Невестата от Шербрук

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Внезапно Дъглас се събуди. Не знаеше какво го бе сепнало — беше заспал дълбоко и сънуваше, че води тежко сражение край Пена, французите настъпваха към фланга му все повече и повече… Миг след това задъхано се взираше в тъмнината. Разтърси глава, машинално се обърна и потърси Александра.

Ръката му се плъзна по гладките чаршафи. Напразно опипа с ръце възглавницата и завивките, скупчени в долната част на леглото. Нямаше я. Беше излязла. Усети как обземащата го паника прониза болезнено стомаха му. Господи, Жорж Кадудал я беше отвлякъл.

Не, това беше абсурдно. Жорж не би могъл ди проникне в къщата, да влезе в стаята и да я отвлече, без да го събуди. Не, това беше изключено.

Бързо се спусна надолу по стълбата, като омотаваше колана около тъмносиния си кадифен халат. Дебелият килим заглушаваше стъпките на босите му крака. Къде, по дяволите, беше отишла?

Безшумно надникна в двете приемни, в трапезарията и в голямата гостна. Спря се за малко в широкото преддверие и се намръщи. После бързо се върна назад към библиотеката. Под вратата се процеждаше ивица светлина. Той се спря.

Завъртя много тихо валчестата дръжка и надникна вътре.

Александра седеше на бюрото му. До левия й лакът гореше свещ, а пред нея лежеше затворена книга. Чак челото й се беше набръчкало от силното съсредоточаване.

Тъкмо се готвеше да влезе и да попита какво, по дяволите, прави, когато я чу да казва съвсем отчетливо:

— Ето какво означавало merde. Да, да, това наистина е неприлично и Дъглас беше прав. Така човек прекрасно и много бързо може да излее яда си.

Произнесе думата няколко пъти и след това добави високо:

— В края на краищата от нея няма голяма полза. Хайде, моето момиче, да се залавяме за работа.

Смехът напираше в гърлото му, но той успя да го задържи, като я чу да повтаря на лош, но разбираем френски:

— Аз няма да отида. Je ne vais pas. Той няма да отиде. Il ne va pas. Те няма да отидат. lis ne vont pas.

Погледна я в недоумение. Какво означаваше това, по дяволите?

Тя се опитваше да учи френски само защото искаше да му помогне.

Дъглас стоеше и гледаше втренчено жена си, бавно поклащаше глава и се мъчеше да разбере какво става с него. Нещо дълбоко и сладостно го изпълни, нещо, което до този момент не беше изпитвал — ново, прекрасно и завладяващо; нещо, което никога не бе очаквал просто, защото не знаеше за неговото съществуване и не осъзнаваше… не осъзнаваше, че му е липсвало.

Продължаваше да я гледа. Тя седеше там, облечена в бялата си нощница с вдигната яка, а сплетената и тъмночервена коса беше преметната на дясното й рамо. Отмерваше с ръка при всяко повтаряне на думите. Светлината на свещта се отразяваше в очите й, по бузите и по косите й пробягваха сенки. Повтаряше непрекъснато едни и същи фрази, отново и отново.

Ако се опиташе, би могъл да разбере френския й.

— Аз му помагам. Je l’aide. Ах, а това какво е?

Замълча, а после прошепна:

— Аз го обичам. Je l’aime. Обичам Дъглас. J’aime Douglas. Обичам съпруга си. J’aime mon mari.

Стоеше неподвижен. Остави надигналите се у него чувства да го завладеят изцяло. После нежно засия в усмивка, която идваше накъде дълбоко отвътре. Тази усмивка го стопли и го накара да се почувства невероятно щастлив; това беше знак, че я приема, че е осъзнал какво е тя за него и какво ще изпитва винаги към нея, неговата съпруга.

Затвори вратата много тихо и замислен се изкачи обратно по стълбите. Докато лежеше буден и я чакаше, той се наслаждаваше на непознатите за него чувства.

Когато час по-късно тя се отпусна до него, престори се на заспал. За десет минути. После се обърна към нея, взе я в прегръдките си и започна да я целува.

Александра трепна изненадана, а след това отвърна на целувките му, както винаги с жар. Но сега нямаше стръв и дива необузданост. Когато проникна в нея, направи го леко, нежно и бавно — нещо, което до този момент не бе успявал да постигне. Продължаваше да я целува, дразнеше я с език, милваше долната й устна и я галеше, докато я водеше към върховния екстаз. И когато го достигнаха, тя въздъхна от удоволствие — сега беше обвързана с него. И щеше да бъде обвързана завинаги.

След малко той разбра, че е заспала, целуна я по челото и прошепна, докосвайки с устни лицето й: „Je t’aime aussi“

Седем часа по-късно на закуска той удари юмрук по масата толкова силно, че чак чинията му подскочи и едно парче бекон падна на бялата покривка.

— Казах „не“, Александра, Твърде неприятно е, че Синджън те е помолила да и вземеш книга от Хукамс. Нямам време да те придружа и ти никъде нима да ходиш без мен. Разбра ли?

Тя мълчеше.

— Кажи ми, че си разбрала.

— Разбрах.

— Добре, а сега се погрижи за багажа. Съжалявам, че не можем да тръгнем още тази сутрин, но имам да свърша някои неща. Ще се върна късно.

Точно на вратата я чу да казва „merde“ и застина. Престори се, че нищо не е чул, и излезе. Александра гледаше в чинията си и недоумяваше как така е могла да се отдаде на глупави фантазии през нощта и да си въобрази, че това ще трае по-дълго от моментната мъжка страст.

През остатъка, от сутринта беше заета; в интерес на истината мисис Гудгейм нямаше голяма полза от нея, тъй като Александра бе много разсеяна и не я беше грижа дали роклите й са опаковани във фина хартия, или са направо нахвърляни в куфара.

Дъглас не се прибра за обяд. Беше готова да се разкрещи от раздразнение, но и от страх, за него. Защо не го накара да й обещае, че, няма да ходи никъде без нея? Опита да се занимава е френски, но беше толкова ядосана, че през повечето време се ровеше за по-обидни думи.

— Не ви свърта на едно място, милейди — обади се накрая мисис Гудгейм с отегчение в гласа. — Защо не се поразходите с каретата? Уверявам ви, че тук няма за какво да се грижите.

Значи Дъглас не бе уведомил прислугата, че съпругата му не трябва да излиза от къщи. Александра присви устни. Щеше да отиде и да вземе романа на Синджън, а Дъглас да върви по дяволите. Все пак за по-голяма сигурност измъкна от бюрото му в библиотеката малък пистолет и го пъхна в дамската си чантичка. Беше го намерила предишната нощ, докато си почиваше от ученето. Не знаеше дали е зареден, самият му вид й вдъхваше страх. Помоли се да не й се налага използването му. Помоли един от лакеите да седне отпред при кочияша Джон и да я придружи. Какво повече от това би могъл да иска Дъглас? Тя водеше със себе си двама въоръжени слуги и носеше пистолет.

Бърджес знаеше, че нейно благородие трябва да си стои вкъщи, но не беше на поста си, когато Александра се измъкна заедно с лакея Джеймс.

Каретата бързо премина Пикадили и зави покрай Хайд Парк към улица „Сейнт Едуард“. Кочияшът остана при каретата, а Джеймс влезе с Александра в Хукамс. Вътре беше прашно, от пода до тавана имаше рафтове, претъпкани с книги. Пътеките между тях бяха тесни, но въпреки това се смяташе, че Хукамс е място за срещи, и поради тази причина беше препълнено с бъбрещи дами и господа. Отпред прислужнички и лакеи чакаха да поемат пакетите от господарите си, Александра остави Джеймс да се заглежда по една хубава прислужничка. Забързан чиновник я заведе до мястото, където беше романът на Синджън. Да, ето го там, на третия рафт. Посегна към „Загадъчният граф“ и застина. В ухото й прошепна мъжки глас:

— Я виж ти, малкото гълъбче е напуснало гнездото си.

Мина й през ума, че това не може да бъде Хидърингтън. Не, той не би се държал така просташки. Пое си дъх и без да поглежда мъжа зад нея, каза:

— Не ми харесва начинът, по който разговаряте с мен, сър. Липсва ви оригиналност, липсват ви изящност, чар и остроумие. Би трябвало да си наемете някого да ви научи на тези неща. Въпреки това ми харесва престореният ви френски акцент, който обаче никак не подхожда на превъзходния ви английски. Отлично спазвате словореда.

— По дяволите, нямам никакво намерение да те очаровам. Говоря свободно три езика!

— Добре тогава, а какво искате от мен?

Тя се извърна и се вгледа в него — мрачен, много висок, тъмнокос, с очи, по-тъмни от тези на Дъглас, облечен с всекидневен костюм на благородник. Внезапно разбра, че това е Жорж Кадудал. Господи, съвсем нормално беше да има акцент.

— Какво искам ли? Добре, ще ти кажа. Насочил съм към гърдите ти един много малък, но смъртоносен пистолет. Предлагам ви, мадам, да дойдете с мен, като запазите прекрасната си усмивка. Приемете, че съм ваш любовник, и ще се разберем отлично, нали? Да вървим.

Александра видя твърдостта в очите му, непоколебимата му хладна решителност. Изкрещя с цяло гърло:

— Je ne vais pas!

Цапардоса го със „Загадъчният граф“ по лицето, като се надяваше поне да е счупила носа му. Когато той вдигна ръка да я удари, тя извика:

— Merde! Merde! Je vais a Paris demain avec mon mari! Aidez moi!

Удари я по главата, като ругаеше през цялото време. Клиентите на Хукамс стояха замръзнали по местата си.

— Джеймс, помощ!

— По дяволите — изсъска Кадудал в лицето и, в следващия момент вече беше изчезнал.

Обзет от ужас, Джеймс беше до нея. Знаеше, че не бе успял да опази господарката си, но все пак нападението на непознатия злодей стана толкова неочаквано.

— Добре ли сте, милейди? О, Боже, кажете ми, че сте добре.

Тя разтърси глава, за да дойде на себе си. От удара погледът й бе размътен.

— Добре съм.

Погледна книгата и опрани смачканите й страници.

— Треснах го по носа. Джеймс чу ли ме как говорих на френски?

— „Merde“ ли, милейди?!

Този път беше Хидърингтън, мъжът, за когото Дъглас и бе казал, че може да вдигне полите на една жена, без дори да знае името й. Той й се усмихна, но не със сардоничната усмивка на обигран донжуан; това по-скоро беше искрена усмивка. Странно, каква топлина излъчваше.

