Писмо в бутилка

7

— И какво стана после?

Наведен над чашата си с кафе, Джеб Блейк говореше със сипкав глас. Близо седемдесетгодишен, той беше висок и слаб — дори прекалено слаб — и имаше дълбоко набраздено лице. Оредяващата му коса беше почти бяла, а адамовата му ябълка изпъкваше силно от гушата му. Ръцете му, татуирани и нашарени с белези от рани, бяха обсипани с петънца от слънцето, а кокалчетата на пръстите му бяха непрекъснато подути от дългите години прекарани на вода в лов на скариди. Ако не бяха очите му, човек би го помислил за изнежен и болнав, но щеше да е много далеч от истината. Той все още работеше почти всеки ден, само че вече на почасова работа, и винаги тръгваше от къщи призори и се прибираше по пладне.

— Нищо. Тя се качи в колата си и си отиде.

Джеб Блейк изгледа сина си, докато навиваше първата от дузината цигари, които щеше да изпуши за деня. Години наред лекарят го беше предупреждавал, че се самоубива с тия цигари, но тъй като същият лекар почина от сърдечен удар на шейсет години, Джеб нямаше много вяра на медицинските съвети. Гарет също си мислеше понякога, че баща му ще го надживее.

— Май е било губене на време, а?

Гарет се изуми от откровеността на баща си.

— Не, татко, съвсем не беше губене на време. Прекарах много хубава вечер. Тя е приятна събеседничка и компанията ѝ ми хареса.

— Но няма да се видите пак.

Гарет отпи глътка кафе и поклати глава.

— Едва ли. Нали ти казах, дошла е тук на почивка.

— За колко време?

— Не знам, не я попитах.

— Защо не я попита?

Гарет си взе още едно пакетче сметана и го изля в кафето си.

— Защо толкова те интересува? Просто излязох да се поразходя с една жена и ми беше приятно. Не виждам какво повече мога да ти кажа.

— Аз пък виждам.

— Какво например?

— Например дали ти е харесала жената дотолкова, че да започнеш да се срещаш отново с хора.

Гарет продължи замислен да разбърква кафето си. Ето че пак се започна. Макар с годините да бе свикнал на въпросите на баща си, тази сутрин никак не му се подхващаше пак тази тема.

— Татко, вече сме говорили за това.

— Знам, но се тревожа за теб. Прекалено дълго време оставаш сам.

— Не е така.

— Така е — каза с изненадващо мек глас баща му.

— Не искам да споря с теб, татко.

— Аз също. Вече опитах и видях, че няма полза. — Джеб Блейк се усмихна и след миг мълчание смени темата.

— Добре, кажи ми нещо за нея.

Гарет не побърза да отговори. Противно на волята си снощи, докато не заспа, непрекъснато си мислеше за нея.

— За Тереза ли? Ами тя е привлекателна и интелигентна. И много чаровна.

— Свободна ли е?

— Мисля, че да. Разведена е и вероятно не е обвързана с някого, щом е дошла на почивка сама.

Докато синът му говореше, Джеб изучаваше внимателно изражението на лицето му. После отпи нова глътка от кафето си и рече:

— Харесала ти е, нали?

Погледнеше ли баща си в очите, Гарет знаеше, че ще му е трудно да го излъже.

— Да, хареса ми. Но вече ти казах — не знам дали ще я видя отново. Дори не знам къде е отседнала, а доколкото разбрах, май днес си заминава.

Баща му задържа поглед в него, после предпазливо зададе следващия си въпрос:

— А ако оставаше и ти знаеше къде е отседнала, щеше ли да я потърсиш?

Гарет извърна глава, без да отговори. Баща му се пресегна над масата и го хвана за ръката. Въпреки напредналата си възраст той имаше силни ръце, но сега го стисна леко, колкото да привлече вниманието му.

— Синко, вече минаха три години. Знам, че я обичаше, но е време да се освободиш от тази мъка. Сам разбираш, че трябва да се освободиш, нали?

Той се забави, преди да отговори:

— Да, татко, разбирам, но не е толкова лесно.

— Нищо, което е от значение, не е лесно. Запомни това.

След няколко минути те изпиха кафето си. Гарет остави два долара на масата в крайпътното заведение и последва баща си към пикапа си на паркинга. Когато Гарет стигна най-накрая в магазина си, в главата му се въртяха най-различни мисли. След като разбра, че не е в състояние да се съсредоточи в счетоводните документи, реши да отиде отново на доковете, за да довърши поне ремонта на двигателя, който бе почнал вчера. Въпреки че днес се налагаше да прекара няколко часа в магазина, в момента имаше нужда да остане сам.

