Лавандулови нощи

Първа глава

Хамбург, 24 март

— „От двете страни на пътя се редят овощни дървета. Докъдето погледът ти стига, виждаш праскови и кайсии да греят примамливо в листата, подобно на златни топки в коледна елха“ — думите буквално се топяха на езика. Изабел беше прочела това на глас, повече на себе си, отколкото на госпожа Елбман, която не четеше нищо друго, освен „Жълти страници“ и „Гала“, и можеше да бъде заинтригувана от прасковените дървета само ако бяха в градината на принцеса Каролине или на Удо Юргенс.

Праскови да греят като златни топки в коледна елха… Изабел отпусна книгата на скута си и затвори с копнеж очи. Предишната вечер мирният й свят се бе пропукал и сега тя не знаеше дали ще може да го залепи, или ще го остави окончателно да се разпадне. Имаше смътното усещане, че проблемът няма да се реши само с мислене, затова се въоръжи с търпение и се опита да мисли за друго. Например за този обточен с овощни дървета път, за който току-що беше прочела.

Меката светлина на последните слънчеви лъчи рисува дълги сенки по асфалта, във въздуха се носи неописуемият аромат на зрели праскови… Но Изабел не можеше да си представи как стои край този път и вдишва аромата на сладките праскови: силен вятър запрати дъждовните капки към прозореца на всекидневната, последица от циклон на име „Яков“, дошъл преди няколко дни на мястото на циклон на име „Ингмар“. Не че имаше някаква разлика между „Яков“ и „Ингмар“: и двата бяха ветровити и дъждовни. От пролетта, която според календара беше настъпила преди четири дни, нямаше и следа.

— За малко да ми се доядат праскови. — Госпожа Елбман напръска масичката пред Изабел с политура за мебели, а тя миришеше на препарат за импрегниране на обувки. Политурата, не госпожа Елбман. Последната миришеше на Тоска. И то доста остро. Изабел отвори отново очи и издърпа книгата от пъргавия парцал на госпожа Елбман.

— Това да не е пътеводител? — осведоми се госпожа Елбман.

— Не, готварска книга е — рече Изабел и в гласа й отново се прокрадна нотка на копнеж. — Готварска книга за Прованс. „Мястото на контрастите и художниците, родината на слънцето, цветовете и ароматите…“ — Тя прочете част от текста на корицата, но госпожа Елбман не забеляза.

— Колко сте поетична понякога — удиви се тя. — Да не повярва човек, че сте данъчен съветник.

— Помощник-данъчен съветник — поправи я Изабел. — А сега съм само домакиня.

— Само… как можахте да го кажете! — Госпожа Елбман поклати глава и удостои капака на рояла „Стейнуей“ със седмичната му доза политура. При което обърна облия си гръб към Изабел. — Коя ли жена не би искала да бъде на ваше място! А и вие не можете да се наречете домакиня. Вие сте светска дама. От висшето общество.

Поне на госпожа Елбман ужасно й се искаше да е така. Нейната отдавна лелеяна мечта беше да работи като икономка при членове на висшето общество, където, според представите й, постоянно се дават тържествени вечери за знаменити, богати и красиви хора и където, току-виж, някой ден на вратата се появил Удо Юргенс и си взел сандвич направо от ръката на Роза Елбман. Изабел не можеше да не се усмихне. Мечтата на госпожа Елбман се споделяше от Фритьоф, мъжа на Изабел, с изключение на онази част с Удо Юргенс. Фритьоф също се стремеше да си намери място сред богатите и красивите. Относно знаменитостите достатъчно му беше да изготвя данъчните им декларации. Но и без много знаменитости нещата във фирмата му вървяха добре. Той я беше поел от баща си заедно с дебела картотека от клиенти, шестима служители и един шефски кабинет, облицован с дървена ламперия. Оттогава всяка сутрин сядаше в коженото си кресло зад бюрото от орехово дърво и знаеше, че трябва да прави точно това, което беше планирал за него баща му. Е, плановете бяха за след десет или двайсет години, но по-миналата година бащата на Фритьоф най-неочаквано получил инфаркт, докато карал мерцедеса си, и се блъснал в една междинна подпора на мост.

Фритьоф обичаше баща си и, разбира се, беше потресен от ранната му смърт, но не можеше да си затвори очите и за многото предимства, съпътстващи този тъжен факт. Благодарение на солидното наследство, на трийсет и четири години Фритьоф вече беше стигнал там, закъдето други мечтаят цял живот: бизнесът на баща му му гарантираше значителни доходи, къщата му се ползваше с данъчни изгоди, а в банката си имаше солидни спестявания. Фритьоф се гордееше с физическата си красота, с впечатляващо добрия си хендикап и с пълната си с много изискани антикварни и дизайнерски неща къща. Той се гордееше и с жена си Изабел и нейната фигура, на която дизайнерските дрехи стояха възхитително. Изабел имаше безупречни маниери, беше с естествена светлоруса, почти бяла, необикновена коса и дори разбираше малко от сложния бизнес на данъчния съветник.

„Да, мислеше Изабел, за Фритьоф аз съм най-важна след креслата на Филип Щарк.“ Е, и това е нещо.

Госпожа Елбман привърши с полирането на рояла и сега той блестеше като шлифован оникс. Роялът беше една от слабостите на Фритьоф. Той, както и Изабел, не можеше и един „Малък Хенсхен“1 да изсвири на него, но при все това му придаваше огромно значение. Най-вече за да впечатли гостите — Фритьоф не си и правеше труда им да обяснява, че изобщо не може да свири на пиано.

Изабел, на която не й се нравеше този блъф, беше решила да започне да взема уроци по пиано и така да оправдае наличието на тази безбожно скъпа покупка в дома им, но Фритьоф беше против.

— Свиренето на пиано е нещо удивително, в случай че го можеш — каза той. — Но ако не го можеш, е ужасно за слушане.

— Бъркаш го с цигулката — възрази Изабел. — Пък и как ще научиш нещо, ако не се поизмъчиш в началото?

— Никак — отвърна Фритьоф. — Такива страхотни пианисти има в концертните зали и на сиди — защо трябва да се влага енергия в нещо, в което никога няма да се постигне съвършенство?

В действителност това беше едно от неговите жизнени креда. За Фритьоф всичко трябваше да е съвършено и той нищо не мразеше повече от това, да има наоколо следи от дилетантски опити.

— Защо цял свят се мъчи да рисува нескопосни акварели, когато имаме Пикасо, защо се ваят груби вази, когато могат да се купят хиляди пъти по-красиви, защо трябва сам да си боядисваш стените, при положение че има професионалисти, които ще направят това много по-добре, просто не ми го побира главата — не спираше да повтаря с въздишка той.

— Може би защото правенето на нещо със собствените ръце доставя удоволствие — отвръщаше Изабел. — Та ти също играеш голф, макар че Тайгър Уудс прави това много по-добре от теб.

Но тогава Фритьоф казваше това, което казваше винаги когато Изабел му изтъкнеше някой железен аргумент:

— Това е нещо съвсем друго.

Беше трудно да се живее според представите на Фритьоф за съвършен живот и при все това да се изпитва удоволствие. Когато се оттеглиха във вилата, Изабел набързо си представи как ще изглежда запустялата градина — как ще си оформи зеленчукова леха, ще отглежда разкошни цветя с красиви имена — нигела, невен, незабравка, лилиум, немезия, шибой… Фритьоф обаче повика озеленител, който да проектира една идеално разпределена, представителна, но лесна за поддръжка градина, в която не се предвиждаше място за зеленчуците и цветята на Изабел.

