Лавандулови нощи

Шеста глава

Мадлен зави в двора на „Ринкинкин“ и първото, което забеляза, беше, че колата на немската туристка още е тук. Не беше ли казала, че ще остане само една седмица?

По някаква причина това й стана неприятно. Тя слезе и се огледа във външното огледало на поршето си. Както винаги в събота, Мадлен бе облечена в тесен панталон за езда и дълбоко изрязана черна тениска, не точно гала дреха, но все пак ефектна. В случай че госпожа Сесил я покани на вечеря — а тя винаги я канеше — Мадлен имаше в багажника, си рокля и още един чифт обувки.

Дебелата Ермелин мина покрай нея с кошница, пълна с яйца, както винаги, без да поздрави.

— Здравейте, Ермелин, как сте? Както виждам, още имате гости?

— Да — изръмжа Ермелин.

— Сигурно дамата си тръгва днес? — опита още веднъж я Мадлен.

— Каква дама? — изръмжа Ермелин. — Ако имате предвид, германката, неее, няма да я пуснем толкова бързо.

— О, според вас младата жена не е ли дама? — попита заинтригувано Мадлен.

— Не, не е. Затова и няма да си тръгне — каза Ермелин, както винаги, с нетърпяща възражение логика.

За съжаление тя се скри зад една врата, преди Мадлен да успее да попита за подробности. Неприятното й чувство се засили още повече.

И този път Корин я посрещна в хола. И той беше с ботуши за езда.

— Здравей, скъпа! Много си хубава. — Те се целунаха по бузите. — Как беше в Париж?

— Дъждовно. Но си взех достатъчно работа за следващите шест месеца. Издателството е накупило един куп романи за живота, така че през следващите седмици ще работя над Джийни Лоу от Южните щати, копринените й бални рокли и страстния й любовник. Нещо ново тук?

— Нищо, което да е от световно значение, като изключим неприятния дъжд — отвърна небрежно Корин, но понеже избягваше погледа й, Мадлен се притесни.

Тук ставаше нещо, усетила го беше още с пристигането си.

Докато отиваха към конюшните, тя попита за немската туристка и много внимателно наблюдаваше лицето на Корин.

— Как е нашата немска туристка?

— О, горката претърпя злополука. — Никаква особена реакция, лицето му изглеждаше както обикновено. — Докато яздеше, падна в един ров и се нарани.

— Ужас!

— Не, не е кой знае какво, една рана на главата и една неприятно подута ръка.

— Е, достатъчно ужасно, за да не може да си тръгне — установи Мадлен.

Камелот протегна с леко пръхтене главата си над вратичката и Мадлен й даде ябълката, която носеше. Както обикновено, беше й съвестно, че цяла седмица не успя да се погрижи за животинчето. То почти всеки ден излизаше на паша, ала това беше всичко. Корин извеждаше всеки ден своя жребец и огромния стар студенокръвен кон — дори при вятър и лошо време. А горката Камелот трябваше да се задоволи със съботното яздене, но Мадлен знаеше, че това не е достатъчно за една кобила.

Докато оседлаваше животното, тя не спираше да мисли за немската туристка. Едва ли си внушаваше за този блясък в очите на Корин.

— Е, надявам се поне, че е богата и внася прилична сума в касата ви.

Корин изглеждаше слисан.

— За кого говориш?

— За немската туристка.

— А, да. Ами честно казано, нямам представа дали е богата. По професия е помощник-данъчен съветник, а от това, не вярвам да се печели кой знае колко.

— Важното е доходите от наема да стигнат за пандата на Лоран.

— Мравоядец — поправи я Корин. — Не, за него няма да стигнат. Пък и без това момчето нямаше предвид обикновен мравоядец. — Той се засмя. — Надявал се да освободи „Ринкинкин“ от ипотеките, като даде под наем леглото на леля Жермен. Съвсем скромно желание!

— Майка му все получаваше двойки по смятане — спомни си Мадлен. — Сигурно се е метнал на нея.

— Откъде да знае горкото момче колко главозамайващо големи са нашите дългове? Но не е и толкова глупав, защото сега Изабел ще изготви данъчната ни декларация и заедно с Матилд ще оправи кашите в счетоводството.

„Изабел.“

Мадлен почувства как ревността се надига у нея, не, по-скоро лумва като запален храст! Значи това е изпитвала подсъзнателно през цялото време — тази руса чужденка междувременно беше станала нещо повече от само досадна туристка!

„Изабел!“ Как интимно прозвуча! И после откритието я удари като гръм: Боже мой, та той е влюбен в нея!

Мадлен не удържа последвалите изречения, които се изстреляха на един дъх:

— Значи се казва Изабел, така ли? И се занимава с вашето счетоводство? Позволявате на напълно непознат човек да се рови в документите ви? Какво ви става? Какво ти става?

Корин я погледна с недоумение.

— Първо, не се страхуваме от шпиониране на фирмените работи, и второ, Изабел не е непозната. Все пак цяла седмица живее тук.

— Ама разбира се, това променя нещата. Щом познаваш някого от цяла седмица, какво по-логично от това, да му се довериш — каза Мадлен иронично, без да може да овладее гласа си. — Какво мисли госпожа Сесил?

— Мама ли? О, тя много се привърза към Изабел. А ние какво, ще пускаме корени тук, или ще яздим?

