Невестата от Шербрук

ШЕСТА ГЛАВА

Нортклиф Хол

5 дни по-късно

Дъглас отвори вратата на библиотеката, видя самотно запалена свещ на малката масичка до братовчед си и прекоси стаята. Изморена усмивка озаряваше лицето му.

— Тони! Господи, радвам се, че те виждам и че отново съм вкъщи — Дъглас потри ръце. — Толкова е хубаво да си у дома и предполагам, че се досещаш за причините.

— Дъглас — Тони се изправи, пристъпи към братовчед си и стисна ръката му — Предусещам, че си успял в мисията си, каквато и да е била.

Дъглас се усмихна доволно и продължи да потрива ръце.

— Много успешно благодарение на милостивия Бог и на един глупав генерал, който мислеше, че ще ме надхитри. О, халатът ти е страшно елегантен, но ако не внимаваш — косматите ти крака ще се подават.

Той отиде до бюфета.

— Искаш ли хубав френски коняк? Обещал съм ти толкова, колкото можеш да изпиеш до следващия век.

— Не, не искам.

Дъглас си наля от коняка, отпи голяма глътка и почувства как топлина се стича към стомаха му.

— Холис ми каза, че трябвало да говориш с мен. Било много важно и не можело да почака до сутринта. За момент си помислих, че ще закрещи, но, разбира се това са глупости. Холис никога не крещи и не вика, не показва излишни емоции. Но, Тони, наближава полунощ и съм се раздрънкал така, защото всеки момент ще припадна в краката ти. Разбира се, че като видя красивата си булка, ще забравя цялата умора. Въпреки това бях изненадан да видя Холис още на крака. Какво искаш?

— Опитах се да накарам Холис да си легне, като му казах, че аз ще те изчакам в преддверието, но Холис си е Холис — отказа.

Дъглас отпи още една голяма глътка коняк и седна дълбокото кресло до братовчед си.

— Какво има?

Настана мъртва тишина и изведнъж Дъглас разбра, че нещо, което изобщо не желае, ще се случи съвсем скоро и че Тони е вестоносецът.

— Ожени Мелисанда, нали?

Тони обърна лице към него и каза:

— Да, ожених я. — Пое си дълбоко дъх и знаейки, че е безсмислено да крие, изтърси: — Ожених също и по-малката й сестра.

Дъглас тъкмо беше отпил още веднъж от коняка, изплю погълнатото и се задави.

— Какво?

— Казах, че ожених двете жени.

Антъни Париш се обърна, за да е с поглед към камината, към нажежените въглени. Стигаше му — от репетираните обяснения. Той се почувства уморен като братовчед си. Допълнително му тежеше товарът на вината, който го караше да потъне вдън земя.

— Можеш да ме предизвикаш на дуел, Дъглас. Това с твое право. Няма да стрелям по теб, кълна се.

— За какво, по дяволите, говориш?

Но Дъглас не искаше да знае за какво говори братовчед му. Искаше ла изчезне на секундата и да се качи в огромните господарски покои, в огромното господарско легло, където го чакаше Мелисанда. Не му се слушаше повече как Тони оженил две жени.

— Не ожених Мелисанда за теб като твой посредник. Ожених се за нея, докато бях в Гретна Грийн, после още веднъж в къщата на баща й. След това ожених Александра, по-малката й сестра, за теб, като твой представител.

— Разбирам — каза Дъглас.

Той стана, остави внимателно на страничната масичка останалия алкохол, олюля се към братовчед си, взе свещта и напусна библиотеката.

— Дъглас! Чакай! Ти не разбираш. За Бога, върни се!

Но Дъглас не спираше. Той дочу стъпките на Тони след себе си и ускори крачка. Грешка, всичко това беше грешка, не, това беше дяволска шега — достойна за Райдър… не… нещо друго. Чу братовчед си на стълбите зад себе си, докато свиваше по източния коридор. Изтича в дългия хол към господарските покои в дъното му. Разтвори плъзгащата се двойна врата, втурна се вътре и завъртя ключа.

