Наследницата на Монтоя

Шестнадесета глава

Старият херцог беше получил три подобни удара през последните две години. Диагнозата, поставена от доктор Томас Холоуей, беше апоплексия на мозъка в резултат на сърдечни смущения. След всеки пореден случай той ставаше по-слаб и по-объркан. Сегашният удар беше толкова пагубен, че поставяше оцеляването му под въпрос.

Доктор Холоуей го наблюдаваше непрекъснато почти седмица. Оставяше го само колкото да хапне или поспи няколко часа в стаята, определена за него. Всички в къщата бяха сериозни. Не приемаха визити. Нямаше и разходки с каретата по Лейдис Мейл. Единственият посетител в Торингтън Хаус беше шивачът, на когото херцогинята заповяда да започне работа по траурното облекло за дамите и слугините. Маги мислеше, че херцогинята нарочно избързва, но Елизабет приемаше, че тя е просто практична.

— Страхувам се, че бедният татко няма да живее дълго — докосна платното с четка. — Стой мирно, Маги. Не мога да рисувам нещо, което подскача като скакалец.

— Не подскачам.

Градината беше обляна в матова следобедна светлина, която почти я накара да приеме, че понякога Лондон може да бъде красив.

— Имай търпение още няколко минути и ще свърша — обеща Елизабет.

Маги беше чувала това обещание и преди. През изминалите няколко дни прекарваха по няколко часа на ден в градината. Елизабет рисуваше, а Маги се опитваше да стои неподвижна.

— Наистина ли свършваш този път?

— Наистина свършвам. Обещавам.

— И тогава мога ли да го видя?

— Ще ми позволиш ли да го видя — поправи я девойката. По молба на Маги Елизабет бе продължила оттам, откъдето Питър бе спрял, задачата да я превърне в изтънчена дама. — Когато наистина свърша, можеш да погледнеш. По-рано те предупредих, че не доукрасявам моделите си, както повечето от художниците.

— Мисля, че сте я уловили точно.

И двете жени се огледаха, но никоя не се изненада. Доктор Холоуей влизаше през двойната френска врата. Лекарят често ги посещаваше по време на сеансите им. Беше млад мъж с приятно лице, с най-ясните сиви очи и едни от най-елегантните бакенбарди, които Маги някога беше виждала.

— Засрамете се, доктор Холоуей — протестира Елизабет. — Никой, освен художника, не трябва да вижда портрета, преди да е завършен.

— Изкуших се да хвърля един поглед — каза той с усмивка.

Маги никога не бе имала високо мнение за лекарите. Неколцината, които бе срещала на Запад, бяха шарлатани. Но доктор Холоуей като че ли беше от друг тип. Изглежда, наистина се грижеше за пациента и семейството му. Маги бе забелязала, че младият вдовец обръща особено внимание на лейди Елизабет Талбът.

— Приличам ли на себе си? — попита го Маги.

— Много си приличате — потвърди той. — Лейди Елизабет наистина е уловила блясъка в очите и вирнатата брадичка.

— Искам да видя. Не е честно…

— Седни, Маги! — нареди й Елизабет. — Можеш да видиш портрета, когато е готов. И вие също седнете, докторе. Дръжте се прилично. Кажете ни как е татко.

Доктор Холоуей ги увери, че херцогът бил толкова добре, колкото можело да се очаква. Вярваше, че пациентът е извън непосредствена опасност. Разказа им за теориите за лечение при подобни заболявания. Той самият вярвал, че на пациента трябва да се разрешава да се върне към нормалния си начин на живот веднага щом е възможно. Доктор Холоуей отговаряше задълбочено на въпросите на Елизабет и изглежда зачиташе мнението й. Всъщност той беше много внимателен към всичко, което тя казваше. Сякаш изобщо не забелязваше присъствието на Маги в градината.

— Готов ли е вече портретът? — попита Маги, като прекъсна спора между Елизабет и лекаря относно стила на последния портрет на кралица Виктория.

