Никол

Девета глава

Клей се потеше и пъшкаше около огромния дънер. Точно успя най-сетне да прекара веригата през коренищата, когато забеляза самотния ездач, който препускаше към него. По-малко от час и слънцето ще залезе. Започнал бе работа призори, чувстваше се уморен, цялото тяло го болеше — не беше само от днеска, цяла седмица вече се изтрепваше от работа.

Той закачи здраво веригата към вратата, в която бе запрегнат огромния черен жребец. Копитата на коня се забиваха дълбоко в почвата, разхвърчаха се големи късове земя и чимове. Конят продължаваше да тегли, приклекнал от тежестта. Най-сетне пънът се разкърти и бавно поддаде.

Клей взе брадвата да изсече тънките коренища, които все още крепяха като въжета пъна, след това подвикна на коня да тегли още малко. Въздъхна с облекчение, откачи веригата и натири животното към отсрещния слог.

— Отлична работа! — обади се самотният ездач. — Истинско представление, все едно че си на театър във Филаделфия! Само дето краката на танцьорките там са по-хубави от твоите.

Клейтън вдигна очи ухилен:

— Уесли! Къде се губиш? Не съм те виждал цяла вечност. Какво става с тютюна ви?

Уес Станфорд слезе от седлото и се протегна. Беше по-нисък от Клей, но цялото му тяло излъчваше сила — и от широките плоски гърди, и от мускулестите бедра. Имаше гъста кестенява коса и тъмни очи, вечно засмени. Той само сви рамене:

— Нали го знаеш Травис! Мисли си, че целият свят се върти само около него. И си викам, нека пък да го оставя малко сам, та да видим как ще се оправи с беритбата.

— Да не сте се счепкали пак нещо?

Уесли се ухили:

— Травис е в състояние да започне да обяснява и на дявола как да си подреди пъкъла!

— Но да знаеш, че дяволът като нищо ще го послуша!

Двамата мъже се разсмяха. Дългогодишните съседи вече се бяха сприятелили. Сближиха се, защото и двамата бяха по-малките момчета в семейството. Клейтън винаги бе стоял в сянката на Джеймс, докато Уесли постоянно трябваше да се бори с Травис: не беше лесно да имаш такъв брат.

— Какво се пънеш сам с тия корени? Да не си го закъсал с хората си?

— Нещо много по-лошо — отвърна Клей, извади кърпа и избърса плувналото си в пот лице. — Закъсах го с жените.

— Охо! — засмя се Уес. — Тия проблеми най ги обичам. Хайде, разказвай! Донесъл съм нещо за пиене и имаме цяла нощ време.

Клейтън седна на земята, опрял гръб на едно дърво. Пое от Уес стомната с ръжена ракия и покани приятеля си да седне до него.

— Само като си помисля какво ми дойде до главата, не ми е ясно как издържам.

— Като имам предвид, че през онова сухо лято ти изгоряха три сайванта с тютюн и измряха кажи-речи половината ти говеда, това сега трябва да е къде-къде по-страшно — погледна го изучаващо Уесли.

— Онова нищо не беше. Тогава поне можех да си спя нощем.

— Господи! Я най-напред пийни една яка глътка н казвай къде те стяга чепикът.

Но Уес реши, че не било чак толкова лошо това, дето решил да отвлече Бианка и да я обвърже завинаги е моряшко венчило.

— И какво стана като пристигна?

— Тя изобщо не пристигна. По-право, не пристигна тогава с Джени и пощенския кораб.

— Ама нали каза, че си платил на капитана за бракосъчетанието’?

— Платих му. И той наистина си е свършил работата, но не с Бианка. Похитителите отвлекли друга жена…

Уес зяпна. Трябваше му малко време да се окопити.

— Искаш да кажеш, че отиваш да посрещнеш булката си и откриваш, че са те оженили за някаква, дето изобщо не си й виждал очите?

Клейтън кимна отчаяно и Уесли, все още опулен от изненада, надигна стомната.

— Откъде са я намерили тая вещица?

Клейтън поклати отрицателно глава, отпусна се назад, вперил очи в небето.

— Не, нежничка една. Французойка. С черна коса… И една уста — самото изкушение… Като я погледнеш, да се изпотиш и под ноктите; Само като прекоси стаята…

— Попреувеличаваш май, стига да не е някоя глупачка, искам да кажа.

