Невестата от Шербрук

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

— Какво мислиш, Алекс? Трябва ли да се съглася на женитба с Дъглас Шербрук?

Защо, недоумяваше Александра, докато наблюдаваше сестра си, хората изобщо си даваха вид, че се интересуват от мнението на другите? Като че ли Александра повече от всички предразполагаше хората да се отпуснат пред нея и да изкажат най-съкровените си мисли, както и да я попитат как тя вижда нещата. Но, разбира се, не можеше и да очаква, че те ще се вслушат в това, което им казва.

Бавно повдигна глава и каза:

— Мисля, че Дъглас Шербрук заслужава да се ожени за най-красивата жена на света.

Това спря Мелисанда, която се разхождаше неспокойно из спалнята си, изцяло погълната от собствените си мисли.

— Какво каза?

— Мисля, че Дъглас Шербрук…

— Добре де, чух те! Е, ако реша да се омъжа за него, това ще е и твое желание, нали?

Александра изгледа замислено сестра си и каза бавно:

— Надявам се, че Дъглас Шербрук ще повярва това.

Мелисанда бе почти убедена, че превръщането й в графиня Нортклиф ще запълни по подходящ начин живота й, когато майка й, нейно благородие лейди Джудит, се втурна в спалнята. По хлътналите й бузи бяха избили червени петна, тя кършеше ръце, когато заговори:

— Баща ти казва, че скоро ще се омъжиш за графа… следващата седмица, ако може да бъде уредено! Казва, че нямало да има нужда да ходим в Лондон! О, този човек е невъзможен! Какво ще правим?

— Знаеш, че нямаме пари, мамо — каза тихо Александра. — Лондон би струвал цяло състояние на татко. И той не може да си позволи.

— Глупости! Това е вечното му оплакване. Аз искам да отида в Лондон. Колкото до теб, моето момиче, и ти трябва да си намериш съпруг, а няма да можеш да го направиш тук, защото никой няма да виси на градинската ограда и да наблюдава как плевиш ужасните си растения! След като сестра ти избере джентълмена, когото иска, тогава другите ще разберат, че ти си следващата. Ще загърбят чувствата си към сестра ти и ще се обърнат към теб. Както казах, баща ти винаги се е оплаквал, че няма пари за нищо, но винаги е намирал за другите, но не и за бедния ти брат, който е неспособен да изтръгва достатъчно от него, за да живее така, както подобава на един млад джентълмен в Лондон. Това е ужасно и аз току-що го заявих на негова светлост.

Лейди Джудит се спря, за да си поеме дъх.

— И какво каза татко? — попита бързо Александра, за да се възползва от краткото прекъсване.

— Каза, че трябва да си гледам работата, ако това изобщо те интересува, моето момиче.

Александра се чудеше защо баща и е споделил с жена си за женитбените планове, но реши, че може би е бил принуден да го направи. Тя наблюдаваше с голяма доза незаинтересованост как майка й и Мелисанда се наддумваха, докато изпаднат в необуздан гняв. Винаги се получаваше така, когато спореха. Александра стана и излезе от изисканата, издържана в прасковено-розово спалня. Напускането й мина незабелязано.

Александра знаеше, че Мелисанда ще се съгласи да се омъжи за графа. Знаеше също, че на този ден би поискала да се намира на друг континент, така че да не участва и да си спести преживяването. Знаеше също, че няма никаква надежда, щеше да остане тук и отчуждението и мълчанието щяха да бъдат единствената й защита. Ще бъде принудена да се усмихва и да поздрави графа, така както една бъдеща балдъза би трябвало да го направи. Ще наблюдава как той гледа Мелинсанда, докато изговаря думите, който ще я превърнат в негова съпруга.

На осемнайсет години Александра трябваше да разбере, че животът често щедро сервира горчиви залези.

Нортклиф Хол

В началото Дъглас не можеше да повярва. Той ту се взираше в писмото на дук Беърсфорд, ту поглеждаше драсканицата, изпратена му от самия лорд Авърн тази сутрин. Донесе му я специален пратеник, който бе настанен в кухнята и докато очакваше отговора, пресуши доста бира.

