Наследницата на Монтоя

Първа глава

Ако Магдалена Тереза Мария Монтоя имаше наистина свой ангел хранител, както често твърдеше, то той навярно спеше дълбоко в онази студена ноемврийска нощ на хиляда осемстотин осемдесет и втора година. Нощта не предвещаваше нищо хубаво. Вледеняващ вятър нахлуваше от прерията, метеше калните улици на Денвър, брулеше малкото останали сухи листа по клоните на дърветата и ги завихряше високо над земята. На запад планините, се криеха зад дебела стена от ниски облаци, готови всеки миг да стоварят върху града първата истинска зимна буря за тази година.

— Боя се, че това не е най-разумното, което можем да направим, Магдалена. — Луиза Гутиерез загърна още по-плътно вълненото наметало около раменете си и проследи с изпълнен със съжаление поглед отминаващия конен трамвай, от който двете току-що бяха слезли.

— Не трябваше да идваш! Мога да се справя и сама!

— Правилно… Убедена си, че с всичко можеш да се справиш сама.

— И досега винаги съм успявала, нали така? — С дяволитата усмивка, която се появи върху лицето й, Маги изглеждаше много по-млада дори от своите двадесет години.

Луиза скептично сбърчи чедо.

— Аз, разбира се, високо ценя твоята компания — подчерта Маги.

По-възрастната жена изсумтя.

— Ти си мой капитал, момиче. Щом държиш да се хвърлиш в тази глупава авантюра, трябва да се погрижа да не си счупиш главата.

— Както кажеш. — Маги доволно погледна придружителката си. — Да не си помисля, че си се размекнала случайно. — Строгото изражение на Луиза я разсмя. — Хайде! Имаме на разположение само час и половина. Ако закъснея за работа, ще ми отрежеш надницата.

— Бъди сигурна, че ще го направя!

Двете жени се отправиха през калта към тротоара. Магдалена вдигна поглед към табелата името на улицата. „Грант Стрийт“. Никога не бе идвала в тази изискана част на Денвър. Хора като Магдалена Монтоя си седяха в търговската част на града, част от която бяха те самите. Но тя не възнамеряваше да остане там завинаги. Един ден. Маги щеше да носи копринени дрехи и да се вози в модна карета, точно като онази, която в този миг преминаваше покрай тях по улицата. Гърбовете на добре гледаните коне блестяха на светлината на уличната лампа. Маги си представи как зад спуснатите перденца в каретата седи благородна дама в коприна и дантели, с диамантени огърлица и гривни и със златни пръстени.

— Ако спираш и се заплесваш по всяка карета, изобщо няма да свършим онова, за което сме тръгнали — заяви троснато Луиза.

— Не се заплесвам. — Маги побърза да настигне придружителката си. — Просто разсъждавах каква карета ще имам аз самата един ден, когато стана най-прочутата красавица на сцената в Сан Франциско. Или не, може би в Ню Йорк… Чувала съм прекрасни неща за Ню Йорк!

— Съмнявам се, че изобщо знаеш къде се намира Ню Йорк.

— Знам, разбира се. Ню Йорк е на изток. Не съм чак толкова тъпа!

Продължиха да вървят, докато стигнаха до внушителна двуетажна тухлена къща с желязна ограда.

— Дали е тази? — почуди се Луиза.

— Номер шестстотин осемдесет и две… Тази трябва да е!

Стъпалата отвеждаха до обширна веранда. Изкусно подредена като пейзаж градина красеше основата й и обграждаше страните на къщата.

Маги си пое дълбоко въздух, отвори желязната порта, качи се по стъпалата и почука на голямата дъбова врата с прозорчета от скъпо цветно стъкло. Прошепна молитва към ангела хранител, който я спасяваше в премеждията на младостта й.

Ключалката изтрака и вратата се плъзна по грижливо смазаните панти. Появи се жена в черна рокля с колосана бяла престилка и сърдито изражение на лицето.

— Да?

— Идваме при господин Стоун — заяви Маги смело.

Жената огледа Маги и Луиза с неприкрито презрение.

— За кого да предам?

— Две негови познати, които желаят да разговарят по делови въпрос. — Маги се опитваше да гледа жената колкото е възможно по-отвисоко, но при положение че носът й стигаше едва до нейната ключица, това се оказа доста трудна задача.

Колосана като престилката си черната „гарга“ явно изобщо не се впечатли от погледа на Маги.

— Ще проверя дали господин Стоун си е у дома — отвърна тя.

