Писмо в бутилка

1

Духаше студен декемврийски вятър и Тереза Осбърн кръстоса ръце пред гърдите си и обхвана с поглед водната шир. Допреди малко, когато дойде тук, само няколко души се разхождаха по брега, но като видяха задаващите се облаци, побързаха да се приберат. Сега тя беше сама на плажа и поглъщаше с очи гледката наоколо. Океанът, отразяващ цвета на небето, приличаше на разтопен метал, вълните равномерно заливаха пясъка. Тежки облаци се спускаха бавно, мъглата започваше да се сгъстява и да забулва хоризонта. На друго място, по друго време тя щеше да почувства великолепието на красивата гледка, но сега, както стоеше на брега, се улови, че не усеща абсолютно нищо. Сякаш изобщо не е тук и всичко е само сън.

Беше пристигнала тази сутрин с кола, но не си спомняше нищо от пътуването. Когато взе решение да дойде тук, имаше намерение само да пренощува. Дори беше очаквала с нетърпение да прекара една спокойна нощ извън Бостън. Но докато наблюдаваше как океанът се надига и разпенва, установи, че изобщо не ѝ се остава. Ще си тръгне за вкъщи веднага щом приключи, независимо колко късно е.

Когато най-сетне се почувства готова, тя бавно се запъти към водата. Носеше подмишница чанта, която сутринта внимателно бе напълнила, за да е сигурна, че няма да забрави нещо. Не беше казала на никого какво взима със себе си, нито какво възнамерява да прави днес. Подметна само, че отива да напазарува за Коледа. Обяснението беше просто оправдание и макар да беше сигурна, че ще я разберат, ако им каже истината, това пътуване беше нещо, което не ѝ се щеше да споделя с никого. Беше започнала всичко сама и сама искаше да го приключи.

Тереза въздъхна и погледна часовника си. Скоро щеше да започне приливът и тогава щеше вече да е напълно готова. След като намери подходящо място върху една малка дюна, тя седна на пясъка и отвори чантата. Зарови в нея и напипа плика, който ѝ трябваше. Пое си дълбоко въздух и бавно го отлепи.

Вътре имаше три грижливо сгънати писма, писма, които бе чела и препрочитала безброй пъти. Сега, седнала на пясъка, тя ги държеше пред себе си и само ги гледаше.

В чантата имаше и други неща, но още не беше готова да ги погледне. Вниманието ѝ беше съсредоточено единствено към писмата. Той ги беше писал с автоматична писалка и на места, където мастилото беше потекло, хартията бе зацапана. Листовете с рисунка на ветроход в горния десен ъгъл бяха започнали да се обезцветяват с годините. Помисли си, че един ден думите изобщо нямаше да могат да се разчитат, но се надяваше, че от днес нататък вече няма да изпитва нужда да ги препрочита толкова често.

Когато свърши, пъхна писмата обратно в плика пак тъй внимателно, както ги бе извадила. След това прибра плика в чантата и отново обходи с поглед брега. От дюната, на която седеше, се виждаше мястото, откъдето бе започнало всичко.

Беше излязла да тича призори, спомни си тя и в съзнанието ѝ ясно изплува онова ранно лятно утро. Денят обещаваше да е красив. Докато поглъщаше с очи света около себе си, чуваше пронизителните писъци на чайките и тихия плисък на прибоя. Въпреки че беше дошла на почивка, стана по-рано, за да може да тича на плажа, без да трябва да се съобразява откъде минава. След няколко часа наоколо щеше да се напълни с туристи, които щяха да се излежават върху хавлиените си кърпи и да попиват лъчите на горещото слънце на Ню Ингланд. По това време на годината Кейп Код винаги беше претъпкан от хора, но повечето почиващи спяха до по-късно и тя се възползва от случая, за да се наслади на приятното усещане да тича сама по пясъка, плътен и гладък от отдръпващия се прилив. За разлика от алеите в нейния град пясъкът тук хлътваше достатъчно, така че коленете нямаше да я болят, както често ѝ се случваше, след като бе тичала по градските циментирани алеи.

Обичаше открай време тичането — навик, който си бе създала още от училищните кросове и надбягвания. Отдавна бе престанала да се състезава и да засича времето си, просто използваше тичането като един от малкото поводи да остане насаме с мислите си. Считаше го за нещо като медитация и именно затова ѝ доставяше удоволствие да бъде сама. Не разбираше защо хората предпочитаха да тичат на групи.