Дъглас отново вдигна писмото на дука. То беше весела, празнично, изпълнено с поздравления. Дъглас щеше да се ожени за Мелисанда следващата седмица в Клейбърн Хол в старата нормандска църква край селцето Уетърби. Дукът се гордееше, че след седем дена ще стане негов тъст. Още повече, че след сватбената церемония щеше да прибере някоя и друга гвинея в изпразнения си джоб.

Той взе и писмото от лорд Авърн. Налагаше му се да отиде до Етапъл, Франция, възможно най-бързо, и то дегизиран като проклет френски войник. Там щеше да получи инструкциите на Жорж Кадудал и да ги изпълни. Трябваше да спаси една френска девойка, попаднала срещу волята си в ръцете на едни от Наполеоновите генерали. Не се споменаваше нищо друго, никакви подробности, имена, особености. Ако Дъглас не стореше това, Англия губеше най-добрия си шанс да отстрани Наполеон, тъй като Жорж Кадудал беше мозъкът на цялата операция. Лорд Авърн разчиташе на Дъглас. Англия разчиташе на Дъглас. И този последен аргумент лорд Авъри бе поднесъл особено убедителио: „Ако не спасиш нещастното момиче, Кадудал заявява, че няма да продължи повече с плана. Той настоява ти да свършиш цялата работа, Дъглас, но отказва да обясни защо. Може би знаеш отговора. Научих, че в миналото сте се срещали! Трябва да изпълниш задачата, и то успешно, Нортклиф, трябва на всяка цена. Съдбата на Англия е в ръцете ти.“

Дъглас се отпусна в стола и се разсмя.

— Трябва да се оженя и същевременно трябва да бъда във Франция. — Смехът му стана несдържан.

Какво да прави? Да замине за Франция и да спаси любовницата на Кадудал, каквато несъмнено бе тази жена, или да отпътува за Клейбъри Хол като младоженец?

Дъглас спря да се смее. Челото му отново се смръщи. Защо поне веднъж животът му не беше лесен? Нима той беше отговорен за съдбата на Англия! Е, добре, по дяволите.

Замисли се за Жорж Кадудал, радикалиста, водач на роялистите групи. Последният му опит да свали Наполеон беше през декември 1800 година. Последователите му използваха експлозиви, които в Париж убиха двайсет и двама души и раниха повече от петдесет, но не засегнаха никой от обкръжението на Наполеон. Жорж Кадудал беше опасен човек, човек на страстите. Той мразеше Наполеон до дъното на душата си и се бореше за връщането на Бурбоните на френския трон. Не подбираше средства, независимо дали ставаше въпрос за човешки живот или пари. Но очевидно това момиче имаше висока стойност за него, толкова висока, че той би посегнал на плановете си с Англия, ако тя не бъде спасена.

Кадудал познаваше Дъглас. Преди няколко години го бе видял в ролята на френски войник, когато мисията му завърши успешно. Но защо настоява именно Дъглас, а не някой друг да спаси момичето, щеше да остане забулено в тайна, докато Дъглас не отиде в Етапъл, Франция. И сега английското правителство поддържаше Кадудал в друг предстоящ заговор. А този заговор бе подложен на риск, защото любовницата на Жорж бе задържана като затворничка.

Холис, който от трийсет години насам бе икономът на Шербрук и самият изглеждаше като достопочтен пер, влезе в библиотеката, но Дъглас не му обърна внимание. Веднъж преди много години, когато Дъглас бе съвсем млад и наперен като петел и не по-малко ревнив към цената на собствената си личност, един негов приятел се пошегува, че Дъглас прилича много повече на иконома на Шербрук, отколкото на собствения си баща. Дъглас бе реагирал смразяващо.

Холис деликатно се покашля.

Дъглас вдигна поглед и черните му вежди се вдигнаха в мълчалив въпрос.

— Вашият братовчед, лорд Ратмор, пристигна току-що, милорд. Той каза да не ви безпокоя, но не бих могъл да не ви уведомя за присъствието на негова светлост.

— Тони не е от тези, които биха стояли мирно в някой ъгъл и да чакат някой да се сети за тях. Идвам веднага. Чудя се какво иска негова светлост! Надявай се, че не е дошъл и той да ме притиска за женитбата.

