Писмо в бутилка

2

— Плакала ли си? — попита я Диана, когато Тереза се появи на задната веранда с писмото и бутилката в ръка. Писмото я беше разстроило и тя забрави да пусне бутилката в кошчето.

Тереза се притесни, като видя, че Диана остави вестника и стана от мястото си, затова избърса очите си. Въпреки пълнотата си — не беше смъкнала нито килограм, откакто Тереза я познаваше — Диана пъргаво заобиколи масата, лицето ѝ издаваше загриженост.

— Добре ли си? Какво се е случило? Удари ли се някъде? — Тя се препъна в един от столовете, когато се пресегна да хване ръката на приятелката си.

Тереза поклати глава.

— Не, нищо ми няма. Просто намерих това писмо и знам ли, разчувствах се, след като го прочетох.

— Писмо ли? Какво писмо? Сигурна ли си, че си добре? — Диана ръкомахаше със свободната си ръка, докато изстрелваше въпросите си.

— Да, добре съм. Писмото беше в тази бутилка. Намерих я изхвърлена на пясъка. Извадих го и като го прочетох… — Гласът ѝ се задави и лицето на Диана просветна малко.

— Аха!… Това вече е нещо друго. В първия момент си помислих, че се е случило нещо ужасно. Я някой те е нападнал или нещо от този род.

Тереза приглади назад паднал върху лицето си кичур и се усмихна на загрижеността ѝ.

— Не, просто писмото ме трогна. Знам, че е глупаво. Не бива да съм чак толкова емоционална. Извинявай, че те изплаших.

— О, глупости! — сви рамене Диана. — Няма за какво да се извиняваш. Радвам се, че си добре. — Тя замълча за миг — Значи писмото те е разстроило. Защо? Какво пише в него?

Тереза избърса отново очите си, подаде писмото на Диана и отиде до масата от ковано желязо, до която беше заварила приятелката си. Все още се чувстваше неудобно, задето се беше разплакала, но се постара да се съвземе.

Диана прочете бавно писмото, вдигна глава и погледна Тереза с насълзени очи. Значи не само на нея ѝ е подействало така.

— Толкова… толкова е прочувствено — рече накрая Диана. — Това е едно от най-трогателните неща, които съм чела напоследък.

— И на мен ми подейства така.

— Значи си го намерила на брега? Докато тичаше ли?

Тереза кимна.

— Не мога да си обясня как е била изхвърлена бутилката тук — продължи Диана. — Заливът е толкова закътан от останалата част на океана. А за Райтсвил Бийч никога не съм чувала.

— Нито пък аз. Но изглежда, е била изхвърлена снощи. И ако не се бях загледала, щях да я подмина.

Диана поглади с длан листа и се замисли за миг, преди да заговори:

— Интересно, кои ли са тези двама? И защо го е запечатал в бутилка?

— Нямам представа.

— А не ти ли е любопитно да научиш?

Тереза наистина изпитваше любопитство. След като го прочете първия път, прочете го още веднъж и още веднъж. И си помисли, какво ли е да има до себе си човек, който да я обича така.

— Да, малко. Но какво от това? Няма начин да разбера.

— Какво ще правиш с писмото?

— Може би ще го задържа. Не съм се замисляла.

— Хм. — По лицето на Диана се изписа неразгадаема усмивка. После: — Как беше навън?

Тереза отпи глътка плодов сок, който си бе наляла междувременно.

— Добре. Изгревът на слънцето е наистина великолепна гледка. Сякаш целият свят пламтеше.

— Била си замаяна поради недостиг на кислород. Тичането ти го отнема.

Тереза се развесели.

— Значи да разбирам, че няма да идваш да тичаш с мен тази седмица.

Диана се пресегна за чашата си с кафе и с израз на съмнение отвърна:

— В никакъв случай. Моята гимнастика се свежда до разхождането на прахосмукачката из къщата в края на всяка седмица. Можеш ли да си ме представиш навън как подтичвам и пъшкам? Като нищо ще получа сърдечен пристъп.

— Веднъж свикнеш ли, ще се чувстваш много бодра след това.

— Възможно е, но аз вече не съм млада и стройна като теб. Доколкото си спомням, тичала съм само веднъж, когато бях малка и кучето на съседите избяга от двора и ме подгони. Толкова силно тичах, че цялата станах вир-вода.

Тереза се разсмя с глас, после попита:

— Е, какъв е планът за днес?

— Мислех да пообиколим магазините и да обядваме в града. Настроена ли си за нещо такова?

