Невестата от Шербрук

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Писъкът накара Александра да подскочи в леглото. Бе силен, пронизителен и идваше от спалнята на графинята, където трябваше да спи тя. Скочи от леглото на Дъглас, осъзна, че е напълно гола, грабна завивката, уви се, втурна се към вратата и я отвори.

Там беше Дора, една от камериерките, петнайсетгодишна, глуповата и слаба. Тя пищеше с ръце на лицето си и гледаше втренчено към леглото през пръстите си.

Дъглас седеше на леглото и гледаше объркан голите си гърди, покрити с горещ черен шоколад. Белият чаршаф стигаше до корема му.

Александра спря и го изгледа.

Дъглас вдигна глава и изкрещя на камериерката.

— Глупачке, млъкни за Бога!

Дора затвори уста. Взе да кърши ръце. Александра бързо влезе в стаята и камериерката, като видя господарката, която бе очаквала вместо негова светлост, така удивително гол, каза:

— Ох, милейди! Мили Боже! Тук бил негова светлост, а аз мислех, че сте вие, и леко го разтърсих по рамото, той стана, нямаше никакви дрехи и толкова ме уплаши, че разлях шоколада върху него и го изгорих. Ох, милейди!

Александра погледна към Дъглас. Шоколадът покриваше гъстата растителност по гърдите му. Косата му бе разрошена, бузите — тъмни от наболите бакенбарди. Изглеждаше й така красив, че не можеше да разбере защо Дора е изпищяла. Ако тя го бе заварила така, щеше да скочи с него в леглото и да го целува, докато остане без дъх.

Тя се обърна към момичето:

— Всичко е наред, Дора. Свободна си. Донеси малко топла вода, кърпи и пешкир. Побързай, негова светлост надали се чувства добре с шоколад по гърдите си.

После тя се обърна към съпруга си:

— Добре ли си? Шоколадът изгори ли те?

Той изглеждате ужасно разярен:

— Не, дявол го взел, но тя ме подлуди, тази истерична малка…

— Може би си я уплашил, защото те е заварила в леглото ми.

Тя се опита да остане спокойна, докато Дора излезе. После започна да се смее така силно, че очите й се изпълниха със сълзи. Преви се на две и продължи да се смее.

— По дяволите! Спри!

— Слушам, милорд — каза тя и се посмя още малко. Най-накрая избърса очите си със завивката и погледна съпруга си.

Дъглас — разбуден от дълбок сън, полят с шоколад и подложен на крясъци — избута завивките и се надигна от леглото. Бе абсолютно гол и Александра се вкамени, като го видя.

Изобщо не изглеждаше, както предишната нощ.

— За Бога, жено, не ме гледай така! — Чак тогава Дъглас се огледа. По члена му имаше кръв.

Той погледна увитата жена с дълга, разчорлена, тъмночервена коса, която стоеше там като малоумна; жената, която бе обладал предишната нощ, бившата девственица, негова съпруга, и каза глухо и объркано:

— Нараних ли те?

Тя го изгледа и несъзнателно се обгърна още по-плътно със завивката:

— Да.

— Все още ли те боли?

Тя се сконфузи ужасно да стои при него, а той, напълно гол, да й задава въпроси, от който корените на косата й почервеняваха още повече.

— Малко. Не, не съвсем. Някак си странно е.

Той мина покрай нея, влезе в спалнята си, грабна халата и го навлече. После я погледна и каза:

— Ела тук.

Александра наведе глава настрани въпросително и бавно се приближи към него. Без предупреждение Дъглас я вдигна и я сложи по гръб на леглото. След това взе да развива завивката.

— Спри! О, скъпи, какво правиш? Дъглас! — Тя го замачка, но без успех. Скоро лежеше гола и той я гледаше.

— Разтвори си краката. — Тя се извъртя настрани, но той я сграбчи за глезените и я върна обратно. — По дяволите, не мърдай, жено!

— Не, това е ужасно! Престани, Дъглас! Може вече да не съм девствена, но все още се смущавам.