Гарет извади от пикапа си кутията с инструменти и я занесе на катера, който използваше за практическите занимания по подводен спорт. Старият китоловен кораб „Бостън“ беше достатъчно голям и можеше спокойно да побере осем курсисти и необходимата леко водолазна екипировка за гмуркане. Работата по двигателя беше бавна, но не и трудна, а той беше отхвърлил доста от нея предишния ден. Докато сваляше кожуха от двигателя, се размисли над разговора с баща си. Той е прав, разбира се. Няма никакъв смисъл да продължава да живее с мъката си, но Бог му е свидетел, че просто не знае как да престане. Катерин беше означавала всичко за него. Достатъчно му беше да го погледне и, като че ли всички проблеми се разрешаваха. А когато му се усмихнеше… Господи, никоя друга жена не беше способна да се усмихва така. И да му бъде отнето всичко това… не, не беше честно! Нещо повече — беше прегрешение. Защо точно тя? Защо точно на него? Месеци наред, докато лежеше буден по цели нощи, въпросите, които си задаваше, започваха винаги с „дали, ако“. Дали, ако бе изчакала секунда само, преди да пресече улицата… Дали, ако бяха останали да закусват малко по-дълго… Дали, ако беше тръгнал с нея онази сутрин, вместо да отиде направо в магазина… Хиляди „дали, ако“ и нито крачка по-близо до проумяването на злополуката от мига, в който се бе случила.

Опита да прогони от съзнанието си тези мисли и да се съсредоточи върху настоящата си работа. Освободи карбуратора от болтовете и го свали от двигателя. Започна внимателно да го разглобява, като поглеждаше дали не е пробит отвътре. Не смяташе, че той е източникът на повредата, но искаше да се увери за всеки случай.

Избърса потта от челото си и едва тогава забеляза, че слънцето се бе издигнало високо над хоризонта. Спомни си, че вчера по това време беше видял Тереза да се приближава към „Хепънстанс“. Веднага я беше забелязал ако не по друга причина, то поради факта, че беше сама. Жените, които изглеждаха като нея, никога не идваха в яхтклуба сами. Обикновено ги придружаваха заможни господа на възраст, които притежаваха яхти, закотвени на отсрещната страна на пристанището. Когато я видя да спира до неговата яхта, той се изненада, макар да предполагаше, че тя само ще я огледа и ще си продължи по пътя. Повечето хора правеха така. Но тъй като тя се застоя доста дълго и дори започна да се разхожда наоколо, му мина през ума, че е дошла на доковете не само за да види „Хепънстанс“ отблизо, ами има и друга причина. Любопитството му нарасна и той тръгна да я заговори. В първия момент не бе обърнал внимание, но когато вечерта се приближаваше до лодката за уговорената им среща, си спомни за странния начин, по който го погледна за първи път — сякаш бе разпознала нещо в него, нещо, което той обикновено криеше заровено дълбоко в сърцето си. И още нещо — тя, като че ли знаеше повече за него, отколкото искаше да признае.

Тогава бе тръснал глава, за да пропъди тази необоснована мисъл. Нали малко след това му бе казала, че видяла изрезките от вестници в магазина — може би затова го бе изгледала тъй странно. Замисли се и реши, че това е обяснението. Беше сигурен, че не я е виждал преди — щеше да я запомни, освен това тя идваше от Бостън. Но дори и днес продължаваше да го човърка някакво съмнение.

Не че имаше значение.

Разходиха се с яхтата, прекараха приятно и накрая се сбогуваха. И всичко свърши. Както каза и на баща си — не можеше да се свърже с нея дори и да искаше. В този момент тя може би вече пътуваше обратно за Бостън или за някъде другаде преди това, а него го чакаше толкова много работа тази седмица. Лятото беше най-благоприятният сезон за леко водолазни курсове и всичките му уикенди до края на август бяха запълнени с часове. Нямаше нито време, нито сили да звъни по всички хотели в Уилмингтън, за да я намери. Но и да я намери, какво ще ѝ каже? Какво ще ѝ каже, което да не прозвучи нелепо?

С тези въпроси в главата той продължи да търси повредата в двигателя. След като откри спукана скоба и я смени със здрава той монтира карбуратора обратно и запали двигателя с манивела. Сега шумът му звучеше много по-добре. Той отвърза въжетата и изведе „Бостън Уейлър“ извън пристанището за четирийсет и пет минути. Изпробва двигателя на различни обороти, няколко пъти го спира и включва, и когато се увери, че работи нормално върна кораба до кея. Доволен, че му бе отнело по-малко време от предвиденото, той прибра инструментите си, сложи ги обратно в багажника на пикапа и пое към „Айланд Дайвинг“.