— Точно това си мислех, че ще предложиш.

Двете жени обсъдиха на кои места да отидат. После Диана стана и влезе вътре, за да си налее още една чаша кафе. Тереза я проследи с поглед.

Диана беше петдесет и осем годишна и имаше кръгло лице. Носеше косата си, започнала бавно да се прошарва, късо подстригана и се обличаше без излишна суета. За Тереза тя беше най-свестният човек, когото познаваше. Имаше големи познания върху музиката и изобразителното изкуство и от кабинета ѝ винаги долитаха звуци от произведения на Моцарт и Бетовен, които се смесваха с шумната глъчка в новинарската редакция. Живееше в свой свят на оптимизъм и весело настроение и всеки, който я познаваше, я обожаваше.

Диана излезе отново на верандата, седна на стола си и погледна към залива.

— Не намираш ли, че това е най-прекрасното място, което си виждала?

— Да, така е. И много се радвам, че ме покани да дойда.

— Беше ти необходимо. Щеше да се чувстваш съвсем самотна в апартамента си.

— Говориш като майка ми.

Диана се пресегна през масата и взе отново писмото. Докато го четеше, повдигаше от време на време вежди, но не продумваше. Изглежда, предположи наум Тереза, съдържанието му разбужда някакъв спомен в съзнанието ѝ.

— Какво има?

— Просто си мисля… — отвърна тихо Диана.

— Какво си мислиш?

— Ами, докато бях вътре, си мислех за това писмо. И ми хрумна дали да не го включим в рубриката за тази седмица?

— Какво каза?!

Диана се наклони към нея.

— Каквото чу… Мисля да включим това писмо в твоята рубрика за тази седмица. Сигурна съм, че всеки ще го прочете с удоволствие. То наистина е необикновено. От време на време хората имат нужда да четат нещо подобно. А това е толкова трогателно. Представям си как най-малко стотина жени ще си го изрежат и ще го залепят на хладилника си, за да го видят съпрузите им, като се върнат от работа.

— Но ние дори не знаем кои са тези двама души. Не мислиш ли, че ще трябва да поискаме първо разрешението им?

— Точно там е работата, че не можем. Ще говоря с адвоката ни, но съм сигурна, че ще бъде законно. Няма да използваме истинските им имена и след като няма да си приписваме заслугата, че ние сме го писали, нито ще разкриваме някаква тайна, убедена съм, че няма да възникне проблем.

— Колкото и да е законно, не съм сигурна, че е редно. В края на краищата това е лично писмо. Не смятам, че трябва да бъде разпространено, така че всеки да го прочете.

— То е нещо, което предизвиква човешкия интерес, Тереза. Хората обичат такива неща. Освен това в него няма нищо, което да засегне някого. То е просто красиво съчинено писмо. И не забравяй, че въпросният Гарет сам е пуснал бутилката в океана. Той е знаел, че вълните ще я изхвърлят на някой бряг.

Тереза поклати глава.

— Не знам, Диана…

— Е, добре, просто си помисли. Дори преспи с тази мисъл, ако искаш. Но според мен идеята е чудесна.

Тереза наистина се размисли за писмото, докато се събличаше, за да влезе под душа. Улови се, че мислите ѝ се задържат върху автора на писмото, Гарет — ако това беше истинското му име. И се питаше каква ли му е била тази Катерин? По всяка вероятност любима или съпруга, но явно, че вече не е с него. Умряла ли е, или се е случило нещо друго, което ги е принудило да се разделят? И защо писмото е било запечатано в бутилка и пуснато да се носи по теченията на океана? Имаше нещо странно в тази работа. Журналистическите ѝ инстинкти надделяха и тя изведнъж реши, че посланието може и да не значи нищо. Твърде е вероятно мъжът просто да е искал да напише любовно писмо, но да не е знаел до кого да го изпрати. Възможно е също да го е пуснал някой, който да изпитва удоволствие от мисълта, че ще накара някоя самотна жена на далечен бряг да се просълзи. Но докато си припомняше съдържанието, отхвърли тези предположения. По всичко личеше, че писмото е писано от сърце. И то от мъж! През целия си живот не бе получавала писмо с подобни думи, камо ли със същите. Изпращали са ѝ само поздравителни картички със стереотипно препечатани трогателни текстове. Дейвид изобщо не си падаше по писането, както и никой от ухажорите, с които беше излизала. Как ли изглежда този мъж? Дали и като човек е толкова любвеобилен, както внушава писмото?

