Наследницата на Монтоя

Пета глава

Санта Фе се оказа много по-различен от очакванията на Маги. За разлика от Денвър, който беше нов и все още недооформен, Санта Фе имаше зад гърба си почти три столетия история. Разположен във висока котловина, оградена от разработени поля, покрити с борови гори, планини и високата пустиня, този град беше предмет на спор между достопочтеното старо и крещящото ново.

Четиримата наеха карета от гарата и докато пътуваха, Маги се възхищаваше на устремното ново и на затрогващата традиция. Старата капела „Св. Мигел“ съжителстваше с новата катедрала „Св. Франсис“, която, на свой ред, бе построена върху старата испанска църква „Ла Парока“. Губернаторската резиденция, непретенциозна едноетажна сграда, беше приютявала управниците на Ню Мексико от началото на седемнадесети век, а канторите, магазините и хотелите по „Плаца“ изглеждаха така, сякаш се намираха там от времето, когато страната е била завладяна от испанците. Навсякъде из града големи викториански къщи и търговски сгради никнеха безцеремонно сред внушителната испанска архитектура. Наименованията на много от фирмите също бяха доказателство за това, че като много други сравнително нови градове в. Америка Санта Фе представлява конгломерат от различни култури. Английските, немските, еврейските и американските наименования по табелите бяха почти толкова, колкото испанските и макар че най-влиятелната църква в града беше католическата катедрала „Св. Франсис“, епископалната, методистката, баптистката и презвитерианската също бяха добре представени.

Кристофър даде указания на файтонджията как да стигнат до една широко разгъната жилищна сграда на изток от търговската част на града. Къщата беше построена на върха на покрит с хвойни хълм, който се спускаше към реката Санта Фе и имаше великолепен изглед към планините на север и изток и към високата пустиня на юг и на запад. Маги още в първия миг беше очарована от трите керамични камбанки, който висяха от покрива на верандата и звъняха нежно при всеки полъх на вятъра. Кристофър наблюдаваше как тя докосва с пръст една от тях, при което се разнесе ясен звън.

— Прави ги един човек, който живее нагоре по пътя — обясни Кристофър и се запита как е възможно да изпитва удоволствие от детинската й радост.

Маги се стресна, когато масивната дъбова врата се отвори и снажна мексиканка с посивели коси направи почтителен реверанс.

— О, здравейте! — Маги поздрави икономката прекалено фамилиарно. — Събудихме ли ви? Извинете.

Кристофър сподави усмивката си.

— Буенос ночес2, сеньорита. — Икономката, добре обучена домашна прислужница, която бе служила във висшите класи почти през целия си живот, се обърна към Маги със съответстваща резервираност. — Ние очаквахме вашето пристигане, не сме си лягали.

— Буенос ночес, Изабел. — Британският акцент на Кристофър се смесваше странно с испанския.

— Сеньор! — Тя отново направи реверанс. — Получихме писмото, с което ни съобщавате, че пристигате тази вечер. Хуан е готов да сервира вечерята, щом пожелаете.

— Благодаря ви, Изабел. Педро тук ли е?

— Да, в кухнята.

— Моля, кажете му да внесе куфарите ни от каретата.

— Да, сеньор. — Изабел погледна с любопитство новата си господарка, кимна и отиде да изпълни нареждането.

Маги пристъпи в просторната стая, която служеше едновременно за вестибюл и салон. Бавно се завъртя, за да я разгледа. Чисто бели стени и черно дърво. Единствено огромните прозорци, затворени с капаци за през нощта, нарушаваха строгата линия. На светлината на газената лампа лъснатият под блестеше в оголените пространства между килимите и рогозките.

— В това крило има четири стаи — обясни Кристофър. — Тази стая, библиотека, трапезария и стая за закуска. От другата страна на вътрешния двор има четири спални.

— Май няма много мебели — отбеляза Питър.

— Спалните са обзаведени, макар и спартански. Помислих си, че Маги може би ще пожелае да подреди къщата по свой вкус. Смятам да я купя. Ще ние необходимо място, което да бъде по-близко до цивилизацията от ранчото.

— Аз ще трябва да я обзаведа по моя вкус?! — Маги изглеждаше като дете, което току-що е получило подарък. Очите й грееха. — Но аз не притежавам вкус! Единственото обзавеждане, което съм правила, беше да си да си избера легло в склада, в който спях.

