Невестата от Шербрук

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Дъглас замислено я погледна, после сви рамене.

— Наистина съвсем не влиза в работата на една жена да знае какво прави съпругът й, но не виждам нищо лошо да те просветя. Да, всички жени ценят това. Още когато бях много очарователен младеж, само на деветнадесет години, разбрах, че трябва да придобия познания в областта на модата, и го направих. Ако един мъж иска да има непрекъснато жени около себе си, какво пък, той трябва да свикне с техните дребни прищевки.

— Звучи ми доста коравосърдечно.

— Не си ли поне малко благодарна за щедростта ми днес? Шест нови рокли, два нови костюма за езда. Освен това даже позволих на теб и на мадам да правите, каквото искате. Няма ли да ме възнаградиш по подобаващ начин?

Много странно е, помисли тя, но не и неочаквано, че мъжете сякаш винаги си спомнят по различен начин. Александра въздъхна.

— Горя от желание, разбира се, но ти никога не ми даваш възможност да те възнаградя, Дъглас. Още преди да ми се отдаде възможност да направя нещо, ти вече си върху мен и така аз получавам всички награди, а никога не ти купувам нищо.

— Това е интересно виждане по въпроса. Повечето жени и мъже ще си помислят, че си способна или пък изключително хитра жена. — Той се намръщи, сякаш се чувстваше неуверен в нещо, после каза: — Все още ли имаш онези тридесет лири?

— Да. Искаш да кажеш, че за да имам непрекъснато мъже около себе си, аз трябва да свикна с дребните им прищевки.

— Не става така. Винаги има мъже. Мъжете много лесно се привързват. Мъжете никога не се усмихват предвзето, не дразнят, нито пък се извиняват.

— Хайде, Дъглас, аз може и да нямам много опит, но от този, който имам, съм убедена, че в случая важи правилото, „Каквото повикало, такова се обадило“. Тридесетте лири няма много да помогнат. Не са достатъчни, за да накарат легендарните мъже да се чувстват пренебрегнати, независимо колко силно е желанието им за това. Може би е добре да купя няколко дузини един и същ предмет и да ги раздавам, когато излизам или ходя някъде. Как мислиш?

— Мисля, че ме предизвикваш, а това никак не е умно. Мисля, че имаш нужда от бой. Мисля, че трябва да престанеш с този хумор и да го преосмисляш. Проявяваш наглост и аз няма да търпя това. Замълчи, Александра.

— Може би ланци за часовници — небрежно каза тя, обърната към рамото му. — И мога да накарам на всеки ланец да гравират инициалите ми до своите инициали. Нали разбираш, да има по-личен характер.

Той успя да се овладее и каза спокойно, но студено:

— Ако бързо ми родиш наследник, всички пари, която съм похарчил за теб, няма да са отишли напразно.

О, Боже, помисли тя. Беше го предизвикала и той бързо и доста брутално й го върна.

— Ако ми кажеш, че не си искал да кажеш това, ще замълча и ще забравя за ланците и хумора.

— Нищо няма да ти кажа. По това време на годината в Лондон няма много хора за компания. Въпреки това обаче има достатъчно развлечения. Довечера Ранлей дават бал и той е съвсем достатъчен да дебютираш. Ще си облечеш балната рокля, с която беше в Нортклиф Хол. Помолих мисис Гудгейн да ти помогне.

Същата вечер, в единадесет часа и няколко минути, във великолепната къща на семейство Ранлей на улица „Карлисън“ Александра се изправи лице в лице с една жена, която очевидно познаваше Дъглас добре и все още го желаеше.

Тя ги подслушваше, но почти не се чувстваше виновна за това. Всъщност беше много повече вбесена, отколкото виновна. Те говореха на френски и тя не разбираше нито дума.

Жената беше доста хубава, стройна, много женствена, с големи очи, на около двадесет и пет години, помисли Александра, бялата й ръка бе върху ръкава на Дъглас. Беше застанала много близо до него и се привеждаше още по-близо, топлият и дъх несъмнено докосваше бузата му, както го докосваше дъхът на Александра, когато целуваше лицето му. Говореше с нисък, развълнуван глас. Дъглас леко потупваше ръката й и много тихо, гладко и без да се запъва, говореше на френски.

Защо баща й настояваше тя да учи италиански? Нямаше никаква полза. Ах, жената изглеждаше така сериозна, така съсредоточена, така погълната от Дъглас. Коя е тя? Дъглас беше ли й купувал дрехи? Тя награда ли му предлагаше?

В този момент Дъглас се обърна и Александра се дръпна зад една завеса, която закриваше малка ниша. В нея някаква двойка страстно се целуваше и Александра бързо каза:

— О, моля да ме извините! — а след това избяга. Беше се запознала с около петдесет души, но не си спомняше нито едно име я се чувстваше съвсем сама. Видя лейди Ранлей, но тази добра дама усилено разговаряше с един джентълмен с перука, който изглеждаше много важен и малко пийнал.

Тъй като нямаше друг избор, Александра застана на края на дансинга и наблюдаваше двойките, които танцуваха очарователен менует. Танцуваха безупречно, всички бяха красиви, богати и изтънчени и тя се почувства като чужда, като провинциалистка, облечена в рокли, чието деколте бе с половин инч по-високо от другите. Всеки миг щяха да се обърнат, да започнат да я сочат и да викат; „Мястото й не е тук! Изхвърлете я.“

— Мога ли да си позволя дързостта да мисля, че вие сте изгубено агне, което си търси мил пастир?

„Интересен начин да заговориш някого“, помисли Александра, когато се обърна и видя джентълмена, произнесъл тези думи. Бе висок, добре сложен, с безукорно чиста риза и много руса коса. Може би беше най-много на двадесет и пет години, но в очите му, много тъмносини, прозираше толкова мъдрост, съпроводена с нещастие и цинизъм, че създаваше впечатление на по-възрастен. Според нея беше хубав, наистина изглеждаше ослепителен във вечерния костюм, но блясъкът в очите, издаващ твърде много познания, я смущаваше. И сега той предлагаше да и стане мил пастир?

— Съвсем не съм се изгубила, сър, но все пак много мило от ваша стана, че се интересувате.

— Вие сте малката сестра на Мелисанда, нали? Една от дамите ми каза за вас.

— Да. Вие познавате сестра ми?

— О, да. Тя е много очарователно, възхитително създание. Вярно ли е, че се е омъжила за Тони Париш, лорд Ратмор?

Александра кимна.

— Беше любов от пръв поглед. Скоро ще дойдат в Лондон.

— Предполагам, че Тереза Карлтън няма много да се зарадва, щом чуе кой го е грабнал. А, вие не знаете, така ли? Той беше сгоден за нея, после годежът се развали. Той не каза нито дума, просто напусна Лондон. Тереза пусна слух, че не го иска за съпруг, защото се оказал много старомоден, с ограничено мислене. А, простете ми, мила. Аз съм Хидърингтън.

— Не, не знаех. Приятно ми е да се запозная с вас, сър. Това, което тази дама е казала за Тони — ако го познавате, сигурно знаете, че са празни приказки. Тони ограничен? Това е нелепо. Познавате ли съпруга ми, Дъглас Шербрук?