Тя насапуниса и изплакна косата си и докато хладката вода се стичаше по тялото ѝ, въпросите се нижеха един след друг в главата ѝ. Изтърка тялото си с груба кесия, насапуниса го с овлажняващ сапун и остана под душа по-дълго от обикновено. Най-накрая излезе от кабинката.

Докато се подсушаваше с кърпата, се погледна в огледалото. Не изглеждам зле за трийсет и шест годишна жена с подрастващ син, прецени мислено тя. Винаги е имала сравнително малък бюст и ако това я притесняваше като по-млада, сега беше доволна, защото още не бе почнал да увисва като на повечето жени на нейната възраст. Стомахът ѝ беше плосък, краката ѝ — дълги и стройни от дългогодишното спортуване. Дори бръчиците около очите ѝ не се забелязваха много, макар че това нямаше никакво значение. В крайна сметка тази сутрин хареса външния си вид и отдаде това необичайно лесно заключение на факта, че е на почивка.

Сложи си лек грим, облече си бежови бермуди и бяла блуза без ръкави и си обу кафяви сандали. След час щеше вече да е горещо и влажно, а така щеше да се чувства удобно, докато се разхожда из Провинстаун. Погледна през прозореца на банята и като видя, че слънцето се е издигнало по-високо, се подсети да си вземе и слънчобран. В противен случай кожата ѝ щеше да изгори, а знаеше от опит, че слънчевото изгаряне е един от най-бързите начини да бъде съсипана почивката на море.

Навън на масата на верандата Диана беше сложила закуската — пъпеш, грейпфрут, препечени филийки. Тереза се разположи на стола, намаза си филийка с обезмаслено сирене — Диана отново беше на една от безкрайните си диети — и двете продължиха да си бъбрят. Брайън беше отишъл да играе голф, както щеше да прави всеки ден през тази седмица, и то рано сутрин, защото той пък спазваше някаква схема на лечение. „И ако прекарва дълго време на слънце — поясни Диана, — ще навреди много на кожата си.“

Брайън и Диана бяха заедно вече трийсет и шест години. Връзката им започнала от колежа и когато се дипломирали, още същото лято, веднага след като Брайън започнал работа в една счетоводна фирма в центъра на Бостън, се оженили. Осем години по-късно Брайън станал съдружник във фирмата и те си купили голяма къща в Бруклин, където живеят от двайсет и осем години насам.

Искали да имат деца, но когато минали шест години от брака им и Диана все не забременявала, двамата отишли на преглед. Установило се, че фалопиевите тръби на Диана са тежко увредени и тя не може да забременява. Направили постъпки да си осиновят дете, но минали години, а редът им в списъка все не идвал и накрая загубили надежда. Последвали мрачни години, беше споделила Диана с Тереза, период, в който бракът им бил пред разпадане. Но връзката им, макар и разклатена, издържала и Диана се върнала на работа, за да запълни празнотата в живота си. Започнала работа, когато в редакцията на „Бостън таймс“ жените били рядкост, и постепенно си пробила път нагоре по йерархическата стълбица. Преди десет години станала отговорен секретар на вестника и започнала да взима под крилото си жени репортерки. Тереза беше първата ѝ ученичка.

След като Диана се качи да си вземе душ, Тереза прегледа набързо вестника и погледна часовника си. Стана от стола си и отиде да се обади по телефона на Дейвид. Беше още доста рано — едва седем часа, — но тя знаеше, че цялото семейство е вече на крак. Кевин винаги ставаше с пукването на зората и сега се радваше, че няма да е единственият ранобудник в къщата. Тя закрачи напред-назад, докато изчакваше някой в другия край на линията да вдигне слушалката. След няколко позвънявания чу гласа на Анет на фона на звуци от телевизор и бебешки плач.

— Здравей! Обажда се Тереза. Кевин наблизо ли е?

— О, здрасти! Да, разбира се, тук е. Изчакай една секунда.

Чу се как Анет остави слушалката и извика:

— Кевин, за теб е. Тереза е на телефона.

Фактът, че тя не употреби „майка ти“, я жегна повече, отколкото очакваше, но сега нямаше време да размишлява над това. Кевин беше задъхан, когато вдигна слушалката.

— Привет, мамче! Как си? Как прекарваш отпуската си?

Тя почувства нотка на самота в гласа му, който беше все още креслив, детски, но знаеше, че е въпрос на време и ще се промени.

— Тук е чудесно, но едва снощи пристигнах. Още нищо не съм правила, освен че тази сутрин потичах малко.

— Има ли много хора на плажа?

