Лавандулови нощи

Четвърта глава

— Ами тогава го направете бързо и безболезнено. — Гласът от другата страна на линията звучеше грубо и по тази причина — безкрайно чуждо.

— Чичо Лудвиг? Това ти ли си? — смая се Изабел.

— О! — Малка пауза. — Здравей, ангелчето ми. Очаквах друго обаждане.

— Кого си очаквал и какво ти е направил той?

— Още нищо. — Чичото въздъхна толкова тежко, че Изабел сериозно се притесни. В дъното се чу гласът на леля Полет.

— Това той ли е?

— Не, детето е.

— Изабел? Нали няма да… Ти ми обеща, Луи! Дай ми веднага слушалката, лошо старче. — Вероятно последва някакво боричкане, а после Изабел чу свежия младежки глас на леля си: — Изабел, миличка, ти ли си?

— Да. Но какво става с вас?

— Нищо, детето ми, тук всичко е съвсем наред, защо? — Леля Полет както винаги звучеше ведро и спокойно.

— Защо чичо Лудвиг ме нахока за поздрав и каза, че трябва да го направя бързо и безболезнено. За кого ме помисли той?

— А, това ли! Познаваш чичо си, пак някоя глупост.

— Глупост ли?

— Какви ги говориш, Полет? — запротестира в дъното чичо Лудвиг. — Какво ще си помисли детето за мен?

— Обзаложил се е — продължи невъзмутимо леля Полет, — заложи куп пари за този тъп пилот от Формула едно.

— Сега пък Формула едно — каза чичо Лудвиг в дъното. — Пу! Сякаш си нямам по-важна работа!

Изабел се опита да подреди пъзела.

— И сега очаква обаждане от приемателя си?

— Приемател ли?

— Човекът, който записва облозите.

— О, да, разбира се, това е. Ето защо е толкова кисел. Но стига толкова за глупавия ти чичо. Ти как си, миличка? Къде си?

— В една прасковена плантация недалеч от Систерон. На Дюранс. Тук е фантастично. — Тя възторжено описа на леля си гледката от прозореца.

— Също като в рая.

— Това е самият рай. От два дни е слънчево, на обяд температурата достига четирийсет градуса, истинско лято. А хората, при които живея, са възхитителни. Отглеждат праскови, най-добрите в цяла Франция. Така казват. Майката е някъде на твоите години, около шейсетте, и също като теб прекрасна. Ще се сприятелите, и тя има твоето чувство за хумор. Синът й Корин стопанисва имението, дъщеря й Матилд работи като готвачка в един звезден ресторант, така че храната тук е чудесна. Макар да не дават стаи под наем, третират ме като скъп гост. Сутрин и вечер се храня със семейството. Има едно очарователно момченце, дете на третата дъщеря, която обаче не живее тук, една много стара, съвсем превъртяла дама, която вечер свалят по стълбата на носилка, и едно семейство, мъж и жена, които вършат всякаква работа и непрекъснато се карат, по-зле са и от вас с чичо Лудвиг. О, лельо Полет, тук навсякъде има лавандула, маслинови дървета и, разбира се, цъфтящи праскови. Постоянно ми разпъват шезлонги, всеки си знае по някое хубаво местенце, но от толкова красота, мен изобщо не ме свърта на едно място. Часове наред кръстосвам местността. Понякога ми се вижда невероятно, че само преди четири дни стоях на ледения вятър в Хамбург!

— Вчера тук дори валя сняг — каза леля Полет. — Нашата магнолия съвсем измръзна. Жалка картинка. И аз на твое място бих се радвала, че не съм тук. Ти си си взела — как да се изразя? — почивка от всичко тук.

— Да.

— Заслужи си тази почивка, това казах на твоя… Фритьоф. Онзи ден той се обади и рече, че според него ние сме отговорни за твоето бягство. Твърди, че това е твоят начин да избягаш от всеки проблем, и за това сме виновни ние.

— Аз не съм избягала от някакъв проблем, избягах от Фритьоф — уточни Изабел.

— Да, проблемът е самият Фритьоф. Висок, рус, ухаещ на афтършейв проблем с колосани ризи. — Леля Полет премина на френски: — Миличка, нямах представа, че имате трудности. Трябваше да ми кажеш. Никога нямаше да позволя да се омъжиш за човек, с когото не се чувстваш добре.

— Нашите проблеми са едва отпреди няколко месеца. Откакто спрях хапчетата и не забременях веднага. Фритьоф винаги е доминирал във връзката ни, но оттогава премина всякакви граници. Най-напред настоя да спра да работя…

— А аз си мислех, че ти се радваш — извика леля Полет. — Защото тази работа и без това не ти допадаше.

— Но беше по-добре, отколкото да се мотая безполезна вкъщи и да гледам как госпожа Елбман чисти. Е, това си имаше и добрите страни. Разполагах с време да размишлявам. Така постепенно разбрах, че представата на Фритьоф за семеен живот е съвсем различна от моята. И когато той започна да говори за някакъв специалист, при когото трябва да отидем, чашата преля.

— Това не означава, че не можеш да имаш деца, миличка. Може би…

— Лельо Полет, разбира се, че не означава — премина Изабел на немски. — Аз съм само на двайсет и осем години, напълно здрава съм! Болният е Фритьоф, при това — главата му! Беше много глупаво от моя страна да се омъжа за него, трябваше да съм го забелязала много по-рано. Е, сега е без значение. Когато се прибера, ще отида при адвокат и ще поискам развод.

— Мисля, че не е зле да му обясниш още веднъж. Той си мисли, че когато се прибереш, ще се подложиш на психотерапия и маста отново ще се събере в паничката.

— Масло, лельо Полет.

— От мен да мине, маслото ще се събере в паничката12.

— По масло. Всичко ще тръгне по масло или някой ще стъпи в паничката с мас.

— Тъпи немски поговорки, никога няма да ги науча! Така или иначе, Фритьоф мисли, че си лабилна и имаш нужда от терапия.

— Да, а най-добре това да се комбинира с хормонално лечение с цел изкуствено оплождане — изпръхтя Изабел. — Съвсем е откачил! Самият той е за терапия!

— Може би трябва да му го кажеш, миличка. Явно не сте си говорили за определени важни неща.

— Той изобщо не ме слуша! Само ми крещи и ме обижда, когато кажа нещо, което не иска да чуе.

— Мило дете, крайно време е да му обясниш, че бракът ви е приключил. Не е редно да го караш да седи вкъщи и да си мисли, че скоро ще се върнеш.

— Не съм виновна аз за това. Когато говорим по телефона, той реди някакви безумия!