— Да, чух великолепния ви френски. Кой беше нещастникът, който се осмели да ви обезпокои?

— Избяга — отвърна Александра, надута като паун, — изплаши го моят френски.

Хидърингтън я изгледа и се засмя дрезгаво — отдавна не се беше смял истински. Този смях се разминаваше с образа, който той толкова внимателно бе градил. Засмя се още по-силно. „Merde, Merde“ — повтори той, обърна се и излезе от книжарницата.

Александра се загледа след него за момент, после плати книгата, без да обръща внимание на дамите и господата, които я гледаха недоумяващо и си шушнеха. Джеймс вървеше близо до нея. Помогна и да се качи в каретата. След двадесет минути пристигнаха в градското имение на Шербрук. Докато се качваха по стълбите, тя се спря, обърна се към него, дръпна го за ръкава и му каза настойчиво:

— Джеймс, моля те, не бих искала негово благородие да научи за… малкия инцидент. Всъщност нищо особено не се е случило. Просто този мъж ме е сбъркал с някоя друга… нищо повече от това.

Джеймс никак не беше уверен, че тя е права. Той беше уплашен, и то с основание, защото първият човек, когото видя в преддверието, бе негово благородие и той изглеждаше способен да убива или по-скоро — готвеше се да убие.

Джеймс никога преди това не беше чувал такъв неистов рев. Негово благородие се изправи в целия си ръст и изкрещя колкото му глас държи на жена си, която едва му стигаше до рамото:

— Къде, по дяволите, си била? Как се осмеляваш да не ми се подчиняваш! Господи, Александра, този път наистина прекали! Премина всякакви граници, всякакви граници!

Джеймс направи крачка назад и се блъсна в Бърджес.

— Добре дошла, милейди — намеси се в скандала Бърджес, а лицето му не издаваше никакво вълнение. — Надявам се, че Джеймс и Джон са били неотлъчно с вас. Естествено негово благородие се разтревожи, въпреки че…

— Проклятие, Бърджес! Млъкни! Уверявам те, че тя не се нуждае от твоята намеса и защита.

Дъглас я грабва за ръката, натика я в приемната и ритна вратата с тока на ботуша си.

— Опитва се да те защитава, предател такъв! — Разтърси я цялата с вкопчени в раменете й пръсти. Тя го гледаше, без да каже нищо. По пътя за вкъщи бе преодоляла ужаса от внезапната поява на Жорж Кадудал в Хукамс. Сега бе по-спокойна, отколкото преди яростта на Дъглас да се изсипе отгоре й.

— Купих романа на Синджън — каза тя, когато той се успокои за момент.

— Да върви по дяволите този проклет роман!

— Дъглас, езикът ти е възмутителен. Моля те, успокой се. Наистина нищо не се е случило…

Отново я разтърси.

— А сега към непокорството си прибавяш и лъжа. Как смееш, Александра? Как смееш да ме лъжеш?

„Невъзможно е — мислеше си тя, — невъзможно е да знае какво е станало в книжарницата.“

— Случайно срещнах Хидърингтън — каза той, като разбра, че ще чуе още лъжи.

— О, да! — възкликна тя и се усмихна, колебливо, всъщност Хидърннгтън не знаеше какво точно се е случило. — Някакъв мъж, който не знае как да се държи…

— Това е бил Жорж Кадудал и е искал да те отвлече.

— Откъде знаеш?

— Милостиви боже, опази ме от глупави жени! Крещяла си на френски достатъчно високо, че да те чуе цял Лондон. Срещнах един джентълмен, когото изобщо не познаваш, и той ми каза как си викала „merde“ колкото ти глас държи. Всички знаят и не се и съмнявам, че много хора ще ме посетят, за да ме информират за странното поведение на жена ми.

— Аз и други неща казах, Дъглас.

— Да, знам. Че утре сутринта заминаваш със съпруга си за Париж.

— Освен това виках за помощ на френски.

— Има и друго — започна разгорещено той, но застина, като я видя да вади от чантичката си малък пистолет.

— Взех и това. Не съм глупачка, Дъглас. Този човек не можеше да ми направи нищо. Излязох от къщи, след като предварително обмислих всичко и взех мерки. Скучно ми беше, Дъглас, моля те, разбери ме. Скучно ми беше и исках да се разсея малко. Всичко е наред. Опита се, но не успя. Освен това го ударих по главата с книгата на Синджън. Той нямаше никакъв шанс.

Дъглас я гледаше втренчено, без да може да каже нещо. Тази малка глупачка беше невероятно горда от себе си. Тя бе напълно убедена, че е постъпила правилно. Изглеждаше толкова наивна и невинна. Срещу човек като Кадудал шансът й бе не по-голям, отколкото на едно пиле. Взе пистолета от ръцете й. Внезапната мисъл, че това проклето оръжие би могло да бъде обърнато срещу нея, премина като ток през тялото му. Тихо излезе от стаята, с изправена походка, без да каже дума повече.

Александра погледна към затворената врата.

— Едва успява да се владее — каза тя, без да се обръща към някого.

Дъглас не се прибра за вечеря. През нощта не отиде при нея.

Напуснаха Лондон в осем и тридесет на следващата сутрин. Над целия град бе надвиснала гъста лятна мъгла, подобна на студено сиво одеяло. Тя се разреди чак когато поеха на юг.

Дъглас седеше до жена си и мълчеше. Тя четеше романа на Синджън. По дяволите нейното безразличие! „Загадъчният граф“. Каква безсмислица. После си спомни как Синджън му разказваше за гръцките пиеси и потръпна. Сигурно тая книга бе пълна с героини, които припадат, вместо да се разсъбличат.

— Защо четеш тези глупости? — попита, силно раздразнен.

Александра го погледна и му се усмихна.

— Не искаш да говориш с мен, няма нищо интересно за гледане по пътя, а и не ми се спи. Можеш ли да ми предложиш нещо по-добро от четенето? Вероятно имаш томче с нравоучителни проповеди, които ще извисят мислите ми.

— Ще си говорим — отвърна й троснато.

— Много мило от твоя страна, Дъглас.

Опита се да намери ирония в тона й, в думите й, но ирония нямаше. Въздъхна.

— Добре тогава. Безпокоях се за теб. Трябва да разбереш, че наистина има от какво да се тревожа, още повече знам, че те грози опасност. Съжалявам, че те оставих сама, но ти трябваше да ме послушаш.

— Много си мил. Наистина оценявам твоята загриженост. Бих я оценила още по-високо, ако ми обясниш каква е тази опасност.

— Не желая. Искам да ми вярваш. Не разбираш ли, че е необходимо да ми вярваш. Кажи ми, че разбираш.

Тя погледна строгия му профил и отвърна:

— Да, Дъглас, разбирам. — После пак се зачете.

Около час Дъглас остана вглъбен в собствените си мисли, След това извика през прозорчето на кочияша да спре. Бяха навлезли навътре в гората. Наоколо нямаше нито хора, нито къщи, нито добитък. Нямаше нищо, което да събуди интерес — само дървета, къпини и храсталаци.

Александра го погледна с тревога в очите.

— Помислих си, че искаш да се поразтъпчеш малко, а може би и да се облекчиш ей там зад онези дървета.

Тя наистина искаше да се облекчи, но според нея Дъглас имаше нужда от същото и затова бяха спрели.

Помогна й да слезе — хвана я през кръста, привлече я и я притисна към себе си за момент, а после я пусна на земята.

— Иди в кленовата горичка. Не се бави и извикай, ако имаш нужда от мен. Френски не ти трябва, но ако ти се говори на френски, ще те слушам.

Александра се усмихна мълчаливо и леко му помаха, преди да навлезе в кленовата горичка. Наоколо цареше тишина. Големите кленови листа не пропускаха слънчевата светлина. Свърши бързо и тъкмо се готвеше да се върне при Дъглас, когато, бърза като мълния, една ръка запуши устата й и някой грубо я дръпна назад към себе си.

— Този път си ми в ръцете — каза мъжът и тя позна гласа на Жорж Кадудал. — Този път няма да ми избягаш.

Не носеше у себе си пистолета. Нито кочияшът Джон, нито лакеят Джеймс бяха с нея. Но имаше Дъглас, ако можеше да се отскубне само за малко, за секунда само.

Ухапа го по ръката и за момент хватката му се отпусна. Тъкмо щеше да изпищи, когато се чу свистене и нещо твърдо я удари по дясното слепоочие. Падна повалена на земята.

Дъглас крачеше напред-назад. Бяха изминали повече от десет минути, откакто тя се бе скрила в кленовата горичка. Да не би да й бе прилошало? Обзе го тревога. Изруга и бързо се запъти към горичката.

— Александра! Къде си? Александра!

Тишина.

— Aidez moi! Je veux aller Paris demain avec ma feme! — И докато викаше, че на следващата сутрин иска да отиде с жена си в Париж, усети как мускулите му се напрягат и устата му пресъхва от страх.

Отново тишина — още по-дълбока.

Изтича навътре в гората. Нямаше я. Вгледа се внимателно и накрая забеляза място, където бяха стояли двама души. Нямаше следи от борба. Не беше се чул никакъв шум. Жорж я беше отвлякъл. Или я бе убил, или я бе довел до безсъзнание. Но, ако беше я убил, щеше да я остави там. Дъглас продължи да търси. Бързо откри къде Кадудал бе вързал коня си. Видя, че конските следи водят извън гората; сега те бяха станали по-дълбоки, явно животното носеше на гърба си двама души.

Нямаше кон. Не разположение беше само каретата. Невъзможна бе да ги преследва. Измина цял час, докато пристигне в Терктън он Байн. Там успя да намери кон, но той беше толкова стар и немощен, че стенеше и залиташе, като вървеше.

Дъглас беше вбесен, но и уплашен. За половин час стигна до кленовата горичка и тръгна по конските следи.

Помоли се да не вали, но надвисналите тъмни облаци предвещаваха дъжд. Кадудал се беше насочил на юг, към Инстбърн, право към брега. Може би възнамеряваше да я отведе във Франция? Кръвта на Дъглас се смръзна в жилите му.

След два часа заваля. Дъглас ругаеше от безсилие. Следите бързо се заличаваха. От друга страна, той знаеше, че на Жорж, брилянтния стратег, няма да му е лесно с Александра. Тя нямаше да изпадне в паника, щеше да направи всичко възможно да му избяга. Тази мисъл повече го уплаши, отколкото успокои. Кадудал не беше свикнал да му се противопоставят. Той беше непредсказуем, можеше да бъде и жесток. Дъглас бавно напредваше към Ийстбърн.