Мадлен имаше усещането, че позеленява от ревност. „Мама много се привърза към Изабел“ — това беше непоносимо. Самият начин, по който Корин произнасяше името й, я подлудяваше. Само една седмица, някакви си седем дни, очевидно бяха достатъчни на тази жена да накара всички обитатели на „Ринкинкин“ да се влюбят в нея. Всички, освен разбира се, Ермелин, ала тя си мразеше всяко човешко същество.

Мадлен яздеше мълчаливо до Корин, който беше сменил темата и разказваше за новия пазарен лиценз на господин Сюмер. Тя го остави да говори, макар че ни най-малко не се интересуваше от това, как и защо господин Сюмер за в бъдеще лично ще разнася облагородената си цикория.

Чувстваше се безкрайно глупаво. Всички тези години, през които идваше тук, всички години, през които бяха приятели, всички години, през които се надяваше да стане за Корин нещо повече от добра приятелка, изведнъж се оказаха напразни. Колко глупаво беше да мисли, че трябва да му даде време да превъзмогне историята с Катрин, колко глупаво бе да поддържа приятелство с него и колко глупаво — тайно да си мисли, че тук, в „Ринкинкин“ никой вече не може да й го отнеме. А този път беше толкова сигурна в плановете си.

Прекалено сигурна.

Една-единствена седмица беше достатъчна на тази чужденка да хвърли на бунището всички нейни планове. Напълно освободена от всякаква предварителна информация, тя бе сложила своята женственост на везните и можеше да прелъстява Корин. И това беше подействало.

Мадлен просто го беше надценила. Той беше само един мъж! Колко глупаво бе от нейна страна през всичките тези години да се отнася към него като към рохко яйце, като към човек, за когото би било мъчение дори да мисли за секс! А то просто трябвало да дойде една хубава непозната и очите му да блеснат, блясък, който не оставяше никакво съмне ние у нея.

Колко е била глупава! Безкрайно наивна!

И което беше върхът на глупостта й: тя самата, Мадлен Клерисо, беше допринесла за достъпа на тази особа до „Ринкинкин“. Ако миналата събота не беше настояла да се даде под наем крилото за гости, тази жена щеше да си продължи към Жур и така завинаги да потъне в забвение.

Някъде, от дълбините на съзнанието й, където пенещата се в зелено ревност още не бе проникнала, един разумен глас й нашепваше, че всичко е плод на въображението й.

„Никой не е казал, че Корин е влюбен в тази жена. Само защото знае малкото й име, не можеш да си правиш такива заключения.“

„Знам за какво става въпрос“, дълбаеше гласът на отровно зелената ревност.

— Между вас има ли нещо? — изтърси Мадлен.

— Моля? — Корин обузда коня си и спря насред пътя.

— Попитах дали има нещо между вас — повтори Мадлен, която също спря. На бузите й изплуваха две пламтящи червени петна. — С Изабел.

Корин я погледна смаяно, но на нея й се стори, че видя и следа от раздразнение по лицето му.

— Да. Да, има нещо между нас. Все пак не е минало достатъчно време, за да се чувствам длъжен да кажа на всички.

„Знаех си“, изкрещя истерично в нея гласът на ревността. Гласът на разума мълчеше. Мадлен внезапно усети устата си пресъхнала. Божичко, те наистина са спали, Корин и този рус подарък, който тя му поднесе почти в скута!

— Аз не съм всички — рече най-накрая Мадлен. — Поне така си мислех.

— Не, разбира се, че не си — разкая се Корин. — Ти си най-добрата ми приятелка и трябваше да кажа най-напред на теб. Но в момента и без това съм бесен, задето всички тук, в „Ринкинкин“, си мислят, че могат да ми се месят.

— Защо?

— Ами има нещо като лично пространство, не мислиш ли?

— Нямах това предвид. Защо тази жена, Корин?

— Нямам представа. Може би просто му е дошло времето?

„Убий го! — извика гласът на ревността, извън себе си от ярост. Извий му врата.“

Мадлен реши да последва вътрешния си глас.

— Щом като просто му е дошло времето, както казваш ти, защо тогава не опита с мен? — Червените петна на лицето й станаха толкова горещи, че Мадлен очакваше всеки миг да усети мирис на изгоряла кожа.

— С теб ли?

— Да, какво не ми е наред? — Беше й все едно, че сега вече напълно се излага. — Не съм ли достатъчно привлекателна за теб? Отегчавам ли те? Имам лош дъх ли?

Корин се засмя, но това беше неуверен, вял смях.

— Не е това. Ти си много привлекателна и интересна и нямаш лош дъх. Но…

— Какво „но“?

— Ти си моя приятелка, Мадлен, моята най-добра и единствена приятелка. Как бих могъл да си помисля, че мога да спя с теб?

— Защо да не можеш да си го помислиш? — изсъска Мадлен. — За тази германка си си го помислил. И, по дяволите, светкавично си пристъпил към действие!

Корин не отговори. Само я погледна така, сякаш днес я виждаше за първи път.

Мадлен забеляза, че не е съвсем очарован. Нищо чудно, тя се дърлеше с него като дърта продавачка на риба. Не беше свикнал да я гледа така. Идеше й да избухне в сълзи, но явно и слъзните канали, подобно на устата й, бяха напълно пресъхнали.

— Мислех си, че наистина обичаш Катрин — каза тихо тя.

