Лавандулови нощи

Пета глава

Случи се в мига, в който тя го бе погледнала за първи път. Докато лежеше там със затворени очи, тя беше просто една хубава млада жена с необикновено светла коса, която най-безсрамно спи под неговите прасковени дървета. Но когато отвори очите си и зениците й инстинктивно се свиха от светлината, а после при вида му отново се разшириха от ужас, у него се бе породило онова особено чувство, смесица от възторг и предчувствие за нещо съдбовно. Не красотата на тези очи го беше развълнувала — макар че те безспорно бяха прекрасни, сини и големи като пролетно небе, а това, което му се стори, че видя в тях. Макар стотици пъти да си повтаряше, че е пълно безумие, дължащо се на въздействието на щедрото пролетно слънце и виното от следобеда, той имаше усещането, че през тези очи е проникнал в собствената си душа. Там, за части от секундата, пред него изплува всичко, което досега потискаше в себе си — нестихващи копнежи, страхове, мечти и огромно поле от дремещи чувства и страсти.

Беше зловещ миг и той напразно се мъчеше да го прогони от себе си.

Корин ле Бер се считаше за реалист, за човек, здраво стъпил на земята, който знае на какво може да разчита и на какво — не. За разлика от майка си и сестра си Матилд, и двете католички, а на всичкото отгоре и — макар свенливо да го прикриваха с ирония — склонни към езотеризъм, Корин не вярваше в свръхестествени сили, в знаци на съдбата или в сродни души, свързани по необикновен начин. Той вярваше, че светът и всичко, което се случва в него, се управляват единствено и само от природните закони, които — и това беше неговото обяснение за нещата, които хората наричат най-общо висша сила — са толкова сложни и разнообразни, че досега човек е проникнал само в част от тях.

И така, той отдаваше, поради липса на по-добро обяснение, собствените си особени чувства към Изабел на слънцето, на виното и на евентуално повишената концентрация на определени хормони при обмяната на веществата. Тя безспорно беше най-привлекателната жена, която някога е познавал. Редуването на непринуденост и неувереност, което тя показа днес, по някакъв странен начин беше дяволски секси. Пък и живееше в „Ринкинкин“ и постоянно му бе пред очите, а това едновременно го радваше и объркваше.

Не му убягваше и фактът, че относно хормоните Изабел беше в подобно на неговото объркано състояние. Тя постоянно се изчервяваше, когато двамата разговаряха, и на него му се струваше напълно в реда на нещата. Защо при нея да е по-различно, отколкото при него? На всичкото отгоре тя изглеждаше симпатична, добродушна и интелигентна, всички от „Ринкинкин“ я харесваха, дори тъмните очи на Катрин от снимката до леглото му сякаш му се усмихваха приветливо, когато лежеше вечер и си мислеше за Изабел и какво най-много иска да прави с нея.

— Нищо не е — каза той предишната вечер на снимката на Катрин. — Само е… Три години са много време. А тя наистина е много красива.

Катрин не беше отвърнала нищо, както винаги когато той споделяше с нея. (Корин би се учудил много, предвид начина, по който възприемаше света, ако тя си отвореше устата.) Но той знаеше, че ако имаше начин жена му да проговори, щеше да го упрекне за трите години, прекарани в Париж след погребението й.

Докато беше болна, двамата често си говореха за „времето след това“; по-точно Катрин говореше, а той не искаше да слуша. За нея бе толкова важно Корин да е щастлив и без нея, че нищо не беше в състояние да я накара да види колко е абсурдно желанието й. Да бъде щастлив без нея — това нито го можеше, нито пък го искаше!

— Обещай ми… — така започваше всяко нейно трето изречение и той ги беше намразил.

Някои от тези изречения бяха безобидни и нямаше причина исканите обещания да не бъдат изпълнени:

„Обещай ми да не слагаш лампа на гроба ми. Всички са ужасни.“ За да й докаже противното, той и досега търсеше някоя изискана лампа, но Катрин имаше право — предлагаха само ужасни модели.

„Обещай ми да попречиш на родителите ми да се скарат на гроба ми.“ Тъстът и тъщата му — разведени от години — бяха успели както никога да не се скарат и да не си изсъскат, така че не се наложи Корин да се справя с това.

„Обещай ми да раздадеш всички мои неща. Не искам да живееш в музей.“ Приятелките й бяха разграбили дрехите й, бижутата и разни вещи за спомен; той запази само няколко предмета и снимки.

Но имаше и такива желания за обещания, които предварително бяха обречени.

„Обещай ми, че напролет ще се наслаждаваш на Париж и без мен.“

Що за гавра. През тези три години той бе ходил два пъти до Париж, и двата пъти при тъста си по работа. Занесе цветя на гроба, който тъстът му поддържаше с много пари. Последният път наистина беше през пролетта, но му стана неприятно. Беше се надявал да се оттегли от фирмата на тъста си с известна сума, само че в този случай договорът предвиждаше друго. А и тъстът му се сърдеше, задето иска да напусне.