— Какво? — Елизабет — се обърна към платното и разгледа работата си. — Да. Бих казала, че е завършен.

Маги стана благодарна, че може да раздвижи схванатите си мускули. Заобиколи, за да отиде зад Елизабет, и погледна портрета.

— Имате голям талант — заяви докторът. — Не са много известните портретисти, които биха могли да нарисуват лейди Кристофър като вас.

Маги трябваше да се съгласи. На портрета виждаше себе си. Не само чертите й бяха вярно предадени, но на лицето й бяха изписани амбиция, съмнения, радост и любов. И другите ли я виждаха така ясно?

— Забележително! Просто забележително!

Маги се чудеше дали доктор Холоуей коментира портрета или прекрасната лейди Елизабет. Беше много хубав човек — внимателен, образован, красив. Спомни си забележката на Елизабет за годеника й и изведнъж се натъжи.

Дните минаваха и състоянието на херцога се подобряваше. Доктор Холоуей се върна в собствения си дом и се задоволи с ежедневни визити у пациента си. В името на мира в дома Маги и лейди Торингтън временно прекратиха „военните действия“. Маги уважаваше скръбта й, която изглеждаше истинска. Катерина прекарваше времето си с херцогинята. Играеше ролята на пазач на апартамента й, давайки ясно да се разбере, че Маги не е желана там. Джеймс и Кристофър прекарваха по-голямата част от времето си в консултации със семейните адвокати, между които беше и Питър Скарбъроу, за да се уверят, че завещанието на херцога и другите документи, свързани с прехвърлянето на собствеността върху именията и титлата, са в ред.

Маги виждаше Кристофър само през нощта. След удара на херцога той стана мълчалив и се затвори в себе си. Два пъти се любиха — набързо и механично, сякаш Маги беше сърбеж, който той почесваше без желание.

Всяка сутрин Маги се събуждаше сама в леглото и всяка сутрин важният Грейс й съобщаваше, че лорд Кристофър е излязъл на езда. На десетия ден след удара на херцога Маги се събуди призори. Както винаги, леглото до нея беше празно. Намръщи се на мрачното утро и реши, че Кристофър е постъпил правилно. Ездата призори можеше да окаже добро влияние и на нейното душевно състояние.

Конюшните на Торингтън бяха почти толкова натруфени, колкото и къщата. Маги се съмняваше, че ще й позволят да язди някое от хубавите животни в нея, но сънливият коняр не трепна, когато тя поиска кон. Той изведе една пригладена дългокрака кобила. Лъснатите и подкови блестяха почти колкото безукорно лъснатите ботуши на слугата. На гърба й имаше седло за странично яздене. Маги, разбира се, беше виждала такава измишльотина и преди. Дори и в Американския запад благовъзпитаните жени обикновено яздеха настрани.

Но тя — никога.

Конярят й помогна да се качи, а после яхна един кафяв кон, който изглеждаше сънлив като него. На въпросителния й поглед той отвърна с покашляне:

— Ще ми иде работицата, ако ви оставя сама, милейди. Ако искате да бъдете сама, ще стоя далеч зад вас.

Изглеждаше толкова загрижен, че Маги го съжали.

— Хайде тогава… Как се казваш?

— Грийвс, милейди. Роби Грийвс.

По това време на деня градът изглеждаше като омагьосан. Маги разбра защо Кристофър е избрал ранните утрини за езда. С напредването на деня въздухът щеше да се изпълни с прах, в повечето случаи примесен с миризмата на конски изпражнения. Сега въздухът беше свеж и хладен, а градът — стихнал в очакване на изгрева. Почти никой не се виждаше по пътя за Лейдис Манли. Само няколко ранобудни ездачи се движеха бавно по пътеките на Хайд Парк.