— Но аз наистина я обичам. Толкова много я обичах, четири години дори не съм помислял за секс. Знаеш това. Често сме си говорили с теб за Катрин.

— Да — отвърна Мадлен. — Говорехме си. И точно затова никога не съм те притискала. Просто бях на разположение, винаги на разположение, когато имаш нужда от мен.

— Така е. Ти винаги си била до мен, Мадлен. Нямах представа, че си имала други планове.

— Не планове — чувства! За разлика от теб, аз съм просто разведена, а не травмирана от смъртен случай. И въпреки това през изминалите три години живеех изолирано като скърбяща вдовица!

— Никога не си говорила за настоящия си любовен живот!

— Защото няма нищо за говорене!

Известно време двамата само се гледаха втренчено, Корин — безпомощно и угрижено, Мадлен — гневно и наранено. Конете им станаха неспокойни, Сомбре започна да гризе юздата на Камелот, а Камелот не спираше да си клати главата.

— Мадлен, аз съм съвсем объркан — каза накрая Корин. — За какво става въпрос?

Тя продължи да го гледа втренчено, неспособна да даде разумен отговор. Искаше да го ругае, да го рита и да го засипе с упреци, същевременно за нищо друго не копнееше така, както за това, да потъне в обятията му. Тя самата не се разбираше, нищо чудно, че и той беше объркан. Ако можеше, би направила така, че последният четвърт час да не съществуваше.

Ала беше твърде късно.

— Ще си вървя — каза уморено Мадлен и обърна коня си. — По-добре да си отида вкъщи. Друг път ще говорим.

— Но… почакай, Мадлен. Мама мислеше да те покани на вечеря и според мен можем да се държим като възрастни хора…

— Достатъчно е ти да се държиш като възрастен, Корин. Предай на майка си много поздрави. — Тя подкара Камелот в лек галоп и след миг изчезна зад завоя.

Корин гледаше озадачено след нея.

Някъде през следващата седмица на Изабел й хрумна, че отдавна трябваше да си е тръгнала. Никой тук, включително тя самата, сякаш не се сещаше, че е време да си стяга багажа. Явно всички негласно бяха заключили, че ще удължи престоя си в „Ринкинкин“ за неопределено време.

Заедно с вятъра бяха изчезнали и ниските температури, небето отново бе придобило лазурно син цвят, а слънцето още от ранна утрин осветяваше свежата трева.

Над „Ринкинкин“ се бе спуснала пролетта. Животът сякаш се пренесе извън къщата. Хранеха се на най-различни места: закуската се сервираше в слънчевия малък вестибюл към кухнята, сред подправките в малката зеленчукова градина, в която над първите цветове бръмчаха пчели. На обяд си почиваха под сянката на чинарите в двора, а вечер се разполагаха на голямата тераса пред салона, окъпана от последните слънчеви лъчи. Лозите над перголата още не си бяха разлистили достатъчно, че да правят сянка, което беше добре за този сезон, но през лятото щяха да образуват гъст зелен покрив. Дори леля Жермен не се задържаше вкъщи, Сутрин я сваляха по стълбите и тя седеше през по-голямата част от времето в плетен стол в градината, с крака върху една табуретка. Подпирайки се на бастун, леля Жермен успяваше криво-ляво да се поразходи из градината най-вече, когато никой не беше наблизо.

Госпожа Сесил постоянно я предупреждаваше да бъде по-внимателна.

— Имай предвид, че вече не можеш да се качваш по стълби — казваше тя, а леля Жермен размахваше бастуна си и нетърпеливо отвръщаше:

— Да, да, внимавам, госпожице Дидьо.

Госпожа Сесил въздъхваше.

— Коя е госпожица Дидьо? — попита с любопитство Изабел.

— Не съм сигурна, но може да е името на гувернантката й от онова време, някъде около хиляда деветстотин и десета — отвърна госпожа Сесил и отново въздъхна.

Изабел отделяше, като всички в „Ринкинкин“, по малко време на леля Жермен. Подлагаше й ръка и я повеждаше на разходка из прекрасната розова градина на госпожа Сесил Посипаните с чакъл пътечки се виеха покрай оградените с чемширени топки и лавандулови плетове розови лехи, в които растяха здравец, рози и други непознати на Изабел многогодишни растения. Колкото и объркана да беше иначе леля Жермен изглежда отлично разпознаваше розите, и то, при положение че пъпките им още не се бяха разтворили.

— Това е „Луиз Одьо“ — казваше тя. — Отделните листенца на цвета приличат на сърца. А това е „Фердинан Пишар“. В каталога пише, че цветовете му са драматично раирани, но в действителност райетата на всички чаршафи са драматични. О, а това е моята любимка. Госпожа „Джон Лейнг“. Единственият й недостатък е, че е англичанка. Тя е сребристо розова, наистина сребристо розова, много елегантна и ухае просто поразително. Когато цъфне, трябва да си забодете една в косата, сестра Каролине. Между другото, имате много хубава коса. За медицинска сестра.

— Благодаря — каза Изабел и за да отклони вниманието й, посочи към една японска роза, която беше плъзнала по един шпалир и оттам се бе покатерила върху покрива на къщата. — Как се казва тази роза?

— Тази се казва „Лунна светлина“. Говори се, че цветовете й ухаят като лавандула на лунна светлина, но истината е, че изобщо не миришат на нищо. Тайната е проста: когато лавандулата цъфти, всичко тук в Прованс мирише на лавандула, дори и кучето.

