Невестата от Шербрук

ПЕТА ГЛАВА

Клейбърн Хол

Александра не можеше да повярва. Тя стоеше вкаменена до италианското писалище на Мелисанда. За първи път върху него имаше нещо, което не беше шишенце парфюм. Все още беше неглиже, а косата й бе оформена в дебела плитка, преметната през рамото. Тя се втренчи в изписания лист. После затвори очи, затвори ги, защото знаеше…

Тя се беше надявала това да стане!

Може би да, може би не. Тя пазеше мълчание и наблюдаваше. И то стана. Мелисанда и Антъни Париш, виконт Ратмор, бяха избягали в Гретна Грийн предишната нощ. Александра бавно вдигна листа, върху който Мелисанда бе надраскала няколко изречения с думи, които променяха живота на всички, с думи, пълни с правописни грешки, защото Мелисанда бе презирала учението. Беше спокойна и напрегната едновременно като че ли очакваше да се случи още нещо. Трябваше да отнесе бележката на баща си. Трябваше да му признае, че е очаквала това да се случи между двамата.

В този момент се ненавиждаше, знаеше, че е дребнаво, ревниво и лошо същество, което не заслужава ничие внимание.

След като дукът прочете писмото, той го остани внимателно на писалището си, приближи се до широките прозорци и се загледа към източната морава. По нея се разхождаха четири пауна, три гъски, а една коза седеше вързана край тисовия храст. Александра имаше чувството, че минават години, докато той се обърна към нея. Усмихна й се, наистина и се усмихна. И за нейна изненада заговори кротко:

— Е, стореното — сторено, какво ще кажеш, скъпа? Не беше кой знае каква изненада, нито потресаващо разкритие. Не, Алекс, съвсем не съм стъписан от това, още повече Тони ми остави доста подробно писмо и далеч по-четливо от това на Мелисанда, да, и далеч по-извинително. Честта му го кара да се самообвинява. Ще видим.

— О, татко, аз знаех, знаех, но го исках…

Баща и се изсмя и я заплаши с пръст.

— Ти също си била наясно, моя скъпа, какво се е канел да прави лорд Ратмор?

— Не точно че ще избягат в Гретна Грийн, но че ще се откажат от историята с тази женитба… О, татко, не мога да те лъжа. Но не предполагах, че ти също…

Александра стоеше и кършеше ръце по начин, който би размекнал всеки родител. Чувстваше, как вината й, вместо да намалява, се увеличава. Дукът я наблюдаваше. После каза:

— Да, знам, че Тони желаеше Мелисанда и че тя също го искаше. Не съм виждал никога двама души така бързо да се омаят един от друг. Тони е приятен млад човек, интелигентен, остроумен и надарен с красива външност, което играе важна роля пред жените. По-нататък: той е почти толкова богат, колкото и графа на Нортклиф. Без съмнение той ще предложи обезщетение, което ще съперничи на това, предложено от неговия братовчед. Всъщност в писмото си той дава уверения в тази насока. Мисля, че чувството му за вина го измъчва болезнено, и можеш да бъдеш сигурна, Алекс, че то е много по-силно от твоето, защото не предаде ли той собствения си братовчед, за да избяга с жената, която графът бе избрал? О, да, той се презира за тази своя постъпка, но вече е късно, тя е извършена и няма връщане назад. Забелязал съм, че съвестта се обажда с пълна сила тогава, когато всичко е приключило необратимо. Но въпреки тази проява на непристойно поведение виконтът е човек на честта. Той ще доведе Мелисанда обратно тук, и то много скоро. Тя хитрушата, няма да гори от желание да ни види, защото знае, че постави майка си в неудобно положение, и се страхува, че я чака голяма караница. Но мъжът й ще я принуди да дойде. — Дукът се усмихна неопределено. — Тони Париш не е мъж, когото жената може да върти на пръста си, дори тази жена да е толкова красива, че когато я гледаш, дъхът ти да секва. О, той ще я доведе обратно, без да обръща внимание на нейните молби, сълзи и цупения.

— Но аз наистина се досещах, татко, наистина се досещах. — Беше признала и сега стоеше вдървена и нещастна в очакване баща й да я накаже.

Дукът пое ръката на дъщеря си и я поднесе към устните си.