— А ако му напишеш писмо? — предложи леля Полет. — По мое време още се правеше така. На писмото не можеш нито да крещиш, нито можеш да го обиждаш.

— Да, това мога да направя. — Изабел въздъхна и погледна надолу към фантастичния зелен пейзаж.

Залезът отново бе обагрил в розово скалното образувание отвъд реката, две грабливи птици кръжаха на фона на прозрачно синьото небе. Трябва да попита Бертран какви са тези птици. Старецът имаше почти енциклопедични познания за местната флора и фауна.

— Кога ще се върнеш, детето ми? — попита леля Полет. — Имаш да свършиш много неща. Нов дом, нова работа — сигурно няма да е лесно. В Хамбург ли мислиш да останеш, или ще се върнеш в Кил?

— Още не знам. Що се отнася до бъдещето, главата ми е напълно изпразнена откъм идеи. Просто нямам никаква представа какво ще стане с мен.

— Тази почивка ти помага и да намериш себе си, по-добра е от терапия.

— И ти ли започваш сега? — каза Изабел.

— Не казвам, че имаш нужда от психотерапия, казвам само, че ти трябва време, за да разбереш какво искаш.

— В момента знам само какво не искам — отвърна Изабел. — Не искам Фритьоф.

— Тогава му го напиши. За да може да си потърси добър адвокат. Не смея да те попитам, но подписвала ли си предбрачен договор?

— Да, подписвах нещо година след сватбата. Майка му поиска, когато почина баща му и му приписа фирмата. Но аз не искам нищо от парите му, нищичко.

— Права си. Би било ужасно да нямаш финансови проблеми — каза иронично леля Полет.

— Спестила съм достатъчно, пък и мога да работя. — Изабел добави тихо, като се смееше: — А и нали ще наследя всичките ви имоти, мила леличко.

Леля Полет избухна в смях след една десета от секундата, както и бе очаквала Изабел:

— О, да, разбира се. Всички онези купища пари, които крием под дюшеците. Миличка, ти си голяма жена и сама ще решиш кое е правилно. За разлика от твоя Фритьоф, аз мисля, че добре сме те възпитали.

— Така е — каза гальовно Изабел. — Вие сте най-добрите родители, които може да си пожелае човек.

Отново настъпи малка пауза, преди леля Полет да отговори:

— Обещай ми, че ще се пазиш, миличка.

— Обещавам. И целуни чичо Лудвиг от мен. Кажи му да не се измъчва, задето е изгубил някакъв залог.

— Обади се пак, мъничката ми.

— Добре, но тогава ще е от телефонна кабина. Много тъпо от моя страна, забравих си зарядното в Хамбург. Чуваш ли пиукането? Обичам ви.

— И ние те обичаме.

И тогава телефонът предаде богу дух. Изабел го пъхна обратно в дамската си чанта и се ядоса, задето не се е сетила да си вземе зарядното. Знаеше си, че ще забрави нещо. Е, сигурно във Волон ще се намери телефонна кабина, а и никак не беше зле да остане недостъпна тук. Макар че Фритьоф беше изпаднал в подозрително мълчание. Може пък да е твърде зает да й издирва добър терапевт.

Все пак предишната вечер се обади на приятелката си Мони.

— Къде си, за бога? — Обикновено в понеделник вечер се срещаха на урок по тай-чи или ходеха на кино. — Току-що питах за теб вашата госпожа Елбман и тя почти се разрева, започна да говори нещо за Борис и Барбара и как това се случвало и в най-добрите семейства. Да не си се запиляла в Исландия?

— Не, само във Франция, Мони. Ние с Фритьоф се разделихме.

Мони се засмя.

— И при кого тогава ще остане госпожа Елбман?

— При Фритьоф, естествено, той е по-важният от връзката. Не, сериозно, ще се развеждаме.

— Какво? — Човекът от другата страна на линията явно беше шокиран. — И как така не знам за това?

— Аз самата не знаех, всичко стана много бързо.

— Друга ли си има?

— Фритьоф ли? Не вярвам.

— Да не би ти да си имаш някого?

— Не.

Изабел се сети за Корин ле Бер и се почувства малко като лъжкиня. А и това, разбира се, беше смехотворно. Само защото всеки ден си разменяш по няколко изречения с един привлекателен мъж, не можеш да кажеш, че „си имаш някого“. И това, че постоянно си мислеше как би се почувствала, ако усети ръцете му по голото си тяло, също не играеше никаква роля. То беше просто защото Корин имаше изключително красиви ръце…

— Но тогава нищо не разбирам — извика Мони. — Фритьоф е като шестица от тотото!

— Вече не го обичам, Мони. Не ме привлича повече. — Фритьоф беше първият мъж в живота й и Изабел искрено се надяваше да не остане последният.

— Но… той е страхотен. Изглежда добре, ужасно богат е… От години ти завиждам за този тип. И за къщата. Най-вече за къщата. Дори само за дрешника! Истински „Прада Пумпс“!

— Оставих всичко там. Тук ми трябват само чифт туристически обувки.

— Но къде, за бога, се намираш?

— В рая, Мони.

— И той наистина си няма друга? — Мони не познаваше Фритьоф особено добре, но се съмняваше да е чак такъв нетолерантен невротик, за какъвто го представяше Изабел.

— Доколкото знам, не.

— Но тогава… горкият Фритьоф. Един верен мъж да се намери, и ето как му се отплащат.

— Ще го преживее — отвърна Изабел.

— Хубаво си помисли. Такъв мъж няма да намериш втори път.

— Дано не намеря — промърмори Изабел.

— Ако наистина е такъв задник, какъвто ми го описваш, защо досега не си ми казала!

Изабел въздъхна. Разбираше скептицизма на приятелката си, раздялата наистина бе дошла изневиделица. В очите на околните сигурно изглежда, сякаш тя се е поддала на мимолетен каприз от днес за утре и е напуснала Фритьоф ей така. Дори не се сети да сподели с някого обземащото я съмнение. Вместо това Изабел го потискаше и се опитваше външно и вътрешно да играе щастлива съпруга. Междувременно все се надяваше, че всичко ще се оправи. Но не си даваше сметка, че и нейните чувства — тя много харесваше Фритьоф, когато се ожениха — просто ще се стопят във въздуха.

— И аз не знам точно — каза тя на Мони. — Наистина. Само знам, че просто не се получава! И затова трябва да се разделим, преди да е станало твърде късно.

— Горкият Фритьоф — повтори в края на разговора Мони.

Леля Полет беше права. Редно бе да го осведоми за плановете си. Той трябваше да спре да таи всякакви надежди. Една терапия, колкото и да е идеална и ефективна, нямаше да е в състояние да спаси брака им.

