Наследницата на Монтоя

Десета глава

Ранчо дел Рио на река Пекос нямаше нищо общо с онова, което Маги си бе представяла за него. Речната долина бе засенчена от памукови насаждения и заобиколена от високи каменисти скали със заравнени била, покритие избуяла хвойна. На изток от реката теренът преминаваше в плоска равнина, която от време на време се пресичаше от някое дере или високо варовиково плато със стръмни скатове. Растителността включваше кактуси, зелена трева и котешка лапа, както и тучна пасищна трева, което правеше тази земя рай за добитъка. Дивите цветя добавяха колорит, а ютените растения тъкмо навличаха пролетните си одежди. Дълги и крехки стебла — стигащи понякога до два метра — се устремяваха към небето със заострените листа. Всяко стебло завършваше с ярък цвят. Мое Райли, работникът от ранчото, който посрещна Маги и Кристофър на гарата в Санта Роса, поясни, че с настъпването на лятото цветовете увяхвали. Дългите ютени стебла изсъхвали и се превръщали в самотно стърчащи „колове“, откъдето идвало названието „Оградените равнини“ или Ляно Естакадо. На някои места ютените колове били толкова нагъсто, че не, можело да се премине с кон между тях.

Самото ранчо се намираше на малко възвишение с изглед към река Пекос, мътна от пролетните води, прииждащи от далечните планини. Просторната едноетажна къща беше построена от камък и хоросан. Покривът беше с тухли от глина и се надвесваше над стените, за да даде подслон на каменна тераса, която опасваше три от тях. Стопанските постройки и откритите обори бяха също от камък.

Вътрешността на къщата нямаше нищо общо с външния вид на ранчото. Камъкът и глинените керемиди правеха къщата да изглежда като част от пейзажа, но вътрешността й можеше да се съревновава с най-изисканите викториански домове. Мебелите бяха внесени от източните страни и от Европа — дивани, канапенца, столове с високи облегалки и отоманки, маси с богата дърворезба. Изящна мраморна рамка обграждаше камината в салона. Лъснатите дъбови подове бяха покрити със скъпи ориенталски килими. Прекрасна дъбова маса и бюфет със стъклени витринки господстваха в трапезарията. В библиотеката всичко беше от черешово дърво — бюрото, полиците за книги и дори рамката камината.

Всичко в къщата блестеше — от шишетата на газените лампи до намазаните с восък и лъснати подове. Нито едно петънце не нарушаваше съвършената чистота. Три камериерки, облечени в колосани униформи, се грижеха за вида на къщата. В персонала влизаха още готвач и помощник-готвач, кухненска помощница и строга на вид икономка с посребрени коси.

Стаята за гости, в която икономката заведе Кристофър и Маги, беше безукорно чиста. Огромното меко легло с месингови табли бе покрито с ленени чаршафи и пухен юрган. Прекрасна порцеланова кана и леген бяха поставени върху тоалетна масичка от дъбово дърво. Гардероб с вградено огледало стоеше до стената в съседство до висок скрин с резбовани крака.

— Надявам се, че това ви задоволява — каза икономката студено.

— Чудесна е — заяви Кристофър.

— Господин Талбът, вашата стая е следващата по коридора. Тъй като спалните са твърде малки, господин Харли реши, че ще се чувствате по-удобно, ако сте настанени самостоятелно.

— Колко разумно! — каза Маги с огорчение. Беше забелязала облекчението, което се появи за миг върху лицето на Кристофър.

— Господин Харли и синът му са по работа във форт Съмнър — съобщи икономката, — но ще бъдат с вас на вечеря. Вечерята се сервира в седем часа. Господин Талбът, вашата стая е от дясната страна на коридора.

— Пълна противоположност на Рокинг Ар — отбеляза Кристофър, когато икономката излезе.

— За пръв път виждам такова нещо — каза Маги. — То е… всъщност направо е смешно. — Тя се изсмя. — Представи си само как се прибираш тук, след като цял ден си се блъскал в ранчото, дрехите ти са в прахоляк и пот, а ботушите ти са покритие кал, но ти сядаш на кадифеното канапенце и очакваш да ти сервират вечерята в порцелан и кристал.

Кристофър се усмихна.

— Както изглежда, господин Харли е предоставил прахоляка и потта на наемните си работници.