Той се надвеси над нея.

— Тихо. Имам кръв по члена си, твоята кръв, моминската ти кръв и трябва да видя дали си добре. Много ли кървиш? Забравих да те предупредя. Уплаши ли се? Дявол да го вземе, съжалявам.

Тя го изгледа:

— Не знам.

— Какво значи това не знам?

— Усещам как лепна, но не съм се гледала. Беше тъмно, а ти ме остави.

— Сега вече не е тъмно. Не мърдай, Александра! Той разтвори краката й. — По дяволите. Ти ще имаш нужда от вода. Цялата си изцапана.

Тя бе унизена и абсолютно покрусена. Само лежеше с плътно стиснати очи. Усещаше големите му топли ръце върху слабините си, знаеше, че я гледа, че е светло утро и слънцето нахлува през прозорците. Искаше й се просто да отвори очи и да открие, че е с десет години по-млада, да чака дойката да я заведе за закуска и нищо от това да не се бе случвало.

Усетя, че той вдига завивката и застава отстрани до нея.

— Не мърдай. Ще донеса вода и ще те изкъпя.

Тя чу, че вратата се отваря. Сгуши се бързо в чаршафите, с такава скорост, на каквато не бе очаквала, че е способна.

— Милорд?

Беше Финкъл, камериерът на Дъглас.

— Излизай!

— Милейди? Това вие ли сте, така завита, О, Боже! Извинете ме.

— Финкъл, ти ли си?

— О, милорд, простете, мислех, че сте вие, но това била нейна…

— Няма значение. Разбирам те, повярвай. А сега отиди да донесеш вода. Следващия път чукай. Нейна светлост все още не е сигурна кое е нейното легло. Има проблеми с посоките и аз я уверих, че напълно я разбирам.

Когато вратата се затвори, Дъглас погледна към увитото тяло на леглото. Сега беше негов ред да се засмее. Тя се зарови още повече. Най-накрая той каза развеселено:

— Вече можеш да излезеш, Финкъл си отиде. Сега представяш ли си как съм се чувствал аз?

— При мен е по-лошо. Мъжете, изглежда, не ги е грижа кой какво ще види. Липсва им благоприличие.

— Доколкото схващам, това заключение се дължи на огромния ти опит? Няма значение. Трябва да свикнеш да ме виждаш, когато и където ми харесва. Що се отнася до бедния Финкъл, с неговите „О, Боже“ можете да си направите дует. Хайде ела, в стаята ти има топла вода.

Александра тръгна, а завивката се влачеше след нея като много дълъг булчински воал. Спря се на вратата:

— Аз сама ще се измия, Дъглас.

— Глупости! Трябва да видя дали си добре! Аз съм отговорен за това, че те нараних, макар че това не е най-точната дума за отнемането на девствеността, но няма значение. Направих го и ще се грижа за теб.

— Ще си отидеш. Не мога да позволя това. Прекалено неудобно е.

Дъглас се намръщи.

— Забрави ли вече какво правих снощи, мадам? Толкова скоро ли забрави как пискаше от удоволствие? Повярвай ми, тогава те гледах. Сега е съвсем малко по-различно. Стой спокойно.

— Не. — Тя се размърда неспокойно. — Снощи беше тъмно. Казваш, че е нормално да има кръв?

Той усети страха в гласа й и омекна.

— Да, трябваше да те предупредя.

Той се намръщи, когато си спомни как бе изоставил спокойствието, всичко онова, което знаеше, и се бе поддал на силата на освобождаването, нещо напълно непознато за него, чувство, което мразеше и което го накара да избяга от нея и от сцената на провала си.

— Излез, Дъглас.

Дъглас вдигна купата с топла вода и я сложи на масата до леглото. Разстла кърпите за миене до купата. После се обърна към нея. Александра се опита да се затича, но се спъна в завивката и падна в прегръдките му. Той я вдигна и я стовари върху леглото. Отви я и каза:

— Уморих се да си играем на Цезар и Клеопатра. Отегчих се да ти казвам да мълчиш и да не мърдаш. Нямам желание да го повтарям.

