Никол

Четвърта глава

Клей едва успя да я прихване, за да не се удари зле. Този път той премълча забележката си за глупостта на жените, защото видя, че е загубила съзнание. Голите й ръце бяха мокри и вкочанени от студ. Той коленичи, подпря я на гърдите си, свали плаща си и я уви с него. Изненада се, че е толкова лека, като я вдигна и я понесе към коня си. Постави я на седлото, задържа я там и се метна и той.

Имаше доста път до плантацията.

Никол се посъвзе. Опитваше се да стои изправена, за да не се опира до него. Дори в изтощението си долавяше омразата му.

— Облегнете се. Починете си. Обещавам, че няма да ви ухапя.

— Не искам — прошепна тя. — Няма да ме ухапете, но ме ненавиждате… По-добре да ме бяхте оставили на вълците. Така щеше да е най-добре за всички ни.

— Казах ви, че не бяха вълци. А и не ви мразя. Щях ли да тръгна да ви търся, ако ви мразех? Хайде де, облегнете се най-сетне!

Ръцете, които я обгръщаха, бяха силни. Тя опря глава на гърдите му, доволна, че е близо до човешко същество. През съзнанието й отново преминаха събитията от последните часове. Намираше се в някаква река и плуваше сред стотици червени обувки. Уж обувки, но имаха очи и съскаха насреща й…

— Спокойно! Вие сте в безопасност. Нито обувки, нито вълци могат да ви сторят нещо. Аз съм при вас, а при мене сте на сигурно място.

Тя го чуваше в просъница и се отпусна. Почувства ръката му на рамото си. Той бавно разтриваше врата й, чувстваше се толкова добре!

Той дръпна рязко юздите и Никол отвори очи. Пред очите й, чак до небето, се издигаше голяма къща. Той скочи от коня и протегна ръце към нея. Поукрепнала малко от съня, Никол искаше да се държи достойно.

— Много ви благодаря, но не се нуждая от помощ! — Тя понечи да се смъкне от коня. Изтощеното й тяло доказа точно обратното и тя политна право в ръцете му. Клей се наведе и я вдигна на ръце.

— По-упорита сте от шест жени, взети заедно!

Тя затвори засрамено очи и се облегна отново на него. Чуваше ударите на сърцето му, равномерни и силни.

Той я остави на едно голямо кожено кресло, зави я с наметката и й наля чаша бренди.

— Искам сега да си лежите и да изпиете това. Чухте ли ме? Връщам се след няколко минути. Трябва да се погрижа за коня си. Само ако мръднете, ще ви сложа на коленете си и ще ви напердаша. Ясно ли е?

Тя кимна и той изчезна нанякъде. Не можеше да види как изглежда стаята — бе твърде тъмно, но й се стори, че се намира по всяка вероятност в библиотека, усети миризмата на кожа, тютюн и пергамент. Във всички случаи бе мъжка стая…

Никол се загледа в чашата с бренди и видя, че я е напълнил до горе. Усети топлината на първата глътка и отпи още веднъж. От два дни не беше яла, веднага я удари в главата. Когато Клейтън се върна, тя вече се усмихваше замаяна. Бе закрепила кристалната чаша между пръстите си и я полюшваше като камбанка.

— Всичкото — каза тя. — До капчица. — В говора й не се долавяше, че е пияна, но изговаряше думите някак тежко и важно.

Клей й взе чашата.

— Кога ядохте за последен път?

— Дни… Седмици. Години. Цяла вечност.

— Хубава работа! — промърмори той. — Сега е два часа през нощта. Хайде, елате да потърсим нещо за ядене.

Той се наведе и отново я взе на ръце.

— И кой ви ухапа? Червените обувки или вълците? — попита той подигравателно.

Тя потърка буза във врата му и се закиска.

— Ама кучета ли бяха наистина? А червените обувки защо ме преследваха всъщност.

— Кучета бяха. А за обувките — бе просто сън. Бълнувахте. Сега кротувайте, ако не искате да разбудим цялата къща.

Усещаше се толкова лека и щастлива, гушна се до него и обхвана врата му с ръце. Устните й се долепиха до ухото му и тя прошепна съзаклятнически:

— Вие действително ли сте онзи ужасен господин Армстронг? Хич не ми приличате на него. Вие сте моят рицар, моят спасител, не е възможно да сте онзи страшен човек…

— Толкова страшен ли го намирате наистина?

— О, да — каза тя убедено. — Нарече ме крадла. Каза, че съм откраднала дрехи. Чужди, нали разбирате… И прав беше. Така си е. Но после аз му показах…

— Какво му показахте?

— Ами бях страшно гладна и видях едни ябълки, но не ги откъснах. Не исках да открадна. Защото не съм крадла. Нали разбирате…

— Значи предпочетохте да гладувате, само и само да му докажете, че не сте крадла?

