— Какво значи това, че не можеш да обядваш с мен днес? Та ние го правим от години, забрави ли?
— Не съм забравил, татко, но просто днес не мога. Ще го оставим за другата седмица, става ли?
Джеб Блейк замълча от другия край на линията и забарабани с пръсти по писалището си.
— Защо имам чувството, че не ми казваш всичко?
— Няма нищо за казване.
— Наистина ли?
— Да, наистина.
Тереза, която беше под душа, подвикна на Гарет да ѝ подаде кърпа да се избърше. Гарет закри мембраната на слушалката и ѝ отвърна, че идва веднага. Когато долепи отново ухо до слушалката, чу баща си да казва:
— Какво беше това?
— Нищо.
Но баща му вероятно се досети, защото попита:
— Там е онова момиче — Тереза, нали?
Гарет усети, че не може да скрие истината от баща си, и отговори:
— Да, тя е тук.
Джеб подсвирна, явно зарадван.
— Крайно време беше.
Гарет се опита да омаловажи нещата.
— Татко, не се вживявай толкова.
— Няма… обещавам.
— Благодаря.
— Мога ли обаче да те попитам нещо?
— Казвай — въздъхна Гарет.
— Хубаво ли ти е с нея?
Синът му се забави малко с отговора си:
— Да, хубаво ми е.
— Крайно време беше — повтори Джеб през смях и затвори телефона.
Гарет остана загледан за миг в слушалката, преди да я постави обратно на мястото ѝ.
— Наистина ми е хубаво с нея — прошепна той на себе си с лека усмивка, — наистина.
След няколко минути Тереза излезе от банята. Изглеждаше отпочинала и свежа. Лъхна я миризма на току-що сварено кафе и отиде в кухнята, за да си налее. Първо обаче сложи в тостера филийка хляб и в този момент Гарет застана до нея.
— Още веднъж добро утро! — каза той и я целуна по врата.
— Още веднъж добро утро и на теб!
— Извинявай, че те оставих сама снощи в леглото.
— О, я стига!… Разбирам те.
— Сериозно ли говориш?
— Напълно сериозно. — Тя се обърна към него и му се усмихна. — Беше прекрасна нощ.
— За мен също. — Той отиде до шкафа да извади чаша за Тереза и я попита през рамо. — Какво искаш да правим днес? Обадих се в магазина да им кажа, че няма да ходя.
— Имаш ли нещо предвид?
— Какво ще кажеш да те разведа из Уилмингтън?
— Може. — Но в гласа ѝ не се долови голямо желание.
— Ти друго ли бе намислила да правиш?
— Не може ли да останем тук?
— И какво ще правим?
— О, мога да измисля куп неща — отвърна тя и обви ръце около него.
— Добре — усмихна се той. — Нямам възражения.
Следващите четири дни Тереза и Гарет бяха неразделни. Гарет натовари Иън да се грижи за магазина, дори го остави да поеме часовете му по гмуркане в събота — нещо, което правеше за първи път. Разходи два пъти Тереза с яхтата, като втората вечер останаха цялата нощ в открито море и се излежаваха в каютата, полюшвани от леките вълни на Атлантическия океан. Същата вечер тя поиска да ѝ разкаже още за приключенията на първите мореплаватели и заслушана в гласа му, ехтящ в кабината, го погалваше от време на време по косата.
Онова, което не усети, след като потъна в дълбок сън, беше, че Гарет и този път се измъкна от леглото и излезе да се разхожда по палубата. Мислеше си за спящата вътре Тереза, за това, че скоро щеше да си замине, и тези мисли съживиха друг спомен отпреди години.
— Наистина мисля, че не бива да тръгваш — каза Гарет на Катерин и в очите му се четеше безпокойство.
Тя стоеше до предната врата, с куфар в краката ѝ, и изглеждаше притеснена.
— Стига де, Гарет, нали се разбрахме, заминавам само за няколко дни.
— Но напоследък нещо не ти е добре.
Катерин вдигна ръце в знак на протест.
— Колко пъти да ти казвам, че нищо ми няма. Сестра ми наистина има нужда от мен… нали знаеш каква е, притеснява се за сватбата, а мама не ѝ помага много.
— Аз също имам нужда от теб.