— У дома си е… — Вратата се затвори пред лицето на Маги. Тя изсумтя. — Сигурно все още не е изтрезнял от миналата седмица. Мили боже! Не съм виждала друг човек, който да е толкова отвратителен, когато се напие!

— Говориш за един от най-добрите ни клиенти, момиче — смъмри я Луиза и пестеливо се усмихна.

— Въпреки това е отвратителен!

Вратата се отвори рязко. Появи се зачервеното лице на Арнолд Стоун.

— Маги?! По дяволите… Луиза, и ти ли си с нея? Какво правите тук, за бога?

Маги мразеше името, с което я наричаха всички, с изключение на Луиза. На Маги липсваше драматичността, необходима на артиста, за да бъде забелязан. Но точно сега тя нямаше намерение да спори с Арнолд по този въпрос. В ума й имаше много по-неотложни неща.

— Дойдохме да си поговорим…

Арнолд бързо въведе двете посетителки в къщата, колкото е възможно по-далече от входа.

— … по работа — завърши тя, докато той ги набутваше в една тъмна стая в другия край на вестибюла.

— Какво си мислите вие, дявол да ви вземе? Как може да идвате тук по този начин? — Той запали лампите. Меката светлина на газената лампа разкри тежко дъбово бюро, стенна библиотека с прашасали книги и огромна камина с мраморна полица. Над нея бяха окачени две пушки. — Та аз имам репутация! Не мога да си позволя две проститутки да почукат на вратата ми и да нахлуят в моя дом, сякаш специално съм ги поканил…

Луиза го измери със смразяващ поглед.

— Ние не сме проститутки, Арнолд, и ти много добре знаеш това. Неведнъж, се е налагало да те отпращам насила от моя салон, защото ри допускал тази грешка… Както Магдалена обясни, тя е дошла при теб по работа, а аз съм тук, за да я подкрепя.

Стоун хлъцна и от устата му се разнесоха алкохолни изпарения.

— Дължиш ми пет долара — напомни му Маги. — Измина седмица, откакто танцувах пред цяла стая твои приятелчета, а ти все още не си ми платил!

— Значи си дошла за петте скапани долара? — изръмжа Арнолд.

— Парите ми трябват. — Маги не се поддаде на уловката му. — Необходими са ми в момента. Имам си мои дела за уреждане, както можеш да предположиш.

— Казах ти, че ще ти платя следващия път, когато дойда в „Лейди, Лак“!

— Искам парите си сега, моля!

Лицето на Стоун потъмня от гняв. Той си наля уиски от бутилка, която извади от бюрото.

— Я каква безстрашна била малката Маги! Как си позволяваш да дойдеш в дома ми и да искаш парите си, мръсна кръчмарска танцьорке?

Маги даде воля на пламенния си темперамент.

— По-добре да съм кръчмарска танцьорка, отколкото лигав пияница, известен с това, че пребива курвите, когато се напие… или мошеник, който не плаща дълговете си!

— Ах, ти, малка мръснице! — Стоун гаврътна още една чаша. — Коя си ти, че ще ме наричаш с разни имена? Махай се от къщата ми, преди да съм те изхвърлил по задник!

— Няма да си тръгна, преди да ми дадеш парите!

— Ще си ги получиш тогава, когато аз реша да ти ги дам!

— Я престанете и двамата! — Луиза опита да се намеси в разговора, но гласът и потъна в дуета от крясъци, в който се развихряха буйните натури на Маги и Стоун.

В надвикването, което последва, Маги не отстъпваше на опонента си. Тя съзнаваше, че трябва да се примири със загубата и бързо да се оттегли. Арнолд Стоун беше пиян и съответно глух за каквито и да било разумни доводи. Но разумът нямаше нищо общо с причините, които я караха да продължава разпрата с него. „Мръсница“ и „проститутка“ бяха епитети, които винаги възпламеняваха нейния темперамент, а Арнолд Стоун ги употребяваше доста често. Маги щеше да му покаже, че умее да обижда не по-зле от най-долния мулетар в града и да е зла като бездомен пес в Денвър! Арнолд Стоун щеше да разбере, че не бива да се заяжда с Магдалена Монтоя, и при това нямаше да е първият мъж, получил такъв урок!

Луиза отново понечи да се намеси в разправията.

— Арнолд Стоун, съседите ти ще помислят, че тук убиват някого! Млъкни, Магдалена!… Разфучала си се като котка!

— Ти стой настрана! — предупредиха я двете воюващи страни.

