Невестата от Шербрук

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Тайсън Шербрук стоеше висок и горд като петел и с почтителен поглед каза на Александра:

— Бих искал да представя Мелинда-Беатрис Хардести. Снаха ми, лейди Александра.

Значи това бе благочестивата млада жена с плоски гърди и глуповата усмивка, която Синджън ненавиждаше. Алекс се усмихна.

— Очарована съм, мис Хардести. Тайсън ни е говорил толкова много за вас. Надявам се, че ще прекарате една приятна вечер.

Мелинда-Беатрис знаеше цената си, но въпреки това бе малко свита в присъствието на една графиня, макар че изглеждаше не повече от месец по-голяма от Алекс. Направи грациозен реверанс и предвзето каза:

— Благодаря, мадам.

— Уверена съм, че вие и Тайсън ще се наслаждавате на танците.

— Мистър Шербрук попита мама дали може да танцувам с него. Тя естествено отказа, защото все още не съм излизала в обществото.

— Жалко — каза Алекс. — Вместо това може би ще играете на карти…

— О, не, мадам. Това никак няма да е уместно и мама ще се разтревожи. Мама казва, че само нехранимайковците играят на карти.

— Ами — каза Александра, като стрелна с измъчен поглед понесения от любов Тайсън — може би вие и мистър Шербрук може да излезете един след друг в градината. Вечерта е топла, така че скъпата ви майка без съмнение няма да има нищо против, а съвсем наблизо има толкова много възрастни хора, които ще пазят доброто ви име.

— Да, това ми харесва — каза мис Хардести. — Ако мама не възрази.

— Каква глупачка — каза Дъглас, докато наблюдаваше как брат му отведе мис Хардести. — Надявам се, че на Тайсън ще му мине. Слава Богу, той скоро се връща в Оксфорд. — Отново погледна жена си, чието деколте бе повдигнато само с половин инч, и се намръщи. Случайно бе дочул как Синджън се присмива на това. Не каза нищо обаче, защото, когато Александра влезе в салона, той бе погълнат в мисли колко прекрасна изглежда тя и не можа да каже нищо. Зеленото правеше кожата и кадифена и бяла като корема й, косата и, гъста и по-червена от греха, бе изкусно вдигната на върха на главата, а няколко лъскави кичура се спускаха на раменете й. Видя богатото изобилие от бяла плът и усети как започна да трепери.

— Хайде да танцуваме, иначе може да се изкуша да пъхна ръка между гърдите ти.

— Добре.

— Добре какво?

Тя прелъстително го погледна.

— Което предпочиташ, Дъглас.

Той започна да се бори със себе си. Александра се опита да сдържи смеха си. Докато той се бореше, тя с голяма гордост и облекчение огледа балната зала, весело окичена със сини, бели и златни драперии. Във всеки ъгъл и на всяка маса имаше саксии с цветя и големи букети, ароматно ухаещи на топлия вечерен въздух. Танцуваха най-малко петнадесет двойки, а други тридесет стояха прави или седяха около дансинга. Всички бяха приели поканата с изключение на сър Джеймс Евъртъп, който прояви лошо възпитание и умря същата сутрин. Всичко беше съвършено, тя бе помогнала във всички приготовления. Храната беше в изобилие, а леля Милдрид заяви, че пуншът с шампанско е достоен дори за най-капризните жени. За първи път Александра се почувства истинска господарка на Нортклиф Хол. Чувството беше опияняващо и на нея много й хареса. Свекърва й малко се ядоса на някои от заповедите й, но поне пред нея не ги оспори. Да, доказа, че дори в такива случаи може да се справя със свекърва си.

Потърси Мелисанда, същинска принцеса, понесла се в танц с млад мъж, които сякаш бе готов всеки миг да се свлече без дъх в краката й.

Дъглас, приключил да се бори със себе си, каза с нотка на възмущение в гласа си:

— Нима се опитваш да ме дразниш, Александра?

