Писмо в бутилка

3

В събота, след осем дни почивка, Тереза се върна в Бостън.

Отключи вратата на апартамента си и когато я отвори, Харви се втурна към нея откъм банята. Отърка се в краката ѝ, мъркайки тихо, и Тереза го взе подмишница и тръгна към хладилника. Извади отвътре парченце сирене и му го подаде в шепата си. Докато го галеше с другата си ръка по главата, мислено благодари на съседката си Ела, задето се беше съгласила да се грижи за него в нейно отсъствие. След като излапа сиренето, Харви скочи от ръцете ѝ и закрачи бавно към плъзгащите се врати, водещи към задния балкон. В апартамента беше задушно поради дълго неотваряните прозорци и тя разтвори широко вратите, за да проветри.

След като си разопакова багажа и си взе от Ела ключа и пощата, си наля чаша вино, включи стереоуредбата и пъхна компактдиска, който си бе купила от Кейп Код. Докато звуците на джаз изпълваха стаята, тя започна да преглежда пощата си. Както обикновено, се състоеше предимно от сметки и тя ги отдели настрана.

На телефонния ѝ секретар имаше записани осем съобщения. Две бяха от мъже, с които беше излизала преди време — молеха я да им се обади. Тя поразмисли, но реши, че няма смисъл. Никой от двамата не ѝ харесваше особено, а не ѝ се излизаше само защото имаше празнота в графика ѝ. Бяха я търсили също майка ѝ и сестра ѝ и тя си записа да им позвъни. Кевин не се беше обаждал. Той вече плаваше със сал и с баща му опъваха палатка някъде във вътрешността на Аризона.

Без Кевин домът ѝ беше необичайно тих. И подреден, естествено, и това донякъде я облекчи. Не беше лошо да се прибираш вкъщи и от време на време да трябва да чистиш само след себе си.

Замисли се за двете седмици отпуска, които ѝ оставаха да ползва тази година. Ще отидат с Кевин някъде на море за малко, както му беше обещала. И пак щеше да ѝ остане още една седмица свободна. Може би ще я използва по Коледа, но пък тази година Кевин щеше да прекара коледната си ваканция с баща си, така че няма смисъл да я взима тогава. Никак не обичаше да остава сама по Коледа — най-любимия ѝ празник, — но нямаше друг избор и беше излишно да размишлява над това. Може да замине за Бермуда или Ямайка или някъде другаде край Карибите, но пък не искаше да тръгва сама, а не знаеше с кого да отиде. Вероятно Джанет щеше да има тази възможност, но беше съмнително. Трите ѝ деца непрекъснато ѝ запълваха времето, а Едуард едва ли би могъл да си вземе почивни дни. Би могла да използва седмицата, за да свърши някои неща по апартамента, за които отдавна се канеше… но щеше да е направо загубено време. Кой прекарва отпуската си в боядисване и лепене на тапети!

Накрая престана да крои планове и реши, че ако нищо по-вълнуващо не ѝ дойде наум, ще я остави за следващата година. Тогава може да заминат с Кевин за две седмици на Хаваите.

Тя си легна и взе романа, който бе започнала да чете в Кейп Код. Четеше бързо, без да се разсейва, и мина стотина страници, преди да ѝ се доспи. В полунощ загаси лампата. Същата нощ сънува, че се разхожда по пуст плаж, макар да не знаеше как беше попаднала там.

В понеделник сутринта завари бюрото си отрупано с поща. Имаше може би двеста писма, а в по-късните часове на деня раздавачът донесе нови петдесетина. Още щом влезе в редакцията, Диана посочи гордо към купчината.

— Нали ти казах? — усмихна се тя.

Тереза помоли да не я свързват, ако я търсят по телефона, и се залови да отваря писмата. Без изключение всички бяха в отговор на публикуваното в рубриката ѝ писмо. Повечето бяха от жени, а писаните от мъже я изненадаха с еднаквото си мнение. Всеки споделяше колко бил развълнуван от анонимното писмо. Много я питаха дали познава автора, а неколцина жени пишеха, че ако той е сам, са готови да се омъжат за него.

Установи, че почти всяко неделно издание в страната беше публикувало материала ѝ и затова имаше и писма отдалече, като от Лос Анджелис например. Шестима мъже заявяваха, че те са писали писмото, а четирима от тях дори настояваха да получат хонорар, като единият направо заплашваше, че ще се обърне към съда. Но когато сравни почерците им, видя, че нито един от техните дори слабо не приличаше на оригиналния.