— Човек не може да управлява ранчо само като седи в салона и се възхищава на хубавите си мебели!

— Повечето притежатели на земя в Англия и Европа правят точно това и се справят успешно от стотици години. — Но Ранчо дел Рио се намираше в неразработен район. Кристофър се питаше дали бе възможно ранчото да се ръководи от Англия — мисъл, която не му бе минавала през ум до този момент.

— Радвам се, че Луиза ще пристигне тук след няколко седмици — каза Маги. — Когато семейство Харли си отиде, къщата трябва да се превърне в прилично място за живеене. Защото сега изглежда като… като…

— Почти като малка извънградска къща в Англия.

Маги направи гримаса.

— Така ли изглеждат къщите в Англия?

— Те са определено с по-богата украса — обясни Кристофър.

Маги сбърчи нос.

— Кой ще иска да живее с всички тези труфила и джунджурии! — възкликна тя.

За разлика от повечето ферми на Запад, в Ранчо дел Рио се сервираха обичайните три хранения на ден, поне що се отнася до семейство Харли и обслужващия персонал в къщата. Вечерята беше точно в седем и Маги предполагаше, че тук всички се преобличат като в изисканите домове на висшите класи в Денвър. Оказа се, че е права. Теодор Харли и неговият син Тод ги посрещнаха в трапезарията в бели ленени ризи, жилетки с копринени предници, добре ушити сака и официални панталони. Маги беше доволна, че си бе взела една вечерна рокля от винена коприна, която подчертаваше червените отблясъци в косите й и нейната бяла като слонова кост кожа: А що се отнася до Кристофър — е, никой не може да надмине един английски лорд, когато се отнася до външния вид, реши Маги. Сакото стоеше като излято на широките му рамене. Бялата ленена риза контрастираше на тъмната му кожа й косите му. Ръбовете на панталона му бяха безупречни, сякаш изобщо не са били в пътна чанта. Маги беше много горда, че той е неин съпруг.

— Извинете ни, че не бяхме тук, за да ви посрещнем — каза Теодор, когато всички седнаха на масата и слугите сервираха супата от патица. — Вие навярно разбирате, че при сегашните обстоятелства се налага да привърша някои работи, преди да си отида. Госпожо Талбът, господин Талбът, да ви представя моя син Тод.

Тод седна с Маги от едната страна на голямата маса за хранене, Теодор и Кристофър се разположиха срещу тях. Тод отправи към Маги очарователна усмивка.

— Не мога да кажа, че загубата на ранчото ме радва, но вашата прелест намалява болката от тежката ситуация.

Маги усети как Кристофър леко се стегна и очите й заблестяха.

— О, благодаря ви, господин Харли. Мога ли да ви наричам Тод? Малко е объркващо да се обръщам към вас и към баща вие „господин Харли“.

— Наричайте ме Тод, моля. Всъщност — той се засмя приветливо — можете да ме повикате, с каквото име желаете и аз веднага ще дотичам, красива госпожо.

— О, вие ме ласкаете! — Маги срещна с невинна усмивка мрачния поглед на Кристофър. На съпруга й нямаше да му навреди, ако види, че други мъже я намират за привлекателна, каза си тя.

След патешката супа поднесоха печено говеждо с картофи, моркови и лук. Храната беше отлична, но това не подобри настроението на Кристофър. Той разговаряше с Теодор със сдържана учтивост, но на лицето му бе изписана гранитна твърдост, каквато Маги не бе виждала никога преди това. Тя предположи, че е мрачен, защото седи на една маса с човека, измамил брат му. Всеки американец, в чиито вени тече истинска кръв, в подобна ситуация отдавна би разбил носа на Харли, дори би му теглил куршума. Англичаните бяха много цивилизовани, що се отнася до отмъщението. Маги не разбираше тези неща, но усещаше, че галантното отношение на Тод към нея правеше Кристофър още по-мрачен. Тя се наслаждаваше на всеки миг от неговата ревност и приветливо продължаваше да разговаря с красивия и забавен Тод, докато съпругът й кипеше от яд от другата страна на масата. Тод беше дяволски привлекателен със своите сини очи, къдрави кафяви коси и класически приятни черти на лицето. Вниманието и възхищението му към Маги бяха балсам за наранената й гордост. Тази вечер й харесваше повече от всичко, което се бе случило последните няколко седмици! Всъщност… не съвсем всичко, призна тя пред себе си.

