Никол

Глава първа

През този юни на 1794 г. розите цъфтяха в цялото си великолепие, а моравите грееха с онази тучна зеленина, която може да се види само в Англия. Малката къща в графство Съсекс бе двуетажна, квадратна — една от многото такива къщи, оградени с ниска желязна ограда. Някога тя бе част от един по-голям комплекс от сгради, с постройки за семейството на градинаря или на лесничея. Но онова голямо имение бе раздробено и разпродадено отдавна, за да могат собствениците, семейство Мейлисън, да изплатят дълговете си. Всичко, което бе останало от тази някога голяма фамилия, бе малката позапусната къща, Джейкъб Мейлисън и дъщеря му Бианка.

Джейкъб Мейлисън, набит и снажен мъж, седеше в този юнски ден пред празната камина в салона на партера — с разкопчана жилетка, която иначе се опъваше до скъсване върху добре оформеното му шкембенце, жакетът бе хвърлен небрежно на един от столовете. Масивните му крака бяха обути в черни сукнени панталони, които стигаха малко над коленете и бяха пристегнати там с месингови катарами. Прасците му изпъваха памучните чорапи, стъпалата му заплашваха да прелеят над тънката кожа на черните му пантофи. Един едър, сънлив ирландски сетер се бе притиснал към страничната облегалка на старото кресло и Джейкъб чешеше разсеяно ушите му.

Постепенно бе свикнал със спокойния провинциален живот. Всъщност животът в една по-малка къща с неколцина слуги и по-малка отговорност му беше по-приятен. Господарската къща, в която бе живял като дете с родителите си, той смяташе за истинско разсипничество — и на време, и на сили, и на пространство. Какво толкова, има си сега своите кучета, прилична пържола на обяд, достатъчно доходи, за да поддържа конюшните си — това напълно го задоволяваше.

Но не и неговата дъщеря Бианка.

Бианка стоеше пред голямото огледало в спалнята си на първия етаж, заета да приглажда и реди муселинената рокля върху едрото си тяло. Всеки път, когато се погледнеше в огледалото, облечена по тази проклета френска мода, направо побесняваше от яд. Френските селяни се бяха надигнали против аристокрацията и сега, когато тези изтънчени глупаци французите вече не бяха господари на селяните си, като че целият свят трябваше да търпи последиците. Всички бяха обърнали очи към Франция, изплашени да не ги сполети нейната съдба. В същата тази загубена Франция всеки се напъваше да се облича така, сякаш е от простия народ — никой не смееше и да мисли за атлази и коприни. Новата мода се наложи с муселините си, рипса, батистата и перкала.

Бианка разглеждаше внимателно образа си в огледалото. Тя специално не изглеждаше зле в новите прости дрехи, но какво ли ще правят жените, които не са така добре сложени? Роклята бе дълбоко изрязана отпред, за да се види цепката между едрите й гърди. Бледосиният индийски газ върху муселина бе пристегнат с широка лента от син атлаз точно под бюста, откъдето вече роклята се спускаше в права линия до пода чак, като завършваше по подгъва с лента от реснички. Тъмнорусите коси на девойката бяха сресани назад и прихванати с панделка, едрите масури се спускаха почти до голите й рамене. Лицето на Бианка беше кръгло, очите й бледосини, досущ като цвета на роклята, засенчени със светли ресници. Малката й уста приличаше на розова пъпка, а засмееше ли се, на лявата й буза се образуваше дълбока трапчинка.

Бианка отиде до тоалетната си масичка, която — както почти всичко в тази стая — бе декорирана с бледорозов тюл. Тя обичаше да е заобиколена с пастелни тонове и цялата бе една такава мека, сочна и романтична.

Върху тоалетната масичка бе сложена голяма бонбониера, вече наполовина празна. Бианка надзърна в нея и сбърчи носле. Откакто започна тази ужасна френска война, вече ги няма и онези чудесни пралини, трябва да се задоволява с второкласен английски шоколад. Тя си взе един пралин, след това още един. Вече бе на четвъртия и точно облизваше нежните си пръстчета, когато в стаята влезе Никол Куртален.

Съмнителният шоколад, простата материя на роклята и присъствието на Никол в къщата й — всичко това бяха все последици от френската революция.