Кристофър беше прекалено изкушен да се усмихне на нахалството на малката хитруша.

— Сигурен съм, че притежавате някакъв вкус, Маги. Просто досега не сте го открили. Госпожа Гутиерез ще ви помогне да го направите.

— А вие имате ли достатъчно пари? Казахте, че семейството ви е в затруднено положение.

— Убеден съм, че имаме достатъчно пари, за да обзаведем малка къща като тази.

— Казвате, че тази къща е малка?! — Маги се завъртя с широко разперени ръце.

— Достатъчно малка е.

Кристофър гледаше как Маги тича от прозорец на прозорец. На първия разтвори капаците и вдъхна хладния въздух, като се възхити гласно на свежия полъх от реката. На втория се спря, за да погледа навън и да се усмихне на луната.

— Онази врата — показа й той — води към вътрешен двор, който местните хора наричат липито. Къщата е построена около него. Крилото със спалните е от другата му страна.

Маги отвори вратата и възкликна от удоволствие при вида на малкия фонтан, дърветата и храстите в неголемия вътрешен двор. След това се обърна към салона и го измери с поглед. Кристофър си представи как умът й кипи от идеи как да изхарчи парите му за килимчета, висулки по стените, маси, столове и кушетки. Горещо се надяваше, че когато тя приключи, къщата няма да заприлича на бордей. Но всъщност това нямаше значение за него, утеши се Кристофър. Маги щеше да живее в къщата много по-дълго от него, така че важното беше тя да се чувства удобно в нея. Щом веднъж нещата тръгнеха гладко и той се върнеше в Англия, нямаше да е необходимо повече, да се безпокои за маниерите, вкусовете и нахалството на Маги, както и за фамилиарното й отношение с прислугата.

Кристофър изпита известно съжаление и това го изненада. Задачата му щеше да бъде много по-лесна, ако Маги се бе оказала неприятна, грозна или дори посредствена хубавица. Кристофър намираше красивите жени за отегчителни. Те мислеха твърде много за външния си вид й прекалено малко за света около тях.

Но Маги Монтоя не приличаше на нито една от жените, които той познаваше. Въпреки синята й кръв, в нея нямаше фалшива изтънченост. Беше дяволски непредсказуема, ексцентрична, понякога груба, често с лоши маниери и явно небрежна към вида и облеклото си. Привлекателна по начини, които варираха от дяволитост до открита сексапилност — в зависимост от настроението й. Аристократичните й предци я бяха белязали с хубави черти, удивителна интелигентност и гордост, която направо не се побираше в границите на разумното.

Вечеряха набързо в кухнята — единственото помещение, в което имаше маса. Въпреки лукса в частния вагон, пътуването от Денвър до Санта Фе се оказа изморително. Бяха тръгнали рано сутринта и пристигнаха късно вечерта. Четиримата хапнаха студено телешко, сирене и зеленчуци почти без да разговарят. Кристофър отпрати Изабел и Хуан да си легнат веднага след като сервираха храната.

След вечеря той показа на Маги и Луиза спалнята — обзаведена в неговия собствен спартански стил, — която двете жени щяха да споделят до венчавката след една седмица. За Питър имаше стая в противоположния край на крилото със спалните, а в името на благоприличието Кристофър щеше да живее до венчавката в хотел „Ексчейндж“. Той не желаеше някой в Санта Фе да се усъмни в коректността на намеренията му. Дори най-малката сянка върху честта на Магдалена можеше да навреди на благосклонното отношение към иска за нейната поземлена собственост. Предвид това, след като показа на Маги спалнята й, Кристофър учтиво я помоли да поговорят насаме в салона.

— Защо ще отседнете в хотел? — попита го тя с неподходяща за дама директност.

— Да живея тук преди венчавката ще бъде крайно неблагоприлично.

— Питър ще живее тук.

— Питър няма да се жени. Освен това той ще спи в противоположния край на къщата.

— Вие можете да спите при него.

— Маги, благоприличието изисква да спя на друго място и това е всичко. След венчавката с вас ще се нанесем в голямата спалня й всичко ще бъде благопристойно.

— Ще бъдем благоприлични във всяко отношение!