— Значи това също е истина. Всеки познава Шербрук, или Норт, както го наричат много от приятелите му от армията. Той е човек, който не може лесно да се забрави. Бих искал враговете ми да са такива. Всъщност никой не повярва на Тереза. Не, Тони не е ограничен човек.

— Много е забавен и със сестра ми се разбират добре. Много са влюбени.

Той вдигна рамене, като внимателно се взираше в нея.

— Според мен странната сте вие, мила. Омъжили сте се за Дъглас Шербрук. Изглеждате наистина сърдечна и много весела, но ако трябва да сме искрени, вашият съпруг е студен човек, строг и суров.

— Моят съпруг студен? За един и съши човек ли говорим, сър? Студен? Много странно — Александра се засмя.

— Бичъм, за мен е изненада да те видя — ловко се намеси Дъглас в разговора между мъжа и Александра.

Тя каза, мръщейки се на съпруга си:

— Мислех, че се казва Хидърингтън.

Дъглас беше разгневен на младия човек, който въпреки всичко бе изпечен развратник. И това куче имаше нахалството да флиртува с жена му. Каза:

— Това е лорд Бичъм.

— Хидъригтън е фамилното ми име — каза той и я погледна приятелски. — Моите поздравления, Нортклиф. Тя е очарователна. Много е различна от сестра си. Особена, бих казал. Чувам, че започват да свирят кадрил, а аз съм обещал да танцуваме на мис Данвърс, която се смята за самата прелест и благоразумие. Съмнявам се, че е достойна да си губиш времето с нея, Нортклиф.

— Не, не е — каза Дъглас.

Хидърингтън успя леко да се усмихне.

— Съмнявам се, че е достойна и за мене.

— Стой настрана от този човек — каза той на Александра, докато тя се взираше след барон Бичъм, който бавно отиваше към мис Данвърс. — Говори се, че вдига до главата полата на една жена още преди да е научил второто й име.

— Толкова е млад.

— Само с две години е по-млад от мен. Но ти си права. Има странно минало. Стой настрана от него.

— Сигурно отлично знае как да се държи и има дълбока кесия, за да има такъв успех на тази крехка възраст.

— Не е смешно, Александра. Не ми харесва как те гледаше. Стой настрана от него.

— Много добре, ще стоя настрана от него, ако ти стоиш настрана от онази френска развратница, която беше сложила ръка на ръкава ти и на практика говореше в устата ти.

— Каква френска… — Той се намръщи. — Не ръкомахай толкова свирепо. Виждам всеки инч от бялата ти плът до кръста. Ще накарам да повдигнат това проклето деколте, преди пак да облечеш тази рокля.

— Няма да ме забаламосаш, Дъглас! Коя беше тази нещастна развратница?

Той я погледна, очите му бяха изпълнени с изненада и удовлетворение, бяха потъмнели, ако това бе възможно.

— Боже мили, ти ревнуваш.

Тя ревнуваше и се почувства унизена, че той разбра.

— Ако познавах някой друг, щях да се махна от теб и да отида да проведа един изискан разговор. Но ако се махна, ще съм сама, а това няма да е хубаво.

— Не е твоя работа как се казва тя. Просто е някоя, която познавам, нищо повече.

— Какво ти говореше?

Той излъга, но не на място, не както трябва.

— Че баба й е болна.

— Глупости — каза Александра.

— Много добре. Отидох във Франция да я спася и изпратих Тони в Клейбърн Хол. Резултатът не беше такъв, какъвто очаквахме.

— А, значи това е Жанин, за която ми разправя. Проклетата жена, която ти се е предложила.

— Паметта ти е изумителна. Няма да кажа нищо повече. Моля те да забравиш това, което казах онзи ден. Вече няма смисъл. Грижи се за своите работи, Александра.

— Тогава ела да танцуваш с мен, тъй като не ми се иска да те принуждавам да правиш още изповеди, въпреки че тези, които направи, наистина са много бедни откъм съдържание.

Той танцува с нея, после я заведе на вечеря и я запозна с млади дами, които се надяваше да й харесат. Непрекъснато държеше под око Жорж Кадудал. Дявол да го вземе, последният човек на земята, който искаше за враг, бе този маниак Жорж.

Защо, по дяволите, този човек не е във Франция, където трябваше да е? Може би наистина е там, може би Жанин просто е истерична. Беше разговарял точно с нея, Жанин Доде, жената, които спаси във Франция.

— Искам да се запозная с Тереза Карлтън.

— Значи Бичъм ти е разказал за нея, така ли? Той обича да прави бели. Никак няма да се изненадам, ако той самият е спал с въпросната дама.

— Тя ли развали годежа с Тони?

— Не. Той откри, че тя спи с негов приятел. Това толкова го шокира и оскърби, че едва не се съсипа. Дойде да се съвземе в Нортклиф и аз го смятах за мой спасител. След това отиде в Клейбърн Хол и се ожени за жена ми.

— Може би си на мнение, Дъглас, че би могъл да се изразиш по малко по-различен начин.

— Защо? Това е истината. Това, че те вбесява, не променя фактите.

Тя въздъхна.

— Прав си, разбира се. Ако обаче промениш малко думите си, когато се върнем вкъщи, аз ще те възнаградя, ако ти не ме възнаградиш първи, както винаги правиш, Не ми даваш никаква възможност, Дъглас.

— Може би ще ти дам след петдесет години.

На Александра думите му прозвучаха като приятно задължение и тя му подари една ослепителна усмивка. Дъглас, от друга страна, преосмисли това, което каза, и му идеше да си удари един ритник. Изруга, пи прекалено много бренди и тогава се развесели. Повече алкохол, може би това ще го оправи. В каретата главата му беше замаяна. Когато се изкачваше по стълбите, с празен поглед си подсвирваше с уста. Да, може би брендито щеше да подейства.

Не подейства, но си струваше да опита. Когато накрая се изтегли от нея и се завъртя по гръб, сключи ръце на глава и се съсредоточи да успокои дишането си.

— Ще ме убиеш — накрая каза той. — Не може да продължава така. Не е естествено. Не е здравословно.

— А какво ще кажеш за мен?

Той свали едната си ръка и я положи върху гърдата й. Сърцето му лудо биеше. Усмихна се.

— Ще ни погребат един до друг в семейната гробница на Нортклиф.

— Тези думи не ми харесват.

— Първо трябва да ме дариш с наследник.

— Мисля, че жените трябва да се чувстват зле, когато са бременни.

— Повечето се чувстват зле, така съм чувал.

— Аз се чувствам чудесно.

— Кога за последен път имаше менструация?

Беше тъмно, току-що се бяха любили и сега лежаха един до друг на голямото легло, голи и задоволени, но въпреки това въпросът беше неудобен.

Когато търпението му се изчерпа от мълчанието й, Дъглас каза:

— Не си имала менструация, откакто се оженихме, нали?

Тя поклати глава и той усети това движение. Леко сложи ръка върху корема й.

