Лавандулови нощи

Седма глава

Безспорно думите на Мадлен Клерисо смутиха силно Изабел, точно каквата беше и целта.

„Двамата са родени един за друг. И това е ясно за всички, които са ги виждали заедно. Вечни чувства.“

Досега Корин не беше говорил за жена си, а и Изабел не беше разпитвала за нея.

„Това е минало“, беше казал той, а на Изабел думите й прозвучаха като „Забравено и приключило“.

„Двамата са родени един за друг. И това е ясно за всички, които са ги виждали заедно. Вечни чувства.“

Вероятно Мадлен Клерисо също е влюбена в Корин, най-малкото не желаеше да го отстъпи на Изабел. И макар че Мадлен изглеждаше изключително жизнена и привлекателна, Изабел не се страхуваше, че може да й бъде конкурентка. С една мъртва обаче, считана за най-голямата любов, нещата щяха да са доста по-сложни.

„Не всяка жена може да се пъхне като зайче в нечие легло, без изгледи някога да бъде обичана.“ Ами ако Мадлен беше права и ако Изабел наистина беше за Корин само една креватна история? Той не спираше да й говори прекрасни неща, тя буквално се къпеше в комплиментите му, но не й беше казвал, че я обича.

„Терапевтично креватно зайче.“

Това беше идиотска метафора, но не й даваше мира.

От друга страна, Изабел също още не беше казала на Корин, че го обича. Човек не борави току-така с тези две магически думички — обичам те. Не и когато току-що се е запознал с някого и още не се е съвзел от собствената си изненада.

— Но какво точно казахте на гадния Фабиен? — попита Лоран от задната седалка.

— Владеете ли карате? Ще ни научите ли и нас? — намеси се и приятелят му Анри.

— Казах ви, че това ще си остане тайна между Фабиен и мен. — Изабел даде мигач и бавно влезе между двата лъва, които охраняваха портата на „Ринкинкин“.

— Това е подло — промърмори Лоран на слизане.

Анри мислеше същото, но беше твърде учтив и твърде благодарен, за да го каже на глас. В крайна сметка нали не виси с краката надолу и джобните му не са откраднати благодарение именно на симпатичната руса госпожица.

— Жалко, че не дойдохте при нас — каза той съжалително на Изабел. — Знаете ли какви хубави стаи имаме? През лятото винаги всичко е заето.

— О, сигурна съм. Но нали знаеш, че сега живея тук… — Изабел се усмихна на малкото момче.

— Разбира се. Ако все пак размислите, можете просто да се преместите. Имаме си и куче — добави подкупващо той. — Инспектор Клосо е невероятен!

— Чао, Анри, сигурно майка ти вече те чака за обяд — намеси се бързо Лоран и посочи портата на Анри.

— Довиждане. — Изабел намигна на Лоран. — Майка му едва ли ще го остави да си играе с хапещото куче…

Лоран изведнъж се почувства гузен.

— О, в последно време то не хапе чак толкова често.

— Искаш ли и ти да си имаш куче? — попита неочаквано Изабел.

— Аз ли? Естествено, че искам — отвърна Лоран. — Но повече искам костенурка. Само че те са ужасно скъпи, сега ще ми споделите ли какво казахте на гадния Фабиен?

Изабел поклати глава.

— Значи няма — рече съжалително Лоран.

Беше просто непоносимо, че гадният Фабиен знае нещо, което той не знае!

Изабел изчака момчето да се скрие в къщата и после извади телефона от чантата си. С натежало сърце набра номера на Фритьоф в офиса, въпреки че предпочиташе да пие на терасата чаша от леденостудения портокалов ликьор на госпожа Сесил и да не мисли за абсолютно нищо.

За зла участ най-напред се натъкна на секретарката на Фритьоф, жена на около трийсет и пет, с направо неизчерпаеми запаси от сиви костюми с панталони и същото собственическо чувство като на госпожа Елбман.

Тя звучеше толкова студено и неприветливо, докато я свързваше, и Изабел неволно си помисли, че Фритьоф е споделил и с нея семейните си проблеми.

— Да, моля? — каза той, макар чудесно да знаеше кой се обажда.

Изабел реши да кара направо.

— Получи ли писмото ми?

— Разбира се. И естествено, благодаря. Беше ми приятно да прочета, че никога не си ме обичала и че си се омъжила за мен, защото ти се е сторило някак правилно. — Фритьоф звучеше горчиво и на Изабел изведнъж й стана жал за него.

— Не съм ти писала, че никога не съм те обичала. Писах…

— Знам какво си писала — прекъсна я Фритьоф. — Държа се властно с теб и не те вземам насериозно. Никога не съм обичал теб, а само своята представа за теб. Постоянно съм те товарил със своя перфекционизъм. Нашият брак е едно недоразумение!

— Амм… да. — Той я беше цитирал буквално, като човек, който е прочел писмото поне няколко пъти. — Да, такова е. Ние просто не си подхождаме, но тогава още не го съзнавах. — За малко да добави „Съжалявам“.

— Ако очакваш да се появи мъж, който да ти подхожда, ще трябва дълго да чакаш. — Фритьоф съскаше в слушалката. — Може да съм перфекционист и да се държа наставнически с теб, но ти пък се държиш детински и незряло, не си способна да поемеш отговорност! Дори за самата себе си.

Докато той говореше, чувството на жал, което изпитваше Изабел, се стопи от само себе си. Думите му се сипеха върху нея като неприятен студен дъжд.

— … неблагодарна… неспособна да се справя с конфликти… и без това неспособна да отглежда деца… и госпожа Елбман казва… няма чувство за реалност… и майка ми казва… пасивна… флегматична… некадърна… глупавото плюшено мече в леглото… незряла… и Мони казва… емоционално незряла…

При споменаването на името на Мони Изабел наостри уши. Достатъчно лошо беше, че Фритьоф занимава майка си и чистачката със семейните им проблеми, обаче…

— Мони ли? Моята Мони ли?

— Да, все пак и тя те познава от няколко години. Според нея ти по принцип не знаеш какво искаш. Точно каквото ти повтарям и аз.

— Кога точно го каза тя?

— Вчера. Вечеряхме заедно.

Разбира се, вчера вечерта, когато Изабел беше разговаряла с госпожа Елбман. У Мони се беше включил телефонният секретар. Горкият Фритьоф, беше казала тя. Е, Изабел не предполагаше, че приятелката й лично ще пожелае да го утеши. Предателка.

