Лавандулови нощи

Трета глава

Корин ле Бер беше безспорно добре изглеждащ мъж със своя впечатляващ ръст, атлетична фигура и красиво изваяно лице. Трябва обаче да го видиш на кон, за да изпаднеш в истински възторг. Гледката на неговата изправена, но въпреки това небрежна стойка, на разрошената му от вятъра коса и големите му, чувствени ръце на врата на неговия cheval de selle français8 на име Сомбре, караше сърцето на Мадлен да бие учестено.

— Хайде да се надбягваме с конете нагоре по хълма до лятната вила и до моите питомци — предложи той и я погледна засмяно. — Давам ти петдесет метра преднина!

Мадлен подкара послушната си Камелот в лек галоп.

— Съгласна. И този път няма да ме настигнеш. Хайде, Камелот, покажи, че баща ти е ненадминат състезателен кон! — И Камелот послушно се стрелна нагоре по баира, сякаш копитата й не стъпваха по земята.

Мадлен обичаше да излиза на езда с Корин, техните съвместни излети в събота следобед им бяха, така да се каже, нещо като гвоздея на седмицата.

Мадлен Клерисо беше на трийсет и две, разведена и без деца. За последното обстоятелство тя беше безкрайно благодарна. Достатъчно лошо беше, че на над трийсет отново е сама, за да е и самотна майка на всичкото отгоре. Сестрата на Корин и приятелка на Мадлен от училище Жозефин извади точно този лош късмет и макар че съвсем наскоро й се бе удало да се лепне за един американски милионер, Мадлен не би искала да е на нейно място. Едно дете — пък било то и толкова мило и умно като Лоран — при всички случаи означаваше по-малко свобода, по-малко удоволствия и определено по-малко възможности. Сигурно и Жозефин виждаше така нещата, иначе защо щеше да остави горкия малък Лоран на майка си, на брат си и сестра си, вместо да го направи част от своя нов и уж толкова вълнуващ живот в Америка? Не, Мадлен се радваше, че излезе от брака си без деца, така ставаше безспорно по-лесно да си намери нов мъж.

Дори можеше да се каже, че вече го е намерила. Само заради него се върна да живее в провинцията, само заради него започна отново да взема уроци по езда и пак само заради него се снабди с тази хубава кобила, която така добре си подхождаше с неговия кафяв англонормандски кон.

Корин ле Бер беше мъжът на мечтите й още преди двайсет години, когато Мадлен, точно след като навърши дванайсет и още беше плоска като дъска, за първи път посети „Ринкинкин“. Двете с Жозефин Ле Бер ходеха в лицея в Систерон. По същото време Корин следваше първи семестър архитектура в Сорбоната.

— Това е смотаният ми брат Корин — представи го Жозефин, а по лицето на Мадлен избиха червени петна при вида на деветнайсетгодишния младеж.

Той беше толкова хубав с тъмните си къдрици и обрамчените си с дълги мигли очи, които също като очите на Жозефин бяха в някакво чудно зелено, и слагаше в малкия си джоб всички представители на мъжкия пол, които Мадлен бе виждала дотогава — включително Ален Делон и Робърт Редфорт. Разбира се, той не отвърна на любовта й по същия начин, все пак тя беше още дете, слабичко момиче с шини на зъбите и безкрайно дълги крака. Но беше много мил с нея, не арогантен като другите момчета на неговата възраст, и всяка дума или усмивка, с които я даряваше, караха Мадлен все повече да се влюбва в него. Беше избрала Жозефин за най-добрата си приятелка главно за да може да идва по-често в „Ринкинкин“ и да вижда Корин, който прекарваше там по-голямата част от семестриалната си ваканция.

Мадлен обикна „Ринкинкин“ и цялото семейство — там беше толкова различно, толкова по-сърдечно и по-емоционално, отколкото в дома й. По-голямата сестра на Жозефин, Матилд, тъкмо завършваше образованието си като готвачка в Маноск и през свободното си време готвеше разкошни ексцентрични ястия за все по-големия и по-оживен кръг около масата. Тон даваха госпожа Сесил, нестандартната и чудно красива майка на Жозефин, и дебелата, ниска леля Жермен, която умееше да разказва чудесни истории. Винаги гостуваха най-различни приятели на семейството и винаги домашният персонал сядаше с тях на красивата трапеза: Бертран и Ермелин традиционно си разменяха пиперливи реплики, помагачите при обирането на реколтата, предимно канадски и американски студенти помагаха през лятото на полето за по няколко франка на ден и освен това живееха в имението и се грижеха за тях. Тогава бащата на Жозефин още беше жив — спокоен човек, с гъста, прошарена само на слепоочията коса, и създаваше у Мадлен представа за това, как би изглеждал Корин като по-възрастен.

През годините, в които Мадлен се превръщаше от плоска дванайсетгодишна в пленително изглеждаща, но ужасно стеснителна осемнайсетгодишна, увлечението й по по-големия брат на Жозефин ставаше все по-силно. Мадлен не смееше да сподели тайната си с повърхностната си приятелка, защото знаеше, че тя не умее да си мълчи. Мадлен пазеше тайната си и никой нямаше достъп до сърдечните й терзания, когато един ден Корин дойде в „Ринкинкин“, не сам, а с една колежка, червенокоса, приказно красива и общителна. Тя се казваше Джийни и никак не се бе посвенила да целуне Корин на масата. У Мадлен, тогава почти на петнайсет, беше пламнало желание за убийство, тя твърдо реши да бутне Джийни от прозореца на последния етаж, да я удави в езерцето на госпожа Сесил или да я прободе с някой от ножовете за транжиране на Матилд. Но когато следващия път Корин си беше дошъл, червенокосата Джийни не беше с него. Вместо нея той бе довел интелектуалката Луиз и сърцето на Мадлен отново щеше да се пръсне от ревност.

С течение на времето тя свикна с мисълта, че Корин не стои на сухо в Париж и за жалост още не е забелязал, че Мадлен не е онова малко момиченце с шини на зъбите. Иначе тя едва успяваше да се измъкне от обожатели и това изпълваше с ревност най-вече Жозефин, която по онова време беше твърде пухкава, за да се харесва на момчетата.

