Никол

Трета глава

Беше вече началото на август 1794 г., когато малкото пощенско корабче влезе в пристанището на вирджинския бряг. Джени и Никол се бяха надвесили над перилата на десния борд и гледаха с копнеж към кея, зад който се тъмнееха гъсти гори. Чувстваха се като затворници, който най-после ще бъдат пуснати на свобода. През последните седмици от пътуването се говореше само за храна — за нещо прясно за ядене. Без да искат, непрекъснато започваха все едно и също: как ще напълнят цяла фруктиера с плодове, как ще има всякакви зеленчуци… И към всичко това масло и сметана! Джени постоянно мислеше за къпини — толкова много неща могат да се направят от тях, а Никол жадуваше за всичко свежо и зелено, което можеш да откъснеш от градината.

Запълваха безкрайните дни на пленничеството си с шиене, изпонашиха едва ли не всичките скъпи платове на рокли — било за Джейн, било за Никол. Сега Никол бе облечена в пола от муселин, цялата с избродирани по нея ситни виолетки и поръбена с виолетова панделка. Същата панделка бе вързана и в косите й. Носеше блуза с къс ръкав и топлите лъчи на залеза галеха голите й ръце.

За какво ли не си говореха двете през тези безконечни часове, докато шиеха и бродираха. На Никол се падна ролята на слушателка, защото тя нямаше желание да разговаря с никого за времето, в което я бяха разделили с родителите й, а още по-малко за ужасната раздяла с дядо й. На Джени тя разказа само за детството си в замъка, но описа замъка така, като че е обикновено имение. Охотно разказа за годината, прекарана с дядо й у мелничаря Мюлер. Джени истински се забавляваше, колко компетентно говори Никол за различните видове брашна и зърнени произведения.

През повечето време говореше Джени. Разказваше за детството си в планинската ферма, само на няколко мили от Ейръндел хол, така се казваше къщата на Клейтън. Била на десет години, когато се родил Клей. Джени разказваше как е носила момченцето на конче. По време на Американската революция Джени била почти на двадесет. Баща й, както и много други фермери във Вирджиния, насадил всичките си ниви с тютюн. И когато затворили английските пазари, фалирал. След това се преместил с Джени във Филаделфия. О, Джени ненавиждала този град. Когато баща й умрял, тя се върнала отново там, където бил нейният истински дом, във Вирджиния.

Заварила там един напълно променен Ейръндел хол. Родителите на Клей били починали от холера няколко години преди това. По-големият брат на Клей, Джеймс, се бил оженил за Елизабет Стрейтън, дъщерята на надзирателя на плантацията Армстронг. И тогава, докато Клей бил още в Англия, Джеймс и Елизабет загинали при злополука.

Момчето, което Джени знаела от едно време, вече не съществувало. На негово място сега тя намерила един амбициозен, непримирим млад мъж, който се изтрепвал от работа. Докато във Вирджиния плантациите фалирали една по една, Ейръндел хол процъфтявал и се разраствал все повече и повече.

— Ето там! — посочи Никол надолу към водата. — Това не е ли нашият капитан?

Човекът, за когото ставаше дума, седеше в малка гребна лодка и един от моряците гребеше с всички сили.

— Изглежда, като че бърза да избяга от кораба…

На няколко ярда от пощенското корабче бе пристигнала огромна фрегата, с по два реда оръдия и на двата борда. По широкия трап сновяха нагоре-надолу мъже, натоварени с тежки пакети и торби. Двете жени видяха как капитанът стигна до брега, преди още пощенският кораб да е навлязъл в плитчината на залива, маневрирайки едва-едва към входа на пристанището. Техният капитан се изкачи бързо към горната палуба на фрегатата.

Разстоянието беше голямо и оттук мъжете по палубата се виждаха съвсем дребни, ала Джени изведнъж извика уверено:

— Това там е Клей!

Никол се взря любопитно в мъжа, с когото капитанът разговаряше, но оттук той не се различаваше от останалите мъже по палубата.

— По какво го познахте?

Джени се закиска. Радваше се, че е най-сетне у дома.

— След като ви запозная с Клей, сама ще разберете по какво човек може да го разпознае. — Тя бързо се врътна и тръгна към каютата.