Пристигна в града, измокрен до кости и треперещ от студ. Още по пътя разбра, че е почти невъзможно сам да намери Кадудал. Трябваше му не само късмет, трябваше му и помощ — много хора, които да претърсят хановете, доковете и да проверяват заминаващите кораби.

Беше капнал от умора. Осъзна, че повече нищо не може да направи. Все пак влезе в града и разпита в хана. Никой не беше ги виждал, а може би Кадудал им беше платил да мълчат. Съкрушен и почти без сили, Дъглас се качи на коня и язди петнадесет мили до Нортклиф Хол.

Само като го видя, Холис незабавно повика камериера му. Отведоха го в спалнята и го преоблякоха. След това Холис реши, че моментът е удобен, влезе и му съобщи:

— Джон ни обясни какво се е случило. Дадох нареждане и тридесет мъже са на ваше разположение. Очаквам заповедите ви.

На Дъглас му се прииска да се хвърли на врата на своя иконом.

— Тя е в плен на Жорж Кадудал, Холис — каза бавно той, с отпаднал от изтощението глас. — Страхувам се, че вече я е отвел във Франция. Вървях по следите им почти до Ийстбърн, но заваля. Разпитвах в хановете, но не научих нищо.

Холас го потупа по рамото, сякаш отново беше малко момче.

— Не се тревожете, милорд. Дайте описание на този Кадудал, и хората ще потеглят веднага. А вие трябва да си починете, преди да излезете.

Дъглас искаше да му възрази, но беше толкова уморен, че само кимна с глава.

— Ще ви донеса нещо за ядене и малко хубаво бренди. Бързо ще се съвземете.

След половин час двадесет и двама мъже поеха към Ийстбърн в разгърнат строй. Холис наистина беше умел пълководец.

— Изпратил съм известие на лорд Ратмор — съобщи тон на Дъглас. — Очаквам го скоро да дойде. Знаете, че негово благородие никога не ви е изоставял.

Дъглас промърмори нещо и отпи от сгряващото питие. Беше се нахранил до насита, а огънят в камината затопляше и успокояваше. Облегна се на стола и затвори очи. Спа дълбоко около час, без някой да го обезпокои. Когато се събуди, се почувства много поосвежен.

Отвори очи и видя, че до него стои Синджън. За момент беше забравил случилото се и каза:

— Здравей, малката. Къде е Александра?

Жестоката истина го проряза като с нож и той пребледня.

— Съжалявам, Дъглас. Въпреки неодобрението на мама аз ще те придружа в издирването. Да съобщя ли на Тайсън?

— Не, нека остане в Оксфорд. — Дъглас стана и се протегна. — Не мога да повярвам — каза той, като че ли на себе си.

— Късно е, Дъглас. Твърде късно е да излизаш отново. Вече е почти полунощ.

— Двадесет и двама души я търсят, Синджън. Аз трябва да съм с тях. — Замълча, нежно обхвана с длани лицето й и добави: — Благодаря ти за желанието да дойдеш, но те моля да останеш тук и да се погрижиш за някои неща. Знаеш, че мама… искам да съм сигурен, че всичко ще бъде готово за завръщането на Александра.

Дъглас язди от Нортклиф Хол до Ийстбърн. Бог беше милостив и вече не валеше. Лунният сърп осветяваше пътя. В хана „Драунинг Дък“ в Ийстбърн срещна Маккалъм — главния коняр.

— Я, ваше благородие се нуждае от една бира. Седнете и ще ви кажа какво научихме. Този хан е главният щаб, на всеки тридесет минути хората ми идват да докладват. Така, изпийте си бирата. Сега само стоите и слушайте, милорд.

В два часа през нощта петима мъже влязоха вкупом и съобщиха, че Кадудал и нейно благородие са се качили на пощенски кораб за Кале. За нещастие, отливът и бурята им попречили да ги проследят. Нищо не можело да се направи, докато бурята не стихне и не дойде приливът.

Дъглас каза на Маккалъм да изпрати мъжете вкъщи. Върна се в Нортклиф Хол в четири часа сутринта.

Несъзнателно влезе в спалнята на Александра. Лежеше на леглото й в тъмнината и гледаше в тавана.

Беше изтощен, но напълно буден. Спомни си всяка груба дума, която й беше казвал. Спомни си болката в очите й, когато говореше за Мелисанда и й обясняваше как тя би се държала като дама и би слушала за всичко съпруга си.

Завладя го дълбока, болезнена мъка, необикновено усещане за празнота — необикновено, но не й неочаквано: Дъглас най-после беше разбрал, че не може да живее без жена си.

Виждаше я как седи зад бюрото му и повтаря френските думи — изглеждаше толкова млада; изговорът и беше ясен и отчетлив, но акцентът — ужасен. Той се усмихна, макар че болката пулсираше вътре в него.

Щеше да я намери, трябваше. Сега вече не можеше да си представи живота без нея.

На следващия ден бурята прерасна в ураган. Никой не смееше да излезе. Дъждът плискаше по стъклата, гръмотевици разтърсваха земята. От силния вятър клоните на тополите бяха приведени почти до долу. Дъглас се молеше Жорж да е отвел Александра до Франция в безопасност. Докато се молеше, дрезгаво се засмя.

Майка му, лейди Лидия, усещаше, че натрапената съпруга, която се бе промъкнала в живота им, без Дъглас изобщо да я познава отпреди, вече означава за сина й много. Не беше глупава и не си позволи да го укори гласно. А Синджън се опитваше да създава занимания на брат си.

Нещата не вървяха добре. Навън вилнееше бурята, а Дъглас бушуваше вътре. Дори Холис се беше омърлушил. Всички в къщата бяха напрегнати и мълчаливи.

През нощта Дъглас спа в стаята на Александра. Спа непробудно, защото Холис бе сипал опиат във виното му. Сънува Александра — тя стоеше до конюшните, смееше се и потупваше кобилата си по муцуната, казваше на Дъглас, че го обича, обича го, обича го…

Събуди се. До леглото стоеше Александра и му говореше.

Взря се в мрака, после бързо примигна. В стаята не беше чак толкова тъмно, но това наистина ми се стори странно, защото когато си легна, вътре бе непрогледно като в рог. И действително, ето я там — стоеше до леглото му и се усмихваше нежно; той я виждаше ясно, съвсем ясно.

— Александра е добре — промълви тя.

Наистина ли го беше казала? И все пак той: отчетливо бе чул тези думи в съзнанието си.

Това не беше Александра. Протегна ръка към нея, но тя бързо отстъпи назад. Стори му се, че едва се отмести, но той знаеше, че е докоснал ръкава й, макар да не бе почувствал нищо друго освен неподвижния въздух.

Усети как се задушава от ужас — ужас от неизвестното, от призраци, таласъми и чудовища, която дивеят по шкафовете и излизат през нощта, за да омагьосват малките деца.

— Не — извика Дъглас, — ти изобщо не си истинска. Аз съм ужасно разстроен и ти си се явила във въображението ми само за да ме тормозиш.

Косата и беше дълга, права и толкова руса, че изглеждаше бяла. Роклята нежно се диплеше около снагата й. Поради бурята въздухът бе неподвижен и тежък.

Дъглас мислено си представи Александра. Лежеше на тясно легло в малка стая. Роклята й беше измачкана и разкъсана, косата и — разчорлена. Бледото и лице не бе уплашено. Ръцете и краката й бяха вързани с въже. Лежеше будна и той съвсем ясно чувстваше как мисли трескаво и крои планове за бягство. Това го накара да се усмихне. Не й липсваше смелост. Видя и малката къщичка, и селото, където Александра се намираше. Селото беше Етапъл.

Жорж Кадудал можеше да бъде и ироничен.

— Това е невъзможно — каза Дъглас със сподавен глас. — Ти не си истинска. Но как тогава…

— Бурята ще затихне рано сутринта.

Думите светкавично се завъртяха в главата му, Тя си отиваше, тихо и бавно направи крачка назад, като му се усмихваше и леко му кимаше. Вървеше заднешком или по-скоро се носеше във въздуха, докато накрая съвсем изчезна.

Дъглас не можеше да повярва. Скочи от леглото и се втурна в посоката, в която се беше изгубила. Нищо. Запали свещта до леглото си и я вдигна високо. Остен него в стаята нямаше никой друг. Дишаше учестено, сърцето му блъскаше в гърдите от страх, от ужас.

— Върни се, проклето видение. Страх те е! Безумен плод на въображението ми!

Не се чуваше никакъв звук освен шума от дъжда, който биеше по прозорците; от време на време някакъв клон изплющяваше по стъклото.

Така стоя още дълго — разсъблечен, треперещ, недоумяващ. Болеше го главата.

На разсъмване само леко ръмеше. Към седем часа облаците се разсеяха и слънцето се показа.

Дъглас слезе долу напълно облечен и влезе в трапезарията. За миг се спря. На масата седеше Тони Париш, пиеше кафе и закусваше яйца с бекон, пушена риба и кифли.

Той вдигна поглед и се усмихна на братовчед си.

— Ела да ядеш. После тръгваме. Не се тревожи, Дъглас, ще я намерим.

— Знам — отговори Дъглас и седна на масата. Тони почака няколко минути, докато братовчед му се хранеше лакомо, а след това попита:

— Какво имаш предвид?

Да му каже ли истината? Не, само не истината, макар че би било удоволствие да види как лицето на Тони ще се измени като при бълнуване на умопобъркан.

Усмихна се и каза:

— Жорж Кадудал я е завел в Етапъл. Тръгваме след няколко минути. Ще използваме прилива и ако имаме късмет, ще бъдем във Франция след осем часа. После ще наемем коне и ще пристигнем в Етапъл рано утринта.

— Откъде знаеш къде е тя, Дъглас? Да не би Кадудал да ти е изпратил известие, че иска откуп?

— Да — отговори Дъглас и отхапа от филията. — Получих известие. Щях да тръгна по-рано, но бурята ми попречи. Мелисанда с тебе ли е?

— Да, спи.

— Ах, да.

— Докато ядеш, разкажи ми за това приятелче Кадудал и ми обясни защо е отвлякъл Александра.

Дъглас му каза истината, нямаше причини да я крие. Не му спомена за плана на Кадудал, нито за милионите, дадени му от английското правителство да свали Наполеон, да всее смут в Париж и да възкачи на престола брата на Луи XVI — граф Д’Артоа. Разказа му за Жанин, за това как тази жена бе казала на любовника си Жорж Кадудал, че Дъглас е баща на детето й, твърде уплашена да признае, че е забременяла от генерал Бьолесен или от някой от мъжете, на който той я беше подарявал. После не могла да се отрече от думите си. Не бе предполагала, че Жорж ще потърси възмездие, докато вече бе станало твърде късно.