— Това, за което съжалявам, е голямото безпокойство, причинено от тази безотговорна постъпка. Никой баща не мечтае да види дъщеря си венчана някъде си в Шотландия. Особено дъщеря на дук. От нея съвсем не се очаква да прояви такова отсъствие на приличие. — Дукът спря да говори, а лицето му непрекъснато сменяше изражението си. Неочаквано той попита Александра:

— Ти толкова ли силно желаеш графа?

— Ти си се досетил? О, Боже! Ужасно е да бъда прозрачна като езерцето с рибки.

— Ти си ми дъщеря. Познавам те и съм много привързан към тебе.

— Вярно е. Обичам го, татко, от три години, но сега… сега няма да ми бъде даже зет.

Тя погледна баща си, а в хубавите и очи се четеше отчаяние и болка. Дукът каза рязко:

— Току-що получих писмо от брат ти. Ще ти кажа как стоят нещата, Алекс. Дори обезпечаването, което Тони без съмнение ще ни осигури, няма да спаси семейството ни от разорение. Брат ти е напуснал Англия, прокълнат от съдбата, и е на път за Америка, както пише. След себе си оставя огромни дългове, които окончателно ще ме доведат до банкрут. Дори обезпечаването на Тони, което съм сигурен, че ще бъде щедро, няма да помогне да се изплатят тези дългове. Чудех се какво да правя, мислех, тревожех се, борех се, но сега…, а сега може би има лъч светлина.

Той се обърна и напусна библиотеката, като остави Александра да гледа безмълвно след него.

След около час Тони Париш и Мелисанда щяха да пристигнат в Клейбърн Хол. Тя се мусеше, като се наслаждаваше, че може да покаже истинско кралско раздразнение, и това го караше да се усмихва. Той я бе уведомил с повелителен тон, че трябва да се завърнат в бащиния й дом, с което да се опитат да поправят нещата. Тя молеше и настояваше да не го правят, защото мразеше вината си и не искаше да й я трият на носа. Тя дори плака на рамото му с огромни и красиви крокодилски сълзи, както той ги нарече гласно. Това я доведе до истерия. Той се разсмя. Извън себе си от ярост, Мелисанда го замери с четката си за коси, но той просто я запрати обратно към нея. Тя остана няма и вцепенена от маниерите му. Той напусна стаята, като й каза да бъде долу след десет минути. Отново четката полетя към него, но се удари в затворената врата. Тя слезе след единайсет минути и той се намръщи, като погледна часовника си, но не каза нищо. Тя му се бе подчинила. С времето щеше да привикне да му се подчинява без сцени и гневни избухвания, както и без бавене.

Те пътуваха в частна карета, която Тони бе наел от една конюшня в Харогейт, за да ги откара до Гретна Грийн. Това бе вторият ден след венчавката им и след час той трябваше да се изправи пред своя тъст, който без съмнение щеше да изпитва желание да го удуши. Но трябваше да се върне. Това беше единственото правилно решение. Нямаше избор. Освен това бе писал на дука, че ще се върне да обсъдят въпросите около брачния договор и обезпечаването и щеше да се постарае колкото бе възможно да изглади грешката.

Той се усмихна, докато съзерцаваше красивия профил на невестата си. Не искаше и питане, че я желаеше много. Точно в този миг. Беше достатъчно само да докосне робата й, и вече я желаеше. Беше достатъчно да чуе гласа й от съседна стая, и вече я желаеше. Беше достатъчно да я види как почервенява от гняв и му крещи, и вече я желаеше. А сега тя се намираше толкова близо до него, че той не можеше да издържи.

— Свали си палтото — обърна се той към нея.

Мелисанда все още бе обзета от чувството си на вина и неудобство, към които се прибавяше и яростта й от държанието на съпруга й, демонстриращо пълно незачитане — ама той наистина й бе запратил обратно четката за коси!

— Какво каза?

— Казах да си свалиш палтото.

— Съвсем не ми е топло.

— Добре.

Тя се намръщи, после разкопча палтото си. Той й помогна да го свали и го захвърли в другия край на седалката. После леко докосна брадичката й и я погали. Целуна я нежно, като не откъсваше устните си от нейните.

— Тони!