— Ти си архитект, а не строител — каза той. — Ако твърдо си решил да съсипеш живота си, моля. Но няма да ти плащам за това.

Предвид дълговете, с които бе натоварено „Ринкинкин“, Корин неведнъж се бе опитвал да помоли богатия си тъст за пари, ала гордостта му го възпираше. И разумът също. Тъстът му го харесваше, ценеше го като архитект, но беше скъперник и никога не би дал пари току-така, без да има изгода от това.

„Обещай ми, че ще имаш деца. Сигурна съм, че ще бъдеш чудесен баща.“

Катрин беше направила един аборт, непосредствено преди да се разболее. По нейно желание никой никога нямаше да научи за това. Пометна още в началото на бременността, но беше измислила име на детето — Ейми.

— Щяхме да купим една от онези колички с три колела, в които бебето може да фучи по тротоарите, а ние да я тикаме с ролери из Париж. Щеше като никое друго дете да е запозната с парижката архитектура и, разбира се, щеше да се научи да свири на пиано. През зимата щяхме да я пращаме с баба й на ски в Гренобъл, а ние щяхме да прекараме две седмици съвсем сами на някоя яхта на Карибите, където да работим за братче или сестричка…

„Обещай ми, че никога няма да загубиш тези трапчинки.“

„Тези трапчинки“ междувременно се бяха превърнали в дълбоки бръчки и Корин не вярваше да са се получили от прекалено много смях. Те, заедно с още някои линии, които той приписваше в голяма степен на вечните грижи за тези пусти пари, издаваха, че междувременно е станал на трийсет и девет. И макар последните три години да се бяха изнизали неусетно, Корин имаше усещането, че Катрин и нейната смърт са останали далеч в миналото. Месеци наред той се събуждаше сутрин, очаквайки инстинктивно да я намери до себе си; ала всяка сутрин осъзнаването, че тя не е жива, го връхлиташе като бясно куче и всяка сутрин му се искаше да заспи отново и никога повече да не се събуди. Тези дни обаче останаха в миналото, както и нощите, в които го преследваха кошмари, сънищата, в които една отслабнала, белязана от химиотерапията Катрин говореше с него и искаше да изтръгне обещания, които той не можеше да изпълни.

Тук, в „Ринкинкин“, в земята на дедите си, той се чувстваше у дома, работата по имението му се струваше много по-смислена, отколкото задачите му на архитект. Тук нямаше нищо, което постоянно да му напомня за Катрин, тук всичко си беше такова, каквото е било в детството му. Красотата на природата през различните сезони, присъствието на майка му, на сестрите му и на малкия му племенник, хубавото ядене, което им поднасяше Матилд — всичко това му действаше изключително благоприятно.

Корин се опитваше с усърдие и плам да възстанови „Ринкинкин“, макар че финансовото състояние поначало беше безнадеждно. След смъртта на баща им, когато разбраха цялата сериозност на бедственото си положение, по-малката му сестра Жозефин настояваше да продадат имението. Дотогава баща им, малко или много, пазеше в тайна проблемите. Поне по-доходоносните парцели трябваше да се отчуждят според Жозефин, но това означаваше край на „Ринкинкин“ като прасковена плантация, защото малко по-късно щеше да се наложи продажба и на къщата. За всички от семейството, с изключение на сестра му, мисълта да се разделят с „Ринкинкин“ беше непоносима. И противно на желанието на Жозефин, бяха решили да направят още един опит да запазят фирмата.

Корин се изпълни с неизпитано дотогава удовлетворение, когато събра първата си реколта и прасковите му на борсата в Карпентрас бяха оценени като превъзходни. В същото време му стана много мъчно, че с тази работа няма да успее да спаси имението от унищожение.

Подобно на всички в „Ринкинкин“, той се опитваше по всякакъв начин да отложи грозящата ги катастрофа. Бяха като пътниците на „Титаник“, с тази разлика, че им беше известно, че корабът ще потъне — и че всички се надяваха на някакво чудо.

Дори Лоран междувременно беше разбрал — макар и типично по детски обиколни пътища, — че „Ринкинкин“ е заплашено не от термити, а от не по-малко неприятни обстоятелства. Подобно на Корин, той прие появата на Изабел като добра поличба.

— Тя прилича на добрата фея Жавота — беше доверил той на Корин. — Сигурно може да изпълнява желания.

— Сигурно — отговори Корин.

Добрата фея Жавота — наистина Изабел поразително приличаше на нея. Когато вечер прекосяваше градината, висока, стройна, с прибрана невероятно светла коса, в семпла, но елегантна и очевидно скъпа рокля, на Корин му се струваше, че мястото й е тук, тук, в „Ринкинкин“. Беше абсурдно и той знаеше, че гостенката е чужденка, а не французойка, познаваше я едва от няколко дни и не знаеше абсолютно нищо за нея. И въпреки това…

Корин тъкмо си мислеше за нея, когато следобеда тя се появи на коня. Какво щеше да стане, ако Изабел наистина си тръгнеше скоро и зародилите се чувства останеха само във въображението? Нищо повече от идея, съдържаща много възможности, без нито една да се осъществи? Тази мисъл беше непоносима, все едно да имаш верните числа от лотарията, но съвсем съзнателно да не ги напишеш.