Така че трябваше да послуша съвета на леля Полет и да пише писмо на Фритьоф. Изабел погледна часовника. Беше шест и петнайсет, книжарничката във Волон сигурно отдавна бе затворена, беше късно да се купуват листове за писма. Разбира се, можеше да изчака и до утре, но след като вече е решила, искаше да приключи с този въпрос. Едва тогава щеше да се почувства по-добре.

— Ермелин? Госпожо Сесил?

Изабел отвори задната врата, водеща към кухнята. Подобно на всички врати в „Ринкинкин“, тя също стоеше незаключена. До тази врата се стигаше по пътека, покрита с паваж, която минаваше покрай малка, оградена градина с подправки, в която ухаеха розмарин, лавандула, дафинов лист, мащерка и чубрица. Изабел забеляза, че вече се ориентира съвсем добре. Госпожа Сесил още на първата вечеря я увери, че може да се разхожда, където поиска. Никъде, беше казала тя, няма опасност да се натъкне на хапещо куче, а в „Ринкинкин“ има много какво да се види. Ермелин, дебелата жена, която гонеше кокошката, при тези думи погледна още по-начумерено, отколкото по принцип си гледаше, и изръмжа сърдито нещо, прозвучало като: „Но не натрапвайте на мен и кокошките ми своето туристическо любопитство!“ Затова Изабел винаги правеше широка дъга покрай кокошарника. Вярно, че в „Ринкинкин“ нямаше куче, но в замяна на това си имаше Ермелин, която хапеше не по-малко.

Всички останали изглеждаха много приятелски настроени: Бертран, мъжът на Ермелин и както сам се наричаше, „момче за всичко“ в „Ринкинкин“, й помогна да подреди стаята си. Заедно изнесоха двете легла на два етажа и вместо тях донесоха леглото от ковано желязо от прасковената градина.

Лоран всеки ден се разхождаше с нея и й показваше „тайните си места“. Последното беше доста нависоко, на едно черешово дърво, на което тя трябваше да се покатери след него. Това място било толкова тайно, че Лоран не го бил показал дори на най-добрия си приятел Анри. Нямаше как Изабел да не се почувства поласкана.

Старата дама, която всички наричаха леля Жермен, също се отнасяше приветливо към гостенката, като й се усмихваше с беззъбата си уста. Госпожа Сесил се извиняваше за тази беззъбост, но просто не можели да накарат леля Жермен да си носи протезата. По тази причина тя едва успяваше да хапне нещо от изисканите ястия и се хранеше предимно с ягодово кисело мляко.

Дори Корин ле Бер в повечето случаи говореше приветливо на Изабел. Сигурно й беше простил забележките относно дълговете и поршето му. Все пак — за свое съжаление — тя го виждаше само на вечеря, през останалото време той ходеше до прасковените ниви и изобщо някъде по работа.

— Нашите праскови ненапразно са най-добрите в цяла Франция — казваше не без гордост в гласа госпожа Сесил и Изабел започна да съжалява, че е дошла, когато прасковите цъфтят, а не по време на беритба.

Като се изключи Ермелин, това беше може би най-симпатичното семейство, което някога е срещала. Госпожа Сесил не пропускаше сутрин и вечер да я поздрави, като я прегърне и целуне, отляво, отдясно, после пак отляво, при това с такава обич, сякаш живееше тук от месеци. Изобщо тук всички постоянно се целуваха, галеха и прегръщаха и Изабел, свикнала с ханзейската студенина и дистанцираност, намираше тази сърдечност за удивителна. Дори бялата плюшена котка на име Пастис беше кротка и гальовна и нощем си изпросваше покана в стаята с нетърпящото си възражение мяукане на прозореца й. Последните две нощи спа с Изабел в леглото.

— Има ли някой тук? — От кухнята се носеше мирис на пресен чесън и препечено сирене, което веднага й напомни, че от закуската насам не беше яла нищо.

— Здравейте. — Жената до печката й бе непозната. Беше висока и слаба; дългата черна коса беше завита на кок на тила. Тя не беше красива в обичайния смисъл на думата — лицето й беше твърде ръбато, носът — прекалено голям, а брадичката — прекалено дълга, — но блестящите зелени очи, гладката бледа кожа и плътните устни й придаваха хубост, която не се вписваше в приетия идеал. Затова пък беше не по-малко въздействаща. Нямаше как да не се разпознаят семейните черти.

— Вие сигурно сте Матилд — каза Изабел.

— А вие сте Изабел, дамата, наела леглото на леля Жермен. — Въпреки че не се усмихваше, Матилд изглеждаше не по-малко сърдечна от майка си. Тя подаде лакът на Изабел — ръцете й бяха напъхани в обезформени кухненски ръкавици — и се извъртя, за да залепи на бузите й задължителните три целувки.

Както винаги, тези приемани за нормални тук жестове смутиха Изабел.

— Толкова много съм слушала за вас и съм опитвала от манджите ви, че имам чувството, че вече ви познавам.

Матилд отвори фурната и извади оттам един цвъртящ пудинг, ухаещ възхитително.

— И аз имам същото чувство за вас. Всички ви намират за изключително симпатична туристка. С изключение на Ермелин, разбира се. Но още не се е родил човекът, който да й се хареса.

Изабел се засмя.

— Всички са невероятно мили към мен — без Ермелин, разбира се. Знам какви трудности ви създава престоят ми тук. Все пак не сте предвиждали да посрещате отпускари.

— По-рано, когато баща ми беше още жив, в къщата постоянно имаше гости, не само на почивка. През лятото дори често освобождавах стаята си и се местех в стаята на сестра ми само за да освободя още едно легло. Много обичаме къщата да е пълна.

— Днес свободен ден ли имате?

— Не. Вторник, сряда и четвъртък поемам обедната смяна в ресторанта, тогава вечер съм пак тук и мога да сготвя нещо за семейството. В останалите дни се налага да си тръгвам още следобед — тогава им оставям нещо за претопляне.

— Претопленото беше толкова хубаво, че не можех да си представя, че не е току-що сготвено — каза Изабел. — Но защо не сме се срещнали досега?

— О, в неделя цял ден бях в ресторанта, понеже един колега напусна, а в понеделник винаги ходя много рано на пазара, за да купя продукти за ресторанта. Пък и вие спите доста до късно, нали?

— Е, така е. — Изабел се усмихна лукаво. — В леглото на леля Жермен се спи прекрасно.

Матилд въздъхна.