Тя легна с обърната глава настрани, плътно затворени очи, разтвори краката си и той изми кръвта и спермата.

Дъглас се чувстваше спокоен и хладнокръвен, дори когато я докосваше и тя потрепваше. Спомни си, че по същия начин се усещаше, когато се грижеше за нея по време на боледуването й. Тогава нямаше животинска похот, сега също. Приключи се с това, слава Богу. Отново бе нормален. Когато решеше да я има отново, щеше да го направи с разум, с мисъл, с минимално участие. Без страст, без безумие. Тя нямаше да го докара отново до такава лудост. Той я избърса още веднъж и хвърли кърпата. Обърна се, за да й каже да става, и разбра, че не може да откъсне погледа си от нея. Спокойствието му се замени от кратка въздишка, после от още една. Задачата му приключи, а с това и самообладанието му. Прехваленото му самообладание се превърна в спомен без никаква стойност. Не преставаше да я гледа. Пръстите му помръдваха от близостта на тялото й. Кожата й бе мека, розова и топла и той разбра, че трепери. Не, нямаше да се остави да се разтърсва при вида на гола жена. Никога преди не се беше случвало. Пръстите му леко влязоха в нея. Искаше да я погали, да я помилва с пръсти и устни. А гърдите — искаше да ги обхване с длани, да изпълнят ръцете му, да ги смуче, да търка бузата си по меката и плът и да усеща с лицето си ударите на сърцето й.

Затаи дъх. Беше по-лошо от предишната нощ. Пълзящата лъст, чуждата за него настойчивост го подлудяваха, не можеше да се познае, логиката му изневеряваше. Кръвта пулсираше в главата му, чувстваше мускулите си, членът му щръкна и запулсира. Беше изпълнен с такова желание, че чак трепереше. Опита се да открие късче разум в ума си, но не успя. „По дяволите“ — каза си той, намери се върху нея и разтвори широко краката й.

— Повдигни се — и той й подхвана ханша с големите си ръце. Задъхваше се, почти се разтърсваше, бе толкова близо до освобождаването, не разбираше, не можеше да си го обясни и тогава изведнъж й го вкара.

Александра изпищя от изненада.

Дъглас застина над нея, но само за момент. Беше гореща и много малка и той усещаше как плътта й се нагоди към него, приемаше го плавно, което значеше, че има желание и у нея. Нямаше принуда, а само топъл прием, чувстваше всяко нейно движение, беше прелестно, извиваше се под него, а той проникваше все по-навътре. Тя плачеше и тези малки сълзи предизвикаха известен проблясък на разум у него. Притискаше утробата й дълбоко и все пак не му беше достатъчно, искаше да пъхне език в устата й и да притиска тежките й гърди до себе си.

— Александра.

Тя отвори очи.

— Моля те, не се движи. Наранявам ли те?

— Не съвсем, само не знам какво ще стане и е страшно.

— Обещавам, че следващия път ще е бавно. Заклевам се но не сега. Моля те не мърдай. Ако се движиш, ще откача. Разбираш ли?

Тя го гледаше объркана.

— Просто кажи, че разбираш.

— Разбирам.

— Добре. Стой спокойно. Не знам какво ми става. Никога не ми се е случвало. Не мога да го приема — тогава почувства как мускулите й се притискат към него, той изстена, напрегна се и се повдигна. Изруга и затвори очи. Вкара го дълбоко, леко се отдръпна назад, за да влезе още по-навътре и ръцете му се забиваха в бедрата и, докато я повдигаше нагоре. Изкрещя, когато достигна кулминацията, беше като луд, крещеше така, както никога в живота си. После се отпусна, целуваше я, искаше да я има, да поглъща сълзите й, да усеща топлината на устата й, продължаваше да се движи вътре в нея, не вярваше, не разбираше нищо и не можеше да спре.