А ако се заблуждаваше и идеята за сродните души и предначертанието се окажеше абсолютна глупост, плод на халюциниращите хормони, тогава му оставаше само сексът, при условие че най-после се реши да направи първата стъпка. Той изобщо не подлагаше на съмнение, че Изабел щеше да е добра в леглото.

Изглеждаше прекрасно тогава, окъпана в слънце, изправена на седлото, с почти затворени мечтателно очи, с прибрана на тила светла коса. Добрата фея Жавота — сигурно би изглеждала така, ако се облечеше с джинси и бяла тениска вместо с облачната си премяна, с която бе нарисувана в книжката с приказки на Лоран.

Но добрата фея Жавота едва ли щеше да се изчервява при всеки негов поглед и едва ли би говорила за данъци и кредити. И със сигурност добрата фея Жавота не би се изсипала така несръчно от коня.

Вълна от нежност го заля, когато помогна на Изабел да излезе от рова и видя разстроеното й лице, изцапано с кръв. И той разбра, че това е моментът, в който беше поставено началото на една от хилядите възможности. Малко куриозно начало, но все пак — начало.

На връщане от болницата Корин я наблюдаваше отстрани. Дебелата превръзка на раната на челото й загрозяваше изящния профил; Изабел бе забила поглед в скута си към две дебели книги за френското данъчно право, които по чудо се намериха в книжарницата. Тя беше започнала да ги разлиства още в кафенето. По някаква причина четивата явно й бяха изключително интересни.

— О! — извика Изабел сега.

— Какво има? Боли ли те?

Тя поклати глава.

— Гледам вашия данък добавена стойност! Двайсет цяло и шест процента! Това е обирджийство.

— Да, никак не е приятно. Но за селскостопанските продукти данъчната ставка е по-ниска. Как е главата ти?

— Болкоуспокояващите действат безупречно. Чувствам се замаяна.

— Но ти още не си ги пила — напомни й Корин.

Тя се усмихна лукаво.

— Може да се дължи на коктейла или на…

— Или на кое?

— На целувката преди малко.

— О, щом тя може да замести болкоуспокояващите, ще ти дам още много като нея.

Изабел помълча няколко секунди.

— Да, ако обичаш — каза тя и затвори книгата в скута си. И без това беше станало твърде тъмно за четене.

При други обстоятелства Корин щеше бързо да свие в аварийната лента, но от „Ринкинкин“ му се бяха обадили по мобилния и той знаеше, че всички ги очакват.

Пристигнаха във Волон, а луната вече се беше появила на небето. В ярко осветения двор ги посрещнаха госпожа Сесил, Матилд, Бертран и Лоран, точно както беше предположил Корин. Липсваха само Ермелин и леля Жермен.

Всички засипаха Изабел с въпроси:

— Добре ли си?

— Как се случи?

— Защо никой не е оградил този ров?

— С линейка ли ви откараха? Имаше ли сирена?

— Всичко е наред — увери ги Изабел и вдигна нагоре подутата си ръка. — Само една навехната ръка и една рана на челото. И една съсипана тениска. Нямаше линейка, нито сирена.

— Ужасно е, че се случи това — каза Матилд. — Изобщо не е типично за Селери…

— О, той изобщо не е виновен — заяви Изабел. — Наистина беше много внимателен с мен.

— Тогава ще можете ли да хапнете нещо? — попита госпожа Сесил. — Ще държите вилицата с дясната си ръка, а някой ще ви нареже месото на хапки.

— Може ли преди това да си взема душ и да се преоблека? Изглеждам, сякаш цял следобед съм работила в кланица.

Вечерята, както винаги, беше вкусна. Имаше омлет с диви аспержи с гарнитура салата от рукола и козе сирене. Изабел трябваше да разкаже с най-големи подробности как точно стана злополуката, а Корин добавяше по някой детайл, което караше останалите да се смеят, включително и пострадалата. Леля Жермен разказа как самата тя е падала от кон във Волон и, за нейно негодувание, спасили първо коня, при все че тя не можела да плува.

— По време на войната, тук на село, един кон струваше много повече от едно момиче — добави леля Жермен.

— Значи аз съм извадила късмет — промърмори Изабел.

— През Първата или през Втората световна война е било това, лельо? — попита Лоран.

Леля Жермен го погледна ужасено.

— И втора ли е имало?

Когато накрая прибраха масата, беше станало доста късно. Бертран качи леля Жермен по стълбите, Ермелин и Матилд разтребиха приборите. Както всяка вечер, Изабел поиска да им помогне, но госпожа Сесил не й позволи.