— Вероятно не, милорд. Ако мога да се изразя ясно, негова светлост изглежда малко нещо с увиснал нос. Може би е болен, но не физически, нали разбирате, а душата му… Ако мога да си позволя да предположа, познавайки слабостите на негова светлост, бих се осмелил да кажа, че е намесена жена. — Той спря за миг и добави: — Обикновено е така.

— Проклятие! — надигна се Дъглас от писалището. — Идвам да го видя.

Той отново погледна двете писма. Пратеникът можеше да почака още малко. Беше му необходимо да помисли, да премери всички възможности, имаше нужда от още време. Освен това Антъни Колин Сейнт Джон Париш, виконт Ратмор, беше син на първа братовчедка на майката на Дъглас и негов любимец измежду всички роднини. От шест месеца не бяха споделяли компанията си.

Видът на братовчед му никак не го зарадва. Изглеждаше отчаян, точно както Холис го бе описал. Дъглас влезе в малката стая, затвори зад себе си вратата и я заключи.

— Добре, Тони — започна той без предисловие. — Казвай. Какво не върви?

Тони Париш, виконт, Ратмор, обърна празен и вторачен поглед към братовчед си. Автоматично изправи рамене и се опита да се усмихне. Не приличаше много на усмивка, но Дъглас оцени усилието и повтори мило:

— Кажи ми, Тони. Какво се е случило?

— Холис, предполагам.

— Да. Разказвай.

— Този човек би трябвало да бъде проклет свещеник.

— О, чак пък толкоз, просто не е сляп. Освен това е много привързан към теб. Хайде, говори, Тони.

— Добре, да те вземат мътните, трябва да знаеш, че вече не съм сгоден. Сега съм без годеница. Измамиха ме. Самотен съм и объркан. При теб съм.

Холис никога ли не грешеше? Но Дъглас все още не можеше да повярва.

— Искаш да кажеш, че Тереса Карлтън скъса с теб?

— Разбира се, че нещата не стоят така. Не бъди глупав. Аз скъсах. Открих, че тя спи с един от най-добрите ми приятели. Приятел, ха! Гадният мръсник! Можеш ли да повярваш, Дъглас? Жената щеше да се омъжва за мене — за мене! — и щеше да стане проклетата ми съпруга — Бях я подбрал с голямо внимание, отглеждах я като най-ценно цвете, отнасях се с нея с най-голяма почит, не си позволявах никога нещо повече от това да я целуна, и то, без да отварям устни, а тя през цялото време е била любовница на един приятел. Не е за вярване, Дъглас, непоносимо е.

— Ако трябват да ти припомня, Тони, че тя съвсем не беше девица, — обади се кротко Дъглас. — Все пак тя е вдовица. Освен това осмелявам се да кажа, че ти продължаваше да спиш с твоите любовници и никак не се съмнявам, че някои от тях са приятелки на Тереса.

— Ама не става въпрос за това, проклетнико, и ти го знаеш!

— Може би от твоя гледна точка, но… — Дъглас сам се прекъсна: — Е, нали свърши? Сега си свободен човек, нали? Наистина ли разтрогна годежа, или си тук, за да си лижеш раните и да обмисляш неустановеното си положение?

— Да, разтрогнах го и ми идва да убия тази жена за нейното лицемерие! Да ми слага рога! На мене, Дъглас!

— Ти не беше женен за дамата, Тони.

— Принципът остава същият. Не мога да го преглътна, Дъглас. Умът ми не може да го побере, че наистина се е случило. Как може една жена да се отнесе така с мене?

Братовчедът, помисли Дъглас, има много високо мнение за себе си и ако трябва да се говори истината, много хора имат подобно мнение за себе си. Доколкото му беше известно, никоя жена досега не бе мамила Тони. Обратно, винаги Тони беше този, който се измъкваше, безгрижен като Райдър, когато ставаше дума за нежния пол, докато не срещна Тереса Карлхън. Тази млада вдовица по някаква неведома и неясна причина очарова виконт Ратмор и мисълта му за женитба се настани в ума му и се изплъзна от устата му само след седмица. След това тя продължи да води играта по същите правила, по които обикновено Тони я водеше. Сега ударът върху самочувствието му сигурно беше разтърсващ. Нищо чудно, че се измъчваше.