— Да. А и на себе си да докажа… Нали разбирате, аз все още съм нещо…

Клейтън замълча. Понесе я по коридора към някаква врата и излезе. Кухнята се намираше в пристройка извън голямата къща и той се запъти нататък.

Никол вдигна глава от рамото му.

На какво мирише?

— Орлово нокътче — отвърна той кратко.

— Ох, искам да си откъсна! Ще ме отнесете ли да си взема малко?!

Той преглътна гневната си забележка и я отнесе до зида, целият обрасъл с ароматно орлово нокътче. Никол си откъсна няколко клончета и продължи да дърпа, докато Клей не каза, че е достатъчно и я отнесе в кухнята.

Остави я до голямата маса в средата на просторното помещение, като че беше малко момиченце, и отиде да хвърли дърва върху жарта в огнището. Никол бе погълната изцяло от клончетата в скута си.

Огънят лумна и чак сега Клей видя колко мръсна и скъсана е роклята й, босите й крака кървяха. Косата й се разстилаше по целия гръб и огънят хвърляше червеникави отблясъци по гарвановочерната маса. Беше такава дребничка, като дванадесетгодишно момиченце. Докато я разглеждаше, видя голямо тъмно петно върху светлия плат.

— Какво сте направила? — попита той стреснато. — Кръв ли е?

Никол го погледна изненадана, като че напълно бе забравила за него.

— Подхлъзнах се — каза тя, загледана унесено в лицето му. — Вие сте господин Армстронг, нали така? Познавам ви по този строг поглед. Кажете, вие никога ли не се смеете?

— Само когато има нещо смешно, а случаят сега не е такъв. — Той се наведе, хвана левия й крак и опря петата му на кожения си колан. След това запретна роклята до коляното.

— Създадох ви много трудности, господин Армстронг.

— Е, не може да се каже, че допринасяте за душевния ми покой — отвърна той, докато отлепваше внимателно кървавата превръзка от раната. — Извинете! — Той трепна, когато тя изохка и се хвана за рамото му.

Раната изглеждаше ужасно — цялата беше в кал, но не особено дълбока.

«Трябва да се промие добре — помисли си той. — Дори белег няма да остане…»

Той я завъртя безцеремонно така, че кракът й да легне на масата, и отиде до огнището, за да сложи да се топли вода.

— А пък Джени казва, че половината от жените във Вирджиния тичали след вас. Така ли е?

— Джени много приказва — отвърна Клейтън. — Мисля, че трябва да хапнете нещо. Разбирате, че сте пияна, нали?

— Никога досега не съм била пияна! — отвърна тя с цялото достойнство, което можа да събере.

— Ето, изяжте това! — Той й подаде дебела филия, намазана щедро с масло.

Никол веднага се съсредоточи в яденето.

В това време Клей напълни една паница с гореща вода, взе кърпа и започна да чисти раната. Беше се надвесил цял над масата, когато някой отвори вратата.

— Господин Клей! Къде се губите цяла нощ и какво правите в кухнята ми? Знаете, че не ги обичам тия работи.

Последното нещо, което му трябваше в момента, бе да слуша натякванията на готвачката си. И без това му бе писнало от безкрайните тиради на Джени. Цял час му крещя, задето е загубил време да пише на Бианка, та да изпрати веднага писмото по фрегатата, а е оставил Никол да се лута в горите.

— Маги, това е… жена ми. — Произнасяше тази дума за първи път в живота си.

— О-о! — ухили се Маги. — Значи това е момичето, дето ви е избягало? Джени ми разказа.

— Върви да си лягаш, Маги! — каза Клей с необичайна за него кротост.

Никол се обърна и погледна пълната жена.

— Бонжур, мадам! — пропя тя и вдигна парчето хляб в ръката си като за поздрав.

— Ама не знае ли английски?! — ококори се Маги.

— Не знае — отвърна Никол и отново й обърна гръб.

Клей стана, хвърли на Никол предупредителен поглед, след това хвана Маги за рамото и я поведе към вратата.

— Връщай се в леглото! Аз ще се погрижа за нея. Уверявам те, че ще се справя и без чужда помощ.

— А, в това не се съмнявам! Все едно какъв език говори, ама ми изглежда толкова доволна, колкото изобщо може да бъде жена в ръцете на мъж.

Клей я изгледа сърдито и Маги побърза да се измъкне от кухнята. Той отново се наведе над Никол.

— Допускам, че въпреки всичко все пак сме женени, не е ли така? — хлъцна Никол, докато облизваше маслото, потекло по пръстите й. — И вие ли мислите, че изглеждам доволна?

Той изля мръсната вода в едно ведро и напълни отново паницата е чиста вода.

— Повечето пияни са щастливи. — И той се зае отново с раната.

Никол докосна косата му. Клейтън вдигна очи и я погледна, преди да се върне отново към работата си.