— Шт! Сега, скъпа, си свали бонето. Не мога да те видя като хората с тая глупост на главата ти. Освен това сплесква красивите ти коси. Те са черни като нощ, пълна с грехове. Искам да ги усетя как се спускат между пръстите ми.

Тъй като заповедите му съдържаха и много мили комплименти, Мелисанда, укротена, махна бонето си и го хвърли върху палтото.

— Така — одобри Тони. Дългите му пръсти се пресегнаха към линията от копчета, която минаваше през предната част на роклята и. Тя го плесна по ръката.

— Намираме се в карета, Тони! И е посред бял ден! Господи, трябва да спреш, ти не можеш да правиш това. Ти…

Той отново я целуна и я придърпа да седне в скута му. Дясната му ръка се намираше под полата на роклята и се движеше нагоре по крака й, все по-високо и по-високо, докато докосна гладка плът от вътрешната страна на бедрата й. Тя се въртеше неспокойно в скута му и той знаеше, че това е от смущение, не от свенливост. Нямаше значение. Той я желаеше и възнамеряваше да я люби точно тук, в каретата, така както бе седнала в скута му с лице към него, щеше да влезе дълбоко в нея. Само при мисълта за това, той изстена.

Тя продължи да се съпротивлява и той прошепна в устните й:

— А сега стой спокойно. Ти си ми жена, Мелисанда, и много скоро ще се научиш да ми се подчиняваш. Аз те желая и възнамерявам да те имам. Не съм те любил от снощи, защото ти беше девствена и все още имаше болки. Но имаше достатъчно време да се възстановиш. Ще бъда нежен. Искам да гледам гърдите ти, да ги галя, да опитвам вкуса им с езика си. Ще си останеш по рокля, само ще вдигна полите ти и така ще вляза в теб.

Тя го погледна, невярваща на ушите си и отнесена като изгубен в непознати води кораб. Не намери какво да каже. В интерес на истината предишната нощ тя почувства злоба и тържествуваше от това, което бяха извършили. Щеше да покаже на проклетия граф Нортклиф, че на нея не можеха да й заповядат нито той, нито дори собственият й баща. Тони беше хубав, галантен и безмилостно я раздразваше, за да я кара да иска все повече и повече. Той я омайваше. Приличаше й на живак. Тя бързо осъзна силата в него, мъжкия инат, арогантността, която бе част от възпитанието му, но никога нито дори за миг не бе допуснала съмнение, че няма да може да го поставя на мястото му. В края на краищата бе успявала да върти както си иска всеки джентълмен, който имаше шанса да се появи в нейния обсег.

Тони я въведе в секса по много фин начин. Тя смътно съзнаваше, че той има огромен опит, но не беше в състояние да го оцени. Цялата процедура за нея се оказа ужасно смущаваща и тъмнината, за която помоли, не го забави и на косъм. Но той не й причини прекалена болка. Колкото за удоволствието от любенето, тя искрено се съмняваше, че такова изобщо съществува. Знаеше, че всичко, на което се наслаждаваше, бяха комплиментите, целувките, злите му усмивки и може би най-много, когато върхът на езика му докосваше лекичко ухото й.

А сега той искаше да вкара своето мъжко нещо в нея, така както беше седнала в скута му, облечена с рокля и същевременно разголена, докато му доставяше удоволствие, и то в пътуваща карета!

— Не — каза тя твърдо. — Няма да направя това.

Той почти се усмихна и прекара пръстите си още по-нагоре, докато те се притиснаха към нейната женственост. Тя побледня, после започна лекичко да вие. Дясната му ръка бе заета да разкопчава дрехата върху гърдите й. Тя му удари плесница, после втора, трета, докато най-накрая той каза с много строг глас:

— Ти си моя жена, колко пъти трябва да ти повтарям, Мелисанда? Знам, че ти не получи достатъчно удоволствие снощи, а може би и никакво. Беше девствена, ето защо. От теб потече кръв и това ме изпълни със задоволство. Обаче сега имам намерение да поправя нещата. Ти ще получиш удоволствие от мен. Ще стоиш мирна и ще престанеш да си играеш на разгневена девица.

Но тя не престана да се съпротивлява дори когато усети един от дългите му пръсти да влиза в нея. Тя изпищя и той я целуна, надяваше се кочияшът да не ги е чул.