— Не мога да се върна в Лондон, защото ще я видя, а не знам дали няма и да си изпусна нервите. Дъглас, познаваш ме. Трябва да бъда по-близо до природата, докато си възвърна равновесието, а веднъж да си го възвърна и да стана студен и неумолим, няма да съм изложен повече на опасността да се нахвърля с ругатни върху тази мръсница и хубаво да я напердаша. Имаш ли нещо против да остана за известно време тук?

В главата на Дъглас за миг просветна възможност за разрешаването на собствения му проблем. Тя бе толкова осезаема, че той се усмихна:

— Тони, можеш ла останеш тук до края на века. Можеш да изпиеш всичкото ми френско бренди, можеш дори да спиш в графското ми легло. Прави всичко, което ти хрумне. — Дъглас пристъпи към братовчед си, сграбчи ръката му и я стисна, като през цялото време се усмихваше като глупак. — В допълнение, Тони, ти би могъл да ми спасиш живота. За това, което ще направиш за мене, без съмнение мястото ти в рая ще бъде осигурено.

Тони Париш изгледа братовчед си, после се усмихна. Този път усмивката му беше истинска и изпълнена с любопитство и насмешливост.

— Очаквам, че ще ми кажеш с какво бих могъл да ти бъда полезен и какво те кара да разчиташ на бъдещите ми прояви на смелост.

После изправи още повече раменете си, а Дъглас каза:

— Нека пояздим и аз ще ти разкажа всичко.

Усмивката на Тони остана непроменена, а интересът му към монолога на Дъглас се задържа около пет минути. После отново изпадна в униние, но тръсна рамене и каза:

— Защо не?

Клейбърн Хол

Наистина защо не, мислеше си Тони Париш пет дни по-късно, когато очите му бяха малко нещо замъглени от видението, което стоеше на пет крачки от него. Тя беше най-вълшебното същество, което някога бе виждал. Всяка нейна черта допълваше друга, а поотделно всяка бе самото съвършенство. Никоя от неговите предишни или сегашни любовници, нито бившата му годеница Тереса Карлтън можеха да се доближат до нея по безупречност на чертите си. Винаги бе смятал, че най-красивите жени са русите — най-деликатни и привлекателни. О, в името на всички богове, не беше така. Косите й бяха черни и гъсти без никакъв оттенък на червено, очите й невероятно тъмносини, леко дръпнати нагоре и с греховно дълги мигли. Кожата й беше бяла, мека и гладка. Носът и деликатен, а устните пълни и съблазнителни. Тялото и беше толкова точно изваяно с нужните обли форми, че непрекъснато го обливаше пот.

Той почувства спазъм в стомаха си. Почувства, че побледнява. Погледна я, не можеше да се стърпи и забеляза как лека усмивка докосна устните и. Тя кротко каза:

— Виконт Ратмор? Вие сте братовчед на графа, предполагам?

Той кимна като последен глупак, взе ръката и, като я обърна бавно, целуна меката й длан. Тя знае какво въздействие има над мен, мислеше си той, докато топлата и ръка все още бе в неговата. Тя знаеше, че той е поразен, и щеше да се опита да го манипулира, но за него това нямаше значение. Странно, но беше така. Неочаквано той почувства пръстите й да стискат ръката му и отговори с усмивка. Не беше ли поне малко впечатлена и тя? Скоро щеше да разбере. Знаеше, че трябва да си възвърне самочувствието, което бе болезнено наранено от Тереса Карлтън. Трябваше да си възвърне господарския тон. Ако искаше, би могъл да накара това великолепно създание да му се поклони. Можеше и щеше…

Изведнъж една мисъл го отрезви. Нейното име беше Мелисанда и той беше тук, за да я омъжи по делегираност за своя братовчед Дъглас Шербрук.