Както обикновено завари куп документи, струпани на бюрото му. Повечето бяха заявки, вече попълнени, за набавяне на изчерпаните артикули. Имаше и няколко сметки. Той седна и започна бързо да обработва купчината.

Малко преди единайсет часа свърши по-голямата част от работата си и тръгна към витрината на магазина. Иън, един от продавачите му за през летния сезон, говореше по телефона, и когато Гарет мина покрай него, той му подаде три листчета. Първите две бяха от дистрибутори и от набързо написаните кратки бележки ставаше ясно, че е станало объркване с някои от заявките. Още нещо, което трябва да се оправи, помисли си той на път за канцеларията си.

Третото листче зачете в движение, и когато видя от кого е се спря, за да го препрочете, и се увери, че няма никаква грешка. После влезе в стаята си и затвори вратата след себе си. Набра телефонния номер от бележката и съобщи вътрешния.

Тереза Осбърн четеше вестник, когато телефонът иззвъня и тя го вдигна след второто позвъняване.

— Здравей, Тереза! Гарет се обажда. Оставила си ми съобщение.

Стори му се, че ѝ стана приятно, като го чу.

— О, Гарет, здравей! Благодаря, че се обаждаш. Как си?

Като чу гласа ѝ, го налегнаха спомените от предишната вечер. Усмихвайки се на себе си, той се опита да си я представи как изглежда в хотелската си стая.

— Добре съм, благодаря. Тъкмо преглеждам някои документи и попаднах на съобщението ти. С какво мога да ти услужа?

— Ами знаеш ли, снощи съм си забравила якето на яхтата и исках да те питам дали не си го прибрал?

— Не, не съм го видял, но не съм и проверявал. Къде си го забравила, в каютата ли?

— Не знам със сигурност.

Гарет помълча за миг.

— Добре тогава, ще ида да го потърся и ще ти се обадя дали съм го намерил.

— Много ли ще те притесня?

— Ни най-малко. Ще ми отнеме няколко минути. Ще бъдеш ли в хотела дотогава?

— Да, тук съм.

— Добре, щом се върна, ще ти се обадя.

Гарет ѝ каза „до скоро виждане“, излезе от магазина и забърза пеш към пристанището за яхти. Качи се на борда на „Хепънстанс“, отключи каютата и слезе долу. След като не намери якето вътре, качи се отново на палубата и я огледа. Най-накрая мерна част от него да се подава изпод седалката на кърмата. Взе го, провери дали не е изцапано и се върна в магазина.

Обади се по телефона от канцеларията си. Този път Тереза вдигна слушалката след първото иззвъняване.

— Пак съм аз — Гарет. Намерих якето ти.

Чу я да въздъхва с облекчение.

— Благодаря ти. Извинявай, че те разкарах.

— Не ми представляваше никаква трудност.

Тя замълча, сякаш се чудеше какво още да каже.

— Ще го задържиш ли при теб? До двайсет минути мога да дойда в магазина ти да си го взема.

— С удоволствие ще те изчакам — отвърна той.

След като затвори телефона, той се облегна назад на стола си и се размисли над случката. Значи още не е напуснала града и ще я види отново. Макар че не му стана ясно как е могла да забрави якето си, след като носеше само едно-две неща със себе си, друго нещо му стана безпределно ясно — радваше се, че се е получило така!

Не че имаше някакво значение, разбира се.

Тереза пристигна след двайсет минути, облечена с къси панталони и блуза без ръкави и с дълбоко деколте — тоалет, който разкриваше чудесната ѝ фигура. Когато влезе в магазина, Иън и Гарет я измериха с поглед, докато тя се оглеждаше наоколо. Накрая зърна Гарет, усмихна се и извика:

— Здравей!

Иън вдигна учуден вежди към Гарет, сякаш искаше да му каже: „Да не би да криеш нещо от мен?“ Гарет не му обърна внимание и тръгна към нея с якето ѝ в ръка. Знаеше, че Иън ще го наблюдава като под лупа и ще го поднася по-късно, макар че той нямаше намерение да обелва нито дума за нея.

— Нищо му няма — каза той, подавайки ѝ якето.

Докато я очакваше да дойде, си беше почистил ръцете от машинното масло и беше облякъл една от тениските, които се продаваха в магазина. Не беше ефектно облекло, но му придаваше по-спретнат вид, отколкото допреди малко. Поне беше съвсем чист.