Тя се усмихна:

— За какво говорехме? Много се забави с отговора. Да, ти избра това, Дъглас. Твърдиш, че аз изпитвам към теб само похот. Добре тогава, тъй като си по-голям от мен и с много повече опит, предполагам, че си прав. Вече приемам това, че се взираш в гърдите ми и изпитваш само похот. Сега аз се взирам в устата ти и трябва да знаеш, искам да те целуна, да те почувствам с ръцете си, да те почувствам целия, а най-много ми се иска да те галя по корема и по-долу, ти си толкова горещ, изпълнен с живот, гладък. Всичко това е похот. В крайна сметка ти ми каза за бъда разумна, а така също, че си мъж с богат опит във всичко затова, да, това е похот — Погледна го лукаво и протегна ръка. — Ще танцуваме ли, господарю?

Дощя му се да й удари плесница.

Дишаше тежко. Виждаше как белите й ръце го галят по гърдите, как пръстите й притискат корема му, как се извиват в милувки около него и мускулите му се свиха.

— Отивам в стаята за карти — каза той, бързо кимна и я остави.

Александра се усмихна. Нека сърба, каквото си е надробил, помисли тя. Нека вярва, че тя изпитва към него само скъпоценната му похот.

Видя, че лейди Джулиет се забавляваше. Беше се настанила с обкръжението си далеч от Мелисанда. Смееше се доста много и шумно, но на Александра й беше все едно. На следващата сутрин девойчето си отиваше.

Когато Холис прошепна на ухото и, че вечерята е готова за сервиране, тя се удиви колко бързо бе минало времето. Тони я заведе на вечеря, а Дъглас придружи Мелисанда. Джулиет се бе облегнала на ръката на един безумно влюбен местен кавалер, който, преди да я види, надълго и широко се оплаква от подаграта си.

— Дъглас все още е възбуден — каза Александра на Тони, като забоде с вилица една хапка вкусна пирожка със сьомга. — И то защото накрая се съгласих да кажа какво изпитвам с него, или по-скоро не изпитвам към него.

— Само похот, хм?

— Да. Наду се като надменен кардинал и отиде в стаята за карти. Майка му не е доволна от него. Тя, разбира се, обвинява мен, че той не изпълзява дълга си. Изкушавам се да й кажа защо точно не го прави. Кълна се, това ще я накара да види Дъглас в различна светлина.

— Теб също, безсрамнице.

Алекс се засмя:

— Вярно, но почти си струва да видя израза на лицето й.

— Бременна ли си вече?

Тя остави вилицата си.

— Боже Господи. Нямам представа. За Бога, Тони, не бях помислила за това. Бременна. Защо изобщо ми зададе този въпрос?

— Чух старата дама да говори за това с леля Милдрид. Надява се, че ще изпълниш дълга си преди края на годината, защото на първо място това е единствената причина, поради която Дъглас искаше да се ожени. Скъпоценният наследник, нали разбираш.

Тя го погледна решително.

— Предполагаш, че ако до една година не родя скъпоценния наследник, Дъглас ще ме изхвърли и ще се опита да се разплоди с друга жена?

— Говориш, сякаш става дума за развъдна ферма. Не, не се съмнявам, че Дъглас ще продължи решително да се опитва. — Тони въртеше в ръка една филия хляб и накрая каза: — Знам, че ти е трудно да повярваш, но е истина. Откакто се помня, никога не съм виждал Дъглас да загуби самообладание. В битките той беше хладнокръвно копеле, никога не губеше кураж, никога не изпускаше от поглед целите си, никога не забравяше подробност, която впоследствие би могла да промени нещата. Той беше добър, Алекс, много добър; никога не си изгубваше ума. Хората му го боготворяха, защото знаеха, че могат да му имат доверие. Той никога нямаше да ги разочарова.