— Щеше ми се и в новото легло да е така. Леля Жермен отскоро ходи насън. Да го кажем, става през нощта и се разхожда наоколо. Колкото през деня е тромава, немощна и неподвижна, толкова нощем сякаш й идват нови сили. Мама ми е забранила да затварям вратите, за да може горката жена да си ходи свободно. Но какво ще правим, ако падне през нощта по стълбите? Ох, старостта е ужасно нещо. Само допреди няколко години леля Жермен беше налята и топчеста като пъпеш и с бистро съзнание. А сега често не знае нито кои сме, нито коя година е. Само я погледнете — станала е кожа и кости.

— Това е тъжно — съгласи се Изабел.

— Да, жалко, че човек не може просто да умре, когато му дойде времето. Сигурно и леля Жермен не би имала нищо против. Имаме чувството, че е по-скоро на сто, отколкото на деветдесет години.

— Имате чувството?

— Никой не знае точно, а горката леля никой вече не може да попита. Има дни, в които се мисли за изгубената царска дъщеря Анастасия.

— Но тя няма ли акт за раждане, паспорт… — рече Изабел.

— Акт за раждане, паспорт! — Матилд сбърчи развеселено чело. — Личи си, че сте германка! Всички тези неща някога ги е имало, но те, както и младостта на леля Жермен, са изчезнали безследно. Всъщност то не е и толкова важно на колко години е. И аз като мама не искам да я държим затворена, но се страхувам, че може да падне и да се потроши.

— А може да се сложи малка вратичка горе на стълбите като при децата, и така тя няма как да падне — предложи Изабел.

Матилд я погледна разбиращо.

— Това е добра идея. Ще попитам Бертран дали не може да измисли нещо. По-добре е от моята идея да преместим спалнята й в стария кабинет на татко тук, на партера. Всъщност вие защо дойдохте? Още е много рано за вечеря.

— О, да. Знам. Макар че мирише толкова апетитно.

— Това е само ордьовър — обясни Матилд и посочи към димящия пудинг. — Ето, провансалски доматен специалитет ала Матилд Ле Бер.

— Хм, вкусно! Всъщност исках да попитам дали може да ми заемете листове за писма и един плик. Магазините сигурно са затворени.

— Разбира се. — Матилд поръси настъргано сирене върху доматите от специалитета, сложи малко зехтин, пъхна обратно пудинга във фурната и свали ръкавиците. — Елате, в стаята си имам листове.

Изабел я последва не без любопитство по коридора и нагоре по стълбите. Досега беше виждала само долните етажи, големия салон с южно изложение, трапезарията с дългата маса и кухнята с намиращата се до нея стопанска постройка. Стълбите отвеждаха към дълъг коридор, в който се редяха, подобно на хотел, една дузина врати от тъмно, тежко дърво и в чийто край имаше още една стълба, отвеждаща на покрива.

Матилд отвори врата в другия край на коридора и двете се озоваха в малка стая, от която се виждаше Волон и трепкащата в зелено извивка на река Дюранс далече в долината.

Изабел се огледа с любопитство. Легло, гардероб, скрин, бюро, други мебели нямаше, но нямаше и място за тях.

Хубава обстановка, много подредено, мебелите — изискани, бялата ленена покривка придаваше аристократизъм на помещението. Но всичко беше семпло, подобно на монашеска килия — или по-точно, семпло според представите на Изабел за монашеска килия. Тя неволно се запита защо Матилд не е омъжена. Беше някъде към средата или края на трийсетте, на тази възраст хората обикновено имаха пораснали деца. Дали й беше приятно още да живее в детската си стая в дома на родителите си?

Матилд улови въпросителния й поглед.

— Малка е, но аз само спя тук. И оправям счетоводството. — Тя отиде до бюрото и извади няколко листа от едно чекмедже. — Счетоводството е единственото, с което Корин не се занимава. Само ме пита колко може да похарчи, а аз му казвам: изобщо не можеш, скъпи братко. Тази работа ми е противна, все имам чувството, че многото дългове са изцяло моя грешка. Работата ми е да събирам и изваждам точно, да подреждам всички банкови извлечения и фактури, а с останалото се занимава господин Юго, нашият данъчен и финансов съветник. Господин Юго е стар приятел на баща ми и тъй като никой от нас не разбира от тези неща, доверяваме му се сляпо. Когато каже: положението е лошо, хора значи е вярно, а за жалост в последно време той не казва, нищо по-различно. Само да можеше някой друг да поеме това неприятно събиране и изваждане вместо мен, но Корин е достатъчно зает да увеличава печалбата, малката ми сестра Жозефин се изплъзна, а мама е изобщо скарана с цифрите. Казва, че особено червените ужасно я изнервят. А при нас, като теглим чертата, цифрите са все червени и бих казала, почти зашеметяващо големи.

Тя подаде на Изабел хартия и плик за писмо.

— Сигурно не ви се вярва, но тази стая много ще ми липсва, когато няма да мога да живея вече тук. Никога не съм имала друг дом. А и не искам да имам.

— Защо да не можете да живеете вече тук?

— Както казах, не съм експерт по финансите, само събирам и изваждам, но и без да съм експерт, знам, че дните ни в това имение са преброени. През седемдесетте, когато лихвите бяха високи, баща ми изтегли огромен кредит, за да изплати на брата на мама частта му от наследството, а преди три години на Корин му беше необходим още един кредит, за да стегне имението. Към днешна дата знам, че банки те не трябваше да ни отпускат този втори кредит и господин Юго трябваше да ни спре… Я ми кажете, защо не ми попречите да ви разказвам всичко това? Та аз ви познавам едва опреди десет минути.

Изабел прехапа устни.

— Банките често правят така. Отпускат кредит само ако залогът е достатъчно голям. Вероятно въпреки ипотеките имението още си пази цената.

— О, да! Земята, която долу на пътя граничи със селото, рано или късно може да се застрои. Тогава цената й като нищо ще скочи четворно. Забелязваме, че поземленият данък се увеличава. — Матилд въздъхна. — Преди няколко седмици ми хрумна грандиозна идея. Предложих да запалим къщата и да си приберем застраховката. Или поне няколко от недотам хубавите постройки. Но Корин рече, че за съжаление не сме застраховани срещу пожар. Било твърде скъпо. На това му се казва ирония на съдбата.

— Мисля, че продажбата все пак е по-добър вариант от пожара — промърмори Изабел.