Никол напрегна очи да види мъжа, който сега бе неин съпруг, като несъзнателно въртеше златната халка на лявата си ръка.

Дори и през зрителната тръба мъжете изглеждаха дребни, но все пак можеше да добие смътна представа за човека, който разговаряше с капитана. Бе стъпил с единия си крак на бала памук, докато другият му крак бе на дъските на палубата. Дори и така, както се бе навел напред, подпрял лакти на свитото си коляно, той изглеждаше по-висок от капитана. Носеше светли, изпънати по крака панталони и черни кожени ботуши, които стигаха до коленете. Широк кожен колан бе препасан през кръста му, а ризата беше бяла, с навити до лактите ръкави. За лицето нищо не можеше да се каже, но Никол видя, че има кестенява коса, дълга, прихваната на врата отзад…

Никол свали тръбата от окото и се обърна към Джени, която пристигна отново задъхана.

— О, недейте! — възкликна Джени, като че Никол щеше да падне. Това изражение вече съм го виждала — фактът, че един мъж е висок и хубав, съвсем не е основание да паднете в неговата власт! Той ще побеснее от яд, като разбере какво е станало и ако вие не сте достатъчно силна, за да му противостоите, ще изкара вас виновна за всичко!

Никол изгледа придружителката си с грейнали очи:

— Но вие изобщо не ми споменахте, че е толкова хубав! — каза тя закачливо.

— Да, ама не съм казала и че е грозен. А сега искам от вас да се приберете в каютата си и да чакате там, защото, както го познавам, Клей ще бъде тук само след няколко минутки. Искам аз първо да говоря с него и да разбера какви му ги е наговорил този мошеник капитанът. Хайде, бързо долу!

Никол послушно се прибра в малката тъмна каюта. Изпитваше дори тъга, че се разделя с всичко това. През последните четиридесет дни тя и Джени бяха прекарали тук приятни часове.

Очите й точно посвикнаха с полумрака, когато вратата на каютата се отвори със замах. Един мъж, който явно не можеше да е друг освен Клейтън Армстронг, се втурна вътре. Широките му рамене изпълниха пространството и Никол изведнъж си помисли, че двамата като че ли се намират в някакъв шкаф.

Клейтън изобщо не се поспря, за да свикнат очите му с полумрака. Видя само очертанията на своята съпруга. Протегна дългата си ръка и тя се намери притисната до гърдите му.

Никол понечи да протестира, но устата му покри нейната. Дъхът му миришеше приятно, устните му бяха силни и жадни. Все пак тя успя да направи плах опит да го отблъсне. Ръцете му я стиснаха още по-здраво и той я повдигна към себе си така, че палците на краката й едва докосваха пода. Гърдите й бяха плътно притиснати о неговите. Тя почувства как сърцето й лудо заблъска по цялото й тяло.

Само веднъж в живота й я бяха целували по такъв начин — Франк, първият помощник… Но тази прегръдка сега не можеше да се сравнява с онзи ужас. Клейтън извърна към себе си лицето й, подпрял с длан тила й и тя почувства, че губи свяст, че потъва някъде. Обгърна с ръце врата му и го придърпа още по-близо до себе си. Дъхът му пареше бузата й.

Когато устните му се плъзнаха към ухото й, тя усети, че коленете й омекват. Езикът му докосна пулсиращата вена на врата й. Той изведнъж я подхвана с една ръка под коленете, вдигна я високо и притисна тялото й към себе си. Всичко се завъртя пред очите й. Тя протегна устни, изви глава назад премаляла. Отвръщаше на дивите му целувки, по-жадна от неговата жажда.

Клейтън я отнесе към леглото, като я притискаше все още здраво към гърдите си, и тя не намери нищо нередно в това. Единствената и мисъл, единственото й желание бе да го докосва, да го задържи близо до себе си. Без да откъсва устни от нейните, той я положи на леглото и преметна силния си крак през нея, продължавайки да гали трескаво голата й ръка. Когато ръката му докосна гърдите й през тънкия плат, тя простена и се изви цяла към него, за да бъде по-близо до тялото му.