— Мони каза също и че се нуждаеш от терапия. Тя мисли, че си в нещо като депресия.

— Защото съм те напуснала ли? — Изабел все още недоумяваше.

Защо Мони постъпваше така зад гърба й? Наистина ли толкова се е полакомила за един мъж с месечен доход петцифрено число и вградени гардероби до тавана, че да предаде най-добрата си приятелка?

— Заради начина, по който ме напусна.

— Ясно — изсмя се Изабел. — Защото нарязах дивана на ивици и замервах стената с бита сметана, произнасяйки грозни псувни. Боже мой, Фритьоф, знам, че всичко това ти дойде доста внезапно, но на мен не ми оставаше нищо друго да направя, освен да си събера нещата и да напусна къщата. Не беше любезно от моя страна да те поставя ей така, пред свършен факт, но… с теб просто не може да се говори.

— Не е любезно? — повтори Фритьоф. — Не било любезно! Да, може и така да се каже. Знаеш ли какво ми беше, когато се прибрах у дома и госпожа Елбман ми каза, че си офейкала? Знаеш ли колко беше унизително?

Изабел мълчеше.

— Без думичка за обяснение — добави Фритьоф. — Просто си събираш няколко партакеша, слагаш глупавия си манекен на седалката до шофьора и потегляш. Ако това е нормално, тогава просто не знам.

И после отново се впусна в тирада за детинското й поведение, незрелия й характер и неспособността й да се справя с проблемите.

Изабел пое дълбоко въздух и го прекъсна насред изречението:

— Добре, Фритьоф, вече го изяснихме. Няма смисъл да повтаряш колко съм незряла и безотговорна и как се нуждая от терапия. Писах ти, че искам развод. Не знам как се процедира в този случай, но се надявам двамата да си наемем по един адвокат и да подадем някаква молба.

— Не — каза остро Фритьоф.

— Какво не?

— Не, не се нуждаем и двамата от адвокат. Достатъчно е да си наемем общ. Така ще спестим доста пари, а и ще стане значително по-бързо и не толкова сложно.

— Ами добре — съгласи се Изабел. — Познаваш ли добър адвокат?

— Да. — Фритьоф направи пауза. — Мога да му се обадя, ако… наистина искаш.

— Каква алтернатива имаме? Като изключим тази, да се подложа на терапия? — Изабел сви рамене, жест, предназначен за Фритьоф, от деветстотин километра разстояние.

— Е, добре, тогава ще задвижа нещата. Кога ще се прибереш? Може ли да насроча среща за… момент… — Чу се шумолене, Фритьоф прелистваше календара си, това нямаше как да се сбърка. — Какво ще кажеш за идната сряда? Ако изобщо успея да уредя среща.

Изабел беше като ударена от гръм.

— Искаш да кажеш, че трябва и аз да присъствам?

— Разбира се, че трябва да присъстваш. — Думите му прозвучаха раздразнено.

— А, да. Естествено. Само че идната сряда… още няма да съм се върнала в Хамбург.

— Тогава кога?

— Ами… — Изабел преглътна. „Най-добре никога“, идеше й да каже. „Ще остана тук завинаги, а ти ще уредиш развода от мое име.“ Защо пък да не може да стане?

— Изабееел? Когааа?

— Ами — каза отново тя. — Още не знам точно.

— Това какво означава? — избухна Фритьоф.

— Това означава, че имам още работа тук. Делова. — Не беше лъжа, все пак тя оправяше счетоводството, което беше вид работа.

— Делова? — повтори Фритьоф. Личеше си, че му иде да я удуши.

— Да. Започнах работа тук, но е много дълго за обясняване… Най-добре да се обадя пак, когато съм наясно кога ще мога да си тръгна, става ли?

— Не, не става! — изрева Фритьоф, но Изабел просто натисна бутона за затваряне на телефона.

Едва сега забеляза, че въпреки горещината цялото й тяло трепери. Божичко, това трябваше да е изяснителен разговор, от онези, след които ти олеква и си мислиш: „Отдавна трябваше да го свършим.“

Вместо това така нареченият разговор отново се превърна в безсмислено крещене — от страна на Фритьоф — и преждевременно приключване — от нейна страна. Не беше отишла и стъпка напред, само знаеше, че скъпата й приятелка Мони е действала зад гърба й и че Фритьоф я счита за незряла, безотговорна и неумееща да се справя с проблемите. О, не, това й беше известно и отпреди.

Изабел въздъхна. Разбира се, Фритьоф беше прав, че за да се задвижат нещата по развода, трябва най-напред тя да се върне в Хамбург.

Но това означаваше да напусне „Ринкинкин“. И Корин.

Всеки път едно и също. Някъде в първите месеци на годината парите внезапно свършваха, овърдрафтът напълно се изчерпваше, а от банката започваха да прииждат предупреждения. До лятото, когато по време на беритбата касата се понапълнеше, те нямаше да са в състояние да си плащат месечните вноски. Господин Реседа, обслужващият сметките им в банката, щеше замислено да поклати глава и да измърмори нещо като „Само по изключение… всъщност е против правилата на нашата фирма“, но досега все така правеха.

Това беше един порочен кръг и всяка година моментът, който Корин мислено наричаше „абсолютна неплатежоспособност“, настъпваше с няколко седмици по-рано. По-голямата част от последната вноска беше платена от заплатата на Матилд. Тя самата беше настояла за това.

— Не изглежда никак добре. — Думите на Изабел не бяха, нещо ново за него.

Майка му и сестра му също не останаха изненадани.

„Не изглежда никак добре“, беше им казал господин Юго още преди години.

Матилд беше поканила всички на разговор в салона.

— Благодарение на Изабел сега виждам много по-ясно какво е финансовото ни положение — започна тя. — Може би трябва още веднъж да ни изложи своите открития от изминалите дни. Господин Юго не ни е съветвал така добре, както би могъл. Вчера му се обадих и му казах, че в бъдеще няма да се нуждаем от неговата помощ.

Изабел тържествено си пое въздух.

— Добрата новина е, че не трябва да плащате данъци, като се изключи данъкът върху оборота, и че данъчната служба има да ви връща от последната година около дванайсет хиляди франка, които сте надплатили.