— Тази жена е луда! — извика Тони. — Защо ти се отплаща така, Дъглас? Милостиви Боже, та ти я спаси!

Дъглас си играеше с парченце бекон, а спомените нахлуваха в съзнанието му и отминаваха.

— От нейна гледна точка е много просто. Аз я отхвърлих.

— Не разбирам нищо. За какво, по дяволите, говориш?

Но Дъглас вече беше станал от стола.

— Ще ти кажа по пътя за Ийстбърн.

Въздухът беше свеж и прохладен. В лицата им подухваше лек бриз. Гарт бе изпълнен с енергия и Дъглас едва успяваше да го удържи. Бяха въоръжени с пистолети и ножове. Носеха високи ботуши, кожени бричове и наметала.

Най-после Дъглас каза:

— Смяташе, че не искам да легна с нея, защото генерал Бьолесен я бе превърнал в развратница. Разбира се, това не беше така. Що се отнася до генерала, напълно възможно е да се е отнасял към нея като към своя собственост и да я е предлагал на гости, на приятели, на когото му попадне. Той ми я даде да се забавлявам. Не виждам защо да не я е давал и на други преди мене. Във всеки случай тя беше ядосана и обидена, защото не я взех в леглото си, и ме набеди, когато разбра, че е бременна.

Тони поклати глава и изруга. Намръщен, каза гласно:

— Чудно ми е защо Кадудал ти е изпратил известие. Ако е искал възмездие, защо просто не е отвлякъл Александра, без да ти се обажда? Пари ли иска?

— Не, друго иска.

Тони започна да разпитва какво точно иска, но като видя непроницаемото изражение на лицето на Дъглас, замълча.

Пристигнаха в Ийстбърн навреме. Дъглас беше наел стар, но все още запазен малък кораб. Капитанът непрекъснато ругаеше, но екипажът съвестно вършеше работата си, без да обръща внимание на това. Потеглиха на път след по-малко от два часа. Имаше силен прилив.

Пристигнаха в Кале след седем часа и половина.

Тя се съпротивляваше с всички сили, когато той я качи на седлото пред себе си. Удари я с пистолета си, за да я усмири. Когато Александра се съвзе отново, главата й така болезнено пулсираше от силния удар, че й се гадеше. Лежеше подпряна на един дъб. Ръцете й бяха вързани, но реши да не се поддава на обземащата я слабост. Трябваше да бъде силна, трябваше да контролира тялото си. Едва бе успяла да се съвземе, когато той застана до нея и започна насила да налива някаква течност в гърлото и. Преди да изгуби съзнание, усети мириса на морето.

Когато се събули, разбра, че я беше упоил. Преди колко време? Нямаше представа къде се намира. Лежеше в някаква къща, здраво вързана за едно легло, мръсна, гладна, изгаряща от жажда. Но къде ли беше тази къща?

Беше сама в стаята. Ако имаше пазачи, то те стояха отвън. Мислите й бяха объркани и тя затвори очи, за да проясни главата си.

— Значи се събуди. Надявах се, че не съм те убил. Никога не съм можел да преценя колко опиат е необходим. За сметка на това — бързо добави той — мога всичко друго.

Тя отвори очи. Жорж стоеше до леглото и я гледаше. Как ли беше влязъл толкова тихо? Изглеждаше уморен, с изопната кожа по скулите и натежали клепачи. Дългата му черна коса имаше нужда от сапун и вода. Облеклото му беше като на английски джентълмен: носеше дрехи с добро качество, но измачкани и мръсни. Изражението му смразяваше. И все пак, макар и странно, тя не се страхуваше поне в този момент, защото Дъглас беше в безопасност.

— И аз се радвам, че не ме убихте. Не ви чух. Сигурно имате котешки стъпки.

Той се сепна, после сви рамене.

— Да, имам много способности и способността си да отмъщавам ценя изключително високо. Усъвършенствал съм я и съм я издигнал до изкуство. Гениален съм. За съжаление, никога няма да научиш за моята слава, защото освен това съм и дискретен. Не оставям нищо необмислено, не оставям никакви следи, нищо, което да помогне на проклетия ти съпруг да ме намери. Мъжът ти няма да те открие, така че можеш да се разделиш с глупавите си надежди, че ще дойде.

Все още не изпитваше страх, макар че лежеше по гръб, вързана за леглото.

— Ще ви кажа истината, мосю. Единственото, което искам, е съпругът ми да е в безопасност. Той е всичко за мен.

Жорж се изсмя злобно, а очите му искряха, черни като на сатаната.

— Колко трогателно! Какво романтично дете си! Представям си как наивната ти преданост ласкае лорд Нортклиф. Освен това смятам, че си достатъчно съблазнителна за окото му и достатъчно млада да бъдеш само временно удоволствие за него; макар че тази категория мъже никога нищо не може да ги задоволи — даже и такава малка девственица като тебе с благоговение в очите. Може би до края на лятото щеше да те зареже.

Александра го погледна намръщено. Той мислеше, че тя благоговее пред съпруга си само защото му бе казала, че го обича. Искаше й се да му отвърне, че не е такава глупачка, но вместо това каза:

— Мислите си за Жанин.

Жорж Кадудал отново трепна.

— Откъде знаеш за нея? Нима наистина е толкова безочлив, че ти е казал какво е направил с нея? Похвалил ли ти се е? На тебе? Съпругата му?

— Каза ми, че във Франция я е спасил и че я е завел в Англия.

— Ха, така. Вярвам на Дъглас Шербрук толкова, колкото бих могъл да вярвам на един безскрупулен англичанин. Той ме предаде. Изнасили я. Онова животно, което я държеше в плен, я дало на Дъглас, защото спечелил на карти, и той я изнасилил няколко пъти, жестоко и болезнено. После поискал да му помогне, защото моята Жанин е със силен характер и лесно не се поддава. Такава цена й е поискал той, за да я отведе в безопасност — при мене в Англия.

— Не, Дъглас никога не би направил това. Той е джентълмен, човек на честта. Измамили са ви. Тази Жанин ви е излъгала. Така ми се иска да знам защо го е направила, но не говоря френски и не разбрах какво каза на Дъглас. Попитах го, но той отговори, че не е моя работа.

Жорж беше решил да изнасили тази малка кокошчица и после да я върне на Дъглас бременна. Изобщо не се съмняваше в способността си да го направи. Нямаше да му е нужно много време. Така щяха да са квит, а след това щеше да продължи с плановете си за отвличане на Наполеон. Но тя напълно се разминаваше с очакванията му. Той разтърси глава, като си спомни как бе реагирала в онази проклета книжарница и как неистово бе крещяла на ужасния си френски. Даже го бе ударила по носа с оная нейна книга. Носът му не беше счупен, но никога нямаше да забрави унижението и болката. Погледна я замислено. Защо не плачеше? Защо не му се молеше да я пощади, защо не просеше милост?

— Кога си я чула да говори с Дъглас?

— На бала у семейство Райли. Видях я как стисна ръкава му. Изглеждаше така, сякаш искаше да го прелъсти. Опитах се да чуя, да подслушвам, ако така ви харесва повече, но вече ви казах, че не говоря френски. Това беше такова предизвикателство. Опитах се да накарам Дъглас да ми каже, но той не пожела. Твърде честолюбив е, за да наруши дадената дума. Много съм жадна. Може ли малко вода?

Изпълни желанието и просто, защото думите й го свариха напълно неподготвен. Развърза ръцете й. Гледаше я как ги разтрива, за да ги почувства отново. После й подаде чашата. Едва тогава разбра какво е направил, но вече беше твърде късно да дръпне чашата от ръцете й. Ето че за малко той бе загубил достойнството си и бе престанал да се владее, без дори да забележи, а сега вече беше твърде късно. Тя набързо пресуши чашата на големи глътки, беше толкова жадна, че водата се стичаше по брадичката й. Избърса я с опакото на ръката си и блажено затвори очи. Гледаше я втренчено, а после се чу да казва:

— Искаш ли още?

— Да, моля. Много сте мил.

— Върви по дяволите! Изобщо не съм мил.

Втурна се навън, затръшва вратата след себе си.

Ключът щракна в ключалката. Александра можеше да се закълне, че го чу да ругае под носа си. Можеше да се закълне, че бе чула поне едно „merde“. Очевидно Дъглас я беше научил на една от най-използваните френски ругатни.

Когато остана отново сама, усети как я обвиват грозните пипала на страха. Господи, какво беше направила? Бе разговаряла с него, като че ли беше викарий — толкова открито и доверчиво. Глупачка. Може би сега той замисляше как да я измъчва, как да я накара да плати за онова, което смяташе, че Дъглас е направил с Жанин, тая мръсна долна уличница. Защо ли Жанин бе излъгала любовника си за Дъглас? В края на краищата нали той я беше спасил. Може би искаше да предизвика ревност? Това вече беше прекалено.

Александра лежеше със затворени очи и съжаляваше, че тогава Дъглас не бе разговарял откровено с нея — сега можеше да използва истината срещу обвиненията на Кадудал. Минута по-късно осъзна, че той е забравил ръцете й отвързани. Не можеше да повярва. Вдигна ги и ги погледна.

В нея се вля нова сила. Александра развърза глезените си. Изправи се и веднага се свлече обратно на леглото. Няколко минути разтриваше глезените си, опитваше се да стои на краката си, падаше и отново ставаше.

И когато накрая бе в състояние да ходи, изтича леко до вратата. Знаеше че, е заключена, но въпреки това се опита да я отвори. Отиде до единствения прозорец в стаята. Той беше тесен, може би твърде тесен, за да се провре през него.

Не и оставаше нищо друго, освен да опита.

Дъглас и Тони потеглиха от Кале към Етапъл. Денят беше топъл, слънцето грееше ярко. Беше пазарен ден и по пътищата се нижеха открити фургони, каруци, натоварени магарета, селяни, преметнали на рамо торби, пълни със стока. В Етапъл също беше пазарен ден. Може би това щеше да им бъде от полза, ако се наложеше да бягат. В пазарните дни винаги цари хаос. Освен това тук се бяха събрали всички френски войници, всички дърводелци във Франция, всички занаятчии, чираци и корабостроители. Кадудал беше луд да я доведе на това място. Тук беше повече от опасно. Такова безразсъдство беше напълно в стила на Жорж. Сякаш се изсмиваше в лицето на дявола, сякаш го дърпаше за опашката.