Колкото и да обичаше сина си Кевин, сега беше доволна, че той не е с нея. Всяка майка има нужда от малко отдих от време на време и тя с нетърпение беше чакала да дойде и да си почине тук — далеч от телевизията с нейните вечерни футболни мачове, плувни турнири и гръмки клипове на Ем Ти Ви, далеч от домашните упражнения, в които трябваше да му помага, от ставането посред нощ, за да го успокоява, когато му се свиваха жилите на краката. Преди три дни го беше закарала на летището, за да го изпрати със самолет при баща му — бившия ѝ съпруг — в Калифорния. Едва когато му напомни, Кевин се сети, че не я беше прегърнал и целунал на раздяла. „Извинявай, мамче — каза ѝ, докато обвиваше ръце около врата ѝ и я целуваше. — Обичам те. Не искам да се чувстваш много самотна без мен, чу ли?“ После се обърна, подаде билета си за проверка и се втурна тичешком към самолета, без да се обръща назад.

Тя не го обвини, че мигом бе забравил за нея. На дванайсет години той беше в периода, когато да прегръща и целува майка си на публично място не било „върховно“. Освен това знаеше, че умът му е вече другаде. Още от миналата Коледа бе очаквал с нетърпение това пътуване. Баща му щеше да го заведе до Големия каньон, оттам за една седмица двамата щяха да отидат до река Колорадо, по която щяха да плават със сал, и накрая щяха да посетят Дисниленд. Това беше пътуване, за което всяко дете мечтае, и тя се радваше за Кевин. Въпреки че заминаваше за месец и половина, знаеше, че на Кевин ще му се отрази добре да прекара по-дълго време с баща си.

Тя и Дейвид поддържаха сравнително приятелски взаимоотношения, откакто се разведоха преди три години. Макар да не беше най-примерният съпруг, той беше добър баща на Кевин. Никога не пропускаше да му изпрати подаръци за рождения ден или за Коледа, обаждаше се по телефона всяка седмица и прекосяваше страната по няколко пъти в годината, за да прекарва съботите и неделите със сина си. Разбира се, не пропускаше и постановените от съда шест седмици през лятото, в които можеше да го вижда, както и през година по Коледа и Великден, по време на едноседмичните училищни ваканции. Анет, новата съпруга на Дейвид, беше погълната от грижи за новороденото си бебе, но Кевин я харесваше и никога не се връщаше у дома с натрупан гняв или с чувството, че е бил пренебрегван. Напротив, дори говореше възторжено за пребиваването си там и колко много се е забавлявал. Понякога Тереза усещаше ревност, но се стараеше да не се издава пред Кевин.

Сега на брега тя тичаше умерено бързо. Диана я чакаше да си направи обиколката, за да закусят заедно — Брайън със сигурност беше вече излязъл, — и Тереза мечтаеше двете да си побъбрят насаме. Диана и съпругът ѝ Брайън бяха по-възрастни от нея — и двамата наближаваха шейсетте, — но Диана беше най-добрата ѝ приятелка.

Беше отговорен секретар на вестника, за който работеше Тереза, идваше с Брайън на Кейп Код от години. Те винаги отсядаха в една и съща квартира — в къщата „Фишър“ — и когато приятелката ѝ научи, че Кевин заминава за дълго време при баща си в Калифорния, настоя Тереза да отиде при тях.

„Брайън по цял ден играе голф и двете ще си правим компания — беше ѝ казала тя. — Освен това, какво ще правиш в апартамента си? Трябва да сменяш обстановката от време на време.“

Тереза знаеше, че е права, и след като поразмисли няколко дни, прие поканата.

„Толкова се радвам — посрещна я с победоносен израз на лицето Диана. — Ще видиш, че тук ще ти хареса.“

Тереза не можеше да не признае, че мястото наистина беше чудесно. Къщата „Фишър“ беше красиво възстановен някогашен дом на морски капитан, кацнала на ръба на стръмна скала с изглед към залива Кейп Код. Сега, когато я видя отдалече, тя намали ход. За разлика от младите бегачи, които увеличаваха скоростта си преди края на обиколките си, тя предпочиташе обратното — постепенно да преминава в по-бавна и по-отпусната крачка. На трийсет и шест години вече не се възстановяваше толкова бързо, както навремето.