Виждал съм го толкова ядосан, че всеки друг на негово място би избухнал от напрежение, но не и Дъглас. Естествено не съм го наблюдавал как се е държал с жени в леглото в миналото, но мъжете са си мъже, ние обсъждаме някои неща и в миналото това за него винаги бе нещо като игра. Радва се, когато една жена се самозабрави от това, което той прави с нея; доставя му удоволствие да контролира, да определя темпото, сам да решава кога и какво ще се прави. Ти съвсем го шашардиса. Той е като замаян. Намирам всичко за много забавно. Освен това, Алекс, мисля, че начинът, по който се държа с него тази вечер, бе много сполучлив. А, иска ми се да остана, за да видя падението му.

— Падение. Не ми хареса тази дума.

— Изкачване надолу тогава. Да видя как приема факта, че харесва много жена си както в леглото, така и извън него и че съвсем не е лошо да си луд по своята съпруга.

— Знаеш ли, ако някой случайно ни чуе, ще ни изпрати в онзи ужасен Ботъни Бей. Никога дори и през ум не ми е минавало това, за което сега открито си говорим — тя се усмихна. — Дъглас не знае какво е сдържаност, какво е срам…

Тони хвана ръката й и я целуна през смях. Хвърли поглед на Дъглас и видя, че братовчед му се мръщи, а очите му кръвожадно блестят. Ако не се лъжеше, красивите очи на Мелисанда не само блестяха кръвожадно, те сякаш бяха готови да разкъсват. Беше изключително доволен. Никога нямаше да забрави как се любиха в градината. Даже се надяваше Мелисанда да е забременяла. Тя наистина го заслужаваше.

— А, ще бъде жалко да изпусна част от драмата.

Александра се засмя.

— Продължавай в същия дух и няма да останеш жив, за да видиш останалата част от драмата.

Вечерта завърши в два часа сутринта. Александра все още бе много развълнувана, за да се чувства уморена, но светлолилавото перо в тюрбана на свекърва й бе рязко клюмнало наляво; леля Милдрид вече не тактуваше с крака в ритъма на музиката; чичо Албърт леко хъркаше до една саксия с палма. Когато гостите започнаха да се разотиват, Дъглас, забогатял с петстотин лири, се появи от стаята за карти и застана до жена си.

— Ти имаше голям успех — каза той, — но все пак не ми харесва как гърдите ти стърчат напред.

— Мисля, че ти също имаше успех, Дъглас, особено с тези черни три четвърти панталони, който очертават бедрата ти и хм, да, останалите части. Предполагам, всички дами са забелязали колко си надарен като мъж. — Тя веднага се обърна и заговори на сър Томас Хадести и съпругата му, като започна да им прави комплименти за прекрасната им дъщеря Мелинда-Беатрис, а в същото време смигваше на Тайсън, който се навърташе наоколо. За нейна изненада сър Томас, застана с отпусната в захлас уста, задържа ръката и прекалено дълго. Докато се сбогуваха, Дъглас стоеше като вцепенен, сякаш беше глътнал бастун.

— Проклетият му стар развратник. Как смее да те гледа с такъв влюбен поглед!

— Всъщност съвсем не беше влюбен — каза Тайсън. — Той е късоглед, това е.

— С всеки изминат ден ставаш все по-голям глупак и това е страшно неприятно. Трябваше да те изпратя с Райдър. Той щеше да избие твоята наивност от главата ти.

— Да — каза Александра, щом Тайсън неуверено погледна брат си и се отдалечи, — мисля, че лейди Хардести също те гледаше с малко влюбен поглед.

— Ще си платиш за твърде неуместните си забележки, Александра.

Тя се усмихна със светнали очи.

— Защо не ме наричаш Алекс?

Мелисанда и Тони се приближиха и Дъглас погледна двете сестри, застанали една до друга. Едната беше толкова мъчително красива, че само като я гледаше, всеки мъж си глътваше езика, а другата… Боже Господи, само като чуеше смеха и, всеки мъж се възбуждаше и изпотяваше, започваше да си представя как тя лежи под него гола. Застанала до Мелисанда, тя съвсем не изглеждаше старомодна. Прииска му се да целуне върха на лъскавото й носле.