Той погледна към леглото си, като вдигна високо свещта. Завивките бяха така гладки, както ги беше оставил преди две седмици, когато напусна Нортклиф. Леглото беше празно.

Приближи и застана пред празното легло. Той беше жадувал за това легло, но не празно като сега. Не, той жадуваше за Мелисанда, лежаща по гръб в средата и с отворени обятия, чакаща го да дойде към нея.

Той се обърна силно разгневен, почти нищо неразбиращ. Погледна към съседната врата и установи, че е глупак. Естествено тя нямаше да бъде в неговото легло, а в спалнята на графинята, съседна на неговата. Той и беше непознат в известен смисъл и нямаше да й подхожда да бъде в неговото легло, поне засега, докато той като неин съпруг формално не я донесе в леглото си.

Втурна се да отвори вратата към съседната спалия. Тази стая беше по-малка, а обзавеждането й беше меко и много женствено; това беше стаята, посещавана от призрака, който не съществуваше, а никога не беше съществувал освен в отегчени и възбудени женски мозъци. Той видя, че покривките на леглото бяха сгънати, но и то беше празно. След това видя нея. Тя беше момиче и стоеше в тъмнината. Носеше дълга бяла нощница, която я покриваше от глава до пети. Той не можеше да я види много ясно, но знаеше, че е пребледняла и очевидно изплашена. И страх ли видя в нея? Страх от него? По дяволите, тя сигурно се страхува, помисли си той и пристъпи напред. Тя не беше Мелисанда. Беше абсолютно непозната и имаше дързостта да е тук, в стаята на жена му. Стоеше там, като че всичко й принадлежеше, и се взираше в него като в натрапник най-малкото, дори убиец. Той застина на място.

— Коя си ти, дявол да те вземе?

Гласът му беше спокоен и това го изненада. Заклати се настрани, вътрешностите му се свиха и той бързо остави свещта на стойката до леглото.

— Попитах те коя си. Какво, по дяволите, правиш тук? Къде е Мелисанда?

— Мелисанда е долу в хола, в западното крило. Мисля, че спалнята и се казва Зеленият куб.

Гласът й беше уплашен — висок, слаб и писклив.

— Не те познавам. Защо си тук?

Момичето пристъпи напред и той видя раменете й. На сумрачната светлина, идваща от свещта, той видя, че тя е слаба и крехка; косата й беше тъмночервеникава и спускаше по раменете и гърба й.

— Спях.

— Ти не си Мелисанда.

— Не — каза тя. — Аз съм Александра. Всъщност съм твоя жена.

Тогава той се засмя и това беше грозен, груб звук, съдържащ съмнение и изразяваш недоверчивост.

— Ти не можеш да бъдеш моя жена, скъпа, защото никога през живота си не съм те виждал. Сигурно си една от жените на Тони или може би една от многобройните му любовници.

— Виждал си ме и преди, господарю, но не можеш да си спомниш. Тогава бях на петнадесет години и ти се запозна само със сестра ми.

— Да, и се ожених за сестра ти.

Чу се силно блъскане по вратата на спалнята. Дъглас чуваше как Тони неистово натиска дръжката на вратата. Дъглас вдигна глава, като чу как Тони изкрещя:

— Дъглас, отвори проклетата врата! Александра, добре ли си?

— Добре съм, Тони — извика тя, обърна се към Дъглас и каза със спокоен глас като бавачка: — Да го пусна ли, господарю?

— Защо не? Изглежда, той е женен за всички и негово право е да посещава което и да е женско легло.

Когато непознатото момиче мина покрай него и влезе в другата стая, Дъглас избърза към вратата, която водеше към коридора, а докато Тони нахлуваше в собствената му спалия, той беше вече навън. Тони го видя как ускори бяг към западното крило.

— Дъглас по дяволите, спри! Къде отиваш сега? О, не! Спри!

Но Дъглас не сиря, докато не се втурна и отворя вратата на спалнята Зеления куб. Там, под балдахина на леглото, лежеше неговата жена, неговата невеста, Мелисанда. Тя беше седнала, замаяна, с нарастващо безпокойство. Очертаваше се на светлината на свещта. Срещна втренчения му поглед, премигна и дръпна чаршафа до брадичката си.