Бианка си взе още един бонбон, като наблюдаваше младата французойка, която крачеше приведена из стаята и мълчаливо разтребваше дрехите, които Бианка бе разхвърляла по пода. За Бианка присъствието на Никол бе доказателство за това колко великодушни са и тя, и всички англичани. Нали когато толкова много французи бяха изгонени от собствената си страна, именно англичаните ги подслониха. Разбира се, в по-голямата си част тези французи можеха да се изхранват и сами. Дори те въведоха нещо съвсем ново за Англия, което се наричаше «ресторант». Но имаше и други французи, хора като Никол, без средства, без родственици, без никаква професия… И тогава именно Англия показа своето благородство, като прие тези бездомници направо от улицата.

Бианка бе отишла в едно от пристанищата на източния бряг, където се очакваше да пристигне кораб с бежанци от Франция. Настроението й съвсем не беше добро. Баща й ден преди това й бе заявил, че средствата му не са достатъчни, за да плаща и на камериерка. Двамата се бяха спречкали жестоко, но точно тогава Бианка се сети за имигрантите. И тя, следвайки примера на познатите си, се отправи към пристанищния град, за да направи нещо за тези клети, бездомни французи, да ощастливи някого със своята щедрост.

Още щом съзря Никол, Бианка разбра, че е намерила онова, което търси. Момичето беше тъничко, с прибрани под сламената шапка тъмни коси, с невероятно големи очи на малкото личице с форма на сърце, засенчени с гъсти тъмни мигли. В тези очи се четеше огромна тъга. Изглеждаше така, сякаш му е абсолютно все едно дали е живо или мъртво. Бианка знаеше, че човек, който изглежда така, ще бъде безкрайно благодарен на своята благодетелка.

Сега, три месеца по-късно, Бианка вече съжаляваше за всичко, което бе направила за Никол. Не че момичето не бе пъргаво и изпълнително, напротив, беше може би прекалено пъргаво. Понякога тези нейни гъвкави движения и лекотата, с която се движеше, караха Бианка да се чувства натежала и тромава.

Тя отново хвърли поглед в огледалото. Що за глупости?! Та тялото й е снажно, представително, величествено дори — нали всички така казват… Все още втренчена в огледалото, тя премести зли очи към Никол и бързо дръпна панделката от косите си.

— Тази фризура не ми харесва! Нищо не можа да направиш тази сутрин! — Облегна се назад в креслото и отново протегна ръка към кутията с пралини.

Никол отиде мълчаливо до тоалетната масичка и започна да разресва тъничката коса на Бианка.

— Още не сте отворила писмото от господин Армстронг?! — Гласът й бе тих, говореше спокойно, без акцент, като грижливо изговаряше всяка дума.

Бианка кимна.

— Зная предварително какво ми пише. Пак пита кога ще ида в Америка и ще се омъжа за него.

Никол разресваше на пръста си един от масурите.

— Струва ми се, че трябва да определите вече датата. Нали все пак искате да се омъжите?

Бианка я погледна в огледалото.

— Нищо не разбираш! Но и не би могло да се очаква от една французойка да разбере гордостта и чувствителността на една англичанка. Клейтън Армстронг е американец. Как бих могла аз, потомка на английски перове, да се омъжа за американец?

Никол стегна здраво корделата около главата на Бианка.

— Не мога да разбера. Нали обявихте вече годежа?

Бианка хвърли празната подложка между двата реда бонбони на земята и си избра най-големия бонбон от долния ред. Умираше за карамел! С претъпкана уста тя започна да обяснява:

— Мъже. Можеш ли да ги разбереш? Но трябва да се омъжа, ако искам да се измъкна от всичко това! — С леко движение на ръката тя посочи стените на малката стая. — Но мъжът, за когото ще се омъжа, няма да има нищо общо с Клейтън. Чувам, че между мъжете в колониите имало истински джентълмени, като господин Джеферсън например. А Клейтън е всичко друго, но не и джентълмен. Знаеш ли, че се намъква в салона както си е с ботушите за езда? А когато му намекнах, че няма да е лошо да си купи чифт копринени чорапи, направо ми се изсмя. Не можел да ходи с копринени панталони и чорапи из памуковите полета… — Бианка потръпна. — Памук! Той е прост фермер, тъп и надут американец.