Мадлен обаче имаше очи само за Корин.

Докато не настъпи денят в годината, в която Мадлен и Жозефин завършваха средното си образование. На вечеря той обяви, че ще се жени.

Всички — с изключение на Мадлен и Жозефин — за малко не обезумяха от радост при тази новина, тъй като Катрин, тогавашната приятелка на Корин, въпреки парижкия си произход, беше изключително мило момиче, без всякаква арогантност, кротка, много красива и от добро семейство. И тя като Корин следваше архитектура, баща й беше известен парижки архитект, така че мястото й и мястото на Корин, като неин съпруг, в неговата фирма бяха осигурени. Жените в „Ринкинкин“ бяха особено въодушевени от организирането на предстоящата сватба. Всички жени, без Жозефин и Мадлен, така да се каже. Жозефин не можеше да понася Катрин. Първо, защото по принцип не харесваше никого от приятелите на Корин, и второ, защото Катрин можеше да яде каквото и колкото си иска и въпреки това си оставаше стройна. По онова време Жозефин караше само на сух хляб и плодове, което слабо допринасяше за намаляване на бебешката й закръгленост, но не се отразяваше особено добре на настроението й. Все пак до сватбата тя успя да се напъха в мечтаната небесносиня вечерна рокля от сурова коприна. От закръглената Жозефин беше излязла истинска фея, с която младите мъже се надпреварваха да танцуват. Тя обаче не преодоля мъката си, защото на този ден по-големият й брат и неговата ослепително красива булка бяха в центъра на вниманието и получаваха безброй разкошни подаръци.

А за Мадлен онзи златен октомврийски ден остана като най-черния в живота й.

Днес й идеше да се усмихне при спомена за онази Мадлен, страдаща от любовна мъка, застанала в празнично украсената романска църква и твърдо решена веднага след венчавката да се хвърли в Дюранс. Боже, толкова отдавна беше това!

Корин мина покрай нея с кафявия си кон.

— Това ли е всичко, което може твоят състезател? — извика той засмяно, а Мадлен отговори задъхано:

— Не забравяй, че Камелот е момиче, което не обича да губи.

Разбира се, тогава тя не се хвърли в реката, за щастие. Вместо това се опита да забрави Корин и да остави зад гърба си село Волон, Прованс, да, цяла Франция. После отиде да работи като детегледачка в Бостън и допълнително учи езици в Лондон и Мадрид. Там се запозна с мъжа си — служител в чуждестранно ведомство — и след сватбата им се преместиха в Мексико сити. Бурните години в Мексико бяха последвани от бурни години в Либия, а след Либия щеше да дойде ред на Пакистан, там обаче Мадлен вече не последва съпруга си. Вместо това тя се разведе с него и отново се върна във Франция. В Париж започна да работи като преводач на свободна практика, което й носеше повече пари от издръжката, която получаваше от бившия си съпруг. Вече бяха минали десет години от онзи черен октомврийски ден, деня на сватбата на Корин у дома, но Мадлен беше твърдо решена да не припарва до Волон и своята младежка любов.

През цялото време, докато беше в чужбина, тя поддържаше все по-вял контакт с Жозефин Ле Бер и някак между другото научи за разтрогнатия й краткотраен брак, за нежеланото й майчинство, за смъртта на баща й и за реализацията на Корин като нова звезда на френския архитектурен небосклон. С Корин също се беше срещала няколко пъти, било на парти, било на някакво събитие, винаги придружен от изисканата си жена, и усети с облекчение, че вече посреща със студено равнодушие неговия — и нейния — поглед. Никакви червени петна по лицето, никакви изпотени ръце, нито веднъж сърцето й не се разтуптя чувствително по-бързо, макар че той изглеждаше още по-добре отпреди. Мадлен дори допускаше възможността за леко, неангажиращо приятелство между тримата.

Тя научи за болестта на Катрин и подобно на всички останали, беше ужасена и поразена от бързия и мъчителен начин, по който беше умряла. Беше някаква особена форма на рак на кръвта, която почти не подлежеше на терапия. След смъртта на жена си Корин не пожела да остане в Париж. Както някога Мадлен бе избягала от Прованс, така и той избяга от столицата. Напусна работата си като партньор във фирмата на своя тъст, продаде парижкия си апартамент и вложи всичките пари в прасковената плантация на родителите си, която беше на прага на фалита и на път да бъде продадена.

Бяха изминали три години от смъртта на Катрин, а Корин продължаваше да се отдава с цялото си сърце и душа на стопанисването на „Ринкинкин“. Понякога на Мадлен й се струваше, че съвсем е забравил, че някога е бил прочут архитект.

Тя самата от една година живееше отново тук, в долината, просто се беше преситила от града и от своите редуващи се, неудовлетворителни афери. Баща й бавно остаряваше и се нуждаеше от нея. Мадлен можеше да работи като преводачка, където пожелае, а Клерисо, подобното на замък имение на баща й, беше разкошно място за живеене и не на последно място — намираше се близо до „Ринкинкин“. Двамата с Корин бяха възстановили приятелските си отношения.

Към днешна дата чувствата й към него бяха много подобни на чувствата й отпреди двайсет години. И както и тогава, не се осмеляваше да му ги разкрие. Може би трябваше да мине още време. През последните месеци Мадлен бе забелязала видима промяна у него. Той вече не говореше толкова често за Катрин, вместо това започна да разпитва за брака на Мадлен и причините за развода й. Връзката им била сложна, но много страстна и колкото повече Мадлен говореше за това, толкова повече се събуждаше интересът на Корин. Тя не можеше да го опише точно, но имаше рязка промяна в начина, по който общуваха помежду си. Сякаш изведнъж бяха открили, че той е мъж, а тя — жена.

Мадлен усещаше инстинктивно, че е назрял моментът да преразгледа отново връзката си — как иначе можеше да се нарече? Тя искаше най-после да му бъде нещо повече от добра приятелка.

Камелот галопираше по един завой и Мадлен трябваше да се наведе, за да не я шибне клонът на една върба, заметнат от кобилата.