— За последен път ти казвам да се махаш оттук — заплаши Стоун. — Щети платя, когато ми е кеф! Една евтина кръчмарска пачавра не може да се перчи в дома ми и да ми иска пари!

— Дай ми онова, което ми дължиш, и ще си отида, пиян подлецо!

— Някой трябва да те научи добре къде е мястото ти! Дявол да го вземе! Трябваше да го направя още първия път, когато пъхна задника си в лицето ми, а после взе да разправяш, че не бил за продан…

Той протегна ръце, за да я хване. Изненадана от внезапното му преминаване от думи към дела, Маги закъсня да отреагира! Месестите ръце на Стоун стиснаха врата й и го извиха.

— Пусни ме! — изхриптя тя. Изрита го в пищялите и заби коляно в слабините му.

Стоун изквича от болка, но продължи да я държи за гърлото, издишвайки срещу лицето и алкохолна воня. Устата му се разтвори и оголи пожълтелите му зъби. Зачервеното му лице лъщеше от пот. Той стисна гърлото на Маги още по-силно, без да обръща внимание на ноктите й, които се забиха в ръцете му.

Маги усети, че дробовете й ще се пръснат от болка. Зави й се свят. Едва дочуваше виковете на Луиза.

Натискът върху гърлото й внезапно изчезна. В дробовете й нахлу свеж въздух.

— Магдалена! Добре ли си?

Маги откри с изненада, че лежи на пода, а Луиза се е навела над нея. Изкашля се в отговорни разтри врата си. И тогава погледът й попадна на Арнолд Стоун.

— Господи! Луиза, какво си му направила?

— Ударих го с ръжена.

— Мили боже… — Маги припълзя към мястото, където лежеше той. Половината му лице беше в алена кръв.

— Умрял ли е?

— Не знам. — Маги предпазливо докосна пулса му. — Умрял е.

Луиза мълчеше с бледо и сериозно лице.

— Той щеше да ме убие…

— И ти нямаше да си първото момиче, което е убил в пиянството си.

Очите на Маги се разшириха от изненада.

— Кари — миналата пролет във „Флауър Гардън“… Тя не умря от това, че е била паднала по стълбата. Умря, защото клиентът й я преби. Законът си затваря очите, когато някой богат господин се самозабрави…

— Сега какво ще правим?

— Трябва да се махнем оттук. Още сега! Хайде да вървим!

— Слугите ни видяха…

— Те не знаят имената ни. — Със сурово изражение на лицето Луиза помогна на Маги да се изправи на крака. — Както те предупреждавах, това не беше много добра идея.

Кръчмата „Лейди Лак“ беше едно от малкото заведения на Маркет Стрийт, които не бяха публични домове. Собственицата, Луиза Гутиерез, предлагаше напитки и забавления, карти, крупиета за хазартни игри и храна за онези посетители, които желаеха да си поръчат. Стаите на втория етаж бяха недостъпни за клиентите, а жените, които работеха в бара, поднасяха само питиета. Ако някой мъж искаше да прекара вечерта с „жена за развлечение“, имаше достатъчно места на Маркет Стрийт, където можеше да направи това, но не и в кръчмата на Луиза Гутиерез.

От една година „Лейди Лак“ беше дом и за Магдалена Монтоя. Принудена да си пробива сама път в живота от четиринадесетгодишна възраст, Маги бе търкала, подове, почиствала спални, мила съдове, прала дрехи в почти всички публични домове на Маркет Стрийт. Един път я повишиха от чистачка в готвачка, но това продължи само до мига, в който „дамите от заведението“ опитаха нейните прилични на тухли бисквити, баклави тиганици и бифтеци, твърди като подметки. Проститутките, за които работеше, я бяха увещавали неведнъж да се заеме с „професията“. Но Маги не желаеше да изкарва прехраната си като лека жена, дори това да означаваше осигурена храна и място за спане. Вярваше, че животът може да й предложи нещо повече и беше решила да открие какво е то.

Преди една година светът започна да разтваря нови хоризонти пред нея. Беше се уговорила да поднася питиета на клиентите в „Лейди Лак“. Съдържателката на заведението откри, че Маги умее да танцува — не грубото подскачане и въртене на задници, което представяха танцьорките в кръчмите, а неподправения испански танц, съчетание на грациозност, драматизъм и съблазън. Майка й я беше научила да танцува още когато прохождаше. Танцът се бе превърнал в нейно любимо занимание, упражнение на ума и на тялото, което прогонваше всичките й проблеми. Единствено танцуването и носеше наслада, преди Луиза Гутиерез да я наеме за три представления на вечер в „Лейди Лак“, а в петъчните и съботни дни — за четири. Собственицата на заведението вдигна надницата й, даде й легло в един склад в дъното на кръчмата и се грижеше за нейното благосъстояние като за своя собственост.