— Този приятел Кадудал да не ти е дал точни указания, Дъглас? Изглежда, знаеш точно накъде да вървим — каза Тони, като приближи до Дъглас.

— Да — отговори Дъглас, гледайки съсредоточено в главата на коня си, — знам точно накъде да вървим.

— Нищо не разбирам. Какво иска от тебе?

Дъглас само поклати глава. Не можеше да си избие от главата онзи проклет призрачен сън. Това не беше нищо повече от сън. Сега осъзна, че бе обмислял трескаво къде би могъл да я заведе Кадудал и сам бе стигнал до същия извод. По някаква неизвестна причина въображението му е сътворило призрак-ясновидец, който да потвърди собствените му умозаключения.

Къщата, където я беше завел, се намираше в чифлика на баба му и Дъглас бе виждал мястото — идеално за намеренията на Кадудал. Да, всичко беше според очакванията му.

Необходим му беше план, трябваше да избере най-добрата стратегия. Чак сега се сети, че Тони му беше задал и друг въпрос, но той не искаше да отговори, не искаше и да търси отговор. До Етапъл имаше още един час, а после до чифлика — още десет минути.

Александра успя да се извие така, че да провре раменете се през мръсния прозорец. От кръста надолу беше по-трудно, но накрая се промуши цялата. Падна по лице и за малко остана просната върху калната земя. Дишаше тежко. Повдигна глава, за да се ориентира.

Отсреща имаше малка, обрасла с плевели градинка, в която бяха оцелели и някакви зеленчукови растения. Намираше се зад къщата. Наблизо имаше порутена конюшня, от чийто покрив стърчаха дъски във всички посоки. Чуваше се писукането на пиленца. На по-малко от десет крачки една коза хрупаше нещо подобно на стар ботуш. Дъвчеше и я гледаше с пълно безразличие.

Не се чуваха никакви гласове. Нямаше никакви признаци на живот.

Колко ли време оставаше до завръщането на Жорж Кадудал?

Тази мисъл я съживи. Мина приведена покрай лехите със зеленчуци и хукна към малката горичка на около тридесетина крачки оттам. Зад едно от дърветата се подхлъзна, падна задъхана на коленете си и почувства остра болка отстрани. Озърна се назад към къщата. Не се виждаше нищо, само козелът все така си дъвчеше.

Къде ли се намираше? Погледна жаркото обедно слънце и се посъвзе. Искаше да тръгне на север към Ламанша. Но къде, по дяволите, се намираше? Сигурно не много далече от морето. Едва ли бе възможно да е останала толкова дълго в безсъзнание.

След пет минути бягане разбра, че е стигнала до края на горичката. На север не се виждаше нищо друго освен едно безкрайно поле. Нямаше дори ниски храсти, където да се прикрие и да намери защита.

Не можеше да остане повече тук. Сега или никога. Вдигна се и се затича на север.

Слънцето прежуряше. Нямаше нищо на главата си и скоро й се зави свят от горещината и от глада. Дишаше все по-трудно и по-трудно. Струваше й се, че е на предела на силите си, но въпреки това продължаваше да тича. От време на време болката отстрани я пробождаше и я караше да забавя ход и да накуцва като старица.

Като чу тропота на конските копита зад гърба си и усети как земята се разтреперва под тях, обзе я желание да изкрещи от ярост, но вместо това продължи да тича.

Чу гласа му — силен и изпълнен със злоба.

— Ах, ти, измамнице!

Миг след това я грабна през кръста и я вдигна на коня до себе си. Александра се изви и го удари по лицето. Успя да го сграбчи здраво за челюстта, но той се дръпна назад и когато се опита да го удари повторно, ръката й мина покрай бузата му, без да го засегне. Разтърси я, като че ли беше вързоп с дрипи, и я метна през седлото по корем с главата надолу, Натисна с ръце гърба й, за да и попречи да се изправи.

— Стой мирно!

Александра усети как в гърлото й се надига ярост. Осъзна провала си. Почувства надигащия се страх и гадене в стомаха. Отчаяно се опитваше да се сдържи, но не успя. Повърна върху седлото. Изцапа кожените му бричове.

Жребецът се подплаши от конвулсиите й и от ужасните звуци, които издаваше. Рязко се изправи на задните си крака, Жорж Кадудал изпусна юздите и двамата паднаха на земята. Александра бързо се изправи на колене. Притиснала ръце към себе си, тя потръпваше от спазмите. Накрая ужасните напъни спряха и тя остана неподвижна. Подпря се на ръцете си и с наведена глава се опита да регулира дишането си.

Накрая вдигна очи и видя, че Кадудал я гледа, легнал на едната си страна.

— Съжалявам — промълви тя, — опитах да се сдържа, но не успях. Как е конят?

Без да откъсва поглед от нея, той се чудеше да не си е ударил главата при падането. Разтърси я, сякаш за да се увери, че е все още на раменете му. Конят невъзмутимо си пасеше на няколко метра и като че ли случката никак не бе го обезпокоила.

— Изглежда добре, но ти нямаш никаква заслуга за това.

Стомахът отново я присви, тя тихо простена и конвулсивно потрепери от спазмите.

— Радвам се, че не ми дадохте да ям. Тогава щеше да бъде ужасно.

— От какво си се разболяла? По дяволите, аз не съм те наранил.

— Не знам.

Жорж стана и отупа праха от дрехите си. Наведе се, хвана я под мишниците и я изправи.

— Толкова си мръсна и оплескана. Изглеждаш ужасно. Не мога да търпя жена, която изглежда така — намръщено каза той.

Александра присви очи.

— А ти приличаш на пияница, който две денонощия не е оставял бутилката. Виж го ти него! Той ще ми казва, че съм изглеждала ужасно!

Кадудал се изсмя:

— Хайде, връщаме се обратно в чифлика.

Нямаше друг избор, освен да го последва. Когато отидоха до коня, животното завъртя глава и я погледна някак замислено.

— Не мога — каза тя и се дръпна назад. — Пак ще повърна.

Обърна се към него.

— Нали няма да проявите такава жестокост, да ме качите пак на този кон.

— Няма да те метна по корем на седлото. От това ти стана лошо. Ако обещаеш да се държиш прилично и да седиш кротко пред мен, ще се движим бавно.

— Добре.

Пристигнаха в чифлика само след няколко минути. Александра си мислеше, че е пробягала поне стотина мили, ако не и повече. Болката отстрани я отпусна едва сега. С коня много бързо изминаха разстоянието обратно. Не беше честно.

Той слезе от коня, а после свали и нея.

— Влез вътре, пий вода, почини си. Ако посмееш да си покажеш носа навън, ужасно ще съжаляваш.

Ако я беше заплашил Дъглас, Александра не би му обърнала никакво внимание. Жорж Кадудал и бе непознат. Беше й показал, че е жесток, безмилостен и непоколебим. Може би искаше да я убие? Защо тогава й бе дал вода? Нещата някак си се разминаваха.

Влезе в къщата, пийна малко вода и седна на един от разнебитените столове.

Когато той прекрачи прага и ритна вратата зад себе си, тя просто го гледаше. Беше измил кожените си бричове и противната миризма вече не се усещаше.

— Ще ме убиете ли? — попита го тя.

— Не.

— Какво ще правите с мен?

Погледна я.

— Да не искате откуп? О, не!

Бледото й лице побеля като платно, Той знаеше какво си мисли тя — че ще изпрати известие на граф Нортклиф и ще го накара да дойде тук, за да го убие. Никога преди това не бе виждал такава покъртителна болка. Нямаше да се остави да го трогне. През живота си бе виждал повече смърт, отколкото тази малка кокошчица би могла да види, ако имаше дванадесет живота. Беше убил повече хора, отколкото един английски полк.

Тя се впусна да го убеждава:

— Не, Дъглас няма да дойде, няма, заклевам ви се. Той е влюбен в сестра ми Мелисанда. Принуден беше да ме задържи, защото братовчед му ме ожени за него по погрешка. Стана ужасно недоразумение, Дъглас иска да си отида, истината ви казвам. Моля ви, мосю. Моля ви! Него изобщо не го е грижа за мене.

— Сигурно не можеш да готвиш. Обзалагам се, че си една от тези напълно безполезни английски дами, който никога в живота си не са си цапали ръчичките.

— Не съм безполезна! Аз съм чудесна градинарка. — Замълча, а после бавно продължи:

— Вярно е, че не мога да сготвя нищо вкусно. Съжалявам, но всъщност изобщо не съм гладна.

Той изсумтя, а после тръгна към малката кухничка в далечния ъгъл на стаята. Извика й през рамо:

— Не мърдай оттам.

Александра не се помръдваше. Седеше си и поглеждаше ту към вратата, ту към малката ниша, където беше той, ту към дебелия слой прах, покриващ всичко в стаята.

— Къде сме? — извика му тя.

— Затваряй си устата.

— Знам, че сме във Франция.

— Откъде знаеш?

Не беше съвсем сигурна и се зарадва, че заключението й толкова лесно се потвърди. Спомняше си мириса на морето, а после някъде отдълбоко изплува споменът за пътуването с лодка.

Десетина минути по-късно той донесе две чинии. В едната имаше дебели филии хляб, а в другата — яхния, която ужасно вонеше на чесън. Александра едва не си запуши носа.

— Изяж едно парче хляб. Така ще се почувстваш по-добре.

Тя дъвчеше, като се стараеше да не го гледа как гълта отвратителната яхния.

Хапна малко хляб. Погледна към купичката с масло, но не посмя да си намаже. Жорж продължаваше да загребва от яхнията.

Не издържа и го попита:

— Какво ще правите с мен?

Той вдигна поглед към нея.

— Първо ще ти съблека дрехите. После ще те изнасиля, както мъжът ти изнасили моята Жанин. Ще живееш при мен, докато забременееш. Чак тогава ще те върна на Дъглас.

Гледаше го недоумяващо. Мъжете трудно можеш да ги разбереш.

— Но от това няма никакъв смисъл — каза тя, като отметна глава настрани.

Жорж запрати лъжицата към стената, стана от стола, опря длани върху грапавата дървена маса и се наведе към пея.

— Ще млъкнеш ли най-после. Бръщолевенето ти ме дразни. Разбра ли?

— Не, не разбрах. Изглежда невероятно глупаво, безчестно и непочтено дори само да си помислите такова нещо. Искате да ме насилите? Да ме държите тук и да ме унижавате по този начин. Не, това е безразсъдство. Освен това Дъглас ми каза, че понякога минава дълго време, докато една жена зачене. Да не би да възнамерявате да ме държите тук през следващите пет години?