„Какво куче?“, за малко да попита Изабел, но реши отново да се въздържи. Може би някога в миналото си леля Жермен е имала куче.

Изабел напълно разбираше трудностите на старата дама с феномена време. В момента тя самата се затрудняваше да подреди случващото се в правилната последователност. Поглеждайки назад, изминалите дни й се виждаха едновременно и цяла вечност, и събрани в един-единствен миг. Сякаш преди сто години в един петък бе събрала нещата си и напуснала Фритьоф, дома си и целия си живот, а само миг по-късно бе намерила същите неща отново: нов живот, нов дом, нов мъж.

Все пак беше наясно, че това не е съвсем така. Макар да прекарваше дните и нощите — най-вече нощите — на крилете на щастието, беше й ясно, че нито е изоставила съвсем стария си живот, нито наистина е започнала нов. По някаква причина обаче не й се искаше да променя това неустановено положение. Да запретне ръкави и смело да се заеме да сложи всичко в ред. Да погледне напред, да разрита камъните от пътя си, да отметне един след друг проблемите — да действа като зрял човек. Най-напред да приключи достойно и разумно въпроса с Фритьоф, а после също така достойно и разумно да започне начисто с Корин — Божичко, та той дори не знаеше, че тя е омъжена!

Предполагаше, че и той се чувства като нея, защото макар всяка нощ да си лягаха един до друг — след като бяха лежали един върху друг по всички възможни и невъзможни начини, — не говореха за нищо, което бе встрани от техния памучно мек и розов пашкул на влюбеността. Корин никога не я питаше за живота й в Хамбург — може би подозираше наличието на съпруг там и на цяла армия изоставени деца, а тя, от своя страна, не любопитстваше за починалата му съпруга. Това беше някакво мълчаливо споразумение, както и фактът, че Изабел продължава да живее в „Ринкинкин“. Е, ясно беше, че това не може да продължава до безкрайност, и Изабел се боеше, че времето, когато трябва да се сложи край, никак не е далеч. Не че с Корин не си говореха за лични работи, напротив. Избягваха само точно определени теми. Една от тях беше Фритьоф.

През втората нощ Корин смутено хвърли на леглото пакет презервативи и каза:

— Вчера съвсем забравихме да говорим за това!

„И не само за това“, помисли си Изабел.

Тя се чувстваше виновна за своето нехайство, свързано с предпазването, за неконтролируемата си страст, но пък й беше хубаво. Не всякога можеш да изживееш страст, по-силна от разума. Поне на Изабел й се случваше за първи път. Сексът с Фритьоф винаги беше по необходимост. Не ужасен, не неприятен, но към него тя пристъпваше с нежелание. Правеше го заради Фритьоф, а и защото мислеше, че общото легло е част от една нормална връзка. Изабел не отдаваше своята липса на желание на липсата на фантазия у Фритьоф — чак толкова лошо не беше, — по-скоро винеше своята сдържаност и предпазливост.

Приятелката й Мони редовно ходеше на семинари по тантра — „Съвсем сериозно!“ — след които изнасяше на Изабел задълбочени лекции:

— Всичко е въпрос на овладяване на тялото. Оргазмът се научава.

На Изабел не й оставаше нищо друго, освен мъчително да се усмихне.

Очевидно беше вярно клишето, че трябвало да се появи правилният мъж, за да разбере тя, че е възможен див, изпепеляващ и разтърсващ секс. На Изабел й стигаше само един поглед на Корин и тя сякаш изгубваше съзнание от копнеж, а докосването му я разтапяше като ледена скулптура под слънцето. Не беше нужно да прави каквото и да е, да мисли, за каквото и да е — всичко се случваше от само себе си. И винаги усещаше, че прави нещата както трябва.

С Фритьоф постоянно се чувстваше като актриса, при това не особено добра.

Съзнаваше, че трябва възможно най-скоро да каже на Корин за съществуването на Фритьоф, и то преди да е станало трудно. Само че не знаеше как да подхване темата.

„Знаеш ли, има нещо, за което още не сме говорили. Казва се Фритьоф, рус и висок и все недоволен от мен…“ Или бързо и безболезнено: „Омъжена съм, но съм в процес на развод.“

Да, май така беше по-добре. Само трябваше да си намери адвокат и нещата щяха да се задействат. Макар че реално Изабел вече ги беше задействала: Фритьоф сигурно е получил писмото й и то най-вероятно вече е при адвоката. Нямаше как да й се обади, защото батерията на телефона й беше паднала, и нямаше как да разбере къде да я намери.

Корин — вероятно преднамерено — й беше предложил да си купи от магазина в селото друго зарядно устройство и за най-голяма изненада на Изабел собственикът на магазина успя да й намери подходящо.

Тя отново можеше да използва телефона си, но изчака няколко часа Фритьоф да позвъни. Това обаче не се случи и Изабел набра номера на чичо Лудвиг и леля Полет. Никой не вдигна. На Мони се включи само телефонният секретар и Изабел отговори кратко и изчерпателно:

— Здравей, Мони, Изабел е. Обаждам ти се само да знаеш, че съм още жива. Надявам се при теб всичко да е наред, аз съм добре. Вече можеш да ми звъннеш, когато решиш…

Нужни й бяха два дни да събере кураж и да се обади на Фритьоф. Беше четвъртък, малко преди времето за вечеря в „Ринкинкин“.