Клиентите на „Лейди Лак“ обичаха Маги. Когато тя танцуваше, разговорите стихваха, наддаванията в покера спираха и чашите оставаха недокоснати върху масите. Маги се опиваше от хвалбите и дръзваше да мечтае как един ден ще танцува на много по-луксозни места. Сцената на Гранд операта в Денвър, притежание на Тейбър, можеше да свърши работа на първо време, но след нея щяха да дойдат екзотични градове — като Сан Франциско и Ню Йорк, и копринени рокли.

Щеше да има собствена карета и страхотен външен вид, който щеше да показва на всички, че тя е върхът на артистичния свят…

Между тези мечти Маги просто обичаше да танцува. Винаги бе изпитвала удоволствие от танците, но сега те се превърнаха в смисъл на живота й. Нямаше миг, в който да не й се танцува.

Тази вечер Маги за пръв път нямаше желание да танцува. Не искаше да се изправи пред тълпата в кръчмата, защото миризмата на алкохол щеше да й напомни за случилото се с Арнолд Стоун. Не желаеше да вижда пиянските лица и похотливите погледи, които следяха всяка нейна стъпка. Те щяха да съзрат следите по шията й, почервенялото й лице й вината й.

На вратата се почука и Луиза тихо попита дали може да влезе.

— Влез — покани я Маги.

— Да ти помогна ли да се закопчееш?

Очите на Луиза говореха много повече от думите й. Маги се чудеше как съдържателката може да е толкова спокойна след случилото се.

Маги се завъртя и застана с черните копчета към Луиза.

— Не ми се танцува.

— Често се налага да вършим неща, които не ни се ще да правим. — Луиза направи пауза. — Джак Морли е в бара.

— Ясно. — Джак Морли беше причината Маги да поиска парите си от Арнолд Стоун. Преди три седмици той и бе платил в аванс огромната сума от десет долара, за да му прави компания в любимия му игрален салон на Ларимър Стрийт. В уречената вечер се опита да й наложи по-интимни задължения от това тя да седи до него на игралната маса и да му носи късмет, каквато бе уговорката. Маги отказа да го последва в стаята на втория етаж и Морли поиска обратно парите си. Но тя вече бе успяла да ги похарчи. Оттогава той я преследваше. — Имам само два долара.

— Мога да ти дам пари назаем. — Луиза закопча последното копче.

— Не мога да взема парите ти, за да ги дам на това копеле. Господ знае кога ще мога да ти ги върна. — Тя приглади назад гъстите си къдрави коси и закрепи на върха на главата си сребърна баретка — едно от малкото неща, останали от майка й. Направих това, за което ми беше платил. Не виждам изобщо защо трябва да му връщам някакви пари.

— Ами защото ще продължава да прави живота ти черен, докато не му ги дадеш!

— Ти нали имаше едно такова правило: „Първо се грижи за себе си, след това за другите“? — Маги се усмихна лукаво на по-възрастната жена. — Май тази вечер забравяш за него, Луиза!

— Ако ти дам аванс от десет долара срещу заплатата, няма да обеднея.

— Не говоря за десетте долара!

Луиза упорито стисна устни.

— Питам те, ще вземеш ли парите или не?

— И да разочаровам Джак Морли? По дяволите, в никакъв случай! На него му е много по-приятно да ме преследва за парите, отколкото да ги получи обратно!

— Внимавай с този човек, Магдалена! С такъв като него по-добре да не се разправяш… И преди те предупреждавах, но ти не ме послуша…

— Наистина не ми се танцува тази вечер.

Въпреки това тя танцува. Както обикновено, димът от пурите й миризмата на пот, тракането на чашите, жужащите разговори и изблиците на дебелашки смях престанаха да съществуват за нея. Акордите на китарата на Хермано Галего я обгърнаха и тялото й им отговори, краката й се задвижиха в ритъма, ръцете й гордо се издигнаха, тялото й се изви в невинна чувственост. Изминаха няколко мига и салонът притихна. Разговорите секнаха и всички очи се обърнаха към нея. Музиката стана бърза. Светлите поли се извиваха около глезените й и се разтваряха като фунии, за да покажат добре оформените прасци и бедра. Единствено звуците на китарата нарушаваха почти благоговейната тишина.