— Не, но когато се прибирах, вече няколко души тръгваха натам. Ей, кога тръгвате с татко ти?

— След два дни. Отпуската му започва от понеделник и тогава потегляме. В момента се приготвя да върви на работа, за да довърши каквото има. Искаш ли да говориш с него?

— Не, няма за какво. Просто се обадих да те чуя и се надявам, че ще прекараш добре.

— Ще бъде страхотно. Разгледах една брошура за пътуването ни по реката. Някои бързеи изглеждат върховни.

— И все пак, умната!

— Мамо, аз не съм вече дете.

— Знам. Просто успокой старомодната си майка.

— Добре, обещавам. През цялото време ще бъда със спасителната жилетка. — Последва кратко мълчание. — Знаеш, че по време на пътуването няма да имаме телефон, така че до завръщането ми няма да се чуем повече.

— Така и предположих. Но сигурно ще бъде много забавно.

— Ще бъде изумително. Ще ми се да можеше да дойдеш и ти. Щяхме да си прекараме страхотно.

Тя затвори за миг очи, преди да отговори — един от съветите на терапевта ѝ. Всеки път, когато Кевин изразеше желание тримата отново да са заедно, тя много се пазеше да не каже нещо, за което после щеше да съжалява. Постара се гласът ѝ да прозвучи възможно най-оптимистично.

— Ти и баща ти имате нужда да останете известно време само двамата. Знам, че ти много си му липсвал и сега трябва да наваксате за изминалите няколко месеца. И той като теб е чакал с нетърпение това пътуване. — Ето че не беше толкова трудно.

— Той ли ти каза?

— Да, и то няколко пъти.

Кевин помълча малко.

— Ще ми липсваш, мамо. Мога ли да ти се обадя веднага щом се върнем, за да ти разкажа как е минало пътешествието?

— Разбира се. Можеш да ми се обаждаш по всяко време. Ще се радвам да те чуя… — После: — Обичам те, Кевин.

— И аз те обичам, мамо.

Тя затвори телефона, изпълнена едновременно с радост и тъга, както винаги когато той беше с баща си и ѝ се обаждаше.

— Кой беше? — попита Диана зад гърба ѝ. Беше слязла по стълбите, облечена с блуза с тигрови шарки, червени шорти, бели чорапи и маратонки „Рийбок“. Цялото ѝ облекло крещеше: „Аз съм туристка!“ и Тереза едва успя да запази сериозен израз на лицето си.

— Кевин. Аз му се обадих.

— Добре ли се чувства? — Тя отвори гардероба и извади един фотоапарат, за да завърши напълно туристическия си вид.

— Да, добре. Заминават след два дни.

— Аха, хубаво. — Тя провеси фотоапарата на врата си. — Е, след като тази грижа отпадна, идва ред на магазините. Ще трябва напълно да те преобразим.

Пазаруването с Диана беше невероятно преживяване.

След като пристигнаха в Провинстаун, до ранния следобед те обиколиха почти всички магазини. Тереза си купи три нови тоалета и един бански костюм, после Диана я помъкна към магазина за дамско бельо „Найтингейл“

Там вече Диана направо се побърка. Не заради себе си, а заради Тереза. Току вземаше някое дантелено, доста прозрачно дамско пликче и подходящ към него сутиен без презрамки и ги показваше на Тереза, в очакване да си каже мнението. „Тия ми се струват доста еротични“ — казваше тя, или: — „Такъв цвят нямаш, нали?“ Естествено, наоколо имаше и други хора, които чуваха брътвежите ѝ и Тереза не можеше да не се разсмее. В много отношения приятелката ѝ нямаше никакви задръжки и изобщо не се интересуваше как гледат на нея другите, което много се харесваше на Тереза и често ѝ се искаше да бъде като нея.

След като купи две от нещата, предложени от Диана — нали съм на почивка, помисли си Тереза, — двете приятелки се отбиха в музикалния магазин. Диана поиска последния компактдиск на Хари Коник-младши1 — „Той е невероятен“, поясни тя, а Тереза си купи компактдиск с по-стари записи на Джон Колтрейн. Когато се прибраха, Брайън беше във всекидневната и четеше вестник.

— Хайде бе, започнах вече да се притеснявам за вас. Е, как мина денят ви?

— Много хубаво — отвърна Диана. — Обядвахме в Провинстаун, после понапазарувахме туй-онуй. А ти как прекара?

— Доста успешно. Малко се издъних на последните две дупки, иначе щях да надхвърля осемдесет точки.