— Заради ръката си сте лишена от правото да миете чинии. Корин ще ви придружи до крилото за гости и ще се увери, че нищо няма да ви липсва. Нали, Корин?

— Разбира се — отвърна той.

— Какво може да ми липсва? — попита Изабел на път към стаята си. Тя зъзнеше. Беше станало студено, небето се беше свило, луната вече никъде не се виждаше. — Освен, разбира се, малко от кожата на главата ми.

— Имам чувството, че майка ми се опитва да ни събере по малко старомоден начин — каза Корин.

Изабел се изчерви.

— Искаш да кажеш, че тя те накара да ме придружиш дотук, ние да…

— Казах, че начинът е старомоден. — Корин се засмя, докато отваряше вратата с цвят на магарешки трън и светваше голата електрическа крушка в коридора.

— О! Едва ли майка ти е предположила, че ще те помоля да останеш още малко?

— Естествено. — Корин отвори вратата на стаята. — Какво толкова може да се случи на леглото на леля Жермен? Дори студентите използваха квартирата само за спане. Когато искаха да се сближат с някоя хубава полска помагачка, излизаха на полето…

— Наистина ли? — Изабел щракна лампиона, чиято светлина бе приглушена от копринения й шал. Оранжево-червеният му десен допълнително допринасяше за красотата на лампата. — Откъде си толкова сигурен?

— Бях на около единайсет, жаден за сексуално просвещаване, и често се разхождах нощем из полето. — Той свирна. — Какво е станало тук?

— Уютно е, а? — каза не без гордост Изабел.

Помещението направо се беше разхубавило, след като изнесоха леглата на два етажа и едното от двете метални нощни шкафчета. Сега леглото на леля Жермен беше разположено напряко към прозореца и така предаваше на помещението малко от своята дължина. Белият ленен чаршаф леко контрастираше на пъстрото одеяло на Изабел, останалото тук грозно нощно шкафче беше покрито с ленена кърпа и върху него имаше стъклен буркан с цъфнали прасковени клонки и една латерничка с часовник. Подът пред леглото беше покрит с персийски килим.

— Винаги ли си носиш килимите, когато пътуваш?

— Понякога — отвърна Изабел.

Сигурно нямаше да е лошо да му разкаже за Фритьоф и своето бягство, но изобщо не й беше до това. Тя с мъка успяваше да потисне тракането на зъбите си, а не й беше студено, дори напротив.

— Но така по-трудно се взема решение — каза Корин.

— Решение за какво? — Тя успя да каже това изречение, без да й затракат зъбите.

— Дали е по-добре да се легне на килима или на леглото. — Корин внимателно взе главата й в ръцете си и започна да я целува. — При условие че ти изобщо можеш да…

— Легна? — продължи задъхано Изабел. — Единственото, което няма да направя днес, е да си вдигна главата.

— Добре — промърмори Корин между две целувки, а едната попадна точно на онова място по шията на Изабел, на което по някакъв загадъчен начин се бяха събрали всички нерви на тялото й. — Тогава ще отложим ставането за по-късно.

Изабел беше твърдо убедена, че никога няма да заспи. Беше будна с всички фибри на тялото си и се чувстваше толкова жизнена, колкото никога досега.

— Това беше… — Тя търсеше правилната дума. „Покоряващо. Шокиращо. Безсрамно. Разтърсващо. Оставящо без дъх.“ Беше всичко това, но тези думи не звучаха достатъчно драматично, за да опишат напълно нейните чувства. — Това беше просто… хубаво — каза най-после тя.

Корин, легнал по корем на леглото, с оскъдно завито голо тяло, се подпря на лакът и шеговито вдигна вежда.

— Хубаво? Само хубаво?

— Покоряващо хубаво — побърза да добави Изабел.

— Въпросът е кой кого покори.

— Ти мен — каза Изабел и се смая от мускулестия му задник, който на светлината на лампиона приличаше на праскова. — Откакто те видях за първи път, не спирах да мисля за това.

— И аз през цялото време се питах как ли изглеждаш гола. — Корин отметна одеялото, за да я огледа по-добре. — Не си те представях толкова… пищна. Облечена, изглеждаш толкова нежна и крехка. Най-много ми харесват тези… тези луничави рамене.

И тъй като ръцете му се задържаха на съвсем друго място, Изабел се засмя.

— Но за мъжете е нормално веднага да започнат да мислят за секс — каза после тя. — А на мен ми се случи за първи път.

— Кое? Да мислиш за секс ли?

— Да. — Тя седна. — За първи път.

Корин се засмя.

— Но не правиш секс за първи път, нали?

— Не разбираш за какво говоря. — Изабел избута ръцете му, но те бяха като топли дружелюбни животинки — веднага отново се вкопчиха в нея. — Досега беше… беше просто някакъв контакт. Но от мен ако зависеше, можехме да правим нещо друго вместо това. Да ходим на кино, да четем книга, да се разхождаме, такива неща. Не да го няма изобщо, разбираш ли, просто не беше важно.