Никол разресваше последната къдрица.

— Но все пак приехте предложението му.

— Има си хас! Едно момиче никога не получава чак толкова много предложения, че да може да си позволи да откаже. Така стръвта само става по-примамлива. Ако срещна на някое събиране мъж, който не ми харесва, направо заявявам, че съм сгодена. А видя ли мъж, който е подходящ за момиче от моя ранг, просто му разказвам как все се двоумя дали да не разваля годежа си.

Никол остави Бианка и започна да събира книжките от бонбоните, нахвърляни по земята. Знаеше, че от нея не се очаква да има собствено мнение, но не можа да се сдържи:

— Но какво ще стане с господин Армстронг? Не е ли нечестно?

Бианка бъркаше в скрина и вадеше разни шалове — изхвърли три на пода, докато се спря на карирания шотландски шал.

— Американец и честност! Остави ги! Те са просто едни неблагодарници, които обявиха независимост. За мене е направо оскърбление да си мисля, че ще се омъжа за мъж като него. Изглежда ужасно с тези високи ботуши и арогантните си маниери. Мястото му е на коня, а не в една гостна! Как мога да се омъжа за такова недоразумение?! И ми направи предложение, след като се познавахме едва от два дни! Получил писмо, че брат му и снаха му са загинали и в суматохата ми предложи да се омъжа за него. Безчувствен тип! Настояваше веднага да тръгна с него за Америка. Разбира се, аз не можех да се съглася с такава варварщина.

Никол направи всичко възможно Бианка да не види лицето й, докато събираше по земята разхвърляните шалове. Знаеше си, че на лицето й винаги е изписано всичко, каквото мисли. А в очите й като в книга всеки можеше да чете мислите и чувствата й…

Когато преди три месеца дойде в дома на Мейлисънови, бе все още твърде замаяна, за да реагира на безкрайните тиради на Бианка за тия глупави некадърници французите или за тия примитивни неблагодарници американците. Бе изцяло погълната от спомените за кървавия ужас на революцията, от мисълта за родителите си, които отвлякоха пред очите й, за дядо й… Възможно е Бианка и друг път да е говорила така за годеника си, а тя просто да не е чула. Дори е много вероятно да е именно така. Едва през последните няколко седмици Никол постепенно започна да се пробужда от вцепенението си.

Преди две седмици, докато изчакваше в магазина за дрехи Бианка да пробва някаква рокля, Никол срещна собствената си братовчедка. Момичето възнамеряваше да отвори до два месеца малък магазин за дрехи п предложи на Никол и тя да участва с малко пари. За първи път Никол съзря възможност да стане независима и да се отърве от тягостното положение да бъде обект на нечия благотворителност.

Когато напусна Франция, бе зашила в подгъва на роклята си един златен медальон и три смарагда. След разговора с братовчедката си Никол продаде смарагдите — добра цена не й дадоха, английският пазар бе наводнен от всякакви френски бижута, защото гладуващите бежанци често биваха толкова отчаяни, че не се пазареха много-много. Оттогава всяка нощ Никол седеше до зори в таванската си стаичка, шиеше за братовчедка си и се стараеше да спести още малко пари. Сега вече бяха почти достатъчно. Бе скрила парите в сандъка си.

— Не можеш ли да побързаш? — подкани я Бианка нетърпеливо. — Сънуваш с отворени очи. Никак не е чудно, че родината ти воюва срещу самата себе си, ако и другите ти сънародници са заплеснати като тебе…

Никол изпъна гръб, въздъхна и вирна брадичка. «Само още няколко седмици!..» След това ще бъде свободна…

Дори и в своята унесеност Никол бе успяла да забележи нещо твърде странно у Бианка: тя не можеше да понася физическата близост на мъжете. Не допускаше по какъвто и да било повод някой мъж да се допре до нея, стига да можеше да го избегне. Непрекъснато повтаряше, че мъжете са груби, шумни и безчувствени. Никол я бе видяла да се усмихва само на един-единствен мъж — дребничък млад човек с богати дантелени маншети и обсипана със скъпоценни камъни кутия за емфие в ръката. Само в този единствен случай Бианка като че не изпитваше страх от мъжа, дори му позволи да й целуне ръка. И беше дори страшно, че Бианка беше готова да превъзмогне доброволно отвращението си от докосването на един мъж и да се омъжи, само и само да се издигне в обществото. Дали Бианка не знае какво става между женените хора?!