— Ами значи ще трябва да удължиш времето си за игра, докато влезеш във форма.

Брайън се засмя.

— И няма да имаш нищо против?

— Разбира се, че не.

Брайън прелисти страница от вестника, доволен, че тази седмица ще може да прекарва по-дълго време на терена за голф. Подразбирайки, че съпругът ѝ иска да продължи да чете, Диана прошепна в ухото на Тереза:

— От мен да знаеш: пусни мъжа да играе голф, и той за нищо няма да ти натяква.

Тереза остави двамата да прекарат остатъка от следобеда сами. Времето беше все още топло и тя облече новия си бански костюм, грабна една хавлиена кърпа, малък сгъваем шезлонг и списание „Пийпъл“ и отиде на плажа.

Прехвърли разсеяно страниците на списанието, прочитайки тук-там по нещо, макар че всъщност не я интересуваше особено какво им се е случило на богатите и известните. Около нея се разнасяше смях на деца, които шляпаха в плиткото и пълнеха кофичките си с пясък. От едната ѝ страна седяха две момчета и един мъж — вероятно баща им — и изграждаха замък близо до ръба на водата. Плисъкът на вълните ѝ действаше успокояващо. Тя остави списанието, затвори очи и извърна глава към слънцето.

Искаше да хване малко тен, докато се върне на работа, ако не за друго, поне да си личи, че е прекарала няколко дни, без да върши абсолютно нищо. Дори в редакцията гледаха на нея като на човек, който е вечно „на педал“. Ако не пишеше материал за седмичната си рубрика, щеше да подготвя статиите за неделните издания или да се рови в Интернет, или да се съсредоточи в списания, свързани с възпитанието на децата. Беше се абонирала служебно за почти всички по-важни списания, отнасящи се до родители и деца, както и за онези, посветени на работещата жена. Наред с тях беше абонирана и за някои медицински списания, които редовно преглеждаше, за да открие теми, които можеха да ѝ послужат.

Самата ѝ рубрика беше непредвидима — може би това беше една от причините за успеха ѝ. Понякога тя отговаряше на въпроси, друг път съобщаваше данни, свързани с възпитанието на децата. Доста от материалите ѝ се отнасяха до радостите, които носи отглеждането на деца, но имаше и такива, които описваха и провали в това отношение. Пишеше за битките, които водеха самотните майки — тема, която като че ли доста трогваше бостънските жени. Най-неочаквано рубриката ѝ я превърна в нещо като местна знаменитост. Но макар в началото да ѝ беше приятно да вижда снимката си над материала или да получава покани за частни приеми, тя непрекъснато имаше нещо да прави и като че ли не ѝ оставаше никакво време да се забавлява. Сега гледаше на това като на още една особеност на работата си, която, колкото и да ѝ беше приятна, не означаваше много за нея.

След като постоя един час на слънце, ѝ стана горещо и тя тръгна към водата. Потопи се до кръста, после се гмурна под една невисока прииждаща вълна. Изстена от студената вода, когато подаде глава, и един мъж до нея едва сподави смеха си.

— Ама е освежаващо, нали? — подметна ѝ той и тя потвърди с глава и обгърна раменете си с кръстосани ръце.

Мъжът беше висок, с тъмна като нейната коса и за миг тя се запита дали не се опитва да флиртува. Но децата наблизо бързо стопиха тази илюзия с виковете си: „Тате, тате!“ Тереза постоя още няколко минути във водата и се върна на мястото си. Плажът започваше да се обезлюдява. Тя си събра нещата и тръгна да се прибира.

Във всекидневната Брайън гледаше по телевизията игра на голф, а Диана четеше роман, на чиято обложка имаше снимка на млад и хубав адвокат. Диана вдигна поглед към нея.

— Как беше на плажа?

— Великолепно. Слънцето напича приятно, но водата направо те разтърсва, като се гмурнеш.

— Така е винаги. Чудя се как издържат хората в нея толкова дълго.

Тереза закачи кърпата си на една окачалка до вратата и каза през рамо:

— Как ти се струва романът?

Диана обърна книгата и погледна задната обложка.

— Чудесен. Напомня ми как се държеше Брайън преди няколко години.

Брайън изсумтя, без да отмества поглед от екрана.

— А?

— Нищо, скъпи. Просто се пренесох в миналото. — Тя насочи вниманието си отново към Тереза. Очите ѝ блестяха. — Какво ще кажеш за една партия джин ръми?