— Гарет… това, че ти трябва да стоиш по цял ден в магазина, не значи, че и аз трябва да остана тук. Не сме вързани един за друг, нали?
Гарет неволно отстъпи крачка назад, сякаш тя го бе зашлевила.
— Не съм казал, че сме вързани. Просто не съм убеден, че трябва да тръгваш в това състояние.
— Ти не ме пускаш да ходя никъде.
— Какво да правя, като ми липсваш, когато те няма?
Лицето ѝ се смекчи малко.
— Знаеш, че и да замина, пак ще се върна.
Когато споменът избледня, Гарет влезе отново в каютата. Тереза спеше под завивките и той се вмъкна до нея и я притисна плътно до себе си.
На следващия ден двамата прекараха на плажа, близо до кея с ресторанта, в който обядваха заедно за първи път. Гарет забеляза, че лъчите на ранното слънце доста позачервиха кожата на Тереза, и прескочи до едно от многото магазинчета в непосредствена близост до плажа, за да купи лосион. Намаза гърба ѝ, втривайки го нежно, сякаш докосваше кожа на дете. Колкото и да не ѝ се искаше да го вярва, дълбоко в себе си тя усещаше, че на моменти мислите му са някъде другаде. Но после най-внезапно тези моменти отлитаха и тя започваше да уверява себе си, че вероятно само си въобразява.
Отново обядваха в „При Ханк“, държаха се за ръце и се гледаха през масата. Разговаряха тихо, без да обръщат внимание на тълпите наоколо и никой от двамата дори не забеляза кога са оставили сметката им на масата и кога се бе изпразнил ресторантът.
Тереза го наблюдаваше проницателно и се запита дали Гарет е бил толкова интуитивен към Катерин, както беше и с нея. Имаше чувството, че всеки път, когато бяха заедно, той четеше мислите ѝ. Щом ѝ се приискаше да я хване за ръката, той се пресягаше, преди още да си бе отворила устата. Щом ѝ се приискаше да говори, без да бъде прекъсвана, той я слушаше безмълвно. Щом ѝ се приискаше да узнае какво изпитва към нея в даден момент, от начина, по който я поглеждаше, веднага ѝ ставаше ясно. Никой друг — дори Дейвид — не я разбираше толкова добре, както Гарет. А го познаваше от толкова скоро — едва от няколко дни. Как е възможно това, чудеше се тя. Късно нощем, докато той спеше до нея, тя търсеше отговора и отговорът винаги я отпращаше към писмата в бутилките, които бе открила. Колкото повече опознаваше Гарет, толкова повече вярваше, че ѝ е било предопределено да намери неговите послания до Катерин. Сякаш някаква сила ги бе насочила към нея с цел да я събере с Гарет.
В събота вечер Гарет пак ѝ приготви вечеря, която този път те изядоха на задната веранда под звездите. След като се любиха, останаха в леглото, вплели пръстите на ръцете си. И двамата знаеха, че на другия ден тя си заминаваше за Бостън — тема, която и двамата избягваха да зачекват.
— Ще те видя ли отново? — попита тя. Този път той доста се забави с отговора си.
— Надявам се.
— А искаш ли?
— Разбира се, че искам. — Надигна се в леглото и леко се отдръпна от нея. След малко и тя се надигна, седна до него и запали нощната лампа.
— Какво има, Гарет?
— Просто не ми се иска да свършва този момент — каза той и сведе поглед. — Не ми се иска да свършва това, което стана между нас, не ми се иска да свършва тази седмица. Ти влезе в живота ми, обърна го наопаки и сега си отиваш.
Тя го погали по косата и тихо заговори:
— О, Гарет… Аз също не искам да свършва това. Тук прекарах една от най-хубавите седмици в живота си. Имам чувството, че те познавам отдавна. Но ние можем да опитаме да продължим този момент. Аз ще идвам тук или ти ще идваш в Бостън. И в двата случая можем да опитаме, не е ли така?
— И колко често ще те виждам? Веднъж в месеца? Или по-рядко?
— Не знам. Мисля, че зависи от нас и от нашето желание. Ако всеки от нас иска да направи по нещо, мисля, че ще се получи.