Когато дишането ѝ се успокои, тя започна да мисли как да прекара остатъка от деня си. Беше си донесла няколко книги — онези, които отдавна се канеше да прочете, но все не се наканваше. Като че ли напоследък времето изобщо не ѝ стигаше — покрай Кевин с неговата нестихваща енергия, поддържането на къщата и особено работата, която непрекъснато се трупаше върху бюрото ѝ. Като журналистка, водеща рубрика в „Бостън Таймс“, която публикуваше и в други издания в страната, тя непрекъснато гонеше срокове, за да подготвя по три материала седмично. Повечето от колегите ѝ смятаха, че на бърза ръка си свършва работата — колко му е да натракаш сто думи и да приключиш за деня. Но съвсем не беше така. Да излиза непрекъснато с нещо оригинално относно родителските грижи вече не беше толкова лесно, особено ако искаше да продължава да пише такива материали. Рубриката ѝ „Съвременни родители“ вече се появяваше на страниците на шейсет вестника в страната, макар че повечето отпечатваха по една-две нейни статии в дадена седмица. И тъй като бе започнала да получава предложения от синдиката едва преди година и половина и беше ново име за повечето вестници, тя не можеше да си позволи дори един „свободен“ ден. Доста от вестниците отделяха строго ограничено място за такава колонка и стотици журналисти, водещи рубрики, се надпреварваха за него.

Тереза забави тичането си до спокоен ход и най-накрая спря и вдигна глава към една чайка, която кръжеше над нея. Влажността на въздуха беше висока и тя избърса с опакото на ръката си потта по лицето си. Пое дълбоко въздух, задържа го за малко и го изпусна, преди да хвърли поглед към водната повърхност. Тъй като беше доста рано, океанът все още имаше мръсносив цвят, който обаче щеше да се промени, когато слънцето се издигнеше малко по-високо. Въпреки това гледката беше пленителна. Тя събу кецовете и чорапите си и нагази във водата. Леките вълни, обливащи краката ѝ, действаха ободряващо и тя поджапа малко напред-назад. Изведнъж се изпълни със задоволство при мисълта, че беше намерила време да напише няколко допълнителни материала през последните месеци, така че тази седмица можеше да не мисли за работа. Не помнеше кога за последен път не е имала край себе си компютър, не е бързала за някаква служебна среща или да спази краен срок. Приятно е чувството да си далеч от бюрото за известно време. Сякаш отново беше взела съдбата си в свои ръце и започваше нов живот.

Вярно, не забравяше, че вкъщи я чакаха доста неща, които трябваше да свърши. Тапетите в банята отдавна трябваше да бъдат подновени, дупките от пирони по стените трябваше да се заличат, останалите стаи на апартамента имаха нужда да се освежат. Преди два месеца беше купила тапети и боя, окачалки за кърпи и дръжки за вратите, ново огледало за тоалетната масичка, както и необходимите инструменти, с които да борави, но дори още не ги беше разопаковала. Все изскачаше нещо друго през почивните дни, макар че и те като останалите бяха запълнени с журналистическа работа. Бояджийските материали си стояха в пликовете, с които ги бе купила — в един ъгъл на килера — и всеки път, като го отвореше, имаше чувството, че те ѝ се подиграват за добрите и намерения. Може би, помисли си тя, като се прибера…

Извърна глава и видя един мъж да стои малко по-надолу по брега. Беше по-възрастен от нея — някъде около петдесетте години, лицето му беше силно загоряло от слънцето, като на човек, който живее целогодишно тук. Не помръдваше, както ѝ се стори, просто стоеше и вълните се удряха в краката му. Беше затворил очи, сякаш се наслаждаваше на красотата на света, без да го вижда. Носеше избелели джинси, навити високо над глезените, и широка риза, която не си беше направил труда да напъха в панталоните. Както го наблюдаваше, изведнъж ѝ се прииска да бъде друга. Как ли би се чувствала, ако върви по плажа, без да има никакви грижи? Да отива всеки ден до някое тихо място, далече от шума и блъсканицата на Бостън, и просто да се отдава единствено на онова, което ѝ предлага животът?