— Съжалявам, че не получихте жената, която желаехте — каза тихо Никол. — Наистина не го направих нарочно. Исках да накарам капитана да ме върне, но той отказа.

— Зная. Няма защо да ми обяснявате. Джени вече ми разказа. За това не се безпокойте. Ще говоря със съдията и скоро ще можете да се приберете у дома.

— У дома — повтори тя. — Моят дом го изгориха… Онези мъже го запалиха. — Тя млъкна и се огледа. — Това вашият дом ли е?

Клей се изправи.

— Част от него.

— Вие богат ли сте?

— Не. А вие?

— И аз не — сви рамене тя и се усмихна.

Но той вече се беше обърнал към огнището. Откачи от стената един тиган. Тя мълчаливо го наблюдаваше как сложи маслото да се стопи, как начупи половин дузина яйца, как взе от куката втори тиган и сложи и него на огъня с резен бекон. Накрая нареди върху тавата за печене хляб, намазан с масло.

Само след минути той сложи на масата голям поднос с цвъртяща сланина, яйца и хляб.

— Не мисля, че мога да изям всичко това — каза тя тържествено.

— Може и аз да помогна. Пропуснах вечерята. — Той я повдигна да стане и седна на стола до нея.

— Заради мене ли я пропуснахте?

— Не, заради холеричния ми темперамент. — Той натрупа сланина и яйца в една чиния и я сложи пред Никол.

— Значи вие сте истински холерик, така ли? Защото ми наговорихте толкова неприятни неща…

— По време на ядене не се говори! — каза строго той. Яйцата бяха невероятно вкусни.

— Ама казахте все пак и една мила дума — продължи, необезпокоявана, мисълта си Никол, като се усмихваше замечтано. — Казахте, че съм знаела как се посреща съпруг. Това беше комплимент, нали?

Той я погледна и начинът, по който гледаше устните й, я накара да се изчерви. С яденето главата й се поизбистри, но брендито, което все още сгряваше тялото й, както и мисълта, че е самичка в една стая с него, извикаха живи възпоминания за първите минути на запознанството им в каютата.

— Кажете, господин Армстронг, вие съществувате ли и на дневна светлина? Или се явявате само нощем, като привидение, плод на моята фантазия?…

Той не пророни нито дума, мяташе мълчаливо храната в устата си, без да сваля очи от Никол.

Когато и тя свърши с яденето, Клейтън раздигна чиниите, доля вода в паницата, пъхна ръце под мишниците й и без да каже нито дума, я вдигна от стола и я сложи да седне на масата.

Никол почувства, че заспива.

— Карате ме да се чувствам като някаква кукла, която няма нито ръце, нито крака.

— Имате си и ръце, и крака, но са страшно мръсни. — Той взе едната й ръка и започна да я сапунисва.

Тя проследи с пръстче белега с форма на полумесец по лявото му око.

— Откъде имате това?

— Като малък паднах на лицето си. Дайте сега другата ръка!

Никол въздъхна.

— Аз пък си представях, че е нещо романтично. От някаква революция или война…

— Съжалявам, че ви разочаровах. По време на войната съм бил още дете.

Тя докосна със сапунени пръсти скулите му и брадичката му.

— Защо не сте се оженили?

— Какво искате да кажете? Нали се ожених за вас? Или не е така?

— Да, но това не беше истинска женитба, само венчавка, и то без вас. Да знаете какъв заместник си имахте само! Този Франк, той ме целуна и каза, че се надявал да не склоня да ме омъжат, та след това да ме целува още… Каза за устата ми. Каза, че била като обърната наопаки… Смятате ли че е така?

Той погледна устните й и престана да я мие. След това се зае мълчаливо да трие със сюнгера лицето й.

— Никой не ми е казвал, че устата ми е грозна. — Очите й се наляха със сълзи. — Обзалагам се, че вие затова не ме целувате. Знам си аз, всичко е не така, както трябва!..

— Няма ли да престанете с тези пиянски брътвежи?! — Клейтън избърса сапуна от лицето й. Изненада се, че в очите й продължаваха да напират сълзи.

Явно, яденето не й помогна да изтрезнее. Сигурно е от брендито, не е възможно да е чак толкова глупава…

— Не, устата ви не е грозна — каза той след известно мълчание.

— И не е обърната наопаки? С долната устна нагоре?

Той избърса раменете и шията й.

— Чудесна е. Сега кротувайте! Ще ви заведа да си легнете.

— Цветенцата ми!

Както я беше вдигнал на ръце, Клейтън въздъхна, поклати глава и се наведе, за да може тя да събере стръкчетата от масата.

Изнесе я от кухнята и тръгна към главната къща, след това нагоре по стълбите.

— Надявам се, че ще си останете такъв, какъвто сте сега. — Тя се притисна към него любвеобилно. — И няма да се превърнете отново в онзи, другия човек… А пък аз никога няма да крада. Обещавам ви.