Двете млади жени излязоха от малката къща и тръгнаха по протритата пътека, постлана на стълбището.

Зад къщата се намираха малкият обор и бараката за сечива, които Джейкъб Мейлисън успяваше да поддържа в много по-добро състояние, отколкото къщата. Всеки следобед в един и половина Бианка и Нпкол се разхождаха из парка в елегантно ландо. Било е време, когато целият парк е принадлежал на семейство Мейлисън, но сега вече той бе собственост на хора, които Бианка наричаше парвенюта и простаци. Тя никога не се сети да попита дори, дали може да минава през тези чужди гори, но досега никой не бе направил опит да й поиска обяснение. Поне по това време на деня тя можеше да си представя, че е господарката на голямото имение, каквато е била навремето баба й.

Баща й не даде и дума да се издума да назначи кочияш, а тъй като Бианка за нищо на света не би приела да седи редом с някакво вонящо на обор конярче, нито пък можеше да управлява сама ландото, имаше един-единствен изход, Никол да кара екипажа. Тя явно нямаше страх от коне.

Никол много обичаше да излиза с колата. Понякога, след като бе шила с часове слизаше рано сутринта, преди Бианка да се е събудила, в конюшнята и галеше прекрасния червеникав Валах. Преди революцията да разруши дома им и да съсипе живота на тяхното семейство, тя често яздеше с часове преди закуска. И сега тези утринни часове я караха да позабрави смъртта и пожарищата, които все още бяха пред очите й.

През юни паркът бе приказно красив. Дърветата образуваха зелени сводове над посипаните с чакъл алеи и листата хвърляха пъстро було от светлина по дрехите им. Бианка стискаше като оръжие слънчобрана си от богато плисиран плат и внимаваше непрекъснато да не я хване слънцето и да повреди хубавата й бяла кожа. Тя хвърли кос поглед към Никол и изсумтя презрително: тази глупачка бе хвърлила сламената си шапка на седалката и вятърът развяваше лъскавата й черна коса. Очите й блестяха, а ръцете, които държаха здраво юздите, бяха тънички и изящни. Бианка погледна веднага собствените си ръце. Бяха бели и пухкави, точно каквито трябва да бъдат едни женски ръце.

— Никол! — не се стърпя най-сетне тя. — Не можеш ли да се държиш поне веднъж като дама? Или поне да помислиш, че аз съм дама? Не стига че хората трябва да ме виждат с една полуразголена жена, ами ме принуждаваш и да се мятам из ландото…

Никол придърпа тънкия памучен шал върху голите си ръце, но не си сложи шапката. Послушно цъкна с език и конят позабави ход.

«Ох, само още малко търпение и Бианка вече няма да ме командва!»

Изведнъж покоят на слънчевия следобед бе нарушен от появата на четирима конници. Конете бяха едри, с дебели крака, по-подходящи да теглят кола, отколкото да бъдат яздени. Обикновено двете никога не срещаха хора в парка, най-малко пък мъже, които явно не бяха джентълмени. Дрехите им бяха окъсани и мръсни, единият от мъжете носеше памучна риза с дълга ръкави на широки червени и бели ивици.

Миналата година Никол бе живяла в непрекъснат страх. Когато пияната тълпа нападна замъка на родителите й, тя и дядо й успяха да се скрият и един сандък за дрехи и сетне избягаха под защитата на гъстите вълма черен дим от пожара. И сега тя реагира незабавно. Просто почувства, че тези мъже представляват заплаха. Тя плесна с камшик Валах и той подскочи напред. Бианка се търколи върху тапицираната с конски косъм облегалка и изписка, а след това се нахвърли върху Никол:

— Какво правиш? Не можеш да се отнасяш с мене така!