Накрая се успокои и застина върху нея. Случи се отново същото. Самозабрави се, не знаеше кой е и какъв е. Тази жена го бе докарала до такъв нелеп край и той нямаше да го приеме. Намръщи се. Тя плачеше, лицето — бледо, косата — разрошена.

— Съжалявам — каза той и се отдръпна. — Следващия път ще е бавно, кълна се, и няма да се страхуваш. Съжалявам.

Той стоеше сковано гърдите все още се надигаха. Погледна към разтворените й крака.

— Съжалявам, но не мога…

Дъглас бързо се обърна, халатът му се развя и в този момент ядосан глас рязко го спря:

— Ако избягаш, Дъглас Шербрук, заклевам се, че ще напусна Нортклиф Хол, ще замина за Лондон и ще разкажа на всички, че си свиня и не си отличен любовник. Ще кажа на всички дами, че изобщо не можеш да се контролираш, че си побъркан и не мислиш за нищо друго освен за себе си. А, да… и че си много космат и ужасно се потиш!

— Дявол да те вземе, вината е твоя! Ако не си така.

— Така — какво? Така изключително красива? Така съвършена?

— Не, ти не си, не съвсем, просто… вината трябва да е у теб. Нито една жена преди не ме е правила на такъв глупак, такъв неконтролируем идиот и Господ е свидетел, че ти не си сестра ти…

— Не, съвсем съм сестра ми! Аз съм си аз и ти едва намираш сили да ме погледнеш.

— Това е абсолютно невярно. Гледам те и полудявам. Е, може би не от лицето ти, но от останалото. Трябва да си някоя вещица. Унижаваш ме. Трябва да е от тези твои гърди. Но и слабините, и коремът… Какво направи с мен?

— Все още нищо, но смятам да прережа жалкия ти врат с някой остър нож.

— Да не си посмяла да ме заплашваш. По дяволите! Господ знае колко по-добре бях, преди да се появиш в живота ми! Поне знаех кой съм, какво правя и защо го правя.

„Добре, че този път — помисли си тя след затръшването на вратата — той си отиде в своята стая, а не в моята.“

Събра краката си. Бе наранена дълбоко вътре, мускулите в слабините я боляха и бяха обтегнати. Вече не беше девствена. Ако не си спомняше невероятното удоволствие от предишната нощ, вероятно щеше да го сметне за животно. Александра въздъхна и се измъкна от смачканата завивка. Цялата бе изцапана, прав беше. Тя дръпна шнура на звънеца.

Близо час по-късно Александра се надигна и видя Дъглас, който стоеше облегнат на стената, между две картини на Шербрук, със скръстени ръце.

— Доста се забави — каза той и се отлепи от стената. — Вярвам, че си готова за закуската.

— Защо не? Може би майка ти ми е сложила отрова за мишки в бърканите яйца.

— Аз ще изям порцията ти, както спах и в леглото ти. Ще бъда придворният ти дегустатор. Между другото тази рокля ни най-малко не подхожда на графинята на Нортклиф.

— Изчакай само минутка и ще измисля и за теб някой комплимент.

— Не е нужно. След като веднъж съм те взел, трябва и да те облека подходящо. Особено не ми харесва, че всичките рокли сплескват гърдите ти. Не е здравословно. Не че искам да ги излагаш на показ, но ще бъде хубаво да са малко по-разголени. Не ми се иска да разчитам само на въображението си.

— Какво търсиш тук?

Той се усмихна и и предложи ръка.

— Помислих си, че може да се осмелиш да го кажеш. Единствено сипеше заплахи, като лежеше по гръб с разтворени крака. Няма да ти позволя да заминеш за Лондон и да разкажеш на дамите как съм се държал. — Той й се усмихна още по-широко. — Не, че ще ти повярват. Никога. Само ще ти се присмеят. Ще помислят, че си ревнивка и лъжкиня.

Тя не го поглеждаше.

— Ще замина за Лондон в момента, в който се уверя, че сестра ти не е наоколо. Ще убедя дамите, че това, което им казвам, е вярно.

— Няма да заминеш.