Тя пристъпи малко по-навътре във водата и застана точно като мъжа, надявайки се да изпита същото чувство, каквото изпитваше и той. Но когато затвори очи, единственото, за което можеше да мисли, беше Кевин. Бог ѝ е свидетел, че винаги е искала да прекарва повече време със сина си и да бъде по-търпелива, когато е с него. Искаше да има възможността двамата да седнат и да си приказват, да играят „Монополи“ или просто да гледат телевизия заедно, без изведнъж някоя мисъл да я накара да стане и да иде да свърши нещо по-важно. Понякога се чувстваше измамничка, когато уверяваше Кевин, че слага него на първо място и че той трябва да гледа на семейството като на най-важното нещо в живота.

Работата беше там, че винаги имаше нещо да се върши. Трябваше да се измият чиниите, да се почисти банята, да се смени пясъкът в тоалетната на котката; да се ремонтира двигателят на колата, прането да се изпере, да се платят домакинските сметки. Колкото и да ѝ помагаше Кевин, изпълнявайки своите задължения вкъщи, ходенето на училище, игрите с приятели и другите му занимания запълваха неговото време почти толкова, колкото и нейното. В крайна сметка списанията, за които бе абонирана, отиваха право в кошчето за боклук, без да бъдат прочетени, плануваните писма оставаха ненаписани и понякога в такива моменти тя започваше да се опасява, че животът ѝ тихомълком се изнизва покрай нея.

Но как да промени всичко това? „Живей си живота ден след ден“, често я съветваше майка ѝ. Но на майка ѝ не се налагаше да работи навън или да отглежда силен и самоуверен, макар и обичлив син, чийто баща не е до него, за да помага. Тя не разбираше напрежението, на което е подложена Тереза буквално всеки ден. Не я разбираше и по-малката ѝ сестра Джанет, която тръгна по стъпките на майка им. Тя и съпругът ѝ имат щастлив брак вече единайсет години и трите им прекрасни момиченца са доказателство за това. Едуард не минава за блестящ ум, но е честен човек, работи много и печели достатъчно, за да издържа семейството си и да не става нужда Джейн да работи. Навремето Тереза си мислеше, че сигурно ще ѝ хареса такъв начин на живот, дори това да значеше да се раздели с професията си.

Но не беше възможно. Особено откакто се разведе с Дейвид — вече три години, дори четири, ако се сметне и годината, в която живееха отделно. Не мразеше Дейвид за това, което ѝ бе сторил, но уважението ѝ към него изчезна. Изневярата, била тя във вид на еднократно преспиване или дълга връзка, не беше нещо, което тя можеше да подмине. Не я утеши и фактът, че той не се ожени за жената, с която имаше извънбрачна връзка цели две години. Злоупотребата с доверието е непоправимо.

Дейвид се бе върнал в родния си щат Калифорния година след като се разделиха, и няколко месеца по-късно се запозна с Анет. Новата му съпруга се оказа много религиозна и малко по малко събуди интереса на Дейвид към църквата. Вечен скептик, Дейвид винаги е изпитвал глад към нещо по-значимо в живота си. Сега той ходи редовно на църква и дори е поел ролята на брачен съветник наред с пастора. Какво би могъл да каже той на някого, който върши същите неща, каквито сам вършеше, често се питаше Тереза, и как ли помага на другите, след като не можа да помогне на себе си? Това не знаеше и всъщност не я интересуваше. Достатъчно ѝ беше, че той все още проявява интерес към сина си.

Естествено, разводът ѝ с Дейвид сложи край и на много от приятелствата. Тя вече не беше част от двойка, стана някак излишна, когато беше на гости у приятели по Коледа или на събирания на барбекю. Но не всички се отдръпнаха от нея. Малкото, които ѝ останаха, често оставяха съобщения на телефонния ѝ секретар с покани за обяд или вечеря. От време на време тя приемаше поканите, но в повечето случаи любезно отказваше. Чувстваше, че тези приятелства не са както някога, а и не можеха да бъдат! Нещата се променят, хората се променят, а животът си течеше покрай нея.

След развода си беше излизала само няколко пъти с мъже. Не че не беше привлекателна. Напротив, беше — поне така ѝ казваха често. Имаше тъмнокафява коса, дълга до раменете, съвсем права и лъскава като коприна. Очите ѝ, за които получаваше най-често комплименти, бяха кафяви с лешникови точици, които улавяха светлината, когато беше навън. Не се чувстваше стара, но когато се погледнеше в огледалото, виждаше, че възрастта ѝ я изпреварва. По още една нова бръчица около очите, нов сив косъм, поникнал сякаш за една нощ, леко уморен вид от това, че е непрекъснато в движение.