Дъглас едва се сдържаше да не плъзне ръцете си в блузата й и да я свали от гърдите й. Той я притегли в спалнята, освободи прислужницата и направи точно това. Когато ръцете му покриха гърдите й, той, притваряйки очи, въздъхна от удоволствие. Тогава изведнъж усети върху краката си ръцете й, които се движеха към слабините му. Той замръзна. Ръцете й нежно го мачкаха и на него му се искаше да изреве от удоволствие.

— Ах — каза тя в устата му, докато той я целуваше, — обичам похотта, а ти не я ли обичаш. Дъглас?

— По дяволите — каза той и за миг я съблече. Тя не помисли за красивата бална рокля, която му струваше най-малко сто лири. Беше погълната да го съблича, да го гали, да го милва, взряна в него, докато ръцете и го милваха.

Отново нямаше достатъчно време, нямаше увертюра, нямаше прелюдия. Задъхан легна върху нея, едрото му тяло се затресе, а тя цяла се изви към него и той проникна в нея. Беше готова за него, винаги готова, силата му я караше да вика и все повече да се притиска. Хвана главата му с ръце, намери с устни неговите и го целуна, като захапа долната му устна, а ръцете й като обезумели галеха раменете и гърба му, докато приповдигаше тялото си към неговото, за да го поеме по-дълбоко.

Дъглас успя да възвърне разсъдъка си за един момент и тогава тя стигна до оргазъм, той видя как погледът й потъмня и се омекоти и я целуна по устата, сякаш, за да поеме задъханите й викове. Но това трая само един момент, един къс момент, след което той, отново извън себе си, завилня върху нея, разбушува се в нея и това продължи безспир. Усети ръцете й върху ханша си и настръхна.

— Александра — каза той и се отпусна върху нея.

Лежаха наполовина извън леглото. Той бе много тежък, но това не й пречеше. Зачуди се дали винаги ще бъде така — дали винаги ще се любят толкова буйно и диво, толкова бързо, толкова грубо и разтърсващо. Знаеше, че няма да има нищо против, беше винаги в съзвучие с него, еднакво обезумяла, еднакво настойчива. Дъглас не би приел нищо друго. Когато отново можеше да диша с пълни гърди, тя каза:

— Мислиш ли, че съм бременна?

— Да — без колебание отвърна той. — Накарах те да забременееш още първия път, когато те обладах.

— Значи, ако си прав, ще докажа, че съм достойна. Всички искаха това, нали? Наследник на Шербрук?

— Да. Доколкото си спомням, ти изяви желание да родиш наследник.

— Да — охотно каза тя, — ако искаш, ще ти родя половин дузина наследници. Искам да имам малко момченце, което да прилича на теб, Дъглас.

Не му хареса чувството, което думите й предизвикаха в него. Засмя се и каза:

— Уморен съм. Изтощи ме до мозъка на костите. Спи сега.

— Ако можеше да обуздаваш похотта си, може би щеше да имаш повече енергия да разговаряш с мен.

— Заспивай, дявол да те вземе.

Тя заспа с усмивка на уста.

Когато се събуди на следващата сутрин, Александра видя, че Дъглас не беше в леглото и. Седна и усети, че й липсва, защото той нямаше навик да я буди с целувки, прокарал ръце между бедрата й, да я гали и да я подготвя още преди да се е пробудила напълно. Беше сама. Това никак не й хареса.

„Накарах те да забременееш още първия път, когато те обладах.“

Не, не, той не може да знае това, нали? Вярно, че не беше имала менструация, откакто Дъглас я облада, но това при нея не можеше да се предскаже и затова просто не знаеше.

Стана, бързо се изкъпа и се облече. Тони и Мелисандра, както и чичо Албърт и леля Милдрид заминаваха същия ден, И лейди Джулиет, слава на добрия Господ.