Маги се опитваше да се отдаде изцяло на танца, но въпреки желанието си, погледът й бе привлечен от Джак Морли, който седеше на маса до бара. Намръщеният му вид беше достатъчен, за да я накара да обърка стъпките. Проклетникът беше истинска напаст! Та нали бе направила всичко, за което я бе наел — поне онова, което тя мислеше, че трябва да свърши. Ако Джак не беше с такъв ужасен характер, щеше да го прати по дяволите с неговите десет долара.

Погледът й се отмести от намръщеното лице на Морли, за да разгледа посетителите. В дима от пури и цигари познатите и новите лица се смесваха. Един непознат мъж улова погледа й тъкмо когато приключи серия от грациозни завъртания. Той седеше на маса в дъното на салона, но въпреки това се открояваше сред грубата тълпа като самотен бор, извисяващ се сред шубраците по склона на някой хълм. Гладко избръснат, с грижливо й стилно оформена черна коса, той имаше класически черти. По изражението на лицето му не можеше да се каже дали е харесал нейния танц. Устните му образуваха безизразна линия. Но това, че следеше изпълнението на Маги, показваше известен интерес към нея.

Тя реши, че ще е по-безопасно да насочи вниманието си към непознатия, а не към Джак Морли. Изтри от съзнанието си всички други лица в залата и затанцува само за изискания господин с черните коси. Музиката ги отделяше от целия свят. Нейната усмивка, ръцете й, чувственият език на тялото й стигаха единствено до джентълмена, когото си бе избрала. Когато музиката стана още по-забързана и танцът й достигна връхната си точка, Маги би представи как строгата линия на стиснатите му устни се отпуска и леко повдигнатата вежда показва известен мъжки интерес. Представи си как вихрещите ей поли около босите й стъпала и глезени улавят погледа му и сърцето му започва да бие бързо; как устните му се извиват в усмивка на възхищение. Дали това беше само игра на въображението й, или внимателното и безстрастно лице на непознатия наистина се бе смекчила, питаше се Маги.

Тя се бе отдавала на тази игра и друг път, когато се случваше да се разсее по време на танца. Съсредоточаваше вниманието си върху един мъж и го примамваше във властта си. Това й помагаше да се концентрира отново й да танцува без усилие. Сега Джак Морли и Арнолд Стоун изчезнаха от реалността. Магдалена Монтоя се превъплъти в първичната жена стихия — горда, жизнена, тя танцуваше не на малката сцена в мръсната кръчма, а в центъра на вселената и целият свят я гледаше. Докато изпълняваше трите финални завъртания, струваше й се, че самата земя тупти с ритъма на нейния танц. Разнесе се последният чувствен акорд на китарата. Маги се отпусна грациозно върху грубия дъсчен под. Танцът беше приключил и действителният свят се натрапи на съзнанието й отново, когато аплодисментите и тропането с крака в знак на одобрение избухнаха около нея и разтърсиха паянтовата сцена. Тя се изправи с усмивка и се поклони, без изобщо да погледне към Джак Морли.

Маги седеше в малката си спалня и попиваше потта от шията, лицето и ръцете си. На вратата се почука.

— Влез!

Луиза пристъпи в стаята. Маги леко се усмихна. Никой друг, освен собственичката на заведението не си правеше труда да почука на вратата й, преди да влезе. В края на краищата стаята беше склад, освен спалня на Маги, а тя самата не беше персона, за която се предполагаше, че може да има личен живот.

— Харесаха те тази вечер! — възкликна Луиза. — Всъщност онази сган там винаги те е харесвала.

— Ти как си? — Маги усещаше напрежението в гласа на Луиза.

— Добре съм, разбира се.

Не беше нужно да споменават на глас онова, от което и двете трепереха.

— Луиза…

— Той щеше да те убие — промълви Луиза.

Маги удари с юмрук по тоалетната си масичка, направена от стари дървени щайги.

— Ако не бях… ако не бях тъй дяволски глупава, това изобщо нямаше да се случи. Понякога ми се струва, че каквото и да направя, все е лошо.

— Един клиент желае да се види с теб — побърза да смени темата Луиза.

Измина цяла минута, докато Маги успее да изтръгне мислите си от тазвечерното злощастно приключение.

— Морли ли? — попита тя накрая. — Ще разговарям с него тогава, когато имам парите, не преди да съм готова… Не желая да слушам повече заплахите му!

— Не е Джак Морли. Един джентълмен, когото виждам за пръв път. Имам предвид истински джентълмен. Изглежда така, сякаш има повече пари от Хорас Тейбър, ако такова нещо е възможно.