— Сладостна девственица, красавица и разглезено буйно дете — шепнеше й той и дъхът му пареше устните й. — Ето за каква съм се оженил. Не ме разбирай погрешно, не се оплаквам. Имах чудесна представа що за характер си, преди още да гризна това сладко място зад лявото ти ушенце. Но ще те набия, знаеш ли?

— Няма да го направиш! Не, няма да позволя подобно нещо! Спри, проклетнико! Сири да правиш това!

— О, да, ще те набия — каза той, когато палецът му достигна гладката й плът и започна да я гали. — И нямам намерение да спирам. Ще разбереш, че ще правя това, което искам, с тебе…

Тя беше безсъмнено красива, съвършено изваяна дори с очи, в които светеше гняв. Опита да се отмести от него. Той си отстрани ръката, вдигна й роклята, фустите и ризата и след това я наведе така, че да легне през скута му, подпряна на едната му ръка, Тя беше с черните си кожени пантофки и чорапи, които стигаха над коленете й, закачени там с черни жартиери. Оттам нагоре тя беше гола до кръста и той я погледна с усмивки:

— Много хубаво — одобри той, като постави пръстите си на белия й корем. — Наистина много хубаво. Мисля, че ще те запазя. Даже и да беше пъстърва, не бих те хвърлил обратно във водата. Не, не бих те хвърлил.

— Ти не можеш да направиш това, Тони! Баща ми ще те извика на дуел, ще ти отреже ушите, ще… аз не съм проклета риба!

— Скъпа съпруго, баща ти няма и да си помисли да ми каже на мене, твоя законен съпруг, господар и притежател, и господ, да не ти доставям удоволствие. А това именно се каня да направя, като ти просто си затвориш хубавата устичка и се оставиш на пръстите ми.

Тя отново отвори уста да му изкрещи, след това осъзна, че кочияшът вероятно ще я чуе. Тя бе толкова смутена и объркана, че се отпусна мирно, докато пръстите му започнаха да я галят по онова най-специално място, където я бяха докосвали и предишната нощ. Тя тогава не беше протестирала много, защото се чувстваше отмъстителна и в спалнята беше тъмно и в интерес на истината тя се чувстваше много силна — та нали бе избягала в Гретна Грийн! — така че не разбра точно… просто не бе наясно точно какво ще иска той…, но сега, сега бе различно. Не беше тъмно като в рог. Навън бе ден. Намираха се в карета. Всъщност той я бе погледнал и бе й говорил нежно, докато я гледа, после тя се бе озовала гола, а той докосваше корема й и по-надолу… Това не можеше да се търпи. Неочаквано тя усети дълбоко пронизваща я сладост, която накара хълбоците й да се извият нагоре срещу пръстите му.

Тя се облещи срещу него в пълно неведение и видя, че проклетият мръсник се хили многозначително и господарски и толкова самодоволно, че й дойде вече наистина много. Тя отхвърли назад глава и закрещя до скъсване на дробовете си.

Каретата мигновено спря.

Усмивката на Тони не изчезна. Той й помогна да стане и да оправи дрехите си, като чакаше кочияшът да се появи на прозорчето, което същият направи почти веднага. Очите му се насочиха към Мелисанда и тя разбра, че той може би се досеща какво се е опитал да прави с нея съпругът й.

— Махай се! — извика тя на нещастния човек. — О, просто се махни!

— Да — каза нехайно Тони, като се облягаше на меките възглавнички и скръсти ръце пред гърдите си. — Простете на жена ми, че ви обезпокои. Понякога жените, е, те се забравят… Нали разбирате.

Кочияшът се страхуваше точно от това — че е разбрал — и изчервявайки се, побърза да се качи обратно на капрата. Каретата продължи напред.

Тони пазеше мълчание.

Мелисанда се оправяше с бързи, но тромави движения, толкова яростна и объркана и разконцентрирана, че искаше да му крещи, докато прегракне. Но беше трудно да го направи, той не даваше повод, седнал там и гледащ навън през прозорците, без да говори, но с отегчен вид. Отегчен!

Тя плесна бонето отново върху главата си, без изобщо да я интересува, че хубавата й прическа ще пострада безвъзвратно от проявата й на гняв. Сложи си палтото и започна да закопчава копчетата му, като ги поставяше в несъответстващи илици.