Беше почти два часа следобед, когато първата от гостите им, лейди Джулиет, замина, след като смъмри прислужницата си даже когато се сбогуваше с домакина и домакинята.

Старата дама се намръщи.

— Това момиче беше голямо разочарование, Милдрид. Нямаше да съм доволна, ако Дъглас се бе оженил за нея.

— Това момиче е опърничаво — каза леля Милдрид.

— Въпреки това е божествена — каза чичо Албърт. — Млада е и много жизнерадостна, това е.

— Тя е разглезена кучка и с годините ще става все по-лоша — каза любещата го жена.

Тони беше прегърнал Александра и шепнеше на ухото й:

— Гордея се с теб. Не се променяй. Бъди такава, каквато си сега. Всичко ще бъде наред…

Мелисанда се загледа дълго в сестра си и каза:

— Нямам нищо против, че ти си графиня, а аз виконтеса. Имам против, че може би желаеш Тони. Никога няма да го имаш, Алекс, затова по-добре забрави за това.

Александра погледна изключително красивата си сестра и й се прииска да се разсмее на нелепите й думи.

— Обещавам никога вече да не се опитвам да го открадна от теб.

— Внимавай да не го направиш! Искаше Дъглас Шербрук и го получи. Много лошо, ако си решила, че вече не го искаш. Ще трябва да се задоволиш с него, защото Тони е мой.

— Ще опитам — смирено каза Александра.

Дъглас, който чу по-голямата част от този разговор едва се сдържа да не покаже колко е самоуверен. Попита Тони, като успя да придаде любезна нотка на гласа си:

— Ще се видим ли в Лондон?

— Може би. Моля те, Дъглас, опитай се да подготвиш всички познати за жена ми. Това може да предотврати дуели и ще ти бъда много благодарен.

— Тя вече е била там един сезон. Всички са подготвени.

— Не, този път е различно. Сега тя е по-отзивчива, по-чувствителна и затова по-уязвима. Подготви ги, Дъглас. Сега тя е богиня в човешка форма. Виждал си я как бърчи вежди.

— Добре, ще кажа на всички, че си я превъзпитал.

— Не забравяй дисциплината, мили приятелю.

Дъглас се засмя и мушна братовчед си по ръката. Сега той се отнасяше с хумор към братовчед си, нямаше я оскърбителната язвителност от миналата седмица. Александра усети прилив на надежда. Успокои се също, че Мелисанда не беше чула как си размениха тези думи. Щеше да счупи ръката на Тони.

Стояха на широките предни стълби на Нортклиф Хол, докато последната карета бързо се отдалечи по алеята.

— Да — каза вдовицата херцогиня Нортклиф, — отново сме малка компания и това без съмнение ще помрачи настроението ни.

— Не и моето — каза Дъглас е отправен към жена си поглед. — Поне за известно време.

— И таз добра! — каза любещата майка на Дъглас, щом видя как той грабна жена си за ръка и се втурна в къщата.

Дъглас чу леля Милдрид да казва:

— Хайде, Лидия, всички искаме наследник. Дъглас просто изпълнява дълга си. Той е добро момче.

Той я изтегли нагоре по стълбите и я заведе в спалнята си. Люби я два пъти и двата пъти бързо и грубо и дори за миг не помисли за наследник. Когато свърши, все още едва поемайки си дъх и с бързо биещо сърце, той се загледа в нея, но не каза нищо. Поклати глава, облече се и веднага излезе, за да отиде на езда.

Александра се взира в тавана, без да помръдне в продължение на петнадесет минути, накрая стана, за да се съвземе. Докато се къпеше и се обличаше, тя мислеше за смаяното изражение на лицето му, когато каза в устата му точно в момента, в който той се изпразваше:

— О, Дъглас, изпитвам толкова силна похот към теб.

Той изръмжа.