Никол изобщо не й обърна внимание, само хвърли поглед през рамо назад към четиримата мъже, които точно бяха стигнали до мястото, където само преди малко се намираше тяхното ландо. Бяха в средата на парка, далеч от всякакви жилищни сгради, никой не би могъл да ги чуе, ако викат за помощ…

Бианка, която се бе вкопчила с две ръце в дръжката на слънчобрана си, едва успя да се извърне назад, за да разбере какво толкова е видяла Никол. Но четиримата ездачи изобщо не я стреснаха. Първата й мисъл бе как е възможно такава паплач да се осмели да навлезе в парка на един джентълмен. Един от мъжете размаха ръка, даде знак на другарите си да го последват и се спусна след екипажа. Мъжете стояха някак отпуснато на конете, прегърбени и изкривени и се тръскаха, като че бяха чували с картофи.

Чак сега, като видя лицето на Никол, Бианка се изплаши. Разбра, че мъжете ги преследват.

— Направи нещо! Не можеш ли да караш по-бързо?! — извика тя, стиснала с две ръце облегалката. Но ландото съвсем не бе подходящо за по-голяма скорост.

Мъжете, които не можеха да ускорят много хода на тежките си коне, разбраха, че момичетата ще им избягат. Този с раираната риза измъкна пистолет от широкия си пояс и стреля над главите им — точно покрай дясното ухо на Валах. Жребецът се вдигна вертикално на задните си крака, колата се удари в него и спря толкова рязко, че Никол почти легна назад, за да задържи юздите. Бианка изписка и пропълзя в ъгъла на седалката, скрила очи с ръце, докато Никол се изправи, широко разкрачена, сграбчила юздите, в напразен опит да балансира.

— Кротко, Валах! — каза тя със спокоен глас на коня, който въртеше очи и целият трепереше. Тя завърза юздите на предната преграда на капрата, скочи и отиде до коня. Прегърна с две ръце шията му и опря страна до ноздрите му, шепнейки тихичко нещо на френски.

— Я гледай, боцмане! Тая не я е страх от проклетия жребец! Никол погледна към четиримата мъже, които наобиколиха ландото.

— Няма що, признава ви се, малка госпожичке! Разбирате явно от коне! — каза дрезгаво един от мъжете. — Не съм виждал такова нещо!

— Като я гледаш каква е тъничка! Тъкмо за нас…

— Не бързай много-много! — сопна се мъжът с раираната риза, явно той им беше главатарят. — Откъде да знаем тя ли е? Дай да видим другата! — Той кимна към Бианка, която все още седеше свита в ъгъла на ландото и се чудеше как да се мушне между възглавниците. Лицето й бе побеляло от ужас.

Никол стоеше спокойно всред мъжете, хванала с две ръце муцуната на коня. За нея това бе просто продължение на ужасите, преживени във Франция. Но знаеше отлично, че трябва да запази присъствие на духа, ако иска да избегне дадена опасност.

— Тая е! — каза един от мъжете и посочи към Никол. — Аз една дама мога да я позная само като я зърна.

— Коя от вас двете е Бианка Мейлисън? — попита мъжът с раираната риза. Имаше мощна долна челюст, покрита с небръсната от дни четина.

«Значи отвличане» — помисли си Никол. Сега те трябва да доказват на тези хора, че бащата на Бианка съвсем не е толкова богат, че да може да плати откуп.

— Тя! — каза Бианка, изправи се на седалката и посочи с пълничката си ръка към Никол. — Тя е проклетата господарка. Аз само работя при нея.

— Аз какво ви казах? — обади се един от четиримата. — Тая не говори като дама. Знаех си аз коя е госпожичката.

Никол стоеше смаяна, изпънала гръб, с вирната брадичка, без да може да свали очи от Бианка, в чийто поглед проблесна триумф. Сега не беше време нито да каже, нито да направи нещо. Тези мъже така и така ще я отвлекат. Разберат ли обаче, че тя е само бедна френска имигрантка, ще й върнат свободата, за нея не биха могли да се надяват на никакъв откуп.

— Ето я значи малката госпожица — намеси се друг. — Сега тръгваш с нас. И дано имаш достатъчно мозък, че да не ни създаваш ядове.

Никол само поклати глава.

Мъжът й протегна ръка, тя я хвана, пъхна крак в стремето и се метна на седлото пред него, като спусна крака странично на коня.