— Бианка — шепнеше той в ухото й. — Сладка, сладка Бианка…

Никол не можа да се осъзнае веднага. Омаята на страстта й бе прекалено силна. Съвсем бавно в съзнанието й изплува действителността и мисълта къде е, коя е и коя не е.

— Моля ви — каза тя, като го отблъсна с ръка. — Но гласът й беше слаб и покорен.

— Няма нищо, любима — каза той с дълбок и звучен глас и дъхът му отново парна бузата й. Косата му бе нападала върху лицето й, имаше дъх на топла пръст, на земята, която тя толкова отдавна, още на кораба, мечтаеше да докосне.

Никол за миг затвори очи.

— Толкова дълго те чаках, сладка моя! — каза той. — Месеци, не, десетки години! Сега вече ще бъдем заедно завинаги…

Именно тези думи накараха Никол да се окопити. Това бяха думи на любов, предназначени за друга жена. Можеше някак си да си въобрази, че милувките, които бяха зашеметили съзнанието и, са предназначени за нея, ала думите бяха за друга.

— Клей — повика тихичко тя.

— Да, любима? — Той продължаваше да целува нежната кожа около ухото й. Едрото му силно тяло бе до нея, дори върху нея и незнайно защо тя имаше чувството, че е очаквала това цял живот. Беше толкова хубаво да го притегли към себе си… Дали няма да е по-добре да му разкрие истината едва утре?… Веднага отхвърли тази мисъл. Не бива да бъде такава егоистка!

— Клей, не съм Бианка. Аз съм Никол…

Добре, но не можеше да му обясни, че всъщност е негова съпруга.

Няколко мига още той продължи да я целува, но изведнъж вдигна рязко глава и тя усети как тялото му се изпъна, докато се взираше в нея в тъмнината. С един скок той стана от койката. Досега бе лежала в ръцете му, а сега те останаха празни. Но страшното щеше да последва едва сега…

Изглежда той се ориентираше добре в каютата или поне в подобни на това помещения — знаеше къде да потърси свещ. Малката каюта се изпълни със светлина.

Примижвайки, Никол седна в леглото и едва сега видя лицето на съпруга си. Джени имаше право, що се отнася до арогантността му, тя беше просто изписана на лицето му. Косите му бяха по-светли, отколкото й се сториха първоначално, кестенявият им цвят бе прошарен с изсветлели от слънцето кичури. Гъсти вежди тъмнееха над очите, над големия тънък нос, над устните, които би трябвало да са меки — тя знаеше това — но сега бяха свити в тънка, жестока черта. Брадичката му бе силна, мускулите на челюстите му потръпваха.

— Добре! Коя си ти, по дяволите, и къде е моята жена?

Никол чувстваше, че още й се вие свят. Той, изглежда, бързо бе овладял страстта си, но тя не можеше да излезе от това състояние.

— Това е едно ужасно недоразумение… Виждате ли…

— Виждам, че в каютата на жена ми се намира чужд човек! — Той държеше свещта над главата си и оглеждаше багажа, струпан до стената. — Всичко това е багаж на Армстронг, предполагам…

— Да, точно така. Само ако ме оставите да говоря, веднага ще ви обясня всичко. Бианка и аз бяхме заедно, когато…

— Тук ли е тя? Били сте заедно по време на пътуването, така ли?

Беше трудно да му обясни каквото и да е, след като не й даваше възможност да каже едно завършено изречение.

— Не, Бианка не е тук. Тя не дойде с кораба. Ако пожелаете да ме изслушате, аз ще мога…

Той остави свещта в ъгъла на сандъка, приближи се и застана пред нея, разкрачил крака, с ръце на кръста.

— Тя не е пътувала с вас? На капитана е платено да извърши бракосъчетание и да доведе жена ми в Америка. Така че искам да зная къде е тя?

Сега и Никол скочи от леглото. Няма да се остави той да я уплаши с това, че главата й едва стига до раменете му, нито пък с това, че в тази тясна каюта тя трябва да стои почти притисната до него. Сега те бяха по-скоро врагове, отколкото любовници.

— Опитах се да ви обясня, но след като вие не проявявате и капчица уважение, явно е, че няма да се разберем. Затова аз…

— Искам обяснение, а не назидателни приказки.