— Престани да скърцаш със зъби, няма да ти помогне. Ще правя това, което искам.

Той каза много тихо:

— Може да имаш дете.

Изражението на лицето й рязко се смени и тя го зяпна.

— Не, това не е възможно. Не вярвам от веднъж да има резултат. Не е логично. Казваш ми го само за да ме сплашиш. Нали?

— Напротив, напълно е възможно. — Той опря ръката си на корема й. — Два пъти се изпразних в теб. Само не ми казвай, че и двата пъти са били толкова незначителни, че не си ги усетила.

— Как бих могла да ги забравя? Първия път ме нарани, а втория се държа като дивак.

Дъглас се намръщи и махна ръката.

— Не исках да стане така. Значи си лъгала първия път. Пищеше като…

— По-тихо. Ако това ти е извинението, позволи ми да ти кажа, милорд, че не си познал. Поне не ме обвинявай.

Той я погледна замислено:

— Нямаше да съм същият без теб, какво да правя?

— Ще отида да наточа ножа.

Дъглас се ухили, като видя, че братовчед му се задава по коридора.

— Ако не идваше Тони, предателко такава, щях да те посъветвам да стоиш по-далеч от мен.

— Къде е жена ти, Тони?

Тони му отвърна със сънена, преситена усмивка:

— Още спи и без съмнение ме сънува.

Усмивката на Дъглас се замени с ръмжене и Александра, която му беше бясна, не можа да се сдържи и го удари с юмрук в корема.

Той пое дъх и се засмя въпреки болката.

— Трябваше да удариш Тони, а не мен, съпруга ти, който снощи те накара да пищиш от удоволствие.

— Аха — каза Тони и погледна лицето на Александра, по което бяха изписани ярост и неудобство. — Време беше, Дъглас.

Александра не можеше да се справи с този безочлив мъж. Нямаше ли за него скромност, дискретност?

— Предполагам, че вината е и в мен, за да говорите с такова неуважение. Млъкнете и двамата.

— Съпругата не е лошо нещо — каза Тони, като вървеше в крак с Александра. — Винаги до теб, готова за целувки, за ласка и милувки.

— Жената не е домашно куче.

— О, не, тя е много повече от домашно куче. Какво ще кажеш, Дъглас?

На Александра й се стори, че Дъглас не слуша Тони. Бе се загледал в стълбите. Може би си мислеше за Мелисанда — глупачката. Дъглас се намръщи и каза рязко:

— Чичо Албърт и леля Милдрид още ли са тук?

Тони се прозя и се почеса по лакътя:

— По всяка вероятност. Това е твоята къща. Ти си скапаният домакин. Би трябвало да знаеш кой живее под твоя покрив.

— Вие сте тук и един Господ знае, че не ви искам.

Тони бе доволен от липсата на сърдечност. Той каза непринудено:

— Хайде, хайде, братовчеде. Мислех си, че тази сутрин всичко ще бъде забравено. В крайна сметка ти се ожени за Александра по начин, по който всеки един мъж взима съпругата си, и като ви гледам, бих казал…

— По-добре не казвай нищо, Тони!

— Извинявай, Алекс. Ти си прав, Дъглас. Бих искал да заведа Мелисанда на Строубери Хол в петък. Доволен ли си?

— Още три дни в твоята ужасна компания!

— И на сестра ми — каза Александра. — Трябва да си доволен и на това. Можеш да си седиш, да размишляваш, да въздишаш и да се правиш на меланхоличен.

— Бих бил доволен, ако си държите езика зад зъбите, мадам.

— Не съм виждал Дъглас да мисли за жени, Алекс. Сигурно щеше повече да се гордее.

— Здравейте! Добро утро. Александра! За Бога, изглеждаш толкова бледа. Не си ли спала добре? Дъглас пак ли се заяжда с теб? Добро утро, господа.

Александра погледна ентусиазираната си млада зълва, която изглеждаше здрава, жизнерадостна, отблъскващо яка, и въздъхна:

— Здравей, Синджън.