— Не изглежда зле, а? — ухили се мъжът, пред когото седна. — Не е чудно, че се е затъжил чак толкова за нея. Една дама ще я познаеш по това как се движи. — Той се засмя самодоволно, преметнал косматата ръка през талията й, докато с другата освободи, с не много ловки движения, коня от ландото.

Бианка остана да седи няколко минути неподвижно в колата, вперила ужасени очи след мъжете. Беше доволна, разбира се, че така бързо се отърва от тях. Но, от друга страна, пък бе бясна, как тези простаци не разбраха, че тя е господарката…

Когато в парка отново настъпи покой, тя започна да се озърта. Сам самичка в тази разпрегната кола! Нито може да впрегне, нито можеше да кара. Как ще се прибере вкъщи?! Отговорът бе само един: трябваше да върви пеша.

Острият чакъл се врязваше в краката й през тъничките подметки, тя вървеше, подскачаше от болка и проклинаше Никол. Когато се добра най-сетне до къщата бе толкова ядосана, че направо забрави за отвличането. Чак по-късно, докато поглъщаха доволно разкошната вечеря, тя разказа на баща си за нападението.

Джейкъб Мейлисън, който винаги след ядене ставаше сънлив, реши, че онези сигурно ще пуснат момичето, но той все пак още утре трябва да поговори с властите.

Бианка се отправи към спалнята си, държейки се с две ръце за перилата, явно притеснена от мисълта къде да търси сега пак нова прислужничка. Такава неблагодарница, тази Никол…

Целият долен етаж на странноприемницата представляваше едно-единствено дълго помещение с каменни зидове, винаги хладно и полутъмно. Няколко дълги маси от дебели дъски изпълваха помещението. Четиримата похитители бяха насядали на дървената пейка край една от масите. Пред тях бяха сложени паници от дебела печена глина, пълни с парчета говеждо, и големи глинени чаши със студена бира. Мъжете седяха на пейките като на тръни. Цял ден клатушкане па гърба на конете бе за тях ново и твърде неприятно преживяване и сега си плащаха с разранени задници.

— Не й вярвам, мене ако питате — заяви единият от мъжете. — Дяволски кротка е! Нищо че гледа като божа кравичка с тия големи очи, казвам ви, крои нещо. Крои нещо, и то такова, че ще берем ядове!

Тримата му другари го гледаха с намръщени чела, в напразно усилие да измислят нещо.

— А го знаете какъв е — продължи другарят им. — Не искам да рискувам, да вземе да ни избяга. Ще му я доставим в Америка, както е наредил, само да не вземем да направим някоя грешка…

Мъжът с раираната риза отпи голяма глътка бира и избърса уста е опакото на ръката си:

— Джо има право. Видиш ли жена, дето знае да се оправя с конете, да знаеш, че като нищо ще направи опит да ти избяга. Кой е доброволец да я пази нощеска?

Другарите му нещо се разпъшкаха — нали всичко ги боли, мускулна треска… Най-добре щеше да е да я вържат, но точно за това бяха получили най-строги указания — косъм да не падне от главата й.

— Джо, нали помниш, когато докторът ти заши дупката в ребрата? Джо кимна, недоумяващ.

— Нали помниш онова бялото, дето ти даде, за да спиш? Не може ли да се намери малко от тази дяволия?

Джо изгледа останалите посетители в кръчмата. Имаше ги всякакви — от скитници до заможни търговци, та дори и един изискано облечен джентълмен, седнал по-настрани в ъгъла. При такава пъстра смесица човек всичко може да намери.

— Мисля, че ще стане — каза той.

Никол седеше тихо на крайчеца на леглото в мръсната малка стая на горния етаж. Вече постоя на прозореца и откри водосточната тръба по стената, видя и покрива на някаква пристройка под прозореца. По-късно, като се стъмни и всичко навън утихне, ще направи опит да се измъкне…

Дали не беше време да разкрие вече на тези мъже коя е всъщност? Не, щеше да е прибързано, не се бяха отдалечили на повече от няколко часа път от къщата на Бианка… Как ли се е прибрала Бианка? Колко ли часа са й били нужни, за да стигне пеша чак до вкъщи? А ще трябва и малко време, докато господин Мейлисън се обади на управителя на графството, за да започнат да я търсят… Да, тази нощ ще се опита да избяга и ако не успее, утре ще им обясни, че са сгрешили. Тогава вече те няма какво да правят и ще я пуснат. Дано само не побеснеят от яд…

Вратата се отвори и тя вдигна очи към мъжищата, които изпълниха цялата стаичка.