Той изръмжа от яд и от безсилие.

— Защо, по дяволите, не ме молиш за милост?

Тя го гледаше втренчено.

— Да не съм чул дума повече!

Александра продължаваше да стои безмълвна.

— Ще ти донеса вода да се изкъпеш. Когато те обладавам, искам да миришеш хубаво.

Не можеше да му позволи това. Знаеше, че няма да му позволи. Но как да го спре? Той беше по-силният, жадуваше отмъщение и тя бе осъзнала, че Кадудал е човек, който, веднъж посветил се на нещо, не може лесно да бъде отклонен от пътя си. Дори мисълта да живее пет години с нея не го разубеди.

Какво да прави?

Главната улица на Етапъл беше отрупана със сергии. Продаваше се всичко — от картофи до къпини. Тони и Дъглас слязоха от конете си и ги поведоха напред, като с мъка си пробиваха път.

Дъглас изруга. Трябваше да заобиколят Етапъл — не, той бе решил да го огледа добре, в случай че им се наложеше да се скрият. Как така не се беше сетил каква безумна бъркотия цари в пазарните дни?

Двадесет минути по-късно Тони гризеше ябълка, а Дъглас — морков.

— Трябваше да хапнем нещо — каза Тони.

Дъглас отново изруга.

— Остана още малко, Дъглас. Сигурен ли си, че тя е в чифлика?

— Там е.

Дъглас слезе от коня и купи ябълки. Хвърли една на Тони.

— Яж, братовчеде.

Продължиха пътя си.

— Или ще съблечеш тези дрехи, или ще ги разкъсам.

Знаеше, че ще го направи, но не можеше да си представи да застане гола пред него. Той не беше Дъглас. Друг като Дъглас нямаше.

Над ваната се издигаше пара. Топленето на водата му беше отнело половин час, но тя все още не бе измислила как да му избяга.

— Лицето ти е мръсно.

— Като се проврях през прозореца, паднах на земята по лице.

— Събличай тези проклети дрехи.

Стоеше безмълвна, само поклати глава.

Той въздъхна. Изглеждаше нещастен, несигурен. Нахвърли се върху нея. Александра се съпротивляваше, наистина се съпротивляваше — риташе го в слабините и го караше да реве от болка, но след няколко минути остана гола и разтреперана, а дрехите лежаха разкъсани и разхвърляни по земята.

— Ето тук.

Хвана я под мишниците и я сложи във ваната. Подаде и изтривалка и сапун.

— Да се изкъпеш добре.

Изглеждаше напълно безразличен към нея. Това така я успокои, така я изненада. Гледаше го, без да казва нищо. От майка си знаеше, че мъжете стават необуздани, като видят разголените женски форми. Поне при Дъглас това беше така, макар че му бе необходимо да я погледне няколко пъти, докато се поддаде. Може би на мъжете им трябваше време да свикнат с нея, преди да ги завладеят животинските страсти. Помоли се при Жорж Кадудал това да отнеме много по-дълго време — може би десетилетие.

— Измий си и косата. Изглежда отвратително. Не обичам червенокоси жени.

„Чудесно“ — помисли си тя и отвърна:

— Добре.

Погледна я с онзи мрачен поглед, който будеше у нея повече въпроси, отколкото отговори. След това излезе от стаята, като ругаеше под носа си.

Александра започна да се къпе.

За нещастие тя беше толкова уморена, че заспа. Сепна се, като чу гласа на Кадудал:

— По дяволите, водата е почти студена. Заспала си? Господи, това никак не е нормално. Би трябвало да кроиш планове, да се страхуваш от мен, да викаш за помощ. Свърши ли?

Тя поклати глава и се потопи по-дълбоко във водата.

Той й се намръщи така, както би се намръщил на лете. Грабна мократа изтривалка, насапуниса я и започна енергично да търка лицето й.

Александра се опита да извика, но в устата й влезе сапунена пяна. После почувства ръцете му върху гърдите си и застина.

— Я виж ти! — възкликна Жорж, впил поглед в гърдите й. Поклати глава навъсен, а тя опитваше да се отскубне от ръцете му. Сякаш той насила се стараеше да я гледа. — Смайващо. Много си надарена. Трябваше по-рано да забележа какви гърди имаш, но съм толкова уморен… Прекалено съм зает с бъдещите си планове. Ти си само едни досаден товар, но все пак… — Отново поклати глава и се намръщи.

След това се овладя. Надигна се и й подхвърли изтривалката.

— Свършвай с къпането и недей да заспиваш, защото ще стане по-лошо.

Тя привърши бързо. През цялото време й се струваше, че я гледа, макар и да знаеше, че е в другата стая. Когато излизаше от ваната, той вече беше влязъл. Подхвърли й тънка прокъсана хавлия. Тя бързо се загърна с нея.

— Ето и за косата ти — каза той и й подхвърли още една кърпа. — Казах ли ти, че не харесвам червенокоси жени?

— Да, уточнихте тази подробност. Няма ли да излезете, мосю?

— Не, искам да ти се нагледам до насита. Това ще ми подейства възбуждащо, поне така си мисля. Ще ми помогне да свърша по-скоро.

— Бих предпочела да не е така.

Той сви рамене — типичен за французите многозначителен жест, който казваше всичко и нищо. Тя знаеше какво точно означава това.

Уви се плътно в хавлията, след това взе парцаливата кърпа, за да избърше косата си.

— Ела в другата стая — обърна се към нея той. — Запалил съм огън. Лято е, но тук е хладно. Помислих си, че огънят ще сгрее не само стаята, но и кръвта ми. Трябва да го направя дал съм си клетва.

Александра го последва, като поглеждаше към входната врата.

— Дори и да ми избягаш — равнодушно рече Жорж, — не виждам как можеш да хукнеш боса и само по хавлия.

— Прав сте — отвърна тя и застана пред камината. Стопли се и се почувства добре. Стоеше там и търкаше косата си, търкаше, докато кожата я заболя. Искаше й се да отложи това, което знаеше, че ще последва.

— Достатъчно — накрая каза той.

Нямаше вид на човек, който иска да я насили. По гласа му личеше, че е уморен и ядосан. Като че ли Жорж не беше на себе си.

Тя бавно се извърна и го погледна. Кадудал все още стоеше неподвижен. Понечи да каже нещо, но се разколеба. Промърмори на френски и прокара пръсти през косата си.

— По дяволите, защо ти? Дъглас трябваше да плати. Господ да го убие. Но аз не мога, аз…

Александра искаше да каже нещо в защита на съпруга си, но вместо това от устата й се изтръгна болезнен вик. Притисна ръце към корема си. Спазмите се усилиха и тя се строполи на пода. Болката я отпусна за момент. Задъхваше се. Усети нов пристъп и простена.

— Какво, по дяволите, ти става? Невъзможно е да си болна. Това никак не ми харесва.

Лицето й беше бяло, устните — изкривени от болка.

— Болките трябваше да престанат… Това е абсурдно! Не си на коня. Дадох ти да ядеш само хляб. Престани. Казах ти, че тази работа не ми харесва.

Спазмите затихнаха и тя усети гореща лепкава течност между краката си. Погледна и видя струйки кръв. Вдигна глава към него.

— Какво ми има? Какво става с мен?

Нададе пронизителен писък и падна на колене. По лицето й потекоха горещи сълзи, гореща кръв се стичаше между краката й. Болката непрекъснато се усилваше. Падна назад, присви крака и се хвана за корема. Викаше, опитваше се да се овладее, но спазмите ставаха псе по-остри и по-нетърпими. Остана да лежи на земята. Не можеше да направи нищо.

Жорж коленичи до нея. Разгърна хавлията и видя кръвта по бедрата и. Бялата кърпа бе напоена с алена кръв. Преглътна. Беше безпомощен.

Внезапно вратата се отвори с трясък. В стаята влетя Дъглас с пистолет в ръка.

— Дръпни се от нея, проклето копеле! Ще те убия, мръснико!

Зад Дъглас стоеше Тони. Той видя голото тяло на Александра, Кадудал, надвесен над нея, и кипна от ярост. Нима този мръсник вече я беше изнасилил? О, Господи, тя кървеше. Колко много кръв! Нима я беше измъчвал?

Жорж се извърна, видя Дъглас и на лицето му се изписаха облекчение и надежда. Не успя да каже нищо. Дъглас се нахвърли отгоре му, блъсна го встрани и го удари с юмрук по лицето. Кадудал извика. Последва нов удар — този път в ребрата. Жорж не се съпротивляваше, опитваше се само да се защити.

— Дъглас, спри!

Дъглас го наложи още веднъж, преди до него да достигне гласът на Тони:

— Престани! Александра е зле.

Юмрукът му замръзна във въздуха. Изправи се и погледна към жена си. Тя лежеше просната по гръб, дишаше с усилие, а по краката и се стичаше кръв, ужасно много кръв.

Ръката му се отпусна и Жорж бързо изрече:

— Стига, не ме бий повече. Не мога само да се защитавам. Аз съм мъж и няма да позволя това да продължи. Благодарен съм на Бога, че дойде, Дъглас… Бързо, бързо! Тя помята. По дяволите, не знам какво да правя. Не искам да умре. Боже, помогни ми!

— Тя КАКВО? — Юмрукът на Дъглас отново бе готов да се стовари върху Жорж.

Александра простена и се опита да присвие крака.

— Виж я, Дъглас. Не съм я изнасилил. Кълна се, че не бих го направил за нищо на света. Виж я, тя губи детето си!

Чак сега Дъглас разбра какво става. Веднага се залови за работа. Избута Жорж настрани, коленичи до Александра и започна да разпорежда:

— Жорж, стопли вода и намери чисти дрехи. Незабавно! Тони, донеси дюшека от леглото в другата стая. Аз ще я преместя до камината.

Двамата се втурнаха да изпълняват. Радваха се, че могат да помогнат с нещо, каквото и да е то. Жорж леко се олюляваше.

Дъглас не се откъсваше от жена си. Тя стенеше, мяташе глава наляво-надясно при всеки нов пристъп. Когато болките намаляха, остана да лежи задъхана със затворени очи. С мъка си поемаше въздух.

— Александра — прошепна той и обгърна с длани лицето й — Александра.

Тя отвори очи и го погледна. За негова изненада на устните й се появи усмивка.

— Знаех си, че ще дойдеш. Моля те, помогни ми, Дъглас. Толкова много ме боли. Моля те, направи нещо това да спре.