— Нито едното, нито другото. Образована, интелигентна. Близнаците пощуряха по нея. Няма човек в плантацията, който да не я обожава.

Уесли пийна още една глътка.

— Е, и какво му е тогава на проблема? Така я описваш, че да не повярва човек. Какво й е дефектното?

— Чакай, чакай, не съм свършил още. — Клейтън потърси отново подкрепа в стомната с ракия. — Като разбрах, че са ме оженили за чужда жена, взех че писах на Бианка в Англия и й обясних всичко…

— Бианка е жената, за която фактически искаше да се жениш, така ли? Тя как го прие? Не ми се вярва да се е зарадвала много, че си се оженил за друга.

— Дълго време не се обади никаква, изкарахме доста време с Никол, която фактически ми е съпруга…

— Ама още не ти е жена, нали разбираш какво имам предвид?

— Точно така. Разбрахме се да анулираме брака, но е нужен свидетел, че е била накарана насила да се венчае. А единственият ни свидетел сега е с кораб на път за Англия.

— Ау-у! Излиза, че си бил принуден да правиш компания на една сладка, очарователна жена. Горкичкият! Животът ти трябва да е бил истински ад!

Клейтън не обърна внимание на подигравателната забележка на приятеля си.

— Постепенно започнах да разбирам какво бижу е Никол и реших да съм наясно с нея. Казах й, че ако Бианка реши, след като получи писмото ми, че не желае да има нищо общо с мене, ще си остана женен за Никол. Все пак Бианка имаше по-големи права, не е ли така?

— Да, мисля, че така е редно.

— И аз. Но Никол беше на друго мнение. Направи ми сцена. Не желаела да бъде утешителна награда… Да не ти казвам какво не наговори още. Излезе, че не била щастлива с мене. А през онази нощ… — Клейтън млъкна.

— Давай, давай! Това е най-хубавата история, която съм чувал!

— Тя спеше в стаята на Бет, а аз бях в Джеймсовата сгая. Чух я да крещи и веднага отидох при нея. Нещо я беше изплашило до смърт. Гледах да я успокоя. Налях й малко вино и я накарах да ми разкаже…

— Клейтън скри очи с ръка. — Прекарала е ужасни дни. Революцията. Родителите й загинали на гилотината, а тълпата изпепелила дома им. След това възстаналата паплач убила дядо й, пред прозореца и разнасяли главата му набодена на копие…

Уесли смръщи лице.

— Та какво след онази нощ?

«Важното е не какво стана след онази нощ — помисли си Клей. — Съществено е онова, което се случи през нея…»

Защото оттогава не намираше покой, стъмнеше ли се, тя отново бе в ръцете му, галеше я и я любеше, ден след ден, нощ след нощ…

— На следващия ден тя ме напусна — добави Клейтън глухо. Всъщност не ме напусна, а се изнесе на отвъдния бряг в старата мелница. Започна да работи и да не повярваш колко добре се справя.

— И сега ти искаш да си я върнеш обратно, това ли е? — Сега вече и Уес се замисли. — Но ти каза, че си го закъсал с жените, а не е една жена. Има ли и още нещо?

— Нещото е това, че Бианка пристигна в плантацията.

— Какво говориш?! А тя какво представлява?

Клей се затрудни с отговора. Бианка бе вече две седмици в дома му, но знаеше и сега за нея толкова, колкото при пристигането й. Тя или още спеше, когато той излизаше на работа сутрин, или вече спеше, когато се прибираше от работа. Веднъж Андрес му обърна внимание, че харчела много пари, но Клей бе отпъдил това оплакване само с едно махване с ръка. Все може да си позволи да купи няколко дрешки на жената, за която ще се ожени.

— Не мога да кажа какво представлява като жена. На времето в Англия се влюбих от пръв поглед в нея и смятам, че нищо не се е променило. Красива е, мила… Цялата свежест и доброта…

— Уж не знаеш какво представлява, а ми разказа сума ти работи за нея. Чакай сега! Нека да си изясня положението! Женен си за една чаровница, а едновременно с това си сгоден и влюбен в една не по-малко очарователна жена…

— Нещо такова — усмихна се смутено Клейтън. — Като те слушам сега, излиза, че съм в завидно положение.

