Невестата от Шербрук

ДЕВЕТА ГЛАВА

Алекс влезе бавно в обширната господарска спалия. Очите й се насочиха веднага към леглото и тя притихна. То беше празно, а завивките недокоснати. След това го видя и тихо се приближи. На масичката до креслото пред камината догаряха няколко свещи. Само жаравата, тъмнооранжева, все още разпръскваше малко светлина и топлина.

Дъглас седеше в креслото, протегнал пред себе си дългите си крака с кръстосани глезени. Носеше тъмносин брокатен халат, разтворен на краката му. Тя се загледа в тях — космати, набити, силни. Беше бос. Стъпалата му бяха дълги и тесни и й се сториха доста хубави. Беше подпрял брадичка на юмрука си.

Тя беше глупаво уплашена, но решителна, каквато трябваше да бъде. Беше твърде вероятно бъдещето й с този човек да зависи от това, което щеше да направи следващите няколко минути и колко добре щеше да го направи.

— Господарю?

— Да — каза Дъглас, без да помръдне или погледне към нея. — Чух, че влизаш в стаята ми. Никога не съм си мислел, че ще трябва да заключвам вратата си заради жена. Какво искаш?

— Аз исках… вие си мислите какво да правите с мен, нали?

— Да, за това и за други неща. Притеснявам се също и за пътуването на Райдър до Западна Индия. Такова плаване никога не е сигурно. Но той настоява ла бъде този, който ще замине. — Той се извърна, за да я погледне. — Райдър казва, че аз трябва да остана тук, за да се преборя със себе си и женитбата с теб. Той мисли, че ти си много подходяща.

Тя не каза нищо. Тогава Дъглас я огледа. Той се замисли, потупвайки с пръсти брадичката си.

— Нощницата ти е като на малко момиче — бяла, дълга, с висока яка.

— Нямам друга.

— Сумата, която трябва да похарча, за да те облека, започва да ме плаши.

— Няма нищо лошо в нощницата ми. С нея ми е топло и меко.

— Това е нощница за девственица.

— Е, аз съм точно такава — каза тя благоразумно.

— Нито една уважаваща себе си жена не би носила такава дреха.

Алекс въздъхна.

— Какво искаш? Да, разбирам. Ти искаш да ми обясниш още малко. Ти искаш подробно да опишеш колко необходима можеш да ми бъдеш. Да изтъкнеш домакинските си способности. Само те моля да не ми казваш, че ще ми пееш вечер и може би дори ще си акомпанираш на пианото. Защо, по дяволите, си със сплетена коса? Изглежда абсурдно. Не ми харесва.

Алекс не спираше да го гледа. Тя не беше и помисляла за плитките си, а трябваше, защото сплетената коса не беше ни най-малко съблазнителна. Мелисанда никога не се сплиташе. Алекс щеше да се научи. Тя постави свещта на масичката до стола му. Повдигна ръце и бавно започна да разплита косата си. Когато плитките се отпуснаха, тя провря пръсти в дълбоките кичури и започна да ги разделя. Той само седеше и я гледаше, без да каже нищо. Когато приключи, косата и се спускаше свободно до средата на гърба й.

— Сложи малко коса на рамото си. Тя сложи.

— Така. Косата ти има хубав цвят и е гъста. Тя скрива поне малко от тази ужасна нощница. А сега какво искаш?

Наистина нямаше никаква надежда. Нямаше значение дали ще отвори уста, за да му каже, или ще си тръгне. Той не проявяваше търпение към нея и я приемаше като незначителна, но нежелана досадница. А това беше обезкуражаващо.

— Е, продължавай. Мога да понеса всичко освен хленч и ласкателства.

Тя вирна брадичка, изправи се и каза без колебание:

— Дойдох, за да те прелъстя.

— Последното женско оръжие — каза Дъглас, — наистина не би трябвало да съм изненадан, нали? Ако не друго, поне това ти внуших тази сутрин. Трябваше да знам, трябваше да се досетя. Когато всичко друго се окаже безсилно, извадете напред женското тяло и го размахайте пред разгонените мъжкари.