Етапъл. Франция

Дъглас се намираше в центъра на морската крепост, от която Наполеон възнамеряваше да нападне, въпреки че навсякъде от Булон до Дънкърк и Остенд, както и всички точки помежду им можеха да бъдат считани за част от „големия проект“. Всъщност това беше едно от най-сигурните места във Франция особено за един английски шпионин, защото изобщо не се вземаха мерки за сигурност и хората идваха и си отиваха, гледаха, разговаряха и слушаха, дори правеха скици на работещите, Дъглас се удивляваше на хилядите мъже, които се трудеха денонощно в морето, на пристанищата, както и на брега и строяха различни видове транспортни съоръжения. Освен безбройните работници имаше и войници, но доколкото Дъглас можеше да прецени, тяхната дейност беше ограничена. Но трудът кипеше навсякъде.

Дрехите на Дъглас, нови и чисти преди три дни, сега бяха изцапани и смачкани по подходящ начин. Докато чакаше Кадудал да се свърже с него, той шпионираше наоколо и събираше информация от офицерите с развързани езици, както и от войниците из близките пивници. Всичко, което можеше да прави, бе да чака. Френският му беше безупречен, поведението му — точно каквото трябваше да бъде: съчувствено към записващите се войници. Присъединяваше се към техните оплаквания и жалби, а в офицерите се вслушваше от нужното разстояние, като по този начин показваше разликата помежду им. Всички разговори се въртяха около предстоящото нападение. Преди две седмици Наполеон беше посетил много лагери по крайбрежието, като беше уверявал хората си, че много скоро ще преминат отвъд и ще натрият носовете на английските банкери и търговци, че французите са тези, които господстват както на суша, така и по море. Хубави думи, помисли си Дъглас. Наистина ли Наполеон си вярваше, че английското селячество щеше да се надигне и да го посрещне като свой освободител, когато (и ако) успееше да прекоси Канала, като нанесе съкрушителен удар на английската флота и дебаркира в Дувър?

Бяха изминали два дни и Дъглас се чувстваше отегчен и неспокоен. Получи инструкциите от Жорж Кадудал чрез един вмирисан като прокиснала зелка еднокрак просяк, който се промъкна до него и му пъхна дебел пакет в джоба на палтото. Смърдящият образ успя да се измъкне, преди Дъглас да успее да го попита каквото и да било. Той прочете два пъти писмото и научи наизуст точните наставления, после внимателно разгледа всеки от приложените документи. Замисли се какво ли би очаквал Кадудал от него. Беше доста сложно. Зад всичко прозираше чиста и небрежна арогантност. Жорж Кадудал както винаги беше нагъл, понякога и отвратителен, а напоследък провалите го следваха и доколкото Дъглас знаеше, той бе имал много малко успехи.

Прекара няколко часа, за да начертае план за освобождаването на това проклето момиче на име Жанин Доде. Кадудал беше мозъкът на целия заговор да се отвлече Наполеон и да се вдигне въстание в Париж, което да доведе до въздигането на трона на граф Д’Артоа, по-малкия брат на Луи XVI. И тъй като той държеше милион франка, взети от английското правителство, лорд Авъри беше склонен да изпълнява исканията му. Очевидно Жорж не можеше да поеме риска да опита сам да я освободи. Очевидно той знаеше, че Дъглас е експерт, що се отнася до генерал Оноре Бьолесен, и ето защо специално него беше изискал. Очевидно той вярваше в успеха на Дъглас. Дъглас се чудеше дали Жорж знае за скандалната репутация на Бьолесен по отношение на жените. Проклятие!

На следващата сутрин Дъглас закопчаваше копчетата на неудобния брич и оправяше сковаващия го черен мундир. Веднага щом стигнеше Булон, щеше да се превърне в официален парижки функционер, изпратен от самия Бонапарт да инспектира подготовката за нападението срещу Англия. Той чистосърдечно се молеше документите на Кадудал да са в пълен порядък. С всичките получени английски пари Жорж можеше да си позволи най-добрите фалшификати. Дъглас съвсем нямаше желание да бъде разкрит и застрелян като шпионин.