— Виждал съм и по-тежки ситуации. Например положението на един самотен ерген като мене.

Клейтън изпръхтя. Трудно би могъл човек да си представи по-малко самотен ерген от Уесли, вечно заобиколен от рояк жени.

— Чуй сега какво бих направил аз на твое място — засмя се Уес и плесна Клейтън по коляното. — Запознаваш ме е тези две дамички и аз те отървавам от едната. А можеш, примерно, да си запазиш онази, която аз ти оставя, така че изобщо няма да се мъчиш да избираш. — Уесли явно виждаше само смешната страна на нещата, но Клей си остана сериозен и приятелят му изостави шеговития тон. — Хайде, Клей, съгласи се, че това ще е най-доброто решение.

— Зная ли — каза Клей. — Нещо напоследък съвсем се обърках и не мога да реша.

Уес се изправи и поразкърши.

— Тази Никол още ли е в мелницата? Смяташ ли, че ще е удобно да ида да я видя?

Клейтън присви очи.

— Сигурно. Тя живее там с Джени. Убеден съм, че ще те посрещне любезно. Вратата й е широко отворена за всеки гост.

Уесли изгледа приятеля си, обеща да намине по-късно на вечеря и да опита кулинарните чудесии на Маги, метна се на коня и тръгна Надолу към реката. Пусна коня да върви спокойно, искаше му се да поразмисли.

Какво му става на Клейтън? Като че бе разговарял с непознат човек. От деца бяха неразделни. Дойде холерата и отнесе родителите на Клей и бащата на Уесли. Майка му след това бързо си отиде от мъка. Общата трагедия сближи четирите момчета — Джеймс, Клей, Травис и Уесли още повече. Понякога не се виждаха със седмици, всеки погълнат от работата си из плантацията, но останеше ли им малко време, бързаха да наобиколят приятелите си.

Уесли се усмихна при спомена за една забава в Ейръндел хол, трябва да са били по на шестнадесет години с Клей… Бяха се хванали на бас, че всеки един от тях ще успее да завлече една от сладичките близначки на Кантънови из шубраците… Дори не беше трудно, ама изведнъж изникна Травис, спипа момчетата за яките и ги метна без всякакво усилие в шадравана…

Какво ли стана с близначките Кантънови?

Клей, какъвто го знаеше от по-рано, би се смял на новоизникналата ситуация с двете жени в дома му. Направо би грабнал онази, които му харесва и я би отнесъл в спалнята си. Да, Уесли познаваше мъжа, който бе организирал цяло отвличане на една английска дама. Но този човек днеска, дето едва не се боеше да се прибере в собствената си къща, му беше абсолютно непознат.

Уес слезе от коня под едно дърво до реката и го разседла. Него ако го питаха, има нещо гнило в цялата тази работа с французойката. Клей бе споменал, че работела при Бианка като прислужница. Сигурно се е наместила да я отвлекат вместо Бианка, за да докопа този богат американец. Няма начин да не изнудва сега Клей, кой знае какво прави само и само да запази мястото си на негова съпруга… Ето, че бе успяла да му отмъкне мелницата, а знае ли и колко други работи…

А Бианка? Уесли изпитваше огромно съжаление към това момиче. Да пристигнеш в Америка и да завариш собствения си годеник с чужда жена до него…

Уесли върза коня си на дървото, скочи в лодката и загреба към отсрещния бряг. В мелницата се чувстваше като у дома си, колко обичаше да се крие тук в ония години… Той се усмихна, като зърна близнаците, клекнали до брега, вперили любопитни очи в една огромна жаба.

— Хей, какво правите вие двамката? — подвикна той заплашително.

Децата подскочиха едновременно, озърнаха се и се засмяха нагоре към него, като го познаха.

— Чичо Уес! — зацвърчаха те и се закатериха нагоре по склона, за да се гушнат в разперените му за прегръдка ръце.

Уес прихвана и двамата около кръста и ги завъртя в кръг, докато те се кискаха доволно.

— Хей, мъчно ли ви беше за мене?

— О, да — отвърна Манди засмяна. — Чичо Клей никакъв не се мярка. Но Никол е тук.