— Как ти се сториха? — Теодор Харли се настани на кожения стол зад бюрото в библиотеката. Беше късна нощ и гостите им се — бяха оттеглили за сън в отделните си спални. Теодор се държеше като собственик, който няма никакво намерение да се изнася от ранчото.

— Тя не е онова, което си представях — колебливо отвърна Тод. — Нито пък той.

Теодор се подсмихна.

— Малката Монтоя е добро парче, не намираш ли?

— И умна, бих добавил.

— А съпругът й е наивник и глупак по отношение на договора също като брат си. Стивън Талбът беше направо без мозък. Тъпият англичанин си мисли, че може да дойде тук просто ей така и да са вземе земята поради някаква неясна клауза в някакъв договор, за който никой пет пари не дава.

— Кажи това на закона — каза Тод с въздишка.

Теодор изсумтя презрително.

— Законът няма нищо общо с това. Страната винаги е била управлявана от мъже, които имат достатъчно ум, за да постигат целите си. Така спечелих тази земя и така смятам да я задържа.

— И какво смяташ да правиш? Ще видиш сметката и на двамата и ще се надяваш, че губернаторът няма да ти направи нищо?

— Не ми говори саркастично, момче!

— Какво ще направиш тогава?

— Намислил съм няколко възможности. Единственото, което ти трябва да правиш, е да продължиш да предразполагаш жената. Тя, изглежда, те хареса.

— Предполагам, че искаш да я съблазня под носа на съпруга й?

— И защо пък не? Време е и ти да бъдеш с нещо полезен за ранчото.

Тод се дръпна уплашено.

— Ще помисля по въпроса — отговори.

Какво толкова ще му мислиш? Момичето е истинската притежателка на поземленото дарение. Англичанинът има отношение само дотолкова, доколкото е женен за нея?

Без да гледа баща си в очите, Тод стана от стола.

— Аз си лягам — каза той.

— И да сънуваш прекрасната Магдалена, чу ли? За да те улесня, им дадох отделни спални.

Тод излезе и затвори вратата на библиотеката, за да не чува гласа на баща си. Прекрасната Магдалена… Тя наистина беше прекрасна. Прелестна, интелигентна, духовита. Кожата я беше гладка като слонова кост, а устните — изкусително чувствени.

Не можеше да си представи как един студен англичанин успява да задоволи жена с гореща испанска кръв. Може би баща му имаше право. За тях щеше да е по-добре, ако Магдалена Монтоя решеше, че е по-разумно да бъде омъжена за Тод Харли, а не за Кристофър Талбът.

Кристофър мрачно се взираше навън през прозореца в спалнята си. Маги спеше в стаята си. Той също би трябвало да спи. Беше се опитал, но гневът му го държеше буден. Дяволска жена! Нима не знаеше, че омъжените жени не правят мили очи на непознати мъже? Че омъжените жени не флиртуват, не се смеят на тъпите им шеги и не въздишат, когато те им разказват отегчителни истории? Държането й към Тод Харли беше скандално.

Кристофър се отдръпна от прозореца, отиде до другия край на стаята и се върна обратно, след това отново впери поглед в тъмнината, която отговаряше на настроението му.

Поведението на малката развратница беше направо непоносимо и той възнамеряваше да й го каже, преди да си легне. Ако прекъснеше приятните й сънища за Тод Харли, толкова по-добре!

Вратата беше затворена и в стаята на Маги цареше тъмнина. Кристофър не си направи труда да почука. Тя беше негова жена в крайна сметка и той имаше право да влиза в стаята и. Отначало бе доволен, че Харли им е дал отделни стаи, защото няколко дни щеше да си отдъхне от безкрайните нощи на изкушение. Но в мига, в който влезе в стаята на Маги, разбра една от причините — освен раздразнението, поради която не можеше да заспи: липсваше му нейното ухание.

Той стъпи накриво в тъмнината и се стовари върху кревата. Маги се събуди уплашено и извика. Той притисна устата й с ръка.

— Това съм аз, твоят съпруг. — Заплашително натърти върху последната дума.

Зъбите на Маги се забиха в дланта му.

— Ох! Какво, по дя…

— О! Това си бил ти…

— Разбира се, че съм аз! Нали ти казах! — Кристофър запали газената лампа. — Ето! Доволна ли си сега? — Маги примига сънливо.