Никол побесня:

— Вие… грубиян такъв… — Тя се задави и млъкна. — Добре тогава. Ще ви обясня. Аз съм вашата съпруга. Разбира се, при положение, че вие сте Клейтън Армстронг. Онова, което не знаех, е, че сте толкова невъзпитан да ме прекъсвате на всяка дума.

Клейтън се приближи още по-плътно до нея.

— Вие не сте моята Бианка.

— И съм щастлива, че не съм! Просто се чудя как се е съгласила да вземе един такъв невъзможен… — Никол отново млъкна. Не бива да се поддава на гнева си. Разполагаше с повече от един месец да свикне с абсурдното положение, че е госпожа Армстронг, докато този човек се бе качил на борда, очаквайки да срещне Бианка. И пред него бе застанала една непозната. — Господин Армстронг, ужасно съжалявам за всичко това. Но мога веднага да ви обясня.

Той се отдели от нея и седна на един от сандъците.

— Вие сте знаела, че капитанът не е виждал Бианка, така ли? — попита той отчетливо.

— Боя се, че не ви разбрах?

— А пък аз съм уверен, че ме разбрахте! Подразбрали сте отнякъде, че капитанът не е виждал никога Бианка Мейлисън и сте решили да се представите за Бианка! Какво сте си рекли? Че всички жени са еднакви, така ли? Трябва да ви се признае, че знаете как трябва да посрещнете един съпруг! И си въобразявахте, че аз ще забравя Бианка само като ми пъхнете в ръцете малкото си красиво телце?

Никол го гледаше с разширени от ужас очи. Усети, че ще повърне.

Клей я изгледа критично от глава до пети.

— Разбира се, можеше да извадя и по-лош късмет… Предполагам вие сте убедили капитана да извърши венчавката?

Никол кимна мълчаливо, защото бучката, заседнала в гърлото й, ставаше все по-голяма. Очите й плувнаха в сълзи.

— Виждам и нова рокля? Значи сте накарали и Джени да ви повярва? Чудесно! Цял един гардероб на мои разноски… — Той стана нервно от куфара, на който седеше. — Добре! Считайте, че дрехите са ваши. Парите, които хвърлих, ще ми бъдат обеца на ухото, следващия път да не съм толкова наивен и доверчив. Но от мене няма да видите нито цент повече! Ще дойдете с мен в плантацията и ще анулираме този брак, ако изобщо е бил някога валиден. А щом изчистим тази история, ще ви кача на първия кораб за Англия. Ясно ли е?

Той отново застана пред нея. Светлината на свещта позлатяваше кожата й. Той вдигна показалеца си и го прокара по горната й устна…

— Умеете да спите с мъже, нали?

Бързо се завъртя на пети и напусна каютата, преди тя да може да осъзнае грубостта му.

Никол се облегна на вратата с разтуптяно сърце. Сега вече сълзите бликнаха свободно от очите й. Когато Франк я бе опипвал с мръсните си лапи, той не можа да уязви гордостта й. Но когато Клей я докосна, тя се държа като уличница!.. Дядо й непрекъснато повтаряше, че винаги трябва да помни коя е, че в жилите й тече кръвта на кралица и да се научи да върви с изправен гръб, да държи високо главата си, дори и тогава, когато отведоха майка й, тя не бе навела глава. Това, което ужасите на Френската революция не бяха успели да сторят с един член на древната фамилия Куртален, успя сега да напрани един недодялан и арогантен американец!..

Изгаряше от срам, като си спомни как се бе хвърлила в ръцете му, как се бе предала изцяло в неговата власт!.. Как жадуваше да легне с него. Въпреки че се бе предала така долнопробно, сега трябваше да направи всичко, за да възстанови гордостта си!

Никол погледна със съжаление към сандъците, пълни с красиви неща, шити по мярка за нея. След като не можеше да му върне платовете в първоначалния им вид, може би все пак ще успее да обезщети господин Армстронг някой ден за претърпяната загуба.

Тя бързо съблече тънката муселинена рокля и облече една по-обикновена, всекидневна рокля от светлосиньо калико. Сгъна грижливо тънкия муселин и постави роклята в един от по-горните куфари. Роклята, с която се бе качила на кораба, Джени хвърли още когато първият помощник я бе разкъсал.