— Единственият ми проблем е, че не знам как да го направя.

— Това са глупости.

— Може би, ако ми помогнеш съвсем мъничко, ще мога да го измисля.

— Нека да ти поясня нещо, нещо, което не си имала предвид в твоя план. Този брак-пародия може да бъде анулиран дори и ако ти отнема девствеността. Разбираш ли? В края на краищата кой би могъл да знае? Да не би ти или някой друг от семейството ти да обяви пред света, че ти си повредена стока?

— Говориш така, като че ли съм някакъв разпокъсан пакет. Това е абсурдно.

— О, не. Девица, загубила девствеността си, е нещо много по-лошо от разпокъсан пакет. Представи си само реакцията на баща ти. Той ще бъде ужасен, но ще си мълчи, защото знае, че ако си отвори устата и съобщи какво съм направил, ти ще бъдеш напълно опозорена, а той ще е обект на подигравки. А колкото до мен — никои в нашата велика страна няма да ме уважава дори частица по-малко отпреди.

— Но защо? Това е нелепо. И съвсем не е почтено.

— Почтеността рядко има значение в каквото и да било. Факт е, че мъжете от нашето съсловие не горят от желание да се свързват със съпруги, който не идват в брачното ложе чисти и недокоснати. При това положение, ако жената прегреши, това се пази в тайна и глупакът, който се ожени за нея, се хваща наистина в капан. Както виждаш, никой няма да знае какво в действителност съм или не съм направил с теб. Мисля, че ако реша, мога да те имам безнаказано за толкова дълго време, колкото искам.

— Не мога да повярвам, че мъжете са толкова безсърдечни, толкова равнодушни към жените, които обичат.

— А, да, съществува и въпросът за любовта, нали? Но той не присъства в този брак, нали? Ти си една непозната, нищо повече — просто една непозната и…

— Освен да те прелъстя, аз трябва и да имам дете от теб. Тогава няма ла можеш да анулираш брака. Но това е мой проблем.

Сега вниманието на Дъглас беше слабо привлечено. Той беше използвал повечето от думите си, за да говори откровено с нея, но без видим ефект. Все още не можеше да повярва, че това момиче стоеше до него облечено с девическата си нощница, с боси крака, и пръсти, присвити от студа, и с вид на някаква трогателна жертва. Но тя беше там и изглеждаше доста решителна. Не беше страхлива, това трябваше да й се признае. Въпросът беше — каква всъщност е тя? И би ли направила всичко за баща си?

— Кой ти каза това?

— Райдър.

— А, моят скъп предан брат. Да върви по дяволите, но той винаги трябва да се намеси — това му е природата.

— Но той нямаше време да ми каже как да го направя, имам предвид прелъстяването. Аз съм твоя съпруга, господарю. Аз искам да стана твоя жена и да спя в това легло, докато не се сдобия с дете. Не искаш ли наследник? Не е ли това основната причина за желанието да се ожениш?

— Да, така е. Но както добре знаеш, ти не си подходящата съпруга. Уморих се да го повтарям.

— Аз ще те даря с наследник. Аз съм здрава и млада и ще те даря с половин дузина наследници.

— Никога в живота си на зрял мъж не бях чувал жена да предлага да стане нечия разплодна кобила. Защо, Александра? Ново споразумение с твоя баща негодяй? По дяволите, върви в леглото. Ти си малко момиче, още девствено, и аз не съм склонен да ти показвам каквото и да било или да ти отнема девствеността, или да те слушам как хленчиш. Уморен съм. Махай се.

Алекс се наведе, хвана края на нощницата си и я изхлузи през глава, след това я захвърли на пода. Застана там, с ръце спуснати надолу, съвсем гола. Повдигна глава и погледна право в съпруга си. Дъглас се вцепени. Отвори уста, после я затвори. Загледа се в жена си. Изобщо не си беше представял, че тя е така добре сложена. Гърдите и… Боже Господи, не си беше представял, не беше и помислял, че…

— Стягаш си гърдите. Защо?