— Извинявай. Там, откъдето идвам, ако някой мъж се вмъкне в леглото ти посред нощ, първо гледаш да се защитиш от него, а едва след това викаш. — Тръсна буйните коси от лицето си. — Какво правиш тук впрочем?

Кристофър просто не можеше да откъсне поглед от нея.

Копчетата върху предницата на нощницата й бяха разкопчани. Смачканата дреха висеше на едното й рамо и показваше горната част на дръзката й гърда. Устните й бяха топли от съня.

— Аз… — Сети се за гнева си и за онова, което му се бе сторило изключително важно само преди няколко минути. — Не бях никак доволен от държането ти на масата тази вечер.

Тя се усмихна мило, сякаш изобщо не знаеше за какво става въпрос.

Кристофър усети, че гневът му се засилва.

— Какво си мислеше, че правиш тази вечер?

— Държах се приятелски.

— Държа се като кръчмарско момиче! Омъжените жени не флиртуват с мъже, които не са техни съпрузи. Те не пърхат с мигли и не се хилят на тъпите шеги на натрапниците й, дявол да го вземе, не се държат така, сякаш биха тръгнали с всеки, който ги повика с пръст.

— Хъм, хъм… А пък казваше, че аз съм говорела вулгарно…

— Стига глупости, Маги!

— Аз просто се държах приятелски. Това, че Теодор Харли е подлец, не означава, че синът му също е такъв.

— Въпросът не е в това! Ти се държа като курва!

Очите на Маги светнаха като слънчев лъч върху острие на нож.

— Ти единствен на този свят знаеш, че никога не съм била курва.

— Тогава защо се държиш като такава?

— Мисля, че кръвта ти не е достатъчно гореща, за да знаеш как се държи една курва! Държах се приятелски. Хората от Запада имат навик да се държат приятелски едни с други. Ние сме топли, жизнени и ценим добрата компания — за разлика от някои студени чужденци, чиито имена бих могла да назова!

— Какво искаш да кажеш с това?

Тя се измъкна от леглото и се изпъчи пред него.

— Искам да кажа, че ако за съпругите се предполага, че трябва да се държат по определен начин, сигурно има и някои основни правила, които се отнасят до мъжете.

За беда на Кристофър, тя бе застанала точно пред лампата. Светлината преминаваше през тънката нощница и очертаваше с меко сияние извивките на тялото й.

— Например — продължи тя — добрият съпруг не се отнася към съпругата си така, сякаш тя има шарка. Освен това не я злепоставя пред половината граждани на Санта Фе, като обявява, че тя не струва за него повече от едно парче земя в Ню Мексико. Добрият съпруг се преструва поне пред хората, че изпитва някакви чувства към съпругата си, дори да няма такива. Чувала съм при това, че повечето мъже нямат нищо против да прегърнат едно момиче, дори то да не е толкова изтънчено, колкото изисканите дами, които те предпочитат.

— Аз се опитвам да се владея и да се държа цивилизовано!

— Глупости! Ти изобщо имаш ли чувства?

— Аз не съм студенокръвен! Цивилизованите мъже не жертват разума заради животинската си похот. Опитвам се да не бъда егоист и да се грижа за твоето бъдеще!

— Не си бил егоист? Бил си загрижен? Така ли мислиш за себе си? Господи! Изобщо не те разбирам! Вие, англичаните, не сте човешки същества.

— Значи мислиш, че във вените ми не тече достатъчно гореща кръв? — попита той заплашително. — Мислиш си, че съм от камък, така ли? Или от лед?

Маги се ококори от изненада.

— Не се прави на толкова учудена, съпруго! Мисля, че ти искаше да се държа като съпруг!

Удивлението на Маги бързо се стопи в усмивка на изкусително предизвикателство; Той се опита да си представи дали една добре възпитана дама би му отправила чрез усмивка такава примитивна покана и установи, че точно сега не желае никакви възпитани дами. Желаеше Маги. Ръцете му я обгърнаха. Тя направо се разтопи в прегръдката му. Свлякоха се заедно на леглото. На мига нейните силни крака се увиха около него.

— О, Кристофър, аз обичам…

Устните му се впиха в нейните, заглушавайки думите й. Студеният разум се натрапи в страстта му и го охлади дотолкова, че да разбере смисъла им. Той не желаеше декларации за любов. Не искаше копринената паяжина, която тя щеше да изплете, ако й позволеше да го направи.