— О, Никол? — запита Уес. — Вие май сте я харесали, така ли?

— Много е сладичка — отвърна Алекс важно. — Беше женена за чичо Клей, но не съм сигурен дали все още му е жена.

— Разбира се, че още са женени — обади се наставнически Манди. — Тя ще си остане завинаги омъжена за чичо Клей.

Уес пусна децата на земята.

— Тя вкъщи ли е?

— Мисля, че да. Но понякога е и в мелницата.

Уес ги погали по главичките.

— Ето какво. Ние с вас ще се видим по-късно. Може заедно да се върнем с лодката, та да покараме. Уговорил съм се с чичо ви Клей да вечеряме заедно.

Близнаците се дръпнаха от него, като че ги беше парнал с коприва.

— Ние предпочитаме да останем тук — заяви важно Алекс. — Не е наложително да се връщаме с тебе у дома.

Преди да успее да ги попита още нещо, децата хукнаха към покрайнината на гората. Уес се запъти по стръмната пътека към къщата. Джени бе сама в приземния етаж, вглъбена в своя чекрък. Уес отвори тихичко вратата, приближи се на пръсти зад нея и я млясна шумно по врата.

Джени нито трепна, нито изрази някаква изненада.

— Радвам се да те видя, Уес — каза тя спокойно. — Какво щастие, че не си се пръкнал на този свят червенокож. Дори и по време на торнадо не би могъл да се промъкнеш някъде безшумно. Чух те още като разговаряше навън с близнаците. — Джени стана и го притисна към себе си.

Уесли я обхвана е ръце и я повдигна от пода.

— Май скоро, не си пазила диета за отслабване — каза той засмян.

— Аз не, но ти! Станал си кожа и кости. Сядай, ще ти приготвя нещо за хапване.

— Едно залъче само, канен съм на вечеря при Клей.

— Точно затова! — Джени напълни една паница с грах и шунка, приготви и огромна порция студено месо от раци и бутна към Уес купичка с разтопено масло. — Да, точно затова ще е най-добре да се наядеш тука. Маги е обявила война и кухнята й вече не е онова, което знаеш.

— Предполагам, че това има нещо общо с жените на Клей? — отвърна Уесли с пълна уста. Той хитро се усмихна на изумения поглед на Джени. — Срещнах Клей преди да мина реката, та ми разказа цялата история.

— Клей изобщо не знае цялата история. Май е напълно глух и сляп.

— Това пък какво значи? Лично на мене работата ми изглежда съвсем проста. От Клей се иска само да анулира брака си с тази Никол и ще е свободен да си се ожени за Бианка, жената, която обича. И всичко ще си тръгне по мед и масло.

Джени така се разгневи от тези приказки, че не можа да проговори. Тя стисна войнствено металния черпак, който все още държеше в ръката си и прасна Уес по главата.

— Хей! — рипна Уес и се хвана за косата, където потече вряла супа.

Джени моментално съжали за постъпката си. Съвсем не искаше да го удари. Грабна някаква кърпа, топна я в студена вода и започна да чисти супата от главата на Уес.

Докато Джени се суетеше около него и закриваше с тялото си вратата, в стаята влезе Никол. Джени понечи да се отмести, за да види Никол че имат гост, но после нещо се отказа. Уесли напразно надничаше любопитно иззад задника й.

— Джени — каза Никол — да знаеш къде са близнаците? Бяха тук допреди малко, но сега сякаш в земята потънаха. — Тя свали сламената шапка от главата си и я окачи на дървената закачалка до вратата. — Исках да ги позанимавам малко преди вечеря.

— О, ще си дойдат. А освен това си достатъчно уморена, за да започнеш да ги мъчиш с писане и четене.

Уесли разбра, че Джени нарочно го крие, но все пак му дава възможност да поразгледа Никол. Независимо от онова, което бе мислил за нея, ясно беше едно: не е възможно някога да е била слугиня. Движеше се с такова достойнство и грация, ясно личеше, че това момиче никога не е било зависимо от когото и да било. А и всичко онова, което Клей бе наговорил за хубостта й, беше направо недостатъчно. Уесли изпита непреодолимо желание да посипе рози в краката и, да я помоли коленопреклонно да напусне Клей и да тръгне с него…

— Клей изпрати днеска човек — каза Джени.