Още един вихър шибна групата голи брези до терасата. Дърветата се огънаха сякаш до земята.

— Ама че време — мърмореше госпожа Елбман. — Къде се дяна този препарат за почистване на прозорци!

Изабел отново заби нос в готварската книга. Прованс, с дъх на лавандула и пъпеши, синьо небе над бели скали…

— Как се случи така с Борис и Барбара — каза госпожа Елбман. Това не беше въпрос, а по-скоро констатация, за която не се очакваше отговор. — Ами горкото детенце на Джени. Как се случи така? Ами това, което направиха с Каролине, лошо, много лошо.

Така или по подобен начин госпожа Елбман обикновено започваше сутрешния си монолог, който тя държеше за свое собствено назидание, но също и за осведомяване на Изабел, защото според нея никак нямаше да навреди, ако господарката на дома е поне малко информирана за новините от „Гала“ и „Жълти страници“. Всяка сутрин Изабел пропускаше това покрай ушите си и от време на време кимаше механично. До съзнанието й достигаха само някои откъслечни фрази от госпожа Елбман.

— … седем години пълна идилия, а после това… — казваше госпожа Елбман. — Лошо.

Никак не беше чудно, че Фритьоф, при своята пристрастеност към съвършенството, беше назначил госпожа Елбман. Тя изглеждаше точно така, както би трябвало да изглежда перфектната икономка: ниска, закръглена, едрогърда, с бели медицински обувки на краката и с множество карирани, изгладени и колосани домакински престилки. Нейната къса, на руси кичури коса беше подредена в къдрици, които напомняха на Изабел за ваниловите ролца от детството й и извикваха у нея предположението, че госпожа Елбман всяка вечер си ляга с ролки. Безспорно тя беше и професионалистка — знаеше за всички видове политури, които се предлагаха на пазара, от незнайни източници се снабдяваше с много специална кърпа от микрофибър и можеше да сервира изящно набодени свински хапки. Разбира се, и претенциите й за заплата не бяха точно скромни, но за щастие, Фритьоф можеше да си приспадне всичко от данъците. Госпожа Елбман беше съвършена във всяко отношение — стига да не се задържаш в едно помещение с нея, което за Фритьоф не беше особен проблем, или да си глухоням. В началото госпожа Елбман лазеше по нервите дори на толерантната Изабел, откакто младата жена беше напуснала работа и бе принудена по цял ден да я търпи.

— … всички тези жени, които са се реализирали… но това няма да свърши добре… — тъкмо казваше госпожа Елбман и прозвуча също като Фритьоф, макар той никога да не би казал подобно нещо.

Фритьоф по изящен начин бе принудил Изабел да напусне работа и да се отдаде на отглеждането и грижата за децата им. Принципно Изабел също нямаше нищо против това, само дето още нямаха деца.

— Всичко ще си дойде на мястото, когато се дистанцираш от целия този стрес — каза й той, но Изабел вече три месеца бе напълно дистанцирана от стреса, а още не беше бременна. Да не говорим, че работата й никога не е била стресова, напротив, Изабел дори се мъчеше да се пребори със скуката, която все по-често я спохождаше.

Така че не точно работата й й липсваше, никога не я е вършила с особено удоволствие. Липсваше й спокойствието, което цареше в малкия й офис, прекъсвано само от време на време от позвъняване на телефон или бъбрене с колеги. Помощник-данъчен съветник — за Изабел и до днес си оставаше загадка защо бе избрала тази професия. Може би защото умееше да работи с цифри, а смятането й действаше успокояващо. Но имаше толкова други професии, толкова други примамливи възможности — не биваше да слуша чичо Лудвиг и да започва работа в агенцията по данъчни съвети на неговия приятел. Никой не я беше принуждавал. Това си беше просто…

— … съдба — тъкмо казваше госпожа Елбман. — Безсилни сме срещу съдбата.

Сигурно беше така. Ако тогава не бе отишла в агенцията по данъчни съвети на приятеля на чичо Лудвиг, никога нямаше да постъпи на работа в нейния клон в Хамбург, респективно никога нямаше да се запознае с Фритьоф.

На Изабел никога не й е липсвало въображение, напротив, главата й беше пълна с какви ли не идеи, но пък и никога не е била особено склонна към поемане на риск.

„Освен това детето няма никакво самочувствие“, винаги казваше нейната леля Полет. Леля Полет беше французойка и сестра на майката на Изабел. Тя и съпругът й Лудвиг бяха отгледали Изабел, след като загуби родителите си на двегодишна възраст. Живееха в Кил и Изабел често им ходеше на гости през уикендите. Там тя спеше в старата си детска стая с изглед към отглежданата с любов градина пред къщата, угояваха я с любимите й ястия и си говореше със своите осиновители ту на немски, ту на френски. Макар да беше женен от трийсет години за французойка, чичо Лудвиг все още малко разбираше френски, от което леля Полет максимално се възползваше.

Изабел машинално се усмихна при мисълта за тях двамата.

— През седмицата все сме на диета — каза чичо Лудвиг последния път. — Полет мисли, че съм прекалено дебел.

— И не само l’embonpoint2 ме тревожи — намеси се леля Полет и после веднага мина на френски. — Не знам дали изобщо ще може още нещо да се спаси. Този човек на младини беше толкова хубав, истински немски бог. А погледни го сега: няма и косъм на главата, но затова пък си има в носа. И напоследък толкова силно хърка, че проглушава ушите ти. Но аз пак си го обичам — продължи на немски тя. — Нали, Лудвиг, ние сме една щастлива двойка стари съпрузи.

Чичо Лудвиг кимна и у Изабел се надигна някакво особено чувство, едва ли не завист. За първи път се опита да си представи какво ще е да остарее заедно с Фритьоф. Представата я изплаши. Как би се справил един маниак на тема съвършенство, какъвто беше мъжът й, с бръчките, сивите кичури, тлъстинките или направо с някой физически недъг? Изабел подозираше, че накрая собствените му бръчки ще го притесняват по-малко от нейните.

Засега тревогите му бяха свързани с това, че Изабел още не е бременна. Предишната вечер се бяха скарали по този повод.

— Може би трябва да помислим за изкуствено оплождане — каза той, а Изабел усети студени тръпки по гърба си.

— Аз спрях хапчетата едва преди осем месеца, трябва малко повече време…

— Но ако нещо не е наред, ще загубим ценно време в чакане — добави замислено Фритьоф. — Трябва да се прегледаме.

— Не мислиш ли, че малко преувеличаваш?

— Хелга, жената на Хасберг, забременяла веднага след спирането на хапчетата, а Йенс казва, че е достатъчно само да погледне Сабине, и поредното дете вече е на път!

Изабел вдигна вежди и устните й трепнаха в иронична усмивка.

— Може би и ти трябва поне веднъж да ме погледнеш, Фритьоф.

— Много смешно. За всеки случай утре ще се допитам до специалист.

— Ставаш смешен.

— Искам да го чуя от специалист.

— Можеш и сам да отидеш. — При тези думи Изабел силно повиши тон. Обикновено мразеше да крещи, но Фритьоф сякаш винаги оставаше глух по този въпрос. — За нищо на света не бих се захванала да меря температури и да спя с теб по календар. Хормони пък изобщо няма да гълтам, нито ще правя пункция на яйчниците си. Ако не се получи иначе, значи няма да се получи.