— Много си плоска — разпери пръсти до тазобедрените и кости. — Малка си, но се надявам не толкова малка, че да не можеш да износиш детето ми. Вярно е, че аз съм едър мъж, Александра. Майка ми все още горчиво се оплаква, че едва не съм я убил, когато ме е раждала, толкова голям съм бил. Не, мисля, че не си достатъчно широка. Ще извикам лекар, за да те прегледа.

— Не — Няма да направиш подобно нещо!

— Я виж ти, тя може да говори — каза Дъглас.

— Чуй ме, Дъглас — Тя се облегна на лакът, косата и падна върху гърдите. — Аз съм жена, а жените имат бебета. Няма да позволя на никой друг мъж освен теб да ме докосне. Разбираш ди?

— Кой ще акушира нашето бебе?

— Акушерка. Майка ми е била акуширана от акушерка. Тя също не обича мъже.

При тези думи той се засмя, след като плъзна длан по корема й и я задържа така. Притисна я отново да легне по гръб. Ръката му беше голяма и много топла. Пръстите му я милваха и галеха. Тя се задъха.

— Ти не ме обичаш, Александра? Аз съм мъж.

— Знам, че си мъж, Дъглас Само не разбирам защо те считат за студен. Защо, виж само какво правиш и колко топъл е гласът ти. Студен! Ха!

— Кой ти каза това?

— Онзи млад мъж, за когото каза, че е лош. Хидърингтън.

— А-а. Може би е искал да разбере дали си нещастна с мен, затова е казал тези думи.

— Какво го интересува дали съм щастлива или не? Ах, Дъглас, много е приятно.

Пръстите му спряха, но тя все още усещаше топлината на плътта му, която бе непосредствено до нейната плът, и леко мръдна.

— Ако продължаваш да правиш това, ще ме накараш да забравя за какво говорех, Дъглас.

— Трябва да свикнеш, защото ще те докосвам, когато пожелая и както пожелая. Сега чуй ме добре, Александра. В известен смисъл би могло да се каже, че аз съм студен човек. Имам предвид, че съм човек, който се стреми да не се поддава прекалено много на хитрост и лукавство. Аз съм човек, който се ръководя в живота от логика и разум, а не от… — Той спря, пръстите му отново започваха да я милват и даже изруга, докато я целуваше, завърти се, качи се върху нея и проникна в нея. Стана, както ставаше винаги — бързо, грубо и дълбоко, тя цялата се потопи в удоволствието, викаше и го притискаше, отдаваше му се напълно, желаеше го повече, отколкото би могла да си представи, чувствата й бяха по-дълбоки, отколкото дълбочината, на която той проникваше в нея, толкова дълбоки, че не можеше да си припомни как се е чувствала без него. Но тя не му прошепна тези думи. Изстена, когато стигна до оргазъм, силата на изживяването я накара да ухапе рамото му. Дъглас просто прие нейното удоволствие в себе си и й отдаде своето, а когато свърши, плътно я притисна в обятията си и заспа.

Александра влезе в гостната и видя дребен, започнал да оплешивява джентълмен на средна възраст, който беше застанал пред еркерните прозорци, поклащаше се напред-назад и гледаше часовника си, а не красивия парк от другата страна на улицата. Когато я видя, той бързо сложи часовника в джоба на жилетката си и леко й се поклони. Извила глава на една страна в очакване на отговор, тя каза:

— Нашият иконом ми каза, че е дошъл един джентълмен да ме види. Странно, тъй като все още не познавам много джентълмени в Лондон. За миг помислих, че сигурно е Бичъм, но не, кълна се, той не би проявил такава нетактичност. Не е в неговия стил. Кой сте вие, сър?

— Аз? — Тоя я погледна втренчено, без да мига. — Аз? Негова светлост сигурно е съобщил за идването ми. Вие сигурно знаете кой съм аз.

Той искрено се удиви от факта, че тя не знае кой е, и Александра се усмихна.

— Не. Бърджис само каза, че е дошъл някакъв джентълмен. Може би пишете пиеси или сте актьор, който търси покровителство? Може би викарий, който има нужда от прехрана? Ако е така, съжалявам, че трябва да ви кажа, но младият брат на негова светлост без съмнение ще…

— Не! Аз съм доктор Джон Мортимър! Аз съм лекар! Аз съм един от най-видните лекари в цял Лондон! Негова светлост ме помоли да дойда при вас. Както знаете, той е загрижен, че вие ще носите наследника му и че може би сте твърде малка, за да осъществите успешно тази, задача. Помоли ме да установя дали това е истина.

Тя го гледаше с втренчен поглед, без да може да повярва. Същата сутрин бяха повикали Дъглас, проклети да са черните му очи и коси, и още не беше се върнал. Значи той е уредил да дойде този мъж. Е, поне все още не се е върнал, което значи, че няма да й се налага да спори с него пред доктор Мортимър.

— Доктор Мортимър — каза тя, но вече й струваше усилия да продължава да се усмихва, — страхувам се, че сте дошли напразно. Съпругът ми прекалено много се тревожи. Освен това, ако вече съм бременна и съм твърде малка, не би могло да се направи нищо, не е ли така?

Доктор Мортимър — човек, който знаеше собствената си цена, и то висока, непривикнал да чува толкова дръзки думи от една жена, при това жена, която се държеше с него така самонадеяно — запази самообладание и любезно се усмихна. Тя се чувства неудобно, там е цялата работа. Това бе единственото обяснение за странното й поведение, макар че съвсем не изглеждаше притеснена. Въпреки това той набра благия глас, който винаги успокоява нервните жени, леко се засмя на опита и да бъде остроумна и каза:

— Мила лейди Нортклиф, жените, независимо в какво са убедени или мислят, че са убедени — несъмнено подпомогнати от добрите намерения на по-възрастните си роднини от женски пол, — нямат способността да различават кое е подходящо или не е подходящо за тях. Нали разбирате, затова имат съпрузи. Аз съм тук, за да ви прегледам, мила госпожо, както ме помоли вашият съпруг. След това ще кажа на съпруга ви кое е най-добро за вас, когато заченете наследника му. Неговата загриженост за вашите размери е похвална. Като лекар аз взимам под внимание всички фактори и след това насочвам какво е редно да се прави, докато се роди детето. А сега, мила госпожо…

Александра не можеше напълно да повярва, че този претенциозен, абсолютно досаден човек, лекар или не, бе влязъл в гостната й и се отнасяше с нея, сякаш е полумалоумно заблудено създание. Но в момента й се искаше да удари Дъглас, а не този екземпляр.

Сладко се усмихна.

— Искате ли чаша чай, сър?

Той щедро се усмихна.

— Не, благодаря, госпожо — разпери ръце в израз на фалшива скромност. — Знаете ли, аз не винаги разполагам с времето си. Ето, след един час трябва да отида да видя лейди Абъркромби. Тя е братовчедка на кралицата, а аз съм неин личен лекар. Беше ми трудно да дойда да ви прегледам толкова бързо, но познавам съпруга ви добре и реших да му направя тази услуга. А сега, госпожо, време е да се качим горе в спалнята ви. Ако искате да присъства прислужницата ви, разбира се, нямам нито против.