Дъглас не дойде при нея тази нощ. Александра подозираше, че размишлява в библиотеката за похотта и за други подобни неща — най-малкото се надяваше, че прави това. Заспа в спалнята си. В полунощ, когато мракът е най-гъст и непроницаем, тя съвсем неочаквано се пробуди. Не смееше да помръдне, не разбираше какво става. Знаеше само, че не е сама.

Тогава я видя. Млада жена, която бе виждала преди, цялата бяла и ефирна, със спусната по гърба лъскава коса, толкова руса, че изглеждаше почти бяла, очертала като в рамка изящното й лице. Изглеждаше толкова тъжна, с протегнати към Александра ръце.

— Коя си ти?

Боже, това нейният глас ли беше, съвсем слаб и тънък от страх?

Фигурата не помръдва, стоеше на разстояние по-малко от три фута от леглото, тялото й трептеше, сякаш не бе на пода, а по-скоро се носеше над него, с протегнати към Александра ръце.

— Какво искаш? Защо си дошла?

Фигурата отново не помръдна.

— Знам, че се казваш Дева Невяста, защото убитият ти съпруг е бил убит, преди да му станеш съпруга. Но аз не съм девица. Моят съпруг не е умрял. Защо си дошла?

Тогава фигурата издаде мек, гърлен звук и Александра едва не скочи от леглото от страх.

Изведнъж разбра всичко, сякаш фигурата бе проговорила. Разбра защо е дошла.

— Искаш да ме предупредиш, нали?

Фигурата леко трепна, а светлините и сенките се усилиха.

— Безпокоиш се, че ще ми се случи нещо? Фигурата заблестя с мека светлина и изведнъж Александра се усъмни дали това е тя или не беше тя… или пък беше? Започна да я обзема паника, вече се досещаше за намеренията на призрака. Това бе лудост.

— Какво, по дяволите, става тук? Александра, с кого говориш?

Фигурата потръпна, издаде мека, блестяща светлина и след това просто се стопи в ламперията.

Дъглас влезе през общата врата. Беше съвсем гол.

— Няма нищо. Просто забавлявах любовника си. Но ти го прогони.

Не разбра, че гласът й трепери, сякаш всеки момент ще я бутат в пропаст, но Дъглас усети това. Премина стаята и я погледна за миг, преди да легне до нея. Притисна я плътно до себе си, усети как тялото й потръпва и я задържа така.

— Няма нищо, сънувала си кошмар, нищо повече. Само един кошмар.

— Господи — каза накрая тя със заровено в рамото му лице. — Не беше сън, нито кошмар. Кълна ти се. Боже, Дъглас, аз не само я видях, но и говорих с нея. Започнах да мисля, че я разбирам.

— Било е сън — твърдо каза той. — Този проклет призрак е плод на въображението. Сънувала си я, защото не съм бил тук да те любя до изтощение.

— Ти си я виждал, нали?

— Не, разбира се. Аз не съм празноглава глупачка.

— Виждал си я, не ме лъжи, Дъглас! Кога? При какви обстоятелства?

Той я целуна по слепоочието и я прегърна по-силно, като притисна лицето й до рамото си. Когато тя отново заговори, топлият й дъх галеше плътта му.

— Казах й, че не съм девица и че ти не си умрял, попитах и защо е дошла. Тя ме предупреждаваше, но не съм сигурна дали точно аз съм в опасност, може би не, но тогава ти влезе и тя си отиде.

— Да, представям си. Тя се е понесла във въздуха и е изчезнала, а булото й романтично се е развявало около нея.

— Искам, да знам ти кога си я виждал.

Дъглас отново целуна слепоочието й, но мислите му се върнаха към онази нощ, когато Александра избяга от него и въпреки това той я чу да плаче тук, вътре, влезе и я видя, не беше Александра, а тя, този проклет призрак. Той поклати глава.

— Не — каза той. — Не.

Тогава настръхна.

— Боже мили, разбираш ли, че аз не се нахвърлям върху теб? Не съм те обърнал по гръб? Всъщност разговаряме най-малко от три минути и сме голи и…

Тогава тя обърна лицето си, той усети топлия й дъх върху устните си и я целуна.