Диана обичаше всякаква игра на карти. Членуваше в два бридж клуба, играеше като шампион и си записваше всеки пасианс, които ѝ излезеше. Но джин ръми беше играта, която двете с Тереза играеха винаги когато имаха време, защото Тереза само в нея имаше шанс да спечели.

— Разбира се.

Диана подгъна долното ъгълче на страницата, затвори книгата и стана със сияещо лице.

— Очаквах да се съгласиш. Картите са на масата отвън.

Тереза се загърна с хавлиената си кърпа и отиде да седне край масата, на която двете бяха закусвали сутринта. След малко Диана я последва с две кутии диетична кока-кола и се настани срещу нея. Разбърка картите и ги раздаде. После погледна над своите.

— Май ти е зачервено малко лицето. Слънцето сигурно е било доста силно.

Тереза подреждаше картите си.

— Имах чувството, че се пържа.

— Запозна ли се с някого?

— Не. Просто почетох малко и се припичах на слънце. Почти всеки беше със семейството си.

— Жалко.

— Защо?

— Ами надавах се да се срещнеш с някой интересен човек тази седмица.

— Ти също си интересен човек.

— Знаеш какво имам предвид. Много ми се ще да си намериш тук някой подходящ мъж. Някой, който да ти вземе акъла.

Тереза я изгледа с изненада.

— Какво те наведе на тия мисли?

— Слънцето, океанът, ветрецът… знам ли! Може би умът ми пръска навън излишна радиация.

— Честно казано, Диана, изобщо не се заглеждам в никого.

— Изобщо ли?

— Ами кажи-речи, да.

— Аха!

— Не го прави толкова на въпрос. Не е минало кой знае колко много време от развода ми.

Тереза изчисти шестица каро и Диана я взе, преди да изчисти тройка спатия, после заговори като майка ѝ, когато разговаряше с Тереза на същата тема:

— Това са три години. Не се ли виждаш тайно с някого и да го криеш от мен?

— Не.

— С никого?

Диана си взе карта от купчината и изхвърли четворка купа.

— Да. Но знаеш, че не съм единствената. В днешно време е трудно да се правят запознанства. Не е както някога, когато бях по-свободна и често излизах.

— Да, така е. Ама като знам колко много можеш да предложиш… Сигурна съм, че някъде има някой подходящ за теб.

— Не се и съмнявам, но просто още не съм го срещнала.

— А търсиш ли го?

— Когато мога. Но шефът ми е такъв педант, не ми дава за миг да си отдъхна.

— Ще взема да поговоря с него.

— Поговори — съгласи се Тереза и двете се разсмяха.

Диана взе нова карта и изчисти седмица пика.

— Всъщност с никого ли не излизаш?

— С никого, откакто Мат еди-кой си ми заяви, че не искал жена с деца.

Диана сбърчи вежди.

— Някои мъже се оказват такива мижитурки и тоя е бил отличен пример, от типа мъже, на чиито чела едва ли не е изписано: „Типичен егоцентрик.“ Но не всички са такива. Има много истински мъже, мъже, които могат да се влюбят в теб само като те видят.

Тереза взе седмицата и изчисти шестица спатия.

— Затова те обичам, Диана. Такава си сладкодумница.

Диана също взе карта от купчината.

— Да, но говоря истината. Ти си хубава, преуспяваща, интелигентна. Способна съм да намеря поне една дузина мъже, които с охота ще поискат да излязат с теб.

— Вярвам, че си способна. Само че не е сигурно дали аз ще ги харесам.

— Ти дори не им даваш шанс.

Тереза сви рамене.

— Може би. Но това не значи, че ще умра самотна в някой пансион за стари моми. Повярвай ми, много искам да се влюбя, много искам да срещна някой прекрасен човек и да живея щастливо с него. Но просто в момента това не ми е от първа необходимост. Кевин и работата поглъщат цялото ми време.

Диана не отговори веднага. Изчисти двойка пика и тогава рече:

— Мисля, че се страхуваш.

— Да се страхувам?

— Напълно. Не че има нещо нередно в това.

— Защо мислиш така?

— Защото знам колко много те нарани Дейвид и аз самата на твое място щях да се страхувам да не се повтори същото. Такава е човешката природа. Парен каша духа, както се казва. Има много истина в тази поговорка.

— Не отричам, но съм сигурна, че ако се появи подходящият мъж, ще го позная. Не съм загубила вяра.

— Какъв мъж търсиш всъщност?

— Не знам точно…

— Не може да не знаеш. Всеки знае, макар и малко какво иска.

— Не всеки.