— Дъглас Шербрук?

— Защо си в тази стая? Какво правиш в неговото легло?

— Защото тя е омъжена за мен, по дяволите! Дъглас, моля те, ела да ти обясня какво стана.

— Не, искам да заведа жена си обратно в моята спалия. Искам я в моето легло. Не можеш да се ожениш за всички жени, Тони. Не е законно освен в Турция. Честно, ти сигурно си мохамеданин. Така че аз ще взема тази.

— Тя не е твоя жена! Омъжих я за мен, не за теб. Спах с нея, Дъглас. Отнел съм й девствеността. Тя е моя жена.

Тони избухна в началото, но успя да завърши в писъка, по-спокойна октава.

Дъглас, много блед сега, се взря в Мелисанда. Господи, това беше най-красивото създание, което някога беше виждал. Черната й коса беше разрошена около бялото й лице, изумителните и тъмносини очи — огромни и дълбоки, толкова съблазнителни, че почувства как му прималя въпреки това, което се беше случило, въпреки факта, че тя очевидно е омъжена за Тони, въпреки… Дъглас разтърси глава. Беше изморен, всъщност изтощен, но беше яздил като ученик на дявола, за да стигне вечерта у дома при невестата си. Сети се за Дженайн и си представи как ли тя щеше да се чувства тук като трета съпруга. Разтърси глава и отново погледна към невестата си. Но там нямаше невеста.

Не, това не беше вярно. Имаше невеста, казваше се Александра и той никога не беше я виждал, въпреки че тя твърдеше противното.

Бавно се обърна и погледна братовчед си.

— Искам да кажеш, че това е една от гадните ти шегички.

— Не е. Моля те, Дъглас, ела с мен долу и всичко ще ти обясня.

— Ти можеш да обясниш това?

— Да, само ми дай ш…

— Ти, гадно копеле!

Дъглас се озъби и се хвърли върху братовчед си. Стовари юмрук в челюстта на Тони и го просна долу. Тони се обърна, стана и тръсна глава. Дъглас отново го удари. Този път Тони го сграбчи за ревера и двамата се свлякоха долу. Сгромолясаха се с тъп звук, борейки се. Ръце и крака се биеха и удряха.

Мелисанда изкрещя.

Александра стоеше в отворената врата. Беше вдигнала високо свещта. Видя как Тони се преобърна, застана върху Дъглас и му заби едни юмрук в челюстта. Дъглас се отпусна в болка, сви колената си и блъсна с тях гърба на Тони, с движение нагоре. Тони отново удари Дъглас, този път по-силно, като накара главата му да се тресне назад.

Александра изрева. Бързо остави свещта на една маса и скочи върху гърба на Тони, като започна да го блъска с юмруци в лицето, след това дръпна рязко косата му.

— Пусни го! Спри, животно такова!

Тя удряше и удряше, дърпаше и дърпаше. Тони беше толкова изненадан от неочакваното нападение, че замръзна и Дъглас бързо се изправи. И Александра, и Тони се проснаха долу. Дъглас сграбчи Тони за ризата и го изправи. Заби юмрук в корема му. Тони се отпусна, наведе се и обви ръце около себе си. Внезапно Мелисанда налетя и скочи върху гърба на Дъглас, като обви крака около кръста му. Стовари юмруци по главата му и изкрещя направо в ухото му:

— Пусни го!

Дъглас усети как мозъкът в главата му започна да вибрира. Ушите му бучаха. Тя дърпаше главата му, като продължаваше да крещи право в ухото му. Тогава другата жена, малката, задърпа лудо Мелисанда и я изтласка от гърба на Дъглас. Двете жени се свлякоха на пода с усукани бели нощници и летящи кичури коса.

Тони бе все още превит и се опитваше да си поеме дъх. Дъглас имаше чувството, че е плешив. Скалпът му пулсираше от атаката на Мелисанда. Той стоеше там и преглеждаше къде е пострадал. Все още се оглеждаше, когато малкото момиче се освободи от Мелисанда, стана и се втурна към него. Лицето и беше пребледняло, очите й — разширени. Трепереше и дишаше тежко.