— Не знам. Аз клоня повече към пожара. Сега данъчните ни напомниха, а господин Юго се развика — малко късно, струва ми се — за документите от по-миналата година. Тази вечер, волю-неволю ще трябва да седна и да отметна всички фактури, да събирам и да изваждам. Данъчна декларация трябва да се подава дори всеки месец, но през зимата не е проблем, тогава нямаме пукнат франк оборот. Мразя ги тези данъчни декларации, само пълним гушите на данъчните, а господин Юго ни изпраща сметката. Която, разбира се, си удържаме от данъка, но все пак. Трябва ли ви и пощенска марка?

— Да, ако обичате. — Изабел се поколеба, но събра кураж: — Знам, че може да прозвучи като натрапване, но ако имате нужда от помощ, аз съм… — Тя затърси думата на френски. — Помощник-данъчен съветник. Нямам представа от френските данъчни закони, но умея да събирам и изваждам. Мога да си взема отнякъде специализирана литература по въпроса и тогава ще спестите и от данъчен съветник. След като имате толкова много дългове, не вярвам данъците ви да са кой знае колко големи.

— Чудесно. Погледнете само документите ни!

— Да, ако позволите.

— Наистина ли ще си причините това по време на отпуската си?

— Разбира се. Бих искала по някакъв начин да се реванширам за гостоприемството ви — каза Изабел и добави и с притаен дъх: — Ако не ви се стори твърде нахално.

— Нахално ли? При положение, че без да ме питате, ви разказах за нашето окаяно положение? — Матилд се усмихна. Това беше дискретна усмивка и можеше да се забележи само под лупа. — Баща ми винаги казваше, че не е редно да се говори за пари. А аз не се сдържах, ужасно недискретно от моя страна.

— Не говори за пари, а ги имай — добави Изабел. — Това пък е от моя чичо Лудвиг. Мислех си, че е типична немска поговорка.

— Явно не е. — Дискретната усмивка на Матилд се разшири и стана почти като истинска. Според Изабел така тя — изглеждаше изключително привлекателна.

На свой ред и тя се усмихна.

— Днес след вечеря?

— D’accord.13

Това не беше кон, това беше планина. Черна планина с бели, рунтави косми над копитата и голям фенер на продълговата глава. Изабел трябваше да отметне глава назад, за да види малко меланхоличното конско лице.

— Това е той, нашият старец, нашият Селери — каза Бертран и потупа исполинския кон по шията. — На трийсет години е и работи тук. Той е тук, откакто съм тук и аз, но доста повече го жалят от мен. Обиден е, че тракторът върши по-голямата част от работата му. И тъй като мързелуването също не му се отразява добре, ще трябва да му измислим няква задача. Той е любимецът на госпожица Матилд, още откакто беше малко момиченце. Каквото и да се наложи да се свърши в „Ринкинкин“, тя винаги се сеща най-напред за стареца Селери. Той все още има сила за десет мечки.

— Нямах представа, че конете живеят толкова много — каза Изабел.

Тя нямаше представа и че конете могат да са толкова големи!

— Е, ако се гледат добре! — Бертран започна да оседлава животното, а Изабел съвсем се притесни. Да се покатери по това? На тази шеметна височина?

— Селери? Що за име е това? Не виждам никаква прилика с целина14. — Рече тя само колкото да каже нещо.

— О, напротив, само вижте краката му — прави и силни като целина. А космите над копитото са като корени. Но аз мисля, че е наречен така не заради външния си вид, а заради характера си.

— Казахте, че е добродушен. — Изабел преглътна. За да стигне до седлото, й трябваше стълба.

— Да, добродушен е. Най-добродушният кон под слънцето.

И най-големият.

— Мисля, че като начало е по-добре да взема някой по-малък. — Тя посочи кафявия жребец на Корин.

Бертран се засмя.

— Сомбре наистина е по-малък, но е темпераментен, непредсказуем и коварен, също като жена ми. Трябва да знаете, че е имал трудно детство, и там, откъдето идва, са го измъчвали. Само господин Корин може да се разбере с него Не, не, ако не сте във форма, Селери е конят за вас. Той е кротичък и много добродушен, а ако се изгубите, винаги ще ви донесе до вкъщи, жива или мъртва.

Ако не сте във форма — да, все пак тя не беше във форма. Изабел се упрекваше за своята спонтанност, която я докара до това положение.

На миналата вечеря — докато ядяха вкусния провансалски доматен специалитет на Матилд — Корин се обърна към нея и я попита дали може да язди. И по някаква напълно неразбираема причина Изабел отговори с „да“.

— Да — така високо и уверено, сякаш едва миналата седмица е участвала в олимпиада по езда.

Беше дала този отговор само заради Корин, в негово присъствие тя постоянно се чувстваше по някакъв приятен начин неприятно. Беше онова гъделичкащо усещане в стомаха и чувството, че прави нещо забранено само щом го погледне. За нея беше от огромна важност да му се хареса и от прекомерни усилия да каже правилното, в повечето случай казваше не това, което трябва.

Истината беше, че като всички малки момиченца, и Изабел се беше запленила по конете и няколко години вземаше уроци по езда. Това обаче беше преди близо двайсет години и ако тогава бе истински талантлива ездачка, едва ли щеше на дванайсет да се откаже от ездата и да се захване с джаз танци.

Но стана така, че сега каза „да“, и Корин се беше усмихнал зарадвано.

— Това е чудесно, значи ще можете да пояздите с мен и Мадлен в събота. Добрият Селери е доста стар, но за студенокръвно животно е чудесен кон за яздене.

— Аз наистина съм израснала в Северна Германия, но още не съм станала студенокръвно животно — отвърна Изабел и предизвика обърканите погледи на околните. — Все пак майка ми е била французойка, а баща ми е от Мюнхен. Казват, че баварците са с почти толкова гореща кръв, колкото и провансалците.

— Селери е студенокръвно животно, не вие — обясни й накрая Матилд. — Шайър. Най-големият кон в света.

— А, да. Разбира се. — Изабел се опита да се засмее. — Мислех, че студена кръв тук се използва като нарицателно за немските туристи. — Боже мой, колко глупава беше!

— Значи разбрахме се — каза Корин. — В събота ще яздим заедно. Тук има страхотен път, който минава точно покрай Дюранс. Ако времето се задържи хубаво, ще си направим и малък пикник.

„Ако изобщо пристигнем там“, помисли си Изабел и за всеки случай добави плахо:

— Аз малко съм поизлязла от форма.

— Язденето е като карането на колело, не се забравя — отвърна Корин и с това запуши устата на Изабел.

Тя в никакъв случай не искаше да го разочарова, като се отметне. Пък и до събота оставаха няколко дни, през които можеше да се упражнява.

Бертран беше така любезен още на следващата сутрин да й съобщи, че е оседлал и сложил юзда на Селери. Изабел бе забравила как ставаше и това. Само си спомняше, че имаше безброй ремъци и катарами, с които трябваше да се опаше животното.