— Проблемът е у теб, Изабел — кресна в отговор Фритьоф. Когато тя повишеше тон, неговият глас ставаше направо страшен. — Ти си така ужасно фаталистично настроена, че нищо не можеш или не искаш да направиш от живота си. С всичко се примиряваш. Ако не бях аз, още щеше да носиш дрипи, да си седиш в двустайното апартаментче и да се блъскаш за две хиляди чисто, заедно с извънредните, при „Хайнрих и партньори“.

— Вместо да вися в тази осемстайна къща и да не правя абсолютно нищо? — извика Изабел. — О, да, наистина трябва да съм ти безкрайно благодарна за това. Пък и — добави обидено тя, — пък и бяха две хиляди петстотин и осемдесет марки, чисто. Без извънредните.

— Изобщо не става въпрос за това. Със своята влудяваща апатия ти всеки път сама си предизвикваш безплодието и аз не разбирам защо трябва да страдат от това моите планове за живота — каза Фритьоф, с което окончателно вбеси Изабел.

Само защото още не бе изпаднала в паника, задето не е бременна, осем месеца след като е спряла противозачатъчните, не можеше да я окачествяват като апатична!

— Моето безплодие ли? — извика тя. — Моето? Случайно да ти е минавало през ума, че проблемът може да е у теб? И то по всяка вероятност!

— За разлика от теб, аз съм готов да проверя това — отвърна Фритьоф, но тя вече беше излетяла от стаята и шумно бе затръшнала вратата след себе си.

Прекара нощта в една от трите спални, в които госпожа Елбман постоянно опъваше леглата. „За непредвидени гости“, както казваше тя, макар че тук досега не се бе появявал непредвиден гост. Стаята за гости беше едновременно и място за личните вещи на Изабел, които не се вписваха в елегантното обзавеждане на другите помещения. Тя тайничко си я наричаше „моята“ стая, понеже това беше единственото място, където Фритьоф нито можеше, нито искаше да сложи своя отпечатък.

— Може би трябва да се научиш да си правиш по-гъвкави планове за живота — сопна му се тя, когато половин час по-късно той почука на вратата, която Изабел благоразумно беше заключила.

— Изабел, отвори вратата! Не се дръж детински!

— Лека нощ, Фритьоф.

Той почака известно време мълчаливо пред вратата. После попита тихо и студено:

— Ти сега искаш ли деца, или не?

— Разбира се, че искам деца. — Изабел преглътна и се вслуша в собствения си глас. Дали не се долавяше нотка на известна неискреност?

Сякаш едва сега, в този миг, нейният идеален свят получи първата си тънка драскотина.

През последните месеци Изабел все по-често се улавяше, че гледа на мечтата на Фритьоф като на свой личен кошмар. Опитваше да си представи изцапаното високо детско столче сред столовете на Филип Щарк до масата за хранене, детската играчка върху безупречно полирания от госпожа Елбман мраморен под, нападали трохи от бисквити върху безбожно скъпия кашмирен килим — напразно. Очевидно Фритьоф си нямаше представа какъв би бил животът им с деца. Той искаше две бутикови деца — момче и момиче, — които да се впишат перфектно в дома му, в живота му, нещо като говорещи мебели. На Изабел още отсега й ставаше мъчно за неродените им наследници. А за себе си мислеше, че няма да е достатъчно търпелива майка.

Но, разбира се, тогава тя не го каза на Фритьоф.

— Разбира се, че искам деца — повтори. — Но не е задължително да стане веднага. А сега ме остави да спя на спокойствие, тиранино.

Така и не заспа, а лежа будна в леглото и мисли за чичо Лудвиг и леля Полет: за влюбените искри, които блестяха в очите на чичо Лудвиг, щом погледнеше към своята Полет, за усмивката, която повдигаше ъгълчетата на устата на леля Полет, когато говореше за своя Лудвиг, и за топлотата, долавяща се в гласа й, когато казваше: „Ние сме една щастлива двойка стари съпрузи, нали, Луи?“

Лежейки сама в леглото за гости, Изабел си даде сметка, че очите на Фритьоф никога не са блестели, когато я е поглеждал, нито пък ъгълчетата на нейната уста са се вдигали автоматично нагоре, щом е заговаряла за съпруга си.

Пукнатината в нейния идеален свят ставаше все по-широка и по-дълбока, опасно дълбока, докато накрая Изабел разбра, че тези мисли никак не са нови, а само някъде дълбоко замразени в съзнанието й, строго пазени от онази част на личността й, която на всяка цена се стремеше към хармония.

Тя се зави презглава, без ни най-малко да й липсват семейното легло и дишането на мъжа й до нея.

Когато тази сутрин се събуди, Фритьоф вече беше излязъл и госпожа Елбман бе прибрала остатъците от закуската му.

— Трябва да ви предам много поздрави от господин съпруга ви и да ви пожелая приятен ден — каза госпожа Елбман, която изглеждаше малко притеснена.

— Благодаря. — Изабел не си направи труда да скрие, че е прекарала нощта в отделно легло, но за щастие госпожа Елбман не й зададе неудобни въпроси.

Затова пък, сякаш за наказание, монологът й днес продължи по-дълго от обикновено.

Тя тъкмо беше стигнала до частта с новия парфюм, който си купила снаха й — „от Наоми Кембъл, сещате ли се, онази тъмнокожата моделка, мирише на ванилия и на още нещо сладко, което не е за мен, аз си предпочитам моята Тоска“, когато телефонът иззвъня.

— Аз ще отида — каза госпожа Елбман и бързо излезе в коридора. Изабел чу изчуруликването на обичайното й представяне по телефона: — Вие се свързахте с дома на семейство Теген, Елбман на телефона, какво мога да направя за вас?

Изабел не понасяше този високопарен стил и неведнъж се беше опитвала да убеди госпожа Елбман, че едно простичко „Здравейте“ или „Семейство Теген“ е достатъчно. Безнадеждно начинание.

— Господин съпругът ви е — каза госпожа Елбман и й донесе телефона до дивана.

— Господин съпругът ми — повтори Изабел, докато поемаше слушалката. Понякога начинът на изразяване на госпожа Елбман беше наистина изнервящ. „Господин съпругът ви“ звучеше почти като „вашият господар и повелител“. — Какво мога да направя за теб? — попита тя студено.

Госпожа Елбман тактично се отдалечи, но Изабел чу, че веднага след като зави, тя започна да лъска старинното огледало на стената и свещниците, макар отдавна да ги беше излъскала.

— Още ли се сърдиш? — засмя се Фритьоф. — Аз трябва да съм обиденият. Нали ти ме нарече тиранин.

— Бъди си обиден, не ми пречи — каза Изабел.

— Но няма да го направя. — Сега вече Фритьоф не се смееше, а беше минал на своя тон аз-съм-тук-шефът, който иначе използваше само за служителите си. — За разлика от теб, аз се държа зряло и търся решение на проблема ни.

Изабел мълчеше. Решение на проблема — да, и тя беше мислила за това. За нещо, което да залепи пукнатината в идеалния й свят и да пропъди черните й, разрушителни мисли. Но нещо не й се удаваше.

— Какво ще правиш в понеделник следобед? — попита Фритьоф.

— Не знам. — На Изабел не й беше нужно да гледа в календара, за да отговори на въпроса. Дни наред той беше ужасяващо празен. Малкото приятелки, които имаше тук, в Хамбург, ходеха на нормална работа.

— Тогава, моля те, остави го свободен — каза Фритьоф.