В обедната почивка отиде да хапне в любимия си японски ресторант. Двама мъже на съседната маса я заговориха и ѝ казаха, че били прочели писмото в рубриката ѝ.

— Жена ми го беше залепила на хладилника — поясни единият и Тереза се разсмя на висок глас.

До края на работния ден тя прегледа по-голямата част от купа с писма и това я изтощи. Още не бе изготвила следващия си материал и усети, че напрежението започва да стяга тила ѝ, както обикновено, когато наближаваше крайният срок. В пет и половина се залови да напише нещо за заминаването на Кевин и как се чувства самата тя по този повод. Потръгна по-добре, отколкото очакваше и малко ѝ оставаше да го довърши, когато телефонът иззвъня.

Беше секретарката в приемната на редакцията.

— Здравей, Тереза! Не съм забравила, че ме помоли да не те свързвам и изпълних молбата ти, но да ти кажа право, никак не ми беше лесно — днес те търсиха около шейсет пъти. Телефонът направо прегря.

— Кой ме търси сега?

— Една жена, която звъни за пети път днес и каза, че се е обаждала два пъти и миналата седмица. Не си казва името, но вече я познавам по гласа. Настоява да говори с теб.

— Можеш ли да я помолиш да остави името си?

— Опитах, но тя настоява на своето. Готова била да изчака на телефона, докато имаш минута време да я изслушаш. Казва, че се обажда от друг щат и трябвало обезателно да говори с теб.

Тереза се позамисли за миг и погледна екрана пред себе си. Материалът ѝ беше почти готов, оставаше да се допишат още два абзаца.

— Защо не я помолиш да си остави телефона и аз ще ѝ се обадя?

— И да я помоля, няма да ми го каже. Много уклончиво отговаря.

— Разбра ли за какво ме търси?

— Нямам представа. Но говори смислено. Не е като повечето други, които се обаждаха днес. Един мъж дори ми направи предложение за женитба.

Тереза се разсмя.

— Добре, кажи ѝ да изчака. След малко ще вдигна телефона.

— Добре.

— На коя линия е?

— На пета.

— Благодаря.

Тереза довърши бързо материала си. Смяташе да го препрочете веднага щом приключи с телефонния разговор. Вдигна слушалката и натисна бутона за пета линия.

— Ало?

Последва кратко мълчание. После мек, мелодичен женски глас попита:

— Тереза Осбърн ли е?

— Да, същата. — Тереза се облегна назад и започна да усуква тънък кичур от косата си.

— Вие ли написахте колонката с писмото в бутилка?

— Да. С какво мога да ви бъда полезна?

Жената отново замълча. Тереза чуваше дишането ѝ и предположи, че умува какво да отговори. След малко попита:

— Може ли да ми кажете имената в писмото?

Тереза затвори очи и престана да навива кичура си. Още една любителка на сензации, помисли си тя. Отмести отново поглед към екрана и започна да преглежда материала си.

— Не, не мога, съжалявам. Не желая тази информация да става обществено достояние.

Жената отново се смълча и търпението на Тереза започна да се изчерпва. Продължи да изчита първия абзац на екрана. Гласът от другия край на линията изненадващо настоя:

— Моля ви, трябва да ги науча.

Тереза отмести поглед. Долови неподправена искреност в гласа. И още нещо, но не можеше да определи какво точно.

— Съжалявам — повтори Тереза. — Наистина не мога.

— Тогава ще ми отговорите ли на един въпрос?

— Зависи.

— Писмото до Катерин ли е адресирано и от Гарет ли е подписано?

Вниманието на Тереза изведнъж се изостри и тя седна стегнато на стола.

— Кой се обажда? — попита тя с внезапна настойчивост и още преди да довърши мисълта си, знаеше, че жената ще узнае истината.

— Кажете ми, това ли са имената?

— С кого говоря? — попита отново Тереза, този път по-любезно. Чу как жената си пое дъх, преди да отговори.

— Казвам се Мичел Търнър и живея в Норфолк, Вирджиния.

— Как научихте за писмото?

— Съпругът ми е във военния флот и е разквартируван тук. Преди три години се разхождах по плажа и намерих като вас писмо в бутилка. След като прочетох колонката ви във вестника, разбрах, че това писмо е писано от същия човек. Инициалите съвпадат.