Маги учудено се вгледа в своята работодателка.

— Нали знаеш, че аз не спя с клиенти?

— Според мен той не си търси лека жена.

— Защо мислиш така?

Луиза сви рамене.

— Съдя по вида му. Не вярвам такъв мъж да си търси жена на Маркет Стрийт. Такива като него могат да си позволят нещо по-добро.

Когато двете влязоха в кръчмата и Луиза показа на Маги господина. Тя бе принудена да се съгласи с мнението на съдържателката. Това бе мъжът, когото бе избрала от тълпата, докато танцуваше тази вечер. Той определено не би взел някоя евтина проститутка. Навярно можеше да си позволи удоволствията в „Къщата с огледалата“ на Джени Роджърс — най-елегантният салон между Сан Франциско и Сейнт Луис, гордостта на жените за развлечение, които работеха в него. Маги предположи, че той е забелязал вниманието й към него по време на танца и го е приел като покана за среща.

— Не каза ли какво иска?

— Ще трябва сама да узнаеш това от него.

— Добре — съгласи се Маги, — но нека Големия Джон ни държи под око. Въпреки скъпите си дрехи, този господин не изглежда като човек, който би приел отказ за каквото и да било. — Беше живяла години из улиците на Денвър и познаваше от пръв поглед трудния клиент.

Когато Луиза представи Маги, мъжът стана. Това бе учтивост, с която рядко удостояваха една кръчмарска танцьорка. Вторият мъж на масата също се изправи. Луиза се усмихна окуражително на девойката и ги остави.

Когато по време на танца бе съзряла чернокосия мъж, Маги не бе забелязала, че той не е сам на масата. Обикновено беше по-наблюдателна. Другият мъж беше забележителен почти колкото приятеля си, макар да бе по-възрастен и по-слаб. И двамата носеха строги скъпи костюми по поръчка, които изглеждаха прекалено хубави за обстановката в кръчмата. По-възрастният мъж се усмихна на Маги за поздрав и бръчиците около очите му също се засмяха. И чернокосият господин се усмихна, но усмивката не стигна до очите му. Той я разглеждаше с критичен поглед и Маги се почувства като кон за продан, на който всеки миг ще му намерят някакъв недостатък.

— Благодарим ви, че дойдохте при нас, госпожице Монтоя — каза по-възрастният мъж, след като Луиза си отиде, и смушка с лакът чернокосия господин, който се намръщи.

— Маги Монтоя, нали така се казвате?

— Магдалена! Предпочитам да ме наричат Магдалена.

Чернокосият се прокашля. Очите му, както забеляза Маги, бяха тъмни почти колкото косата му. Гъсти черни вежди се извиваха над тях в саркастична дъга. Ноздрите на тесния аристократичен нос леко се разширяваха, сякаш отвратени от вонята на мръсните тела, която се смесваше с дима и миризмата на застоял алкохол. Грижливо изваяните устни стояха като безупречна права линия на лицето, което изглеждаше непривикнало да се усмихва.

— Моля, седнете, госпожице Монтоя — покани я той. Акцентът му беше странен.

Маги седна. Господата я последваха. След около две минути тя дойде до заключение, че те искат просто да я гледат. Реши, че има правото да си позволи същата грубост спрямо, тях и започна да ги оглежда. Въпреки скъпите си дрехи, добре оформената коса и чистите ръце, младият мъж беше човек, когото не би желала да разсърди ненужно. Хубавото сако криеше широки рамене и силен гръден кош. Известна твърдост бе оставила отпечатък върху чертите му и влизаше в противоречие със светския му външен вид. Той считаше за даденост силата — реши Маги — както физическата, така и онази, която се дължи на парите и на произхода на човека. Навярно се възползваше от нея най-ефективно и в двата варианта.

Приятелят на чернокосия господин изглеждаше с по-мека душа. С посивели коси, слаб, но с добро телосложение, той можеше да бъде на четиридесет и пет, както и на шестдесетте години. Лицето му й напомни кукумявка — кръгло, любопитно и интелигентно. В пъстрите му очи проблясваше интерес, а на тънките му устни през цялото време играеше доволна усмивчица.