Роби Грийвс я следваше мълчаливо. Присъствието му не пречеше на Маги да подреди мислите и чувствата си. Още не беше готова да признае, че идването, й в Лондон е грешка. Тук нямаше нищо, което да не може да завладее, ако й се дадеше достатъчно време и малко късмет. Много предизвикателства, но нищо, с което да не може да се справи.

Най-голямото предизвикателство беше херцогинята. Тази жена беше кисела като оцет, но имаше и своите слаби места. Катерина не беше по-неприятна, но колкото и да се пулеше и зъбеше, беше безобидна. Джеймс и Родни не бяха никаква пречка. Кристофър бе обещал да не отстъпва пред плахите опити на Джеймс да определи съдбата на Ранчо дел Рио и Маги вярваше, че ще удържи на думата си. А Родни — той беше проблем само за себе си. Ако лейди Торингтън беше толкова загрижена за семейството си, може би щеше да поговори с най-малкия си син.

Но даже през краткия си престой в Англия Маги бе успяла да научи, че пиянството, пилеенето на пари на хазарт и ходенето по жени са приемлива форма на аристократично забавление. Човек, роден във висшето общество, можеше да прави каквото си поиска. А тя дори да се научеше да се държи идеално, херцогинята пак щеше да продължава да я гледа пренебрежително.

Но Маги щеше да победи. Щеше да стане такава дама, че херцогинята — дракон щеше да се гордее да я нарича своя снаха, а Кристофър щеше да се чуди какво чак толкова е видял в бледото лице на Амелия.

Като че ли мисълта за Кристофър го бе извикала. Гласът му долетя до ушите й. Маги спря и се вгледа в една двойка ездачи, спрели недалеч от пътеката под огромен дъб. Позна ги по цвета на косата му и внимателно подредените руси къдрици на Амелия. Бяха доста далеч, но бризът довяваше гласовете им до нея.

С болезнено разтуптяно сърце Маги бутна коня зад прикритието на един храсталак и даде знак на Грийвс да стори същото. Сети се, че подслушването не подхожда на една дама, но това не я разтревожи.

— Кристофър — долетя гласът на госпожица Идеална, — трябва да знаеш, че изпитвам най-нежни чувства към теб. Не мисли, че отхвърлих предложението ти за брак, защото не си ми скъп. Ако бях споделила чувствата си към теб, щеше да си помислиш, че съм доста дръзка.

Маги си помиели, че Амелия и така е доста дръзка. Погледна към Грийвс. Безизразното му лице подсказваше, че той предпочита да не чува какво се говори.

— Амелия… — Кристофър не изглеждаше щастлив. — Миналото е минало. Не се чувствай задължена да се оправдаваш. Чувствата ми към теб…

— О, Кристофър, не го казвай. Надявам се, че все още си привързан към мен. Кажи ми, че не си погребал чувствата си заради задълженията ми към семейството ми.

Маги искаше да изкрещи през дългата напрегната пауза. С цялата си душа желаеше Кристофър да каже на Амелия, че обича жена си.

— Амелия — най-сетне проговори Кристофър с дрезгав глас, — какво мога да ти кажа? Мина повече от година, откакто те помолих да се омъжиш за мен. Ти ми отказа. Обстоятелствата се промениха. Аз се ожених и имам задължения към съпругата си.

Задължения. Не това беше думата, която Маги искаше да чуе.

— И, разбира се, ти си стриктен по отношение на тези задължения — заяви Амелия. — Ето защо ще разбереш. Ти изпълни задължението си, като се ожени, за когото трябваше. Мога ли аз да направя нещо друго? Ожени се, за да възстановиш земята на брат си и да поправиш едно ужасно зло. Аз трябва да се омъжа, за да подобря връзките на семейството си. Трябва да се омъжа за мъж с титла.

Маги почувства как кръвта й кипва. Кристофър беше предложил брак на идеалната Амелия и тази малка глупачка му беше отказала. Но отказвайки му, тя не искаше да го остави намира:

— Кристофър — продължи Амелия почти шепнешком, — признавам, че излязох да яздя тази сутрин с надеждата да те срещна. Трябва да те помоля за помощ. Моля те, не мисли, че съм порочна, въпреки че доста надхвърлям границите на благоприличието.