Точно в дванайсет часа, когато всяка подробност от вида и облеклото му говореше, че той е официален функционер, чиято власт по всички изгледи превишава собствения му ум, маниери и възпитание, той тръгна към Булон и към резиденцията на генерал Оноре Бьолесен. Къщата не беше трудна за разпознаване, тъй като принадлежеше на кмета и беше най-голямата в целия град. Генералът беше почетен гост на кмета. По предварителни сведения никой не бе виждал самия кмет повече от три месеца.

Дъглас знаеше почти всичко за генерал Бьолесен. Никаква негова постъпка не можеше да учуди Дъглас. Той беше съвършен тактик, компетентен администратор; въпреки че повечето от детайлите бяха поверявани на неговите помощници. Той беше жесток както към затворниците, така и към собствените си хора и беше нещо повече от почитател на млади момичета. Той се мислеше едновременно за образец на военен и на любовник. Дъглас знаеше, че многострадалната му жена беше изпратена на сигурно място в далечния Лион с четирите им деца. Генералът беше жалка креатура, но смяташе себе си за бог сред другите хора. Не можеше да се контролира и изпускаше нервите си бързо и с ужасни последици, нещо, което неговите подчинени, както и младите момичета, които преследваше, откриваха с ужас. В сексуалните истории не беше познат като галантен мъж дори когато биваше в най-доброто си настроение. Много пъти се напиваше до пълна безчувственост, след като бе правил секс.

Къщата на кмета беше на три етажа, построена от жълти тухли, тук-там изронени от годините. Обширна и правоъгълна, тя цялата бе обвита с бръшлян. Беше отделена от пътя, а покрай дългата й страна имаше редица широко разклонени дъбове. По всичко личеше, че кметът е изключителен човек. Или е бил изключителен човек. Най-малко дузина войници патрулираха в околността или просто стояха на стража пред вратите на къщата.

Дъглас погледна нагоре, като се чудеше в коя от стаите на третия етаж се намираше Жанин Доде. Чудеше се и дали генералът вече я беше изнасилил, и после реши, че веднага го е направил. Кой би могъл да му попречи? Надяваше се да не си е позволил своите перверзни игрички с нея. Чудеше се още дали генералът е наясно кого държи затворен.

Адютантът, за когото Дъглас знаеше, че се казва Грийон, дойде да го посрещне във фоайето. Той се перчеше с красивата си червена униформа, цялата обшита с ширити. Въпреки това у него се долавяше неувереност. Изправен лице в лице с непознат човек, той не се чувстваше сигурен. Когато знаеше правилата и играчите, беше грубиян. Дъглас не подсказа нищо за себе си, а се наслаждаваше ма неговата притесненост. Той преброи още четирима войници във входното фоайе.

— Аз съм господин Лапалис. Вие, разбира се, знаете кой съм аз. Ще се видя с генерала веднага.

Дъглас огледа къщата с пълното съзнание, че лейтенантът го изучава отблизо. Той опита да придаде надменно изражение на лицето си, но му беше трудно, понеже Дъглас никога не беше добър на презрителните мутри. Но видя една паяжина в ъгъла и това му помогна да сгърчи устни.

— Господин Лапалис — отрони най-после Грийон, — ако почакате само за момент, ще информирам генерала за вашето присъствие и ще разбера дали той ще поиска…

— Нямам навика да чакам — каза Дъглас, като изгледа от горе до долу младия човек и намери по него много недостатъци. — Предлагам веднага да съобщите за мен. Всъщност, нека направим това заедно.

Грийон се размърда, след това се обърна кръгом. Генералът страдаше от главоболие. Той бе прекалил миналата нощ и сега плащаше скъпо. Нямаше представа кога точно ще пристигне този проклет бюрократ, но трябваше да се досети, че щеше да бъде точно когато няма да му е до него. Отгоре на всичко бе раздразнен от визитата на този човек, защото никой по-високостоящ от правителството не го беше уведомил за нея. Е, по дяволите да върви тоя!

Генерал Бьолесен стоеше зад разхвърляното си бюро, очите му излъчваха студенина, тялото му бе вдървено, а челото смръщено. Когато Дъглас влезе заедно с Грийон, той се изпъна в цял ръст, но не успя да заблуди Дъглас. Държанието му бе на уморен човек в самозащита. Чудесно, помисли Дъглас, докато непринудено прекосяваше големия кабинет, сякаш се намираше в собствения си. Той кимна едва забележимо на генерала и каза на съвършен френски:

— Какъв хубав ден.