— Но, моля те — каза Корин. — Това никак не е малко за добра новина.

— Да, обаче е единствената добра новина. — Изабел сви съжалително устни. Корин я намери неустоима и му се прииска да я целуне. Още тук, на старата дъбова маса…

Той се покашля и й намигна. Тя не му намигна в отговор, а го погледна сериозно.

— Заради кредитите е, които не ви дават да дишате. Доходите от прасковената реколта по принцип са отлични и през последните три години постоянно нарастват. Впечатляващо е.

— Благодаря — каза скромно Корин.

— Преди четири години Корин е прехвърлил на свое име кредита, който тежи над „Ринкинкин“. Вероятно е мислил, че така ще е по-добре, понеже върху „Ринкинкин“ няма да има тежести. Това, разбира се, не е така. Той е заложил своя дял от имението, но все пак става дума само за една четвърт. Освен това повечето тежести не освобождават от данъци, защото при даденото положение заплатата му и бездруго е символична сума — разясняваше Изабел.

Корин се усмихна малко измъчено.

— Винаги съм казвала, че заплатата му трябва да е прилична — намеси се госпожа Сесил малко гузно.

— Но, мамо, нали това казваме: той не може да има прилична заплата — обясни Матилд. — Просто няма достатъчно пари.

— Именно — потвърди Изабел. — Защото макар всички тук да харчите колкото се може по-малко, месечните разходи са прекалено високи. Никога не биха ви отпуснали втори кредит. Тъй като сте партньори с вашата сестра Жозефин, всички отговаряте с личното си имущество, ако фирмата се разпадне.

— Какво имущество? — каза присмехулно госпожа Сесил и се опита да придаде весела нотка на разговора.

— Къщата, земята, всички съоръжения, дори съвсем лични вещи като бижута — обясни сухо Изабел и усмивката на госпожа Сесил угасна.

— Е, всичко това не е нещо ново — намеси се Корин. — Пресметнал съм, че ще се предадем окончателно идния февруари.

— Не, още този декември — поправи го тъжно Изабел. — Сметнах всички пера и предвидих възможно най-големия толеранс, който би проявила банката, както и възможно най-богатата реколта.

— Това какво означава? — попита госпожа Сесил.

— През декември ще сме фалирали, мамо — каза Матилд.

— О, а аз си мислех, че вече сме фалирали — рече госпожа Сесил.

Тя все още не разбираше сериозността на положението.

— В известен смисъл това също е вярно. Но с парите, които ще се получат от тазгодишната реколта, банките може да ви дадат още няколко месеца. — Изабел въздъхна. — Не разбирам как можете всички да сте толкова спокойни. Да не би да има някаква възможност да получите един милион франка, за която аз да не знам? Подарък?

Корин поклати глава.

— Не, не можем и да спестяваме вече, едва ни стигат за инвестициите.

— Ако не бяха тези кредити, имението щеше да бъде на печалба дори ако всички получавате заплата, а заплатите на Бертран и Ермелин се увеличат и си позволявате някоя и друга инвестиция — каза Изабел и добави откровено: — Никога не съм мислила, че може толкова да се печели от праскови.

— Да не забравяме, че това са тонове праскови — обади се Матилд.

— И най-добрите в цяла Франция — добави гордо госпожа Сесил.

— Естествено, трябва да се направят куп промени — продължи Изабел. — Покрай другите дреболии събирателното дружество трябва да се превърне в дружество с ограничена отговорност, за което има най-различни насърчителни програми, и, разбира се, еднократно финансиране в размер на поне един милион франка.

— Можем да се опитаме да продадем част от земята — размишляваше Корин. — Но от това никога няма да вземем един милион.

— Знам, че звучи глупаво, но един милион франка далеч не са толкова много, колкото си мисли човек — каза Изабел. — Има ли някой, който би могъл да ви ги заеме… и на приятелски начала да изчака връщането им през първите пет години?

Корин си помисли за тъста си — единствения човек, за когото се сети спонтанно, че може ей така да извади един милион франка, които да заеме, подари или изгори, без дори да забележи липсата им. Само че той никога нямаше да го направи, там беше проблемът. Пък и идеята изобщо не се нравеше на Корин.

— Няма? — Изабел не беше и очаквала друго. — Дали пък леля Жермен няма нещичко в някоя банка, за което никой не знае?

Госпожа Сесил се засмя.

— Мило дете, та вие сте по-наивна от всички нас, взети заедно! Леля ми така обедня преди четирийсет години, че ние й дадохме пожизнено право да живее тук, за да сме сигурни, че няма да свърши в някой приют за бедни.

— Какъв приют за бедни, мамо! В днешно време няма такива неща — каза Матилд.

— Но тогава имаше — настоя госпожа Сесил. — Исках да кажа, че леля Жермен няма как да крие богатство под дюшека си.

— Хм — отвърна Изабел. — А Жозефин?

— Жозефин ли? — повториха трите гласа в хор.

— Да, Жозефин. Сестра ви. — Изабел бе понаучила нещо за нея, когато миналата седмица помагаше на Бертран за боядисването на вратата на хамбара — работа, която не й беше проблем да върши със здравата си ръка.

„Тя е съвсем различна, беше казал Бертран за най-малката дъщеря на госпожа Сесил, докато нанасяха заедно боя с цвят на магарешки трън върху вратата на хамбара. Не е дала пукната пара за «Ринкинкин» и за семейството си. Мисли само за себе си и това е така още откакто беше малка. За горкия Лоран би било по-добре, ако изобщо забрави за него. Само да не вземе внезапно да й хрумне да го отведе със себе си и новия си мъж в Америка. Това ще разбие сърцето на госпожа Сесил и на горката Матилд. А и на самото дете.“

— Жозефин ли? — повтори Корин, сякаш Изабел е казала нещо крайно смехотворно.

— Все пак и тя притежава едва четвърт от „Ринкинкин“ — отвърна Изабел. — И ако е вярно това, което знам, нейният мъж би трябвало да е ужасно богат.

— Той не й е мъж — поправи я Матилд. — А само любовник.

— А тя самата, за жалост, няма пукнат франк — каза със съжаление госпожа Сесил.

— И ни най-малък интерес към „Ринкинкин“ — добави Корин.

— Мислех, че скоро ще се омъжва за този американец. Не е ли така?

— Така е — потвърди госпожа Сесил.

— Може би — каза Матилд.