Селери изпръхтя. На Изабел й се стори, че и той не беше очарован от нея. Сигурно и на него не му се искаше да го яздят разни авантюристки.

— Гледа някак странно — каза тя.

— Той така си гледа — рече Бертран. — Това е заради клиновидния му нос. Всички шайъри имат такъв. А Селери има и песимистичен характер. Но е дружелюбен тип. Елате, ще ви помогна да се качите на седлото.

Изабел мислено се прекръсти, после се остави на Бертран да я качи на планината. О, височко си беше! Като нищо можеше да се забие кръст на върха.

— Чудесно — каза Бертран и леко тупна Селери по задника.

Конят потегли бавно и излезе заедно Изабел на слънце.

Тя стоеше възможно по-изправена, като стискаше конвулсивно юздата и се надяваше, че никой не забелязва неувереността й.

Явно обаче не беше така, защото Бертран се намеси:

— Както казах, той е старичък и няма да му е приятно да галопира. Така че карайте по-бавничко.

— Добре — обеща от все сърце Изабел.

Никакво намерение нямаше да пресилва себе си или коня. Само искаше да поязди малко някъде, където никой не я гледа, за да застане що-годе прилично до елегантната Мадлен.

— Ами тогава приятно яздене — каза Бертран и отново тупна леко коня по задника.

Селери потегли, а Изабел, която и без това нямаше представа накъде ще язди, го остави да тръгне по чакълестата пътека пред къщата и после да завие по малката, оградена с цилиндрични розови храсти пътека близо до пътя.

За нейна изненада, всичко вървеше идеално. Така високо над земята, беше по-скоро летене, отколкото яздене. Много, много бавно летене, но и с напредване.

Не беше чак толкова трудно!

Изабел за малко не се разсмя на глас от облекчение. Дори се престраши да вдигне ръка и да помаха на Бертран за довиждане. На свой ред той също й помаха и Изабел не забеляза капка скептицизъм по повехналото му лице.

Виж ти! Може би Корин беше прав, като каза, че язденето е като карането на колело: не можеш да го забравиш. В първоначалната си еуфория Изабел пренебрегна факта, че всъщност никога не го е можела както трябва. Язденето, не карането на колело.

— Ти си добро конче — каза тя на Селери. — Само да не беше толкова високо!

Но след няколко метра Изабел свикна дори с височината. Селери уверено я клатушкаше напред, с бавно темпо и без никакви протести. За нейна радост и изненада, той реагираше дори на юздата. Когато Изабел искаше да завие наляво, той завиваше наляво, когато искаше надясно, той завиваше надясно. Направо чудо!

„Аз мога да яздя!“, идеше й да извика, но, разбира се, не го направи. Затова пък започна да й става приятно от леката езда. Слънцето галеше голите й ръце, лек ветрец гонеше косата от лицето й, а погледнат от височината на кон, пейзажът добиваше съвсем нова прелест. Те минаха покрай лятната вила и прасковената горичка, откъдето бе започнало всичко, после бавно се заизкачваха нагоре, където пътят отляво и отдясно беше ограден с непроходими гъсталаци, които, както междувременно бе разбрала Изабел, се наричаха гарига — провансалската макиа.

Изабел още се намираше на територията на Ле Бер, когато пътят отново се изравни и след един 180-градусов завой отново се простря между терасите с прасковени дървета. Тук тя беше толкова близо до Дюранс, че почти чуваше шума на водата.

— Ако искаш, можеш спокойно да ускориш малко хода си — каза на Селери, който невъзмутимо и тромаво си крачеше напред.

Щом видя, че думите й не упражниха никакво въздействие, Изабел прибягна до спомените си от уроците по езда и в главата й изплуваха понятия като „работа с коляно“ и „натискане с пета“. Тя опита и двете — много нежно, тъй като не искаше да ядоса тежкото животно, — но Селери не реагира.

Изабел в никакъв случай не желаеше да бъде по-груба, пък и по принцип не й се щеше да я лашкат в тръс. Но когато в събота излезеше на езда с бързия жребец на Корин и расовата андалуска на Мадлен, с тази плавна стъпка нямаше да се вписва в компанията им. Слава богу, че днес беше едва сряда и щеше да има още няколко дни да се упражнява.

— Е, за днес ми е достатъчно само да се разхождаме — каза тя на Селери. — Но утре ще опитаме малко по-бързо, става ли?

Селери нищо не отговори, а продължаваше да се влачи напред. Слънцето и клатушкащият се ритъм действаха някак приспивно и Изабел се размечта.

Силен сладък аромат я удари в носа. Един див храст жълтуга, издигащ се покрай прасковеното поле, беше привлякъл няколкостотин насекоми със своите жълти като жълтък на яйце цветове. За миг въздухът забръмча около нея, сякаш бе попаднала в пчелен кошер. Изабел не можеше да се освободи от представата за това, как някоя пчела ужилва добрия Селери по задника и го принуждава да премине в буен галоп. С Изабел на гърба, която въпреки своето неблагоприятно положение се появява грациозно, с развята коса и — да, с малко по-различно облекло от това, с което беше в момента. Вместо джинси и тениска, може би с бяла вечерна рокля или, не, по-добре със семпъл и едновременно с това въздействащ черен панталон за езда, съчетан с плътно прилепнала горна част. Изабел се видя висока и крехка, но и в спортна форма, на гърба на недостижимо бързия кон, как го обяздва в едно дефиле, едно опасно дълбоко дефиле, в което ако паднат, умират и конят, и ездачката.

Но какво беше това? Някаква сянка изплува отляво, някакъв галопиращ кон, язден от Корин ле Бер. Липсваха му само шапката, маската за очи и тънкият мустак, за да бъде идеалният Зоро.

— Не губете кураж! — извика той към нея и Изабел се опита още веднъж да призове цялото си ездаческо изкуство, за да укроти коня, ала ужилването на пчелата беше лишило от разум горкото животно. Само още няколко метра оставаха до смъртоносното дефиле, когато Корин успя направо по магически начин да хване юздата й и да спре коня.

Треперейки с цялото си тяло, Изабел погледна надолу към пропастта. Това щеше да е краят.

— Изабел, ангел мой. — Гласът на нейния смел спасител прозвуча съвсем нежно, а тя престана да трепери и погледът й потъна в зелените му очи.

— Толкова се изплаших — прошепна тя.

— И аз. — И Корин я свали от коня с такава лекота, сякаш не тежеше повече от едно дете. Като по сигнал двамата се прегърнаха и се свлякоха в тревата, където той я обсипа с целувки…

— Ехо!