Въпреки дяволитата й усмивка, Маги му се стори малко притеснена от факта, че двамата ще спят в едно легло. Кой знае какви грубости е трябвало да изтърпи в предишния си ужасен живот, каза си Кристофър. Но колкото и да бе странно, усети, че изпитва съжаление към нея.

Бих искал да поговоря с вас точно за благоприличието, Маги.

Тя въздъхна.

— Моля да ме изтърпите за малко. Вече съм изоставил всякаква надежда, че ще се научите да се държите като дама, отгледана в добро общество. Беше неблагоразумие от моя страна да очаквам това от вас.

— Аз мога да се правя на дама не по-зле от всяка друга!

— Няма съмнение. Вие сте талантлива артистка. Но не ви е присърце да бъдете дама, нали?

Маги сви рамене.

— Според мен е глупаво по цял ден да се разнасям в модни корсети и турнюри и да лицемеря. Както и да водя светски разговори и да се преструвам, че само защото съм дама, не знам неща, които са ясни за всеки човек с очи и уши… Но вие не се безпокойте! Аз ще направя каквото се иска от мен.

— Не се съмнявам, че ще се опитате да го сторите, Маги. Онова, което бих искал да запомните, е, че до момента, в който, бъде разрешен вашият иск, трябва да положите всички усилия, за да живеете така, както изисква името на вашето семейство. Искаме никой да не се усъмни в това, че вие сте истинска внучка на Рамон Батиста де Монтоя.

— Аз не се срамувам от себе си. — Лицето на Маги придоби замислен вид. Тревожна бръчка раздели веждите й и припомни на Кристофър за първия ден, в който я срещна. Беше я примамил да се спазарят с обещанието, че кръчмарската танцьорка от „Лейди Лак“ ще си отиде завинаги и никой няма да знае, че жената, която той ще отведе в Ню Мексико, някога е вирила крака в денвърски бар.

— Не става въпрос да се срамувате — отвърна той, като се опитваше да успокои тревогите й. — Играем много опасна игра, Маги, и не бихме искали да дадем каквото и да било преимущество на противниковата страна.

— Каква противникова страна?

— Сигурен съм, че Харли ще направи всичко възможно, за да запази земята, която взе от брат ми.

Тя мълчеше.

— Аз ще разглася, че след смъртта на вашата майка сте живели при приятели в Денвър. Това не е самата истина, но е много близко до нея.

— А Луиза?

— Далечна братовчедка, която е ваша компаньонка.

Лукава усмивка за миг озари лицето на Маги и не остави дори сянка от притеснение.

— Знаете ли, Кристофър, въпреки всички ваши приказки за чест, морал и прочие, вие сте същият като мен.

Тонът й беше по-скоро похвален, а не осъдителен. Все така усмихната, тя се обърна и тръгна към вратата с валсова стъпка, като си тананикаше тихичко.

Кристофър я изпрати с недоумяващ поглед.

Венчавката щеше да се състои на шестнадесети април в Епископалната църква. Маги почти нямаше време да мисли за предстоящото събитие. Трябваше да избере венчална рокля, след което следваше проба, проба и пак проба. Трябваше да обзавежда къщата, а това означаваше ходене по магазините, избиране по каталог на столове, маси, кушетки, бюфети, пердета, килими и картини. Кристофър с готовност одобряваше всичко, което тя пожелаеше да купи. Отначало Маги беше поласкана от факта, че той й се доверява, но скоро й стана ясно, че това изобщо не го интересува. Светлата слънчева къща с огромни прозорци, уютният вътрешен двор и скалистите, покрити с хвойна околности, които се спускаха към река Санта Фе, никога нямаше да се превърнат в дом за Кристофър. Неговият дом беше Англия — място, претъпкано с красиви замъци и благородни дами и господа с добри обноски.

Два дни преди венчавката губернаторът на територия Ню Мексико даде прием в чест на сина на английския херцог и бъдещата му съпруга в губернаторската резиденция. Тя беше достоен пример за смесването на различните култури в Санта Фе. Построена от испанските завоеватели в началото на седемнадесети век, нейната обикновена фасада беше осъвременена с портик, чиято гордост бяха обърнатите колони и балюстрадата във викториански стил.

— Този път не си събувайте обувките! — предупреди Кристофър своята годеница, когато каретата, купена от него предния ден, спря на „Плаца“ и те слязоха.