— Сър, няма никъде да ходим. Съжалявам, че сте дошли напразно. Както казах, съпругът ми прекалено много се тревожи. — При тези думи Александра отиде и силно дръпна шнура на звънеца. Сърцето й силно биеше, знаеше, че се е изчервила. Странно, въпреки всичко не беше ядосана точно на това снизходително дребно човече, което е такова, каквото е. Ах, но Дъглас бе съвсем друг въпрос.

— Госпожо, наистина…

Тя вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

— Не, сър, моля ви, не се извинявайте. Вървете при лейди Абъркромби, братовчедка на кралицата, която несъмнено очаква с най-голямо нетърпение вашето пристигане, в резултат, на което сърцето й, изпълнено с очакване, бие прекалено силно за доброто.

— Нямах намерение да се извинявам! Вашият съпруг ме помоли да дойда тук и…

— Моля да ме извините, сър, но моят съпруг не би молил и самия крал. Очевидно вие съвсем не го познавате добре. Бърджис, моля те, изпрати добрия лекар до вратата. Той много бърза. Нали разбираш, трябва да се види с кралицата.

— Не, не, с лейди Абъркромби, братовчедка на кралицата. Вие, разбира се, не може да искате да си отида!

— Сигурна съм, че кралицата също ще припадне от радост да ви види, доктор Мортимър. А сега, добри ми господине, моля да ме извините…

Бърджис беше в незавидно трудно положение. Графът му беше казал за предстоящото посещение на лекаря. Знаеше, че графинята не е предупредена и това го притесняваше. Бегло я познаваше, но въпреки това бе сигурен, че няма да е доволна от постъпката на негова светлост. И ето, нейна светлост сега очевидно гонеше добрия лекар. Бърджис знаеше какво повелява дългът му. Също знаеше кое за него е добро. Той застана мирно, висок пет фута и четири инча, и спокойно каза:

— Доктор Мортимър, моля ви да минете оттук, ако обичате.

— Довиждане, сър. Много мило от ваша страна, че се отбихте.

Мортимър искаше да се почувства оскърбен, но беше повече объркан от това, което стана. Не можеше да разбере как младата дама, графиня или не, бе успяла напълно да го разгроми и затова, без да каже нито дума, се остави да го води икономът, който повече приличаше на коняр, плешив, със закръглен корем, липсваше му само препасана голяма престилка. Беше също много нисък, напълно неподходящ според представите на Мортимър за домакинството на един граф. Спря за миг на стълбите, като се взираше назад към предната врата на къщата.

Дъглас направи всичко възможно да побърза, за да бъде тук, когато лекарят пристигне. Предполагаше, че на Александра няма да й бъде много приятно да види този човек, но се тревожеше и искаше лекарят да я прегледа веднага. Искаше да чуе от него, че тя ще е добре. Фактът, че нямаше представа дали наистина е бременна или не, не беше от значение. Ако сега не е бременна, рано или късно ще е. Не, той се тревожеше и искаше да успокои тревогата си от човек, който знае как стоят нещата, а неговият личен лекар, който го лекува преди три години, когато бе ранен, препоръча Мортимър.

Затова, когато видя лекаря, който бе застанал пред къщата и глупаво се взираше назад в затворената врата, поздравът застина на устата му и той се намръщи. О, Боже, нещо не е наред. Знаеше си, че тя е прекалено малка; сега е бременна и ще умре и за това ще е виновен само той. Гласът му беше дрезгав и настойчив, но той не зададе този въпрос, а каза:

— Доктор Мортимър. Добре ли е жена ми?

— О, господарю! Жена ви? Видите ли, тя ми предложи чай. Жена ви е добре. Тя съвсем не е такава, каквато очаквах. Не е това, което съм свикнал да виждам при жени. Млада е, може би това е причината за всичко. Много странно. Сега трябва да тръгвам, господарю. А, жена ви, да, господарю, жена ви. Желая ви всичко най-хубаво, господарю. Успех. Смея да кажа, че ще имате нужда от него.

Мортимър продължи да говори в същия дух, докато слезе надолу по стълбите и се качи в каретата, която го чакаше.

Дъглас стоеше с ръка върху топката на предната врата и се взираше в лекаря. Думите му звучаха неопределено; сякаш говореше несвързано; съвсем не изглеждаше, както беше изглеждал рано същата сутрин, когато Дъглас се отби при него. Въпреки това щеше да каже нещо, ако Александра не е добре. Нали?

Намери я в гостната, стоеше до еркерните прозорци, държеше тежките драперии и се взираше навън към улицата и към парка отвъд нея.

Когато той влезе в стаята, тя го погледна през рамо, но не каза нищо. Отново насочи вниманието си към парка отвъд улицата.

— Видях доктор Мортимър на стълбите.

Тя не отговори.

— Изглеждаше малко особен. Каза, че си добре, поне мисля, че така каза. Сигурно е дошъл много рано.

Тя продължаваше да мълчи. Стоеше като истукан, сякаш беше глътнала дръжка на метла.

— Виж, Александра, исках да се уверя, че ще си добре, Ти, разбира се, не се сърдиш, защото аз се тревожех за теб. Съжалявам, но само мъже са лекари, затова наистина нямах никакъв избор. Опитах се да побързам, да бъда тук, когато дойде той, но не успях. Ако можех, щях да бъда с теб. Хайде, не беше толкова ужасно, нали?

— О, не, изобщо не беше ужасно.

— Тогава защо стоиш там, без да ми обръщаш внимание? Държиш се, сякаш не съществувам. Не съм свикнал на такова отношение от страна на жена ми. Не си ли спомняш? Ти ме обичаш.

— О, не, разбира се, Дъглас. Това е само похот, нищо повече. Ти ме убеди в това. Що се касае до скъпоценния ти лекар, надявам се надутият глупак да падне в някоя канавка и да се удави.

Дъглас прокара пръсти през косата си.

— Съжалявам, че не се е държал добре. Не, не, взимам си думите назад. Това наистина е ужасяваща мисъл. Не го ли хареса? Не беше ли достатъчно внимателен с теб? Повече ли те притесни, отколкото трябва?

При тези думи тя се обърна към него, на лицето и беше изписано отчуждение.

— Снощи ти казах, че няма да допусна да ме прегледа никой друг мъж…

— Освен мен.

Опитът му да се пошегува не успя.

— Правилно. Паметта ти е много услужлива, когато искаш да служи на собствените ти цели. Бях учтива с него, Дъглас, но ние не излязохме от тази гостна.

— Позволила си да те прегледа тук? Къде, на дивана? Не? Тогава на онзи голям фотьойл, ей там? Боже мой, не си постъпила добре, Александра. Проявила си липса на деликатност и мъдрост. Защо, можела е да влезе мисис Гудгейм. Можел е да влезе Бърджис с подноса с чай. За Бога, можела е да влезе прислужница да бърше прах. Очаквах, че ще искаш да запазиш благоприличие и ще присъстват най-малко три прислужнички, за да бдят внимателно. Не, това не е…

— Той не ме докосна. Снощи ти казах, че няма да позволя. Не ми ли повярва?