Внимателно и болезнено Кристофър се отдели от нея. Разтърси глава, сякаш току-що се бе събудил от някакъв сън, и слезе от леглото.

— Кристофър? — В гласа на Маги имаше открита болка. Той не искаше да я нарани, но, за бога, не желаеше и да я обича.

— Маги! — Името й прозвуча като дрезгав шепот. — Ти не разбираш…

Тя се сви като наранено цвете.

— Прав си. Не разбирам…

Кристофър се боеше да срещне погледа й.

— Маги — продължи той, — това между нас е сделка, а не брак.

— Ти ме помоли да се омъжа за теб й аз казах да. Причините нямат значение.

Сълзи ли имаше в гласа й? Проклятие! Защо Маги не беше пресметливото, закоравяло кръчмарско момиче, както му се беше сторило отначало? Ако беше така, положението щеше да е много по-лесно и за двамата.

— Заклехме се в църква, че ще бъдем съпрузи — напомни му тя. — Ти не си ме наел, за да играя нечия роля. Не си купил услугите ми срещу някакъв документ. Ти се ожени за мен! Това би трябвало да означава нещо…

— Да, означава, че съм отговорен за твоето благосъстояние. Възнамерявам да изпълнявам тази своя отговорност. Маги, аз не съм лудо влюбен хлапак и ти не си момиче, което мечтае за любов. Бъди практична! Недей да се бориш срещу мен по този начин!

— Не знаех, че ти и аз водим битка — каза тя хапливо.

Той въздъхна и се обърна към нея. Страните й бяха мокри.

Кристофър се направи, че не забелязва това.

— Ти си изключителна жена, Маги. Не съм срещал друга като теб! Много съм доволен от теб и много съм ти задължен. Затова не искам да те наранявам.

Нейното мълчание беше обвинение.

— Обещавам ти, че един ден ще те освободя напълно, за да живееш така, както ти харесва, и ти ще имаш всичко, за да бъдеш щастлива. Моля те да ме изтърпиш още малко!

— Наистина не разбирам англичаните — прошепна тя, когато той тръгна към вратата.

Кристофър затвори вратата зад гърба си и се облегна върху нея. Чувстваше се така, сякаш току-що бе напуснал бойното поле. Битките, в които бе водил своя конен полк, бяха по-лесни от току-що приключилата. Знаеше много добре, че няма да може да заспи, но се запъти към леглото си.

Маги се изплези, щом вратата се затвори зад гърба на съпруга й. Тази вечер бе научила много неща. Сърцето на Кристофър, ако изобщо имаше такова, може би принадлежеше на съвършената госпожица Амелия Хоторн, но като мъж той желаеше Маги.

Тя нямаше да се предаде. Маги Монтоя не беше малодушна и не се оставяше лесно да бъде победена.

На следващото утро, докато Теодор и Тод развеждаха новите собственици из околностите на Ранчо дел Рио, Маги се почувства изпълнена с жизненост. Радваше се на утринната песен на птиците, на свежия хладен въздух, на ясното небе, на топлата миризма на конете. Но най-много я радваха тъмните кръгове под очите на Кристофър. Той изглеждаше така, сякаш не бе мигнал през цялата нощ. Това беше добър знак.

Маги яздеше малка дореста кобилка с плавен ход и благ нрав. Когато Тод й помогна да се качи на нея — почти избутвайки с лакти Кристофър, за да го изпревари, той изрази възхищението си от костюма й за езда. Маги и Луиза бяха ушили пет поли — панталона от здрав плат по модела на Джени Слейтър.

— Колко разумно! — възкликна Тод. — При това ви стои много добре!

Кристофър стрелна двамата с мрачен поглед, но Тод с нищо не показа, че го е забелязал. Маги само се усмихна на съпруга си по начин, който смяташе, че подобава на дама.

Теодор Харли и синът му показваха учудваща липса на враждебност във връзка със загубата на земята. С гордостта на собственици те показаха на семейство Талбът една вятърна мелница, която се намираше на около час езда от къщата и главните постройки.

— Тук наоколо има много вятърни мелници — обясни по-възрастният Харли. — Те са най-високите ориентири на мили разстояние.