Малко по-нататък Корин и неговият жребец се бяха заковали насред пътя. Мадлен едва спря навреме Камелот.

— Какво има? — попита задъхано тя и проследи втренчения поглед на Корин.

Стигнал и бяха до неговите питомци, беломесестите праскови на сорта „Перла в короната на Феърхейвън“, които той особено обичаше и за които се грижеше. Невероятният им вкус беше толкова известен на всички звездни готвачи в региона, че си ги поръчваха директно от Корин.

Мадлен вече си мислеше, че той е видял някакъв особено коварен вредител или гъбясване на дърветата — кошмарът на всеки овощар, — когато и тя забеляза причината за внезапното му спиране. Край прасковената горичка имаше едно легло от ковано желязо и, което беше още по-учудващо — на него лежеше момиче със сребристоруса коса, завито с памучно одеялце в нежнорозов цвят.

На светлината на залязващото слънце това беше невероятно пленителна, нереална картина.

— Спящата красавица в гората — промълви Мадлен.

— Направо не е за вярване, нали? — Корин се оглеждаше ядосано около себе си.

— Определено не е Снежанка, не е с черна като абаносово дърво коса — каза Мадлен. — Да не мислиш, че е мъртва? — За миг тя пропъди представата за страдаща от несподелена любов самоубийца, глътнала порядъчно количество приспивателни и намерила красиво място, на което да умре.

— Ако не е, ще бъде — изръмжа Корин. — Направо не е за вярване какво си позволяват тези туристи! — Той пусна коня и тръгна с гневни крачки към своеобразната спалня.

Едва сега Мадлен видя червеното пежо с немска регистрация, което стоеше паркирано пред порутената лятна вила и изясняваше защо Корин нито за миг не си е помислил, че заспалата е принцеса от приказките. Оттук един междуселски път излизаше на главния път и на този междуселски път именно за любопитните туристи беше поставена табела „Влизането забранено“. Постъпката на момичето беше доста дръзка. Може да беше една от онези пушещи хашиш откачалки, за които е обичайно да се мотаят из тези лагери за взаимопомощ в Луберон — набедени художници в търсене на себе си. Вероятно беше замаяна от марихуаната.

Но как, по дяволите, е пренесла това гигантско легло? Трудно би се побрало в малката й кола, а и как би изминало дългия път от Германия дотук? Мадлен слезе от кобилата.

— Госпожице! Събудете се — каза Корин и се наведе над младата жена.

Мадлен пристъпи любопитно зад него, следвана от двата коня.

Младата жена не се помръдна. Дори не трепна с дългите си, завидно гъсти мигли. Мадлен отново се върна на предположението за самоубийство.

— По-добре й провери пулса — посъветва тя, докато се мъчеше да удържи Камелот да не сдъвче сребристорусата коса на спящата жена.

В този миг като че ли от нищото се чу позната мелодия. След първата уплаха Мадден разпозна една прелюдия на Бах, електронно обезобразена — очевидно позвъняване на мобилен телефон.

Младата жена седна в леглото и се втренчи право в мрачното лице на Корин и дружелюбната физиономия на Камелот.

— Нищо не разбирам — изръмжа Корин, а младата жена смутено се просна отново на възглавницата.

На Мадлен почти й стана жал за нея. Това не беше най-добрият начин да се събудиш от наркотично опиянение.

— О, не, няма да заспивате отново! — нареди й мъжът с дълбок глас, макар че Изабел беше съвсем будна и очите й бяха широко отворени от ужас и страх.

В своята доверчивост тя беше легнала съвсем сама под открито небе, сякаш никога не е чувала за изнасилване, нападение и убийство! Колко лекомислено от нейна страна! Телефонът в дамската й чанта звънеше сърцераздирателно и на Изабел й се искаше да има куража да го хване и да повика помощ. Но й мина през ума, че това може да е Фритьоф, а как би могъл да й помогне той в тази ситуация?

А на всичкото отгоре беше спала така прекрасно, както никога досега в живота си. Заедно с това момченце Лоран бяха изтикали леглото от лятната съборетина на поляната, с общи усилия го издърпаха там, където слънцето проникваше през клоните и върху белия чаршаф се образуваше разкошна сянка. После Лоран си тръгна с петдесетте франка — не особено доволен, но не и толкова отчаян, колкото беше преди. Изабел си извади кашмиреното одеяло от колата и се уви в него. Чувстваше се като в рая. С полюшващите се прасковени клони над нея, обгърната от свеж, приятно ухаещ въздух, не й трябваше много време, за да потъне в сън.

До момента, в който не я събуди от пронизителното иззвъняване на телефона и не погледна право в чифт разгневени зелени очи, тя спеше дълбоко и без да сънува.

— Намирате се в частна собственост — ръмжеше устата под гневните зелени очи. — Частна! — И понеже тя не отвърна нищо, той продължи: — Изобщо говори ли ви нещо понятието частна собственост?

На Изабел й падна камък от сърцето. Слава богу, това не беше изнасилвач или разбойник, а само собственикът на това очарователно парченце земя. Вероятно бащата на Лоран.

Тя си поотдъхна и дори опита да се усмихне. Какво недоразумение.

— Не ми се хилете така тъпо — изрева мъжът. — Ако сте прочели в своя пътеводител, че провансалците са гостоприемни и приветливи хора, значи сте попаднали на погрешна информация. Ние не се шегуваме, когато става въпрос за частната ни собственост.

„Личи си“, искаше да каже Изабел, но мъжът се извърна от нея.

— Мадлен, как се казва „частен“ на немски?

— За съжаление учила съм само английски и испански — отговори младата жена, обута в ботуши за езда, която очевидно се казваше Мадлен.

На Изабел й приличаше на излязла от рицарски филм. Тя стоеше до запотения снежнобял кон, който се беше втренчил в таблата на леглото откъм главата, и до един прекрасен кафяв жребец и сякаш й беше забавно. Тъмните й къдрици бяха вързани на тила в чаровен безпорядък. Тесният панталон за езда и плътно прилепналата тениска подчертаваха издължената й и все пак нелишена от извивки фигура. Хубава гледка.