Надхвърляне едва ли е думата, мислеше си Маги. Разрушаване беше по-подходяща.

— На твоите услуги съм, Амелия. Би трябвало да го знаеш.

— Искам да намекнеш на Джеймс за мен.

Кристофър замълча за момент. Маги се питаше дали и той е толкова зашеметен, колкото и тя.

— Знам, че молбата ми изглежда много дръзка. Мисля, че Джеймс ме е придружавал достатъчно често, за да бъдем приети като двойка от обществото. Допълваме се много добре, но ти познаваш Джеймс. Не иска да се обвързва. Твоето семейство се нуждае от пари, а аз ги имам в изобилие. Аз се нуждая от титла, а Джеймс скоро ще стане херцог Торингтън. Не че не съм те включила в намеренията си, Кристофър. Омъжената жена има много повече свобода от едно неомъжено момиче…

Маги стисна очи, страхуваше се от отговора на Кристофър.

Мъчително дълго време беше необходимо на Кристофър, за да отговори:

— Амелия, мисля, че ти и Джеймс ще си допаднете много добре. Ще съм повече от щастлив да намекна на брат си за теб. — Гласът му беше рязък. — А що се отнася до свободата, предполагам, че ние всички трябва да се възползваме от нея, ако можем да я намерим.

— Знаех, че ще ме разбереш! Знаех, че мога да разчитам на теб.

„Амелия би се справила много добре на Маркет Стрийт в Денвър“ — горчиво си помисли Маги.

Резките гласове все още се чуваха. Маги вече не слушаше. Долавяше единствено болезнените удари на собственото си сърце. Когато най-сетне погледна, и двамата си бяха отишли. Други ездачи се движеха по пътеката. Слънцето се бе издигнало, утрото напредваше и обещаваше да е красиво, но за Маги денят вече бе вгорчен.

Кротката кобила изцвили в знак на протест, когато Маги рязко дръпна юздите. Грийвс се намръщи неодобрително. Изведнъж Маги намрази коняря, намрази Амелия, намрази Кристофър и Англия. Искаше да се върне в Ню Мексико, да поплаче на рамото на Луиза, да се носи като вятър на гърба на коня по плоската тревиста равнина, докато се изтощи дотолкова, че повече да не чувства болка.

— Господин Грийвс, върнете се в конюшнята! — Маги скочи от смешното нещо, наречено седло, и се приземи леко на земята. — Само дамите имат нужда от слуга. — Разкопча седлото и го смъкна от гърба на кобилата. — Можете да вземете това проклето нещо със себе си.

— Милейди?

— Не ме наричайте така. Не съм ничия лейди.

— Милейди… ъ… — Очевидно Грийвс беше объркан.

— А, правилно. Работата ви. Навъртайте се наоколо тогава! Само не ми пречете.

Маги яхна кобилата без седло. Запретнатата пола се събра около краката й, като откри копринените й чорапи над ботушите за езда.

Тя заби пети в хълбоците на кобилата, която изпръхтя недоволно и потегли. Маги искаше да язди, да изпепели гнева си в скоростта и дързостта, да остави утринния вятър да измие от нея мръсотията, оставена от Кристофър и Амелия, от злобната херцогиня и хапливата Катерина, от тъжната Елизабет и безполезните Джеймс й Родни, от Англия с привидната й изисканост и скрито лицемерие.

Конят долови настроението на ездачката и се спусна в галоп по конската пътека като мустанг с репей под опашката. Изпръска с кал една карета с три дами, облечени в най-хубавите си утринни дрехи. Те се разпищяха. Това изплаши конете на други ездачи. Един се озова в храстите, а друг се препъна в локва, останала след краткия нощен дъждец. Маги летеше над храсти, между дървета, през внимателно подстриган жив плет. Когато излезе на пътека, тя се понесе с бясна скорост. Зад тях на разстояние, което се увеличаваше все повече и повече, Грийвс се поклащаше на кафявия си кон, като придържаше седлото на Маги.