Той стоеше спокоен като камък, докато ръцете и преминаха по раменете, гърдите, след това по ръцете му. Той все още не помръдваше, не казваше нито дума.

— Добре ли си? Удари ли те? Моля те, кажи ми, ако те боли.

Тя плъзгаше леко върховете на пръстите си по челюстта му и за момент той рязко се дръпна.

— О, прости ми, нежно, нали? Съжалявам. Не е счупено, но той те удари много силно.

Той поклати глава, но иначе не помръдна. Дори животът му да висеше на косъм — не би помръднал за такова нещо. Нейните ръце продължаваха пътешествието по тялото му, опипваха и възбуждаха. Накрая, когато тъкмо щеше да падне на колене и да започне да опипва краката му, Дъглас сграбчи китките й и ги дръпна пред нея. Разтърси я, за да привлече вниманието и. Каза много бавно:

— Добре съм. Остави ме на мира. Иди да опипаш него — другия ти съпруг.

Той погледна над нея към Мелисанда, която стоеше до Тони; дългата и черна коса скриваше лицето й от него като чудно меко перде. Ръцете й бяха върху тялото на Тони.

Дъглас отстъпи от втората жена и погледна към отворената врата. Каза много спокойно:

— Холис, влез, моля.

Без никакво смущение Холис пристъпи в свърталището на хаоса. Каза много внимателно:

— Господарю, имате ли нещо против да дойдете с мен? Другите могат да се облекат в по-подходящи дрехи. Ще сервирам коняк в салона и те могат да се присъединят, ако желаят. Елате сега, господарю. Точно така. Елате с мен. Всичко ще се оправи.

Дъглас се остави да го отведат. Почувства странно вцепенение, като че скалпът му още пулсираше и ушите му бучаха. Мелисанда имаше силни пръсти и още по силни дробове. Чувстваше, че е някой друг, не искаше да бъде Дъглас Шербрук, защото този нещастник беше абсурд. Той беше глупак, тъпак, магаре, за малко щяха да го скалпират и загуби невестата си. Чу се да си говори с глас, който изобщо не приличаше на неговия:

— Но, Холис, това момиче скочи върху Тони. Защо трябваше да прави това? Той каза, че я е омъжил. Никога по-рано не съм я виждал. Защо тази малка глупачка тръгна да ме спасява?

— Не се безпокойте за това сега, господарю — дойде гладкият отговор на Холис. — Трябва да сте доволен, че тя се опита да ви отбранява.

— Да ме отбранява! Проклятие, тя изглеждаше готова да се бие до смърт.

— Да, господарю. Подхожда й да прави това. Тя е ваша съпруга, господарю, и ваша графиня. Всъщност тя живее тук от два дни и това много й подхожда.

Дъглас каза много настоятелно:

— Не, тя не е моя жена. Това е твърде невероятно. Казах ти, че никога не съм я виждал преди. Мелисанда е моя жена. Нея приемам. Ще убия Тони за това.

Дъглас забави крачка и погледна през рамо назад.

— Мислиш ли, че ако оставя това момиче тук, ще убие Тони вместо мен?

— Вероятно не, господарю. Нейната ярост се дължеше на това, че Тони ви нападна. Лорд Ратмор сега е победен и тя постигна целта си. Елате сега. Сутринта всичко ще изглежда по-различно.

— Не мога да спя в едно легло с непознато момиче Холис. Аз съм джентълмен. След като си й разрешил да влезе в къщата ми, предполагам, че не е някаква леконравна жена, нали? Казваш, че е тук от два дни? Не, не ми харесва и не го приемам. Дори и това, че се опита да убие Тони. Не мога да спя с нея.

— Не, господарю. Напълно ви разбирам. Вашите чувства са достойни за похвала. Нейно благородие ще оцени високо мотивите ви. Елате сега. Трябва да почивате и да позволите на умствените ви органи да се възстановят.

С тишина и кафе, не с коняк умствените органи на Дъглас отново дойдоха на място, но възстановяването им причини такава ярост у него, че се задави от гняв с кафето.