— Надяваме се — добави Корин.

— И този мъж е страшно богат, нали? Притежава огромна хотелска верига. — Изабел и това го знаеше от Бертран.

— Баща му притежава тази хотелска верига — обясни Корин. — Мисля, че Джуниър…

— Джон Д. — каза меко госпожа Сесил. — Той се казва Джон Д., мисля, че можеш да бъдеш и по-любезен.

— Това „Д“ идва от Дуфман15 — обясни Матилд. — Затова го съкращава.

— Сигурно идва от Денвър — възрази госпожа Сесил. — Или от Далас. Той каза, че това е американски град. Американците могат да кръщават децата си на градове, изобщо могат да ги кръщават на всичко. На планини, цветя или на каквото им хрумне.

— Тогава може да е на dainty16, daring17 или devilish18 — изказваше шеговити предположения Матилд.

— Все пак хотелската верига принадлежи на баща му. Джон Д. се води управител и има купища шикозни спортни коли — каза Корин на Изабел, докато Матилд търсеше още прилагателни, илюстриращи представата й за Джон Д.

— И шикозни часовници — допълни тя. — С двойно време.

— И лоши обноски — рече госпожа Сесил, но толкова тихо, че никой не чу.

Изабел въздъхна.

— Ти толкова се стараеш. — Корин я погледна съчувствено. — А ние сме толкова недисциплинирани. Ужасно семейство сме, нали?

— О, не — заяви категорично тя. — Вие сте най-симпатичното семейство, което познавам.

— Още не познаваш Жозефин — промърмори Матилд.

Навремето, след смъртта на баща им, никой освен Жозефин не пожела да продадат имението. Тя беше единствената Ле Бер, за която „Ринкинкин“ никога не е означавало нищо, защо, и тя не можеше да каже.

— Това място е забравено от Бога — често въздишаше Жозефин. — Ужасният вятър превръща зимата в ад, а лятото едва се издържа, защото няма басейн, където да се спасиш от убийствената жега.

Тя с готовност се премести с бъдещия си съпруг във Флорида, където, както се виждаше от снимките, имаше вила с палмова градина и басейн, голям колкото вихър за цяло стадо облаци. Вилата беше заобиколена от други вили с подобни размери, обитавани, по думите на Жозефин, само от богати и известни хора, които взаимно се канят на барбекю и наистина знаят как да се наслаждават на живота.

Корин от душа и сърце се радваше за новия живот на малката си сестра, Матилд също се радваше, макар и не от душа и сърце. На двамата само им беше мъчно, че рано или късно Жозефин ще вземе и Лоран от „Ринкинкин“, макар досега нещата да се проточиха повече от първоначално предвиденото. Те подозираха, че Лоран не се вписва така идеално и лесно в новия живот на Жозефин, както тя си мислеше. А може и да се страхуваше, че момчето ще усложни отношенията й с Джон Д., нейния нов любовник.

Джон Д. Кенеди, рус, загорял от слънцето, широкоплещест, приличаше на рекламно лице на някакъв американски марков продукт.

Корин беше виждал този човек само веднъж, когато Жозефин дойде с него в „Ринкинкин“ и, изпълнена със собственическа гордост, го представи като свой бъдещ съпруг. Останалите от семейството не споделяха възторга й. Френският му беше отчайващ, а обноските му — не много по-добри.

Джон Д. окачествил гозбите на Матилд като „скромно селско ястие“, къщата — като „оригинална“ и „прелестно старомодна“, санитарните съоръжения — като смешни, а Лоран — като „забавен малчуган“. И цяла вечер ги отегчаваше със самохвални анекдоти за работата си като преуспял хотелиер. Всъщност не той, а баща му беше собственикът на онази огромна, знаменита хотелска верига, на която той дължеше несметното си богатство.

Жозефин се беше запознала с него в Париж, на партито на една приятелка американка, където Джон Д. бил по работа, изпратен от баща си. И той като нея бил разведен, двете му деца живеели при бившата му съпруга в Ню Йорк, последното му гадже било модел и току-що се разделили заради един известен моделиер. Макар че междувременно се оказало, че моделиерът е гей и бившето гадже искало да се върне при него, Джон Д. бил напълно покорен от чара на брюнетката Жозефин. Откакто я видял за първи път, не го напускала мисълта, че е спечели шестица от тотото.

На нея й беше все едно, че семейството й не харесва Джон Д., както й беше все едно и че Джон Д. не харесва семейството й.

— Те са толкова… примитивни — беше казал той, макар че Матилд бе достатъчно близко, за да го чуе, и английският й беше достатъчно добър, за да разбере всичко. — Като гледа човек сестра ти, неволно се пита дали си бръсне мишниците.

Въпреки това Корин и Матилд бяха благодарни на несимпатичния американец, че ги освободи от присъствието на Жозефин в „Ринкинкин“.

Колкото до госпожа Сесил, каквото и да мислеше за най-малкото си дете и за неговите авантюри, запазваше го за себе си.

Жената на Корин Катрин харесваше Жозефин, все казваше, че под повърхността не се крие нищо друго, освен една нещастна жена, жадна за любов и разбиране.

— Тя получава точно толкова любов и разбиране, колкото и ние — се беше опитал да й обясни Корин. — Сигурно има нещо в гените й, което я прави алчна, егоистична и безцеремонна.

А Катрин беше отвърнала:

— По принцип всички сме алчни, егоистични и безцеремонни. Жозефин поне не си прави труда да го прикрива.

Мадлен, приятелката на Жозефин от детинство, веднъж беше казала нещо подобно:

— Жозефин никога не е криела, че е алчна гадина. Това по някакъв странен начин се харесва на мъжете. Най-вече на богатите.

— Наистина ли не можете да я попитате? — Изабел изгледа всички поред. — За толкова богат човек един милион франка не са никак много. А може и да се зарадва от възможността да помогне на семейството на бъдещата си съпруга.

Никой не отговори.

Накрая госпожа Сесил каза:

— Всъщност идеята никак не е лоша. Когато Жозефин и… бъдещият й съпруг дойдат тук през юни, ще ги попитаме.

— Защо имам натрапчивото чувство, че ще кажат „не“? — промърмори Матилд.

Корин се беше навел над бележките на Изабел.

— Страхотни идеи, Изабел. Най-много ми харесват цифрите под ей онази дебела черта.