При спомена за бала на Тейбър в Денвър Маги изпита страх, че и тази вечер почтените матрони от доброто общество ще се втурнат да ласкаят Кристофър, а нея ще гледат като дивачка.

— Не се тревожете, Ваша светлост. Тази вечер е твърде студено, за да ходя боса.

— Надявам се също така, че няма да се търкаляте по тревата!

Тя долови в гласа му остра нотка, която я накара да се запита дали и той не изпитва неудобство, когато мисли за това как я бе целунал боса на тревата.

— Впрочем, тъй като след два дни ще се оженим, би трябвало да започнете да ме наричате по име.

— Да, Ваша премогъща светлост!

— Маги!

— Да… Кристофър. — Беше й приятно, че успява да го извади от равновесие поне за малко. Когато това се случеше, той не изглеждаше толкова страшен. — Всички дами ви ласкаят заради титлата. Помислих си, че и аз трябва да правя същото.

— Дръж се прилично, хитрушо!

Губернатор Лайънъл Шелдън ги посрещна лично. Сърдечно се здрависа с тях и пренебрегна всякакви формалности.

— Кристофър, радвам се, че сте сред нас. Толкова много хора искат да ви видят! — Той се обърна към Маги с любопитство. — А това навярно е наградата, която от толкова дълго време криете! Госпожице Монтоя, наистина ми е много приятно да се запозная с вас. Какъв срам — сред нас да се появи такава прекрасна дама и някакъв чужденец веднага да я отвлече.

Трапчинките на Маги засияха в усмивка.

— Вие ме ласкаете, Ваше превъзходителство.

— В никакъв случай! Маги, нали така ви казват? Мога ли да ви наричам Маги?

— Всъщност името ми е Магдалена. Но ще ми бъде приятно, ако ме наричате Маги!

— Ще я открадна за малко от вас, Кристофър. Тук има един господин, който е познавал дядото на Маги, и аз бих желал да я представя. А също така — очите на губернатора блеснаха закачливо — поне една дузина дами очакват с нетърпение да се запознаят с истински английски лорд.

— Моля, вземете я! Много скоро ще имам пълен монопол над нея.

— Такъв е животът. Ще се грижа за нея, обещавам ви! — Губернаторът пое ръката на Маги. — Насам, драга моя! Какъв срам — да живеете в Денвър през всички тези години, без да знаете за семейните ви владения. Ако бяхте в Санта Фе…

Губернаторът отведе Маги и гласът му се изгуби в глъчката.

— Лорд Кристофър, радваме се да ви видим отново в Ню Мексико!

Кристофър се огледа. Госпожа Мануел Кориегас, известна знатна дама в Санта Фе, с която се бе запознал по време на предишното си посещение, беше застанала точно зад него. Усмихваше му се блажено. До нея стоеше дама на средна възраст с прибрани нагоре коси.

— Да ви представя госпожица Консуело Чавез, Ваша светлост. Фамилията Чавез живее в Санта Фе от времето преди революцията през хиляда шестстотин и осемдесета година.

Кристофър се наведе над ръката на дамата.

— Щастлив съм да се запозная с вас, госпожице Чавез. Ако изобщо успея да откъсна годеницата си от губернатора, сигурен съм, че и тя ще пожелае да се запознае с вас. Магдалена също има семейна история, която се простира далеч в миналото на тази страна.

С крайчеца на окото си Кристофър следваше пътя на Магдалена сред поканените, докато самият той разговаряше с госпожа Кориегас, госпожица Чавез и всички други, които се тълпяха наоколо, за да се запознаят с истински английски лорд. Маги беше изключително чаровна, забеляза той с удоволствие. Луиза беше укротила черната коса на момичето, прибирайки я на върха на главата й, откъдето цял водопад от грижливо сресани къдрици се спускаше грациозно. Дамите от тълпата изглеждаха готови да притиснат към гърдите си малката кокетка като своя дъщеря, а мъжете… хъм, в усмивките, който й отправяха, нямаше нищо бащинско. Кристофър си призна, че изпитва ревност. Ако семейство Талбът можеше да види Маги в този миг, то щеше да си помисли, че Кристофър, освен че е възвърнал земята на Стивън, се е сдобил и с идеална съпруга. Но роднините му нямаше дори да подозират какво малко чудовище се криеше зад приятната външност.