— Ще трябва да го убия, Холис.

— Може би не, господарю. Първо трябва да изслушате лорд Ратмор. Знаете, че държите на него.

— А, ето те и теб, проклет негодник!

Дъглас почти беше станал от стола, когато усети здравата ръка на Холис върху рамото си. Той утихна, но не искаше това. Искаше да си легне и да спи дванадесет часа, а когато се събуди, да намери, че всичко е така, както трябва да бъде. Не, той искаше да убие своя братовчед.

Вместо това Дъглас — вече човек с уравновесени душевни способности и вещ стратегически — каза много спокойно:

— Кажи, защо ме предаде?

Косата на Тони още беше в безпорядък от другата женска атака. Все още носеше халата си, но този път завързан точно под дясната ръка и висеше от едната страна. Той запази дистанцията.

— Ще ме изслушаш ли, без отново да се опитваш да ме убиваш?

— Ще те изслушам, а за убиването ти — смея да кажа, че ще ти се случи в някоя скорошна сутрин на зазоряване.

— Господи, Дъглас, не говори така! По дяволите, не исках това, но то се случи.

Холис се покашля и каза внимателно:

— Достатъчно обвинения, господарю. Негово височество иска факти. Всички тези емоции са изморителни и не на място.

— Влюбих се в Мелисанда в мига, когато я видях. Тя също се влюби в мен. Знам всичките й недостатъци, Дъглас, недостатъци, които ти не можеш и да започнеш да си представяш, а на мен не ми пука за това — избрах я и знам, че мога да се справям с нея. Ние си пристанахме. При нашето завръщане в Клейбърн Хол дукът и аз решихме да сгодим Александра за теб. Тя искаше, а дукът дори повече от нея. Всъщност той току-що беше разбрал, че неговият пройдоха син не само е напуснал Англия, но и е завещал купища дългове на баща си. Дукът беше обезумял и така се съгласи, защото твоят брачен договор в допълнение на моя щеше да спаси него и семейството му от позор. И ако досега не ти се струвам убедителен — просто повярвай. Има още толкова много добри причини, които ме накараха да направя това, най-малката, от които е, че Александра е чудесна, тя е лейди, не е глупава и ти няма защо да ходиш пак в Лондон и да започваш отначало да търсиш друга жена. Ти имаш една и доста подходяща при това. Тя е тук и ще трябва само да я опознаеш, за да бъде всичко наред. Може би това те вбесява, може би вярваш, че съм го направил, за да те изиграя, може би всичко, което казвам, ти изглежда лъжа, но кълна се — премислих добре, преди да направя това. Проучих добре Александра и кълна ти се — тя те заслужава. Добра е. Не е арогантна и суетна. Тя е мила, сериозна, вярна…

— Тони, накара я да изглежда като прокълнат кон или като задъхващо се куче. Тя не е Мелисанла.

— Не, за твой късмет. Хайде, видя как те защитаваше, тебе, съпруга й, едва не ме уби. Вярвай ми, Дъглас, нямаше да бъдеш доволен дълго, ако Мелисанда беше станала твоя жена.

— Хм! Ти се изкара, че си ме спасил от съдба, по-лоша и от смъртта. Искаш да повярвам, че си ме спасил от чума и си я взел за теб, че си станал мъченик заради мен. Ти открадна моята жена, Тони! Проклет да си, прекали, слушам неубедителните ти извинения и…

— Господарю — каза меко Холис, с ръка върху рамото му. — Трябва да останем за малко насаме с фактите. Емоциите обезсилват и очевидно водят до жестокост. Не мога да допусна повече жестокост в Нортклиф.

— Къде е сестра ми? Къде са Райдър и Тайсън, майка ми?

— Господарят Райдър настоя всички да напуснат Нортклиф, докато не се изяснят нещата. Той е интелигентен млад човек. Веднага след като разбра какво е станало, за два часа накара семейството да напусне. Те, ъ… в момента са в Лондон, в градската къща на Шербрукови.

Дъглас се завъртя, за да погледне Холис.

— Значи съм сам в къщата с този мръсен крадец на жени.

Дъглас потри ръце и се усмихна.