— Ще ти помогна, любов моя — нежно я повдигна и я положи на дюшека, който Тони бе донесъл. — Сега ме чуй. Ти губиш дете. По-страшното е минало и скоро всичко ще свърши, обещавам ти. Само се дръж, любов моя. Ще те притисна с тези кърпи, за да спре кръвотечението. Не се съпротивлявай на болката. Хвани ми ръката и стискай, колкото искаш силно, точно така.

Ръката го заболя, толкова силно тя се беше вкопчила в нея. Помоли се всичко да свърши скоро. Не знаеше почти нищо за помятането. Тази тема никога не се обсъждаше в присъствието на джентълмени.

Внезапно тялото й се стегна, гърбът й се изви като дъга и тя извика. Избликна гореща кръв. Тя напои кърпите и намокри ръката му.

Дъглас продължаваше да притиска кърпите към нея.

Александра го погледна с невиждащ поглед. Отпусна глава в безсъзнание.

— Ето топла вода — обади се Жорж. — Как е тя, Дъглас?

— Ще се оправи. Трябва да се оправи.

Жорж го погледна недоумяващо.

— Тя мислеше, че няма да я потърсиш. Каза ми, че си влюбен в сестра й и не те е грижа какво правя с нея.

— Понякога говори глупости — отвърна Дъглас, без да откъсва очи от лицето й.

— И аз така си мислех. Тя е необикновена. — Жорж въздъхна и прокара ръка по косата си. — Не можех да я изнасиля. Истината ти казвам. По дяволите, мога да убия сто мъже, без да ми мигне окото, но нея… Съжалявам, че я отвлякох. Сбърках. Ти не си изнасилил Жанин, нали?

— Не съм.

— Малката беше сигурна, че не си. Знам, че си човек на честта.

Дъглас се усмихна.

Тони донесе одеяло и я зави. Постави ръка на челото й. То беше студено.

Кадудал се извърна. За изненада на Дъглас на лицето му беше изписана болка.

— Аз съм виновен — каза Жорж като на изповед.

Дъглас го погледна с присвити устни.

— Кажи ми какво се случи? — попита той.

— Тя ми избяга. Дадох й да пие вода, а после забравих да вържа ръцете й. Тя ме обърка. Не знам как е успяла да мине през това тясно прозорче. Паднала по лице в калта. Хукнала да бяга, но аз я настигнах. Метнах я на коня и тогава започна да повръща.

— Чувал съм, че помятането е нещо съвсем естествено — обади се Тони. — Ако не е писано семето на мъжа да остане в женската утроба, тя го изхвърля. Понякога това се случва.

— Ако не я бях отвлякъл, нямаше да се случи.

— Така е — каза Дъглас, без да вдига поглед от бледното лице на жена си. — Ще ти откъсна главата заради това.

— За бога, Дъглас — намеси се Тони, — никога няма да разберем дали той е виновен или не. Вече си получи заслуженото. Станалото — станало. Тя ще се оправи и ще ти роди наследник. Освен това, ако Кадудал е причината, той ще гние в ада и дяволът няма да го остави на мира.

— Съмнявам се, че на дявола ще му остане време да накаже Жорж за това злодеяние. Той има достатъчно други грехове. — Дъглас замълча, а после добави: — Освен това, Тони, изобщо не ме е грижа за някакъв си „скъпоценен“ наследник. — Погледна към Жорж. — Ако умре, ще те убия. След това дяволът ще се занимае с тебе.

— Може би заслужавам точно това — каза Жорж и сви рамене. Лявото му око бе полузатворено от нанесените му удари.

Тони нищо не каза. Жорж отиде до мръсния прозорец. Мина известно време в мълчание. Изведнъж Жорж започна да ругае. Тони и Дъглас го погледнаха. Той отиде и отвори със замах входната врата.

На прага стоеше Жанин Доде — мръсна, разчорлена, с пистолет в ръка. Хвърли се към Жорж и го разтърси, като му крещеше на френски:

— Нали не си я изнасилил. Кажи ми, че не си! — Притихна слисана. — Дъглас, ти си тук?

— Да.

— Кой е този човек?

— Братовчед ми, лорд Ратмор.

— А тази жена, жена ти… Какво й е? Всичката тази кръв… — Боже. Жорж, нали не си я убил?

— Не — спокойно отвърна Дъглас, — тя пометна.

Тя се разрида, Жорж я прегърна и се опита да я успокои. Внимателно взе пистолета от ръката й и го пъхна в джоба си.

— Аз съм виновна, аз съм виновна… — повтаряше тя.

— Стига си циврила! — кресна Дъглас. — Млъкни, Жанин. Александра е тук по твоя вина. Обзалагам се, че е била уплашена до смърт, защото Жорж я е заплашил с изнасилване. Така искал да си отмъсти за това, което уж съм направил с тебе.

— Ха! — възкликна Жорж. — Тя изобщо не се уплаши. Сякаш е направена от стомана. Никога в живота си не съм виждал жена да се държи така. Накара ме да се почувствам като непослушен ученик, който заслужава бой с пръчка.

Но все пак той знаеше, че я бе довел до ужас, и сега съжаляваше за това. Страхуваше се да го признае на глас, защото тогава вината му щеше да стане непоносим товар. Не можеше да разбере какво става с него. Беше убивал без никакви угризения. Щеше да направи всичко възможно да върне Бурбоните на френския трон. Но тази жена определено беше нещо различно.

— Какво търсиш тук, Жанин?

Тя вдигна глава, като чу гласа на Дъглас.

— Като разбрах какво е направил Жорж, реших, че съм длъжна да дойда. Трябваше да го спра. Трябваше да му кажа истината.

— А каква е истината, cherie?

Жанин се отдръпна от него и сведе поглед.

— Той ме изнасили — не Дъглас, а генералът… много пъти. Караше ме да правя унизителни неща — на него и на други мъже. Когато ме подхвърляше на някого, често пъти гледаше. О, Жорж, той непрекъснато ме заплашваше, че ще убие баба ми, ако му откажа. Детето, което нося, никога няма да разбере кой е баща му, защото и аз самата не го знам. О, Господи!

Само тихите й ридания нарушаваха настъпилата тишина.

— Защо обвини лорд Нортклиф? — попита Жорж. Суровият му тон накара Тони да трепне.

— Той беше мил с мен.

— Наистина благородна причина.

— Това е обяснимо — каза меко Дъглас. — Страхувала се е, че няма повече да я искаш, ако разбереш какво е правил генерал Бьолесен с нея. Решила е, че аз ще съм по-подходящ баща на детето й от който и да е от онези негодници.

— Всички тези мръсници трябва да умрат — изсъска Жорж.

— Прав си — съгласи се Дъглас.

След няколко минути напрегнато мълчание Тони се обади:

— Всичко това е много интересно, но виновникът за цялата тази трагедия сега може би се забавлява някъде. Другите така и ще си останат неизвестни, но защо да не дадем на това приятелче Бьолесен един хубав урок, който той никога няма да забрави. Защо да не плати за цялото това нещастие?

Жорж Кадудал рядко се усмихваше. Неумолимо преследваше каузата, в която вярваше. Не можеше да си позволи да се размекне. Всичко хубаво и светло беше изчезнало от живота му преди много години, когато видя екзекуцията на майка си, баща си и двете си сестри, по заповед на Робеспиер. Изцяло се беше посветил на делото си, а такъв човек не се смее.

Усмихна се още по-широко.

— Исусе — каза той. — Как да го убия? Има толкова много начини, наистина много. Такъв богат избор! Бавно ли да го убия? Да го накарам ли да вие и да се моли по-скоро да дойде краят на мизерния му живот? Дали да го удуша с въже?

Потри ръце и с блеснали очи обмисляше планове за действие.

— Забравяш, че около него има безброй войници. Живее в крепост. Навсякъде ходи с въоръжена охрана. Освен това познава теб, мен и Жанин.

— Мен никога не ме е виждал — обади се Тони.

— Не, Тони — каза Дъглас, — ти няма защо да се намесваш.

— Така ли? Смятам, че…

Александра тихо простена. Отвори очи и видя Дъглас, наведен над нея. Той нежно и се усмихваше.

— Ще живея ли. Дъглас?

Той се наведе и нежно я целуна по устните.

— Разбира се, че да. Липсва ми безочливият ви език, мадам, липсват ми трогателните ви опити да говорите френски. Но от всичко най-много желая да ви притисна в прегръдките си.

Тя плачеше — не искаше да плаче, но сълзите й се стичаха по бузите. Той ги избърса с пръсти.

— Не плачи, любов моя. Не искам да си болна. Хайде, стига. Стопли ли се достатъчно?

Тя му кимна, като преглъщаше.

— Ще продължа да притискам тези кърпи към тебе още малко. После ще те измия и ще се почувстваш по-добре.

— Загубих детето. Загубих наследника ти, Дъглас, а това бе всичко, което ти искаше от мен. Обещах да ти служа за разплод, но не можах… Толкова съжалявам, но…

— Не говори така. Станалото — станало. Важното е ти да си добре. Разбираш ли? Говоря ти истината.

Мразеше болката в очите и — болката от това, което тя смяташе, че е непоправима загуба за него. Той щеше да я убеди, че не е така. И накрая тя щеше да му повярва. Готвеше се да каже нещо, когато видя, че Александра вече не плаче. Беше присвила очи. Удивително бе как в един момент можеше трогателно да плаче, а в следващия — да бъде изпълнена със злоба.

— Какво прави тук тази уличница, Дъглас? Пак ли е тръгнала след тебе? Не мога повече да търпя! Какво да й кажа.

— Добре. Je suis la female de Douglas et je l’aime. Il est a moi.

Погледна го подозрително.

— Казваш й, че си моя съпруга и че ме обичаш. Казваш й, че ти принадлежа.

— Повтори го пак.

Той бавно повтори думите, а след това Александра ги изкрещя на Жанин Доде. Всички мълчаха слисани.

— Мисля, че предпочитам твоето merde — замислено каза Жорж. — То вкамени всички в Хукамс — любимото място на английската аристокрация.

Дъглас се усмихна, а Александра продължаваше да гледа Жанин с присвити устни.

— Кажи й, Дъглас, кажи й, че ако някога пак излъже нещо за тебе, ще я накарам горчиво да съжалява.

Дъглас не се поколеба. Предаде думите й на безупречен френски. Жанин погледна Дъглас, след това погледна Александра и кимна.

Жорж опипа челюстта си.

— Добре, че няма нищо счупено — каза той на Дъглас.

— Заслужаваш да те пребия от бой, но Тони е прав — Бьолесен трябва да плати за престъпленията си.

— Тя ли ти насини окото? — попита Жании.

— Не, макар че е способна да насини и двете ми очи.