Никол замръзна на мястото си, с ръка на перилата на стълбището.

— Клей?

— Какво, не го ли помниш? — попита подигравателно Джени, докато наблюдаваше лицето на Уесли. — Пита дали ще вечеряш довечера с него.

— Не — каза Никол тихо. — Не мога. Въпреки че бих могла да им изпратя нещо за ядене… Маги напоследък нещо не искала да готви.

Джени изпръхтя.

— Не готви, защото не иска да хрантути онази жена. Много добре го знаеш.

Никол се обърна и поиска да каже нещо, но стисна устни. Джени явно бе нещо възбудена. Никол тръгна към нея.

— Здравейте! — каза Уес, отмести ръцете на Джени и се изправи. — Аз съм Уесли Станфорд.

— Господин Станфорд! — каза Никол вежливо и му подаде ръка. Хвърли на Джени сърдит поглед. Защо бе скрила този мъж от нея? — Не бихте ли желали да седнете? Мога ли да ви предложа нещо за пиене?

— Не, благодаря ви. Джени вече се погрижи за мене.

— Извинете, ще ида да потърся близначетата — каза Джени и се измъкна навън, преди някой да каже и дума.

— Вие сте приятел на Джени? — попита Никол, докато пълнеше пръстената чаша с ябълково вино.

— По-скоро приятел на Клей. — Той разглеждаше лицето й. Отново погледът му бе привлечен от устата й, горната устна беше очарователна! — Израснали сме заедно или поне сме прекарали голяма част от младините си заедно.

— Разкажете ми нещо за това — каза тя е големи, жадни очи. — Какъв беше Клейтън като момче?

— Различен от сега — каза Уес, без да сваля очи от нея. «Тя го обича» — реши изведнъж той.

— Мисля, че сегашната ситуация доста го притеснява. — Никол стана и отиде до огнището зад гърба на Уес.

— Зная, че му е неприятно. Предполагам, че ви е разказал какво се случи… — Тя не изчака той да потвърди — Опитвам се всячески да го облекча, затова се преместих. Впрочем не, не е точно така. Може би това беше опит да облекча собственото си положение. Но той ще бъде отново щастлив, щом бракът ни бъде обявен за нищожен и бъде свободен да се ожени за Бианка.

— Бианка. Вие сте работели при нея в Англия, както разбрах.

— В известен смисъл. Много англичани бяха така любезни да ни приемат, след като бяхме принудени да бягаме от родината си.

— Но как се случи да отвлекат вас? Нали са търсели Бианка?

Никол поруменя, като си спомни онази сцена.

— Моля ви, мистър Станфорд, нека да говорим за вас.

Това поруменяване съвсем обърка Уесли. А и какво представляваше тази жена, която бе готова да изпрати нещо за вечеря на човека, когото обича, след като много добре знае, че той ще бъде с друга жена.

По-добре да изчака, да види и Бианка. Рано е да си съставя още мнение.

Един час по-късно Уесли Станфорд напусна неохотно ведрото спокойствие на малката къща, за да се отправи към Ейръндел хол.

Не му се тръгваше, но все пак го измъчваше любопитството час по-скоро да се запознае с другата. Щом Никол е на второ място в списъка на Клей, Бианка трябва да е същински ангел…

— Какво ще кажеш? — пресрещна го Клей още при оградата.

— Ще кажа това, че започвам да си мисля дали да не изпратя и аз няколко мъжища в Англия да ми отвлекат някое момиче. Ако имам късмет и наполовина колкото тебе, ще бъда най-щастливия смъртен.

— Още не си видял Бианка. Тя ни очаква вкъщи и изгаря от нетърпение да се запознае с тебе.

Първият поглед към Бианка бе истински шок за Уесли. Като че ли видя пред себе си Бет, съпругата на Джеймс. Изведнъж се пренесе отново във времето, когато този дом бе изпълнен със смехове и обич. Бет притежаваше истинска дарба да накара всеки да се чувства тук като у дома си. Звучният й смях бликаше от всяко ъгълче. Нямаше бездомник на разстояние мили наоколо, който да не намери на масата й любезно гостоприемство.