Никол намери лист хартия в един от куфарите, приведе се над раклата в ъгъла и започна да пише.

Никол прочете писмото още веднъж и го остави на раклата. С разтреперани ръце свали медальона от врата си. Дори в Англия, когато имаше толкова голяма нужда от пари, тя бе устояла на изкушението да заложи медальона от златен филигран, в който бяха поставени портретчета на родителите й, изрисувани на малки пластинки от порцелан. Не бе сваляла медальона от шията си…

Тя целуна малките образи, единственото нещо, което бе останало от родителите й, и постави бижуто върху писмото. Може би е по-добре да скъса напълно с миналото. Само така можеше да тръгне по свой път в една нова страна. Сама.

Нощта бе настъпила, но кеят трепкаше в светлината на безброй факли. Никол тръгна спокойно по палубата и слезе по трапа. Моряците бяха заети с разтоварването на фрегатата и не й обърнаха никакво внимание.

Оттатък залива бе тъмно и страшно, но тя знаеше, че няма друг изход. Когато стигна до началото на гората, видя на светлината на една факла Клейтън и Джени долу на пристанището. Джени говореше разпалено и рязко, но едрият мъж я слушаше чинно.

Нямаше време да се бави повече тук. Има да се правят толкова много неща! Да стигне до най-близкия град, да си намери работа и покрив над главата си.

Светлинките на кея останаха далеч назад и гората я погълна. Дърветата бяха огромни, черни, страшни. В главата й изникнаха всички истории, които бе слушала за Америка. Тук; живееха диви, кръвожадни индианци, това бе родината на непознати зверове и влечуги, дето могат да погълнат човека цял…

Стъпките й бяха единствения шум в тази пустош. Но положително гъмжеше от разни животни — същества, които сега се промъкват между дърветата, които я дебнат на всяка стъпка, изпълващи нощта с един непознат живот…

Никол вървя с часове. По едно време започна да си тананика някаква френска песничка, която дядо й беше пял. Но и това не можа да я окуражи. Усети, че краката й вече отказват да я слушат, трябваше да спре за малко. Но къде? Тръгна по някаква тясна пътечка, но тя свърши изведнъж така, както се бе появила — в безпросветен мрак.

— Никол — опита да се окуражи шепнешком тя — няма от какво да се страхуваш! Да се разберем! И нощем гората си е същата както през деня.

Но тази смела мисъл не можа да помогне. И все пак тя събра целия си кураж и седна под едно дърво. Усети как мокрият мъх навлажни роклята й. Бе твърде изнурена обаче, за да се безпокои сега за това. Сви колене чак до брадичката си, подложи дясната си ръка под бузата и моментално заспа.

Когато се събуди на сутринта, първото нещо, което видя, бяха две големи очи, вперени в нея. Тя изохка и скочи, като прогони любопитното зайче, което я наблюдаваше. Никол се присмя на глупавите си страхове и се огледа.

В светлината на утрото, която струеше през гъстия листак на дърветата, гората изглеждаше по-дружелюбна и привлекателна. Докато се опитваше да разтрие врата си и да се поразкърши, усети, че цялото тяло я боли, че роклята й е мокра и полепнала по тялото. През нощта, докато се провираше из гората, не бе усетила, че косата й се е разчорлила и сега падаше свободно, мокра и сплъстена, по челото и по раменете й. Тя се опита набързо да я прихване с фуркетите, които бяха останали, за да придобие по-приличен вид.

Няколкото часа сън я бяха поободрили и тя закрачи още по-енергично по тясната пътека. В мрака на нощта се чувстваше по-несигурна, но сега, в светлината на утрото, се увери, че решението й е било правилно. Не може да живее с упреците на мистър Армстронг, ще се разплати с него и ще възвърне достойнството си…

Слънцето беше вече високо, когато Никол усети, че й прималява от глад. През последните два дни, докато наближаваха американските брегове, Джени и тя бяха яли съвсем малко и сега болките в стомаха й напомниха това.