— Ти си моя проклета съпруга! В началото не беше, но когато след това реших да се оженя за теб, стана твое задължение да правиш това, което те помоля — не, това звучи смешно. Стана твой проклет дълг! Твой проклет дълг е! Искам да се прегледаш. Не искам да те докосва друг мъж, но той не може да се нарече истински мъж; той е лекар, нещо като евнух, и му се плаща, за да докосва и да познава това, което докосва. По дяволите, Александра, какво направи с него?

— О, да, твоят първокласен доктор Мортимър е мъж, Дъглас! Той издекламира всички ваши скъпоценни мъжки глупости. Държа се с мен, сякаш съм дете, при това глупаво дете. Освен това как може да знае какво прави? Той не е жена; не е устроен като жена. Как може да знае как функционира една жена и кога нещо не функционира както трябва?

— Няма да сторя с теб, Александра. Ще го помоля да дойде пак. Ако желаеш, мога да остана с теб и да не го изпускам от поглед, ако това те тревожи. Ето това исках да направя днес. А сега достатъчно… Искаш ли да отидем да яздим в Ричмънд? Можем да направим пикник. Аз няма да мога да се нахвърля върху теб — т.е. да те възнаградя, — наоколо ще има прекалено много хора. Какво ще кажеш?

Тя беше втренчила поглед в него.

— Дъглас, разбираш ли какво направи?

— Дразниш ме, Александра.

— Направи нещо против желанието ми. Дори не ме попита. Няма да търпя подобно нещо, Дъглас.

Той почервеня и всъщност изрева:

— Дявол да те вземе, ти си моя съпруга. Не можеш ли да разбереш, че ако ти направя дете, може да умреш. Не искам да те убивам!

— Защо? — Гласът й вече беше мек като памук.

Дъглас чу промяната и му се прииска да си удари един ритник.

— Не се опитвай да минаваш с твоите проклети хитрости, мадам. Върви да си облечеш костюма за езда. Разполагаш с петнадесет минути. Ако закъснееш, ще те изгубя в Ричмънд.

„Това е начало“, помисли Александра, докато се качваше по стълбите. Много обещаващо начало.

След по-малко от половин час обаче изпита желание да го ритне. Нейното обещаващо начало се бе превърнало на пух и прах.

— Дъглас, кой те извика толкова рано тази сутрин? — Зададе въпроса от чисто любопитство, без никаква цел.

Дъглас обаче застрашително настръхна на седлото. Жребецът, който той държеше в Лондон, на име Принц, огромен, пъстър кон, не хареса тава настръхване и кривна настрани. Кобилата на Александра, доресто животно с ужасен нрав, реши, че нейната ездачка е виновна жребецът да се разтревожи и затова изви глава и я ухапа по ботуша. Тя извика от изненада.

Дъглас остро каза:

— Казах ти, че не е като кобилата ти вкъщи. Внимавай, Александра.

Тя се намръщи с поглед, насочен в тила му. Яздеха в лек галоп по Ротънроу. Дъглас бе решил, че няма да имат време да отидат до Ричмънд. Все още беше твърде рано, за да присъства цялото висше общество, и това радваше Александра. Беше приятен ранен следобед, лек бриз разрошваше свободно падащите къдрици около лицето и. Тя отново каза, по този път в гласа и имаше нещо повече от чисто любопитство:

— Кой имаше такава голяма нужда от теб тази сутрин? Никой от семейството ти не е болен? Всички са добре?

— Сега моето семейство е и твое семейство. Моля те, опитай се да запомниш това. Освен това не е твоя работа къде ходя или какво правя. Една съпруга не трябва да се бърка в работите на мъжа си. Внимавай с коня си…

— Дъглас — каза тя, убедена, че говори с възможно най-благоразумен глас, — цупиш се, защото не заведох онзи жалък лекар в стаята си. Ще продължавам да не го приемам и няма да ме принудиш да го направя, освен, ако не искаш да устроиш някоя ужасна сцена. И така, какво беше толкова спешно? Аз съм твоя съпруга. Моля те, кажи ми какво става.

Той упорито мълчеше и въображението и започна да чертае драматични сцени.

— Не е свързано с нападение, нали? О Боже, правителството не иска да се върнеш в армията, нали? Ти няма да отидеш, нали? Моля те, помисли добре, Дъглас. Толкова много неща в Нортклиф Хол се нуждаят непрекъснато от твоето внимание. Затова мисля, че не…

— Мълчи! Не е свързано с нищо подобно, по дяволите! Свързано е с един изключително луд човек на име Жорж Кадудал.

— Кой е той?

Загледан между ушите на коня си, той се зачуди как тя успя да го накара да произнесе името.

— Не е твоя работа. Мълчи. Остави ме на мира. Няма да ти кажа нищо повече.

— Добре — каза тя. Жорж Кадудал. Беше французин, а Дъглас говореше френски, сякаш е откърмен с него. Припомни си колко напрегната беше онази французойка — онази уличница, която бе спасил, Жанин — предишната вечер на бала в Ранлей, и каза: — Свързан ли е по някакъв начин с онази сводница, която снощи се опитваше да те прелъсти?

Дъглас я загледа втренчено. Не е възможно тя да знае. Това бе само догадка, а той беше глупак. Съвсем не искаше да я тревожи, да я плаши. А и за нищо на света не искаше тя да си пъха носа в тази нелепа история. Заби пети в хълбоците на Принц и жребецът се стрелна напред.

На Александра и се искаше да има камък, и без съмнение щеше да го хвърли по тила му. Но тя също се разтревожи. Как да разбере кой е този Жорж Кадудал и какво общо има Дъглас? Припомни си бележката, която му донесе неговият камериер Финкъл, който дойде в Лондон с тях. Може би бележката все още е някъде тук. Реши да я намери. Той бе казал, че сега неговото семейство е и нейно. Много добре. Тя беше негова съпруга; време е да разбере, че да си женен, означава да сложиш край на тайните си. Би могла да му помогне; той трябваше да разбере това.

Тя намери бележката. Финкъл я беше сложиш внимателно при другите писма на негова светлост върху масивното му бюро в библиотеката. Докато я четеше, Александра се намръщи. Беше от лорд Ейвъри. Едрите, изписани с черно мастило драскулки уведомяваха Дъглас, че този Жорж Кадудал, както изглежда, не е в Париж, където трябваше да е, а по-скоро се е върнал в Англия. Лорд Ейвъри бе разтревожен; трябваше веднага да говори с Дъглас.

Александра грижливо сгъна бележката и я сложи обратно в купчината, без да оставя следа, че някой я е пипал. Точно когато свърши, Дъглас неочаквано влезе в стаята. Тя цялата се изчерви и се дръпна от бюрото.

— Добър ден, господарю — каза тя и небрежно махна с ръка.

Той се намръщи, не и позволи да излезе.

— Какво правиш тук, Александра?

Тя вирна брадичка.

— Тази къща не е ли и моя? Нима има стаи, в които не ми е позволено да влизам? Ако е така, редно е да ми кажеш къде не трябва да ходя и аз, естествено, ще ти се подчиня.

Все още намръщен, Дъглас погледна към бюрото си.