Клей изобщо не отговори, отвори с крак една врата на първия етаж, влезе и сложи Никол на леглото. Чак сега видя, че цялата й рокля е мокра. Никол се бе унесла и проклинайки тихичко, той се зае да я съблече. Всъщност след това бродене из храсталаците от роклята и от ризата й не бе останало кой знае колко много, така че когато копчетата отказаха да се подчиняват на пръстите му, той направо раздра плата.

Имаше чудесно телце — тесни бедра, тънка талия и красиви гърди. Клей отиде до скрина за кърпи, проклинайки отново тази шантава ситуация.

«Какво си въобразява тя, по дяволите?! Първо раната, след това миенето, бърсането, като че ли й е бавачка. С тази разлика, че тя съвсем не изглежда като дете, а в неговите жили не тече вода! По дяволите!»

Грубото мятане при събличането я разбуди. Тя се усмихна, беше й толкова приятно да се занимават с нея… Ето, сега я завиват с меката завивка…

Чак като я покри, Клей можа да въздъхне спокойно. Понечи да върви, но Никол хвана ръката му.

— Господин Армстронг — каза тя сънено, — много ви благодаря, че ме намерихте!

Той се наведе над нея и прибра косите от лицето й.

— По-скоро аз би трябвало да ви се извиня, защото станах причина да избягате. Сега заспивайте, утре ще говорим.

Но Никол не пускаше ръката му.

— Неприятно ли ви беше като ме целувахте? Дали защото устата ми е като сложена обратно?

В стаята вече светлееше. Сигурно на изток се развиделяваше. Косата й бе разпиляна по възглавницата. Спомените му за целувките на кораба бяха всичко друго, но не и неприятни. Той се наведе, искаше да я целуне съвсем леко, но устните й бяха твърде примамливи, за да може да спре навреме. Никол преметна ръце около врата му и го притегли към себе си.

Клей едва не изгуби контрол. С последни сили успя да се откъсне от прегръдката й и напъха енергично ръцете й под завивката. Никол се засмя със затворени очи и каза замечтано:

— Не, вие не смятате, че съм грозна.

Клейтън Армстронг напусна стаята и затръшна вратата зад себе си, като че го гонеше някой. Докато крачеше надолу по стълбата към стаята си, реши че е безсмислено да се мъчи да заспи. Онова, което му трябва сега, е една студена баня в реката, а след това един дълъг и уморителен ден. Така че тръгна в обратна посока, излезе и се отправи към конюшните.

Никол се събуди късно и първото й усещане бе за много светлина и слънце. Второто усещане бе за някаква тъпа болка в главата й. Тя бавно седна в леглото, притисна с ръце челото си. Завивката се смъкна надолу и тя бързо я придърпа чак до брадичката си. Не бе свикнала да спи гола. Надзърна над таблата на леглото и видя дрехите си, хвърлени безредно на пода.

Опита се да си спомни… Клейтън Армстронг прогони кучетата с камъни и я качи на коня… Добре си спомняше как яздиха след това… Да, къщата. Друго не помнеше.

Тя се огледа и реши, че тази спалня трябва да е в Ейръндел хол. Красива стая, голяма и светла. Подът бе от дъбови дъски, таванът и стените бяха бели. Три прозореца и две врати — прости и елегантни. На едната стена имаше камина, а срещу нея — широка кушетка. Балдахинът над леглото й, поддържан от четири вити колони, завесите и тапицерията на кушетката бяха от един и същи плат — бял лен на сини шарки. Пред камината имаше дълбоко синьо кресло, един бял стол в стил Чипъндейл бе поставен близо до прозореца, пред празна рамка за бродерия. До леглото, откъм краката, имаше още един стол и височка трикрака масичка за чай. Малък шкаф и писалище от орехово дърво, инкрустирано с бял явор, допълваха мебелировката.

Никол се протегна. Болката в главата й започваше да намалява. Отметна завивката и отиде до шкафа. В него бяха накачени дрехите, които шиха с Джени на кораба. Усмихна се и се почувства така, като че тази красива стая е била предназначена именно за нея.

Облече тънка памучна риза и елече, цялото избродирано по края на дребни розови пъпки. Отгоре сложи рокля от индийски муселин, набрана на талията с лента от кадифе. Дълбоко изрязаното деколте бе покрито с прозрачна батиста. Никол бързо среса косите си назад, леките къдрици обкръжиха личицето й като рамка. Тя провря в косата си зеленикава панделка, която подхождаше на роклята.

Запъти се към вратата, но се спря, стъписана от гледката, която се откриваше от двата южни прозореца към градината и реката. Очакваше да види морава, както в английските градини, но навън се простираше цяло селище.

Вляво се виждаха шест постройки, едната от тях, свързана с извит коридор с главната сграда. Над две от постройките се виеше дим. От дясната страна също имаше няколко къщи, първата от тях, също свързана с господарската къща. Постройките се гушеха под огромни орехови дървета.

