се отразява на фигурата — въздъхна Мони. — Аз пак съм на диета. Според Фритьоф съм прекалено дебела.

— Какво? — Изабел за малко не се задави с минералната си вода. — И ти казваш, че бил златен?

— Просто е откровен. Аз нямам твоята съвършена фигура. Но пък имам други качества.

— Сигурна съм.

Изабел се зачуди как ли е реагирал Фритьоф на тантра изкуството на Мони. Явно и тя имаше това предвид, тъй като на лицето й се изписа доволна усмивка.

— Наистина се надявам да сте щастливи заедно — каза Изабел, когато сервитьорката й донесе поръчката. — И никога да не съжаляваш, че си напуснала планетата на необвързаните.

Тя лакомо си отряза парченце риба тон, а Мони я гледаше завистливо.

— Просто не те разбирам. Как можеш да се откажеш доброволно от всичко!

Изабел сви рамене.

— Дори закъснях — каза с пълна уста тя.

„Киш лоренът“ беше превъзходен, но въпреки това гаденето продължаваше. Изабел се опита да го потисне с тортата, но постигна обратен ефект.

Точно когато Мони продължи:

— Фритьоф казва, че си искала да го изкормиш като коледна пуйка. — Изабел скочи и тичешком прекоси локала. Едва стига до тоалетната, и изпразни цялото съдържание от стомаха си.

После се чудеше защо не е потърсила нормално обяснение за неразположението си, но често нормалното обяснение е последното, за което се сеща човек.

„Нерви“, каза си отново тя и се погледна в огледалото. Изглеждаше уморена и имаше тъмни кръгове под очите. Нищо чудно, последните седмици бяха най-напрегнатите и най-тъжните в живота й.

Но отсега нататък всичко щеше да върви добре.

„Мисли позитивно“, беше девизът.

След този ден, прекаран в Хамбург, Изабел се чувстваше безкрайно облекчена, сякаш е отхвърлила товар, който не предполагаше, че е влачила със себе си.

Седмиците, оставащи до следващата химиотерапия на леля Полет, прекараха в лятната вила на приятеля на чичо Лудвиг и адвокат на Изабел — Валтер, на остров Рюген. Леля Полет не беше съгласна Изабел да ги придружи, искаше племенницата й да се върне колкото се може по-бързо в „Ринкинкин“.

— Мъжете не обичат да ги караме да чакат — каза тя.

— Корин изобщо не ме чака — възрази Изабел. — Освен това ще си тръгна едва когато започнеш да се подобряваш.

На остров Рюген леля Полет отново качи няколко килограма, както и Изабел, макар че гаденето зачестяваше. Само чичо Лудвиг не можеше да възвърне апетита си — някога кръглият му корем беше изчезнал напълно.

Леля Полет го потупваше нежно по „празния пуловер“, както го наричаше тя, и казваше:

— Стига толкова, Луи. Отново изглеждаш, както когато се запознахме, красив като германски бог. Повече хубост не искам от теб. Помисли си, че сега съм с една гърда, скоро и коса няма да имам — тъкмо щях да подхождам на стария Луи.

— Не говори така, Полет. За мен ти винаги ще си останеш най-красивото момиче на света.

Изабел им поднесе „Провансалски специалитет“ по рецепта на Матилд и макар да не беше толкова вкусен, колкото оригиналният, леля й и чичо й останаха много впечатлени.

— Вкусно е — каза леля Полет. — Можеш спокойно да го правиш и по-често.

— С удоволствие — искаше да каже Изабел, но усети как доматите в стомаха й се опитват да вдигнат въстание. Едва успя да стигне до тоалетната, преди да е върнала всичко изядено.

Леля Полет и чичо Лудвиг я чуха, че повръща, и се спогледаха разтревожено.

— Не бях ли аз тази, която трябваше да повръща? — попита леля Полет. — Ако изобщо го правя. Дори по време на химиотерапията не съм повърнала нито веднъж. В нашето семейство имаме здрави стомаси.

— Изабел също — рече чичо Лудвиг. — Помниш ли как изяде четвърт килограм от твоя валерианов сапун, без да повърне?

— Помня. — Леля Полет кимна и присви замислено очи. — Детето има много здрав стомах.

— Извинете — каза Изабел, докато сядаше отново на масата и лакомо погледна към останалото от пудинга във формата. Сега, когато стомахът й беше празен, гаденето също беше изчезнало и тя отново се чувстваше гладна. — Напоследък често ми се случва.

Тя с наслада си сипа последните домати от формата. Едва след известно време откри, че леля й и чичо й я гледат озадачено.

— Какво има? — попита Изабел.

— Кога ти дойде цикълът за последно? — попита леля Полет.

Изабел се втрещи.

— Как ти хрумна?

— Кога? — повтори леля Полет.

— Какво я прихваща? — попита Изабел чичо си.

— Само иска да разбере дали си бременна — поясни той.

— Аз ли? — Изабел ги погледна втренчено, сякаш са си изгубили ума. — Изключено.

— Наистина ли? — Леля Полет се беше навела напред. В погледа й се четеше нещо особено. — Наистина ли е изключено?

Изабел се замисли. Последният и цикъл кога ли беше? Не можеше да си спомни. За всеки случай през последните няколко седмици я беше подминал.

— Понякога се случва да не ти дойде, когато си под стрес — промърмори тя.

— Да, но когато е съчетано с изповръщане на червата, вероятно става въпрос за бременност — продължи леля Полет. — При положение че сме спали с възхитителен млад мъж, толкова възхитителен, че чак сме забравили да ползваме предпазни средства.

— Нали не говориш за онзи кретен? — попита тревожно чичо Лудвиг.

— Не, говоря за онзи привлекателен французин с прасковената плантация — успокои го леля Полет. — Така ли е, миличка?

— Но… — Изабел търсеше думите. — Но аз изобщо не се чувствам бременна! Освен това… — Тя отново млъкна. Почти неволно си представи картината: пред нея изплува като във филм нощта, в която с Корин се любиха за първи път върху белия чаршаф на широкото желязно легло… Изведнъж й се стори, че предположението на леля Полет, колкото и налудничаво да беше, може да се окаже вярно.

— Тук сигурно има гинеколог — каза чичо Лудвиг делово. — Утре ще отидеш в кабинета му и ще чакаш, докато те приеме.

На лицето на леля Полет се появи широка усмивка.

— Мисля, че и аз мога да дойда.