Приятелките ѝ смятаха, че преувеличава. „Сега изглеждаш много по-добре, отколкото преди години“ — уверяваха я те. Наистина, все още забелязваше, че някои мъже я заглеждаха по пътеката между щандовете в супермаркета. Но тя вече не беше и никога нямаше да бъде отново на двайсет и две. Не че искаше, дори да беше възможно, освен ако можеше да върне в младостта и по-зрелия си ум, мислеше си тя понякога. Защото в противен случай вероятно пак щеше да попадне на друг като Дейвид — хубавец, който жадува за хубавите неща от живота с основната мисъл, че не е длъжен да играе по правилата. Но по дяволите, правилата са важно нещо, особено онези, които се отнасят до брака! Тъкмо тях човек не бива никога да нарушава. Баща ѝ и майка ѝ не ги нарушаваха, сестра ѝ и зет ѝ — също. Както и Диана и Брайън. Защо той ги наруши? И защо, продължаваше да се пита тя, докато стоеше, нагазила в прибоя, мислите ѝ непрекъснато се връщат към него, дори и след като е минало толкова време?

Вероятно има нещо общо с факта, че когато получи документите за развода, почувства, че малка част от нея умря. Първоначалният ѝ гняв тогава бе преминал в тъга, която по-късно се превърна в нещо като униние. Макар да беше непрекъснато в движение, ѝ се струваше, че вече нищо особено няма да ѝ се случи. Като че ли всеки нов ден беше съвсем същият като предишния и ѝ беше трудно да разграничи някой от тях. Веднъж, преди около година, както седеше зад бюрото си, в продължение на петнайсет минути се опита да си спомни за последната си спонтанна постъпка. Не можа да се сети за такава.

Първите няколко месеца ѝ бяха най-трудни. После гневът ѝ започна да се уталожва и неустоимото ѝ желание да се нахвърли върху Дейвид и да го накара да си плати за това, което ѝ стори, се изпари. Не можеше да направи нищо друго, освен да се самосъжалява. Макар да имаше Кевин до себе си, пак се чувстваше съвсем сама на света. Дълго време нощем не можеше да спи повече от два-три часа, а когато беше на работа, току ставаше от бюрото си и отиваше да си поплаче в колата си на паркинга.

Сега, след трите изминали години, тя искрено вярваше, че няма да може да обикне някого така, както бе обичала Дейвид. Беше трета година студентка, когато той се появи на едно празненство в женския клуб на университета, и още щом го видя, разбра, че иска да бъде с него. После тази нейна първа любов ѝ се струваше толкова всепоглъщаща, толкова силна. По цели нощи мислеше за него в леглото си и когато прекосяваше университетския двор, винаги беше усмихната и хората, с които се разминаваше, също ѝ отвръщаха с усмивка.

Но такава любов не трае дълго — поне такова беше нейното заключение. С течение на годините бракът все по-малко се покриваше с представите ѝ. Двамата с Дейвид станаха зрели хора и се разделиха. Все по-трудно ѝ беше да си спомни нещата, които за първи път ги привлякоха един към друг. Връщайки се назад във времето, Тереза си даде сметка, че всъщност скоро след женитбата им Дейвид стана съвсем друг човек, макар че тя не можеше да определи точно в кой момент беше започнал да се променя. Но какво ли не може да се случи, когато пламъкът на една връзка угасне — а при него той угасна. Случайна среща в магазин за видеокасети, разговор, в който първо се стига до обяд, а после и до хотелите извън центъра на Бостън.

Нечестното нещо в цялата ситуация беше, че понякога Дейвид много ѝ липсваше или по-скоро добрите страни на характера му ѝ липсваха. Беше се чувствала удобно по време на брака си с него — като в легло, в което е спала години наред. Свикна да има до себе си друг човек дори само за да си говори с него или да го слуша. Свикна да се събужда сутрин от аромата на току-що сварено кафе и сега ѝ липсваше присъствието на зрял човек вкъщи. Много други неща ѝ липсваха, но на първо място — интимните им моменти, когато се прегръщаха и си шепнеха един на друг зад затворени врати.