— Добър ден! Свързахте се със семейство Теген, аз се казвам Елбман, какво мога да направя за вас?

Седем и половина вечерта, а госпожа Елбман още не си е тръгнала? Да не се е нанесла при Фритьоф?

Изабел се покашля.

— Госпожо Елбман. Добър вечер, обажда се Изабел Теген. Фрит… мъжът ми вкъщи ли е?

— Госпожо Теген! — След този вик на изненада отсреща настъпи тишина. — Да, но къде сте вие?

„Това изобщо не ви засяга“, на Изабел й се искаше да каже, но се овладя.

— Прекарвам си отпуската във Франция, госпожо Елбман, както сигурно знаете. Сега ще бъдете ли така любезна да повикате мъжа ми на телефона?

— За съжаление той не е вкъщи. Днес имам някои допълнителни часове, иначе щеше да се включи само телефонният секретар. Господин Теген няма как да знае, че ще се обадите точно днес.

— Така е — добави Изабел. — Тогава може ли да му съобщите, че съм го търсила.

— Разбира се — каза госпожа Елбман, но после избухна в кресливо сопрано: — Боже мой, имате ли представа какво причинихте на горкия човек? От силното притеснение той изглежда наистина зле. Да изчезнете просто така! Това никой мъж не го заслужава.

„А вие имате ли представа, че мнението ви изобщо не ме интересува?“, беше на езика на Изабел, но бе твърде възпитана. Пък и се обади чувството й за вина, което през изминалите дни напразно се беше опитвала да завърже и окове в най-затънтеното кътче на съзнанието си.

— Да, това е всичко. Пак ще се обадя — каза тя и затвори, преди госпожа Елбман да започне отново да я обсипва с упреци.

„Едва ли му е толкова зле на Фритьоф, щом като не си е вкъщи и не гледа втренчено в една точка“, размишляваше Изабел. Най-вероятно седеше с (малкото) си така наречени приятели и говореше лоши неща за нея. Е, по-късно щеше пак да го потърси, може би утре. И сетне най-накрая ще разкаже на Корин.

Всъщност не беше нещо кой знае какво: нормално е за жена на нейната възраст да има минало и със сигурност съществуват и по-лоши признания от това, че имаш съпруг. Или още по-добре — че вече нямаш. Доста по-малко шокиращо е от престой в затвора, купища незаконни деца или минало като стриптийзьорка.

Обикновено Мадлен Клерисо не се грижеше за племенниците си — ужасно разглезени момчета, сякаш одрали кожата на също толкова разглезената си майка. Живееха с родителите си в Клерисо и бяха трън в очите на леля си и баща й, макар имението официално да се водеше на брата на Мадлен — бащата на малките зверчета.

— Защо моите внуци са по-невъзпитани от всички невъзпитани деца по света? — оплакваше се баща й, а тя знаеше отговора:

— Защото твоят скъп син, брат ми, се ожени за най-тъпата от всички тъпи жени по света.

Явно не само те бяха на това мнение. Робер, братът на Мадлен, изглежда също не можеше да понася жена си и децата си. Публична тайна беше, че ходи в Париж не само по работа, а най-вече заради една дама, чието име те не знаеха.

— Робер може да се шляе из Париж, с когото и колкото често си иска — ругаеше редовно бащата на Мадлен. — Но нека си вземе и тази отвратителна жена заедно с децата й.

Мадлен обаче изпитваше съжаление към тях от чиста женска солидарност. Ала напълно разбираше и брат си, Бернадет — така се казваше недолюбваната й снаха — беше в състояние да ти скъса нервите със своите претенции, съчетани с флегматичност. Достатъчно бе да чуеш провлечения й, самосъжалителен глас, за да изпаднеш в дълбока депресия и в същото време да те обхванат неподозирани до момента агресивни чувства.

Всеки месец Бернадет получаваше нещо като мигрена, лягаше на дивана с торбичка лед на челото и с отпаднал глас раздаваше заповеди:

— Някой да отмени часа ми при фризьора, имам среща в три. Някой да изведе кучето ми, крайно време е. Някой да смени цветята във вазата, водата вече мирише ужасно. Може ли някой да вдигне телефона? О, някой да почисти след кучето. Казах, че трябва да се изведе, нали? Някой да помогне на Теди за домашните. И моля ви, нека някой да се обади на майка ми и да й каже, че съм болна. Просто ми се иска да знам, че поне един човек го е грижа за мен.

— Това е най-безполезното същество в целия свят — казваше бащата на Мадлен за снаха си и беше напълно прав.

Тя не можеше да прави нищо — не можеше да готви, не можеше да върти домакинството, нито да смята или изобщо да бъде в помощ за нещо; нямаше и професия, но затова пък се беше омъжила, че и деца родила. Деца зверчета. Обаче се мислеше за нещо кой знае какво и явно това се дължеше на собственото й възпитание. Понякога Мадлен си мислеше, че родителите на Бернадет са й внушили, че е красива, умна и заслужаваща най-голяма обич, нещо, което обикновено не мислят за себе си действително красивите, умните и заслужаващите обич жени. Единствено благодарение на самочувствието, произтичащо от това възпитание, Бернадет бе успяла навремето, преди повече от десет години, да спечели привлекателния и симпатичен Робер. И — това най-много вбесяваше Мадлен — благодарение на някакви безсрамни или екзотични секс игри, които по-хубавите и по-интелигентните й конкурентки не владееха.