Видът на собственика на парцела, така както стоеше със скръстени ръце пред леглото и я наблюдаваше ядосано, съвсем обезкуражи Изабел, че от това може да излезе нещо добро.

— Do you speak English?9 — попита Мадлен. Изабел предположи, че това е майката на малкия Лоран.

— Амм, yes10 — Тя отдавна се беше изправила и провесила крака от ръба на леглото.

Положението на слънцето показваше, че е спала по-дълго, отколкото си мислеше, беше късно следобед или привечер и тя трябваше да продължи пътя си, ако още искаше да си намери вечеря и стая за нощуване.

— Интересува ме как сте се сдобили с това легло — каза Мадлен на английски. — И защо.

Изабел отвори уста, за да отговори, но мъжът я изпревари.

— Леглото? — повтори той на френски, обръщайки се към Мадлен. — Ако не ме лъже паметта, това е леглото на леля Жермен. Изхвърлихме го, когато пристигна болничното й легло. Знаеш го, един такъв високотехнологичен уред, който прави практически всичко — може да се вдига и спуска, да масажира, да люлее, да храни, да повива, да чете приказки, да пече хляб… Старото легло беше изнесено на двора. За мен е загадка как това лице се е сдобило с него!

— Наех го — обясни с достойнство Изабел. — Но времето, за което бе наето, приключва в тази минута, затова ще трябва да ви помоля да ме извините. Налага се да тръгвам.

— Наето ли? — извика жената.

— Вие говорите френски? — учуди се мъжът.

— Точно така — отвърна Изабел едновременно и на двата въпроса, сгъна одеялото си, взе си дамската чанта с вече спрелия да звъни телефон и се запъти към колата си. — Ако не ми вярвате, питайте сина си.

— Сина си ли? — повтори мъжът.

— Сина си Лоран — поясни Изабел. Кой знае колко други синове имат тези хора?

Мадлен избухна в смях.

— Не разбирам какво му е смешното тук — каза мъжът, но и той звучеше развеселено.

— Не можеш да отречеш, че е смешно, Корин — не спираше да се киска Мадлен.

Изабел метна чантата и одеялото на задната седалка в колата си и се присъедини към смеха.

— Всъщност той ми предложи да наема къщата. — Тя посочи с палец лятната вила. — Каза, че не трябва да се страхувам от паяците и че плъховете най-вероятно са само малки мишлета.

— Оххх. — Мадлен високо се изсмя. — Типично за Лоран.

— Беше сложил табела край пътя — продължи да разказва Изабел. — И беше така любезен да ме убеди, че къщата е много по-приятна от шумните стаи при Жур, където на всичкото отгоре има и куче, което хапе. И аз имам вина. Обясних, че се нуждая най-вече от хубаво легло. Той наистина се беше постарал с това вълшебно легло и когато чу, че за съжаление ще се откажа да наема къща без течаща вода, непромокаем покрив и ток за електрическата си четка за зъби, остана много разочарован. Знаете ли, господине, той спестява за мравоядец.

— За мравоядец ли? — повтори мъжът.

Корин беше хванал кафявия кон за юздите и отново стоеше право пред нея. Макар че не изглеждаше толкова заплашително, колкото преди минута, все още предизвикваше неприятно чувство в стомаха на Изабел. Сигурно това се дължеше на впечатляващите му зелени очи, а може и да беше, защото от седем сутринта тя не бе слагала в устата си нищо, освен един сух кроасан и няколко глътки от термоса. Очите бяха наистина особени, допреди малко твърди, мрачни и недружелюбни като елите в Шварцвалд, а сега бистри и блестящи като стъкло от Мурано.

Тя се покашля.

— Ако правилно съм разбрала, да. И когато събере достатъчно за мравоядец, Лоран възнамерява да спести за костенурка, която да си купи от един зоомагазин. Детето много обича животните. Все пак идеята да наема леглото вместо цялата къща, да го изнесем на чист въздух, където няма паяци и плъхове, и да си почина малко на него беше моя. Петдесет франка са по-добре от нищо. Но при все това той ужасно се разочарова. Явно наистина много иска да има този мравоядец. Щял да бъде изненада за цялото семейство.

— Разбирам — каза мъжът.

— Аз пък не разбирам — възрази жената на име Мадлен. — Какъв е този мравоядец, с който иска да ви изненада, Корин?

— Лоран се грижи за опазването на животните по света — обясни мъжът. — В действителност сам се е показал като животно, изпаднало в нужда. Във всеки случай съжалявам, госпожице, че така ви изплашихме. Помислих ви за една от онези дрогирани псевдохудожнички, които си въобразяват, че целият свят им принадлежи. Нямах представа, че племенникът ми ви е дал под наем леглото на леля Жермен.

— Няма проблем — успокои го Изабел.

Значи Лоран е негов племенник. Това обясняваше защо, като се изключи къдравата коса, момчето изобщо не приличаше на него. Корин. Името беше не по-малко секси от самия мъж.

— На ваше място и аз бих си помислила същото. — Тя отвори вратата на пежото си. — Поздравете Лоран от мен и му кажете, че му желая късмет с мравоядците.

Мадлен отново се засмя.

— О, Корин, Лоран много ще се разочарова, когато разбере, че новият му източник на доходи за „Ринкинкин“ така бързо е пресъхнал. Съгласи се, че си заслужава да се помисли върху идеята за даване на легла под наем в прасковената горичка. Това е пазарна ниша и ти можеш да спечелиш много пари. Имате достатъчно стари легла! — Тя взе една от пъстрите възглавници върху леглото. — А госпожа Сесил сигурно притежава в изобилие от тези старинни възглавници. Само си представи: щом едно легло сред прасковите ти носи петдесет франка за един следобед, какво остава за дрямка в розовите градини на госпожа Сесил?

— В такъв случай ще трябва да си разделим печалбата с госпожицата — отвърна Корин. — Идеята за легло под открито небе е била нейна. Лоран е виждал нещата при паяците и плъховете в лятната вила.