Ръцете спряха да се движат.

— И кои сте тези ние?

Изабел се сепна.

— Аз и… мъжете по принцип.

Правилният отговор беше аз и Фритьоф, понеже досега Фритьоф беше първият и единствен мъж. Но реши, че ще е по-добре разкритията на интимните въпроси да вървят едно след друго.

— Мъжете по принцип — повтори развеселено Корин. — А какво казват те, когато им разкриеш, че предпочиташ да ходиш на кино с тях?

— Никога не съм им го казвала.

— На колко години си?

— На двайсет и осем.

— На двайсет и осем. Странно. Ще ми се да познавах тези мъже.

Изабел мислеше за Фритьоф.

— Той е… те бяха съвсем нормални мъже. Казах ти, че нещата вървяха. Просто не беше като с теб. Така… — запъна се тя — … хубаво!

Корин избухна в смях.

— Разбирам, че е трудно да се говори за секс, но не мога да не се учудя на твоята срамежливост! Преди десет минути устните ти произнасяха съвсем други думи. Не заекваше.

Изабел се изчерви.

— Наистина ли? Надявам се, че не съм казала нещо неприлично.

— О, напротив — отвърна през смях Корин. — Но когато ставаше прекалено шумна, ти запушвах устата.

— Сигурно са страничните ефекти от болкоуспокоителните. — Изабел се изкиска. — О, вярно, още не съм ги пила. — Тя отново стана сериозна. — Исках да кажа, че това… това беше много специално за мен.

Корин спря да се смее.

— За мен също. В тази връзка, трябва да призная, че не бях съвсем във форма.

— Така ли? Мислех, че ти и тази Мадлен…

— Мадлен ли? Не, тя е просто приятелка. Познавам я от малко момиче. Някак странно ми се вижда да мисля за секс с нея.

Изабел изпита невероятно облекчение.

— Но тя е много красива.

— Да, красива е. — Корин отново започна да шари с ръце по голото й тяло.

— Защо не си се оженил? — попита Изабел. Беше глупав въпрос, но ако не го зададеше, щеше да експлодира.

Отговорът му беше един малък шок.

— Бях женен. — И след малка пауза: — Тя почина.

— О! Какъв ужас…

Изабел изобщо не беше допуснала подобна трагедия. Разпаднал се брак, да, случваше се на много хора, включително и на нея, но смъртта на единия беше съвсем различно — беше болезнено, драматично, дълбоко уязвяващо преживяване. Прииска й се да не беше повдигала въпроса.

Изведнъж всичко престана да бъде толкова хубаво. Тя усети как кожата й настръхва.

И Корин го забеляза. Той внимателно прокара ръка по настръхналите косъмчета на ръката й.

— Беше отдавна — продължи той и в този миг и на него му се струваше, че е изтекло много време. — Живеехме в Париж. И тя беше архитект като мен.

— Ти архитект ли си?

— Бях архитект. При това добър.

— А кой стопанисваше „Ринкинкин“, докато си бил архитект? — Всъщност много повече я интересуваше съпругата му, но не смееше да пита за нея.

— Тогава баща ми беше още жив. Но и той не беше някакъв селянин. Беше образован библиотекар и там се запознали с майка ми — в библиотеката. Дядо ми бил ужасен: да има зет библиотекар! Идело му веднага да лиши майка ми от наследство, но тя била единствената, която можела да поеме имението. Брат й се запилял след войната някъде из чужбина и го обявили за безследно изчезнал. Така че баща ми трябвало да захвърли книгите и да стане овощар. Противно на очакванията си, у него избуяла същата любов към прасковите и селото, като у дядо ми. Той дори приел името Ле Бер, за да не се затрие то. Дядо ми бил страшно впечатлен, че у един библиотекар може да настъпи такава промяна. На смъртното си легло признал, че от уважение към баща ми започнал дори да чете, когато имал време. За съжаление не помня дядо си — когато е починал, съм бил само на две, но сигурно е бил чудат старец. Леля Жермен му е сестра. Когато беше по-добре, ни разказваше вицове за него. Щеше да е хубаво, ако ги бяхме записвали.

Той се засмя.

— За беда, през седемдесетте се появи братът на мама, безследно изчезналият, и понеже дядо беше забравил да го отпише от наследниците си, половината от „Ринкинкин“ остана на него. Това беше причината за прословутия кредит, от който още не можем да се оправим.

— И къде е този брат сега?

Корин сви рамене.

— Отново изчезна безследно. Взе си парите и оттогава не се е мяркал тук.

— Колко жалко. Тези пари сега щяха да ви дойдат много добре.

Корин вече нямаше желание да разтяга семейни истории:

— Навън е още тъмно. Което значи, че можем или да подремнем някой и друг час, или…

Изабел усети нещо твърдо до бедрото си. Тя го затърси опипом с наслада и сключи ръка около него.