Изведнъж младата жена осъзна, че не е сама. Спря и прокара пръсти през косата си, за да я отметне назад. Всички хора в парка — в каретите или на гърбовете на конете си седяха неподвижно като статуи. Гледаха я с широко разтворени очи, като че ли беше самият Апокалипсис.

Неочаквано Маги се почувства добре. Косата й падаше по гърба и над лицето в необуздани къдрици; шапката и беше отлетяла. Полата на костюма й за езда се бе вдигнала до коленете и от двете страни. Лицето и дрехите й бяха опръскани с кал, а наметалото на коня, пропито с пяна и пот, висеше от едната му страна. Яхнала неоседлания си кон, Маги отправи широка лъчезарна усмивка към публиката си.

Джеймс и Кристофър обядваха в „Атинеум“ — мъжкия клуб, в който мъжете от фамилия Талбът членуваха от откриването му. Храната беше по-добрата, от който и да е друг клуб в Лондон, но днес не възбуди апетита на Кристофър. Срещата с Амелия сутринта бе оставила горчив вкус в устата му.

— По дяволите, срамота е татко отново да се разболее точно когато ти се върна, Кристофър. — Джеймс налапа залък от баницата с месо и кимна съчувствено. — Хм. Опитай това. Харелсън днес е надминал себе си.

— Този удар, изглежда, е по-лош от последния — каза Кристофър.

— Така е. — Джеймс хапна още един залък. — Доктор Холоуей ми довери днес, че не очаква татко да се пребори този път. Старецът може й да покрета още някое време, но според него ще издържи малко след Коледа, не повече.

— Сигурен ли си, че Холоуей е достатъчно опитен лекар? Доста е млад.

— Бих казал, че е доста добър. Мама го открила чрез графиня Кавдейл. Лекувал язвата й и пневмония на дъщеря й. Способен е.

— Хм…

— Не бъди толкова мрачен. Повече от нетърпелив съм да приема титлата, братле. Но трябва да сме реалисти. Затова мислех, че би било добре да обядваме заедно днес, само ти и аз. Тъй като скоро ще бъда глава на семейството, смятам, че би трябвало да обсъдим някои подробности по плановете ни за имотите в Америка.

Кристофър вдигна вежди.

— Имаш предвид Ранчо дел Рио?

— Разбира се. Чувствам, че трябва да имам известен глас в управлението на тази нова семейна придобивка. В писмата си посочваше, че тази земя би могла да послужи като стартова точка за някои инвестиции.

— Да, така е. Имам предвид разширяване в Американския запад. Но аз смятам това начинание за проект на Кристофър Талбът, а не на семейството.

Следващата хапка заседна в гърлото на Джеймс.

— Наистина ли? Стивън придоби тази земя с пари на семейството, Кристофър.

— А аз я възстанових, като използвах пари от „Питни и Талбът“, което е моята собствена транспортна фирма. Това ранчо не е неизчерпаем източник на приходи, Джеймс. С радост ще използвам част от него, за да облекча семейните финанси, но Ранчо дел Рио е мое и на Маги. Аз ще вземам всички решения по отношение на него и ще разпределям приходите както намеря за добре.

— Виж ти! Това е нов обрат. Бях разбрал, че това американско имение ще е семейна придобивка.

— Така беше първоначално, когато Стивън го купи. Обстоятелствата се промениха.

Джеймс се намръщи.

— Мама знае ли това?

— Знае. Но няма думате по този въпрос.

— О! Развил си независим дух, така ли? Трябва да е от престоя ти в онази дивашка страна.

Кристофър не обърна внимание на обидата.

— Джеймс, съветвам те да продадеш някои от стопанствата и да инвестираш в транспорт или може би в железницата. Селското стопанство е прекалено рисковано точно сега, възвращаемостта е прекалено малка.