Както можеше да се очаква, днес беше денят за мигрена на Бернадет и тя си позволи със своя отпаднал, беззвучен глас да я накара да вземе децата от училище.

— Някой трябва да вземе децата от училище — беше казала снаха й, а ръцете й се люлееха отпуснато на облегалката на канапето.

— По мое време училищният автобус спираше почти пред вратата — отвърна хапливо Мадлен, прекрасно знаейки, че и в днешно време е така.

Забележката и предизвика само един поглед изпод торбичката с лед. Бернадет знаеше не по-зле от Мадлен, че разглезените зверчета не биха стъпили в училищен автобус.

— Някой трябва да се обади на майка ми, та поне един човек да ми съчувства за състоянието. Би било мило, ако някой проследи откъде идва този натрапчив мирис. Още по-мило би било, ако някой изведе кучето.

Мадлен въздъхна и отиде да доведе децата, защото и без това имаше работа в селото. Когато паркира пред училището, се ядоса, че не взе друга кола. Двете момчета и нейният изящно тапициран спортен автомобил нещо не се погаждаха. На слизане погледът й почти веднага попадна на едно малко пежо с открит покрив и немска регистрация. Мадлен усети пробождане в сърдечната област. Човек никога не е сигурен, че няма да се натъкне на тази особа. Светлата коса на немската туристка се появи дори насред мястото за родители пред двора на училището.

„Сякаш тук живее“, помисли си Мадлен. Не че искаше да го прави, но подобно на кукла на конец някой я придвижи напред и тя потупа русата германка по рамото.

— Здравейте! Изабел, нали? Какво правите тук?

Това беше съвсем реторичен въпрос. Ама, разбира се, мадамата беше тук, за да вземе Лоран от училище, сякаш е част от семейството! Мадлен усети болка от собствената си усмивка.

Изабел се обърна, позна я и на свой ред също се усмихна.

— Да. Изабел Теген, здравейте. А вие сте Мадлен, нали? За съжаление не запомних фамилията ви.

— Клерисо. — След развода Мадлен си беше върнала моминското име.

— Идвам да взема Лоран и приятеля му Анри. Винаги, когато се прибирали от училище, ги спирало някакво по-голямо момче и им искало нещо като пътна такса — обясни Изабел. — Лоран ни каза едва вчера и сега госпожа Сесил се страхува да пусне двете момчета пеша.

Тя говореше отлично френски, също като човек, роден и израснал в Париж, а гласът й беше приятен, мек, мелодичен и учудващо дълбок за една блондинка. Мадлен слушаше внимателно и когато Изабел каза „ни“, усети ново пробождане в сърцето.

— Явно в „Ринкинкин“ се чувствате като у дома си.

— Да — отвърна Изабел и с тих смях добави: — Не, много по-добре.

„Много е красива“, установи Мадлен. Повечето високи и слаби блондинки изглеждат привлекателни само на пръв поглед, но тази тук минаваше през цедката и на втори, и на трети изпит. Правилно оформеното младо лице, малкият нос, сините очи, високото чело се съчетаваха идеално, телосложението й беше пропорционално и доколкото можеше да се види, перфектно.

И въпреки това у нея имаше нещо успокояващо нормално, нещо, което Мадлен не можеше да си обясни. Може би се дължеше на луничките, може би — на момичешки дръпнатата назад коса или на леко скосените й резци, което се забелязваше едва при вглеждане от по-близо. А може би и защото й липсваше онова, което Мадлен наричаше „тайната на една жена“. Много жени, дори и не толкова хубави, дори направо грозните, притежаваха тази тайна, тази смесица от безбройни капризи, неизказани чувства, приближаване и отблъскване, които по някаква причина правят жената интересна за мъжа. Изабел, напротив, приличаше на отворена книга и най-точната дума за нейния характер беше „мила“.

Тези размишления значително успокоиха Мадлен. Един мил човек много бързо се превръща в скучен човек. Може пък интересът на Корин към нея е бил само мимолетен.

— Знаете ли, Корин ми разказа за вас — подхвана Мадлен, като погледна съперницата си право в очите. Тя беше по-ниска от Изабел, но с годините се бе научила да се държи арогантно и надменно и с по-високи събеседници. — За вашата малка афера.

Изабел изглеждаше ужасена, нападението я бе заварило неподготвена. Това показа на Мадлен, че чувствата й могат да се прочетат като от книга. Тя се усмихна презрително:

— Радвам се за вас. В последно време често си говорим, че е крайно време той да разчупи отшелническия си живот.

Изабел продължаваше да мълчи, но лицето й ясно показваше, че книгата е затворена. Мадлен наблюдаваше не без интерес играта на мимиките по лицето й. „Малко късничко, но все пак, мислеше си тя. Сега дори изглежда малко арогантна.“

— Знаете ли, той наистина много обичаше Катрин. Това беше брак като в рая. — Мадлен изтръгна от себе си болезнена усмивка, все едно и тя обичаше Катрин като сестра. — Корин винаги е знаел, че двамата са родени един за друг. И това беше ясно за всички, които са ги виждали заедно. Когато тя почина, част от него си отиде с нея. — „Много добре, това беше страшно драматично.“

Сега погледът на Изабел остана съвсем спокоен, но ноздрите й потрепваха.