— Опитите ти да отклониш вниманието ми никога не са били успешни. Освен това никога не си се подчинявала. И така, какво има върху бюрото ми, което толкова много те интересува?

Той пристъпи напред и тя се опита да се промъкне край него. Той хвана китката на ръката й, Александра усети как палецът му нежно гали меката й плът и разбра, че ако продължи така, скоро ще се озове по гръб на пода или на дивана може би и ще изпита най-голямо удоволствие.

Дъглас, изглежда, също разбра какво ще стане. Пусна китката й.

— Не мърдай — каза той — или ще се погрижа да си платиш за интереса, който проявяваш към делата ми.

Тя се зачуди дали той знае какво точно ще направи, ако тя успее да изскочи от стаята. Реши, че нищо конкретно не я заплашва, и в следващия миг излезе от стаята.

Дъглас не се опита да я спре. Щеше да я намери после много бързо; отиде до бюрото си и прелисти книжата. Изруга, когато намери бележката от лорд Ейвъри. Проклетият Финкъл, защо трябва да е такъв педант? Нищо, сега тя знаеше съвсем малко повече от преди. Въпреки това се разтревожи. От Жорж Кадудал можеше да се очаква всичко. Дъглас от опит знаеше, че щом на Жорж му хрумне някаква идея, нищо не може да я избие от главата му. Това беше ценно качество и ужасен недостатък. Точно както сега.

Дъглас изруга. Какво да прави?

Действията, които трябваше да предприеме, се решиха още същата вечер. Той заведе Александра на малък прием в дома на лорд и лейди Марчпейн, една възхитителна двойка възрастни хора, който много обичаха Дъглас, защото той се грижи за внука им в армията. Сърдечно поздравиха него и Александра.

Александра бе нащрек, макар че Дъглас не каза нищо за отмъщение или наказание. Вниманието му сякаш бе погълнато от друго дори когато тя му се представи в нова рокля, чието деколте съвсем не беше толкова високо. Той само кимна, без да каже нищо. Тя го наблюдаваше с крайчеца на окото си. Предпочиташе да бе останала вкъщи заедно с него. Може би трябва да се извини за любопитството си. Докосна с върха на пръстите си ръкава му. Без да каже нищо, той я погледна с безизразно лице.

— Съжалявам Дъглас.

— За какво по-точно?

— За това, че проявих любопитство, но ти много ме ядоса, като не ми каза какво става. Аз съм твоя съпруга. Мога да ти бъда полезна, само ми разреши.

Той сякаш още повече се затвори в себе си.

— Приемам извинението ти, макар че е напълно недостатъчно. А по другия въпрос — не мога да не осъзнавам, че си моя съпруга. Ти непрекъснато си до мен. Съмнявам се дали бих могъл да отида по нужда, без да ме попиташ къде съм бил и какво съм правил, А, ето Теди Самъртън. Той танцува хубаво. Ще те оставя на него. Не, недей да спориш с мен. Ще направиш това, което казвам. Разбираш ли ме?

— Разбирам — каза тя.

И тя покорно танцува следващия селски танц с Теди Самъртън, много приятен млад джентълмен с бледо лице и големи очи, който, изглежда, обожаваше съпруга и. Когато танцът свърши, Дъглас не се виждаше никъде.

Александра се зачуди дали пак е с онази френска уличница. Започна бавно да се разхожда из залата; някои хора я познаха и кимнаха. Тя отговори с усмивка на уста. Къде е Дъглас?

Беше топла вечер, задушният въздух вещаеше дъжд. Александра отиде на балкона и се надвеси над каменната балюстрада, за да огледа градината. Висяха фенери на романтично разстояние един от друг, но въпреки това имаше много сенки, много тъмни места и сърцето й се сви от страх.

Тихо извика:

— Дъглас?

Не последва никакъв отговор. Стори и се, че чу шумолене в храстите отляво, но не беше сигурна. Отново извика името му, след това бързо слезе по дълбоко издълбаните каменни стълби в градината. Отново извика. После замълча. Цялата нащрек, бързо прекоси една от тесните каменни пътеки. Нищо. Тогава изведнъж чу дълбок мъжки глас, които приличаше на тихо съскане, но тя не разбра какво казва той. По дяволите, гласът говореше на френски. Искаше и се да извика от раздразнение и тогава чу как Дъглас отговори на френски, гласът му бе студен и много ядосан.

Изведнъж долетяха звуци, които недвусмислено подсказваха, че някъде там започва бой. Без да чака, тя изтича с всички сили към мястото на свадата. Дотича в храстите. Двама мъже нападнаха Дъглас. С удивление видя как той се завъртя на пети и силно удари с юмрук единия от тях в корема, после светкавично се обърна и ударя с лакът другия в гърлото. Всичко стана толкова бързо, а тя стоеше, замръзнала на мястото си като заек. Единият мъж разтри гърлото си и изрева нещо на Дъглас на френски, в следващия миг той и помощникът му изчезнаха в сенките.

Дъглас стоеше, без да мръдне, разтриваше ставите на лявата си ръка и се взираше в тъмнината, Тогава тя изтича до него, хвана го над лакътя, после за раменете и накрая покри бузите му с ръце.

— Добре ли си? Справи се отлично, Дъглас. Беше толкова бърз. Не можах да повярвам. Изобщо не се нуждаеше от помощта ми. Добре ли си? Не можеш ли да говориш? Моля те, Дъглас, кажи ми нещо. — Докато говореше, ръцете и продължиха да го милват, да го чувстват, но въпреки това той остана неподвижен, само дишаше дълбоко и равномерно.

Накрая вдигна ръце, взе нейните в своите и сниши лицето си на инч от нейното.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

Ръцете й замръзнаха, но тя не се отдръпна от него.

— Тревожех се за теб. Не можах да те намеря. Помислих, че може би имаш нужда от мен.

— Имам нужда от теб? Мили Боже, спестете ми помощта си, госпожо! А сега да тръгваме.

— Но кои бяха тези мъже? Защо те нападнаха? Чух как спорите, но нищо не разбрах. Беше на френски, дявол да го вземе. Защо…

Той я разтърси, без да каже нищо, и я заведе по пътеката до къщата. Ужасно се страхуваше за нея, защото последното нещо, което му извика Жорж Кадудал, бе заплаха, насочена към нея. Точно както унищожи Жанин, той, Жорж, щеше да унищожи и съпругата му.

В каретата той не каза нищо и накрая тя попита:

— Никога не съм виждала човек да удря друг човек по този начин. Ти не се би така с Тони.

— Аз исках да натупам Тони, не да го убия.

— Къде се научи да се биеш така?

Той се обърна и я погледна на слабата светлина в каретата. При спомена по лицето му пробягна лека усмивка.

— Бях в Португалия и се запознах с хора, които бяха от една шайка бандити в Опорто, най-гадните, най-долните, най-подлите биячи, които съм виждал през живота си. Те ме научиха и аз успях да се справя.

— О! Кои бяха тези мъже, които се опитваха да ти причинят болка?

Той хвана лявата й ръка и здраво я задържа.