— Чудесно! Това означава, че мога да го убия, без да имам наоколо си някой умник, без Тайсън да ми проповядва от бъдещия си амвон, без Райдър да ми се присмива и майка ми и сестра ми да припадат в несвяст. Не, това не е вярно, нали, Холис? Това не е било идея на Райдър, нали? Не, ти си се уплашил да не би да има спречкване и си убедил Райдър да ги разкара. Да, нямам нищо против, наистина. Слава Богу, че си ги изпратил далеч оттук. Сега ще убия това гадно копеле — братовчед ми.

Дъглас шумно скочи на крака.

— Моля ви, недейте повече, господарю.

Дъглас спря вкаменен и се взря в същата крехка жена, която беше горе по средата на сбиването. Сега тя стоеше в отворената врата, същата жена, опитала се да го защити. Тази, която вероятно беше проклетата му жена. Побиха го тръпки от странния факт, това беше абсурд, не беше възможно, той не можеше, нямаше да го приеме.

— Поне ми кажи името си — каза той с дрезгаво глас и почти видима ярост.

— Казвам се Александра Габриеле Чеймбърс и съм най-малкото дете на дук Биърфорд, но не съм дете. На осемнадесет години съм и съм жена — спря за миг и той видя напрегнатото й лице. Едно наистина хубаво лице, със силно блестящи сиви очи, който не изглеждаха глупави. Тя отметна назад косата си и я върза с панделка на тила. Имаше хубави черти, хубава уста, приятно извити вежди и доста хубави малки уши. Това изобщо не го развълнува. Тя поигра с колана на синия си халат и вдигна глава, за да го погледне отново.

— Изобщо ли не си спомняте за мен, господарю?

— Не.

— Допускам, че малко съм се променила. Тогава бях закръглена и по-ниска. Понякога даже носех очила, когато четях, косата ми винаги беше стегната в детски плитки и, изглежда, тогава напълно сте ме отхвърлили, но сега…

— Изобщо не ме интересува дали си била пълна или плешива. Махай се. Отивай си в леглото. Можеш да бъдеш сигурна, че няма да те похитя довечера. Нямам навика да спя с непознати жени.

Тя спря за момент, изправи се и се пристегна още малко. Погледна към Тони и кимна с глава.

— Както желаете, господарю. Ще спя в съседната спалия, ако нямате нищо против.

— Спи в коридора! Спи с Тони, все ми е едно. В края на краищата той те е оженил.

— Наистина, Дъглас…

Александра се обърна, без да каже нищо друго, и напусна. Взе свещ от огромната испанска маса в преддверието. Отправи се бавно към широкото стълбище. Какво очакваше тя? Че той ще я погледне и ще припадне от възторг заради подаръка на Тони? Че той ще я сравни с Мелисанда и на часа ще отсъди в нейна полза? Че веднага ще се влюби лудо в нея? Че ще запее алилуя и ще дари богатството си за благотворителни цели за сметка на това, което Тони е причинил? Или по-скоро това, в което я беше убедил баща и? Хм, нейният баща… Тя си спомни какво точно бе казал, как я молеше, просеше, използваше чувствата й срещу самата нея, а сега… Александра тръсна глава. Не, това се дължеше на нея, не на някой друг, всичко това. Ако тя беше искала да прекрати играта, ако действително искаше да откаже, баща и нямаше да я насили да се сгоди за Дъглас чрез посредник. Ами парите? Той се нуждаеше от тях отчаяно и всъщност мислеше, че присъединяването на Дъглас Шербрук и Антъни Париш към семейството ще принуди слабоумния му син, Реджинълд, когато се завърне в Англия, да обуздае дивите си прахоснически маниери.

Хм! Тя отново правеше това. Опитваше се да намери причини, които да убедят самата нея, че е направила нещо хубаво, справедливо и наистина прекрасно. Когато всъщност нямаше никакви разумни причини. Дъглас бе предаден от братовчед си, от Мелисанда, от баща й. И от нея. Тя се беше надявала отчаяно, че когато научи за нея, реакцията му ще бъде по-друга, но сега Дъглас беше вкъщи и действително показа разяреното си лице. Всичко ще се оправи. Не трябва да се отказваш. Ще бъде наред. Колко глупава беше, си мислеше Александра, докато изкачваше стълбите. Глупава и незряла…

Мелисанда чакаше горе на стълбите и конвулсивно скопчи ръце пред гърдите си.