— Бавачката ми казваше, че са много големи. Казваше още, че момчетата ме зяпали и говорели лоши неща. Те смятаха, че не съм порядъчна млада дама, щом като имам толкова големи гърди. Бавачката ме научи как да ги стягам.

— Твоята бавачка е била една стара, глупава, моралистка. Гърдите ти са просто част от теб, при това много хубава част. Не ги крий повече. А сега, след като знам какво притежаваш, искам да ги видя.

— Наистина ли?

— По време на ездата тази сутрин не бих могъл да кажа, че си така щедро надарена.

Дъглас замълча. Той все още гледаше гърдите й. Те бяха високи, много големи и бели като корема й. Щяха да препълнят ръцете му. Пръстите го засърбяха, а дланите му бяха горещи.

Тя не бе предполагала как ще реагира Дъглас, но този разговор за гърдите й, безличен като обсъждане на времето, беше обезкуражаващ. Тя го видя как повдига ръка, после я сваля. Все още я гледаше, о, да, гледаше я, а очите му изглеждаха още по-тъмни. Тя се помъчи да остане абсолютно неподвижна.

— Розовото върви много добре с червено. Виждам една червена пъпчица да се подава през червената ти коса.

Алекс имаше желание да свие тялото си на съвсем малка топчица и да се изтърколи надалеч. Но не помръдна. Цялото й бъдеще беше в тази стая и се съдържаше точно в тази минута. Този мъж беше неин съпруг и тя му принадлежеше много повече, отколкото на когото и да било друг през живота си.

Дъглас се опита да се покаже преситен. Беше опитен мъж, мъж, забавлявал се с много жени. Мъж, който подбираше, студенокръвен, както го беше нарекъл Райдър, защото можеше винаги да контролира страстта си. Но в интерес на истината той беше смаян. Освен най-хубавите гърди, които някога беше виждал — доста големи за нейната крехка фигура, — тя имаше още тънко кръстче и плосък корем, а къдричките, покриващи венериния й хълм бяха меки и тъмночервени. Краката и бяха дълги и добре оформени. Точно под пъпа й имаше малка бенка. Изглеждаше много красива. Изобщо не приличаше на малко момиче. Стоеше изправена и изглеждаше висока, въпреки че беше малка. Искаше му се да й каже да се обърне, за да може да види гърба и хълбоците й.

Боже Господи! Какво трябваше да направи?

— Ела тук — каза той, преди съзнанието му да успее да отмени заповедта, и разтвори крака.

Тя застана между тях, неподвижна и мълчалива. Той не я докосна — само я гледаше и отново я гледаше, сега вече корема й, и тя го знаеше. Настойчивият начин, по който този мъж изучаваше тялото и, беше повече от това, което би могла да понесе. Дори тя самата никога не се беше разглеждала така, както той сега го правеше.

Накрая, може би след цяла вечност, Дъглас вдигна глава и я погледна в лицето.

— Не ме разочарова. Женските ти достойнства са неоспорими. Би ли разтворила краката си, за да видя и останалата част от теб? Не? Това не влиза в твоя прелъстителен план? Докъде си планирала да стигнеш, ако аз не направя нищо? — Той извърна поглед към огъня. — Не казваш нищо. Вече те накарах да застанеш между краката ми. Не можеш ли да се сетиш за нещо, което ти самата би могла да направиш?

Алис вдигна едната си ръка към гърдите, а с другата покри венериния си хълм. Това беше абсурден жест, но тя не можеше да понесе да остане по-дълго така открита пред него. Неговото безразличие беше толкова очевидно и болезнено, че тя не можеше да го понесе.

— Знаеш ли, Алекс — каза той, като я погледна отново, — аз не само мога да те любя колкото искам, но мога и да не позволя да забременееш. За мен е лесно да изляза от теб, преди да съм разпръснал семето си в тялото ти. Не съм момче, аз съм мъж и като такъв мога да се контролирам. Не гледай така глупаво! Ти не можеш да имаш дете, ако семето ми не достигне утробата ти. По този начин мога свободно да получавам това, което ми се предлага, и въпреки това да анулирам тази пародия на брак. — Той махна с ръка към нея. — И въпреки това тази вечер, в тази минута, когато стоиш пред мен покрита само с бялата си кожа, откривам, че нямам никакъв интерес. Ти не си Мелисанда. Не си жената, която съм искал. Върви си.