— Ти обаче знаеш. Започни с очевидното или ако не можеш с него, започни с онова, което не искаш — като… „ще ми хареса ли ако е от банда рокери?“

Тереза се усмихна и се пресегна да си вземе карта. Беше почти готова да разкрие картите си. Още една карта и щеше да спечели играта. Изчисти вале купа.

— Защо толкова те интересува?

— Е, просто зарадвай старата си приятелка.

— Добре. Никаква банда рокери, повече от ясно е — отвърна Тереза, поклащайки глава и се позамисли, преди да продължи: — Хм… предполагам, че преди всичко той трябва да е мъж, който да ми бъде верен, да бъде верен на нас двамата през целия ни съвместен живот. Вече имах от другия тип мъже, така че няма да изтърпя подобно нещо отново. Освен това мисля, че ще предпочета някой на моята възраст или с много малка разлика. — Тереза замълча и се намръщи леко.

— И?

— Чакай малко… Мисля. Не е толкова лесно. Май ще прибягна до изтърканите фрази: искам да бъде хубав, мил, интелигентен и чаровен, нали знаеш, да притежава всички добродетели, които жените искат да имат мъжете. — Тя пак млъкна.

Диана взе валето, което беше изчистила приятелката ѝ. По лицето ѝ се изписа задоволство, като видя, че постави Тереза в затруднено положение.

— И?

— Да прекарва известно време с Кевин, сякаш му е роден син… Това е от голямо значение за мен. О, и още нещо — да е романтичен. Ще ми е приятно да ми поднася цветя от време на време. Да е атлетичен. Не мога да уважавам мъж, когото мога да надвия в борба.

— Това ли е всичко?

— Да, това.

— Добре тогава, дай да видим дали съм те разбрала правилно. Значи искаш мъж, който да е верен, очарователен, хубав, трийсет и няколко годишен, да е също така интелигентен, романтичен и атлетичен. И да се отнася добре с Кевин, така ли?

— Точно така.

Приятелката ѝ въздъхна и свали картите си.

— Е, можеше да бъдеш и по-придирчива. Джин!

След като този път загуби играта, Тереза влезе вътре с намерението да се зачете в една от книгите, които си беше донесла, и седна до прозореца на задната стена на къщата. Диана също се зае да продължи своята. Брайън намери друг канал, по който се предаваше турнир по голф, и прекара целия следобед, напълно погълнат от играта, като от време на време, ако нещо привлечеше интереса му, коментираше, без да се обръща към никого определено.

В шест часа — и което беше по-важно, след като свърши турнирът по голф — Брайън и Диана отидоха да се разходят на плажа. Тереза остана в къщата и докато ги наблюдаваше през прозореца как вървят ръка за ръка покрай ръба на водата, си помисли: техните взаимоотношения са за пример. Те имаха напълно различни интереси, които като че ли ги свързваха, а не ги раздалечаваха.

След като слънцето залезе, тримата се качиха на колата и отидоха до Хаянис, където вечеряха в „Самс грабхаус“ — оживен ресторант, чиято голяма слава се носеше напълно заслужено. Беше препълнен и те трябваше да чакат близо час за маса, но димящите раци в топено масло си заслужаваха. Топеното масло беше подправено с чесън и тримата изпиха по две големи бири за два часа. Към края на вечерта Брайън подхвана темата за намереното писмо.

— Прочетох го, като се върнах от голфа. Диана го беше залепила със скоч на хладилника.

Диана сви рамене и се засмя. Обърна се към Тереза и я изгледа с поглед, в който се четеше: „Нали ти казах, че някоя жена ще направи точно това“, без да каже дума.

— Беше в бутилка, изхвърлена на брега. Намерих я сутринта, докато тичах.

Брайън допи бирата си и продължи:

— Бива си го. Такава тъга навява.

— Да, и аз я долових, докато го четох.

— Знаеш ли къде се намира Райтсвил Бийч?

— Не, дори не съм чувала за него.

— Това е в Северна Каролина — поясни Брайън и бръкна в джоба си, за да извади пакет цигари. — Веднъж бях там на един турнир по голф. Страхотен терен. Малко е по-равен от необходимото, но пак става.

Диана се намеси в разговора, кимайки към съпруга си.

— При Брайън всичко е свързано с голфа по някакъв начин.

— Намира се близо до Уилмингтън… дори може и да е част от него, не съм много сигурен. С кола е около час и половина на север от Мъртъл Бийч. Чувала ли си за филма „Кейп Феър“?

— Да.