— Чуй ме, Александра. Никъде няма да ходиш без мен, разбираш ли? Не ме гледай така, просто ми се довери. Кажи ми, че ме разбираш.

— Да, разбирам.

— Естествено, че не разбираш, но това няма значение. Вдругиден се връщаме в Нортклиф.

— Защо?

— Ще направиш, каквото казвам и няма да задаваш повече въпроси.

Тя реши да остави нещата така. Познаваше го достатъчно добре, затова разбираше, че щом той веднъж спре да дава оскъдната си информация, нямаше да започне пак. Бе най-упоритият човек, когото познаваше. Облегна назад глава в меките кожени възглавнички, затвори очи и захърка.

Помисли си, че той се подсмихва, но не беше сигурна. Е, вече имаше план; не беше кой знае какъв план, но поне бе начало; все пак беше нещо.

На следващия ден Дъглас се върна вкъщи малко след единадесет часа сутринта. Срещата му с лорд Ейвъри бе кратка, без отклонения от темата. Да, Жорж Кадудал беше в Лондон, не в Париж, където трябваше да е с всички пари на английското правителство, и очевидно искаше кръв, кръвта на Дъглас.

Дъглас въздъхна, подаде бастуна си на Бърджис и попита:

— Къде е нейна светлост?

Бърджис изглеждаше огорчен, но храбър.

— Тя е с един човек, господарю.

— Човек, казваш. Този човек от мъжки пол ли с?

— Да, господарю. Той е човек от Франция, от мъжки пол.

Веднага си помисли за Жорж Кадудал и побледня. Но не, Жорж не би дошъл тук. Нима се опитваше да го шпионира, като е избрала някой французин от улицата и го е подкупила?

— Разбирам. И къде точно е с този човек от Франция от мъжки пол?

— В дневната, господарю.

— Защо не попита защо е дошъл този човек от Франция от мъжки пол Бърджис?

— Нейна светлост каза, че това не е моя работа. Говореше с тон и думи, чийто маниер много приличаше на вашия, господарю.

— Той никога досега не те е карал да си затваряш устата!

— Нейна светлост също ме попита за моя братовчед, който има много възпалено гърло, господарю. Вие никога не сте проявявали такава загриженост, затова почетох нея с мълчание.

— Върви по дяволите. Не знаех, че имаш братовчед!

— Да, господарю.

Все повече заинтригуван, Дъглас бързо прекоси коридора към задната част из къщата. От дневната се излизаше към закрита веранда. Беше светла, просторна, чудесна стая. Не идваше често тук. Синджън му беше казала, че тази стая е за дамите и трябва да стои настрана от нея. Не почука на вратата, тихо я отвори. Видя млад джентълмен с продълговато лице, в изтъркан черен костюм, седнал срещу Александра. Той мълчеше. Тя бавно произнасяше:

— Je vais? Paris demain. Je vais prendre mon mari avec moi.

Очевидно много доволен, младият мъж имиулсивно каза:

— Excellent, madame! Et maintenant…

Дъглас рязко се обади от вратата:

— Аз няма да дойда утре с теб в Париж, Александра. Нито пък намирам за отлично подобно предложение.

Гледаше я очарован, а тя цялата се изчерви, изцъка няколко пъти и каза на французина срещу нея:

— Je crois que e’est ici men mari.

— Ти само мислиш, че аз съм твой съпруг? — Дъглас кимна на французина, който вече беше станал, взираше се в него и нервно пипаше ланеца на часовника си. „Ланец на часовник!“

— Какво прави той тук, Александра?

Тя също стана с широка усмивка леко изтича към него.

— А, той е един много приятен млад джентълмен, с когото се запознах… хм, да, с когото се запознах, когато бях при Гантърс, и го помолих да ме посети тук, ние бихме могли, хм, бихме могли да говорим за разни неща.

— За френски неща?

— Мисля, че може да се каже така.

— Плащаш ли му?

— Ами да.

— Той шпионира за теб. Нима очакваш да ме следи, да подслушва разговорите ми и да ти докладва?

Тя го гледаше втренчено.

— Наистина ли мислиш, че бих направила това, Дъглас?

— Не — рязко каза тон. — Не, не мисля, поне не при нормални обстоятелства. Но съм убеден, че би направила всичко, което ти хрумне, за да ми помогнеш дори когато не съм те молил за подобно нещо, нито искам, нито имам нужда и аз наистина ще те напердаша, ако се опиташ да го направиш.

Тя леко изви глава.

— Казваш няколко неща, Дъглас, и аз въобще не съм сигурна…

— По дяволите, жено, кой е този човек и какво прави тук?

Ти вирна брадичката си.

— Много добре. Казва се мосю Лесаж и ми дава уроци по френски.

— Какво?

— Чу ме. Моля те сега да излезеш, Дъглас, още не е сме свършили.

Дъглас изруга на френски с такава изискана лекота, че французинът се развълнува и зъбите му цъфнаха в усмивка, с която изрази одобрението си. Той бързо каза нещо на Дъглас и Дъглас му отвърна още по-бързо. След това двамата мъже продължиха да говорят на този проклет език, като я изключиха от разговора и я накараха да се почувства ненужна.

— Дъглас — каза тя с много висок глас, — мосю Лесаж е мой учител. Ти ни прекъсна. S’il vous plait, моля те, излез.

Дъглас каза нещо на мосю и той се засмя.

— Извини ме, Александра, но мосю точно си припомни, има друг урок, който е много скоро, и то на другия край на Лондон. — Дъглас се ръкува с него и от ръката на съпруга и преминаха пари в ръката на французина.

Александра искаше да го удари. Искаше й се, без да се запъва, да го изругае на френски, който той използваше с такава лекота. Не, искаше само една френска дума за проклятие, само една. Ръцете й бяха свити в юмруци. Почака вратата да се затвори и тогава тропна с крак.

— Как се осмеляваш! Той беше мой учител. Защо ти се разпореждаш. Иска ми се да ти кажа на френски колко много съм ядосана!

— Искаш да ме изругаеш?

— Да. Oui!

— Merde.

— Какво?

— Можеш да кажеш merde. Това означава… няма значение, това е ругатня и ще успокои злобата ги. Имай ми доверие.

— Merde!

Той трепна, след това и се усмихна.

— По-добре ли се чувстваш? — Тя не каза нищо и той продължи: — Защо искаше да научиш френски?

— За да разбера какво ти каза онази уличница и защо онзи човек, Жорж еди-кой си, искаше да те убие снощи!

— А, значи съм бил прав. Ти си представяш, че си света Джорджина. — Той отиде до стъклените врати, който бяха от пода до тавана и водеха направо в градината. Отвори и вдъхна свежия утринен въздух. — Александра, имала си намерение пак да ме спасяваш? Този път с ученически френски?

— Щом не искаш да ми кажеш какво става, какво пък, трябва да направя нещо. Това ми е в характера, не мога да се съпротивлявам. Иска ми се да не мислиш, че това е вмешателство.

— Жалко — каза той, без да се обърне и да я погледне. — Да, жалко, че не приличаш повече на сестра си, жена, която според мен е изпълнена с желание да чака, за да види какво иска съпругът й от нея, преди да се впусне като мъжкарана в една бъркотия след друга. Бъркотии, казвам, които нямат нищо общо с теб.