Кевин не беше достатъчно голям, за да я разбере, и въпреки че много го обичаше, това не беше онази любов, от която имаше нужда точно сега. Към Кевин тя изпитваше майчина любов, може би най-силната, най-святата на света, но друг вид любов. До ден-днешен ѝ идеше да отиде в стаята му, след като беше вече заспал, да приседне в края на леглото му и да го погледа. Кевин винаги изглеждаше толкова кротък, толкова красив, когато спеше под завивките си, отпуснал глава върху възглавницата. През деня той непрекъснато беше в движение, но нощем неговото спокойно, спящо телце винаги ѝ връщаше чувствата, които бе изпитвала към него, когато беше бебе. Но дори и тези прекрасни чувства не променяха факта, че след като излезеше от стаята му, тя слизаше долу във всекидневната, за да изпие чаша вино в компанията единствено на котарака Харви.

Все още мечтаеше да се влюби, да си има някого, който да я прегърне и да я накара да почувства, че тя е всичко, което има значение за него. Но в днешно време беше трудно, почти невъзможно, да срещне подходящия човек. Повечето от мъжете между трийсет и трийсет и пет години, които познаваше, бяха вече женени, а разведените като че ли предпочитаха по-млади жени, за да могат да ги моделират точно по свой вкус. Оставаха по-възрастните мъже и макар да ѝ беше минавало през ума, че би могла да се влюби в такъв, пак трябваше да мисли и за сина си. Тя желаеше да има до себе си мъж, който да се отнася с Кевин както подобава, а не да гледа на него като на някой нежелан придатък към жената, с която иска да бъде. Но проблемът беше в това, че по-възрастните мъже имаха по-големи деца и малцина от тях щяха да приемат с охота тепърва да отглеждат тийнейджър през 90-те години. „Аз си свърших моята работа“ — рязко беше отсякъл един неин ухажор. И това сложи край на срещите им.

Тя признаваше, че ѝ липсва и физическата интимност — естественото продължение на любовта, доверието и ласките към човека, който я привлича. Не беше имала интимни отношения с мъж, откакто се разведоха с Дейвид. Разбира се, бяха ѝ се предоставяли такива случаи — за хубавата жена не е трудно да намери някого за леглото, но това просто не беше в стила ѝ. Не беше възпитавана по този начин и нямаше никакво намерение да се променя на тези години. Сексът е нещо много важно, много специално, за да бъде споделян с когото и да е. Всъщност тя се бе любила само с двама мъже в живота си — с Дейвид, естествено, и с Крис, първия истински приятел, който бе имала. Не искаше да увеличава списъка само заради няколкоминутно удоволствие.

Затова сега, докато си почиваше на Кейп Код, сама в света и без никакъв мъж някъде в обозримото бъдеще, реши тази седмица да направи неща само за себе си. Ще прочете някои книги, ще седи с вдигнати нависоко крака и ще изпива вечер по чаша вино, без екранът на телевизора да трепти зад гърба ѝ. Ще напише писма на приятели, с които не се бе виждала и чувала от доста време. Ще спи до по-късно, ще яде много и ще тича за здраве рано сутрин, преди някой да развали удоволствието от самотата ѝ. Искаше да изживее отново чувството, че е напълно свободна, макар и за кратко време.

Освен това смяташе и да пообиколи магазините тази седмица. Но не от рода на „Дж. С. Пени“ или „Сиърс“, нито онези, които предлагаха маратонки „Найк“ и тениски с надписа „Чикаго булс“, а малките магазинчета с дрънкулки, които Кевин смяташе за отегчителни. Искаше да пробва разни рокли и да си купи една-две, които да подчертават фигурата ѝ, просто за да се почувства, че е все още жива и бликаща от енергия. Нямаше да е лошо дори и да отиде на фризьор. Не беше променяла прическата си от години и вече ѝ беше втръснало да се вижда една и съща всеки ден. А пък ако случайно някой приятен мъж я поканеше да излязат тази седмица, може би нямаше да откаже, тъкмо щеше да има повод да си облече новите неща, които щеше да си купи.

С някакво възродено чувство на оптимизъм тя извърна глава, за да види дали мъжът с навитите крачоли на джинсите си беше все още там, но не го видя — беше си тръгнал тъй тихомълком, както се бе появил. И на нея ѝ беше време да се прибира. Краката ѝ се бяха сковали от студената вода и когато седна, за да се обуе, усети, че това движение се оказа по-трудно, отколкото очакваше. Не носеше със себе си кърпа и за миг се поколеба дали да си обуе чорапите, но се отказа. Нали е на почивка на море, за какво са ѝ чорапи и гуменки!