След дълга пауза той попита:
— Наистина ли мислиш, че е възможно да не се виждаме често? Кога ще те прегърна отново? Кога ще видя лицето ти? Ако се виждаме от време на време, няма да имаме възможност да изградим нищо докрай… нито да продължим да се чувстваме както сега. Всеки път, когато се видим, ще знаем, че е само за няколко дни. Просто няма да има време да задълбочим връзката си.
Думите я жегнаха отчасти защото бяха истина, отчасти защото ѝ се стори, че той просто иска да сложи край на всичко тук и още сега. Когато най-накрая се обърна към нея с усмивка на съжаление, тя не знаеше какво да каже. Смути се и пусна ръката му.
— Значи не искаш да опитаме? Така ли да те разбирам? Просто искаш да забравим всичко, което се случи…
Той поклати глава.
— Не… Не искам да го забравя. И няма да мога да го забравя. Не знам… Просто искам да те виждам по-често, отколкото ми се струва, че ще е възможно.
— Аз искам същото. Но няма да можем, затова нека направим всичко по силите си. Съгласен ли си?
Той поклати глава с видимо отрицание.
— Не знам…
Тя се вгледа в лицето му и като че ли долови още нещо.
— Гарет, какво има?
Той не отговори и тя продължи:
— Има ли някаква причина, поради която не искаш да опитаме?
Пак не ѝ отговори. Само се обърна в настъпилата тишина и загледа снимката на Катерин на нощното шкафче.
— Как прекара? — Гарет свали куфара на Катерин от задната седалка, докато тя слизаше от колата.
Катерин се усмихна, макар че той веднага забеляза уморения ѝ вид.
— Добре, само че сестра ми все още не се е съвзела. Иска всичко да е безупречно. Оказа се обаче, че Нанси е бременна и сватбената ѝ рокля не и става вече.
— Какво толкова! Ще я преправи.
— Точно това и казах и аз, но нали я знаеш каква е — от мишката прави слон.
Катерин сложи ръце на хълбоците и изви гръб назад с лека гримаса.
— А, ти добре ли си?
— Малко съм схваната. Чувствах се уморена през цялото време, докато бях там, а от няколко дни имам болки в гърба.
Тя тръгна към къщата. Гарет я последва.
— Катерин, искам да ти се извиня, задето се държах така, преди да заминеш. Радвам се, че отиде там, но съм още по-радостен, че се върна.
— Гарет, кажи нещо.
Тя го гледаше обезпокоена. Най-сетне той заговори:
— Тереза… трудно ми е в този момент. Нещата, които ми се случиха…
Гласът му се изгуби и Тереза изведнъж разбра какво има предвид. Стомахът ѝ се сви.
— С Катерин ли е свързано? Кажи ми.
— Не, аз просто… — Той не довърши, но тя се увери напълно, че е права.
— Това е, нали? Не искаш да опитаме… заради Катерин.
— Не, ти просто не разбираш.
Противно на волята ѝ у нея се надигна гняв.
— О, напротив, много добре разбирам. Ти прекара с мен тази седмица само защото знаеше, че скоро ще си замина. А после ще се върнеш към предишния си начин на живот. Аз бях просто едно малко забавление за теб, нали?
Той поклати глава.
— Не, не беше, не беше забавление. Наистина се привързах към теб…
Тя го изгледа с твърд поглед.
— Но не толкова, че да опиташ да запазиш тази връзка.
Той я погледна, очите му бяха изпълнени с мъка.
— Не говори така.
— А как? Да ти вляза в положението ли? Искаш просто да ти кажа: „Добре, Гарет, ще приключим дотук, защото е много трудно и няма да можем да се виждаме много често. Да, разбирам те. Беше ми приятно, че се запознахме.“ Това ли искаш да чуеш от мен?
— Не, не това.
— А какво тогава? Аз вече ти казах, че искам да опитаме… Вече ти казах, че имам желание да опитаме…
Той поклати глава, но не беше в състояние да срещне погледа ѝ. Тереза почувства, че сълзите ѝ напират.
— Слушай, Гарет, знам, че си загубил съпруга. Знам, че страдаш много за нея. Но сега се държиш като мъченик. А животът ти е пред теб. Не го пропилявай, като живееш с миналото.
— Не живея с миналото — възрази решително той.