Александра не чувстваше унижението. Тя почти не мислеше за болката, която я пронизваше, за болката, неуспеха, празнотата, който неговите думи бяха издълбали в нея. Стоеше там, на не повече от тридесет сантиметра пред него, защото не можеше да помръдне. Не се чувстваше объркана, беше унищожена. Той я беше отхвърлил — напълно. Не се бе държал преднамерено жестоко, просто се беше придържал към фактите. Беше изразил чувствата си съвсем ясно. И въпреки че я намираше привлекателна, все пак не я желаеше достатъчно, за да получи всичко, което може, а след това да я захвърли. Не му трябваше за нищо. Този път Райдър не беше преценил вярно чувствата на брат си. Беше сгрешил. Тя не би могла да направи нищо повече.

Тя се отдръпна от него — кръвта й пулсираше диво по цялото тяло — и избяга от спалнята. Дъглас видя проблясване на бяла кожа и чу как междинната врата се затвори тихо. Остана неподвижен дълго време. После стана и вдигна захвърлената нощница. Погледна към стаята й и след това напълно съзнателно я остави в креслото си.

Знаеше какво беше направил. Беше я отритнал веднъж, след това още веднъж. Да върви по дяволите, той не желаеше да го притискат до стената, да го подкупват или изнудват със секс. Никога няма да позволи една жена да го командва, да го кара да губи разума и логиката си, като развява пред него тялото си. Но какъв израз имаше лицето й докато той говореше! Изруга, докато сваляше халата си. Захвърли го и той се приземи до нейната нощница на креслото. Ругаеше, докато се качваше на голямото празно легло и се пъхаше под завивките. Отвращаваше се от себе си, но нямаше да се предаде. Ще прави това, което иска да прави, и със сигурност няма да бъде обуздан от едно осемнадесетгодишно девойче, което имаше най-хубавите гърди, които някога беше виждал.

Дъглас се събуди посред нощ с чело, обляно в гъста и лепкава пот. Постара се да остане абсолютно неподвижен. Беше чул някакъв шум. Почака, напълно разсънен и нащрек. Отново чу странния шум. Изглежда, беше жена. Тя плачеше съвсем тихо, но все пак той я чуваше ясно. Не, това даже не беше плач, а по-скоро дълбоко ридание, болезнено и горчиво. Знаеше, че тя страда заради голямата болка. Не разбираше откъде го знае, но беше сигурен в това. Намръщи се в тъмнината към междинната врата. Това беше абсурдно.

Наистина беше Александра, която плачеше, защото той я беше поставил на мястото й. Сега се цупеше, защото не бе успяла да осъществи замисъла си и се надяваше да изтръгне съжаление от него. Крокодилски сълзи — нищо повече. Точно това беше. Той беше мъж, но нямаше да се повлияе от момичешки сълзи, при това неискрени, защото не бе успяла да го накара да си загуби ума. И все пак това не беше плач… — това беше ридание, това беше много, много дълбока болка. Той изруга и отхвърли завивките.

Пристъпи гол до междинната врата и леко я открехна. Знаеше, че това трябва да е Александра. Трябваше, но той остана безмълвен, а вратата не издаде нито звук, докато я отваряше.

Дъглас влезе в спалнята. Тънък лъч лунна светлина струеше през прозореца и осветяваше средата на леглото. То беше празно. Не, почакай, тя беше там — стоеше от другата страна на леглото и гледаше надолу и плачеше така тихо, че той можеше да се закълне, че устните и изобщо не помръдват и тя не издава никакъв звук. Но той чуваше плача, чуваше риданието съвсем ясно в главата си. Беше толкова тихо, че не можеше да си представи как я беше чул в спалнята си. Беше обвила ръце около себе си, после вдигна глава и го видя.