— Да. И всички те са реалистични — каза не без гордост Изабел. — Тази плантация изобщо е златна мина. Ако успеете да се сдобиете с един милион франка, всички ще живеете от нея, при това доста добре.

Златна мина — това звучеше многообещаващо. Много по-добре от: "През декември окончателно ще загубите „Ринкинкин“. Само от този един милион франка зависеше нещата да се обърнат към добро. Както госпожа Сесил, така и Матилд решиха да бъдат много мили с Жозефин, когато дойде на гости през юни. Никоя от тях нямаше да прави скандали за Лоран, нямаше да се връщат към стари истории и, да, нито намек за лошите обноски на Джон Д. Важното е да получат този един милион франка.

Корин не споделяше оптимизма на майка си и сестра си. Щеше да е цяло чудо Жозефин да им помогне. По-добре беше да помислят за други източници на парите.

Той въздъхна. Като че ли през последните години не беше мислил достатъчно откъде да намери пари. Отново погледна в бележките на Изабел. Някои от идеите й му се струваха наистина гениални. И беше по-добре осведомена от него. Той например не знаеше, че общината отпуска помощи за работни места или че дори разходите по конете могат да минат за фирмени разходи.

— Един милион франка — мърмореше той.

Изабел имаше право, това не бяха толкова много пари. Когато работеше като архитект, това беше годишният му доход, поне при силна година. Жалко, че нищо не беше спестил. Двамата с Катрин винаги бяха харчили с пълни шепи. Луксозни екскурзии, скъпо обзавеждане на жилището, дори си бяха позволили вътрешен архитект — парите изтичаха като реки и нищо не оставаше настрана.

Грижите, изписани по лицето на Корин, накараха сърцето на Изабел да се свие. Тя сложи ръката си върху неговата и каза боязливо:

— Имам някакви спестявания, а в края на годината изтича договорът ми за спестяване за строеж. Разбира се, не е милион, но ще стигне за удължаване с още няколко месеца…

Корин неволно свъси вежди.

— Какви ги говориш? Как ще вземаме пари от теб!

— Защо не?

— Защо не? — изимитира я той.

Изабел прехапа устни. Знаеше, че няма да приемат пари от нея, все пак за тях тя си оставаше чужда.

„Креватно зайче“, беше казала днес на обед Мадлен. Думите й бяха като остри зъби и на Изабел още й се гадеше от тях, независимо дали искаше, или не. Разбира се, че човек не може да приеме пари от едно креватно зайче.

Тя отмести ръката си и заби тъжно поглед в плота на масата.

— Мисля, че всички се нуждаем от още малко винце — каза госпожа Сесил насред неприятното мълчание. — Хубавото е, че имаме в избата цял куп бутилки, и то въпреки че сме банкрутирали.

— Добре, да отворим още една бутилка „Кот вароа“ — съгласи се Корин, макар да предпочиташе да се оттегли с Изабел в крилото за гости.

Тя сякаш много повече от него се тревожеше за тяхната беднотия. Колко трогателно, че е готова да изпразни джобовете си заради „Ринкинкин“, но Изабел трябваше да разбере, че на него му е невъзможно да приеме пари от нея!

Корин отново потърси под масата ръката й и безкрайно му олекна, когато тя отвърна на стискането му.

На следващия следобед, за голяма изненада на Корин, Мадлен застана пред него, обута с ботушите си за езда, сякаш нищо не се е случило предишната събота.

— Здравей, скъпа — смая се той.

— Здравей. — Почти весело тя го целуна няколко пъти по бузата. — Не ме очакваше, нали?

— Честно казано, не.

— Ти изобщо не познаваш жените, Корин.

— Никога не съм твърдял обратното.

— Съжалявам за миналата седмица. Държах се ужасно. Може би не е кой знае какво извинение, но бях под въздействието на предменструален синдром, съчетан с тъпотата на Бернадет и погрешно насочени пролетни усещания. Освен това получих едно писмо от Жером, или по-точно от адвоката му, в което ми съобщава, че иска да намали издръжката. Ще ми простиш ли?

— Няма нищо за прощаване, Мадлен. Изобщо не ти се сърдя. Само не разбрах съвсем…

— Не си разбрал? — Тя го изгледа с наведена встрани глава. После се усмихна и добави: — И аз не разбрах. Както казах, хормоните… и Бернадет… и заплашващото ме обедняване…

— Не говориш сериозно, нали? Нали не си зависима от онзи негодник, бившия ти. Печелиш свои пари от преводите, а и имаш не малка част от Клерисо.

— Разбира се. Но никак не е приятна мисълта, че злополучният ми брак няма да бъде компенсиран по някакъв начин. Поне във финансов аспект.

Корин се засмя.

— Е, това вече е друго нещо.

Както всяка събота, те оседлаха конете и, както всяка събота, се опитаха да си изберат пътека, която да съответства едновременно на неговия порив за движение и на нейната природна ленивост.

— Покрай Дюранс и после нагоре до Бекас? — предложи Корин.

— По-добре нагоре по планината до параклиса, а на връщане — бавничко по реката. Нали се сещаш, пътят с многото чинари — каза Мадлен.

— Добре. Хубав маршрут.

Когато тръгнаха единодушно един до друг по пътеката между лимоновите храсти и Корин й се усмихна, всичко си беше както преди. На Мадлен й се стори, че Изабел, която мислено наричаше тази немска въртиопашка, изобщо не съществува.

Но следващата забележка на Корин болезнено й напомни, че все пак съществува:

— Опитах се да убедя Изабел да се качи още веднъж на Селери, но за съжаление тя не пожела.

— Е, с тази подута ръка и раната на главата, не е чудно, че не иска — насили се да отговори безгрижно Мадлен.

— Да, така е. — Корин се усмихна на себе си. — Трябваше да я видиш как само се изтърси от коня…

„С удоволствие бих видяла това, мислеше си Мадлен, Жалко, че не си е счупила врата.“

— Изглежда симпатична — рече тя на глас. Явно Корин имаше потребност да говори за немската въртиопашка, така че нямаше смисъл да сменя темата. — Вчера се видяхме пред училището, когато вземаше Лоран. Наистина е много симпатична.