Точно под прозорците се простираше красива градина. Алеите бяха оградени с висок плет от английски бук. В центъра, откъдето се разклоняваха алеите, имаше басейн от керамични плочки, а малко по-нататък вдясно се виждаше малък павилион, скрит под две магнолии. Имаше дълга цветна леха и друга, със зеленчуци и разни трепи, явно за подправки.

Отвъд градината теренът се спускаше стръмно надолу — нивите се виждаха ясно и оттук — жито, памук и… Дали не е тютюн това? Чак в далечината блестеше реката.

Никол пое дълбоко сладкия мирис на лято; ароматът на стотиците различни растения премахна като по чудо главоболието й. Изгаряше от нетърпение да види всичко това отблизо.

— Никол! — провикна се някой отдолу. Беше Джени. — Ела да хапнеш нещичко!

Чак когато се спусна по стълбите, Никол усети колко е гладна. В хола бяха накачени цяла редица портрети, имаше няколко кресла и две малки маси. На каквото и да спре погледа си, виждаше само красота. Витата стълба, цялата в дърворезба, водеше в огромно помещение. Никол тъкмо се чудеше накъде трябва да върви, когато се появи Джени.

— Добре ли спа? Къде те намери Клей? Защо хукна така? — Въпросите се сипеха без отговор. — Клей не искаше да ми каже какво е наговорил, но мога да си представя, сигурно е бил ужасен! Нещо ми се виждаш изтъняла?…

Засмяна до уши, Никол вдигна ръце, като да се предпази от всичките тези приказки.

— Умирам от глад! Ако ми покажеш къде мога да намеря нещо за ядене, ще ти разкажа всичко за награда.

Никол последва Джени към градинската врата, която извеждаше на осмоъгълна веранда. Оттам тръгваха стълби в три различни посоки. Десните — така обясни Джени — водели към кантората на Клей и към конюшните, по средната се отивало в градината. Но сега Джени избра лявото стълбище, за да отидат към домакинските постройки.

Посрещна ги готвачката Маги, снажна особа с червеникава коса. Джени обясни, че по-рано Маги била робиня от полето, но след като Клей освободил всичките си роби, останала по своя воля в къщата.

— Как е кракът ви днес? — Маги намигна весело. — Няма как да не е добре след толкоз нежни грижи тази нощ.

Никол погледна готвачката объркано и понечи да попита какво има предвид, когато се намеси Джени.

— Стига, Маги!

Двете жени размениха многозначителни погледи. Джени бутна Никол да седне на един стол и напълни чинията й с връх — яйца, шунка, банички, боровинков пай, печени ябълки и току-що опечени бисквити. Никол не би могла да изяде и половината. Тя започна да се извинява, че толкова много храна само ще се хвърли, но Маги просто се засмя — когато имаш да храниш шестдесет гърла по три пъти на ден, нищо не се хвърля.

След закуската Джени разведе Никол из депандансите — така наричаха тук пристройките в една плантация. Срещу кухнята бе млекарницата, а в непосредствена близост имаше дълга постройка, в която бе тъкачницата — хората вече седяха пред трите стана. След това идваше пералнята — огромни чебури и бурета със сапун до тях. На горните етажи бяха настанени работниците — хаитяни, бели работници от селото и пришълци. Пивоварната и помещенията за опушване на месото също се намираха близо до кухнята.

По същата тясна пътечка отидоха до зеленчуковата градина. Един мъж и три дечица плевяха усърдно лехите. На всички Джени представи Никол като госпожа Армстронг. На два пъти Никол се опита да възрази и да обясни, че е само гостенка в плантацията, и то за кратко. Джени обаче бе вирнала нос, направи се, че изобщо не я чува. Само промърмори нещо за това, че Клейтън е достатъчно умен и тя все пак хранела надежда…

Оттатък градината, която ще е най-добре Никол сама да си разгледа — така каза Джени — се намирала кантората на Клей, голяма тухлена постройка в сянката на платаните. Джени не предложи да покаже и тази сграда, но се усмихна хитро, когато видя как Никол щеше да си изкълчи врата, надзъртайки през прозорците.

Покрай кантората, под редица от кедрови дървета, се нижеха още постройки — ледарник, хамбари, къщата на градинаря, работилницата за дъбене на кожи, дърводелната и ковачницата.

Когато бяха вече на самия ръб на склона, над ширналите се памучни полета, Никол не издържа. Тя се хвана с две ръце за главата и ахна на глас:

— Като едно голямо село!

Джени се усмихна самодоволно.