В другия край на стаята Маги също беше изненадана, че приемът й харесва. Обществото в Санта Фе, въпреки древното си наследство, беше по-дружелюбно от самозваните аристократи в Денвър. Маги се запозна с мъже и жени, потомци на първите испански колонизатори. Сред тях имаше немски търговци, банкери от Изтока, скотовъдци, пристигнали наскоро от Тексас, и един приятен посредник, който с гордост заяви, че е евреин. Никой не се взираше неодобрително в нея, защото не принадлежала на неговия изключителен клан. Дамите бяха мили и доброжелателно настроени. Господата се отнасяха към нея с галантност, която не можеше да прикрие възхищението им. Караха я да се чувства привлекателна и женствена по начин, много по-различен от онзи, с който беше свикнала сред похотливите посетители на „Лейди Лак“.

— Забавляваш ли се, скъпа моя? — Гласът на Кристофър се намеси в паузата на разговора, който тя водеше с един помощник в канцеларията на губернатора.

Маги дари Кристофър с триумфираща усмивка. Надяваше се той да е забелязал, че хората тук се отнасят към нея с уважение.

— Забавлявам се страхотно, благодаря. — Ако не познаваше добре Кристофър, можеше да си помисли, че блясъкът в очите му се дължи на ревност.

— Отлично!

— Познаваш ли господин Макоски от канцеларията на губернатора?

— Не съм имал удоволствието.

Когато двамата мъже се здрависаха, Маги забеляза, че усмивката на господин Макоски сякаш избледня. Каменното изражение на Кристофър навярно имаше някакво отношение към неудобството, което младият човек изпитваше. Към него трябваше да се прибави и собственически прехвърлената ръка на англичанина през кръста й. Маги едва не подскочи, когато я усети върху себе си. Може би Кристофър не беше толкова безразличен към нея, помисли си тя.

— А, ето го и господин Андерсън! — възкликна Макоски, доволен, че може да отвлече вниманието им. — Той е от канцеларията на главния инспектор.

— Значи отново сте сред нас, Ваша светлост! — Андерсън поздрави Кристофър. — А това може би е госпожица Монтоя?

— Запознайте се е моята годеница, Магдалена Тереза Мария Монтоя.

— Приятно ми е, госпожице Монтоя. Чудесно е, че старата фамилия Монтоя е представена от такава прекрасна дама.

Маги едва успя да се сдържи да не се усмихне победоносно на Кристофър.

— Ваша светлост, хъммм… питам се дали бихте ми обяснили нещо, което ми направи впечатление миналата седмица.

— Стига да мога.

— Преди няколко месеца с вас разговаряхме за това, че единствените хора, които понастоящем обработват част от земята на дарението Монтоя, са семейство Харли — Теодор и неговият син Тод. Но известно ли ви е, че преди време в ранчото, което сега е собственост на Харли, живееше ваш съотечественик?

— Да, известно ми е.

Сърцето на Маги се сви. Планът им беше разкрит! Обществото на Санта Фе щеше да ги изхвърли от Ню Мексико.

— По някакво стечение на обстоятелствата бившият притежател на ранчото се казваше Стивън Талбът. Преди една година той прехвърли правото за ползване на Харли и след това изчезна.

Лицето на Кристофър застина в строга маска. Маги усети как ръката му се стяга около кръста й.

— Стивън Талбът се самоуби, след като загуби тази земя на покер срещу Теодор Харли. Той беше мой по-малък брат.

Андерсън кимна, сякаш признанието на Кристофър потвърждаваше нещо, което отдавна бе подозирал.

— Моите съболезнования, Ваша светлост. Не можех да не се запитам защо един англичанин чужденец в тази страна, изразходва толкова време и усилия, за да открие наследницата на това дарение.

— Семейство Талбът не може да си позволи да остави без отговор такова поражение. Но мотивите за моето разследване не оспорват ни най-малко легитимността на иска от страна на госпожица Монтоя.

— О, аз не виждам никаква причина да оспорвам дали госпожица Монтоя е точно това, което вие и вашата значителна по обем документация твърдите.

Маги въздъхна с облекчение. Не можеше да повярва, че Кристофър е толкова откровен за своята двуличност.