За един кратък миг Изабел си помисли, че той ще я изненада със самолетен билет. Едно спонтанно пътуване за двама, някъде, където е топло и където пролетта отдавна е настъпила. Разходки по плажа на Коста Есмералда, прасковени цветове в Прованс…

— Двамата имаме среща при доктор Франгенберг — върна я на земята, преди тя да продължи с мечтите си. — В петнайсет и трийсет. Заради това отмених важна среща с клиент.

— Заради доктор Франкенщайн ли? Кой е той?

— Доктор Франгенберг. Специалист за двойки с неизпълнено желание да имат деца. Обикновено за него се чака месеци наред. Но аз имам връзки…

Изабел го прекъсна недоверчиво:

— Не си го направил наистина, нали? Не и след вчерашния разговор!

— Това не беше разговор, а детинско тръшкане — каза Фритьоф, от което ставаше ясно, че няма предвид себе си. — Така доникъде няма да стигнем. Ако ти не желаеш да погледнеш истината в очите, ще трябва да ти помогна.

— Но… — Изабел онемя. Нямаше смисъл да търси думи. Просто разбра, че пропуканият й идеален свят окончателно беше разцепен и пръснат на множество малки отломъци. Нямаше смисъл да прави каквото и да е.

Гневът й за миг се изпари.

— Фритьоф, съжалявам. Но ти и аз… не трябваше да се женим.

— Изабел, сега ли е моментът да обсъждаме фундаментални въпроси? Доктор Франгенберг ще реши проблема ни, а ти, вместо да се обясняваш и да се вайкаш, можеш просто да си направиш труда да впишеш срещата в календара си.

— Фритьоф, чуй ме, моля те…

— Защо просто не направиш това, което ти казвам? — прекъсна я ядосано той. — Един-единствен път! Сега просто кажи: „Да, скъпи Фритьоф“, вземи един молив и си запиши срещата в календара. Толкова ли е трудно?

— Да, скъпи Фритьоф — повтори монотонно тя и в същия тон добави: — Защото в понеделник, в петнайсет и трийсет вече няма да съм тук.

— Изабел, ще ме побъркаш! Доктор Франгенберг е корифей в тази област. Процентът на неговата успеваемост е сензационен — продължаваше Фритьоф. — А графикът му е препълнен. Както вече казах, без моите връзки щяхме да се вредим при него на кукуво лято. Така че, каквото и да си планирала за понеделник, отмени го! И без това едва ли е толкова важно.

Изабел пое дълбоко въздух не за да каже още нещо, а за да събере достатъчно сили да затвори телефона.

— Изабел, ти да не би пак да се разсърди? — понечи да се осведоми Фритьоф, но линията прекъсна.

Волон, 24 март

Лоран нямаше бегла представа какво означават думите „ипотека“ и „овърдрафт“, но в контекста, в който ги употребяваха баба му и вуйчо му Корин, му се струваха крайно плашещи и объркващи. Ипотеките изяждали къщата, поне така твърдеше вуйчо му Корин, а овърдрафтът берял душа.

— Но нали печелим добре — недоумяваше бабата на Лоран. През парапета от ковано желязо момчето виждаше как тя кърши слабите си ръце, целите в старчески петна. — Ти каза, че доходите са толкова големи, колкото отдавна не са били.

— Да, така е — отвърна Корин. — Но дълговете ни са още по-големи. Ако не намерим отнякъде пари, имаме само още една година. Максимум. И после… — Той сви рамене и Лоран усети от своята издигната на четири метра наблюдателница тръпки по гърба си.

Мислено завърши започнатото изречение с подобаваща драматичност: „И после ипочудовищата ще изядат къщата.“ Олеле, това беше страшно. Лоран беше седемгодишно дете с развинтено въображение и си представяше ипочудовищата като термитите, описани на цяла страница в енциклопедията му за насекомите. Някъде в основите на „Ринкинкин“ дебнеха малките, но опасни ипочудовища, а самите основи се пазеха от тайнствено същество на име Овърдрафт — в представите на Лоран това беше вид огромен мравоядец. За зла участ Овърдрафтът „бере душа“, както каза вуйчо Корин, и ипочудовищата са взели надмощие. Сигурно са много опасни същества, щом могат да гризат изградената от масивен камък къща, която иначе е толкова устойчива! Вероятно баба и вуйчо Корин се нуждаят спешно от пари, за да се снабдят с нов мравоядец. Лоран се наведе напрегнато, за да проследи нататък разговора, но, за негово разочарование, вуйчо му Корин и баба му бяха напуснали салона.

— Може тази година реколтата да надмине очакванията ни и да забравим за всичките си грижи — каза баба, докато слагаше утешително ръка на рамото на Корин.

— Не разбираш, мамо. — Корин въздъхна. — Само чудо може да ни помогне.

Лоран напрегнато хапеше устни.

— Между другото, не беше много разумно да отглеждаме толкова много месести праскови — чу той вуйчо му да добавя, преди тежката тъмна дъбова врата да се затвори след тях.

Лоран скочи шумно на крака. Той беше лежал по корем в прахта, защото преди споменаването на ипочудовищата още беше Смелия планински лъв, изкусен индиански вожд, майстор в дебненето и стрелбата с лък. Светлият кръгъл коридор беше скалисто плато, салонът — лагерът на врага, баба и вуйчо Корин — двама опасни апаши. Никой не беше забранявал изрично на Смелия планински лъв да стои в коридора, но за Лоран беше тръпка да се прави, че му е забранено. При това много внимаваше да не го види някой. И сега, когато отново излезе от скривалището си, отхвърли всякаква предпазливост. Потънал в мисли, той заскача надолу по стълбите до голямата зала.

Крилата на външната врата бяха широко разтворени и Бертран тъкмо внасяше вкъщи касетките от седмичното пазаруване в супермаркета.

— Е, пак ли на война, велики вожде на храбрите тигри? — попита той пътьом, но Лоран дори не трепна.

Макар още да носеше на главата си венец от петльови пера, той напълно беше забравил, че вождът Смел планински лъв изобщо някога е съществувал.

— Я ми кажи, Бертран… — Лоран запристъпва зад стареца към кухнята. — Как се печелят пари?

— Ох, печеленето на пари си е наистина сложна работа — отговори Бертран и сложи касетката на кухненската маса, на която седеше лелята на Лоран Матилд и режеше лук. Леля Матилд работеше през седмицата като готвачка в един ресторант в Маноск, но обичаше в петък да готви нещо вкусно за семейството си. — Нали, госпожице Матилд? — попита Бертран. — Печеленето на пари е сложна работа, нали?

— Матилд е единственият човек, който може да реже лук, без да пророни нито една сълза — каза веднъж баба за най-голямата си дъщеря, а майката на Лоран Жозефин промърмори:

— Моята любима сестра Матилд не би се разплакала дори ако й отрежат ръката.

Лоран много се беше впечатлил от това. Наистина никой не беше виждал леля Матилд да плаче, още по-малко са я виждали да се смее. Със своята черна, разделена на път коса, и дребно, продълговато лице, тя изобщо не изглеждаше сурова, а точно така, както Лоран си представяше индианката поради липса на други образци. Затова често си представяше, че й дава достопочтеното индианско име Старо каменно лице и я приема в своето племе. Старото каменно лице обитаваше кухненската шатра на Смелия планински лъв и строго следеше за провизиите. Понякога обаче тя беше така любезна да му пъхне тайно няколко бисквитки или пастетче.

— Сложна, но не и невъзможна — отговори тя.