Тереза замълча за миг. Не може да бъде! Преди три години?

— На каква хартия е писано намереното от вас писмо?

— На бежова и в горния десен ъгъл има рисунка на ветроход.

Сърцето на Тереза се разтуптя силно. Все още не ѝ се вярваше.

— И вашето писмо има рисунка на ветроход, нали?

— Да — отвърна почти шепнешком Тереза.

— Знаех си. Разбрах го още щом прочетох рубриката ви. — Гласът на Мичел прозвуча така, сякаш товар ѝ се бе смъкнал от плещите.

— Пазите ли писмото?

— Да. Съпругът ми не знае за него, но аз го препрочитам от време на време. Малко по-различно е от това в колонката ви, но чувствата са същите.

— Можете ли да ми го изпратите по факса?

— Разбира се — отвърна жената без колебание. — Изумително е, нали? Първо аз намирам такова писмо много отдавна, а сега и вие.

— Да, наистина.

След като продиктува на Мичел номера на факса си, Тереза някак насила редактира новия си материал. Мичел трябваше да отиде до ателие за копирни услуги, за да пусне писмото по факса и Тереза през пет минути прескачаше от бюрото си до факса, очаквайки го с нетърпение да се включи. Най-накрая, след четирийсет и шест минути, започна да излиза първата страница. Тя беше с бланка на Националната служба за копирни услуги, адресирана до Тереза Осбърн, „Бостън таймс“.

Изчака листа да падне върху табличката и чу как машината продължи да печата ред по ред следващата страница. Всичко вървеше много бързо — по десет секунди на страница, — но на нея ѝ се стори безкрайно дълго. Когато започна печатането на третата страница, тя разбра, че и това писмо е изписано от двете страни на листа.

Машината изпиука, сигнализирайки за край на предаването и Тереза взе факсимилетата. Занесе ги на бюрото си, без да ги чете, обърна ги с лицето надолу и ги остави така една-две минути, докато дишането ѝ се успокои. В края на краищата това е просто едно писмо, каза си тя.

Пое си дълбоко дъх и повдигна първата страница. Бърз поглед на втората — с рисунката на ветрохода — я увери, че авторът и на двете писма е един и същ. Тя отмести страницата на по-силна светлина и я зачете.

След като прочете писмото, Тереза се облегна назад и притисна пръсти към устните си. Шумът от новинарската зала идваше, като че ли от много далече. Тя се пресегна за чантата си, извади писмото с инициалите и го постави до другото. Прочете отново първото писмо, после второто, след това и двете в обратен ред. Чувстваше се почти като воайор, като човек, който подслушва личен, съкровен разговор.

Беше като разнищена, когато стана от бюрото си. Отиде до автомата и си купи кутия ябълков сок. Помъчи се да разгадае чувствата, които я изпълваха. Когато се върна обаче, краката ѝ се подкосиха и тя се свлече на стола си. Ако не беше стигнала до него, щеше да се строполи направо на пода.

С надеждата да проясни съзнанието си тя механично започна да разчиства бюрото си. Писалките отидоха в чекмеджето, статиите, които бе прегледала, бяха прибрани в папка, тел бодът беше презареден, моливите — подострени и сложени във високата чаша за кафе върху бюрото. Като свърши, всичко си беше на мястото, освен двете писма, които изобщо не бе побутвала.

Преди малко повече от седмица беше намерила първото писмо и думите в него ѝ направиха огромно впечатление, макар че прагматизмът ѝ я караше да ги забрави. Сега обаче това беше невъзможно. Не, и след като откри, че има и друго такова писмо, писано по всяка вероятност от един и същи човек. Дали не беше писал и други, запита се тя. И какъв тип мъж би ги изпращал в бутилка? Стори ѝ се чудно, че и друга жена преди три години се е натъкнала на подобно писмо и го е държала скрито в някое чекмедже, защото също се е развълнувала. Чудно, но факт. Какво ли можеше да значи всичко това?

Знаеше, че не би трябвало да му отдава значение, но най-неочаквано разбра, че не е така. Прекара пръсти през косата си и огледа залата. Навсякъде всеки си вършеше работата. Тя отвори кутията с ябълков сок и отпи глътка, опитвайки се да разбере какво става в главата ѝ. Не беше напълно сигурна и единственото ѝ желание беше никой да не дойде до нея през следващите няколко минути, докато не си изясни какво да прави. Прибра двете писма обратно в чантата си, но един ред от второто писмо не излизаше от ума ѝ.