— Всъщност трябва да ви поздравя, господине, че сте намерили такъв хитър начин да си възвърнете онова, което вашият брат е загубил. Малцина са онези, които биха изпитали съжаление към семейство Харли. Тод не е лош човек, предполагам, но мнението на хората за Теодор е ужасно. Дарението Монтоя е една от най-хубавите земи за паша на територията. На другите скотовъдци не им е приятно да виждат как тя се прахосва от човек, който предпочита да пълни дома си с лукс пред това да се грижи за добитъка.

Маги слушаше разговора с растящо удивление. Магдалена Монтоя се бе превърнала в поземлено дарение на два крака Андерсън смяташе, че единствената причина Кристофър да се ожени за нея е ценната земя. Годеникът й не отрече това дори от благоприличие. А което беше още по-лошо — Андерсън, изглежда, се възхищаваше на англичанина за неговия дяволски план.

За свое огромно огорчение, Маги забеляза, че разговорът се слуша от голям брой хора. Изведнъж й се стори, че жените, които преди това я оглеждаха завистливо, сега й съчувстваха. А мъжете — дявол да ги вземе с техните бакалски души! — закимаха одобрително, когато Кристофър призна без никакви заобикалки, че женитбата му не е нищо друго, освен средство да се сдобие със земя. Той можеше да е откровен пред нея за мотивите си, но как смееше да ги споделя с тези хора, които доскоро смятаха, че тя заслужава известно уважение заради самата себе си.

— Кристофър — презрително каза тя, — имам ужасно главоболие. Бих искала да си тръгна.

Той сбърчи чело и я изгледа с мълчалив упрек. Тя присви очи.

— Ако не си тръгнем, ще ми стане много зле.

— В такъв случай — отвърна той студено — ще трябва да се сбогуваме с домакините. Извинете ни, моля. — Стисна ръката й като в менгеме. Докато търсеха губернатора и съпругата му сред гостите, на Маги й се струваше, че всички очи са вторачени в нея. Всички съжаляваха бедното девойче, което беше човешката равностойност на парче земя в Ню Мексико.

Нощта беше черна като душата на дявола и напълно отговаряше на настроението на Маги. Бяха изминали повече от двадесет и четири часа, откакто лорд Талбът разкри пред обществото в Санта Фе, че младоженката е цената, която той трябва да плати, за да се сдобие с едно парче земя. Гневът и унижението на Маги не намаляваха. През целия ден беше сърдита и не излезе от стаята си.

Взря се в овалното огледало до гардероба. Никога не бе мислила много за външността си. Запита се какво в нея е толкова непривлекателно, че лорд Кристофър Талбът — а както изглежда, и всички, с които се бе запознала — смяташе притежанието на земята за най-доброто й качество. Тя се загледа в тъмните би влажни очи, за които винаги бе мислила, че са доста хубави. Устата й беше твърде широка наистина. Вирнатият нос придаваше на лицето й дяволито изражение. Буйната къдрава коса стърчеше безнадеждно, освен в случаите, когато Луиза се заемаше с нея. Но като цяло от врата нагоре тя не беше чак толкова непривлекателна. Бе виждала много по-грозни жени от себе си.

Маги огледа фигурата си в огледалото, завъртя се, за да се види и отзад, след това застана отново с лице към него. Бе понапълняла, откакто бе започнала да се хранило три пъти на ден, и фигурата й не беше в никакъв случай лоша. Набраната пола подчертаваше тънкия й кръст и движението на бедрата й. Свободната памучна блуза падаше грациозно на гърдите й. Не беше надарена като някои от известните проститутки на Маркет Стрийт, но всеки мъж щеше да забележи още в първия миг, че е жена.

Какво се иска от една жена, за да бъде ценена заради самата себе си, питаше се Маги. Тази мисъл предизвика у нея неочаквано болезнен копнеж. Нима имаше друга причина, освен гордостта, която я караше да желае Кристофър Талбът да я поиска заради самата нея?!

— Няма да се примиря с това! — заяви тя. — Идеята не беше добра от самото начало. Трябваше да си остана в Денвър и да опитам късмета си.

Измъкна пътническата си торба изпод леглото, отвори чекмеджетата на скрина и започна да тъпче в нея ризи, гащи, чорапи и корсети.