— По дяволите — каза той и бързо прокара ръце надолу по гърба й, за да хване ханша й, обърна се с лице към нея, а членът му, твърд и дебел, опря корема и. Ръцете й се увиха плътно около шията му и тя започна силно да го целува. Беше трудно, но успя да свали нощницата й.

Дишаше тежко и бързо и когато разбра, че ще стане по-бързо, отколкото мислеше, вдигна крака й и проникна в нея. Тя се задъха от изненада и удоволствие, и след това започна да стене, защото ръцете и пръстите му галеха женската й плът, а устните му горяха върху гърдите й.

— Дъглас — каза тя и със сподавен вик стигна до оргазъм.

Той я обърна по гръб, за да проникне до дъно в нея, и когато тя приповдигна хълбоците си, за да го поеме по-дълбоко, той извика, изопна се върху нея, накрая тежко се заби и изхвърли семето си в нея.

— О, Дъглас — прошепна тя на шията му. — Тя сякаш се носеше във въздуха.

— По дяволите. Тя не е била тук, било е глупав сън. Поддала си се, защото не съм бил с теб, като тоник, преди да заспиш. Тази вечер повече няма да видиш този проклет призрак. Сега мълчи — той и придърпа върху себе си и оправи одеялата. — Ще мислиш само за мен. Разбра ли?

— Да — отвърна тя и целуна шията, ухото и рамото му. — Само за теб и чудесната похот, която ме караш да изпитвам. Нали е хубаво, че сутринта заминаваме за Лондон? Може би тя се опитваше да ми каже именно това. Има още толкова много мъже, към които ще изпитвам похот.

— Забавна си като цирей на задник.

Тя се засмя и го целуна зад ухото.

Дъглас се взираше с мрачно лице в тъмнината, докато ръцете му я милваха надолу по гърба и обхванаха хълбоците й… Накрая заспа, като усещаше дъха й на шията си, гърдите й се притискаха в неговите, сърцето й туптеше спокойно и ритмично до неговото.

Градската къща на Шербрук беше голяма триетажна сграда на ъгъла на Патнъм плейс. Бе построена преди шестдесет години с повече пари, отколкото с добър вкус, за да оправдае големите очаквания на граф Нортклиф. Въпреки това някои смятаха гръцките колони за внушителни, хора, сръбнали по някоя и друга чашка, изсумтяваше Дъглас; сега къщата заедно с всички ниши беше пълна главно с цветя и книги, а гръцките статуи в изобилие на брой бяха заточени на тавана. Това бе дело на същия граф, който беше препълнил градините на Нортклиф с гръцки статуи.

— Сега съм доволен — каза Дъглас, като посочи към прекрасните тъмночервени драперии от брокат, опънати в просторната централна гостна стая. — Подозирам, че наследниците ми може да помислят, че аз не съм достатъчно възвишен, и да направят нещо друго.

После се намръщи и рече:

— Може би ще поискаш да направиш промени. Не съм пипал нищо в стаите на графинята.

— Добре — каза Александра, все още толкова замаяна поразена от факта, че наистина са в Лондон — град на изящество, богатство, бедност и вълнения, също и на миризми, — че би се съгласила с всичко, което каже той. Показа й много неща през прозореца на каретата, а тя разглеждаше с широко отворени очи. Дъглас се усмихна.

— Изумително, нали?

Тя кимна и леко докосна с върха на пръстите си една чудесна испанска маса.

— Много скоро ще свикнеш. Мисис Гудгейм ще ти покаже всичко в къщата. Бърджис, нашият закръглен иконом в Лондон, се справя толкова умело с работата си, колкото Холис. На него може да се разчита. Ще останем в Лондон две седмици, достатъчно време, за да си набавиш нови рокли, бонета и тем подобни и да се запознаеш с обществото. Искаш ли да си починеш сега, или може да отидем при мадам Жордан?