— Да, така е. — За кратко мислите му се плъзнаха по-нататък, лицето му доби нежно изражение. После сякаш се опомни и добави: — С Матилд оправиха цялата документация, планираха разходите и откриха куп грешки, допуснати от така наречения наш данъчен съветник. Представяш ли си, данъчната служба ни дължи пари. — Той се засмя. — Което, разбира се, не означава, че не сме на прага на фалита. Както и да го въртим и да го сучем, все още ни липсват няколко милиона франка.

— Но те ви липсват откакто се помня — каза Мадлен.

— Да, така е. — Корин стана сериозен. — Само че тази година окончателно ще настъпи краят на „Ринкинкин“. Ако не искаме да стигнем до публична продан, най-късно до декември трябва да си намерим купувач.

— Как е възможно? Ти изправи имението отново на крака. Доходите ви са впечатляващи, това дори аз го знам.

— Чак впечатляващи не, но наистина са много добри. — Той й се усмихна. — Само си представи, Изабел предложи да поискаме пари от Жозефин и новия й любовник й ние съвсем сериозно обмисляме как да го направим. Гледай само колко сме отчаяни!

— Жозефин би продала „Ринкинкин“ при първа възможност. На нея й е все едно какво ще стане с вас.

— Така е. Но стига сме говорили за моите дългове, толкова е скучно.

„С нея обаче си говориш за това, мислеше ревниво Мадлен. С нея може би дори е секси.“

— Ни най-малко — каза Мадлен на глас. — Това е много важно. Не знаех, че положението е толкова сериозно.

— Никога не съм го криел.

— Да, но когато си се оплаквал от липса на пари, винаги ми е звучало някак нормално в днешно време всеки се оплаква от липса на пари. А и си мислех, честно казано, че имаш нещо заделено.

— Не е много — призна Корин. — Каквото бях заделил, отиде изцяло в „Ринкинкин“. Нямаш представа колко са големи дълговете ни. Ако това, което банката всеки месец получава от нас, отиваше в собствения ни джоб, щяхме да сме баснословно богати. Парадокс, нали?

— Донякъде. — Мадлен се замисли. — Колко пари ти трябват?

— Безброй.

— Безброй. Колко точно?

— Един милион франка. Най-малко.

— Но това не е толкова много.

— И Изабел каза така. — Корин отново се засмя.

Мадлен се изпълни с решителност.

— Аз имам един милион франка. Разбира се, не в брой, но не е проблем да изтегля.

— Радвам се за теб — отвърна леко раздразнено Корин.

Мадлен отметна глава назад.

— Престани, Корин! Както каза и ти, аз съм богата жена. Учудвам се, че при състоянието, в което се намираш, не си се обърнал към мен. Мислех, че сме приятели.

Корин я погледна и поклати глава.

— Искаш да кажеш, че ще ми дадеш за дълго един милион? Разбира се, без лихва. И без ни най-малък шанс в следващите пет години да ти върна и пукнат франк.

— Защо не? Ако алтернативата е да продадете „Ринкинкин“. За теб това може и да не е толкова лошо, но помисли за майка си и за Матилд. Те никога не са живели другаде.

— Ще им се наложи. — Корин помълча малко. — Знаеш ли — рече накрая той. — Честно казано, никога не съм си мислил за теб като за човек, който може да ми даде пари. Някак си не ми се струва редно да взема пари от теб.

„Да не би да се страхуваш, че ще поискам нещо в замяна?“, за малко да попита Мадден, но се овладя.

— Помисли — каза вместо това тя, а Корин, който все още изглеждаше объркан, отговори:

— Ще помисля.

Изабел внимателно избираше дрехите си за вечеря. Тя знаеше, че Мадлен Клерисо ще присъства, и искаше да изглежда особено добре.

Миналата нощ, след неприятния разговор за окаяното финансово състояние на имението, тя беше твърде пияна, за да говори с Корин за Фритьоф. Бяха изпразнили заедно с Матилд и госпожа Сесил още две бутилки червено вино, което, прибавено към портокаловия ликьор за аперитив и виното, сервирано с яденето, беше достатъчно, за да върже езика на Изабел.

„3’аеш ли к’уо? У дома си и’ам един мъж“, щеше да е единственото, което да може да произнесе.

И понеже и той не беше съвсем трезвен — макар все още да говореше ясно, — вероятно нищо нямаше да разбере.

Все пак не бяха чак толкова пияни, че да не могат да спят заедно, и Изабел, след като се отпусна щастлива и омаломощена в ръцете му, попита:

— Може ли да стане още по-хубаво?

Вместо отговор Корин само се изсмя сънено и пияно. В смеха му покрай нежността се прокрадваше и нотка самодоволство, която отново напомни на Изабел думите на Мадлен Клерисо. „Креватно зайче“…

Но преди да му заговори за това, умората, този път подсилена от прекомерното количество изпит алкохол, я надви и тя заспа.

Сутринта Корин, както винаги, се беше измъкнал рано и когато Изабел се събуди, слънцето се беше издигнало високо в небето. Пастис, бялата котка, доволно се протягаше в краката й.

Изабел си взе душ — леденостуден, за да пропъди махмурлука — и твърдо реши да проведе днес дълго отлагания разговор с Корин. Не само щеше да му признае, че в Хамбург има съпруг, но трябваше и да си изясни какво ще стане с тях двамата. Дали за него беше само „креватно зайче“, както твърдеше Мадлен.

Поршето й пристигна в ранния следобед в двора, точно когато Изабел беше решила да пресрещне Корин до оборите. Той работеше до това време на деня, но се стараеше всеки следобед по едно и също време да излезе да поязди със Сомбре. Вече няколко пъти се беше опитвал да я накара пак да се качи на кроткия Селери и да поязди с него, но Изабел все казваше, че се срамува от коня, задето се е държала толкова глупаво. Освен това още я наболяваше ръката. Междувременно беше успяла да раздвижи пръстите си и вече изпитваше болка само когато забравеше за нараняването и направеше някое по-рязко движение.

Този следобед Изабел твърдо беше решила да изненада Корин, като излезе да поязди с него. Мислеше, когато навлязат в местността, да пристъпи към въпроса съвсем директно. Беше си измислила няколко изречения като: „Между другото, скоро трябва да си тръгвам. В Хамбург ми предстои развод и за съжаление няма как да стане без мен. Но ако нямаш нищо против, после пак ще се върна…“

Не изглеждаше никак сложно.

