Невестата от Шербрук

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Точно в шест часа на следващата сутрин тримата мъже и Жанин Доде пристигнаха в огромната корабостроителница. Не след дълго тя щеше да се изпълни с пъстро множество работници, войници, моряци, готвачи, проститутки, амбулантни търговци. Скриха се и зачакаха.

Останаха в прикритието си до момента, когато се разнесе мълвата, че през нощта щабът на генерал Бьолесен бил превзет, часовоите — ранени и вързани, а самият генерал — отвлечен. Хората влизаха през широките порти и обсъждаха новината.

Отначало там нямаше повече от петдесетина мъже и жени. После народът взе да се насъбира. Мълчаха и гледаха. Чу се кикот, тук-там някои избухнаха в смях. Прииждаха все повече и повече хора. Смехът ставаше все по-силен. Генералът бълваше ужасни ругатни. Заплашваше, че ще реже ръце и крака, че ще изтръгва езици и че ще дере кожи. Публиката не му обръщаше внимание.

— Мили Боже, каква свиня! Голяма тлъста свиня от генералска порода! — извика един мъж.

— Вижте му оная работа. Колкото парченце наденица!

— А шкембето му! Оядено е от храната, която хората му крадяха от нас, ненаситна свиня такава!

— Свиня, свиня! Вижте свинята!

Тримата се спогледаха. Предпазливостта вече беше излишна. Врявата стана оглушителна. Смееха се и се потупваха по гърба. Жанин така се въодушеви, че прегърна Тони.

Качиха генерала на висока дървена платформа. Здраво го завързаха за един стълб. Ръцете му бяха силно извити назад, а коремът — неприлично изпъчен. Бяха го съблекли чисто гол. Точно над носа му стърчеше свинска зурла. На главата му се мъдреха две свински уши, който Жорж бе откраднал от един месар. Всичко останало представляваше тлъста розова маса и други орнаменти не бяха необходими.

Хората му се опитаха да се доберат до него и да го освободят, но тълпата ги отблъсна. Тя не се беше насладила докрай на забавлението.

Най-после Дъглас им даде знак да тръгват.

— Жорж, ти се смееш. Не мога да повярвам. Никога не съм те виждала да се смееш! — възкликна Жанин.

Лицето му веднага придоби сериозно изражение.

— Това никак не е хубаво — каза Жорж.

— Човек трябва да се смее — обади се Тони. — Това му помага да запази душевното си равновесие, помага му да разбере колко абсурден може да бъде животът.

Дъглас мълчеше. Единственото нещо, което искаше, бе да види жена си. Александра толкова много го молеше да дойде, но той не й позволи. Още беше твърде слаба. Убеждаваше го, но той не искаше и да чуе. Съжаляваше, че не я бе довел. Тя безкрайно щеше да се забавлява.

Сега трябваше да напуснат Франция и да се върнат вкъщи.

Три дни по-късно Дъглас прекрачи прага на Нортклиф Хол с Александра на ръце. Зад тях вървеше Тони.

Врявата беше също така оглушителна, както при развенчаването на генерал Бьолесен, само че тяхното пристигане беше радостен повод. Дъглас погледна нагоре и видя Мелисанда. Тя слизаше по широката стълба. Беше невероятно красива, толкова красива, че дъхът ти да спре. Дъглас само й се усмихна. Тя се оглеждаше за Тони и когато го видя, повдигна полите си, затича се с все сила и се хвърли в прегръдките му. Извика колкото й глас държи:

— Колко е хубаво, че се връщаш здрав и читав. Толкова се безпокоях, толкова… — Не можа да каже нищо повече, защото Тони шумно я разцелува.

Дъглас все още се усмихваше. Погледна към жена си и видя сълзи в очите й. Той силно се изплаши.

— Да не ти е лошо? Какво ти е? Боли ли те нещо?

Тя поклати отрицателно глава и избърса очи с опакото на ръката си.

— Александра, след две минути ще бъдем заобиколени от петдесет слуги, Синджън и майка ми. Кажи ми какво има.

— Тя е толкова красива.

— Кой? Мелисанда ли? Да, така е. Какво от това?

Александра замря в ръцете му. Той й се усмихна.

— Още ли ме ревнуваш от нея?

— Не, дявол да те вземе.