Изабел се сепна от унеса си — за миг наистина беше затворила очи — и видя обекта на своите блянове, Корин ле Бер, застанал на пътя, отпуснал крак върху нисък зид от свободно наредени камъни. Селери радостно изпръхтя и спря пред него, за да му погали главата.

— Ей, старчето ми — каза Корин. — Показваш на Изабел местността ли? Още не ви ли е повозил в галоп?

— О, напротив! Искам да кажа, не, разбира се, ние със Селери просто се разхождахме бавно — обясни Изабел и се изчерви.

Както обикновено, имаше усещането, че ще се удави в тези зелени очи. Ако не извърнеше поглед, щеше да се плъзне от коня и да се хвърли в обятията му. Корин беше невероятно секси, застанал там, с набола брада и загорели от слънцето мускулести ръце. Обикновено тя не се впечатляваше от такъв почти примитивен чар, но при Корин вече няколко пъти се улавяше, че плъзга поглед по тялото му. Дано да не е забелязал.

Тя смутено заби поглед в ботушите си за езда, които Матилд й бе заела. Какво й ставаше? Дали от слънцето или от пролетта, сърцето й така лудо биеше и я изпълваше такъв възторг, сякаш беше тийнейджърка, а откачените й копнежи можеха да засенчат всеки розов роман.

— Матилд ми каза, че сте щели да й помогнете с данъчната декларация — продължи Корин, сякаш съзнателно търсейки думи, които да въздействат като отрезвяващ студен душ.

Изабел изпита облекчение, че има какво да каже по темата:

— Да, вчера вечерта се заехме с това.

Три часа седяха в малката стая на Матилд, пиеха червено вино и отмятаха документите. Матилд имаше право — финансовото положение на имението беше почти отчайващо.

Въпреки това вечерта беше посвоему приятна и двете жени, благодарение на червеното вино и сближаването, породено едва ли не автоматично от червените цифри, минаха на „ти“.

— Днес следобед ще отида във Форкалкие и ще си взема справочник за френското данъчно право, след което няма да имате нужда от данъчен съветник тази година — съобщи Изабел на Корин. — И без това вашият господин Юго, доколкото успях да видя, не се е старал особено. А сметките му са солени!

Корин я погледна колебливо.

— Хм, и този стар мошеник се нарича приятел на баща ми!

— Всичко е заради кредитите, които сте теглили с баща ви, и този. Понеже не се води на вашето събирателно дружество, а на вас лично, няма как да се приспадне като разход. Според мен е било тъпо — извинете, неразумно да се избере точно тази юридическа форма. Едно ООД, о, как е това на френски? Société a responsabilité limitée, да, това би било много по-разумно.

— Тогава имаше някои проблеми с по-малката ми сестра — обясни Корин. — Жозефин не искаше да има нищо общо с прасковите, но тъй като всички бяхме наследници… господин Юго ни посъветва да направим това дружество. Каза, че така ще бъдем по-гъвкави, а и няма да ни трябва минимален капитал, което по онова време беше добре дошло за нас.

— Както казах, още нямам ясна представа за френската данъчна политика, но при все това мисля, че не е било добро решение. А имаше и други нелепости. Но, разбира се, първо трябва внимателно да прочета законите, а после основно да прегледам всичките ви документи, преди да си съставя заключение и да ви дам добър съвет.

— Вие наистина ли сте данъчен съветник? — Това прозвуча недоверчиво, което по някаква причина поласка Изабел.

— Не съвсем. За целта трябва да положа още един изпит. Но… опаа!

Селери се пробва да попасе от тревата край ниския зид, но тя очевидно не му хареса, и реши, че е време да тръгват. С тихо изпръхтяване той потегли отново. Изабел се опита незабелязано да дръпне юздата, но конят упорито продължи. За да не се изложи, тя каза:

— Не искам да пречим на работата ви, трябва да тръгваме. Довиждане.

— Довиждане — каза малко изненадано Корин.

Докато Селери се тътреше напред, Изабел прокара ръце по косата си и отново я върза с ластик на тила, за да изглежда така, че не обръща внимание на бавното темпо и да не се забележи недостатъчното й умение да язди.

— Внимавайте, малко по-нататък имаме напоителен ров, точно пред вас…

Изабел видя рова, Селери също го видя. Той познаваше този участък от трийсет години и през тези трийсет години никога не е имало тук ров, дълбок един метър! Селери беше обиден. Той рязко се обърна настрани и се закова на пътя. Съвсем безобидна маневра, но достатъчна да накара яздещата без ръце Изабел да загуби равновесие, което се предаде и на коня. Преди да успее, както беше стресната, да свали ръцете от тила си и да ги протегне напред, тя се изхлузи встрани и се пльосна право в напоителния ров. За щастие ботушът й увисна на стремето, което донякъде омекоти удара. Все пак височината, от която падна с главата напред, никак не беше малка. Макар че успя да се опре на ръце, главата й се удари в нещо твърдо, а остра болка прониза лявата й ръка.

— Ау! — В този миг тя не знаеше къде е горе и къде — долу.

Чу приближаването на забързани стъпки.

— Погледнете към мен, госпожице, погледнете нагоре към мен. — Гласът на Корин звучеше сърдито, почти както когато я откри в прасковената нива.

„Мили Боже, моля те, моля те, нека умра“, неистово се замоли Изабел. Не би имала нищо против, ровът просто да се затвори над нея. Тогава буквално щеше „да потъне в земята от срам“. Погледна към слънцето в посока към Корин, а нещо топло потече върху челото и лицето й. Той беше клекнал до рова в прахта и изглеждаше разтревожен.

— Кървите. Подайте ми ръка. Ще ви измъкна.

Изабел протегна ръка нагоре и изчервена от срам, се остави да я измъкнат от рова. Как можа да пусне юздата? Може ли човек да е толкова смотан?

— Друго боли ли ви? — Ръцете на Корин опипваха и потупваха цялото й тяло.

— Ръката ми — изхленчи Изабел.

Беше прекалено нещастна, за да се наслаждава на допира му. Лявата й ръка се късаше от болка. Изабел се хвана за главата:

— И главата ми ще се пръсне.

— Не пипайте — предупреди я Корин. — Имате рана на челото, ударили сте се в камък.

Той сякаш помисли за миг, после решително смъкна бялата си тениска и я смачка на вързоп. При вида на голотата му Изабел се обърка още повече.

Като се изключи глупавото й падане, тази ситуация й беше някак позната.

— Не трябваше ли да я разкъсате на ленти?