— Точно така си е! За нас главният път си остава реката. — Тя посочи в далечината. — Клейтън достави една голяма шалупа, като същински кораб е, може да има цели двадесет стъпки дължина. На север оттук има градове, също както в Англия, но по реката всеки плантатор си е сам господар! А още не си видяла всичко. Видя млекарницата, имаме си и гълъбарник, и птичарник. Половината от хората са по полето, стотина и повече души. Ето го там и Клей! — Джени посочи към един ездач с голяма сламена шапка, яхнал едър черен кон. — От зори е навън…

Джени хвърли кос поглед към Никол — негласна подкана да разкаже малко повече за събитията през изтеклата нощ. И да искаше, Никол не можеше да удовлетвори любопитството й, защото сама не си спомняше нищичко.

— Каква е твоята работа в плантацията?

— Грижа се преди всичко за тъкачницата. Маги държи кухнята и килерите, аз отговарям за бояджийницата, тъкачницата и за предачите. Колко плат трябва само! И какви ли не покривки, завивки, платно и сукно за дрехи на работниците, та дори и плат за цедене на сиренето.

Никол се обърна назад към господарската къща. Красотата на тази постройка се криеше в нейните изчистени, класически линии. Не беше много голяма, не повече от двадесетина метра дълга, на два стажа, но многобройните прозорци и врати я правеха да изглежда стройна и елегантна. Чистата архитектурна линия се нарушаваше само от онази малка осмоъгълна веранда.

— Искаш ли да поразгледаш още малко? — попита Джени.

— О, да! Къщата! Всъщност тази сутрин видях само една стая. Навсякъде ли е така разкошно наредено?

Майката на Клей поръча всичко специално за къщата. Разбира се, беше отдавна, преди войната още. — Джени зави по една тясна алея между живия плет. — Но по-добре е да ти го кажа отсега: през последните години Клей доста занемари къщата. Отвън я поддържа в отличен вид, но твърди, че не можел да отдели повече хора за домашна работа. На него му е все едно какво яде и в какво спи. Половината от времето си прекарва на полето, понякога остава и да нощува там под някое дърво, вместо да се прибере вкъщи.

Стигнаха до къщата и Джени се извини, че трябва да наглежда становете.

Никол бе доволна, че ще може да разгледа всичко на спокойствие. Партерът се състоеше от четири големи стаи и два хола. Централният хол се използваше като гостна и бе наистина величествен с широкото, застлано с килими стълбище, което се виеше нагоре. Тесен коридор свързваше голямата трапезария и салона за закуска.

Към градината гледаха утринната гостна и всекидневната, докато библиотеката и трапезарията бяха към реката.

След като обиколи макар и набързо всички стаи, Никол бе обзета от огромно уважение към жената, която бе подреждала този дом. Всичко бе семпло и изискано, въпреки че всяка една вещ от мебелировката бе истинско произведение на изкуството. Библиотеката бе безспорно мъжката стая — с тъмнете етажерки от орех, с кожените подвързии на книгите, с мрачната ламперия. По-голямата част от тази стая бе заета от тежко писалище, също от орехово дърво. Пред камината бяха поставени две широки кресла, тапицирани с червена кожа.

Трапезарията бе издържана в стил Чипъндейл — стените бяха тапицирани с ръчно рисувана китайска коприна, цялата в нежни треви и птици.

Ала салонът бе истинска наслада за очите. Цялата южна стена бе в прозорци и помещението грееше в ослепителна светлина. Завесите бяха от кадифе в два цвята розово, със същия плат бяха тапицирани и трите големи кресла. Пред мраморната камина вдясно имаше кушетка, тапицирана с атлаз на зелени и розови райета. Тапетите на стените бяха в нежнорозово, само към тавана имаше и ивици от по-тъмнорозово, което хармонираше чудесно с изящното малко писалище от розово дърво в ъгъла. Но най-много й допадна утринната гостна. Всичко тук бе в бяло и жълто. Белите памучни завеси бяха избродирани с мънички пъпки от жълта роза, целите стени бяха бели, тапицерията на мебелите — на бели и жълти райета. Тъмнееше само трикракият спинет от черешово дърво, който се отразяваше в огледалото, поставено между два позлатени свещника. Но всичко бе потънало в прах. Такава красива гостна, а сякаш никой не бе влизал тук с години. Полировката на мебелите бе потъмняла и мъртва, да не говорим за паяжините, обвили и завеси, и килими. Как може да се остави такава красота да загива…

Никол се върна в хола и погледна нагоре към витото стълбище. Искаше и се да разучи цялата къща, но нямаше сили да гледа повече прахоляк и запуснатост. Хвърли бегъл поглед към красивите поли на роклята си и се запъти бързо по тесния коридор към кухнята. Все ще се намери някоя престилка на Маги, а също и метли, четки и ведра. Ще почисти. Спомни си за думите на Джени, че Клей почти не обръщал внимание какво яде. В млекарницата бе съгледала нещо, явно неизползвано от години — тясно каче с бъркалка за сладолед. Ако Маги отпусне малко сметана и яйца, все ще се намери някое хлапе да повърти ръчката.