— Бих искала да се изразяваш по-ясно, когато ме укоряваш, Дъглас.

— В какво не съм съвършено ясен?

— Че все още обичаш Мелисанда?

Тогава той се обърна с лице към нея, тази негова съпруга, и видя обидата в очите й. Това го раздразни. Не беше я любил предишната нощ. Господи, искаше да го направи, не беше нищо ново, той винаги я искаше, но трябваше да я научи, че не може да го има винаги, когато пожелае, че той ще решава кога, къде и как, и трябваше да й покаже, че е недоволен. Да, направи това и сега я искаше като самия дявол. Утринната й рокля, ушита от бледожълт муселин, съвсем не беше толкова съблазнителна, за Бога, и все пак искаше да разкъса тази придаваща й такава женственост дантела от врата и да разголи гърдите й. Искаше да хване гърдите й, искаше да милва и да целува меката им плът. Искаше да притисне лице в сърцето й.

Той въздъхна и продължи да стои с гръб към нея, защото само при мисълта за проклетите й гърди го възбуди, и то болезнено. Това никак не му харесваше.

За своя изненада той каза:

— Не, не обичам Мелисанда. Никога не съм я обичал, но я желаех. Предполагам, че тя беше нещо като мечта за мен, не истинска жена, едно прелестно видение, което правеше нощите ми по-малко самотни. Не, не я обичам. Страхувам се, че Тони беше прав за това, проклетият педераст.

— Тони я обича.

— Да, обича я.

В нея се надигна отчаяно желание да го попита дали с възможно поне малко да я обикне. Но не го направи. Каза:

— Аз съм такава, каквато съм, Дъглас. Не мога да понеса мисълта, че си в опасност. Не мога да повярвам, че предпочиташ да седя на чаша чай, когато някакъв злодей идва да забие нож в гърба ти.

— Може би, ако нещата стояха така, би могла да викаш с пълно гърло за помощ от някой мъж.

— А ако наоколо няма никой от твоя скъпоценен вид?

— Престани да си играеш с мен, Александра. Не искам да правиш нищо, което не съм одобрил. Искам да знам къде си, какво правиш. Не искам, нито имам нужда да се месиш в моите работи.

— Искаш студена съпруга?

— Студена? Ха, толкова ли бързо забрави как викаш и стенеш, когато те обладавам? — Той млъкна, защото членът вече го болеше в издутите бричове.

Изгледа я продължително със замислен поглед. Тя беше прекалено близо.

— Искам да останеш тук, вкъщи. Недей да излизаш. Погрижи се за приготовленията за заминаването ни рано сутринта. Това достатъчно ли ти е?

Тя се изправи със свити в юмруци ръце. Той просто няма да отстъпи, помисли тя. В този мрачен момент се зачуди дали той някога ще отстъпи. Може би не: Усмихна се, обидно й беше да кара устата си да се движи по този начин, но го направи, след това му кимна и излезе от стаята.

Изкачи се по широкото стълбище и не се обърна, когато чу, че мисис Гудгейм я вика. Отиде до спалнята си, влезе вътре и заключи вратата. Дълго време остана изправена в средата на стаята, след това бавно коленичи. Уви ръце около тялото си и заплака.

Потъна дълбоко в мъката си и не чу как вратата тихо се отвори. Дъглас тъкмо се канеше да й нареди нещо, но заповедта замря на устните му. Той гледаше с втренчен поглед и усети как сърцето му се сви. За Бога, всъщност не беше й се карал, не беше направил нищо, с което да предизвика тази мъка. Не можа да издържи. Бързо отиде до нея, вдигна я на ръце и я занесе на леглото. Легна върху нея, впи устни в нейните, вкуси сълзите и, помъчи се да я накара да забрави болката, да забрави всичко освен удоволствието, което щеше да и достави. Рязко свали роклята й, разкъса чорапите и захвърли чехлите й.

Разкопча панталоните си и проникна в нея, беше мека и изпълнена с желание, готова да го приеме и той се удиви от дълбочината на чувствата, които тя изпитваше към него, и от всеотдайността й дори когато я беше обидил.

— Александра — каза той в устата й и с тласък силно се притисна към нея.

Тя отвори очи, докато приповдигаше тялото си, за да го поеме по-дълбоко.

— Изглежда, трябва да те любя всеки ден, за да сме здрави, нали разбираш, в противен случай бързо ще остареем, ще станем дребнави и раздразнителни. Разбираш ли? Кажи, че разбираш.

— Разбирам — каза тя и притегли лицето му към своето. Беше жадна за него, винаги изпитваше тази жажда; целуна го, като първа плъзна езика си в устата му, това го изненада и той в същия миг обезумя.

— Ах, недей — каза той, но беше твърде късно. С нея винаги беше твърде късно и той се издигаше и спускаше в нея, задъхваше се със затворени очи от силата на усещанията, които го разтърсваха, от напрежението, което непрекъснато нарастваше, и тогава, съвсем неочаквано, той рязко се изтегли от нея. Тя бързо отвори очи, но той само поклати глава. С големите си ръце повдигна хълбоците й и я притегли към устата си.

Александра извика.

След това изстена тихо, извън себе си, заставяше я да изпита облекчение, после пак я разтърсваше с нови усещания и това се повтаряше отново и отново. Този път той я държеше под контрол и тя не можеше да направи нищо. Викаше и удряше главата си в леглото, докато накрая той я пусна и отново проникна в нея, изви гръб и се изпразни, като извика името й.

Когато всичко свърши, когато можеше да си поеме дъх, Дъглас се повдигна, опрян на лакти върху нея, и каза в замаяното й лице:

— Недей да плачеш пак. Това не ми харесва. Няма никаква причина да плачеш. Аз дойдох при теб, нали? Не ти ли доставих голямо удоволствие?

— Да — каза тя. — Да, достави ми.

Той все още бе дълбоко вътре в нея. Беше време за обяд. Абсурдно. Беше време за обяд, а отново се възбуждаше. Събра сили и се изтегли от нея.

— Няма да плачеш повече — каза той, стана и се изправи над нея. Оправи панталоните си.

— Защо не можеш да ми се довериш, Дъглас?

— Говориш глупости.

— Не се ли опитах да те спася от Тони?

— Това няма нищо общо.

Тя успя да стане и да седне, като дръпна нощницата си надолу. Беше мокра, изпотена и поела също и от неговата влага, както предполагаше, чувстваше се все още отмаляла, изтощена от удоволствие. Погледна краката си, които висяха боси отстрани на леглото, без да докосват пода.

— Много добре, Дъглас, ще направя както искаш. Няма да се бъркам в нищо. Ако имаш неприятности, ще ти съчувствам, но няма да предприемам нищо. Нали това искаш?

Той се намръщи. Не, не искаше това, но беше казал точно това.

— Искам да се приготвиш. Гладен съм. Време е за обяд. — Той отново я остави, като отиде в спалнята и затвори вратата след себе си. Тя седеше и се взираше след него.

— Merde — каза тя.