— Вие ли сте ги построили? — полита Кристофър.

— Всъщност построил ги е вашият брат.

Маги не беше учудена от отговора. Теодор Харли й приличаше на паразит. Той живееше от земята, без да прави каквито и да било подобрения по нея.

Самият Тод отвори дума за липсата на ентусиазъм у баща му по отношение на ранчото, докато яздеше коляно до коляно с Маги. Младият Харли беше решил да бъде плътно до нея по време на утринната езда.

— Баща ми е градско чедо — сподели той. — Обича да пие хубави вина, да носи модни дрехи, а прислугата да му се кланя. Не му е приятно да си цапа ръцете.

— А вие? — попита го Маги.

— Аз ли? Аз съм влюбен в ранчото! По цял ден яздя с работниците. Ако имах пари и власт, бих го превърнал в най-модерното печелившо ранчо. Сега то не струва нищо и едва успява да поддържа охолния начин на живот на баща ми. — Страстният му поглед се спря върху Маги и тя за пръв път се почувства леко неспокойна.

Към средата на предобеда ездачите забелязаха малка глутница койоти в тревите на един хвърлей разстояние. Тод се упражни да стреля по жива цел, но не успя да удари нито едно от животните. Той се изчерви от срам и Маги се помъчи да прикрие усмивката си над неуспеха му. Тя беше на страната на койотите.

— Тези пакостници се уцелват най-трудно! Вижте само какви дяволчета са! Направиха кръг и се връщат, за да ми дадат още една възможност. Човек ще си помисли, че са разумни същества. — Бавна усмивка пропълзя на устните му. — Господин Талбът, защо и вие не опитате късмета си?

— Не виждам причина да го направя — каза Кристофър. — Сериозна заплаха ли са за стадата?

— Не. Но са добра цел за упражнение по стрелба.

— Бих предпочел да се упражнявам по цели, които не кървят, когато бъдат улучени.

Тод изсумтя презрително.

— Не трябва да сте толкова гнуслив, ако искате да оцелеете в тази страна — предупреди го той. — Тук човек оцелява благодарение на своята находчивост и оръжието в ръката си.

— Аз пък се чудех защо всички тук се перчат с пистолети на кръста. Това било доказателство за тяхната мъжественост, така ли? В Англия не изпитваме необходимост да показваме мъжествеността си така открито.

Маги едва не се изсмя на объркването, изписано на лицето на Тод. Младият Харли подозираше, че му е нанесена обида, но не беше разбрал смисъла й.

Следобед групата беше застигната от сиви облаци, които бяха изчаквали цяла сутрин върху източния хоризонт: Заваля дъжд. Кравите вирнаха опашките си срещу посоката на вятъра и се наредиха в групи. Маги се зарадва, когато стигнаха двора на ранчото и едно мексиканско момче притича от обора, за да вземе конете им.

— Не успяхте да видите и малка част от ранчото — обясняваше Тод, докато вървяха към къщата. — А вашата земя се разпростира много по-далеч от района, в който пасем добитъка си. Вашето поземлено дарение може да съперничи по размери само на „Джингъл Боб“ на Чансъм според мен. Чувал съм, че то се простира от река Пекос чак до планините на запад. Надявам се, че съпругът ви ще отдаде заслуженото на това място, когато поеме управлението му.

Едва когато се отпусна удобно в месинговата вана в стаята си, Маги разбра, че през целия ден не бе казала почти нито дума на съпруга си. Бе позволила на Тод да ангажира вниманието й.

Но въпреки това през цялото време бе следила разговорите между Кристофър и Теодор Харли. Те водеха преговори за цената, която по право би трябвало да се плати на сегашните собственици за подобренията на територията и за добитъка, който, разбира се, не се включваше в дарението. Харли искаше прекалено голяма сума, особено като се имаше предвид, че подобренията са били направени главно от брата на Кристофър и добитъкът също е бил негов. Кристофър бе успял да накара комарджията да слезе на една по-разумна цена и Харли се бе съгласил да помисли върху нея. Съпругът й бе научил много за икономическата страна на фермерството от Дерек и Джени Слейтър. Маги не можеше да не се гордее с неговата находчивост. Кристофър щеше да бъде по-добър ранчеро, отколкото предполагаше той.

Дано да мога да го накарам да бъде и по-добър съпруг, пожела си най-искрено Маги.