Той я погледна и усмивката беше още на устните му.

— Знаеш ли Мели…

— Мели! Какъв ужасен прякор! Мразя го, той е напълно ужасен и аз…

— Затваряй си устата, скъпа.

— Но, аз… — Тя видя в очите му нещо, което не бе срещала никога преди в своя двайсет и една годишен живот. Тя млъкна и се обърна, като показа моментално отстъпление.

— Както бях почнал да ти казвам Мели, заради теб аз предадох братовчед си. Обаче това не е такова предателство, което унищожава душата. Ти не познаваш добре Дъглас, нито той тебе. Господи, само ако беше видял изпълненията ти през последните няколко дена, щеше да бъде безкрайно разочарован. Той сигурно щеше да се измъкне посред нощ, за да избяга от тебе. И нямаше да те отведе до Гретна Грийн. Е, преди три години ти едва ли си гледала на него като на нещо друго освен като на мъж, който възхвалява красотата ти. Той те бе оставил заради честта си, той чувстваше, че не може да постави дълга си на второ място след сърцето си. Трябва да ти кажа откровено, моя скъпа, че той не те обича. Той си спомня, че те е желал, че ти се е възхищавал, смеел се е и е бил очарован от твоята безгрижност и твоята привидна невинност. Той си спомня красотата ти и нищо повече. Но той не те обича, не те е обичал и тогава. Семейството му беше безмилостно в опитите си да го оженят, така че до година да се появи наследник в Шербрук. Той, гледаше на теб като на начин да укроти роднините си, да се ожени за красиво същество и така да се спаси от пътуване до Лондон, за да гледа новата реколта дебютантки. Дори когато разбрах, че ще те имам, аз премислих всичко за и против в това, което предприемам. Но в едно нещо съм съвсем сигурен — Дъглас рано или късно ще разбере каква услуга съм му направил, като те отстраних от сцената. И един ден ще ми благодари. Ти щеше да го докараш до лудост, до пълна лудост. — Тони сега се обърна към жена си. Изглеждаше много сериозен. — Той е много по-джентълмен от мен, разбираш ли. Той никога нямаше да посегне да те набие независимо от провокацията. Той щеше да се оттегли от теб, независимо от това, което ти щеше да направиш.

— Не ти вярвам — каза бавно тя. — Дъглас Шербрук наистина ме обича. Той ме обичаше и тогава, преди три години, и още ме обича. Ще бъде в траур по мен през останалия си живот. Аз ще бъда неговата загубена любов. О, аз разбих сърцето му, като се омъжих за теб. Той ще те мрази винаги за това, което стори. Никога няма да ти прости.

— Надявам се, че няма да е така — каза тихо Тони. — Вярвам, че единствено гордостта на Дъглас ще бъде мъничко наранена. После той много бързо ще се възстанови, като види какво трябва да предприемам, за да те държа под контрол. Той ще ми стисне ръката от благодарност. И ще ме обсипе целия с благодарности.

— Говориш, сякаш не ме уважаваш — погледна Мелисанда ръцете си, които бяха в ръкавици. — Говориш, сякаш не съм личност, която трябва да бъде обичана и от която да се възхищават. Говориш, сякаш ме отвлече само и само за да спасиш братовчед си. Мислех, че ме обожаваш, че ме желаеш отчаяно.

— Да, това е доста вярно. Но разбери, само защото те обожавам и те желая, не означава, че оставам сляп за характера ти. Това обаче няма връзка с нещата. Това, което направих, трябва да бъде овъзмездено. Дължа отплата на Дъглас, така че той да не започне отначалото огледа си за съпруга. И наистина в писмото си до баща ти аз направих намек в това отношение.

— Какво искаш да кажеш?

— Не мисля, че ще ти кажа, Мели, не още, защото трябва да бъда сигурен дали представете ми са точни. — Той хитро и се усмихна: — Виж, толкова много мислех за тебе, за това как да те имам гола под себе си, че едва ли бях способен на отлични преценки за това, което, надявам се, ще излезе вярно. Е, докато се върнем в Клейнбърн, баща ти ще е потвърдил преценките ми. Сега, скъпа моя, бонето ти изглежда доста развлечено и ти предлагам да се опиташ да се направиш малко по-привлекателна, защото наближаваме Клейбърн.