— Да, наистина — отговори генералът, изваден от равновесие. — Информираха ме, че вие сте от Военния комитет на Наполеон, въпреки че не съм наясно. Самият той беше тук неотдавна и изрази задоволството си от напредването на плановете за нападение.

— Един комитет представлява твърде аморфно тяло — прекъсна го Дъглас, като продължаваше да се упражнява с надменните изражения върху лицето си, като този път добави с типично галско повдигане на рамене: — Не съм представител на никакъв комитет. Тук съм като личен, хм, следовател на Наполеон.

Генералът съвсем се скова, единствено челюстта му увисна. Мозъкът му заработи бързо: „Следовател“?

Дали по някакъв начин Наполеон не бе научил за смъртта на двамата войници, които той заповяда да бъдат бити с пръчка предишната седмица? Може би бе чул за побоя върху момичето, чиито роднини изглежда, имаха някакво влияние? По дяволите тази глупачка. Тя се опъваше, но той знаеше, че го желае. Малката обичаше да го дразни и той я насили, може би малко грубо, но щеше скоро да се съвземе, за да му се радва отново. Тя не се бе поддала на покоряващия му чар за разлика от жената, която държеше горе в малка стая до собствената си спалия.

Бьолесен вярваше, че Наполеон е непобедим на бойното поле, но го ненавиждаше за лицемерните му буржоазни маниери. Трябваше да подходи внимателно. Човекът, който стоеше пред него, не беше нищо повече от един бюрократ, нищожество, лакей без никакъв мозък. Но той притежаваше власт, проклетникът, което означаваше, че той, Бьолесен, трябваше да се справи с него. Ако не успееше, щеше да се наложи да го убие. В края на краищата пътищата изобилстваха от всякакви видове крадци и разбойници.

— Да — каза Дъглас. — Както несъмнено знаете, Наполеон винаги е намирал за абсолютно задължително плановете и тези, които ги привеждат в действащ да бъдат надзиравани. Едно безкрайно задължение, нали?

— Разбира се, вие имате нужните документи.

— Естествено.

В три часа следобед Дъглас вървеше до генерал Бьолесен през лагера на крайбрежието до Булон. На генерала това му бе безкрайно неприятно — насилената обиграност на проклетия бюрократ и собственото му поведение на съгласие с този човек, когото презираше, но и от когото се страхуваше. Той се опита да притесни Дъглас, после се правеше, че не го забелязва, като си даваше вид, че знае всичко и може да го държи под контрол. Това накара Дъглас да се усмихне. Вечеряха в трапезарията на кмета с дузина от висшите офицери на Бьолесен. Към края на разточителното меню повечето от тях бяха вече пияни. Към полунощ трима бяха откарани в квартирите си от адютантите. Един час по-късно Дъглас бе по-нащрек, отколкото когато и да било друг път в живота си, и очакваше своя шанс. Молеше се никой да не разбере, че е английски шпионин. Нямаше никакво желание да умира. В края на краищата да се върнеше в Англия означаваше да се завърне при новата си съпруга, Мелисанда (о, колко сладко звучеше името й), да я отведе в леглото си и да я държи там, докато зачене наследника на Шербрук. Когато генералът го предизвика с игра на пикет, Дъглас му се усмихна безизразно, а сърцето му заби по-бързо.

— Облогът? — попита той, докато почистваше една прашинка от черния си мундир.

Генералът предложи сумата да бъде във франкове. Дъглас показа леко раздразнение от подобна баналност. Със сигурност такъв великолепен и изтънчен човек като генерала би могъл да излезе с по-интересен… хм… по-съблазнителен облог?

Генералът премисли, после се усмихна и залитна, беше пиян. Той потърка ръце и очите му светнаха, когато каза:

— О да, разбира се. Победителят от нашата малка игра, господине, ще се наслади на едно малко сочно сладкишче, което понастоящем живее с мен. Името й е Жанин и тя притежава доста дарби, за да достави удоволствие на един мъж.

Дъглас се съгласи. Безразличието му беше забележително.