— Нима? — попита Лоран.

— Разбира се. Не е невъзможно. Пари се спечелят и от лотарията — обясни Бертран. — Или като обереш банка. Или ако получиш наследство. Това е най-лесният начин.

— Все пак повечето хора работят, за да получат пари — каза остро леля Матилд, докато оставяше кухненския нож, и с пъргави движения на пръстите прегледа съдържанието на касетката на Бертран. — Не сте ли донесли киселите млека за леля Жермен, Бертран? Тя яде само това и ако не й се достави, ще гладува. Сега е толкова слаба, като сгъваемо колело е. Направо да не повярваш, че е била дебела като пъпеш! А къде е кухненският парцал? Три пъти изрично ви напомних за него.

— Всичко е тук — отвърна търпеливо Бертран. — Също и киселото мляко с ягоди за старата дама. — После се обърна към Лоран: — Разбира се, че можеш и да работиш, за да спечелиш пари, но моят опит показва, че човек може да остарее и побелее, преди да успее да задели нещичко.

— Нямам толкова много време — рече Лоран и се съсредоточи върху другите предложения на Бертран.

Да спечелиш от лотарията, изглеждаше му малко вероятно, пък и той не знаеше как изобщо се прави това. Наследство също едва ли щеше да получи скоро, понеже лицата, от които зависеше, до един бяха в цветущо здраве. Оставаше възможността за нападение на банка.

— Но ако ме хванат, ще отида в затвора — помисли той на глас.

— Зависи къде ще те хванат — отвърна леля Матилд, която отново се беше навела с неподвижна физиономия над лука си и казваше на Бертран кое къде да сложи от покупките.

— Ако нападна някоя банка в Систерон? — уточни Лоран.

— Да, тогава определено ще отидеш в затвора — съгласи се леля Матилд. — Макар да не мога да кажа нищо добро за банките, бих те посъветвала да не го правиш. Баба ти не ти ли дава достатъчно джобни?

— Напротив, напротив — побърза да я увери Лоран.

Бяха достатъчни за сладкиши и нов звънец за колелото и за странното малко преспапие за писма на Анри Жур (Анри беше поискал десет франка за него, но Лоран го придума да му го даде за шест), ала той се съмняваше, че ще стигнат за този особен мравоядец.

— Още ли се прехласваш по онази костенурка? — осведоми се леля Матилд.

Лоран беше видял това впечатляващо животно в един зоомагазин и копнееше на всяка цена да го има. За жалост, то струваше петстотин франка и никой не искаше да му го купи.

— Не! — извика Лоран. — Искам да кажа, да, но нямах нея предвид.

Явно никой не разбираше колко е сериозно положението! Вуйчо Корин беше казал, че „Ринкинкин“ може да издържи само още една година. И какво щеше да се случи после? Ако ипочудовищата не бъдат спрени, земята под краката им ще се натроши. И те ще трябва да се махнат оттук — той и баба, вуйчо Корин, леля Жермен, леля Матилд и Бертран и неговата дебела жена Ермелин, а хубавата стара къща щеше да се срути. Каква ужасяваща мисъл!

— Става въпрос за една по-особена покупка — добави той сериозно.

Фразата „по-особена покупка“ му беше добре позната, по-рано майка му Жозефин често си служеше с нея и Лоран я беше запомнил.

— Две хиляди и петстотин франка за чифт обувки, Жозефин? — извикваше вуйчо Корин и й подаваше някаква сметка. — Сигурно е станала грешка!

— Корин, станал си истински селянин, щом не знаеш колко пари му трябват в днешно време на човек в Париж за чифт прилични обувки — отвръщаше майката на Лоран. — Като те гледа човек, никога не би си помислил, че някога си бил най-ухажваният паркетен лъв в Париж. Както и да е, аз, за разлика от вас, провинциалисти, ходя по светски паркет и не мога да се разхождам по гумени галоши с налепени по тях кокоши изпражнения.

Вуйчо Корин само прехапваше гневно устни. Той не носеше, случайно Лоран знаеше много добре това, гумени галоши с налепени по тях кокоши изпражнения, кокошките бяха грижа единствено на Ермелин.

— Стиснат, тираничен селянин!

— Много добре знаеш, че трябва да пестим, Жозефин — насилваше се да отвърне Корин, при което гласът му звучеше много по-спокойно, отколкото предполагаше изражението на лицето му. Зелените му очи съвсем потъмняваха от ярост.

Лоран беше виждал това у майка си, която имаше същите очи — те можеха да блестят в светлозелено от радост или да придобият матов сиво-зелен цвят от отегчение. Когато Жозефин и Корин се караха, очите и на двамата ставаха толкова тъмни, че цветът им почти не се разпознаваше.

Майката на Лоран не отговаряше на Корин, а само завърташе очи. Понякога се изплезваше, за голямо удоволствие на момчето, на когото тази гримаса беше строго забранена.

— Мамо, не прави така, иначе лицето ти ще си остане такова — почувства се длъжен да я информира, тъй като точно това му казваше баба, когато се правеше на кривоглед.

Но майка му изобщо не му обръщаше внимание — за нея той и без това през по-голямата част от времето беше някак си невидим и нечуваем. Само понякога внезапно го прегръщаше, притискаше го силно към себе си и шепнеше нежни думи в ушите му. Но в случаи като сегашния тя се съсредоточаваше изцяло върху размяната на съскащи ругатни с вуйчо Корин:

— Разглезена, безотговорна хлапачка.

— А ти, ограничен овощар, нищо не разбираш от живота и от любовта. Не съм ти виновна аз, че вехнеш тук на село като тъпите си праскови. Не можеш да караш всички ни да страдаме само защото на теб не ти е провървяло в живота.

— Жозефин, можеш да мислиш за живота в „Ринкинкин“ каквото си искаш — намесваше се по-късно и баба. — Но аз случайно имам сведения, че Прованс е все още много привлекателно място за парижаните. Иначе щяха ли така масово да изкупуват къщите и да се разполагат тук, сякаш са единствени на света? Тук брокерите са повече от пекарите!

Майката на Лоран отново завърташе очи.

— Прованс не е същият, мамо, и тук не е Луберон! Кога най-после ще го разбереш?

— Както и да е — отвръщаше баба. — Можеш да стъпваш на своя светски паркет, с каквото си искаш, Жозефин. Но би било добре, ако си плащаш някои сметки.

— Пак се започва. — Майката на Лоран въздъхваше ядно. — Кога ще спреш да ме упрекваш, че съм се омъжила за погрешния мъж, мамо? Бог ми е свидетел, че съм достатъчно наказана. — На това място тя си правеше труда да хвърли бегъл поглед към Лоран. — Колкото по-скоро поправя тази грешка, толкова по-скоро и вие ще се отървете от мен. Просто погледнете на обувките като на по-особена покупка — те значително ще увеличат възможностите ми да напусна това затънтено парче земя и вашите изпълнени с упрек погледи.

Обикновено с това приключваше спорът, защото майката на Лоран отмяташе глава назад и изтичваше нагоре по стълбата.

— Между другото, не мога да върна обувките, защото вече съм ги носила!

Вуйчо Корин обикновено процеждаше още една тиха ругатня, а баба въздъхваше тежко.