Тереза с усилие преглътна сълзите си. Гласът ѝ се смекчи.
— Гарет… Аз може и да не съм загубила съпруг по същия начин, но загубих човек, когото също като теб много обичах. Познавам болката и страданието. Но откровено казано, вече се уморих да бъда сама. Повече от три години съм така — точно колкото и ти — и се уморих. Готова съм да продължа напред и да си намеря някого. Ти също трябва да го направиш.
— Знам, да не мислиш, че не знам?
— Точно в този момент не съм сигурна. Между нас се случи нещо толкова хубаво, че аз не искам да го подмина току-така.
— Права си — отвърна той бавно, търсейки думи. — С разума си знам, че си права. Но сърцето ми… Просто не знам.
— А моето сърце? То нищо ли не означава за теб?
От погледа ѝ гърлото му се стегна.
— Разбира се, че значи. Дори повече, отколкото предполагаш. — Когато се пресегна да хване ръката ѝ, тя се отдръпна и той разбра колко много я бе наранил. Заговори нежно, опитвайки да овладее чувствата си: — Тереза, извинявай, че те подложих… че подложих и двама ни на този мъчителен разговор в последната ни нощ. Не исках да се стигне дотам. Повярвай ми, ти не беше само забавление за мен, Господи, ти беше всичко друго, но не и забавление. Пак ти казвам, наистина се привързах към теб, уверявам те.
Той разтвори обятията си и я замоли с очи да се приближи до него. Тя се поколеба за секунда, после се наклони и обтегна лице върху гърдите му — не искаше да вижда изражението му. Той я целуна по косата и продължи да говори нежно, устните му пърхаха над главата ѝ.
— Наистина се привързах, толкова силно се привързах, че чак се плаша. Отдавна не съм изпитвал подобно чувство и почти съм забравил какво значение може да има друг човек за мен. Не мисля, че мога да те пусна да си заминеш и да те забравя, а и не искам. — За миг се усещаше само лекото му равномерно дишане. После шепотът му: — Обещавам да направя всичко каквото мога, за да те виждам. Нека и двамата да се опитаме да продължим тази връзка.
От нежността в гласа му сълзите ѝ бликнаха. Той продължи да говори едва чуто:
— Мисля, че съм влюбен в теб.
„Мисля, че съм влюбен в теб — продължи да чува тя, — мисля… Мисля, че…“
Тя не искаше да му отговори и само прошепна:
— Просто ме прегърни, чу ли? И да не говорим повече.
На сутринта пак се любиха и се държаха за ръце докато слънцето се издигна достатъчно високо, за да им напомни, че е време Тереза да се приготви за път. Макар че почти не беше ползвала хотела и донесе багажа си у Гарет, не бе освободила стаята, в случай че Кевин или Даяна я потърсят по телефона. Двамата влязоха заедно под душа, а след като се облякоха Гарет направи закуската, докато Тереза си опаковаме багажа. Вече затваряше ципа на куфара си, когато чу цвъртенето от кухнята и миризмата на пържен бекон се разнесе из цялата къща. Изсуши косата си, гримира се и влезе в кухнята.
Гарет седеше край масата и пиеше кафе. Намигна ѝ като я видя в рамката на вратата. На плота до кафеника ѝ беше оставил чаша за кафе и тя си наля. Закуската беше сложена на масата — бъркани яйца с бекон и препечени филийки. Тереза седна на стола до него.
— Не знаех какво ще искаш да закусиш и… приготвих това — той посочи към масата.
— Всъщност не съм гладна Гарет — стига да нямаш нищо против.
— Нямам, разбира се — усмихна се той. — Аз също не съм гладен.
Тя стана от стола си и седна на коленете му. Обгърна с ръка раменете му и зарови лице в извивката на врата му. Той я притисна към себе си и прекара пръсти през косата ѝ.
Най-накрая тя се отдръпна. Беше хванала тен от слънцето. С късите джинси и чистата си бяла блуза приличаше на безгрижна гимназистка. Беше се загледала в малките цветчета, зашити за сандалите ѝ. Куфарът и чантата ѝ я чакаха до вратата на спалнята.
— Самолетът ми скоро ще излети, а трябва да си платя стаята в хотела и да върна колата — каза тя след малко.