Изведнъж Маги се почувства недодялана. Обикновено не се замисляше много за външния си вид. Знаеше, че лицето и формите й не отговарят на модната представа за красота. Ежедневната битка за прехрана беше направила фигурата й много слаба и жилава. Ръцете й бяха загрубели от годините, прекарани в търкане на подове и миене на чинии, а естественият прасковен цвят отдавна си бе отишъл от лицето й под въздействието на студения зимен вятър, горещото лято слънце, дима и мръсотията в кръчмите и бордеите, където бе работила. Не беше водила правилен начин на живот и това се виждаше. Единственото нещо в нея, за което можеше да се каже, че е красиво, беше гъстата черна естествено къдрава коса, която се спускаше по раменете и гърба й. Очите й също не бяха лоши. Всъщност веднъж един мъж ги бе оприличил на две звезди, светещи в непрогледна нощ — но тогава той беше пиян и навярно изобщо не знаеше какво приказва.

— Извинете ни за грубото поведение, госпожице Монтоя — наруши тишината чернокосият господин. — Чакаме тук, отдавна, за да се срещнем с вас, и… искам да кажа, вие и вашият танц правите впечатление, което е… доста поразяващо. — По усмивката на възрастния мъж личеше, че се забавлява.

— Казвам се Кристофър Бъроуз Талбът — каза чернокосият. — Моят придружител е господин Питър Скарбъроу.

— Щастлив съм да се запозная с вас, почитаема госпожице. — Скарбъроу говореше със същия акцент.

— Луиза ми каза, че желаете да разговаряте с мен, но още сега искам да ви предупредя, че не спя с клиенти. Ако желаете нещо такова, наоколо има достатъчно места, където можете да оставите парите си и да си изберете каквото желаете. Аз не съм за забавление!

Талбът повдигна вежда многозначително.

— Това е утешително — заяви той.

— Драга моя, мажете да бъдете сигурна, че нямаме непочтени намерения спрямо вас — засмя се Скарбъроу.

— Има ли тук някакво място, където бихме могли да разговаряме насаме? — Талбът огледа намръщено претъпканата кръчма.

— Няма такова място! — За каква ме вземат тези, запита се Маги. Може би за някаква наивна госпожичка, която ще захапе въдицата? — Вижте какво, господа, ако ще си приказваме за нещо, хайде изплюйте камъчето и толкова! Не мога да стоя тук цяла вечер!

— Да го изплюем ли? — Устата на Талбът се изви в язвителна усмивка.

— Така де! Хайде започвайте!

Талбът поклати глава. Изражението му беше едновременно тъжно и доволно.

— Мисля, че за вас ще е действително от полза да чуете онова, което искаме да ви кажем. А това не е подходящо място за нашия разговор. Бъдете сигурна, че нямаме никакви намерения спрямо вас, искам да кажа спрямо частните ви услуги… С нас ще бъдете в безопасност.

— Можем да разговаряме тук.

— Наистина, госпожице Монтоя…

Останалата част от думите му премина покрай ушите й, защото в този миг тя съзря Джак Морли, който си пробиваше към тяхната маса. Гадният навлек беше опасен! Маги се бе надявала, че ще я остави на мира няколко дни, докато успее да събере поне част от парите, които му дължеше. Но ето че той идваше, наежен като пес с вирната опашка.

Маги се изправи толкова бързо, че столът й едва не се прекатури.

— Да вървим! — подкани тя Талбът.

— Какво?

— Нали искахте да отидем някъде? Хайде да тръгваме!

Мъжете станаха, видимо озадачени от неочакваната промяна на решението й.

— Имате ли нещо за намятане?

— Какво да имам?

— Наметало или някакъв шал? Нощем е студено.

— Не. — Маги тръгна към вратата. Морли беше вече съвсем наблизо.

— Така ще замръзнете. Можем да ви почакаме, докато си вземете нещо, за да се загърнете.

Маги сграбчи двамата мъже под ръка и ги затегли към вратата, зад която ги очакваше мразовитата ноемврийска нощ.

— Не се тревожете за мен! Аз съм издръжлива.

— Така и предположих — каза Талбът двусмислено.

Маги беше премного заета, за да усети студа. Тримата забързаха по калната улица и се отправиха към търговската част на града. Един поглед назад я увери, че Джак не ги е последвал. Сега тя трябваше да се отърве от двамата чужденци. Ако отсъстваше за следващото представление, Луиза щеше да й ореже надницата, независимо от приятелството им. А и много щеше да се разтревожи, когато разбереше, че Маги е излязла от кръчмата. Луиза знаеше, че тя може да се погрижи за себе си в почти всякаква ситуация, но тази нощ всичко беше много необичайно.