— Това е разкошна къща — увери Изабел. — Ако някога я ремонтирате, веднага ще я наема. Но сега по-добре да отида при… как се казваха хората? Жур? Те дават стая в един стар хамбар. Само малко ме е страх от кучето им. За жалост обичало да хапе.

— О, не вярвам. Ако някой хапе там, то това е единствено старият Жур — каза Корин, но Мадлен го прекъсна:

— Щом е така, защо не останете в „Ринкинкин“? Няма кучета. Тук се отглеждат кокошки. — Тя се изкиска. — И собственикът на къщата хапе само при пълнолуние, нали, Корин?

— Както казах, изкушавам се, но предпочитам да имам течаща вода и покрив без течове — обясни Изабел.

— Повярвайте ми, госпожо, не из целия „Ринкинкин“ има съборетини като тази къща — каза Мадлен. — Имотът е от седемнайсети век, първоначално е бил ловджийски замък на Луи Четиринайсети.

— Глупости — рече Корин. — Луи Четиринайсети никога не е идвал тук. Не е имало и никакъв дворец.

Мадден запази самообладание.

— Колко бихте платили за разкошна историческа стая с баня и изглед към Волон, госпожо? С включена закуска, разбира се.

Корин сбърчи чело:

— Мадлен, не знам какво…

— Шшт, остави на мен, Корин. Твоят племенник никак не бил глупав! Имате цяло свободно крило, което може да се даде под наем!

— То не е свободно, предвидено е за полските работници през лятото — каза Корин. — Тези стаи не стават за гости, това е хижа за настаняване на младежи.

— Да, но сега сме едва март. И щом госпожата е наела легло насред прасковите, сигурно не би отказала и квартира в младежка хижа със закуска, нали, госпожо?

— Ами… — Изабел се засмя. — Нямам представа какви са цените тук, но стая с изглед към реката ми звучи добре. Без куче. И без паяци.

— Това са доста мизерни стаи с легла на два етажа — възрази Корин. — За хората, които идват през лятото да помагат на полето, но не стават за…

— Къде остана твоята дарба да импровизираш, Корин? Можете да използвате например леглото на леля Жермен — предложи със смях Мадлен, а Изабел каза:

— Като дете обичах леглата на два етажа. Но само ако аз спя отгоре.

— Ами добре — съгласи се Корин и сви рамене. — Ако не ви хареса, винаги можете да се преместите при Жур. Съмнявам се обаче, че там ще ви предложат по-хубава закуска от нашата. — Той се засмя. — Сега и аз започнах като Лоран. Звуча така, сякаш ви навивам, но ние, Ле Бер, постоянно се опитваме да докажем, че сме по-добри от Жур.

— Не че съм го прочела в някой пътеводител, но провансалците ми изглеждат доста гостоприемни хора — каза мило Изабел.

— Особено Ле Бер. Едно време къщата преливаше от гости — обясни Мадлен и сега гласът й прозвуча изпълнен с копнеж. — Спомняш ли си, Корин? Майка ти изнасяше на терасата всички налични маси и правеше огромна трапеза. Чудя се откъде намираше такава километрична покривка!

— О, сигурно Луи Четиринайсети я е забравил тук — каза иронично Корин. — Госпожице, ако сте очарована от идеята да прекарате една нощ в прашно легло на два етажа, най-добре се качете в колата си и се върнете на междуселския път. Карайте нагоре още двеста метра, докато отдясно ви се появи входна алея, пазена от два каменни лъва. Портата най-вероятно е отворена, така че просто влезте с колата и паркирайте в двора. Ако извадите късмет, ще сме там преди вас и ще ви помогнем с багажа.

— Виж ти — рече Мадлен, докато с изящно движение се метна на седлото на белия кон. — Звучиш като истински хотелиер. Au revoir, madame11.

Корин също се метна на коня си.

— Внимавайте за дупките по пътя, госпожице.

— Да, ще се постарая. — Изабел се сниши на шофьорското място и затвори вратата. В огледалото за обратно виждане тя видя как двамата ездачи се отдалечават. Слънцето се беше скрило още повече зад хоризонта.

„Ринкинкин“ — изглеждаше още по-романтично, отколкото звучеше. Сградата от естествен камък беше на три етажа и имаше две двуетажни, пристроени под прав ъгъл крила, които заедно с централната сграда образуваха вътрешен двор. Подобната на портал двукрила порта на входната алея и тесните, високи прозорци правеха сградата елегантна въпреки разлатостта й, а капаците на прозорците с цвят на магарешки трън й придаваха провансалски стил.

Изабел беше очарована.

Покритият със ситен чакъл вътрешен двор бе засенчен от короната на грамаден чинар, чието стъбло бе оградено с плет от лавандула със сребристи листа. В светлината на залязващото слънце всичко приличаше на мотив за сладникава пощенска картичка: зиданият кладенец със старомодната помпа, бялата плюшена котка върху перваза, която сънливо погледна Изабел, топките за боулинг, които някой беше забравил под чинара, овехтялата пейка пред входната врата. Дори старото, поръждясало рено, до което беше парки рала, стоеше някак живописно.

Не толкова живописен, но затова пък видимо скъп беше черният кабриолет порше, паркиран насреща. През затъмнените стъкла Изабел видя седалка от най-фин марокен, елегантен волан и табло от фино дърво, всичко специално изработено. Хм, явно собствениците на този имот не страдат от недостиг на пари. Само това порше и елегантните коне отпреди малко струваха цяло състояние.

— Ооооооок! Ооок! — Една дебела кафява кокошка се бе появила от нищото и с тихо кудкудякане прекосяваше двора, преследвана от една закръглена жена на средна възраст.

— Ела тук, гадна кокошко — извика жената.

— Ооооок — изкудкудяка невъзмутимо кокошката и се пъхна зад старото рено.

Жената понечи да тръгне след нея, но в този миг забеляза Изабел и се закова на мястото си.

— Коя, за бога, сте вие? — Нейното гневно, едва ли не заплашително лице обезсърчи Изабел.

— Ооооок — произнесе кокошката от скривалището си.

— Никаквица такава! — каза дебелата жена. — Какво търсите тук? Сега не продаваме плодове, едва март е, в случай че не сте забелязали. Долна твар!