„А какво ще стане с Луиза?“ — попита един глас в нея.

Маги отвори гардероба й започна да вади роклите.

„Какво ще стане с Луиза?“ — настояваше гласът.

Образът на Луиза с ръжен в ръка изплува в съзнанието й. В Денвър приятелката й щеше да бъде в много по-голяма опасност, отколкото тя самата.

— Добре де, дяволите да го вземат! — възкликна Маги, след което отвори торбата, изсипа бельото на кревата и върна роклите в гардероба. Тъмната нощ сякаш я пронизваше през отворения прозорец и й се подиграваше. „Погледни насам! — казваше й тя. — Бъдещето ти е черно и празно като това, което виждаш.“

Сякаш в отговор на тъмнината девойката се приближи към прозореца и облегна ръце на перваза. Нощната бездна бе погълнала хълмовете, дърветата и реката. Маги не виждаше нищо друго, освен тъмнина и отчаяние.

— Луиза може да остане в Санта Фе — каза тя към небето. — На нея ще й бъде добре тук.

Луиза нямаше да се омъжва за човек, който се интересува само от едно парче земя. Това беше проблемът, призна си Маги засрамена. Кристофър Талбът беше пленил глупавото й сърце, което не бе успяла да опази. Ако се омъжеше за него, нямаше да е в състояние да се съпротивлява на магията му. Щеше да подчини любовта си на човек, който не я желае.

— Тръгвам си — заяви Маги пред тъмното небе. — Не искам да бъда вързана за мъж, които си мисли, че съм поземлено дарение. Аз съм жена! Имам таланти, които Кристофър Талбът дори не може да си представи. Без него ще съм по-добре… Луиза ще ме разбере.

Маги натъпка отново бельото си в торбата, извади още една чанта изпод леглото и сложи в нея три рокли, които внимателно отбра от гардероба си.

„Ти бягаш!“ — обвини я вътрешният глас.

Тя закопча пелерината си, грабна торбите и духна лампата, преди да тръгне към вратата.

„Не бягам — обясни тя. — Но не искам да претърпя и други загуби.“

Стълбището беше тъмно. Маги слезе на пръсти. Часовникът, който тя, и Луиза бяха купили за полицата над камината, удари дванадесет. Всички бяха в леглата си, събираха сили за предстоящата голяма венчавка.

Маги остави торбите до, входната врата и се промъкна в библиотеката. Много лекичко отвори най-горното чекмедже, в което бяха парите за домакинството. Взе двадесет долара, като си каза, че ще ги върне на Кристофър, когато се установи някъде и си намери работа.

„Страхливка“ — обвиняваше я тъмнината.

— Не съм страхливка! — прошепна тя вбесена. — Не се боя от Кристофър Талбът. Просто не желая да се омъжа за този глупак!

„Никога досега не си бягала от нищо“ — продължаваше да настоява гласът.

— Защото не съм познавала Кристофър Талбът — заяви тя.

„Хлапачка!“

Това беше прекалено! Никой никога не я бе наричал така.

— Не съм хлапачка! — изръмжа тя и тръгна към торбите на входа. — Аз съм само… — Погледът й спря върху багажа. Бе обещала да се омъжи за Кристофър Талбът и всеки знатен човек в Санта Фе щеше да отиде сутринта в Епископалната църква, за да види как синът на английския херцог се жени за наследница на петстотин хиляди акра земя в Ню Мексико. Беше обещала… А ето че бягаше. — Хлапачка съм — призна си тя, седна върху торбите и унило облегна брадичка върху дланите си.

„Можеш да го биеш на собствената му игра — предложи й гласът от тъмнината. — Човек, който не признава, че има чувства, често оставя сърцето си незащитено.“

Какво сладко отмъщение за унижението, което й бе причинил! Сърцето му ще бъде безнадеждно завладяно от нейния чар, а тя ще разгласи надлъж и нашир, че се е омъжила за него само за да си вземе земята.

„Маги, ти можеш да го накараш да те обикне! — повтаряше гласът в главата й. — Дори ще му направиш услуга!“

Маги взе торбите и се качи на пръсти по стълбите. Утре е моята венчавка, началото на едно предизвикателство, каза си тя. Кристофър Талбът не знаеше какво го очаква.