— Сигурна ли си, че не искаш да те придружа?
Тя кимна и леко нацупи устни.
— Да, защото ще бързам да хвана самолета, а освен това ти ще трябва да караш след мен с твоята кола. Най-добре е да се сбогуваме направо тук.
— Ще ти се обадя довечера.
Тя се усмихна.
— Щях да очаквам.
Очите ѝ започнаха да се наливат със сълзи и той я притегли към себе си.
— Ще ми е пусто без теб тук — каза той, когато сълзите ѝ рукнаха. Избърса ги с ръка, едва докосвайки кожата ѝ.
— На мен пък ще ми липсват гозбите, приготвени от теб — прошепна тя, чувствайки се глупаво.
Той се засмя и отслаби напрежението.
— Недей да тъгуваш. След две седмици пак ще се видим, нали?
— Стига да не си размислил.
Все тъй усмихнат, той рече:
— Ще броя дните. И този път да доведеш Кевин, чу ли?
Тя кимна.
— Добре. Ще ми е приятно да се запозная с него. Ако прилича на теб, сигурен съм, че ще си допаднем.
— И аз съм сигурна.
— А дотогава ще мисля през цялото време за теб.
— Наистина ли?
— Наистина. Аз вече си мисля за теб.
— Е, да, защото съм в скута ти.
Той се засмя, а тя му хвърли усмивка през сълзи. После се изправи и обърса мокрите си бузи. Гарет тръгна напред да вземе куфара ѝ и двамата излязоха от къщата. Навън слънцето вече пълзеше нагоре и пръскаше топлина. Тереза извади слънчевите си очила от страничното джобче на чантата си, докато двамата вървяха към взетата под наем кола.
Отключи багажника и Гарет сложи куфара в него. После я прегърна, целуна я нежно веднъж и я пусна. Отвори ѝ вратата и тя седна зад волана и пъхна ключа в стартера.
Двамата се загледаха през отворената врата на колата и накрая Тереза запали двигателя.
— Време е да тръгвам, иначе ще изпусна самолета.
— Да, време е.
Той отстъпи назад и затвори вратата. Тереза нави надолу стъклото на прозореца и извади ръката си навън. Гарет я хвана и я задържа за миг между ръцете си. Тя включи на скорост.
— Ще ми се обадиш ли довечера?
— Обещавам.
Тя издърпа ръката си, усмихна му се и бавно потегли. Помаха му още веднъж, преди да увеличи скоростта, а докато я проследяваше с поглед, Гарет се запита как ли ще издържи следващите две седмици.
Въпреки натовареното движение Тереза стигна бързо до хотела и си плати сметката. Предадоха ѝ три съобщения от Даяна всяко по-настоятелно от предишното. „Какво става там? Как вървят нещата?“, гласеше първото. „Защо не ми се обаждаш? Нямам търпение да те чуя“, гласеше второто, а третото: „Ще ме поболееш! Моля те, обади ми се, чакам подробности“. Имаше и едно съобщение от Кевин, но явно отпреди няколко дни, защото междувременно тя му се бе обаждала два пъти от дома на Гарет.
Тя върна колата и стигна на летището по-малко от половин час преди полета. За щастие опашката за обработване на багажа беше малка и тя успя да стигне на изхода точно, когато започнаха да отвеждат пътниците към самолета. След като подаде билета си на наземната стюардеса, се качи на борда и зае мястото си. За полета до Бостън нямаше много пътници и седалката до нея остана празна.
Тереза затвори очи и се размисли над удивителните събития през изтеклата седмица. Не само че беше открила Гарет ами дори го беше опознала повече, отколкото бе предполага. Той бе разбудил дълбоки чувства в нея — чувства, за които мислеше, че са отдавна погребани.
Но дали го обичаше?
Тя подхождаше към въпроса въодушевено, но внимаваше да не се увлече в съмненията.
Без много да задълбава, се замисли за снощния им разговор. За страховете му да се освободи от миналото си, за чувствата му, че няма да я вижда толкова често, колкото му се иска. Тя го разбираше напълно, но…
„Мисля, че се влюбих в теб.“
Тя сбърчи вежди. Защо употреби думата „мисля“? Или е влюбен в нея, или не, не е ли така? За да я успокои ли го каза, или по някаква друга причина?