Лоран също въздъхваше, той мразеше тези кавги. След тях майка му дни наред беше в лошо настроение и го забелязваше още по-малко. Не минаваше много време, и те с Корин отново се хващаха за косите по повод следващата „по-особена покупка“. В крайна сметка Лоран отдаваше на конфликтите за по-особените покупки вината, че майка му сега не живее в „Ринкинкин“. Не че тя толкова му липсваше. Откакто преди половин година замина със светлокосия господин Кенеди, тук се беше възцарило спокойствие, ако не се броят обичайните дрязги между Бертран и Ермелин, при които Ермелин викаше на мъжа си „старо, вироглаво магаре“, а Бертран пък наричаше съпругата си „божие наказание“.

Не, животът на Лоран беше изключително приятен и без майка му. Той обичаше старата къща с многобройните й стаи и тайнствени ъгли. Дворът с неговите хамбари и обори, градинските лехи и полята, които се простираха върху равни тераси чак нагоре до реката, бяха чудесни места за игра. Лоран не можеше да си представи по-прекрасно място за живеене. До днес, допреди появата на тези ужасни ипочудовища, животът му беше почти идеален.

— По-особена покупка, така, така — мърмореше Бертран и като че ли му беше забавно. — Ами да, тогава не ти остава нищо друго, освен да обереш някоя банка.

— Глупости — каза леля Матилд. — Не му говорете такива неща, Бертран, на тази възраст те още не разбират от ирония.

— Това не беше ирония — отвърна съвсем тихо Бертран.

— Ако ти трябват пари, можеш да работиш — продължи леля Матилд. — Всички хора работят, за да се издържат. Ние, Ле Бер, отглеждаме праскови и кайсии, а Жур дават и стаи под наем на туристи. Господин Юбер печели парите си с хлебарство, господин Арбо отглежда коне, Леонар си имат мебелна работилница…

— А аз бях майстор по покриване на сгради, преди да започна тук като момче за всичко — мърмореше Бертран. — От трън, та на глог, само това мога да кажа.

— Но нали Бертран каза, че човек може да остарее и побелее, преди да задели нещо! — Лоран сбърчи чело и добави неволно: — Пък и аз съм дете. — Обикновено не обичаше да му се напомня, че е едва на седем години.

— Въпреки това пак можеш работиш някои неща — настояваше леля Матилд и остави ножа настрана. — Ако ми помогнеш за леля Жермен, като й почетеш малко от вестника, ще получиш от мен пет франка. Баба, вуйчо Корин или Ермелин сигурно също могат да ти помогнат. Така постепенно ще си събереш пари за по-особената покупка.

— Хм, ясно — каза недотам убеденият Лоран.

Пет франка щяха да му стигнат за две пощенски марки, ала определено нямаше да са достатъчни дори за един нокът на мравоядеца. Но понеже беше добро момче, не искаше да създава излишни грижи на леля Матилд и Бертран, като им разясни основно проблема с опасните животни. Трябваше да има и друга възможност да се сдобие с пари.

И той вече имаше идея. Самата леля Матилд му я подсказа: родителите на неговия приятел Анри Жур бяха преустроили един стар хамбар и даваха стаи под наем на туристи — защо това да не е възможно тук? В „Ринкинкин“ имаше достатъчно хамбари и други необитаеми постройки.

Изведнъж момчето се разбърза.

— Трябва да вървя, чао.

— Чао. — Бертран погледна съчувствено след него. — Явно по-особената покупка наистина му трябва спешно.

— На тази възраст всичко е спешно — каза Матилд, без да променя изражението си.

— И много мило от ваша страна да го ангажирате с четене на старата дама, че и да му платите за това — добави ухилено Бертран и започна да имитира детското гласче на Лоран: — Д-д-д-дю. Р-р-р-ран, Дюранс. А, Дюранс! — После се върна отново към естествения си глас. — Сигурен съм, че старата дама ще оцени това.

Леля Матилд изви ъгълчетата на устата си леко нагоре и Бертан, който я познаваше добре, знаеше, че това може да мине за усмивка.

— Какво очаквате, Бертран, та той ходи на училище от по-малко от година, а в днешно време там не ги учат толкова бързо да четат, колкото нас навремето. Все пак на последната родителска среща ни увериха, че Лоран е отличен ученик. А на леля Жермен ще й е все тая какво чете и как чете той. Напоследък тя само му се усмихва блажено и го нарича скъпия малък Рене.

— И кой е скъпият малък Рене?

— Рене беше синът й. Загинал е през Втората световна война също като мъжа й. — Матилд забеляза учудването в погледа на Бертран и добави хапливо: — Да, леля Жермен е имала семейство, а преди това, и особено след това — вълнуващ любовен живот. В никакъв случай не е някоя стара мома, това положение не е обичайно за нашето семейство. Аз съм единственото изключение. — Тя отметна глава назад и го изгледа предизвикателно.

— Да, но вие не сте толкова стара още — отвърна тактично Бертран, ала Матилд забеляза смущението, което предизвикаха у него малко острите й думи.

Бертран беше на служба при семейството й от трийсет години и я познаваше още от момиченце. Въпреки, в известен смисъл официалните им отношения, те бяха най-добри приятели. Бертран й помагаше за задачите по аритметика и я придружаваше по време на езда. И пак той беше човекът, който я утешаваше, когато малката й сестра Жозефин за пореден път я наричаше бостанско плашило и един поглед в огледалото потвърждаваше истинността на думите й. Тя беше бостанско плашило! Бледа, висока като върлина, с непохватни движения като робот — отвратителна!

„Не, Матилд. Ти си прекрасно момиче. Кое бостанско плашило има такава лъскава, къдрава коса? Такава тънка талия? Такива красиви зелени очи? И нима едно бостанско плашило има такава нежна, млечнобяла кожа?“ Тя до днес помнеше тези кротки, сериозни думи на Бертран. В нейните спомени единствено той я намираше привлекателна и я предпочиташе пред палавата Жозефин, която покоряваше с чара си всеки, независимо дали е мъж, жена или дете. До днес почти нищо не се беше променило. Само дето в „Ринкинкин“ сякаш с времето бе изграден имунитет срещу чара на Жозефин.

Матилд въздъхна.

— Догодина ще стана на четирийсет.

— Знам — каза Бертран. — През юли. Което ще рече, че сега сте точно на трийсет и осем! Ах, как ми се иска отново да бъда толкова млад! Млад и неженен, без свадлива стара жена, стъпила на врата ми! И без пораснали деца, които ще ми изядат и малкото останала коса на главата. Наслаждавайте се, госпожице Матилд, наслаждавайте се.

— Опитвам се. — Тя отново се наведе над дъската за рязане и започна с голи ръце да разкъсва една глава чесън. — А вие, Бертран, не говорете лошо за Ермелин. Тя не е свадлива стара жена, а истинско съкровище.

— О, да, а пингвините могат да летят — отвърна Бертран.

Хамбург, 24 март

На партера отново звънна телефонът. Сигурно беше Фритьоф, който не схващаше, че тя просто му беше затворила. Изабел спря на стълбищната площадка и се заслуша в енергично приветливия глас на госпожа Елбман.

— Добър ден, вие се свързахте с дома на семейство Теген. Елбман на телефона. Какво мога да направя за вас?

Изабел нямаше как да чуе Фритьоф от другата страна на линията, но можеше точно да си представи какво казва той: „Да, госпожо Елбман, пак съм аз. Връзката нещо прекъсна. Бихте ли ми дали още веднъж жена ми?“

Явно предположението й се оказа вярно, тъй като госпожа Елбман отвърна:

— Госпожа съпругата ви се качи горе, господин Теген. Да опитам ли да ви свържа с апарата в спалнята? Какво трябва да натисна, ромбоидния бутон и после едно? Така ли? Момент, моля.