Сега стоеше неподвижна. Той отвори уста, но не можа да издаде нито звук. В следващия момент тя изчезна, разтвори се като нежна бяла сянка в тънкия лунен лъч.

— Не — каза Дъглас, — не, по дяволите! Няма да приема това!

Той изтича към другия край на леглото. Александра не беше там. Проклятие! Той беше сънувал всичко това, Беше се почувствал виновен и получаваше тези странни видения заради вината си.

Къде беше Александра? Признаваше й, че бе успяла да се скрие много бързо. Не бяха много местата за претърсване. Погледна в гардероба и. Даже падна на колене, за да погледне под леглото. Не беше там. Никъде я нямаше. А беше посред нощ.

Къде, по дяволите, беше?

Видя ясно лицето й в съзнанието си. Видя бледността, видя унижението в очите й, когато я удряха думите му — груби, без жалост, думи, които дълбоко нараняваха. Той даже беше запратил по нея сестра и, докато тя стоеше неподвижна и сама между краката му, гола и уязвима и ужасно, ужасно самотна. Тя беше побягнала от него, лишена и от последната частица достойнство, дълбоко наранена, и въпреки това той я беше оставил да си отиде.

О, по дяволите!

Слава Богу, не беше толкова късно, колкото си бе помислил в началото. Минаваше малко след полунощ. Само някакви минути, след като беше заспал, за да се събуди така рязко. Облече се бързо и тръгна тихо надолу. Не запали лампа, защото не му бе нужно. Той познаваше всяка педя от Нортклиф за разлика от нея. Съществуваха милион места за криене, но тя не ги знаеше. Не, тя нямаше да иска да остане тук.

Не се питаше как разбра това. Той отключи масивната външна врата и се озова в студената тъмна нощ. Сребърната лунна светлина я нямаше, небето бе покрито с гъсти сиви облаци. Скоро щеше да завали — студен и силен дъжд. Въздухът беше влажен и тежък.

Не беше се сетил за студа и сега потреперваше благодарение на непредвидливостта си. Беше само по риза, бричове от еленова кожа и ботуши. Вятърът се усилваше. Бурята приближаваше.

— Александра!

Вятърът шумолеше в листата. Един капак се удряше в прозореца на горния етаж. Почувства, че трябва да действа. Затича се към конюшните. Те изглеждаха пусти, което беше естествено, тъй като всички момчета, които работеха в тях, бяха в леглата си. Когато наближаваше яхъра на Фани, запристъпя още по-тихо, след това спря. Безшумно, но бързо той запали лампа пред вратата на конюшнята. Вдигна я и погледна.

Алекс изпусна седлото и се изви назад, когато светлината я огря. Тя не можеше да види нищо, защото светлината беше насочена към очите й и я заслепяваше.

— Кой е там?

Изглеждаше изплашена. Е, добре, тя го заслужаваше. Сега й беше ядосан, бе го вдигнала от дълбок сън — е, очевидно представляваше кошмар, — но все пак вината беше нейна. Тя го принуди да тръгне да я търси. Причини му тревога, накара го ненужно да страда и да се чувства виновен.

— Моля ви, кой е там?

Той свали лампата.

— Ако се помръднеш и на милиметър, ще те набия — каза й и тръгна към нея. Гарт позна господаря си и започна да цвили. Фани изви глава и също изцвили в отговор.

— Свали юздата!

Беше й време да се прояви.

— Не — отговори Алекс. Седлото беше много тежко, но сега тя се притискаше към него, като го държеше пред гърдите си.

— Имаше намерение да откраднеш кобилата на сестра ми?

— Не. Е, само за малко. Аз не съм крадла. Щях да я върна.

— Остави проклетото седло, преди ръцете ти да се откъснат.

Вместо да го послуша, Алекс прехвърли седлото върху гърба на Фани. Кобилата размаха опашка и се наведе с намерение да захапе Алекс по рамото. Успя да се отдръпне навреме.

— Мога ли да попитам къде планираш да отидеш?

— Вкъщи. Сега ще ме оставиш ли? Напускам, анулирай женитбата, не ме интересува! Чуваш ли ме: не ме интересува! Само се махни!