— Носим ти нещо за пиене. Шоколад от Южна Америка. Един от нашите беше там, той го донесе.

«Моряци!» — помисли си тя, докато поемаше канчето. Как не се сети веднага! Затова изглеждаха толкова тромави на конете, а и дрехите им миришеха някак особено…

Пийна малко от шоколада и почувства, че се отпуска. Топлината на гъстата напитка се разля по цялото й тяло и тя чак сега почувства колко е уморена. Продължаваше да мисли за своя план за бягство, но мислите й се изплъзваха и чезнеха. Тя погледна мъжете, приведени над нея — взираха се някак уплашено в лицето й, като някакви огромни брадати бавачки. Никол се усмихна и се отпусна в люлката на съня.

През следващите двадесет и четири часа тя остана в безсъзнание. По-късно можеше да си спомни само, че я носеха някъде като бебе. Някой се суетеше около нея, тя му се усмихваше и казваше, че е добре… Но думите така и не излизаха от устата й. Непрекъснато сънуваше. Ту беше в замъка на родителите си, ту се люлееше на плетената люлка под върбата в градината, ту пък беше отново с дядо си в къщата на Мюлерови… Ей така си лежеше и сега, сънливо отпусната на въжената люлка в края на този зноен щастлив ден…

Когато най-сетне отвори очи, уж все още беше на люлката, но вместо надвисналите клони на върбата видя редица тежки греди над главата си. «Някой е построил навес над люлката, за какво ли…»

— О, събудихте се! Казах им, че са прекалили с опиума!.. Цяло чудо е, че изобщо се събудихте. Иди та вярвай на мъжете! Винаги всичко объркват. Ето сега, донесла съм ви кафе. Чудесно кафе, точно за нас!

Никол обърна глава и видя жената, която подпъхна широката си длан под гърба й и я вдигна, като че Никол беше някаква кукла. Не беше в никаква градина, а в една гола малка стая. Сигурно от дрогата все още имаше чувството, че се люлее. Ето защо бе сънувала, че е на въжената люлка…

— Къде сме? Вие коя сте? — успя да промълви тя чак когато почувства въздействието на силното горещо кафе.

— Още сте като замаяна, нали? Аз съм Джени. Господин Армстронг ме нае да се грижа за вас.

Никол я погледна сепнато. Името Армстронг й говореше нещо, но не можеше да си спомни какво. Когато кафето поразсея мъглата пред очите й, тя видя как изглежда тази Джени — висока, кокалеста жена, с широко лице и бузки, които навярно никога няма да загубят руменината си. Напомняше й една нейна бавачка когато беше съвсем мъничка. Джени излъчваше упование и някакво благоразположение, което даде на Никол чувство за сигурност и спокойствие.

— Кой е господин Армстронг?

Джени взе празната чаша и я напълни отново с кафе от канчето, което се топлеше на мангала с разгорени дървени въглища.

— Тези мъжища наистина са прекалили с приспивателното! Господин Армстронг. Клейтън Армстронг! Не го ли помните? Човекът, за когото ще се жените.

Никол попремигна, отпи от кафето. Сега вече наистина започваше да си спомня.

— Боя се, че е станало недоразумение. Аз не съм Бианка Мейлисън и не съм сгодена за господин Армстронг.

— Вие не сте… — започна Джени и бързо приседна на леглото. — Захарче, мисля, че ще е най-добре да ми разкажете тази история!..

Никол привърши разказа си и се усмихна:

— Както виждате, мъжете ще ме пуснат, щом разберат цялата истина.

Джени мълчеше.

— Мислите ли, че няма да ме пуснат?

— Вижте сега, има някои неща, дето не ги знаете — каза бавно Джени. — Както например това, че вече от дванадесет часа сме в морето, на път за Америка.