— Добре ли е? — попита без предисловие. — Започнаха ли да се бият отново? Извадиха ли пушки или саби? Ще се бият ли за мен?

— Тупка ли ти сърчицето?

— Не, не бъди глупава. Какво искаш да кажеш.

Александра само поклати глава. Злобата на двамата мъже към ябълката на раздора не можеше да се опише.

— Каза ми да си лягам — рече тя и вложи всичките си чувства в гласа си.

— Знаеше, че това ще се случи, Алекс. Предупредих те, предупредих и татко, но той си приказваше, за да му се махнеш от главата. Предупредих Тони. Всички знаехте, че Дъглас отчаяно иска мен, не теб. Как ще иска теб или някоя друга жена, след като е видял мен? Той даже не си спомня за теб, нали?

Александра разтърси глава.

— Не съм против да си графиня, Алекс, но въпреки това няма да бъдеш щастлива. Ако съпругът ти те мрази, ако не може да те гледа, ако напуска стаята, когато влизаш, как тогава ще бъдеш щастлива? Не, аз съм тази, която трябваше да бъде дукеса или графиня, но ето — аз съм само виконтеса. Но това е, което сама си избрах, нали? Избрах Тони и той нямаше избор след това. Горката Алекс! Горкият Дъглас! Сигурна ли си, че Дъглас няма да опита отново да убие Тони?

— Холис ще наблюдава и двамата.

— Иконом, който дава заповеди — каза Мелисанда. — Нямаше да допусна това, ако бях господарка тук. Повече от странно е.

— Да — каза Александра, докато минаваше край сестра си. Каза през рамо много тихо: — Той иска теб разбира се, права си за това. Може би винаги ще иска теб.

Мелисанда се усмихна:

— Казах на Тони, че няма да му прости. Казах му, а той не искаше да ми повярва. Разбрала съм, че мъжете не винаги приемат истината даже когато им я предоставят искрено и откровено. Винаги си мислят, че могат да прекроят нещата така, както им харесва.

Мелисанда замълча за момент и дълбока бръчка се очерта на красивото й чело.

— Сега започвам да мисля, че направих грешка. Тони не е човекът, за когото се омъжих. Той иска да ми заповядва, да се отнася с мен като притежание. Даже ми каза, че не е джентълмен като Дъглас. Всъщност той иска свобода за моя сметка, Алекс, в широк смисъл, а не нещо от Клейбърн Хол! Можеш ли да повярваш това? Не мога да допусна такъв чудовищен характер на мъж. Може би Дъглас не е толкова неделикатен, толкова небрежен към женските чувства. Да, вероятно направих грешка. Знаеш ли, че той заплаши да… — Мелисанда затвори уста, за да не изпусне още нещо.

Алекс погледна слисано сестра си. Мелисанда съжаляваше сега, че се е омъжила за Тони? Как е възможно това? Несъмнено Тони я дразнеше и подиграваше, но изглеждаше, че на Мелисанда това и харесва. О, Господи, имаше още толкова неизяснени неща.

— Тогава защо нападна Дъглас?

— Защото ти нападна Тони. — Мелисанда отвърна делово. — Това трябваше да направя. Преди Тони да слезе долу и да говори с Дъглас отново, прегърна ме и каза, че следващия път ще ме изпрати да убия някой дракон. Хареса му, че се държах мъжки, че крещях и почти отскубнах косата на Дъглас. Всичко е много странно. Той е съвсем непредвидим. Мъжете са доста непредвидими.

Александра можеше само да се взира в сестра си.

— Тони ще оправи нещата с Дъглас. Двамата са много близки. Холис каза така.

Мелисанда сви рамене.

— Мисля, че Тони ще страда от това, което направи.

— Но ти го направи заедно с него!

— Тони е мъж, той носи отговорността.