Часът беше един през нощта. Нямаше луна. Тъмни облаци покриваха небето. Нямаше и звезди, които да хвърлят светлина върху тримата мъже. Те прибягваха приведени от едно дърво до друго.

Хубавата къща на кмета беше тъмна. Около нея патрулираха четирима войници. Бяха уморени и отегчени, говореха си тихо, за да не заспят.

Тримата бяха приклекнали на не повече от петнадесетина метра от часовоите.

— Тони, ти се погрижи за този отдясно — прошепна Дъглас. — Ти, Жорж, поеми другия в онзи край.

— Остават още двама.

— Не се тревожи, те са мои — отвърна Дъглас и потри ръце. Забеляза негодуванието на Жорж и бързо му възрази: — В тъмнината аз се бия по-добре от теб. Послушай ме. Веднъж да напуснем Франция, можеш да избиваш цели батальони, ако искаш.

На Жорж това не му хареса. Той беше човекът, който винаги командваше при битки и нападения. Но сега беше задължен на Дъглас, а освен това високо ценеше способностите му; ето защо не каза нищо. Още повече, от силния удар на Дъглас челюстта го болеше при всяко отваряне на устата, а и не виждаше добре с полузакритото си дясно око.

Изчакаха в пълно мълчание четиримата часовои да се отдалечат, после се разпръснаха по местата си и приклекнаха. Приличаха на сенки в нощта.

Дъглас реши да атакува другите двама часовои, когато се срещнат. Не можеше повече да чака. На устните му се появи зловеща усмивка. Лицето го сърбеше от засъхналата кал, но той не обръщаше внимание на това. Забеляза как Тони се промъква крадешком към часовоя. Чакаше неподвижен. Почти извика от задоволство, когато видя как Тони събори войника и го стисна за гърлото, а часовоят издаваше слаби клокочещи звуци. Жорж се хвърли към своя патрул и изви ръцете му назад. Не го уби, макар че страшно му се искаше. Жорж спазваше споразумението им и това успокои Дъглас.

Сега беше негов ред и той се приготви. Останалите двама се приближаваха един към друг. Единият от тях каза:

— Къде ли е отишъл Жак?

— Сигурно да се облекчи. Изпи толкова много от онова евтино вино.

Бяха почти един до друг. Дъглас действаше безшумно и бързо. Нахвърли се върху тях, преди да го забележат. Ухили се и ги поздрави на безупречен френски: „Добър вечер, господа!“ Сръга с лакът единия в корема, а другия удари в гърлото с юмрук. Завъртя се на пета, ритна първия под брадичката, а втория халоса в гърдите. И двамата се строполиха като отсечени. Дъглас бързо ги издърпа в храстите и се изправи. Даде тихо сигнал и Жорж и Тони се озоваха до него.

— Браво! — прошепна Тони. — Повече никога няма да те вбесявам, братовчеде.

Дъглас промърмори нещо. Завързаха мъжете и запушиха устата им с парцали. Дъглас поведе двамата към онази част на къщата, където се намираше игралният салон. В този салон преди много време Дъглас игра на карти с генерал Бьолесен. Прозорецът беше затворен. Дъглас го счупи почти безшумно.

Тони подложи ръце, за да повдигне Дъглас. Той се промуши през прозореца и леко скочи на килима. След няколко минути Тони и Жорж също бяха вътре.

Изкачиха се безшумно по широките стълби. Сенките им бързо се плъзнаха по стената.

Пред спалнята на генерала имаше още едни часовой. Той беше седнал облегнат на стената и спеше дълбоко. Пистолетът лежеше в скута му.

Дъглас го удари по дясното слепоочие с дръжката на пистолета си. Часовоят се свлече на земята.

— Сега — каза Дъглас и тихо завъртя дръжката на вратата. Тя безшумно се открехна. Бутна я полека, без да издава никакъв звук. Влезе вътре.

Погледна към леглото, но тялото на генерала не се виждаше. Направи още една крачка и замръзна на мястото си.

— А, така! — чу зад себе си гласът на генерала. Усети пистолета му, опрян в гърба си?

— Кой си ти, а? Да не си крадец? Повече ми приличаш на глупак. Сега ще видим. Чух те, защото страдам от безсъние. Аз всичко чувам.

Дъглас не се помръдна. Тони и Жорж бяха на две крачки, но не издаваха нито звук.

Генералът поднесе към лицето му запалена свещ и за момент светлината го заслепи.

— Ти! — възкликна Бьолесен изненадан. — Не мога да повярвам. Откъде-накъде? Какво правиш тук?

Дъглас не отговори.

— Всъщност няма значение, защото и без това ще умреш. Преди ла те убия, искам да ми обясниш една малка подробност. Четири часовои патрулират около къщата. Не ми се вярва да си ги обезвредил всичките.

— Не е само той — извика Тони и блъсна с вратата ръката на Бьолесен. Пистолетът падна. Дъглас се извъртя и удари генерала с юмрук в стомаха.

Тъй като беше само по бялата си нощница, той представляваше прекрасна мишена в тъмната стая.

Жорж влетя през вратата и сграбчи Дъглас за ръцете.

— Сега е мой ред — каза той и халоса Бьолесен по главата. Генералът се свлече на земята, останал почти без дъх. Тихо простена.

— Надебелял е, откакто го видях за последен път — обади се Дъглас.

— И кожа и кости да беше, пак си е свиня — каза Жорж и го заплю. — Виж какво, старче, аз съм Жорж Кадудал и съм дошъл тук, за да получа възмездие. Ти обезчести моята Жанин. Не стига че си я държал затворена, ти си я изнасилил и си я давал и на други мъже да се забавляват с лея.

— Кадудал! — глухо произнесе името му генералът. — Господи, значи това си ти!

— Да, аз съм.

От страх лицето на Бьолесен беше станало по-бяло и от нощницата.

— Ти ще решиш, Жорж — хладнокръвно каза Тони. — Какво мислиш да правиш с него?

Дъглас се намръщи. Надяваше се, че Жорж няма да забрани обещанието си да не убива генерала, но не можеше да разчита на това. По лицето на Жорж бяха изписани неописуема болка и гняв, който лесно не можеха да бъдат укротени.

— Твоята Жанин ли, Кадудал? Тя не беше твоя. Нямаше нужда да я изнасилвам. Предложих и облаги, скъпоценности и пари, и тя сама дойде при мене. По собствено желание отиваше при всеки, които я пожелаеше. Те й плащаха и тя…

Жорж силно го ритна в ребрата и той се катурна на земята.

— Това не беше особено умно от ваша страна, генерале — обади се Дъглас. — Мисля, че постъпихте доста глупаво. Да свършваме по-бързо, Жорж.

Тони видя, че Жорж се усмихва. Усмивката му беше смразяваща.

— Нали знаеш какво правят със свинете, Дъглас? Бьолесен не смееше да се помръдне.

— Не знам, но предполагам, че скоро ще науча — отвърна Дъглас.

Генералът нададе писък и се опита да се измъкне на четири крака.

— Не мърдай, старче, или ще ти пръсна черепа.

Бьолесен спря. Беше изплашен до смърт. Не трябваше да обижда Жанин. Започна бързо да обяснява.

— Знам, че си пламенен роялист. Знам, че искаш да видиш Наполеон убит или изпратен в изгнание. Мога да ти помогна. Разполагам с информация, която ще ти бъде от полза. Мога…

Жорж бързо го прекъсна:

— Нямаш никаква информация, генерале, нищо, което да ме заинтересува. За съжаление, добре те познавам. Ти си едни ояден бюрократ, който няма талант, но за съжаление държи властта в ръцете си. Ти си злобен. Ти си паразит. Вярно е, че мразя Наполеон, но освен това мразя и хитреци като тебе, които ся играят с хората. Стига приказки. Аз и моите приятели не искаме да останем повече тук.

Повлякоха генерала надолу по стълбите и напуснаха къщата на кмета.

Пристигнаха в чифлика в пет часа сутринта. Александра седеше, увита в одеяло, и отпиваше от чаша силно кафе. На пода срещу нея седеше Жанин със здраво завързани ръце и крака и я гледаше яростно. Ругаеше на висок глас. Когато Жорж влезе, тя му изкрещя нещо. Тримата мъже гледаха слисани.

— Как успя да го направиш? — попита Жорж Александра.

Тя изглеждаше доста добре, като се има предвид, че само преди няколко часа беше бяла като смъртта.

— Подмамих я — отговори жената и отпи от кафето. — Казах й, че не се чувствам добре, и когато дойде да ми помогне — макар и с нежелание, Дъглас, — я ударих и завързах. Тя си го заслужава заради онова, което е направила с теб. Разбираш ли?

Той не можа да сдържи смеха си.

— Разбирам.

Жанин крещеше на френски.

— Откакто я вързах, все така си крещи, но тъй като не говоря френски, не я разбирам. Нямам представа какво казва. Обижда ли ме, Дъглас?

Дъглас се засмя.

— Може би те е обиждала в началото. Сега вече е преминала на правнуците ти.

— Всъщност — обади се Жорж и хвърли бърз поглед към любовницата си — сега много красноречиво напада всичките ти предшественици и любимите ти животни.

— Мисля, че трябва да я развържем — каза Тони. — Така се чувства много неудобно. Как мислиш, Александра, наказа ли я достатъчно?

Александра пак отпи от кафето си.

— Добре — съгласи се тя. — Нямам намерение да се занимавам с нея. Тя заслужава един добър урок, но не съм в състояние да направя повече каквото и да било. Искам да знае, че съм лоша и че няма да търпя такова поведение спрямо съпруга си. Да не е посмяла да обиди някога Дъглас!

Дъглас се обърна към Жорж и му каза нещо на френски. Двамата с Тони се засмяха.

— Какво му каза? — попита подозрително Александра.

— Казах му — бавно каза Дъглас, като й се усмихваше, — че когато се научиш добре да говориш френски, би трябвало да излезеш срещу самия Наполеон. Жорж е съгласен, че Корсиканецът няма да има никакъв шанс срещу тебе.

— Не съм сигурна — каза тя с тревога в гласа, — в момента не съм в блестяща форма. Колко време ще ми трябва да науча този проклет език?

Замълча, погледна Дъглас и очите й се разшириха.

— О, Господи!

Припадна. Чашата падна на земята и кафето се разля. Жанин престана да ругае. Тони и Дъглас коленичиха до нея.

— За три месеца може да се научи да ругае като файтонджия — каза Тони и напипа пулса й. — Стига си треперил, Дъглас тя ще се оправи. От вълнението е.