Дъглас се облегна на вратата пред яхъра на Гарт и кръстоса ръце.

— Смятах те за всичко друго, но не и за глупава. Но, изглежда, трябва да се примиря с очевидните факти. Ти си невероятно глупава. Ти си тъпачка. Възнамеряваше да яздиш Фани през целия път обратно до Харгейт?

— Да, но много бавно и само нощем. Освен това взех малко пари от касата в писалището ти.

— Нечестна и глупава.

— Трябва да ям. Щях да ти ги върна.

— О, да, баща ти, който притежава всички гвинеи на този свят, щеше да ми ги плати обратно. Мисля, че ще те набия.

Алекс различаваше мъжкия гняв, щом го видеше. Той не беше доволен само да я унижава. Сега искаше и да я бие, докато падне кървяща и в несвяст ли? Чудеше се дали той ще използва камшик.

— Защо се събуди? Не вдигнах никакъв шум.

Той се намръщи.

— Събудих се, и толкоз. Бил съм в армията. Спя леко. — Беше лъжа, но вършеше работа. Винаги заспиваше като мъртвец и това на два пъти за малко не му коства живота в Италия. Трябваше да благодари на Бога за своя паж Финкъл. — Спя много леко и долавях всяко твое движение.

Тя не можеше да разбере как е възможно, след като беше толкова безшумна, че едва чуваше самата себе си. Но той очевидно я бе чул и проследил, а защо, изобщо не можеше да предположи.

— Какво те интересува, че напускам? Ти не ме искаш тук. Аз съм чужд човек и те предадох по същия начин, по който и Тони. Така че се махам и никога няма да се върна да те безпокоя. Не е ли това, което искаш?

— Ще ти кажа какво искам, когато искам да ти го кажа. Няма да предприемаш нищо, докато не ти наредя.

— Това е абсурд! Искаш да изчаквам наоколо, сякаш съм някаква робиня, докато решиш да ме изгониш? Проклет да си, милорд, ти си този, който заслужава боя!

Всичко се случи много бързо. Дъглас беше повече развеселен, отколкото загрижен, когато тя грабна греблото, което стоеше облегнато в бокса на Фани, и се затича срещу него, като държеше греблото с две ръце издигнато над главата си. После в последната минута тя го сниши като рицар, размахващ копие по време на турнир, и го запрати с такава сила в стомаха му, че той се сгърчи на една страна, после падна по гръб. След това тя нанесе удар на лампата, която веднага угасна и конюшнята потъна в тъмнина.

Той скочи на крака, в стомаха си сякаш имаше пробита дупка. Фани изпръхтя в лицето му и едва не го стъпка. Успя да отскочи от пътя й. Обърна се и видя проклетото момиче да язди без седло, като се притискаше ниско долу до гривата на Фани, а косата й се развяваше след нея. Седлото лежеше до него в сламата. Тя яздеше, сякаш я преследваше самият дявол.

Дяволът съвсем скоро щеше да я подгони. Дъглас беше толкова разгневен и толкова не можеше да повярва в това, което тя му причини, че за секунда бе пленник на собствената си ярост.

Пое си дълбоко въздух, изведе Гарт от бокса, сложи му юзда и се прехвърли върху неоседлания му гръб.

Имаше намерение съвсем простичко да я убие веднага, щом я настигне.

Алекс продължаваше да язди като бог. Тя беше отлична ездачка и чувството от допира на кобилата с нейните бедра и задница я изпълваше с много повече самообладание, отколкото благоприличното общество бе внушавало на яздещите странично дами.

Тя притисна лице към гривата на Фани и крака към хълбоците на кобилата, като шепнеше окуражително. Кобилата усили галопа си. Шията й бе топла до бузата на Александра, топла и пулсираща. Кобилата даваше всичко от себе си. Галопът й бе гладък и бърз като вятър и Алекс остави всичко на нея.