Бет беше снажна и силна жена. Енергията й бе просто заразителна. Беше в състояние да работи цяла сутрин като роб из плантацията, да прекара целия следобед с Джеймс и Клей на лов из горите и след това — Уес съдеше за това по щастливото, вечно усмихнато лице на Джеймс — да се люби с него по цяла нощ. Цялата бе една постоянно открита прегръдка за децата, нежност и милувка. Уес имаше чувството, че тя е в състояние с едната ръка да прави бисквити, а с другата да държи прегърнати три деца.

За своя огромна изненада Уес усети, че очите му се навлажниха. Бет стоеше пред него, възкръснала отново.

— Мистър Станфорд — каза Бианка — няма ли да влезете?

Уесли се чувстваше като дръвник, а и съзнаваше, че точно така изглежда. Той премигна на няколко пъти, за да прогони сълзите си, и погледна безпомощно към Клей. Сега вече разбра на какъв огън се пече, горкият.

— Толкова рядко имаме гости — каза Бианка, като поведе двамата мъже към трапезарията. — Клейтън ми е обещал скоро да покани гости. Имам предвид щом тази неприятна ситуация се разчисти и аз стана истинската господарка на плантацията. Заповядайте, сядайте!

Уес стоеше все още като хипнотизиран, тази прилика с Бет го зашемети. Но гласът беше друг, а и движенията… Имаше трапчинка на лявата буза, каквато не бе забелязал у Бет. Той седна срещу домакинята, а Клей седна начело на масата, между тях двамата.

— Как ви харесва нашата страна? Много ли е различна от Англия?

— О, да — каза Бианка, поливайки съсредоточено печеното си със сос. — Америка е много по-примитивна… Нямате градове, нямате магазини, където човек да си пазарува… А и никакво общество. Просто ужас!

Уес задържа сосиерата в ръката си, но не си сипа. С най-нехаен тон младата жена бе обадила страната и нейните хора, но като че изобщо не забеляза своята нетактичност. Беше навела глава над чинията си и опитваше соса.

— Господи! — не можа да се сдържи Уес. — Откога Маги сервира захарен сироп към свинското печено?

Клей само сви безучастно рамене. Цялото му внимание бе насочено към Бианка, която се хранеше.

— Кажете, госпожо Армстронг — започна Уесли и изведнъж млъкна. — Извинете, вие всъщност не сте госпожа Армстронг, все още не.

— Да, все още не — възкликна Бианка и хвърли премрежен поглед към Клей. — Знаете ли, моята прислужница се набута в ръцете на хората, които трябваше да ме доведат при Клейтън. Не зная как е заблудила капитана на кораба, че тя е Бианка Мейлисън и е пипнала собствения ми годеник.

Имаше нещо несимпатично в това момиче, колкото и да въртеше очички. На Уесли му бяха нужни няколко минути да превъзмогне шока от приликата с Бет, но сега вече виждаше, че дори и външно надали имаше място за сравнение. Тази жена бе пухкава и закръглена, докато Бет бе стройна и силна.

— Вашата прислужница, казвате? Не е ли бежанка от френската революция? Мислех, че само аристократите са били принудени да бягат.

Бианка размаха вилицата си в израз на досада.

— Приказки. Измислят си всякакви приказки. Никол разправяше че дядо й бил херцог дьо Левру. Поне нейната братовчедка ми излезе с тия измишльотини.

— Но вие сте по-добре осведомена, така ли?

— Естествено! Беше на работа няколко месеца при мене и би трябвало аз да зная най-добре. Допускам, че във Франция е била готвачка или шивачка. Но моля ви, мистър Станфорд — Бианка се усмихна пленително — трябва ли непременно да говорим за моята прислужница?

— Разбира се, че не — отвърна Уесли с усмивка. — По-добре да поговорим за вас! Рядко имам удоволствието да разговарям с такава чаровна дама. Разкажете ми нещо за себе си, за семейството ви… И… нещо повече за вашите впечатления от Америка!