Към обяд стигна до някаква ограда. Беше овощна градина, може би със стотици ябълкови дървета. Ябълките в близост до оградата бяха още зелени, но по-навътре тя видя дървета с червени, зрели плодове. Почти се беше прехвърлила през оградата, когато в ушите й отново прозвуча гласът на Клейтън Армстронг, който я бе обявил за крадла. Какво й дойде до главата в тази Америка! Направиха я крадец, обявиха я за непочтена…

Тя неохотно се смъква от оградата. Така поне съвестта й ще е чиста, нищо, че стомахът й се бунтуваше още по-болезнено от преди.

Повлече се по-нататък. Озова се до поток със стръмни брегове. Изведнъж осъзна колко я болят краката и разранените й стъпала. Като че беше вървяла с дни, но не бе успяла да се добере до никакво цивилизовано място. Онази ограда бе единственият белег, че преди мен тук все пак е имало някакви хора…

Тя внимателно се спусна по стръмния бряг, седна на един камък, откопча катарамите на обувките си и потопи крака в студената вода. Нежните й стъпала бяха в мехури. Толкова хубаво беше в тази вода.

От храстите зад нея изскочи някакво животинче и се спусна към потока. Никол скочи уплашено. Малката миеща мечка се изплаши не по-малко от нея. Животинчето веднага побягна обратно към гората. Никол се разсмя с облекчение. Как може да е толкова страхлива, за бога!

Обърна се за обувките си и само видя как изчезват от погледа й зад един завой по течението. Запретнала поли над коленете си, тя нагази и тръгна след обувките. Течението бе силно, водата бе много по-дълбока, отколкото бе предполагала. Не измина и десетина крачки, когато се подхлъзна и нещо остро убоде вътрешната част на прасеца й.

Трябваха й няколко минути, докато успее да стане и се освободи от полите си. Но не можа да стъпи, кракът й отказа да се подчинява. Никол се хвана за един клон, надвиснал над водата, и се докопа до брега. Най-после беше на сухо. Вдигна полите си да види какво е станало. Откри дълбока, разкъсана рана, целият й крак беше в кръв. Откъсна широка ивица от подгъва на ризата си, за да се превърже. След няколко минути кръвта спря да тече, тя откъсна нова ивица и отново превърза раната.

Болката, изтощението и замайването от продължителния глад й дойдоха твърде много. Тя се отпусна на песъчливия стръмен бряг и заспа.

Събуди я дъждът. Слънцето точно залязваше, под клоните на дърветата вече се протягаха дълга сенки. Кракът й пулсираше от божа, чувстваше се слаба, но все пак успя да стане на крака. Леденият дъжд я накара да помисли за някакъв подслон.

Боса, тя тръгна, накуцвайки. От стъпалата й течеше кръв, имаше чувството, че се носи някак си над тялото си, така че болката вече не достигаше до нея. Отдавна бе изгубила и последните си фуркети, косите й сега падаха мокри и ледени чак до кръста.

Две огромни озъбени муцуни и огнени очи! Тя се отдръпна ужасена и притисна гръб към дънера на едно дърво.

— Вълци! — прошепна тя, останала без дъх.

Животните си приближиха, тя се притисна още повече към дървото с ясното съзнание, че е настъпил последният й час. Да умре толкова млада! Преди да е изпитала толкова много неща от живота!

Изведнъж се появи някакво огромно животно, не, беше мъж, възседнал едър кон. Тя не бе сигурна дали е човек от плът и кръв или е само плод на фантазията й. Главата й беше толкова замаяна, че вече не знаеше дали вижда всичко това насън или наяве.

Мъжът — или привидението — слезе от коня, взе няколко камъка от земята и ги хвърли по вълците. Извика «Изчезвайте!» и вълците бързо подвиха опашки и наистина изчезнаха.

Мъжът тръгна към Никол.

— Защо, по дяволите, не им извикахте просто да се махнат?!

Никол го погледна смаяно.

— Мислех, че са вълци — промълви тя.

— Вълци! — изсумтя той. — Глупости! Просто три помияра, които търсят нещо за ядене. Все едно. До гуша ми дойде от цялата тази история. Идвате с мене у дома.

Той се обърна и тръгна, като че беше най-естественото нещо на тоя свят тя да го последва. Никол нямаше сили да възрази. Наистина, нямаше капчица сила. Тя направи една крачка от дървото, на което се бе опряла, но краката й се подкосиха и тя се строполи на земята.