Тя ги взе в ръка и тръгна към къщата. Както вървеше досами ръба на водата, забеляза нещо като голям, полузаровен камък да се подава от пясъка на няколко сантиметра от линията, до която ранният сутрешен прилив бе стигнал най-високата си точка. Странно, помисли си тя, брегът тук няма камъни.

Докато крачеше към него, разбра, че всъщност това не е камък. Наведе се и видя, че е някакъв гладък и дълъг предмет. Оказа се бутилка, вероятно захвърлена от курортист или от някой от хлапаците, които обичаха да се събират тук късно вечер. Огледа се и видя кошче за боклук, вързано с верига за кулата на спасителите, и реши да започне деня с едно добро дело. Когато обаче се пресегна да вземе бутилката, с изненада видя, че е запушена. Вдигна шишето, за да го огледа на по-добра светлина, и забеляза, че вътре има бележка, завързана с конец.

За секунда сърцето ѝ трепна, когато в съзнанието ѝ изплува спомен. Беше осемгодишна на почивка с родителите си във Флорида и веднъж тя и още едно момиченце написаха писмо и го изпратиха по море, но така и не получиха отговор. Писмото беше кратко — детско, — но когато се прибраха у дома, тя всеки ден в продължение на седмици проверяваше пощенската кутия, надявайки се, че някой е намерил бутилката и я е хвърлил обратно в морето с отговор. След като не получи нищо, тя се изпълни с разочарование, но постепенно споменът се заличи и напълно се изтри от паметта ѝ. И ето че днес пак изплува. С кое момиченце пуснаха онова писъмце? Беше на нейните години, но как се казваше… Трейси? Не… Стейси? Да, Стейси! Точно така се казваше — Стейси! Имаше руса коса… Беше дошла да летува при баба си и дядо си и… и споменът свършваше дотук, нищо повече не можеше да си спомни.

Започна да дърпа тапата, едва ли не изпълнена с надеждата, че това може да е същата бутилка, която бе хвърлила в морето преди толкова години, макар да знаеше, че това не е възможно. Вероятно беше пусната от някое друго дете и ако бележката изискваше отговор, тя ще го изпрати. Може дори да прибави някакво малко подаръче от Кейп Код и пощенска картичка.

Тапата обаче беше набита толкова навътре, че пръстите ѝ се плъзгаха и ѝ беше трудно да я хване здраво. Заби късите си нокти в малката част, която се подаваше, и бавно завъртя бутилката. Никакъв резултат. Разкърши пръстите си и опита отново. Забивайки по-силно нокти, тя стисна бутилката с коленете си за по-голяма стабилност и тъкмо беше на път да се откаже, тапата помръдна леко. Това изведнъж я окуражи и тя продължи да опитва по първия начин — забиване на нокти в тапата… бавно въртене на бутилката… Тапата започна да излиза… изведнъж най-ненадейно се разхлаби и останалата част излезе лесно.

Тя обърна бутилката с гърлото надолу, започна да я тръска и се изненада, когато бележката изпадна от нея почти веднага. Наведе се да я вземе и видя, че е стегнато завързана, затова падна толкова лесно.

Отвърза конеца и първото нещо, което ѝ направи впечатление, когато я разгърна, беше хартията. Не беше от ученическа тетрадка. Беше от скъпите листове за писма, дебел и плътен, с релефен силует на ветроход в горния десен ъгъл. Листът беше намачкан и изглеждаше стар, сякаш е престоял във водата сто години.

Улови се, че е стаила дъх. Може би наистина беше старо писмо. Нищо чудно — имаше толкова разкази за бутилки, изхвърлени на брега, след като по сто години са плавали по море, така че тази може би беше такъв случай. Може би тя държеше в ръце истинска морска реликва. Но когато се взря в редовете, разбра, че прибързва със заключенията. В левия горен ъгъл имаше дата.

22 юли 1997.

Едва отпреди три седмици! Три седмици? Толкова отскоро?

Отмести поглед по-надолу. Писмото беше дълго — продължаваше и на гърба на листа — и като че ли не изискваше някакъв отговор. От бързия оглед не забеляза да има адрес или телефонен номер, но си помисли, че вероятно е написан в самото съдържание.

Докато държеше писмото в ръце, почувства лек изблик на любопитство и точно тогава, в изгряващото слънце на задаващия се горещ ден в Ню Ингланд, тя за първи път прочете писмото, което щеше завинаги да промени живота ѝ.