— Или… — каза тя и се наслади на възбудата в очите му. Бяха зелени като евкалиптови бонбони.

Изабел спеше. Устните й бяха леко разтворени и тя шумно вдишваше и издишваше. Това не беше хъркане, а по-скоро тихо стенание.

„Никоя жена не би издавала доброволно такива звуци“, помисли си Корин, възторжено и развълнувано едновременно. Тя беше красива с дългите си, извити като на кукла мигли, с нежната, посипана с лунички кожа и със светлата разрошена коса, разпиляла се по възглавницата. И ухаеше вълшебно, ако си заровиш носа в нея. Корин заопипва с очи извивките на тялото на Изабел, очертани под мекото, тънко одеяло, до коленните ямки, в които се беше свила Пастис и мъркаше доволно. По някое време през нощта котката беше седяла на перваза и със силно мяукане молеше да я пуснат да влезе.

— Боя се, че и тя иска да участва — беше казал Корин, когато животното скочи на леглото, но Изабел само се засмя в полусън.

И тя като котката се беше свила на кълбо, притиснала гръб до корема му — поза, която очевидно й беше изключително удобна, но пък веднага го възбуди.

Щом обаче чу спокойното й дишане, Корин се ограничи само с това, да зарови лице в косите й и да вдиша аромата им.

Ама че нощ!

Отдавна не му се беше случвало да се чувства толкова щастлив, така жизнен и млад. Все пак се беше уморил и не искаше нищо повече от това, да лежи до Изабел и да поспи няколко часа. Нощ като тази, в която се редуваха любене и разговори, му напомни за студентските години. Тогава нямаше значение колко късно е станало и какво предстои на следващия ден. Веднъж беше отишъл на изпит, без да е спал през последните четирийсет и осем часа. Тогава се бе запознал с онова прекрасно момиче… Луиз? Както и да е, та те редуваха любене и учене по конспекта и Корин беше изкарал шестица на изпита. Е, очевидно вече нямаше тази енергия, но въпреки това се чувстваше свеж.

Той тихо се облече и напусна помещението, без да буди Изабел. Беше се развиделило, но небето оставаше мрачно, а въздухът — студен. През нощта се беше извил вятър и имаше опасност да се изсипе дъжд над планината. Силен дъжд, който можеше да повреди нежните прасковени цветове.

Корин въздъхна. Защо синоптиците не бяха споменал за тази промяна на времето? Казаха за вятъра, но не и за облаците.

Той тихо отвори външната врата и понечи да се качи незабелязано по стълбите, ала Бертран тъкмо идваше насреща му. Той всяка сутрин помагаше на Матилд да изми леля Жермен и да я облече — процедура, за която се искаха силни мъжки ръце.

— Добро утро, господине. — Нямаше как да не се забележи широката лукава усмивка на лицето му.

Корин се помъчи да си придаде нормално изражение.

— Добро утро, Бертран. Може ли да попитам защо сте толкова весел?

— Тъкмо се канех да ви питам същото. — Бертран се ухили още по-широко.

— Е, със сигурност не е заради времето — отвърна Корин и все пак не успя да сподави усмивката си. — Явно ще вали трябва да покрия растенията на опитното поле, преди да се съсипят.

— Но няма ли преди това да закусиш? — чу той гласа на майка си отдолу.

Корин въздъхна. Надеждата му да се измъкне незабелязано се стопи.

— Добро утро, мамо. Не, не мисля.

— Матилд е изпекла пресни кроасани — продължи госпожа Сесил. — Казва, че са специално за теб.

Корин отново въздъхна.

— Защо имам глупавото усещане, че днес ме третират по-различно от обикновено?

— Закопчали сте си ризата накриво, господине — предупреди го Бертран.

— Хайде, Корин, кроасаните ще изстенат — каза майка му. — Или искаш всички да се пръснем от любопитство?

— Да.

— Е, ако не искаш да говориш за това…

— Не искам.

— Напълно те разбираме — увери го майка му.

За най-голяма изненада на Корин, тя се обърна и тръгна към кухнята.

— Добре ли си, мамо?

Жената спря и отново се обърна:

— Защото уважавам правото ти на лично пространство? Познаваш ме, моето момче.

— Именно.

Майка му се усмихна.

— Тя е толкова мило момиче, Корин. Веднага разбрах, че двамата си подхождате. Има някаква аура около вас…

— О, не, моля те, пощади ме. — Той извади ризата от панталона си и започна да я закопчава наново. — Но си права, тя е мило момиче.

— Толкова се радвам — каза Матилд, която се бе появила на вратата на кухнята.

Лоран се беше облегнал на нея и дъвчеше кроасан. Зад тях Корин видя мрачното лице на Ермелин. Гледката на фигурите в рамката на вратата поразително напомняше на куклен театър.

Той сбърчи шеговито чело.

— Значи и ти, Матилд, мислиш така. А ти, Лоран? Радваш ли се и ти, че твоят добър стар вуйчо се е запознал с такова мило момиче?