Щом видя обаче черното порше на Мадлен, отново я обзе несигурност. Знаеше, че гостенката е оставила тук собствения си кон и че всяка събота яздят с Корин, но нещо й подсказваше, че днес случаят не е такъв. Мадлен изскочи от колата си, висока и гъвкава, и тръгна право към конюшните. Изабел се отказа да ги придружи. Ако яздеха тримата, определено нямаше да е удобно да съобщава на любимия си за своя съпруг.

„Това не означава нищо, не спираше да си повтаря цял следобед Изабел. Двамата са само добри приятели.“

Но нищо не можеше да прогони малкото зелено чудовище на загнездилата се у нея ревност, което я раздираше отвътре.

Не й стана по-добре, когато същия следобед госпожа Сесил, на която помагаше, каза, без да мисли:

— Мадлен Клерисо ми е почти като трета дъщеря. Идваше тук още като малко момиченце с шини на зъбите. И е по-привързана към „Ринкинкин“ от самата Жозефин.

„Звучи така, сякаш е идеалната снаха“, беше си помислила Изабел и раздиращата я отвътре ревност я ухапа особено силно.

— Тя е изискана и умна жена също като вас, Изабел — продължаваше госпожа Сесил. — Двете ще си допаднете.

Изабел много се съмняваше в това, предвид шоуто, което й бе устроила Мадлен предишния ден пред училищния двор. От взаимната симпатия не бе останала и следа. Изабел внимателно си избра една дълбоко изрязана бяла ленена рокля, чието четвъртито деколте придаваше на формите й по-пищен вид, отколкото имаше в действителност. Съчета я с бели сандали с каишки и бял шал от шифон. След дълго обмисляне остави косата си да пада на блестящи талази върху раменете, макар на кок да изглеждаше значително по-елегантно. Само че тя не искаше да бъде хубава заради Мадлен, а заради Корин, а мъжете обикновено харесват свободно разпуснати коси.

Противно на навика си, Изабел се гримира. Отне й около час, но накрая гримът изобщо не си личеше. Само по седемкратно очертаните мигли се познаваше, че е невъзможно да са толкова естествено дълги, гъсти и извити. В огледалото над мивката в стаята й видът й изглеждаше почти перфектен и Изабел се съгласи, че по външност може спокойно да съперничи на Мадлен. Относно другото не беше толкова сигурна. Тази жена явно беше изключително ловка и имаше дяволски остър език. Понеже Изабел знаеше, че и от най-симпатичната жена може да се очакват изненади, когато става въпрос за мъже — тук тя имаше предвид най-вече своята приятелка Мони, — щеше много внимателно да си подбира думите на вечерята. Преди да влезе в централното крило на къщата, тя упражни още веднъж пред огледалото спокойния, замислен поглед, за който от опит знаеше, че е много по-въздействащ от това, да гледаш надменно и арогантно.

Вечерята беше сервирана на терасата, чиято плоча се бе напекла през деня от слънцето и сега продължаваше да излъчва уютна топлина.

Когато Изабел влезе, Мадлен вече беше седнала на един плетен стол и държеше в тънката си ръка чаша от леденостудения портокалов ликьор на госпожа Сесил. Беше облечена в черна, плътно прилепнала рокля, чието дълбоко деколте се подчертаваше от изискано златно колие с рубини. Изабел и за миг не се усъмни, че са толкова истински, колкото изглеждат, и че струват цяло състояние. Всичко беше семпло, но много елегантно. От грижливо сресаната коса, както и от дискретния грим, можеше да се заключи, че след ездата с Корин Мадлен си е взела душ в имението. Нещо напълно в реда на нещата за една трета дъщеря в „Ринкинкин“, спомни си с горчивина Изабел думите на госпожа Сесил.

Корин поздрави Изабел с три целувки по бузите и както винаги в негова близост, главата й пламна и тя усети тръпки по цялото си тяло. Искрено се надяваше неслучайно плътно нанесеният грим да прикрие руменината й.

— Къде се беше скрила? Цял ден не съм те виждал — каза Корин.

„Но не си ме и търсил“, помисли си Изабел и лепна на лицето си спокойната усмивка, която беше упражнявала пред огледалото.

— Предимно на сянка — отговори тя, макар че по-вярното беше „предимно вкъщи“. — Махмурлукът ми понася зле дневната светлина.

— Да, вчера вечерта наистина попрекалихме — съгласи се госпожа Сесил, докато тикаше в ръката й чаша портокалов ликьор. — Но в крайна сметка човек не празнува всеки ден фалита си, нали?

— Човек трябва да празнува празниците подобаващо — изчурулика весело леля Жермен. — Ако обичате, бихте ли ми подали още една чашка, господин генерал. По-късно можете да танцувате с мен.

Както всяка вечер, тя беше облечена в красива рокля и бе грижливо фризирана. Госпожа Сесил дори се беше постарала да й сложи обеци и леко червило. Самата госпожа Сесил, колкото и небрежно да се носеше през деня, на вечеря винаги се появяваше елегантна. Макар дрехите й да не бяха по последен писък на модата, изглеждаха подчертано стилни и на фона им много добре изпъкваше балеринският й чар. Изабел всяка вечер намираше вида на двете дами едновременно трогателен и прекрасен.

— Кажете на генерала добър вечер — настоя леля Жермен и Изабел учтиво разтърси несъществуващата ръка на несъществуващия генерал.

— Не знаех, че има повод за празнуване — изръмжа Ермелин, докато слагаше на масата панер с ухаещ топъл хляб и една чиния с препечени късчета аншоа, за чието приготвяне Изабел беше помогнала този следобед. — Какво ще стане с мен и Бертран, когато заведението хлопне кепенците — за това още никой не е помислил, нали?

— Да не би случайно да сте спестили един милион франка, които можете да ни заемете, Ермелин? — пошегува се с нея Корин.

— Откъде? — изпръхтя Ермелин. — От мизерната заплата, която ми давате ли?

Вечерята, както винаги, беше изискана. Имаше супа от фазан, която Матилд беше сготвила още преди няколко дни.

Разговорът течеше приятно, свещите в закрити свещници по масата и на ниските зидове наоколо трепкаха уютно. Изабел постепенно започна да се отърсва от подозрителната си бдителност, с която гледаше на Мадлен през изминалия ден. По дяволите разправията, досега Мадлен не й беше хвърлила нито един хаплив поглед. Може би все пак грешеше по отношение на нея.