Той отклони въпросите й за момента, като призова суетата и. Наблюдаваше я как изважда от чантичката си малко огледало. Усилията й дадоха резултат бързо и това беше вследствие на дългата практика. Беше толкова красива, че накара да изтръпне. Тялото й несъмнено бе изящно — поне онези части, които бе успял да разголи и да докосне. Той искаше да гледа лицето й, докато отнемаше девствеността й онази нощ, но тя беше толкова уплашена, толкова смутена, че той нямаше сърце да настоява лампата да бъде запалена. Но това, което наистина го потресе и го изненада, беше, че никоя жена не го беше завладявала досега по този начин, Той предусещаше инстинктивно, че тя беше изключително непоносима, разглезена, суетна и арогантна като самия него, но той не отдаваше значение на това. Той я желаеше. Въпреки Дъглас, въпреки всичко той я искаше и я беше взел.

Сега изпитанието беше да живее с нея.

Другото изпитание беше да й достави удоволствие. Мисълта за фригидна жена беше непоносима. От нея му се повдигаше.

А най-големият номер щеше да бъде да се отплати на Дъглас.

Странно, мислеше си Тони, докато каретата навлизаше по дългия тесен път, водещ към Клейбърн, но не се бе сещал нито веднъж за Тереса, своята предишна годеница, откакто бе срещнал Мелисанда. Той погледна съпругата си, видя, че е побледняла и, че кърши ръце.

Надяваше се, че баща й ще се разкрещи. Тогава Тони щеше да се намеси. Той беше нейният защитник, нейния господар, нейният съпруг, След което, молеше се на бога, той и дукът щяха да дойдат до друго споразумение.

Булон, Франция

Дъглас спечели играта на пикет. Дори не му се наложи да мами. Бьолесен беше вече толкова пиян към края й, че Дъглас се съмняваше дали още искаше да спечели, защото победителят трябваше да се изяви и сексуално, подвиг, на който той едва ли беше способен. Той даде на Дъглас ключ и му каза да обясни на хубавата жена, която се намираше в малката стачка, че отива при нея, за да получи удоволствие. Добави, че жената обичала заплахите и причиняването на малко болки. После пияният глупак реши да го придружи.

— Защото — каза той, докато се изкачваха към третия етаж — тя още не е съвсем обучена.

Дъглас го наблюдаваше как отключва вратата и отстъпи встрани.

Влезе мълчаливо. Стаята не беше обзаведена, ако се изключат леглото, тоалетната масичка и единственият кръгъл килим в средата. Вътре беше само тя и беше застанала по средата на стаята. Тя ли беше Жанин Доде? Генералът се захили пиянски и й нареди, като щракна с пръсти:

— Свали си дрехите.

Жената се поколеба, след това се подчини. Очакваше да е по-млада, въпреки че не можеше да си обясни защо точно. Не, съвсем не беше момиче, помисли си Дъглас, докато я разглеждаше по-отблизо, а по-скоро на средата на двайсетте си години. Очевидно беше уплашена, но беше и хубава независимо от бледността си, от тъмните сенки под очите си и от слабостта си.

Бьолесен почака мълчаливо, докато тя свали всичко и остана по риза. Тогава той залитна към нея, сграбчи болезнено брадичката й и я целуна, като галеше гърдите й с другата си ръка през тънката материя. После рязко дръпна ризата отпред и я разкъса. Разсмя се, като подхвърли през рамо на Дъглас:

— Искам да видиш дали я одобряваш. Хубава е, нали? Малко кльощава за вкуса ми, но циците и ги бива. — Той я блъсна върху леглото, наведе се над нея и каза тихо: — Ти ще посрещнеш този човек, нали, моето момиче? Ще направиш всичко, което той поиска от теб или… знаеш наказанието, нали? Щеше ми се да остана и да погледам, но съм ужасно уморен. — Той се изправи и се обърна към Дъглас: — Мълчиш. Не мислиш ли, че е хубава? Не е девица, но не е и много използвана. Тя ми принадлежи и сега, защото не е глупава, тя се подчинява на всяка моя команда. Можеш да й се порадваш, но само за тази нощ.