— Та нали аз ти я намерих — рече Лоран. — Ако не бях сложил табелата, тя никога нямаше да се появи тук.

— Не бих казала, че ми харесва — обади се отзад Ермелин, макар че никой не я беше питал. — Но ако твърдо сте решили да се хванете с някоя жена, по-добре да е тази, отколкото момичето на Клерисо.

— А защо всички сте толкова сигурни, че тази нощ не съм се разхождал просто така? При това сам? Да не би да, сте проверявали дали съм спал в леглото си?

— Искаш да кажеш дали си се прибирал — поправи го Матилд. — Не, всички ние си легнахме и очаквахме да се прибереш. И когато ти не дойде…

— … и с тази закопчана накриво риза… — допълни Бертран.

— … какво друго да си помислим — завърши госпожа Сесил.

— Все пак е мило, че не сте залепили ухо на вратата на крилото за гости — каза Корин.

— Аз исках, но госпожа Сесил не ни разреши — призна Ермелин.

— Ние сме едно ужасно семейство и не исках предварително да плашим Изабел — каза госпожа Сесил. — Така или иначе, след сватбата ще ни види какви сме в действителност.

— Мамо! Това, че сме прекарали една нощ заедно, не означава, че трябва да ти се причуват сватбени камбани!

— Корин! Нали няма да разбиеш сърцето на горкото момиче!

— Защото няма да се оженя ли? Та ние изобщо не се познаваме!

За съжаление това беше вярно. Макар че си говориха до полунощ, Корин така и не научи за нея повече, отколкото би пишело в обява за запознанство: 28-годишна, помощник-данъчен съветник, добре изглеждаща, интелигентна, говори два езика, колекционира латерни, търси… В замяна на това тя знаеше доста за него, най-вече какво е финансовото му състояние, нямаше никакви тайни от нея. Корин въздъхна. Трябваше да я разпита за повече неща, вместо да я отегчава с историята на семейството си и да й признава и показва по най-различни начини колко много я харесва.

— Но се познавате достатъчно, за да… — добави госпожа Сесил и остави недовършеното изречение да увисне с упрек във въздуха.

— Мамо!

— Не се сърди, братле. — Матилд махна с един кроасан. — Всички се радваме, че си влюбен.

— Кой казва, че съм влюбен? Както казах, ние само една нощ…

— О, стига, Корин! На всички ни е известно от няколко дни, че сте влюбени! Обзалагахме се кога и вие ще го забележите.

Корин бавно заслиза по стълбата.

— О, Боже, това е ужасно! Мислех, че съм добър в покера.

— Ти през цялото време гледаше така, сякаш имаш петте най-силни карти от една боя. — Матилд го удостои с една от редките си усмивки и после веднага стана сериозна. — Всички просто се радваме. Бояхме се, че никога повече няма да ти се случи след онази ужасна история.

Корин взе кроасана от ръката на сестра си.

— И аз се страхувах. — Боеше се и от двете — че никога повече няма да се влюби и за това, какво ще се случи, ако все пак се влюби.

Той се усмихна на близките си.

— Вие сте ужасни, недискретни и любопитни, но аз ви обичам. Сега излизам, за да покрия растенията си. А, и ще ви бъда много благодарен, ако спестите на Изабел недискретността си. Моля те, обещай ми да не говориш за сватба, мамо.

— Ти за каква ме мислиш? — засегна се госпожа Сесил.

— Обещай ми — настоя Корин.

— Добре де.

— Честна дума?

— Честна дума — каза госпожа Сесил. Но веднага щом Корин излезе, тя добави развълнувано: — Чудя се дали на Изабел ще й стане сватбената рокля, която леля Жермен пази в сандъка си. На Катрин навремето й беше твърде тясна в бюста. А е толкова красива рокля.

Лоран пък мислеше в съвсем друга посока:

— Значи сега госпожица Изабел вече няма да плаща наем, така ли? Но това би било глупаво.

Всички избухнаха в смях, всички, с изключение на Ермлин. Тя напълно разбираше Лоран.

— Наистина би било глупаво — измърмори само.

Когато Изабел влезе в кухнята, Лоран отдавна беше на училище, Матилд бе отишла на работа, а Ермелин — при своите кокошки. Единствено госпожа Сесил седеше на масата и както всяка сутрин преглеждаше вестника.

— Само си представете — каза тя. — В Систерон някаква защитничка на животните англичанка, облечена като агнешки котлет, протестира срещу консумацията на агънца. На пазара за животни развявала флагове с безумни надписи: „Бихте ли изяли своите бебета?“ Вместо просто да напише: „Как ще се почувствате, ако овцете ядат вашите бебета?“

— Как така се е облякла като агнешки котлет? — попита Изабел.

— За съжаление няма снимка — отвърна разочаровано госпожа Сесил и я погледна изпитателно над рамката на очилата си. — Искате ли кафе?

— С удоволствие. Ако нямате нищо против, сама ще си налея, а вие си стойте там и ми кажете какво ново има.