Бе твърде късно, когато Никол се качи да се преоблече за вечеря. Премени се в рокля от сапфиреносиня коприна, с дълги тесни ръкави и дълбоко изрязано деколте. «Май че прекалено дълбоко!» — помисли си тя, докато се оглеждаше в огледалото. Направи няколко напразни опита да попридърпа корсажа по-нагоре и се усмихна — поне тая вечер господин Армстронг ще забележи, че е жена, а не само някакво същество, покрито с рани, мехури и мръсотия.

На вратата се почука и тя подскочи. Един мъжки глас — несъмнено гласът на Клей, попита през затворената врата:

— Мога ли да говоря с вас в библиотеката?

Никол чу стъпките му да се отдалечават надолу по стъпалата. Изпитваше странна нервност при мисълта, че това ще е тяхната първа предварително уговорена среща. Тя изпъна рамене — спомни си думите на мажа си, че една дама трябва винаги да гледа опасността право в очите, защото и за една жена куражът е не по-малко важен, отколкото за един мъж. Въоръжена с тази мисъл, тя се спусна по стъпалата.

Вратата на библиотеката бе отворена. Цялото помещение бе потопено в червеникавата светлина на залеза. Клейтън седеше зад писалището, пред себе си държеше разтворена книга.

— Добър вечер, сър! — поздрави Никол спокойно.

Той я изгледа продължително, преди да остави настрана книгата, но не стана.

— Седнете, моля. Мисля, че трябва да поговорим за създалата се ситуация. Мога ли да ви предложа нещо за пиене преди вечеря? Малко сухо шери?

— Не, много ви благодаря. Боя се, че не понасям алкохол в какъвто и да било вид.

Никол придърпа леко едно от червените кожени кресла по-близо до бюрото. Кой знае защо, при тези нейни думи Клей вдигна високо вежди.

Сега, в светлината на последните слънчеви лъчи, тя може да го разгледа по-добре, отколкото пред огнището. Сериозно лице, може би прекалено строго стиснати устни… Дълбоката бръчка между веждите придаваше на очите му почти тъжно изражение.

Клей си наля чаша шери.

— Говорите английски почти без акцент.

— Благодаря ви. Признавам, че трябваше доста да се упражнявам, докато го постигна. Но много често се улавям, че все още мисля на майчиния си език и след това си превеждам мисълта на английски.

— А понякога забравяте да преведете, така ли?

Тя го погледна смутено.

— Да, наистина е така. Когато съм много изморена или ядосана, обръщам на френски.

Той седна зад писалището, отвори някаква кожена папка и извади няколко листа.

— Мисля, че трябва първо да решим някои делови въпроси. След като Джени ми разказа как стоят нещата и как сте се озовали на кораба, изпратих човек при наш семеен приятел, адвокат, и го информирах за тази необикновена история. Помолих го за консултация.

Никол кимна. Явно, той бе чакал само да се прибере вкъщи, за да предприеме стъпки за анулиране на брака.

— Днес получих отговора. Но преди да ви информирам за съдържанието, искам да ви задам няколко въпроса. Колко души присъстваха на бракосъчетанието?

— Капитанът, който извърши церемонията, първият помощник, който ви представляваше, и докторът като свидетел. Трима.

— А какъв е този втори свидетел? До подписа на доктора има още един подпис.

— В каютата бяхме само четирима.

Клейтън кимна. Несъмнено, подписът бе фалшифициран или прибавен по-късно. Още едно нарушение към многото други при тази венчавка.

— А този… Франк, който ви заплаши? В присъствието на доктора ли го направи?

Никол се почуди откъде ли знае той името на първия помощник и че именно той я е заплашвал.

— Да, всичко това стана само за няколко минути в каютата на капитана.

Клей стана, прекоси помещението и седна в креслото срещу нея. Беше все още в работните си дрехи — с груби, тъмни панталони, високи ботуши, бяла ленена риза с разкопчана яка. Той протегна дългите си крака чак до нейното кресло и каза:

— Точно от това се страхувах… — Държеше чашата си срещу светлината и я въртеше между пръстите си. После вдигна поглед и го спря върху синята коприна на деколтето й.

«Не си дете!» — помисли Никол, но машинално покри с ръка гърдите си.

— Адвокатът ми изпрати книга с английски закони, които, боя се, са в сила и в Америка. Съществуват различни основания за обявяването на един брак за невалиден. Например невменяемост или невъзможност да създадеш поколение… Но предполагам вие сте умствено и физически здрава? — Очите му отново се плъзнаха към това проклето деколте.

Никол се усмихна.

— Смятам, че да.

— Остава тогава само казусът, че сте била принудена да сключите този брак. — Тон вдигна ръка да не го прекъсва. — Въпросът е, как да се докаже принудата. Трябва да имаме човек, присъствал на венчавката, който да потвърди под клетва, че сте била принудена насила.