— Хм. Звучи ми много плебейско. Лесно ти е на теб, Кристофър, да бъбриш за търговия и тем подобни. Все пак си втори син. Но аз съм наследник! Трябва да внимавам за репутацията на семейството. Приходите от земята са традиционни за аристокрацията. Рано или късно цените ще се покачат.

— Тъй като скоро ще наследиш титлата, Джеймс, по-добре започни да съкращаваш семейните разходи. Аз няма да прахосвам наследството на Маги, за да плащам хазарта на Родни и високия стандарт на останалата част от семейството. Хората в конюшнята могат да бъдат намалени, една-две от каретите — продадени, а дамите сигурно не се нуждаят от цялостно подновяване на гардеробите си два пъти в годината.

— Кристофър, наистина ли ще ни накараш да живеем като средната класа? Америка те е надъхала с идеи, прости като жена ти. Макар че, признавам, Маги е доста хубавичка. Обзалагам се, че бракът не е съвсем неприятна жертва, що се отнася до спалнята, а?

Похотливото намигане на Джеймс възпламени раздразнителността на Кристофър, но той успя да потисне гнева си.

— Няма да търпя да се говори за Маги по този начин, Джеймс. Ти или някой друг.

— Кристофър, но аз не съм те обидил. Та тя не е дама от нашата класа! Къде каза, че си я намерил? В публичен дом?

— В кръчма. — В думите му не се криеше примирение с факта, а предизвикателство.

Остатъкът от обяда премина в мълчание. Джеймс хвърляше любопитни погледи към брат си, сякаш не го познаваше добре.

Малко по-късно, когато Джеймс и Кристофър минаха през читалнята, за да излязат, някаква суматоха блокира пътя им. Група господа бяха заобиколили един джентълмен, чийто глас се извисяваше недоволно.

— Не знам какво става с този град, щом мъжкарани и персони като тази са свободни да разстройват хората на публични места. Никога не съм виждал нещо подобно. Немислимо е да се търпят подобен род неща.

Един младеж се осмели да се изсмее:

— Ти наистина изглеждаш доста очукан, Данфорт. Предупредих те, че новият ти кон ще те хвърли.

Пострадалият извика гневно:

— Не е от коня, Лоудън, нито поради липса на умение от моя страна. Онази жена беше виновна за всичко.

— Дама!

— Жена! Със сигурност не беше „дама“. — Погледна през струпалите се слушатели и видя Кристофър. — Неговата жена! Сър! Лорд Кристофър Талбът! Може ли да поговоря с вас, господине?

Ледено предчувствие обзе Кристофър.

— Лорд Кристофър! — Чарлс Данфорт — гологлав, мокър, измачкан и окалян, разблъска любопитните господа и се изправи пред Кристофър. — Господине! Преди по-малко от два часа вашата жена летеше необуздано през Хайд Парк и хвърляше кал във всички посоки по изплашени дами и разярени господа. Прескочи жив плет пред моя нов кон, стресна го и той ме хвърли в калта. Истината е, че би хвърлил и най-добрия ездач. Почти два часа ми трябваха, за да хвана скъпия си кон. Ако го бях загубил, можете да бъдете сигурен, че щях да искам компенсация!

Джеймс защити Кристофър:

— Направила го е съпругата на брат ми? Трябва да сте сбъркали, Данфорт!

— О, тя беше и никоя друга. Ако си спомняте, Талбът, представихте я на бала на лорд Каламат. Сигурен съм, че именно тя галопираше като дивачка, пусната на свобода от зоологическата градина. И още — беше яхнала коня без седло. Най-шокиращото нещо, което някога съм виждал. Ако искате да се жените за дивачка, Талбът, дръжте я настрана от обществото. Ако трябва, заключете я.

— Съжалявам, Данфорт. Съпругата ми трябва да е загубила контрол над коня. Изпратете ми, моля ви, сметката за нов костюм. Надявам се, че конят ви не е ранен.