Като залиташе, той напусна стаята. Дъглас тръгна след него и се заслуша в стъпките му по коридора, после по стълбите надолу. Чу да се отваря първо една врата, после друга. Едва тогава се обърна към жената.

Сега тя стоеше до леглото, като се опитваше да се прикрие с ръце. Дъглас не можеше да повярва на късмета си, въпреки че за момент не се беше съмнявал в него.

Той пристъпи към нея. Гласът му беше настойчив:

— Името ти Жанин Доде ли е?

Беше миньон, много руса и косата и падаше права по гърба й, като стигаше до кръста й. Имаше светлосини очи, много руси вежди и мигли и беше хубава.

— Ти ли си?

Тя кимна, като отстъпи една крачка.

— Не се страхувай от мен. Тук съм от името на Жорж Кадудал.

Дъглас не можеше да задържи погледа си върху лицето й. От доста време вече не беше спал с жена. Тялото му реагираше с пагубен ентусиазъм.

— Познаваш ли Жорж Кадудал?

Тя кимна. Очевидно все още се страхуваше от него и нито за миг не му беше повярвала въпреки искрата надежда, която бе видял в нея.

— Искам да се облечеш бързо. Тук съм да те отведа при Жорж. Трябва да бързаме.

— Нямам никакви рокли.

— Пелерина, каквото и да е — огледа се Дъглас. — Хайде, трябва да бързаме.

— Не ти вярвам. — А, значи все пак беше останал някакъв дух в нея. Тя почти се давеше от страх, но продължи: — Знам, че той ме даде на тебе, така каза той, и знам защо го направи.

— Това е, защото спечелих облог.

— О, не. — Тя пребледня още повече. Начервените й устни се разтвориха, после отново се затвориха. Тя тръсна глава, после каза забързано: — Той иска от мен да разбера какво ще кажеш на Бонапарт, когато се завърнеш в Париж. Той се тревожи също да не би да си шпионин. Мисля, че би предпочел шпионин пред пратеник на Бонапарт, защото той се страхува от него да не разкрие какви отвратителни неща е вършил. Каза ми, че трябва да разбера истината или ще убие баба ми.

— Аха! — усмихна и се Дъглас, като започна нежно да плъзга ръцете си нагоре и надолу по нейните тънки ръце. Така значи, генералът съвсем не е бил пиян. Пикетът, облогът, неговата загуба — всичко това е било план на Бьолесен да го вкара в капана. Не беше лошо. — Спокойно сега — опита се той да успокои жената, въпреки че сам кипеше от гняв. — Къде се намира баба ти?

Жанин се стресна.

— Тя е във фермата на две мили от Етапъл на юг. Той казва, че е поставил там човек, който да я наблюдава и че този човек ще я убие, ако аз не следвам заповедите му.

— Както познавам Жорж, той досега е взел мерки и се е справил със стражата пред фермата на баба ти. Аз наистина съм тук, за да те спася. Сега нека се заемем да те облечем в нещо. Ще заведа теб и баба ти в Англия.

— Англия — повтори тя бавно и очите й се разшириха от изненада. — Но ние говорим само френски.

— Нима значение. Много хора говорят френски в Англия и ти ще разбереш това. Жорж живее там повече от времето и той може да ви учи и двете английски…

— Но…

— Не, не мога да кажа нищо повече. Жорж иска от мен да те отведа в Лондон. Там ще бъдеш на сигурно място, докато той се върне да те вземе. Преди това тук той има още някои дреболии за вършене. Ще ми се довериш ли?

Тя го погледна, на лицето й се изписаха обожание и доверие.

— Да — отговори просто тя.

— Добре. Сега слушай ме. Ето какво ще направим. — Докато гледаше това бледо и напрегнато лице, което излъчваше такова доверие в него, Дъглас се чудеше защо хората изобщо, и в частност жените, вярваха, че той е нещо като свети Георги. Не му беше приятно, но го намираше забавно. Той си спомни за Жорж Кадудал и трескаво се надяваше, че тя непрестанно ще се сеща за него. В края на краищата Дъглас вече сигурно беше един женен мъж и последното нещо, което искаше, беше някаква смахната жена да увисне на ръцете му при завръщането му в Англия.