— Здрасти, малката — каза Тони.

Дъглас изсумтя на сестра си.

— Майка ти в трапезарията ли е? — полита Александра.

— О, не, още е твърде рано за нея. Тя не става почти до обяд. Ела, Александра, няма защо да си губиш времето. Само леля Милдрид е там. Както знаеш, тя бая си похапва, така че няма да каже нищо. Странно, а е толкова слаба?

Александра отново въздъхна.

— Сутрин майка ми е като изцеден лимон. Леля Милдрид е по-скоро като сушена слива.

Синджън се намръщи и се обърна към брат си:

— Не мога да си представя сушена слива да яде много.

— Знаеш ли, че си отвратителна, Синджън?

— Тази сутрин не си в особено хубаво настроение, Дъглас. Да не би Тони пак да се е заяждал с теб. Не му обръщай внимание. Толкова се радвам, че си вкъщи и че си женен за Алекс. Ще пояздим ли след закуска?

— Защо не? — каза Александра. — Бих искала да маркирам най-краткия път до Лондон.

Леля Милдрид се бе заела с две кифли, от който капеше мед и масло. Тя погледна Александра изпод навъсените си вежди, но не каза нищо.

Дъглас хвана Александра за лакътя и я спря. Тя го погледна.

— Време е да седнеш там, където ти е мястото — каза той.

Тя отправи поглед към стола на графинята и потръпна:

— Не е нужно и…

— И нищо. Мълчи и ми се подчинявай. Това ще е нещо ново за теб. Хайде, седни!

— Изглеждаш чудесно на този стол — каза Синджън. — Мама ще скръцне със зъби, но най-правилно е предимство да има съпругата на Дъглас. Ти си господарката сега, а според Дъглас всеки от рода Шербрук трябва да изпълнява задълженията си и да носи отговорност.

— Жалко, че братовчед ми не обръща внимание на нито една от известните максими на Шербрукови, голям грубиян.

Леля Милдрид каза на всеослушание на масата.

— Твърде е дребна за този стол.

Дъглас се усмихна от другия край на масата на жена си:

— Искаш ли да седнеш на възглавница?

— Всъщност, лельо — каза Синджън, — този стол е точно за Алекс. Мама малко прелива извън него. На стола в гостната би трябвало да се сложи възглавница за Алекс.

— Права си, Синджън — каза Тони.

— Никой не те е питал за мнението ти. Антъни — каза леля Милдрид. — Държиш се отвратително. Наистина! Да се ожениш за две момичета и да пробуташ на Дъглас не тази, която трябва.

— Кифличките са много вкусни — каза Синджън и предложи една на леля си.

— Моля те, лельо, не казвай това на жена ми — каза Тони. — Аз съм нейният живот, съсипва се, ако липсвам дори и за миг, тя…

— Мисля, че днес трябва да купим кобила за Алекс, Дъглас — каза Синджън и подаде една кифла на Тони. — Не можеш да натупаш Тони на масата за закуска.

— О, Дъглас, срещнах Том О’Мали и той ми разказа за посещението ви с Алекс, как хубаво си се грижел за нея и как още на следващия ден си му изпратил ново легло. Каза, че било истински рай, и сигурно е така, това е първото легло, на което спи и е по-дълго от него. А, ето го и Холис. Негова светлост се нуждае от кафе, Холис.

— Май наистина се нуждае — съгласи се Холис и наля кафе от фин сребърен кафеник. — Ваша светлост желае ли кафе?

Алекс подскочи. „Ваша светлост!“ Погледна учтивото лице на Холис.

— Малко чай, ако обичаш, Холис. Не съм свикнала с вкуса на кафето.

— Струва ми се, млада лейди, че сте седнали на моя стол?

— О, скъпа — каза Синджън, — още не е станало обяд.

Овдовялата графиня на Нортклиф бе преизпълнена с ярост.

— Млъкни, Джоун, защото иначе ще прекараш останалата част от годината в спалнята си. Виждам как я окуражаваш. А що се отнася до теб, ще се преместиш.