Телефонът започна да звъни в спалнята, но Изабел остана неподвижно на стълбищната площадка. Какво още имаше да й казва Фритьоф? В този миг тя не знаеше какво да мисли! Само едно беше ясно: още днес щеше да напусне тази къща.

След цяла вечност тя отново чу гласа на госпожа Елбман:

— Значи никой не вдига, господин Теген. Може би е в банята. Да й предам ли нещо?

Изабел мислено си представи отговора на Фритьоф: „Кажете й, че ако в понеделник не дойде с мен при доктор Франкенщайн, ще се наложи да взема принудителни мерки!“

— Добре, господин Теген, ще й предам. Още веднъж приятен ден. — Госпожа Елбман затвори телефона, а Изабел побърза да се шмугне безшумно в дрешника и да затвори вратата след себе си.

На най-горния рафт на боядисания в бяло вграден гардероб бяха прибрани куфарите й — четири изящни, наредени една върху друга чанти с различни размери, със съответните им несесери от свинска кожа, с метални ъгълчета и обкови. Бяха още неизползвани, Фритьоф й ги беше подарил за Коледа, с деликатния намек, че са по-скъпи от бижу на Картие. Той й обеща и съответното пътуване — през септември до Ню Йорк и после с кораб нагоре по река Сейнт-Лоурънс, за да се насладят на канадското индианско лято.

Е, очевидно това нямаше да стане.

Изабел извади решително куфарите от шкафа. Най-напред опакова любимите си неща — панталони, рокли, тениски, бельо, чорапи, обувки. За пореден път се удивляваше колко много дрехи притежава. След като напълни първия, най-големия куфар, никой не би казал, че изобщо нещо е вадено от шкафовете.

Изабел леко се обезкуражи. Как ще събере всичко, което й принадлежи тук — дрехи, книги, дебели фотоалбуми, мебели?

Тя остави пълния куфар в дрешника и тръгна с двата по-малки към спалнята. И тук имаше високи до тавана вградени гардероби, в които бяха складирани летни завивки, възглавници, чаршафи и хавлии, грижливо подредени под ръб от госпожа Елбман. Без да съзнава какво точно прави, Изабел издърпа от шкафа едно елегантно карирано кашмирено одеяло и една възглавница и след кратко колебание взе още един чаршаф и едно памучно одеяло.

— Днес може да нощувам в някой гараж — мърмореше тя, поклащайки глава.

После отдели няколко хавлии (всички те бяха снежнобели, от дебел хавлиен плат и снабдени с дизайнерски етикет — Фритьоф ги беше избирал) в куфара, взе си халата от закачалката и го сложи най-отгоре. Така и този куфар се напълни до пръсване. С книгите от нощното й шкафче (беше започнала само една от тях, другите бяха непрочетени), едно джобно фенерче от най-горното чекмедже на скрина („все ще влезе в употреба“, мина й през ума), снимките в рамки на леля Полет, чичо Лудвиг и родителите й, както и трите кутийки с бижута, се напълни и третият куфар, по-бързо, отколкото й се искаше. В банята Изабел замислено напълни несесера с козметиката си и четката за зъби. И отново се огледа: какво трябваше още да си вземе за всеки случай и какво можеше да остави? Тя остави куфара и несесера и отиде по коридора в гостната, където прекара изминалата нощ. Тук бяха малкото й писалище, наследство от майка й, манекенът, който си купи от един битпазар и кръсти Флорентин, и многобройната й колекция детски латернички.

Погледът на Изабел се плъзна по красивите графики на стената, които бе увеличила през последните години, персийския килим на пода (подарък от чичо Лудвиг за сватбата й) и сватбената снимка в рамка на писалището.

Тя въздъхна.

— О, госпожо Теген, ето къде сте били — изплаши я почти до смърт гласът на госпожа Елбман току зад гърба й. — Мъжът ви пак се обади, трябва непременно да му звъннете.

— Да, да — каза Изабел и се обърна. — Госпожо Елбман, дали можете да ми намерите няколко стари вестника?

— Стари вестници ли? — повтори госпожа Елбман. — Но за какво са ви?

— Искам да увия в тях тези латернички — обясни Изабел. — На места са ужасно чупливи.

— На кого го казвате! — Веднъж, докато забърсваше праха, госпожа Елбман беше счупила грациозната порцеланова ръка на една танцьорка и още не можеше да се освободи от ужаса, който преживя, макар после Изабел така добре да я беше залепила, че повредата изобщо не се забелязваше. — Най-добре вземете „Ди Цайт“ — предложи тя. — Долу винаги има купчина от последните десет броя. Господин съпругът ви казва, че форматът им не му е удобен, затова не обича да ги чете. Но не мога и да ги изхвърля.

— Така е — съгласи се Изабел. — Фритьоф си купува „Ди Цайт“ само за престиж.

— Тогава няма да забележи, ако вземем няколко листа от тях — каза госпожа Елбман и добави заговорнически: — И аз съм си вземала по някой и друг стар брой за разпалване на печката.

— Хм, хм — отвърна безучастно Изабел.

Тя вече мислеше за друго. Какво още й трябваше? Паспортът, шофьорската книжка, кредитните карти и мобилният телефон бяха в дамската й чанта, но в сейфа имаше още някои много важни неща, които в никакъв случай не биваше да оставя тук.

— Ще ви донеса малко вестници — предложи госпожа Елбман. — Поне да послужат за нещо, нали?

— Много мило от ваша страна. И дали ще бъдете така любезна да опаковате латерните? Правите това много по-добре от мен.

— Разбира се — каза прилежно госпожа Елбман. — Особено ще внимавам за танцьорката.

Изабел я изчака да слезе по стълбата, после се втурна обратно в спалнята и отвори сейфа. Той беше защитен с код — 2,4,4,1,9,6,6 — 24.4.1966, рождената дата на Фритьоф.

— Никой крадец няма да ме помисли за толкова глупав, че да въведа рождената си дата — беше казал той, когато слагаше ключалката.

Изабел не беше много убедена, но за щастие до днес никой не беше я разбивал.

Тя си взе спестовните книжки (в тях имаше само няколкостотин марки, повечето беше вложила в ценни книжа, някои — на срочен влог в банката) и ценните книжа, но след известно колебание върна всичко, което беше на името на Фритьоф или на името на двамата. Остави и парите в брой, които Фритьоф държеше тук като един вид запаси за краен случай. Това бяха над четири хиляди марки — от цяла вечност се мотаеха тук и сигурно щяха да посрещнат неизползвани епохата на еврото. Все едно, това бяха пари на Фритьоф и тя не желаеше да се възползва от тях.

За миг Изабел все пак се опита да промени кода на сейфа, примерно с датата на сватбата им или с датата на днешния запомнящ се ден. Но после отхвърли и тази мисъл, не искаше в никакъв случай да ядосва Фритьоф повече, отколкото и без това щеше да го ядоса. Пък и неговото чувство за хумор беше доста мъгляво.

Тя натъпка документите в последната чанта от свинска кожа, която имаше достопочтената изработка на чанта на селска акушерка, като сложи вътре и радиобудилника от нощното шкафче. Накрая се огледа още веднъж. Като се изключат куфарите и чантата, всичко изглеждаше както обикновено: вратите на шкафовете бяха затворени и няколко предмета от нощните шкафчета липсваха, нищо друго не биеше на очи. Изпод идеално опънатата от госпожа Елбман покривка на леглото се подаваше едно светлокафяво плюшено ухо и сърцето на Изабел се сви. Тя дръпна плюшеното ухо и заразглежда на дневна светлина мечето, с което се приспиваше още от бебе. За малко да забрави любимия си Фруфру!