Мадам Жордан беше истинска французойка, родена и израснала в Рен. Имаше шест продавачки, внушителна сграда в сърцето на Пикадили и любещо сърце за граф Нортклиф. Александра, незначителен член от антуража на Дъглас, стоеше и слушаше как мадам и съпругът и обсъждат какво да се направи с нея. Взеха й мерки и се суетяха около нея. Когато вече й идеше да изкрещи на Дъглас, че не е невидима и има добър вкус, мадам неочаквано разпери пръсти върху гърдите й и бързо продължи да говори в изблик на прочувствен френски. „А — помисли Александра, като се усмихваше на Дъглас, застанал с безизразно, сурово лице, — тя иска да направи деколтето ми модерно.“

— Съгласна съм с мадам — високо каза тя и Дъглас се обърна към нея, чудесен прицел за гнева му.

— Мълчи, Александра, или в противен случай ще отидеш да чакаш в каретата! Това няма нищо общо с теб.

— Ха. Искаш да приличам на монахиня и мадам не е съгласна като мен. Предай се, Дъглас, и престани да се правиш на чудак. Аз съм жена като всяка друга жена на земята и всички жени имат същото тяло като моето. Никой няма да обърне внимание, никой. Ако настояваш да съм покрита до брадичката, тогава всеки ще се чуди дали нямам някакъв ужасен недостатък!

— Съгласна съм с графинята — каза мадам Жордан на съвършен английски. — Хайде, господарю, държите се с невястата си, сякаш тя е ваша собственост. Хич не е модерно да се излагат чувствата на показ.

— Не е така — изрева Дъглас и ударя с юмрук една лъскава рисунка на жена, висока най-малко седем фута, облечена с тънки дрехи, слаба и ефирна като призрака. — Просто тя е много наивна и не знае какво искат мъжете и… — Спря с дрезгав глас. Беше бесен, а се чувстваше безсилен. Превъзхождаха го по численост и аргументи и той знаеше това. И двете жени го гледаха с търпеливо презрение. Разумът беше на негова страна, в това нямаше никакво съмнение, само че думите му бяха смешни. — По дяволите! Правете каквото искате! — И той излезе с тежки стъпки, като каза през рамо: — Ще те чакам в каретата. Смъкни всичките проклети деколтета до проклетата си талия, все ми е едно!

— А, обичам страстните мъже, а вие? — нежно каза мадам Жордан и се усмихваше при мисълта за графа.

— О, да — съгласи се Александра. — Великолепно говорите английски, мадам.

Мадам кимна, без да обърне никакво внимание на този непредвиден инцидент.

— Говоря също немски, италиански и малко руски. Нали разбирате, любовникът ми е руски граф. И той е толкова необуздан и ревнив любовник, колкото е и съпругът ви, необуздан мъж е и не мога да си поема дъх от него.

Тези думи прозвучаха чудесно на Александра. Привечер тя беше страшно уморена и едва се държеше на крака. Гордееше се, че е собственик на шест нови рокли, два костюма за езда, нощници, ризи. Боже, списъкът нямаше край. Дъглас си възвърна настроението, след като си тръгнаха от мадам Жордан. Купи й бонета, обувки, носни кърпички, чорапи и чанти, даже и чадър.

От него все още бликаше енергия, когато накрая й подаде ръка да се качи в каретата. Сложи купчина кутии на седалката. Александра беше толкова уморена, че й беше все едно дали е в Лондон или в Хебрайдс. Главата и клюмна на рамото му, а той я притисна към себе ся и я целуна.

— Беше дълъг ден. Ти се справи добре. Гордея се с теб. За повечето неща все пак. Още съм недоволен от деколтетата ти.

Александра не искаше да подхваща отново тази тема. Прехапа долната си устна и избухна:

— Ти знаеш всичко за дрехите. Очевидно добре се познавате с мадам Жордан. На много жени ли си купувал дрехи?