— Това е лигавене — каза Александра и остави сестра си на стълбите, да се взира над парапета. Избърза надолу по източния коридор, чиито стени бяха покрити с портрети на стари шербруковцн. Лицата и костюмите на много от тях се нуждаеха от реставриране. Тя влезе в съседната спалия и застана в средата на стаята, като трепереше. Леглото беше много по-малко и късо от това в господарската спалия. Александра си помисли, че щом е малка и ниска — това няма значение.

Спомни си, че когато Холис й показа господарските покои, тя стоеше там, взираше се в огромното легло и за пръв път осъзна, че мъжете и съпругите им понякога спят заедно, ако искат да имат деца, че това е леглото, където ще бъде заченато дете. Тя не разбираше как става това, но мисълта да не носи дрехи пред някой мъж накара мозъка й да се стегне и блокира. Холис, да е благословена неговата проницателна душа, каза спокойно:

— Вярвам, че е разумно да оставим негово височество да свикне. Трябва да бъдете призната за жена, уважаема лейди, преди да бъдете призната за Шербрукска невеста.

Тази стая беше много по-студена и празна, далеч по-празна, преди Дъглас да се завърне у дома.

Тя подряза фитила на свещта и се качи в леглото, жестоко трепереща между студените чаршафи. Чудеше се дали ще остане в тази стая през останалите дни от живота си. За момент бе изгубила оптимизма си за тази женитба. Права ли беше Мелисанда? Ще я пренебрегва ли Дъглас, или ще се отнася лошо с нея?

Това дори не беше брак по споразумение, защото Дъглас Шербрук беше заплатил скъпо за нея. Всъщност той беше платил скъпо за Мелисанда и вместо това получи нея. А тя нищо не му донесе.

Тони часове наред й разказваше за Дъглас, вдъхваше й увереност, разказваше й анекдоти за хубави времена. Тя знаеше, че всичките му въпроси към нея бяха, за да прецени заслужава ли почитаемия му братовчед. Тя поне издържа изпитанията на Тони. Той каза, че иска да му стане снаха, и когато тя му отвърна, че вече е балдъза, той придоби онзи блясък в очите, който Мелисанда обожаваше, и каза:

— Тогава ще те въведа толкова дълбоко в семейството, че никога няма да избягаш.

Отново и отново той казваше, че Дъглас не обича Мелисанда, че тя е само много красиво удобство за него, че изобщо не я познава и ще бъде ужасен, когато разбере, че се е оженил за нея, и бързаше да добави, че той, Тони, определено я познава, по това няма значение за него, защото не е Дъглас. Всичко бе много объркващо наистина.

Значи Дъглас Шербрук не обичаше Мелисанда. Хм! Значи той беше сгоден за некрасиво удобство и също не я обичаше.

Александра се зарови по-дълбоко в чаршафите и си представи как съпругът и се втурва в спалнята. Тя не беше го виждала цели три години. През изминалите два дни тя се чудеше дали се е променил, дали е напълнял, или е изгубил косата или зъбите си и тогава той се появи, а тя можеше само да се взира в него съвсем глупаво. Изглеждаше по-стар, помисли си тя, докато го наблюдаваше. Човек със строги черти на лицето, тъмна коса, с още по-тъмни очи и силно извит нос, който го правеше да изглежда крайно властен, крайно високомерен. Като че ли, за да разруши многовековната задължителна представа за благородство, природата беше добавила една трапчинка в средата на брадичката му. Но той беше красив, този мъж, който сега бе неин съпруг; неговото тяло, толкова слабо и твърдо, колкото изражението му беше строго; най-изящният мъж, който някога си беше представяла.

Изглеждаше странно, но Александра не бе разбрала, че го обича, до момента, в който той отметна иззад глава, изкрещя като луд и се хвърли върху своя братовчед.

Това беше мъжът, когото тя искаше. Естественият й оптимизъм надделя за момент. Тя си повтаряше, че всичко ще бъде наред. Беше още будна, когато няколко часа по-късно чу, че той се движи в съседната спалия.

Какво ли ще се случи, помисли си тя, на сутринта?