„Като на изплашено зайче, помисли си Мадлен с омраза. Но трябва още да се упражнява.“

— Той сигурно ви е разказвал това? — добави тя лукаво.

Изабел направи движение с глава, което не беше нито кимане, нито поклащане. Явно беше смутена.

— Често сме си говорили с него, че никога повече няма да се влюби — продължи Мадлен. Доставяше й някакво небивало задоволство. — Никога повече няма да изпита такива чувства към някоя жена. Казва, че дори и мъртва, няма да спре да обича Катрин и това му действа успокояващо. — Тя въздъхна. — О, знаете ли, Изабел — нали мога да ви наричам Изабел? Винаги малко съм му завиждала. Сигурно е прекрасно да изживееш такава изпепеляваща любов. Това са чувства, за които ние, простосмъртните, можем само да мечтаем. Вечни чувства.

Изабел продължаваше да мълчи. Мадлен вече не можеше да прочете мислите й по лицето, но се досещаше какви са.

— Но аз съм, как да кажа, много щастлива, че Корин най-накрая е решил да се освободи поне физически от това обвързване. — Мадлен се опита да омекоти гласа си. — Три години без секс никак не е здравословно.

Очите на съперницата й съвсем леко се присвиха и Мадлен вътрешно възтържествува. Всяка нейна дума беше на място.

— От друга страна, вие сигурно сте най-облагодетелствана от тези отприщили се чувства. Представям си колко е божествено с него в леглото! — Мадлен се изкикоти неприлично. — Божичко, искрено ви завиждам. Ако с Корин не бяхме толкова добри приятели… Но и двамата знаем: доброто приятелство и креватните истории просто са несъвместими.

— Здравей, Мадлен. — Пиер Тюлон, с когото тя ходеше на училище, мина покрай тях.

Тя му се усмихна сияещо, опиянена от усещането си за превъзходство. Макар че обикновено се потискаше от вида му, защото той изглеждаше ужасно остарял. Беше оплешивял! Вземаше най-малката си дъщеря от училище. Двамата му синове вече учеха в лицей. Божичко, а беше неин връстник!

— Здравейте, госпожо, как сте? — обърна се в движение Пиер към Изабел.

„Какво пък, помисли си Мадлен и за миг се почувства виновна. Ужасно разстроих горкото мило същество.“

— Всичко е тип-топ, благодаря, Пиер — отвърна горкото мило същество.

Мадлен се ококори.

— И вие ли го познавате?

— Пиер ли? Та нали той има в селото магазин за електроматериали. От него си купих зарядно за телефона.

— Аха. — Мадлен се опомни. — Докъде бяхме стигнали?

— Доброто приятелство и креватните истории са несъвместими — повтори Изабел и Мадлен разбра, че тя далеч не е толкова мила и будеща съжаление, за колкото я мислеше. Е, още по-добре.

— А, да, колко е вярно, наистина. — „А, да, вярно е, че ей сега ще изтръгна сърцето ви и ще го размажа пред очите ви! Явно това не беше достатъчно.“ — Както казах, наистина се радвам, че вие се появихте и изтръгнахте Корин от унинието му. Такава креватна история е най-добре да се започне с напълно непозната. Има си само предимства: когато си тръгнете, няма да последват клюки.

Училищният звънец удари, ужасен звук, който не се беше променил, откакто Мадлен беше ученичка. Децата наизлизаха от сградата като мравки от дупката си, стиснали пъстрите ученически чанти под мишница, вместо да ги сложат на гръб, както е редно. Мадлен видя сред множеството двамата си племенници и Лоран. Тя им махна.

До нея Изабел също махна с ръка.

— Наистина заслужавате поздравления — добави бързо Мадлен, преди момчетата да се втурнат към тях като подивели кученца. — Не всяка жена може да се пъхне като креватно зайче в нечие легло, без изгледи някога да бъде обичана. — Тя се чувстваше като автомат, всяка дума трябваше да улучи Изабел и смъртоносно да я нарани. — Аз например никога не бих могла, просто щях да се чувствам зле, макар че в същото време би ми било любопитно да знам какво е да спиш с Корин. — Тя отново се изкикоти. — Вие обаче не страдате от такива скрупули, което е във ваш плюс. И можете да се потупате по рамото. Наистина, във вашия случай може да се говори направо за терапевтична мисия. Вие сте, така да се каже, терапевтично креватно зайче. — Тя се задъха, мунициите бяха изстреляни. Чувстваше се празна, почти изтощена, но тежестта, която усещаше в сърцето си, беше изчезнала.

— Здравей, Теди! Ромен! Ето ме! Майка ви ме изпрати, за да не се тормозите с училищния автобус.

Нито Теди, нито Ромен се зарадваха особено.

Но за облекчение на Мадлен, Лоран също не изглеждаше възхитен да види Изабел.

— Какво правите тук? — попита той и се огледа колебливо.

— Ще ви заведа с Анри вкъщи — отговори Изабел.

Гласът й звучеше съвсем нормално. А Мадлен беше очаквала да прозвучи гневно или задавено от сълзи.

Подобните на зрели къпини очи на Анри Жур грейнаха от радост и облекчение. Той беше вече свършил джобните си за седмицата и сега виждаше неочаквано избавление.