— Знам, че ме ревнуваш, глупавото ми момиченце. Кажи ми, Алекс, Мелисанда говори ли френски?

— Не, говори безобразно с още по-ужасно произношение от моето. За сметка на това Мелисанда рисува толкова хубаво.

— Тя нямаше като теб да се опита да ме спаси.

— Това е дребна работа.

— Чудя се — продължи Дъглас със закачлива усмивка — как може да се каже това на френски. Чуй ме, Алекс…

— Ти ме нарече Алекс!

— Защо не! А може би предпочиташ „любима“? Вироглава, но желана, своенравна, прекрасна. Чуй какво ще ти кажа. Сестра ти е красива, нищо ново под слънцето. Но тя не е като тебе. Сега това вече няма значение. Важното е, че под нежното настойничество на Тони тя е станала много по-добра. Вчера той ми каза, че скоро ще дойде денят, когато характерът й ще отговаря на красотата й.

— Наистина ли, Дъглас?

— Кое?

— Желана?

Той я целуна. Чу се смях и Дъглас бавно вдигна глава. Пред него стоеше Синджън, ухилена до уши. Зад нея видя майка си. Тя го гледаше строго.

— Къде беше, Дъглас? — извика му тя. — Какво става тук? Настоявам да ми кажеш. Защо я носиш на ръце?

— Всичко ще ти обясня, майко. Що се отнася до малката — болна беше.

— Изглежда ми съвсем добре. Защо е увита в одеяло?

— Защото — прошепна Дъглас в ухото й, — защото е съвсем гола.

— Не може да бъде!

В действителност Александра носеше една от роклите на Жанин Доде. Жанин й беше дала доста грозна рокля, може би, защото искаше да си отмъсти. Босите крака на Александра обаче стърчаха от одеялото. Дъглас не искаше да се бавят и не спряха да и купят обувки. Тя не настоя. Приятно беше мъжът й да я носи.

— Сега, като знае, че си гола, ще се измъкнем много по-бързо.

— Какво стана? — попита Синджън.

— После ще ти разкажем. — Обърна се към всички и каза високо; — Всички сме живи и здрави. Благодаря ви за загрижеността.

Слугите се развеселиха, Холис стоеше гордо, със скръстени ръце. Александра почувства облекчение. Може би всичко щеше да се нареди. Може би дори свекърва й щеше да промени мнението си за пея. Може би Дъглас наистина я обожаваше. Може би…

Дъглас я занесе до спалнята й. Целуна я, после леко отметна одеялото и я сложи да седне на ръба на леглото.

— Майка ми несъмнено те смята за неморална жена. Мисли, че сигурно си изгорила дрехите си, за да ме компрометираш. Ще й кажа, че вече съм напълно компрометиран, че си ме прелъстила и че не мога да живея без твоята прелест. Нищо повече от това не би могла да направиш.

Александра го гледаше. Седеше неподвижно с провиснали от леглото крака. Роклята на Жанин й беше твърде дълга, стоеше й като чувал.

Устните й се навлажниха.

— Желаеш ли ме, Дъглас? Може би поне мъничко?

— Може би — каза той.

Дъглас се усмихна на себе си. Отиде в съседната спалия и се върна с една нощница.

— Хайде да я облечеш. Сега трябва да си почиваш. Когато съблече роклята и, за момент погледът му се спря върху гърдите й. Преглътна и бързо я облече с фината памучна нощница. Замислено каза:

— Досега семейният ни живот не вървеше много гладко. Мислиш ли, че би могла да смекчиш поведението си. Не трябва да вършиш необмислени неща. Защо беше необходимо да бягаш от мен и след това да се разболееш? Защо трябваше да те отвличат и да те отведат в чужда държава? Защо трябваше да се опитваш да ме спасяваш, когато самата ти беше в опасност?

Тя го гледаше, без да помръдне, а той продължаваше изкусно да нарежда косата и по възглавницата.

— Не знам — отговори Александра. — Ти означаваш много за мен.

Зарадва се, като го чу. Наведе се и я целуна по върха на носа.

— Мисля си, че ако те държа в леглото си по три часа на ден, без да броим нощите, разбира се, ще ги трябва толкова дълго време да се възстановяваш и да се занимаваш с мен, че няма да ти идват наум глупости, от който да ми побелеят косите.