Изабел отново се съсредоточи върху Корин. Фактът, че цял ден не го беше виждала и че той бе прекарал часове наред в компанията на Мадлен, все още не й даваше мира. Когато погледите им се кръстосваха, тя, вместо да му се усмихне, присвиваше леко очи и когато виждаше, че това го разтревожва, чувстваше известно удовлетворение.

„Има ли нещо?, питаха очите му, а Изабел отговаряше безмълвно: Щом сам не се досещаш…“

По едно време явно играта му дойде в повече, той сложи ръката си върху нейната и й се усмихна приветливо:

— Всичко наред ли е, миличка?

Корин промълви само това и никой друг не го чу, но от сърцето на Изабел падна камък. Гальовната дума, с която иначе само леля й я наричаше, й създаваше усещане за топлота и доверие. Тя му се усмихна, първо вяло, а после все по-самоуверено. Не, за човек, който изглежда толкова влюбен в нея, не можеше да бъде само едно „креватно зайче“.

— Вече да — отвърна му също толкова тихо тя и закопня да останат насаме.

Беше крайно време за изповед.

Госпожа Сесил донесе козето сирене на помощната маса и Корин отново отмести ръката си, но продължаваше да я обгръща с топли, многообещаващи погледи. Сякаш и той нямаше търпение да останат сами.

— Не искам да бъда неучтива, но не трябваше ли отдавна да сте си тръгнали, госпожо? — попита любезно Мадлен насред настъпилата по време на храненето тишина, когато всички бяха заети с опустошаването на козето сирене.

Изабел се втрещи. Нарекоха я „госпожо“.

— Всъщност, да — каза тя с пълна уста.

— Толкова много й хареса тук, че реши да не си тръгва, нали, госпожице? — каза щастливо Лоран.

Всички се засмяха, сякаш това беше някаква шега, но по лицето на момчето ясно се виждаше, че думите му са сериозни. Какво толкова му беше странното? Очевидно госпожицата и Корин бяха влюбени един в друг, затова Лоран нито за секунда не се бе съмнявал, че тя ще остане завинаги и най-накрая ще се сложи край на тъжното безбрачно и бездетно съществуване на Корин. Но явно момчето беше единственият, който разсъждаваше така.

— Колко продължава отпуската ви? — попита Мадлен, когато шумът поутихна.

— О, колкото реша — отвърна Изабел.

— Вашият работодател не ви ли очаква?

— Не. — Изабел премълча, че за момента няма работодател.

Мадлен я погледна право в очите и леко се наведе напред.

„Ама че змия, помисли си Изабел. А аз съм зайчето.“

— А съпругът ви? Той не ви ли очаква?

Сякаш някой поля Изабел с леденостудена вода по главата. Изглеждаше изумена, както се и чувстваше. В известна степен тя, като всяка жена, умееше да бъде актриса и да се представя в добра светлина; можеше да преувеличава, манипулира и премълчава истината, но никога не е можела да лъже.

„А съпругът ви? Той не ви ли очаква?“

Въпросът увисна във въздуха като грозна клетва.

Изабел преглътна сухо. Не знаеше какво да каже. Хвърли бегъл поглед към Корин и видя, че и той като останалите очаква отговора й.

„А съпругът ви? Той не ви ли очаква?“

— Напротив — каза тя и за нейно облекчение гласът й прозвуча съвсем нормално. — Мисля, че ме очаква. Идната сряда иска да отидем при бракоразводен адвокат.

— Наистина ли? — Мадлен беше единствената, която изобщо не изглеждаше изненадана. — Заради вашата ваканционна авантюра с Корин ли? Е, явно не е от най-толерантните съпрузи.

— Така е, наистина не е особено толерантен — продължи Изабел.

Отговорът й беше идиотски и на всичкото отгоре неточен. Но тя панически усещаше, че не може да се противопостави на ловко водения разпит на Мадлен. Никой тук досега не я беше питал дали има съпруг, ала тя се чувстваше така, сякаш през изминалите две седмици е подвела всички. Лоран, госпожа Сесил, Бертран, Ермелин, да, дори леля Жермен изглеждаха шокирани, поне така й се струваше от краткия поглед, който хвърли наоколо. Радваше се, че поне Матилд не беше тук.

Най-накрая се реши да погледне към Корин.

— Още някой иска ли вино? — попита госпожа Сесил, която явно се опитваше да смени темата.

— Аз — каза леля Жермен и вдигна грациозно чашата си. — И после искам да танцувам с генерала, за да отметна това като ангажимент. Той танцува като кон и всеки път ме настъпва по хубавите бални обувки.

— Може и на мен да налеете — добави Бертран. — Шокиран съм.

— Моля ви, Бертран, вие какво очаквахте? — засмя се Мадлен. — За една хубава млада жена това е напълно естествено. Вижте мен, нали и аз съм била омъжена.

Изабел дочу тази размяна на реплики само с периферния си слух, сега цялото й внимание беше насочено към Корин.

Той я гледаше изпитателно с някаква особена усмивка.

— Просто забрави да ми кажеш или щеше да си тръгнеш, без да си ми признала за недотам толерантния си съпруг?

Сърцето й се сви още повече, доколкото това изобщо беше възможно.

— Щях… надявах се, че…

Корин я хвана за лакътя.

— Най-добре да го обсъдим на малка лунна разходка.

Той я издърпа от стола, без тя да се съпротивлява, а после, поглеждайки през рамо, каза:

— Ще отидем малко да се поразтъпчем след яденето и после ще се върнем.

На Изабел това й прозвуча като: „Само ще й извия врата, а вие не се обаждайте в полицията.“

— Освен ако храната не е твърде трудно смилаема — промърмори Ермелин, когато нощта погълна бялата рокля на Изабел.

— Е, наистина можеше и по-рано да ни каже — съгласи се Бертран.

— Значи тя не е никаква госпожица, така ли? — попита Лоран.

— Сигурно си е имала причини да не говори за това — каза Мадлен.

— Веднага забелязах, че крие нещо — добави замислено госпожа Сесил, — но нямах представа, че може да е съпруг. Толкова е млада, почти дете.

— Аз се омъжих на деветнайсет — намеси се леля Жермен. — А на двайсет той ми изневери за първи път. Но щом той може, значи мога и аз. Може ли, господин генерал?