Бяха минали пет минути, преди пред нея да изникне въпросът какво възнамерява да прави. Гняв, унижение и дълбокото разбиране, че се е загубила без път за връщане, сякаш я бяха потопили в ледена вода и тя действаше, без да разсъждава. А след още една минута вече чуваше и тропота от копитата на Гарт, който препускаше след нея.

Нямаше съмнение, че жребецът беше бърз, но не беше жесток, както би бил неговият господар, ако я заловеше. Но защо я преследваше? Заради мъжката си гордост ли? Или заради арогантността си — никой нямаше свобода на действие без скъпоценното позволение на негово благородие?

Алекс поклати прилепналата си към шията на Фани глава. Нямаше смисъл да мисли нито за него, нито за мотивите му. Беше истина, че тя не искаше да стига до подобна крайност, не искаше да бяга самичка, сама жена, уязвима от всеки разбойник по английските пътища. Но не беше глупава. Мислеше да язди само нощем и да се крие през трите и половина дни, който й бяха нужни да се прибере вкъщи. Разполагаше с десет паунда от парите на Дъглас, които бяха напълно достатъчни, за да се изхрани дотогава. Не, не беше глупава. Щеше да е много предпазлива. Може би затова Дъглас сега я преследваше. Мъжете нямаха никакво доверие в онова, което жените правеха сами. Той вероятно я виждаше да язди необмислено, невнимателно, безразсъдно сред крадци. Вероятно си мислеше, че репутацията му ще бъде опропастена, ако нещо се случи на съпругата му — тя все още бе негова съпруга. А, да, ако нещо се случеше на неговата избягала съпруга. Това евентуално би наранило гордостта му и ще накара неговите приятели джентълмени да повдигнат вежди.

Дъждът започна неочаквано, беше студен и обилен и за миг изми мислите й и топлината от тялото й. Тя шумно пое въздух. Дъждът не влизаше в плановете и дори не бе помисляла за възможността да завали. Може би Дъглас беше прав, може би тя бе глупава.

Александра поклати глава. Какво значение имаше малко дъжд? Да не би да беше топ коприна, която да се разнищи я да изгуби цветовете си. Не, всичко щеше да е наред. През всичките си осемнайсет години не бе познала нито един ден болест. Да, щеше да е наред, ако успееше да се измъкне от Дъглас.

Той наближаваше. Тя го усещаше, чуваше копитата на Гарт. Обърна се и го видя да излиза от завоя на пътя точно когато самата тя навлизаше в един остър завой. Това беше шансът й, може би единственият й шанс. Тя бързо обърна Фани извън пътя и я насочи към няколко скупчени клена. Слезе, като се плъзна от гърба на Фани, и бързо й притисна с ръка ноздрите, за да не й позволи да изцвили на Гарт. Сдържаше дъха си.

Дъглас премина покрай тях. Яздеше съсредоточено. Изглеждаше прекрасен върху широкия гръб на Гарт, силен и решителен дори под пронизващия дъжд, мъж, на когото можеш да се довериш и от когото да се възхищаваш. И тя щеше да му се възхити, ако не искаше толкова силно да го убие.

Добре, беше го изиграла. Тук дъждът не беше толкова силен, защото гъстите кленови листа го възпираха. Алекс потупа Фани по шията.

— Всичко ще ни е наред, моето момиче. Аз не съм глупава и няма да ти причиня нищо лошо. Разчитам на себе си и въпреки че нямам кой знае какъв опит, все пак знам как да подредя работите. Ще бъдем спасени. На теб ще ти харесат конюшните в Клейбърн, защото те са почти празни и около теб няма да се навъртат глупави жребци, които да ти додяват.

Алекс отново възседна кобилата, като се прехвърли отгоре й с помощта на гъстата й грива. Тя насочи Фани обратно към пътя. Трябваше да бъде внимателна. Дъглас можеше да се обърне и щеше да се натъкне направо на него. Направляваше кобилата близо до края на пътя в готовност да я обърне всеки момент към дърветата.

Дъждът продължаваше безмилостен и все по-студен с всяка изминала минута.

Фани се умори и Алекс я подкара ходом.

Щеше да го пропусне, ако не беше толкова бдителна.