Данфорт гледаше гневно. Разбира се, не вярваше и дума от казаното от Кристофър. Но не беше редно да продължава да се оплаква, след като бе получил извинение, особено от по-високостоящ в обществената стълбица.

— За щастие никой не пострада. Предлагам да научите жена си да язди или просто я дръжте вкъщи отсега нататък — каза Данфорт студено.

Кристофър успя да се оттегли по възможно най-елегантния начин.

— Не може да е била Маги — заяви Джеймс, докато спираха наемна карета.

— О, напълно възможно е да е била тя. Не я познаваш добре.

Кристофър имаше ужасно подозрение за причината за случилото се. Маги е решила да язди в парка рано сутринта. Вероятно е видяла, че се е срещнал с Амелия и е направила най-лошото заключение. Обля го вълна на съжаление — отчасти гняв към него самия и отчасти раздразнение към Маги. Никога не би я наранил нарочно. Тя не заслужаваше такова нещо. Но, по дяволите, сама бе настоявала да дойде в Лондон!

Луиза затвори счетоводната книга и притисна с пръсти изморените си очи. През изминалата седмица бе проверила сметките и бе поработила здравата, за да предвиди разумни разходи за предстоящата зима, пролет и лято. На следващия ден щеше да пише на Кристофър, за да му изпрати отчета си.

Облегна глава на гърба на големия кожен стол и погледна навън, където вятърът играеше безконечна игра с тревата. Утре щеше да пише и на Питър. Може би не беше разумно да отговаря на писмото, което и бе изпратил.

На вратата на библиотеката се почука.

— Сеньора Гутиерез. Сеньор Райли идва с един непознат. Мислех, че ще искате да знаете.

— Благодаря, Анита.

Луиза стана и погледна през прозореца. Мос и един шкембест мъж току-що бяха стъпили на верандата. Непознатият ходеше вдървено. „Натъртен от седлото — помисли си тя. — Сигурно не е от тази част на страната, където децата се поклащат на гърба на коня по-често, отколкото на коленете на бащите си.“ Заинтригувана, побърза към салона, за да ги посрещне.

— Добър ден, Луиза — поздрави я Мос. — Намерих този приятел в Санта Рос. Разпитваше за теб и госпожа Талбът.

Стомахът на Луиза се сви нервно.

— Реших, че ако има въпроси, нека пита направо теб.

Непознатият свали шапката си. Беше с руса коса, червендалесто лице, внушителен засукан мустак и бледосини очи, чийто остър блясък контрастираше с пълнотата му.

— Госпожо Гутиерез, казвам се Дан Шифлин. Частен детектив.

Безпокойството прерасна почти до паника.

— Мос, мога да се справя с това. Благодаря.

— Както кажеш. — Хвърли многозначителен поглед към детектива. — Ще бъда наблизо.

— След като Мос излезе, Луиза поведе детектива към един стол.

— Изглеждате изтощен, господин Шифлин. Да ви приготвя ли нещо за пиене?

— Вода ще свърши добра работа, мадам.

Луиза изпрати Анита за кана студена вода, после седна в стола срещу госта.

— Какво мога да направя за вас, господин Шифлин?

— Имате ли нещо против да отговорите на няколко въпроса?

— За какво?

— Вие ли сте Луиза Гутиерез, която е управлявала бара „Лейди Лак“ в Денвър?

— Управлявах го. Все още го притежавам, но имам човек да движи нещата вместо мен.

Анита влезе с поднос с кана и две високи чаши.

— Благодаря, Анита. — Ръцете на Луиза трепереха, докато наливаше водата.

Детективът благодари за чашата вода, отпи голяма глътка и избърса устата си с ръкав.

— Добре тогава, госпожо Гутиерез, навярно ще можете да ми помогнете. Спомняте ли си за ваш клиент, убит миналия ноември — едър мъж на име Арнолд Стоун?