Изабел не можеше да определи дали жената говори на нея или на кокошката, или и на двете.

— Аз… амм — каза тя. — Добър ден. Аз…

— Това е наш гост, който ще нощува тук, Ермелин — чу се дълбок глас зад нея.

Това беше тъмнокосият мъж отпреди малко, Корин, този път без коня си и без красивата жена, но все така безумно привлекателен и секси.

Щом го видя, Изабел изпита невероятно облекчение.

— Ах, това е ваша приятелка, така ли, господине? — Пълничката жена отново се обърна към кокошката. — Ела тук, звяр такъв!

— А къде е вашата… къде е госпожата? — попита Изабел.

— Мадлен ли? Тя се оправя с конете.

От този отговор не ставаше ясно в какви роднински или други отношения са двамата. По някаква причина на Изабел страшно й се искаше Мадлен да се окаже някоя селска учителка лесбийка или игуменка на местния манастир.

— Елате, ще ви покажа стаите. Идеята продължава да ми се струва откачена, но трябва да удържа на думата си. Ермелин, когато приключите с кокошката, бихте ли казали на майка ми да дойде в крилото за гости? Нека доведе и Лоран.

— Да, разбира се. — Дебелата жена беше измъкнала кокошката иззад колата и здраво я държеше в ръцете си. Кокошката кудкудякаше изплашено.

— Ще я… заколи ли? — Изабел преглътна състрадателно.

— О, не. Просто ще я върне в кокошарника — каза мъжът. Той й подаде ръка. — Ами да започнем отначало, госпожице. Това е „Ринкинкин“, петата по големина прасковена плантация на департамента, аз съм Корин ле Бер, а вие коя сте?

— Изабел Теген. — На Изабел й се стори, че това е доста оскъдна информация, и добави: — От Хамбург.

— Откъде знаете така добре френски? — Корин ле Бер отвори боядисаната в цвят магарешки трън врата, водеща към едното от двете странични крила, и я поведе по тесен тъмен коридор.

— Майка ми беше французойка. Израснала съм като би-лингвист.

— Практично. — Той отвори още една врата. — Както казах, крилото за гости не е по-добро от младежко общежитие. И не е проветрявано от пет месеца!

— Крило за гости — повтори впечатлена Изабел и пристъпи напред в полумрака.

— Звучи добре, нали — каза Корин. — За всеки случай звучи по-добре, отколкото изглежда. От дете помня как тук всяко лято идваха дузини студенти от Канада и Съединените щати. Работеха на полето за мизерна заплата, но майка ми се грижеше царски за тях. Вечер тук наставаше голям купон. Цялото лято беше купон. Сега можем да си позволим само трима или четирима помощници, при това не от Канада или Америка, а от Източна Европа. И от селото. Тук има неколцина безработни. — Той отвори един прозорец и бутна навън капаците. — По всяка вероятност времето на купоните вече отмина.

Златистата привечер нахлу в тясната стая с двете разположени отляво и отдясно на вдлъбнатия прозорец легла на два етажа, мивка, гардероб и практично сложена от вътрешната страна на вратата закачалка.

На Изабел й се стори като в казарма.

— При Жур е много по-добре — каза Корин ле Бер. — Там стените са боядисани, има пердета и картини по стените. И мебели, които си заслужават наименованието.

— Възможно е. Но помислете за кучето — отвърна Изабел.

Тя пристъпи към прозореца. Гледката беше впечатляваща. Погледът обхващаше както сякаш неопитомения, пролетно зелен гъсталак, така и симетрично подредените тераси с овощни дървета. В далечината над върховете на дърветата се издигаха няколко покрива и една църковна кула, сигурно това беше селото, в което попита за стая. Малка рекичка — Волон? — лъкатушеше надолу на около петдесет метра, където после се разширяваше и се превръщаше в блестящо зелен речен завой, вероятно Дюранс. Прорязаните от светлосиви скали планински склонове на отсрещния бряг бяха порозовели от залеза и отдалеч приличаха на алпийски възвишения. Изабел се сети за ски лифта, покрай който беше минала.

— Има още три такива стаи, съответно с изглед към реката или към вътрешния двор. — Корин ле Бер сви рамене. — За съжаление и в другите помещения не е по-уютно оттук. Погледнете тези легла. Те са от следвоенно време, а матраците може да са по-стари. Мисля, че идеята е откачена, за всеки случай малко по-добра от идеята на Лоран с лятната вила.

— Но гледката сама по себе си е безценна — въодушеви се Изабел.

— Да, така е. Там, най-отзад, може да се види знакът Де Лур — обясни Корин и посочи към планината. — Почти две хиляди метра е. Е, поне хиляда и осемстотин със сигурност.

— Ще наема стаята — каза Изабел, обърна се настрани и погледна Корин ле Бер право в невероятно зелените очи. — Колко ще искате за нея?

— Нямам представа. Трябва да попитам Жур как вървят наемите. Някак си ми е неудобно да ви искам пари.

— Защо? Нали вече наех легло от вас.

Зад тях се чуха леки, бързи стъпки, външната врата рязко се отвори и момченцето Лоран затрополи в коридора.

— О, това сте вие! — Той подаде къдравата си глава в стаята и заоглежда Изабел със смесица от радост, че я вижда, и голяма недоверчивост.

— Здравей, Лоран. — Изабел му се усмихна успокояващо.

— Лоран, нали познаваш госпожица…? — Корин погледна въпросително Изабел.

— Теген — подсказа тя.

Беше мило, че така упорито я наричаше „госпожица“. По някаква причина не й се искаше да му обяснява, че в нейния случай „госпожа“ е по-правилното обръщение. Още повече, че на нейните двайсет и осем години изглеждаше достатъчно млада, за да не съобрази човек, че може да има съпруг.

— Госпожица Теген. Толкова й харесало леглото на леля Жермен, че поиска да види останалата част от „Ринкинкин“ — продължи Корин. — И понеже кучето на Жур било ужасно шумно и на всичкото отгоре — хапещо, решила да наеме тук стая в крилото за гости.