— О, чудесно — каза и Лоран и отново се огледа тревожно. — Значи гадният Фабиен днес няма да ни изтръгне езиците и да ни провеси с краката нагоре.

— Не, ще трябва да го отложи за друг ден — отвърна Изабел. — А къде е този Фабиен? Да не е онзи там с червената коса, който ни гледа странно?

Лоран кимна.

— Да, но не го гледайте настойчиво. Той отново повтаря четвърти клас, което значи, че е вече на единайсет! Наистина е опасен. Дори учителката ни се страхува от него, откакто веднъж я ухапа и тя получи отравяне на кръвта на ръката.

— Да не е бяс? — попита весело Мадлен.

— Нека си поговоря аз с него — каза Изабел и за изненада на Мадлен й се усмихна съзаклятнически. — Човек трябва навреме да се защити от такива тирани, нали, госпожо? Да, не им се оставя.

— Само внимавайте — предупреди я Лоран, но Изабел вече крачеше решително към червенокосото момче.

Мадлен, двамата й племенници, Лоран и приятелят му Анри я наблюдаваха напрегнато.

— Сигурно е тренирала карате — промърмори Анри Жур.

— Дано само не обърка повече нещата — добави Лоран и с ужас си спомни с какво ги беше заплашил Фабиен, ако го издадат на възрастните.

„Дано загине, мислеше си Мадлен. Изглежда дяволски добре в този светлосин седем осми панталон, а сандалите и са по последен писък на модата.“

За съжаление, те не чуваха какво си говорят Изабел и гадният Фабиен, но гадният Фабиен и без това не казваше много, ако се съдеше по движението на устата му. Той никога не я движеше. Само цитираше сцени от филми на ужасите, които вероятно гледаше по цял ден. Не го интересуваше нищо друго, освен кланета с верижен трион и кръвосмучещи чудовища, а още беше в основното училище.

Обичайният му заплашителен вид го беше напуснал, лицето му изглеждаше навъсено, жълтите зъби — оголени, и той присвиваше и без това сърдитите си очи. И после, за безкрайна изненада на всички, се сви и хвана ръката на Изабел.

— Определено не владее карате, но сега той е изплашен — впечатли се Анри.

— Това е капан — каза недоверчиво Лоран, но Изабел и: гадният Фабиен си стиснаха тържествено ръцете, без да се пролее и капка кръв. Накрая Фабиен се обърна и побягна.

— Но владее магии — рече Лоран.

— Карате — настояваше Анри.

— Какво му казахте? — попита Лоран, когато Изабел отново застана до тях.

— Това си е тайна между мен и Фабиен — усмихна се тя. — Мисля обаче, че отсега нататък няма да ви притеснява.

На Лоран и Анри не им се вярваше много, ала при все това бяха силно впечатлени.

Мадлен съзнаваше, че отдавна трябваше да си е тръгнала с двамата си племенници, така че каза с усмивка:

— И това ако не е вълнуващо! Ще тръгваме, хей, момчета, внимавайте с хубавата ми кожена тапицерия. Ще се радвам да се видим отново, госпожо.

— Аз също — излъга Изабел.

Тя ни най-малко не се съмняваше, че всяка дума на Мадлен беше казана преднамерено с идеята да я засегне. Което все пак не означаваше, че думите й не са истина.

В този миг позвъни телефонът й. Веднага се сети, че може да е Фритьоф, и за миг се опита да не вдига. Но тогава видя как в очите на Мадлен проблясва любопитство и извади телефона от чантата си.

— Ало?

— Фритьоф Теген. — Фритьоф се представяше с пълното си име, което не вещаеше добро начало.

Звучеше обидено и в лошо настроение и на Изабел почти й призля от звука на гласа му. Въпреки това се насили да се усмихне.

— Здравей, Фритьоф. Хубаво е, че се обаждаш, но моментът е ужасно неподходящ. — Тя говореше бързо и, разбира се, на немски, като придаваше на гласа си цялата артистичност, на която беше способна — едно приятелски, почти нежно звучене. — Какво ще кажеш да ти се обадя по-късно? След половин час?

— От мен да мине. Но нито минута повече — отвърна навъсено Фритьоф. — После имам една среща и нямам намерение да чакам.

И макар че телефонът отсреща отдавна беше затворен, Изабел изчурулика:

— Чудесно, веднага ще ти се обадя. Имам тоооолкова много да разказвам.

С лек смях тя пусна телефона отново в чантата си. По време на разговора Мадлен Клерисо бе направила само две-три крачи към спортната си кола. Явно си умираше от любопитство. Кой си мислеше, че е на телефона? Корин?

— Това беше мъжът ми — каза Изабел, все още усмихвайки се.

По лицето на Мадлен не трепна нито един мускул, но на Изабел й се стори, че нещо припламна в тъмните й очи. Какво беше това? Ужас? Изненада? Надежда?

— Той е ужасно ревнив — продължи бавно тя, докато леко побутваше Лоран и Анри към колата. — Също като вас. При положение че говорим само за някаква креватна история, нали?

Отново това припламване и после Мадлен сладко се усмихна.

— Точно така. Е, ще тръгвам, ще се видим утре на вечер в „Ринкинкин“.

— Да, ще ми бъде приятно, ако успеете да дойдете отвърна Изабел така, сякаш „Ринкинкин“ й принадлежи и имаше право да прави покани. — Хайде, момчета, колата ми е там отпред. Довиждане, госпожо.