Къде си?

Излезе от компютърната програма, която ползваше за написването на материала си, и независимо от лошото си предчувствие, избра друга, която да ѝ позволи достъп до Интернет.

След миг колебание набра в програмата за търсене думите:

После натисна клавиша за изпълнение на програмата. След по-малко от пет секунди на екрана се появи списък на различни заглавия, от които можеше да избира.

Три от заглавията се отнасяха до „Райтсвил Бийч“. Тя изведе на екрана съответните текстове.

В първия текст се посочваше, че Райтсвил Бийч се намира в щата Северна Каролина, САЩ. Вторият текст даваше информация за дружество за недвижими имоти, намиращо се в град Уилмингтън, Северна Каролина, САЩ, което има клонове в Райтсвил Бийч и Каролина Бийч. В третия текст ставаше дума за курорт край Райтсвил Бийч, Северна Каролина, САЩ.

Докато гледаше в екрана, Тереза изведнъж се почувства глупаво. Дори Диана да беше права, че Гарет живее някъде в Райтсвил Бийч, пак щеше да е почти невъзможно да го открие. Защо тогава се опитва?

Естествено, че знаеше причината. Писмата бяха писани от мъж, който силно е обичал, мъж, който сега е самотен. Като ученичка тя беше склонна да вярва в идеалния мъж — принца или рицаря от приказките в детството ѝ. В действителния свят обаче такива мъже просто не съществуваха. Действителните хора си имат действително всекидневие, действителни нужди, действителни очаквания за това как трябва да се държат другите. Вярно, има много свестни мъже, мъже, които обичат от цялото си сърце и не се огъват пред големи предизвикателства — и тъкмо някого от този тип мъже мечтаеше да срещне, откакто се разведе с Дейвид. Но как да го намери?

Знаеше, че съществува такъв мъж — мъж, който в момента е сам, — и фактът, че знаеше, накара нещо в нея да се стегне. Беше очевидно, че Катерин — каквато и да му беше тя — е или мъртва, или е изчезнала безследно. Но Гарет толкова силно я обичаше, че ѝ изпращаше любовни писма. Ако не друго, той доказваше, че е способен да обича дълбоко и още по-важното, че е останал напълно обвързан към любимата жена — дори дълго след като нея вече я няма.

Къде си?

Думите продължаваха да ехтят в съзнанието ѝ като някоя песен, чута сутринта по радиото и която след това цял ден не можеш да избиеш от главата си.

Къде си?

Не беше напълно сигурна, но имаше чувството, че въпросният мъж съществува, а едно от нещата, които бе научила в живота си, беше, че ако в главата ти се загнезди някаква муха, опитай да разбереш нещо повече за нея. Защото, ако не ѝ обърнеш внимание, никога няма да узнаеш на какво се е дължала, а в много отношения това е по-лошо, отколкото лично да се увериш, че не е било нищо съществено. Тогава можеш спокойно да продължиш напред, без да поглеждаш през рамо и да се чудиш какво ли те е карало да се чувстваш така.

Но докъде ще доведе цялата тази работа? И какво щеше да означава? Дали намирането на писмото беше по някакъв начин предопределено, или е чиста случайност? Или пък може би просто ѝ се напомняше за онова, което ѝ липсва в живота. Тя неволно усукваше кичур, докато размишляваше. Добре, реши тя, мога да живея с тази случка.

Но ѝ беше любопитен загадъчният автор на писмото и нямаше смисъл да го отрича — поне не пред себе си. И тъй като никой нямаше да я разбере и как, след като самата тя не можеше, реши да не казва на никого какви чувства я владеят.

Къде си?

Дълбоко в себе си знаеше, че ровенето в компютъра и мисълта ѝ за Гарет няма да доведат до нищо. Цялата работа щеше постепенно да се превърне в някаква необикновена история, която често щеше да си преповтаря. Но можеше да живее с нея: щеше да продължи да си пише рубриката, да прекарва време с Кевин, да прави всички онези неща, които трябва да прави самотният родител.

И донякъде беше права. Животът ѝ щеше да протече точно както си го представяше. Но нещо, което се случи три дни по-късно, щеше да я тласне към неизвестното само с един куфар, пълен с дрехи и с няколко листа хартия, които можеха да имат, а можеха и да нямат някакво значение.

Тя откри трето писмо от Гарет.