— Това е вафлена тъкан, само опитайте да я разкъсате на ленти — каза Корин с доволна усмивка. — Вземете това и силно го притеснете към раната. Не е съвсем чисто, но да се надяваме, че ще спре кръвотечението.

Изабел се подчини и притисна със здравата си ръка смачканата тениска към челото си. Чувстваше се ужасно. Колко ли нелепо е изглеждала, срутвайки се, подобно на мокър чувал, от най-спокойно стоящия си кон! Действителността бе така противоположна на романтично безвкусните й блянове, че тя без малко не се разплака. Вместо да мине на косъм покрай някое опасно дефиле, Изабел се натресе в един почти безобиден ров и вместо грациозно да потъне в обятията на своя спасител, тя притискаше тениската му към челото си — за жалост само тениската, но не и нейния притежател…

— Трябва да се зашие — прекъсна Корин мисленото й самосъжаление. — И ръката изглежда подута, огледайте се. Може да имате счупени пръсти или кости! Трябва да ви закарам до „Бърза помощ“. Там лекарите ще проверят и дали нямате мозъчно сътресение. Погледът ви наистина е доста стъклен. Ще се обадя на Бертран да ми докара колата.

— Къде може да се обади човек оттук? — Изабел търсещо се огледа.

Клатейки глава, Корин извади от джоба на панталона си един мобилен телефон.

— Щом търсите телефонна кабина, явно наистина имате мозъчно сътресение. А, Бертран, здравейте. Стана злополука. Госпожица Изабел падна в нашия ров. Трябва ни кола, за да отидем до болницата. Какво? Не, Селери е добре. Той видя навреме рова. — Лицето му се разтегна в лека лукава усмивка, но когато забеляза погледа на Изабел, отново стана сериозен. — А и, Бертран, донесете ми, ако обичате, една чиста риза.

„И на мен“, искаше й се на Изабел да каже, защото нейната тениска беше цялата в кръв и кал. Със сигурност изглеждаше отвратително. Но една чиста риза слабо щеше да оправи нещата, особено на фона на цялата й излагация.

— Попитайте Бертран дали може да ми донесе дамската чанта от стаята. Ще ми трябват документите. — Ръката й неприятно пулсираше. Изабел се чувстваше като балон. А главата й щеше да се пръсне от болка.

— Седнете тук на сянка, докато дойде Бертран — разпореди се Корин. — И не се отпускайте.

Раната на главата на Изабел трябваше да се зашие с шест шева и щеше, според изказването на лекаря, да остави ужасен белег. Но тъй като беше точно там, където започваше косата, Изабел не се тревожеше особено.

— Почти не се вижда — опита се да я утеши Корин ле Бер.

Докато лекарят обработваше раната й, той й държа ръката и май беше забравил после да я пусне. На Изабел й се искаше Корин никога да не се сети за това. Междувременно тя дори беше спряла да се окайва за своята несръчност. Ако не беше паднала от коня, на Корин ле Бер никога нямаше да му хрумне да подържи ръката й!

Другата й ръка беше отпусната на леглото и подута като топка. От отоците лекарят не можеше да установи дали има нещо счупено. Трябваше да се направи и рентгенова снимка.

— Няма значение — каза тя и така приключи въпроса за раната на главата. — Ще я прикривам с косата.

— Когато видях за първи път косата ви, си помислих, че е изрусена — рече Корин. — Не можех да си представя, че има такъв естествен цвят.

— Има, при това е доста често срещан на север. Леля Полет казва, че от страна на баща ми имам шведска жилка. — Ръката на Изабел сякаш гореше в топлата, суха шепа на Корин. Тя се питаше дали не се изпотява и дали може да се усети издайническото туптене на пулса й.

— Нека жена ви дойде да направим рентгенова снимка — подкани ги една млада сестра зад тях.

„Жена ви!“ Изабел неволно се изчерви и само се надяваше никой да не забележи. Корин не поправи сестрата, пусна ръката на Изабел и й кимна окуражително.

После й помогна да стане от леглото.

— Ще ви чакам отвън.

Хубавата новина този ден беше, че въпреки обезформения си външен вид ръката й не беше счупена. Болките бяха предизвикани от удара и контузиите, но лекарят я увери, че ще минат от само себе си. Без гипс, но с недотам елегантна превръзка на главата и кутийка болкоуспокояващи в здравата ръка, изпратиха Изабел у дома.

— Съжалявам, че ви откъснах за цял следобед от работата ви — разкая се тя, когато напускаха болницата.

— Нека се възползваме от това. От цяла вечност не съм идвал тук. Щом като вече сме в града, можем да пием кафе — предложи Корин.

— Щом като така и така сме тук, мога да отскоча и до някоя книжарница и да си взема нещо за френското данъчно право — сети се Изабел. — Трябва да отида и до някоя банка. В болницата беше похарчила всички пари, които й бяха останали. — После дори ще ви поканя на кафе. Или на коктейл. Вече е достатъчно късно.

— Да, коктейлът е подходящ за болки. — Корин й се усмихна. — Макар че бяхте много смела, трябва да ви се признае.

— Чувствам се ужасно — призна Изабел. — Да падна от спрял кон, та чак и до болница да стигна! Нямам равна на себе си.

Корин започна да се смее.

— Да, наистина беше забавно. Как се свлякохте от седлото — направо ми се искаше да ви заснема на видео!

— Всъщност аз изобщо не мога да яздя — продължи със самопризнанията Изабел. — Като дете вземах уроци по езда, но само в залата и на манежа. А най-високите коне бяха на половината от ръста на Селери.

— Но защо не казахте?

— Исках да направя добро впечатление. Пък и си помислих, че може да не е толкова трудно.

— Да, ако не беше ровът… — Корин отново се засмя. — Е все пак мен успяхте да ме впечатлите, Изабел.

Без всякакво предупреждение, той я прегърна насред улицата и я целуна. Беше по-скоро приятелска целувка, толкова безобидна, колкото изобщо може да бъде целувка по устните, но след като веднъж се докоснаха, не можеха вече да спрат. И така целувката стана достойна за филм, точно пред табелата с надпис: „Urgences — sortie de voiture!“ Една линейка без синя светлина и сирена мина на един хвърлей от тях, двамата санитари се усмихнаха закачливо.

Нито Корин, нито Изабел забелязаха нещо от това. Когато се отдръпнаха един от друг, тя трябваше да го стисне здраво, за да не падне.

— Чувствам се, сякаш за втори път съм паднала от коня — каза Изабел, опитвайки се думите й да прозвучат като шега.

— И аз — отвърна Корин, но при него прозвучаха съвсем сериозно.