— Ами вие сигурно знаете повече от мен.

Изабел я погледна шокирано.

Госпожа Сесил вдигна ръце и веднага ги свали:

— О, забравете какво съм казала. В никакъв случай не искам да ме помислите за любопитна.

Изабел леко се изчерви.

— Имах предвид новините от вестника.

— Да, да, разбира се. Я да видим какво ще е времето? Вятърът може да продължи само два дни и после пак да се върне пролетта. С температури до двайсет и шест градуса. Би било чудесно. Вдругиден ще можем отново да вечеряме на терасата. Всъщност как е ръката ви?

— Сякаш още е малко подута.

Самата дума „подута“ по странен начин отново я накара да се изчерви. Изабел трескаво отпи от кафето си, за да може смело да погледне госпожа Сесил в очите.

— Всички знаете, нали?

— Хм, да. Тук е трудно да се пазят тайни.

— Ужасно неловко е.

— О, не! — извика госпожа Сесил. — Изобщо не е неловко! Всички мислим, че е чудесно! Знаете ли, откакто жена му почина, Корин много се промени. Стана тъжен, горкият, сериозен. А е още толкова млад! Не е хубаво на тази възраст човек да е сам. Достатъчно ми е трудно на мен!

Изабел мълчеше смутено.

— Разбира се, на моята възраст човек също може да се влюби — продължи уклончиво госпожа Сесил. — Но ако сме честни, изборът е подчертано ограничен. Мъжете на моята възраст обикновено са дебели и плешиви. Някои имат вече кардиостимулатор, а вечер си вадят ченетата и ги оставят на нощното шкафче. Лично аз нямам нищо против някой по-млад мъж, но по-младият мъж би имал против бръчките и бялата ми коса. — Тя се наведе заговорнически. — Боядисвам я, иначе е снежнобяла!

— Изглежда естествена — отвърна Изабел само колкото да каже нещо.

Госпожа Сесил й се усмихна.

— Благодаря. Когато един ден остареете, скъпо дете, няма да имате проблем с побеляването на косата. При вашия светъл цвят това едва ли ще се забележи. Ах, имате прекрасна коса. Ще бъде чудесно, ако децата ви я наследят. Макар че при тази тъмна коса на Корин… възможно е децата ви да са със светлокестеняви коси.

— Нашите деца… не сме стигнали чак дотам — заекна смутено Изабел. — Ние само…

— Разбира се, че не сте! — прекъсна я госпожа Сесил. — Просто не ме слушайте. Ужасно съм нетърпелива, но не биваше да казвам това. Вие сте напълно права: всяко нещо с времето си. — Тя сгъна вестника и се усмихна извинително на Изабел. — Най-напред си хапнете на спокойствие от кроасаните на Матилд. Много са хубави с конфитюр от праскови.

Изабел почувства облекчение, когато разговорът отново се върна към баналните неща.

— А след закуската отново ще се заема със счетоводството. Матилд ми предостави всички документи, които ще ми трябват за данъчната декларация.

— За съжаление времето е твърде лошо, за да се работи навън — каза госпожа Сесил. — Искате ли да седнете в кабинета на мъжа ми? Ние го наричаме високопарно „нашата библиотека“, но той е само дванайсет квадрата, с едно прозорче с изглед към моите рози.

— Ако там има бюро, на което да разположа документите, ще бъде чудесно — зарадва се Изабел.

— Да, има едно голямо бюро. Наследство. Странното е, че никой не иска да работи на него. Матилд казва, че постоянно се страхува да не се срутят книгите отгоре й, а Корин, все носи нещата си на масата за хранене. Дори Лоран обича да си пише домашните тук, на кухненската маса. Леля Жермен твърди, че бюрото в кабинета по-рано се е ползвало за друго. Ако трябва да й се вярва, половината от моите роднини са заченати върху това нещо, а аз от собствен опит мога да кажа, че… о, защо просто не млъкна? Ето, пак се изчервихте!

— Това е ужасна моя особеност — каза извинително Изабел.

— Това е прекрасна особеност — увери я госпожа Сесил.

— Излюпиха се! — С този вик в кухнята нахлу Ермелин. — Излюпиха се! Всички наведнъж!

— Кои? Пилетата? Вече? — викна и госпожа Сесил. — Трябва да ги видим. Елате, Изабел, пилетата на Ермелин са се излюпили! Лоран никога няма да им прости, че са се излюпили в негово отсъствие! А този път не са обикновени кокошки, не, този път са сатенени кокошки и вятърни кокошки, много специални животни, нали, Ермелин?

— Копринени кокошки и виандоти — изръмжа Ермелин, но на фона на обичайното си поведение изглеждаше необикновено приветлива и почти в добро настроение. — Побързайте или ще изпуснете най-интересното. — И за най-голяма изненада на Изабел тя се обърна още веднъж на вратата и каза: — И вие, госпожице, елате, такова нещо не се вижда всеки ден!