„Мисля, че се влюбих в теб.“
В съзнанието си тя чуваше тези думи отново и отново и гласът му изпълнен с… какво? С колебание? Като си мислеше сега, ѝ се искаше да не бе казвал нищо. Поне щеше да спести опитите ѝ да вникне в значението на излиянието му.
Ами тя? Тя обича ли Гарет?
Тереза затвори уморено очи с внезапното нежелание да уталожи противоречивите си чувства. Но в едно нещо беше сигурна — няма да му каже, че го обича, докато не се увери, че се е освободил от спомена за Катерин.
Същата нощ в съня на Гарет бушуваше яростна буря. Дъжд биеше силно в стените на къщата, а той тичаше като обезумял от една стая в друга. Беше къщата, в която живееше понастоящем, и макар да знаеше къде точно отива, заслепяващите струи, нахлуващи през отворените прозорци, затрудняваха зрението му. Знаейки, че трябва да ги затвори, той се втурна към спалнята и изведнъж се оказа впримчен в издуващите се навътре завеси. Докато се мъчеше да се освободи от тях, се приближи до прозореца и в същия момент осветлението изгасна.
Стаята потъна в пълен мрак. Сред бурята чу звука на далечна сирена, известяваща приближаващ се ураган. Мълнии осветяваха небето, докато се мъчеше да затвори прозореца. Но той не помръдваше. Дъждът продължаваше да се лее навътре, мокреше ръцете му, те се хлъзгаха и той не можеше да хване здраво дръжката на прозореца.
Над него покривът започна да се пропуква от силата на вятъра.
Продължи да се бори с прозореца, но той се бе заклещил и не помръдваше. Накрая го остави и се залови да затваря другия.
Но и той се бе запънал.
Чу как дървените плочки се откъртват от покрива, а след това и звук от счупени стъкла.
Обърна се и побягна към всекидневната. Там прозорецът се бе пръснал навътре и целият под бе обсипан с парчета стъкла. Дъждът биеше в стаята, вятърът беснееше. Входната врата се тресеше в рамката.
От външната страна на прозореца чу Тереза да го вика. „Гарет трябва веднага да излезеш!“
В този момент прозорците на спалнята също се счупиха навътре. Вятърът, който фучеше в къщата, започна да прави дупки в тавана. Къщата нямаше да издържи дълго.
Катерин.
Трябваше да вземе снимката и другите ѝ неща, които бе скътал в скрина.
„Гарет, нямаш никакво време!“ — извика отново Тереза.
Въпреки дъжда и тъмнината той я виждаше как му маха отвън да я последва.
Снимката. Халката. Картичките за Деня на свети Валентин.
„Хайде!“ — подкани го отново Тереза и размахваше с всичка сила ръце.
С грохот покривът се отдели от стените на къщата и започна да се разкъсва. Той инстинктивно вдигна ръце над главата си миг преди парче от тавана да се срути върху него. След малко цялата къща щеше да рухне.
Без да обръща внимание на опасността, той се втурна към спалнята. Не можеше да живее без онези неща.
„Все още имаш време!“
Нещо във вика на Тереза го накара да спре. Погледна към нея, после към спалнята и застина на място.
Почти целят таван беше паднал. С остър звук покривът продължи да се цепи.
Той направи крачка към спалнята и видя, че Тереза е престанала да му маха с ръце. Сякаш изведнъж се бе отказала да го вика.
Вятърът нахлуваше в стаята и като че ли го пронизваше с неземния си вой. Мебелите се бяха прекатурили и препречваха пътя му.
„Гарет, моля те!“ — извика пак Тереза.
И този път интонацията в гласа ѝ го накара да спре и тогава той осъзна, че ако се опита да спаси нещата от миналото си, може и да не успее да се измъкне от къщата.
„А струваше ли си да ги спаси?“
Отговорът беше от ясен, по-ясен.
Той се отказа и се спусна навън към счупения прозорец. Доразби го с юмрук и тъкмо изскочи навън на задната веранда, вятърът отнесе целия покрив. Стените се разклатиха и след миг със силен грохот се срутиха на купчина.
Той потърси с поглед Тереза, за да се увери, че не е пострадала, но за своя изненада не я видя никъде.