И без това големите кръгли очи на Лоран станаха още по-големи и по-кръгли. Дори за минута не си бе помислил, че може да се наеме крилото за гости! Преди да се сети за лятната вила, беше обмислил всички възможности за други квартири: таванът над конюшнята, празният хамбар на улицата и дори розовата оранжерия на баба си. Но съвсем беше забравил крилото за гости. А тук имаше всичко необходимо на един турист: ток, течаща вода, тоалетни, дори малка кухничка. Лоран почти се ядоса. Само ако беше помислил малко повече! Сега вуйчо Корин поемаше ролята на наемодател и цялата идея щеше да е негова!

Той издаде нацупено долната си устна.

— Тъкмо си говорим за цената — каза вуйчо му. — Дали можеш да ни помогнеш, защото аз не се ориентирам много добре.

— През лятото Жур вземат двеста и десет франка за двойна стая със закуска. На човек. — Лоран беше изкопчил информацията вчера от приятеля си Анри.

— Доста солено, предвид хапещото куче, което имат — рече вуйчо Корин и се усмихна лукаво.

Лоран отново издаде долната си устна.

— На тяхно място и аз бих я дал по-евтино.

— Да, знам. Затова те попитах. В крайна сметка нали госпожица…?

— Теген — отново подсказа услужливо Изабел.

— … госпожица Теген е твоя наемателка. Чух, че доходите от наема ще отидат за някакъв мравоядец?

Лоран се изчерви. Тази глупава туристка беше издрънкала всичко, което той й довери под клетва за мълчание!

— За точно определен мравоядец — поясни все пак Лоран.

— За точно определен мравоядец?

— О-вър-драфт — натърти уточняващо Лоран.

— Диспокредит ли? — Вуйчо Корин изглеждаше още пообъркан, ако това изобщо беше възможно.

— Ти каза на баба, че старият е обречен.

— Старият какво?

— Овърдрафт. — Лоран започна да губи търпение. — Ти каза на баба, че ипочудовищата ще изядат „Ринкинкин“. И тогава си помислих, че ако дам под наем лятната вила, можем да си купим нов.

— Нов какво?

— Овърдрафт. Мравоядец. Нещо такова.

Корин въздъхна.

— Вие разбрахте ли нещо? — обърна се той към Изабел.

— Не съвсем — отвърна тя.

— Овърдрафтът е обречен, нали? — Сега Лоран звучеше като учителката си, когато й се изчерпваше търпението.

— Да, и не само той — промърмори Корин и кимна.

— И ипочудовищата ще изядат къщата, нали? — продължи Лоран.

— Ипочудовищата ли?

— Ипотеки — извика Изабел и засия, сякаш е открила яйцето на Колумб. — Ипотеките ще изядат къщата. Нали?

— Ипочудовища — повтори упорито Лоран. — Той каза ипочудовища.

— Сега, след като обясни на госпожица Теген окаяното ни финансово състояние, ще ни кажеш ли какво общо има с това мравоядеца? — Корин продължаваше да не разбира нищо.

— Мравоядеца е овърдрафтът — побърза да се намеси Изабел. — Той е обречен и затова трябва да се достави нов. Ипотеките са като термити. Много са разяждащи.

— Точно така. Те ще изядат къщата. — Лоран кимна благосклонно на жената. Тя, за разлика от вуйчо му, не беше изгубила ума и дума.

— Каква сте вие? Детска психоложка ли? — Корин се засмя малко измъчено и отново се обърна към племенника си: — Ясно, Лоран. Сега разбрах. Предполагам. Значи този овърдрафт не е животно, това са пари, които сме взели назаем от банката. Нищо по-различно от надхвърлена сметка И ипочудовищата — ипотеките също са пари, които сме взели назаем от банката.

— Аха. — Сега вече Лоран съвсем нищо не разбираше.

На Изабел й стана жал за двамата:

— Така или иначе, идеята да се напълни касата с отдаване под наем беше добра. Доколкото разбирам, при всички случаи парите ще ви влязат в употреба.

Корин я погледна начумерено.

— Не мисля, че вашите няколко франка ще ни оправят нещата с банката, госпожице — каза студено той. — И изобщо това не е ваша работа.

Изабел се засегна:

— Чакайте малко! Не съм ви молила да ми говорите за финансовото си състояние — вирна тя нападателно брадичката си. — И дори моите няколко франка, както казвате вие, да не ви оправят нещата с банката, то не мисля, че трябва да се пренебрегват! За повечето хора, които са сериозно задлъжнели, малките суми сякаш не са от значение, те гледат само големия дълг и си мислят, че едно порше не е кой знае какъв разход. Вместо да използват всеки пфениг — всеки цент, — за да намалят дълга си малко или много.

Зелените очи на събеседника й помръкнаха зловещо. Явно думите й го бяха ядосали. Изабел усети, че е отишла твърде далеч, и побърза да добави:

— Ще ви платя хиляда и четиристотин франка за тази стая, ако ми позволите да остана една седмица в нея.

Външната врата отново изскърца на пантите си и попречи на Корин да каже нелюбезните думи, които бяха на езика му. В помещението влезе една жена на около шейсет години, с черни, късо подстригани къдрици. Тя беше дребна и слабичка, но пъргава и грациозна като бивша балерина. Изабел я намери за изключително красива въпреки линиите и бръчките, които времето беше издълбало на дребното й лице и по шията.

— Гости ли имаш, Корин? Добър ден, госпожо. Аз съм госпожа Сесил, майката на Корин. Приятно ми е. — Тя разтърси ръката на Изабел.

— Изабел Теген. И на мен ми е приятно.

— Хиляда и четиристотин франка, бабо. — Лоран засия срещу нея. — Тя ще плати хиляда и четиристотин франка за тази стая.

— Не, няма да го направи — каза Корин. Лицето му отново беше станало сурово и мрачно както навън, сред прасковите. — Тя ще отиде при Жур.

— Но защо? — извика Лоран.

— Защото тези помещения не са подходящи за наемане — отсече Корин.

— Мисля, че е заради забележката ми относно поршето и дълговете ви — каза разкаяно Изабел. — Съжалявам, бях много неучтива.

— Така е — съгласи се Корин.