Уесли слушаше съсредоточено, докато слушаше чуруликането и. Бианка. Не му беше лесно да се преструва, че продължава да яде без апетит. Бианка разказа за родословното си дърво, за дома, който някога е бил притежание на баща й. О, нищо от онова, което вижда в Америка, не могло да се мери е Англия! О, в никакъв случай… И най-вече хората тук, о! Тя заизброява на пръсти греховете на прислугата у Клей, оплака се от това, как тези хора не я зачитат и не й се подчиняват. О, представяте ли си…

Уесли издаваше само някакви звуци на съжаление и съчувствие, докато наблюдаваше слисан количествата храна, които Бианка гневно поглъщаше. От време-навреме той хвърляше скришом погледи към Клей. Приятелят му си седеше пасивно, като че нито чува, нито разбира думите на Бианка. Понякога спираше стъклен поглед на нея, като че изобщо не осъзнава присъствието й.

Вечерята продължи сякаш безкрай. Господи, такава самоувереност и безцеремонност! Това момиче явно изобщо не се съмняваше, че скоро ще бъде съпруга на Клей и господарка на Ейръндел хол. Когато започна да разправя надълго и нашироко как ще бутне източната стена на къщата и ще накара да построят ново, великолепно крило, а не «толкова семпло като всичко останало тук», Уесли най-после не издържа и се обърна най-неочаквано към Клей:

— Близнаците защо живеят на другия бряг?

Клей смръщи чело.

— Никол може да им преподава, затова искат да са там — каза той вяло. — Ще ни придружиш ли в библиотеката, мила?

— О, не, за бога! — каза Бланка със сладичък глас. — Не бих искала да ви се натрапвам! Ако ме извините, бих искала да се оттегля. Денят беше страшно изморителен.

— Разбира се — каза Клей.

Уесли измънка едно «лека нощ», обърна се и напусна трапезарията. В библиотеката той побърза да си налее солидна доза уиски и го гаврътна наведнъж. Точно си наливаше втора чаша, когато се появи и Клей.

— Къде е портретът на Бет? — попита Уесли през стиснати зъби.

— Окачих го в кабинета си — отвърна Клей, докато си наливаше уиски.

— За да ти е постоянно пред очи, така ли? Вкъщи си имаш копие на Бет, а в кабинета портретът й, за да гледаш само нея.

— Не разбирам накъде биеш — каза Клей ядосано.

— Разбираш, разбираш! Говоря за тази суетна натежала госпожица, дето си я довел в къщата си като заместител на Бет, за това говоря!

В очите на Клей светнаха мълнии. Той бе по-едрият от двамата, по-силният, изпеченият. Но Уес бе не по-малко силен. Никога досега не се бяха били един срещу друг.

Съвсем неочаквано Уес заговори спокойно и кротко:

— Слушай, Клей! Не искам да те дразня. Изобщо не желая да се караме. Мисля, че точно сега ти е необходим приятел. Не виждаш ли какво правиш? Тази жена прилича на Бет. Като я зърнах, направо реших, че е Бет. Но разбери, тя само изглежда така. Тя не е Бет. Няма нищо, ама изобщо нищо общо с Бет!

— Съзнавам го — отвърна Клей глухо.

— Така ли? А я гледаш така, като че е богиня. Вслушал ли си се поне веднъж в онова, което говори? Тя е толкова различна от Бет, толкова е далече от нея, че няма накъде повече. Това е една суетна, арогантна лицемерка.

В следващия миг юмрукът на Клей попадна в лицето на Уесли. Уес се олюля към писалището, завъртя се около себе си и рухна в едно от червените кожени кресла. С невиждащ поглед започна да търка челюстта си и усети кръв на езика си. За миг помисли да се хвърли срещу Клей. Може пък няколко удара да върнат ума в главата му? Дали едно яко боксиране няма да отрезви отново добрия стар Клей?!

— Бет е мъртва — прошепна той само. — И тя, и Джеймс са мъртви. И каквото и да правиш, връщане няма.

Клей гледаше приятеля си, потънал в коженото кресло, все още разтриващ брадичката си. Понечи да каже нещо, но устните му не можеха да произнесат нито дума. Трябваше да се кажат много неща, и все пак нямаше да са достатъчни…

Той се обърна и излезе от библиотеката, бързо напусна къщата и се отправи към тютюневите полета… Да поработи… Няколко часа труд ще му помогнат да се успокои. Да отпъди мислите за Бет и за Никол… Не, за Бианка и за Никол.