— А ти няма ли да си уморен, след като сме правили любов?

— Никога толкова уморен, че да не мисля за следващия път, когато ще се любим.

Мълчанието й го накара да се намръщи.

— Ще го правим не само в леглото. Ще се любим в конюшнята, на пода в библиотеката, на мекото килимче пред камината, а сутрин може би и на масата в трапезарията, където ще ни галят първите слънчеви лъчи. Ще те карам да викаш от удоволствие…

Тя се засмя и докосна ръката му.

— Кажи ми, че ме обичаш, Александра.

— Обичам те, Дъглас.

— Съгласна ли си, че едни мъж има нужда да чува тези думи всеки ден от живота си?

— Напълно съм съгласна.

— Добре. Сега искам да поспиш. Ще отида да се видя със семейството и ще скалъпя някак цялата история, докато Синджън не е изкопчила от Тони всички подробности. Освен това ще науча най-новите клюки и после ще ти ги разкажа.

Целуна я леко по устните. Тя ги разтвори и обви раменете му с ръце.

— Ти тръгна да ме търсиш — прошепна в устата му. — Ти се разтревожи за мен.

— Естествено — отвърна той, като я целуваше по носа, устните, брадичката и тя усещаше горещия му дъх. — Ти си моята съпруга, аз те обичам. Аз те желая. Сега доволна ли си?

— Знаеш ли, че на една жена й е необходимо да чува това всеки ден от живота си.

— Не съм изненадан. Никак дори.

Отново я целуна, зави я добре и я остави да спи.

Един следобед, две седмици по-късно, Дъглас влезе в спалнята им. Александра вдигна поглед от ръкоделието си и се усмихна. Господи, тя толкова много го обичаше.

— Какво носиш? — попита го тя, като се опитваше да овладее чувствата си.

Дъглас беше намръщен.

— Трябваше да се досетя — каза той повече на себе си, отколкото на нея. — Исках да се уверя и отидох да огледам стаята на Синджън.

Сложи в скута й нещата, който беше намерил зад гардероба на Синджън.

Александра ахна от учудване.

— Каква е тази перука? Господи, прилича ми на косата на Невестата дева. И тази ефирна рокля! Дъглас, да не искаш да кажеш, че… Не мога да повярвам!

— Не можеш да повярваш, че Синджън е нашият призрак? Фактите говорят друго. Ето ти доказателства.

Александра трескаво се опитваше да си спомни кога за първи път бе видяла духа. Бързо се сети. Синджън беше дошла в Лондон, нямаше никаква грешка.

Тъкмо се канеше да му го каже, когато забеляза, че Дъглас втренчено гледаше към прозореца. Устните му бяха побелели. Стоеше неподвижен и напрегнат, сякаш беше скован. Александра не каза нищо. Най-накрая той се обърна към нея:

— Всъщност по-малката ми сестра през цялото време си е играла на духове, защото е искала да раздвижи нещата и да се позабавлява за наша сметка.

Александра поклати глава. Готвеше се да каже нещо, но Дъглас я изпревари:

— Синджън е била. Нямало е нищо необикновено, нищо призрачно. Истинско живо същество, а не изплъзващ се фантом, който чуваш със съзнанието си. Нищо подобно. Всичко е реално, истинско. Разбираш ли, Александра?

— Разбирам.

Целуна я и погледна перуката и роклята.

— Реших да не споменавам нищо пред Синджън. Не искам да я слушам как ще отрича и ще протестира. Просто ще оставим нещата така. Недей да спориш с мен, вече съм решил. Разбираш ли. Александра?

— Разбирам.

— За разлика от моите предшественици аз няма да пиша за тази прокълната Невеста дева, въпреки че тя ми беше от голяма полза. Носех я в съзнанието си, макар че не я възприемах като нещо реално. Като изгоря маскировката на Синджън, духът с образа на младата жена вече няма да се появява. Никога повече. Идването й няма вече да бъде регистрирано в някакви си глупави дневници. Така трябва да стане. Така и ще стане. Разбираш ли, Александра?

— Разбирам.

— Добре — каза той и я целуна отново.

Тя погледна след него. Поклати глава, усмихна се, и пак се зае с ръкоделието си.