— Не е ли достатъчна моята дума? Или вашата? Самият факт, че не съм Бианка Мейлисън вече доказва, че съм била накарана насила.

— Ако бяхте си послужила с името на Бианка, а не с вашето, щяхме да имаме достатъчно основание. Но аз видях брачното свидетелство. Издадено е на името на Никол Куртален. Така ли е?

Тя отново си спомни как се бе съпротивлявала на мъжете в капитанската каюта.

— А докторът? Той се отнесе мило с мене. Не може ли той да свидетелства?

— Мисля, че може. Работата е в това, че той се намира на борда на друг кораб и пътува за Англия. На същата онази фрегата, която товареха, когато пристигнахте. Изпратих човек след него, но може да минат месеци, докато го намерят. Без свидетел не можем да пледираме за анулиране. — Клейтън допи останалото шери и остави чашата си на ръба на писалището. Явно бе казал всичко, което бе възнамерявал да й съобщи, и сега само я наблюдаваше мълчаливо. Никол сведе очи и заразглежда ръцете в скута си.

— Значи засега вашите ръце са вързани с този брак?

— Не само моите, но и вашите. Джени ми разказа, че сте искали да купите ателие и сте работили нощем, за да съберете пари. Зная, че моите извинения не могат да ви обезщетят в случая, но все пак ви моля да ги приемете.

Никол стана, опряла ръка на облегалката на креслото.

— Разбира се, че ги приемам. Но бих искала да ви помоля за нещо. — Тя го погледна и с изненада установи, че той отбягва погледа й, като че иска да скрие нещо от нея.

— Стига да мога да ви услужа, с удоволствие ще го сторя.

— Тъй като ще се наложи да остана известно време в Америка, трябва да си потърся някаква работа. Не познавам никого тук. Бихте ли ми съдействали да си намеря някакво място. Образована съм, говоря четири езика, бих могла да бъда гувернантка…

Клей рязко стана и се отдалечи на няколко крачки.

— За това не може да става и дума! — отсече той. — Независимо от това при какви обстоятелства се е стигнало до този брак, пред закона вие сте моя съпруга и не ще позволя да се трепете като слугиня и да бършете носовете на някакви сополанчета! Не! Ще останете тук, докато докарам този доктор. А след това вече можем да поговорим за вашето бъдеще.

И по лицето й, и в гласа й се четеше искрена изненада:

— Вие да не се каните да планирате моя собствен живот?

В очите на Клейтън трепна весело пламъче.

— Може би. Но предполагам че го правя, защото се намирате под моя закрила.

Никол вирна брадичка.

— Не съм се поставила доброволно под ваша закрила. Ще бъда благодарна, ако можете да ми помогнете да си намеря работа. Имам доста задължения.

— Задължения?! Нима се налага да пазарувате, след като тук можете да получите почти всичко? Аз мога да ви поръчам от Бостън всякакви вноски стоки.

Той видя как тя нервно подръпна коприната на роклята си. Пресегна се и взе от бюрото си някакъв лист. Беше писмото, което тя му бе написала преди да напусне кораба.

— Разбирам. Навярно имате предвид дрехите си. Съжалявам, че бях толкова груб… — Той отново изглеждаше така, като че нещо го забавлява. — Тези дрехи са подарък за вас. Приемете ги, моля ви, както приехте и моите извинения.

— Това не мога да направя. Те струват цяло състояние.

— А времето, което ви отнемам, и неприятностите, които ви създавам, не струват ли също пари? Откъснах ви от дома ви, похитих ви в чужда страна, а на това отгоре се държах отвратително с вас. През нощта, когато пристигнахте, бях просто не на себе си от гняв и се боя, че темпераментът ми излезе по-силен от разума ми. Няколко дрешки са само едно скромно обезщетение за… грубостта ми. А и какво да ги правя? На вас те ще стоят много по-добре, отколкото на някоя закачалка в гардероба…

Никол го погледна с блеснали очи и направи реверанс. Понечи да стане и той бързо й подаде ръка. Пръстите му се сключиха върху китката й, топли и силни.

— Както виждам, раната на крака ви е по-добре.

Никол го погледна смаяна. Раната?… Откъде можеше да знае той за раната?

— Снощи… аз бях много изморена. Да не съм казала нещо нередно?

— Не си ли спомняте нищо?

— Помня. Помня как прогонихте кучетата и ме качихте на коня. Бях като мъртва от умора. Заспала съм.

Клейтън отново я огледа мълчаливо. Очите му се задържаха на устните й толкова дълго, че Никол усети, че се изчервява.

— Бяхте невероятна! — каза най-сетне той. — Не зная вие как сте, но аз умирам от глад! — Той все още я държеше за ръката, като че не възнамеряваше да я пусне. — Отдавна на масата ми не е седяла такава красива жена.