Преди Маги да успее да измисли благовидно извинение, за да се върне, тримата стигнаха до мястото, закъдето се бяха запътили. Намираше се на съвсем късо разстояние от Маркет Стрийт, но ги разделяха светове. Това бе луксозният хотел „Уиндзор“. Когато влязоха през двойната врата на централния вход, Маги не успя да се сдържи и направо зяпна от удивление. Краката й потънаха в червения плюшен килим. Мебелите изглеждаха твърде прекрасни, за да се седи по тях. Върху облепените с тапети стени имаше огледала с рамки от диамантен прах. През една леко открехната двойна врата тя успя да зърне част от балната зала с кристалните полилеи й блестящия паркет на пода.

В разкошното фоайе посетителите бяха изискани като мебелите. На едно канапенце внушителен господин четеше „Роки Маунтин Нюз“. Малко по-настрана от него стоеше дама във вечерен тоалет и играеше нетърпеливо с ръкавиците си, докато придружителят и търкаше някакво петънце върху сакото си. Още няколко мъже и жени с впечатляващо облекло и безупречни прически стояха или седяха във фоайето, отдадени на елегантността си.

— Мили боже! — Това беше единственото, което Маги можа да измисли, за да изрази своята почуда.

— Да вървим! — Кристофър Талбът я побутна напред.

Когато Маги и нейните придружители влязоха във фоайето, всички очи се обърнаха към тях. Дамата с ръкавиците повдигна ръка към устата си, сякаш да се предпази от някаква неприятна миризма.

— Бих искал да ви кажа нещо, господине. — Служителят на рецепцията се постара лицето му да остане безизразно, докато даваше ключа на Кристофър. — Ъъъ… лорд Талбът…

Лорд Талбът? Маги премигна от изненада. Нима той беше истински лорд? В какво се беше забъркала този път?

— Ъъъ… младата дама едва ли е подходяща… — Той млъкна, защото Кристофър му хвърли унищожителен поглед, достоен за истински лорд. — Ние мислим за нашата репутация, господине — продължи служителят. — Този хотел е изискан. Не можем да позволим тук да влиза кой да е…

Маги не дочу отговора на Кристофър, но служителят пребледня и кимна почтително след тях, когато се отправиха към стълбите.

Два етажа по-горе придружителите на Маги я въведоха в стая, която беше поне десет пъти по-голяма от нейната спалня. Мебелите бяха луксозни, както онези във фоайето.

— Господи! — възкликна Маги. — Само двамата ли спите в тази огромна стая?

— Това е моята стая — отвърна Кристофър. — Спалнята на господин Скарбъроу е съседната. — Той посочи междинната врата.

— Какво разточителство на площ, нали?

Кристофър въздъхна. Питър Скарбъроу изглеждаше угрижен.

— Вие истински лорд ли сте?

— Титлата на лорд Кристофър е по наследство, а не по закон — обясни й Скарбъроу. — Неговият баща е пер. По-точно той е херцог Торингтън. Но Кристофър е съвсем обикновен човек, като вас самата.

— Не мисля, че бих стигнал дотам! — сряза го Кристофър.

— Какво означава „пер“?

— Благородник, драга моя. — Гласът на Скарбъроу беше търпелив, за разлика от изражението на Кристофър.

— На коя страна?

— Англия, госпожице Монтоя. Знаете ли къде се намира Англия? — В думите на Кристофър прозвуча съмнение.

— Знам, разбира се! — Маги имаше известна представа. Англия беше по-далеч от Ню Йорк.

Скарбъроу тревожно сбърчи чело и погледна Кристофър.

— Не знам дали нямаше да е по-уместно да разговаряме на друго място, момчето ми. Не мисля, че най-разумното нещо е една неомъжена девица да бъде заведена в стаята на мъж.

Кристофър се засмя.

— Не вярвам репутацията на госпожица Монтоя да пострада чак толкова много…

— Аз имам добра репутация! — Маги не хареса начина, по който той произнесе това, сякаш й се подиграваше.

— В това съм сигурен! — Кристофър си наля бренди от бутилката, поставена върху нощното шкафче.

Маги отново не хареса тона му. Всъщност започваше вече да мисли, чене харесва него самия. Тя скръсти ръце на гърдите си.

— Ето, аз съм тук. По-уединено кътче от това не можете да намерите. По какъв въпрос искате да говорим?

Английският лорд отпи от брендито и с бавно движение постави чашата на масата. След това удостои Маги с един от онези преценяващи погледи, които я бяха стреснали в кръчмата.

— Точно така, госпожице Монтоя. Време е да се захванем с работата, заради която сме тук.