Няколко секунди Изабел се бореше със сълзите. Фритьоф не можеше да понася Фруфру, на няколко пъти се беше опитвал да прати на боклука неугледната стара вещ, но Изабел винаги пламенно се застъпваше за плюшения си приятел от детството. Вземаше го със себе си дори когато ходеха на почивка, и то в ръчния си багаж, за да може и той да гледа през прозореца.

„Ако се срамуваш от него, прави се, че не си с мен“, каза Изабел на Фритьоф навремето, когато още им беше хубаво един с друг. А Фритьоф се беше усмихнал: „Хм, хм, все пак има пъпка в ухото. А пуловерът, който му е оплела леля ти, сигурно е бил по последен писък на модата през седемдесетте. Мисля, че дори и аз имам такъв.“

— Всичките латерни ли да опаковам? — прекъсна госпожа Елбман спомените на Изабел и очите й се разшириха ужасено: при вида на отворените куфари и Изабел, с плюшеното мече в ръка, тя видимо се обърка. — Какво… как?

Изабел сложи мечето в акушерската чанта.

— Ще замина за известно време. — Не, така нямаше да стане. Тя реши да каже на жената цялата истина. — Тръгвам си оттук, госпожо Елбман.

Госпожа Елбман беше толкова шокирана, че не можа да произнесе и дума.

На Изабел и се струваше редно да даде някакво обяснение, но тъй като в този миг тя самата не беше наясно какво прави и защо го прави, замълча.

— Но… — каза безпомощно госпожа Елбман.

Такова нещо можеше да се случи на Борис и Барбара, но не и в нейното семейство Теген!

— Нищо не мога да променя — отвърна Изабел със съжаление.

Някак си й беше мъчно за госпожа Елбман. Тя така старателно беше увила латерните във вестници, без да подозира, че сега тези хубави неща ще се отправят на дълго пътуване.

Изабел завлачи акушерската чанта в гостната и внимателно прибра вече опакованите латерни.

— А господин съпругът ви? — попита госпожа Елбман с треперещ глас. — Той дали изобщо подозира нещо?

— Опитах се да му кажа. — Изабел уви любимата си латерна, една миниатюрна каляска, в една обява от декемврийски брой на „Ди Цайт“. — Но той не ме чу. Никога не ме чува.

— Та той е толкова зает — обясни госпожа Елбман. — Трябва да печели пари, за да си позволите тази хубава къща, хубавите пътувания и всички тези елегантни дрехи, които имате в гардероба си. Не избързвайте, госпожо Теген. После ще се разкайвате.

— Определено няма — каза малко ядосано Изабел и се съсредоточи в опаковането на една порцеланова латерна, изрисувана с китки лавандула и пееща „Au claire de la lune“3 при отварянето на капака й.

— Миличка, ако знаете колко ви е добре тук! — продължи госпожа Елбман. — Другите мъже… да, те наистина дават на жените си повод за раздяла, ах, какви истории мога да ви разкажа! Жени и алкохол, хазарт и тирания, дори и в най-добрите семейства, дори във висшето общество! Но господин Теген, той е един порядъчен мъж. Аз не бих го напуснала.

— Не е и нужно да го правите — отвърна Изабел, пъхна и последната латерна в акушерската чанта и се изправи. — Вие можете да останете при него и да му бъдете вярна, докогато пожелаете, госпожо Елбман.

За една минута госпожа Елбман загуби дар слово. Само гледаше неразбиращо как Изабел мъкне чантата и куфара надолу по коридора.

— Ще бъде ли оскърбително за вас, ако ви помоля да ми помогнете с багажа? — попита Изабел, когато за втори път мина покрай застиналата на мястото си жена. — В дрешника има още един голям куфар.

Госпожа Елбман помисли и успя да докара една измъчена усмивка:

— Е, понякога трябва да има и бури, нали? Може пък да е добра идея да отидете за няколко дни при леля си и чичо си! Така помирението после ще е по-приятно.

Изабел не отговори. Как да се противопостави на безнадеждния оптимизъм на тази жена?

Тя решително нави персийския килим, който бе получила за сватбата си. По него имаше симетрични мотивчета в топли естествени цветове и на Изабел внезапно й се стори непоносима мисълта да го остави тук.

Госпожа Елбман й помогна да набута килима заедно с куфарите и акушерската чанта в багажника и на задната седалка на нейното пежо кабрио. Сигурно си беше възвърнала способността да говори, тъй като не спираше да обяснява на Изабел за Борис и Барбара, които вероятно също скоро ще се сдобрят, и за Каролине, на която в момента наистина не й е лесно с Ернст-Август, и за нейната (на госпожа Елбман) братовчедка Лизлот, чийто мъж профуква всичките си пари по кръчмите. Изабел пропускаше всичко покрай ушите си; тя провери съдържанието на дамската си чанта и си наметна зимното палто с цвят на камила. Имаше неприятното усещане, че е забравила нещо важно. Макар че беше лудост, Изабел се изкачи още веднъж по стълбата и излезе отново с куклата Флорентин.

— Няма място за това в колата — каза госпожа Елбман, която иначе нямаше нищо против Флорентин да напусне завинаги къщата. Със своя нащърбен нос и обикновена червена къдрава перука, тя изобщо не подхождаше на елегантното обзавеждане.

— Напротив, може да пътува на седалката до шофьора — обясни Изабел, която всъщност се беше върнала за писалището от черешово дърво. Но и при най-добро желание нямаше да го смести в малката кола. Погледна часовника. Петнайсет и трийсет — точно след двайсет и четири часа щеше да е срещата им с доктор Франкенщайн. — Е, ще тръгвам — каза тя.

Госпожа Елбман изглеждаше така, сякаш ей сега ще избухне в сълзи.

— До скоро, госпожо Теген. И помислете върху това, което ви казах.

— Да, да — увери я тържествено Изабел. — Много ви благодаря за помощта, госпожо Елбман, и предайте много поздрави на мъжа ми. Ще се обадя по пътя.

— Не отивате ли при леля си? — Госпожа Елбман изглеждаше още по-шокирана, ако това изобщо беше възможно.

— Не — отвърна уверено Изабел.

Макар да й се искаше леля Полет да я поглези и утеши, а чичо Лудвиг — да й даде някои добри съвети, тя знаеше, че едно пътуване до Кил щеше да е бягство назад. Рано или късно Фритьоф щеше да се появи на вратата, вероятно с адвокат и съдийско разпореждане веднага и на място да вземат от нея яйцеклетка.

Не, оставаше й само бягство напред.

Пътуване към неизвестното.

— Довиждане, госпожо Елбман — каза тя, като едва успя да сподави радостното вълнение в гласа си.

Госпожа Елбман стоеше в рамката на отворената врата и остави вятърът необезпокоявано да разбърква прическата й, докато гледаше как Изабел се качва в колата си и внимателно слага предпазния колан на Флорантин на седалката до шофьора. Когато колата зави зад следващия ъгъл, госпожа Елбман въздъхна дълбоко. После с бързи крачки се върна в къщата, за да се обади на братовчедка си Лизлот, която също като нея си падаше по малки и големи драми във висшето общество. Върху тази специална драма у семейство Теген госпожа Елбман имаше сега изключителни права, а историята беше съвсем прясна!