— Реката Кейп Феър тече през Уилмингтън и имението. Там е сниман филмът. Всъщност много филми са снимани там. Повечето от големите филмови студия имат филиали в града. Райтсвил Бийч е остров близо до брега. Много добре е уреден, представлява нещо като курорт. Доста от филмовите звезди отсядат там по време на снимки.

— Как така не съм чула досега за него?

— Не знам. Предполагам, че е заради Мъртъл Бийч, който е по-известен. Но на юг всеки е чувал за Райтсвил Бийч Има красиви плажове с бял пясък и топла морска вода. Чудесно е да прекараш седмица там, ако ти падне случай.

Тереза не каза нищо и Диана подхвърли закачливо:

— Е, вече знаем откъде е нашият загадъчен писмописец — Вероятно — сви рамене Тереза, — но няма как да сме напълно сигурни. Може двамата просто да са били там на почивка или на гости. Това още не значи, че той живее там.

Диана поклати глава.

— Не мисля така. Съдя по начина, по който е написано писмото… Той описва съня си толкова реално, че не вярвам да става дума за място, където е бил само един-два пъти.

— Ама ти доста си си напрягала ума върху това писмо.

— Въпрос на интуиция. Водя се по нея и съм готова да се обзаложа, че той живее в Райтсвил или в Уилмингтън.

— Е, и?

Диана се пресегна, взе цигарата от ръката на Брайън, всмукна и я задържа, сякаш беше нейна. От години го правеше. Така тя официално не се смяташе за пристрастена пушачка, защото не запалваше сама цигарата. Брайън подмина постъпката ѝ, без да каже нещо, и си запали нова цигара. Диана се наведе напред към Тереза.

— Размисли ли дали да публикуваме писмото?

— Не. Все още не смятам, че идеята е добра.

— А ако не използваме имената, а само инициалите им? Дори можем да променим името и на Райтсвил Бийч.

— Защо толкова се вживяваш в това?

— Защото надушвам добрия разказ още щом го видя. И нещо повече, мисля, че това ще въздейства на мнозина. Днес хората са толкова заети, че романтиката е на път да изчезне. А това писмо ще покаже, че тя все още съществува.

Тереза неволно хвана кичур от косата си и започна да го навива около пръста си. Беше ѝ навик от детството и се проявяваше винаги когато се замислеше за нещо. След дълго мълчание тя отговори:

— Добре.

— Ще го направиш ли?

— Да, но както ти каза, ще използваме само инициалите им и ще пропуснем частта, където се споменава за Райтсвил Бийч. Ще напиша и няколко думи като предисловие.

— Толкова се радвам! — възкликна Диана с детски ентусиазъм. — Знаех си, че ще склониш. Още утре ще го пуснем по факса.

Късно същата вечер Тереза написа на ръка началните редове на един лист за писма, който намери в чекмеджето на бюрото в малкия домашен кабинет. След като приключи, се прибра в стаята си, остави двата листа на нощното шкафче и се пъхна в леглото. Тази нощ спа на пресекулки.

На следващия ден Тереза и Диана отидоха в Чатам и копираха писмото. Тъй като нито една от двете не си беше донесла портативния компютър, а Тереза беше настояла колонката ѝ да не включва никаква допълнителна информация, това беше най-логичното нещо, което можеха да направят. Когато материалът беше готов, те го пуснаха по факса. И той щеше да излезе в утрешния вестник.

Остатъкът от деня двете прекараха почти както предишния — обиколки по магазините, на плажа, в непринудени разговори и вкусна вечеря. Когато вестникът пристигна рано на другата сутрин Тереза първа го прочете. Беше се събудила рано и направи обиколките си, преди Диана и Брайън да бяха станали. Взе вестника и зачете колонката си.

Останалите редове на рубриката включваха самото писмо. Когато Диана седна с Тереза да закусят, тя също побърза да прочете материала, преди да се заеме с нещо друго.

— Великолепно! — възкликна тя, когато свърши — Напечатано ми звучи дори по-добре, отколкото си представях. Ще видиш, че сега ще бъдеш затрупана с писма.

— Мислиш ли?

— Абсолютно. Сигурна съм.

— Повече от друг път?

— С цели камари повече. Имам такова чувство. Всъщност днес ще се обадя и на Джон. Ще го накарам да го пусне по ефира няколко пъти тази седмица. Ти дори можеш да го предложиш и на някои неделни издания.

— Ще видим — отвърна Тереза и отхапа залък от хлебчето, колебаейки се дали да повярва на Диана, но при всички случаи гореше от любопитство.