— Но не визирах лично вас, говорех по принцип. Знаете ли, имам известен опит със задлъжнели хора. — Изабел си спомни за един куп клиенти, чиито разходи далеч надхвърляха приходите им. — Не можете да си представите колко много от тях карат порше.

Корин поклати глава, полуядосано, полуразвеселено.

— Престанете най-накрая с вашето порше, колата навън е на Мадлен и ви уверявам, че тя може да си го позволи от джобните си!

— О!

— Да, о! — изимитира я Корин.

Майка му въздъхна.

— Явно се познавате отдавна, вие двамата. Карате се така, сякаш сте женени от много време. — Тя нежно се усмихна. — При тези обстоятелства може би е по-добре да предложим на госпожата стая за гости в централното крило.

— Защо не направо половината от моето легло? — каза ядно Корин. — За твое сведение, мамо, запознах се с тази… дама преди по-малко от час. Спеше под „Перла в короната на Феърхейвън“. И то в леглото на леля Жермен.

— Наистина ли? — Госпожа Сесил вдигна едната си вежда. — Ама че необикновено запознанство!

— Нали — изръмжа Корин. — Твоят скъп внук дал под наем леглото на леля Жермен за петдесет франка за един следобед.

— Щях да й го дам и по-евтино — заоправдава се Лоран. — Тя сама предложи толкова!

— Всъщност той искаше да ми даде под наем лятната вила — намеси се Изабел. — Беше я обзавел прекрасно, но…

— Е, смятам, че с уплахата си сте заслужили по-добра квартира. — Госпожа Сесил се въздържа да довърши изречението, което несъмнено щеше отново да нарани чувствата на Лоран. — Ако тук се поразтреби малко, ще бъде много по-добре, отколкото при Жур. Само дето прозорецът е ужасно малък. Като бойница. Това е предимство само по средата на лятото. Но вие сигурно няма да останете чак дотогава, нали?

— Не, само една седмица — каза Изабел, поглеждайки крадешком към Корин. — Горе-долу.

— Значи е решено. — Госпожа Сесил сложи делово ръце на кръста и се огледа наоколо. — Най-добре това легло да се премести насам, за да се освободи повече място. Така не можеш дори да се обърнеш. Изобщо леглата на два етажа са непрактични, когато си на повече от единайсет години. Защо не донесете отново леглото на леля Жермен? Или сега сте го дали под наем на друг?

За учудване на Изабел, Корин избухна в смях.

— Аз ще се погрижа, мамо. И без това трябва да видя дали Мадлен е още тук. Всъщност цялата откачена идея беше нейна! — Той целуна в движение майка си по бузите и потупа Лоран по раменете. — Вие двамата можете да покажете на гостенката ни всичко. До скоро, госпожице, предполагам, ще се видим после на вечеря. — И преди Изабел да успее да отвърне нещо, той излезе.

— О, да, моля ви, направете ни това удоволствие — каза госпожа Сесил. — Има агнешко задушено, специалитет на дъщеря ми Матилд. Тя е готвачка в звезден ресторант. Наистина е добра. Именно на нея ресторантът дължи повечето си звезди.

— О, но… — Изабел се чувстваше длъжна да откаже, макар че й премаляваше от глад. — Ако ще се храня с вас, при, всички положения държа да си платя.

— О, може да се окаже доста скъпо! Когато Матилд готви своето агнешко задушено в ресторанта, гостът трябва да бръкне по-дълбоко в джоба си. Едно меню там струва до петстотин франка — но пък нашата Матилд работи за мизерна заплата! — Госпожа Сесил се засмя. — Днес обаче има само претоплено задушено, тъй като Матилд е на работа, и то е безплатно! Вие откъде сте, госпожо? Предполагам, че колата с немска регистрация е ваша?

— Да, от Хамбург съм.

— И сега сте тук съвсем сама на… почивка? — Директният поглед на госпожа Сесил — очите й бяха наситено зелени като на Корин и сякаш виждаха право в сърцето й — смути Изабел.

— Нещо такова.

— Нещо такова, хм — повтори госпожа Сесил.

— Исках да видя прасковените цветове — добави Изабел и смени темата: — Нали „Перла в короната“ са много специални праскови?

Госпожа Сесил кимна.

— „Перла в короната на Феърхейвън“, прасковите са скъпи като перли в корона. Но за съжаление много по-чувствителни. — Изабел усети, че се изчервява под изпитателния й поглед.

— Постъпили сте умно, като сте дошли толкова рано през годината — продължи госпожа Сесил. — Защо хората се скъсват да идват тук през юли и август, това така и не можах да си го обясня. Такава ужасна жега е тогава и такава ужасна навалица.

Лоран я дръпна за ръкава.

— Бабо, знаеш ли, че ипочудовищата не са никакви животни, независимо че ядат?

Госпожа Сесил погледна със сбърчено чело къдравата глава.

— Ипочудовищата ли?

— Ипотеки — каза Изабел. — И овърдрафт. Мисля, че трябва да му се обясни.

— Той каза ипочудовища — не отстъпваше Лоран. — Много добре го чух! А сега твърди, че това били само пари, които сме нямали!

Госпожа Сесил въздъхна.

— Ей сега ще ти обясня, миличък. Или по-добре Бертран да ти обясни. Той учеше на смятане и майка ти, и леля ти, и вуйчо ти, с яйца, ябълки и праскови. — Тя се усмихна на Изабел. — Не че това помагаше кой знае колко! Ще ви оставим за малко сама, госпожо, да се освежите и да си разопаковате багажа. Лоран ще ви доведе, когато стане време за вечеря.

— Вие наистина сте страшно мила. Съзнавам колко много ви затруднявам. Но по някакви причини не искам в никакъв случай да наемам стая при Жур. — Тук тя преглътна, защото внезапно осъзна, че главната причина имаше омайни зелени очи и неописуемо еротично излъчване.

Госпожа Сесил се усмихна още по-сърдечно.

— Тук определено ще ви бъде добре. Още повече, че вятърът няма да ни безпокои една седмица.

„Да, помисли си Изабел. Вятърът и Фритьоф.“