— Благодаря ти още веднъж, че ми го донесе — каза тя и особеният ѝ поглед, който го бе привлякъл предишния ден, отново разбуди същото чувство. Той неволно се почеса по бузата.

— За мен беше удоволствие. Сигурно вятърът го е сбутал отдолу.

— Сигурно — отвърна тя и леко сви рамене, после си нагласи блузата на едното рамо.

Гарет не знаеше дали тя бърза, нито дали самият той я чака да си тръгне веднага. Изрече първите думи, които му дойдоха наум:

— Снощи прекарах много приятна вечер.

— Аз също.

Погледите им се кръстосаха и той се усмихна леко. Не знаеше какво друго да каже — отдавна не бе изпадал в такова положение. Въпреки че общуваше непринудено с клиенти и непознати, сега беше съвсем различно. Улови се, че пристъпва ту на единия, ту на другия крак и се чувстваше като шестнайсетгодишен. Най-накрая тя заговори:

— Струва ми се, че ти дължа нещо, задето ти отнех време за това яке.

— Стига глупости. Нищо не ми дължиш.

— Е, ако не за якето, то поне за снощната разходка.

Той поклати глава.

— И за нея също. Беше ми приятно, че дойде.

„Беше ми приятно, че дойде.“ Думите проехтяха в съзнанието му в мига, в който ги изрече. Допреди два дни щеше да му е трудно да си представи, че ги е казал на някого.

В дъното на магазина иззвъня телефонът и звукът го извади от унеса му. За да спечели време, попита:

— Само заради якето ли дойде чак дотук, или смяташе да поразгледаш града?

— Още не съм решила какво ще правя. Наближава време за обяд и може би ще отида да хапна някъде набързо. — Тя го загледа очаквателно. — Ще ми препоръчаш ли някое място?

Той се замисли, преди да отговори.

— На мен ми харесва „При Ханк“, на самия кей. Храната е прясна и изгледът е неземен.

— Къде по-точно се намира?

Той посочи назад през рамото си.

— В Райтсвил Бийч. Минаваш по моста за острова и свиваш вдясно. Няма да го подминеш… просто следи пътепоказателите за кея. Ресторантът се намира точно там.

— А каква храна предлагат там?

— Предимно морска. Имат страхотни скариди и стриди, но ако не искаш морски деликатеси, можеш да си поръчаш хамбургери или нещо от този род.

Тереза изчака, за да види дали ще добави още нещо, но понеже той си замълча, тя отмести поглед към витрината. За втори път от няколко минути насам Гарет се почувства неловко в нейно присъствие. Защо тази жена го караше да се чувства така? Най-накрая се окопити и заговори:

— Ако искаш, мога да ти покажа къде е. Аз също започнах да огладнявам, така че с удоволствие ще те придружа, стига да искаш компания.

Тя се усмихна.

— Ще ми бъде много приятно, Гарет.

Той усети облекчение.

— Пикапът ми е отзад. Искаш ли да отидем с него?

— Ами да, ти знаеш по-добре пътя — отвърна тя и Гарет я поведе през магазина към задния вход. Вървейки малко зад него, за да не ѝ вижда лицето, Тереза се усмихваше лекичко.

Ресторантът на Ханк съществуваше, откакто бе построен кеят, и се посещаваше редовно от местни хора и туристи. Посредствен като обзавеждане, но ползващ се с добро име, той наподобяваше на пристанищните ресторанти в Кейп Код — дъсчен под, ожулен и протрит от хилядите подметки с полепнал по тях пясък, големи прозорци с изглед към Атлантическия океан, окачени на стената снимки на трофейни риби. От едната страна имаше врата, водеща към кухнята, и Тереза зърна плата с прясна морска храна върху подноси в ръцете на сервитьори и сервитьорки с къси панталони и тъмносини фланелки, украсени с емблемата на ресторанта. Масите и столовете, дървени и масивни на вид, бяха надраскани от стотиците предишни посетители. Заведението не изискваше друго облекло, освен плажно и както забеляза Тереза, повечето хора изглеждаха така, сякаш допреди малко са се препичали на слънце.

— Уверявам те — каза Гарет, докато вървяха между масите, — че храната тук е превъзходна въпреки вида на ресторанта.

Двамата седнаха на една маса в единия ъгъл и Гарет отмести две празни бутилки от бира, които още не бяха прибрани. Основните ястия бяха изброени между видове подправки, включително кетчуп, табаско, сос тартар и сос коктейл, както и сос, наречен просто „Ханк“. Обшитите с найлон листове на картата с менюто изглеждаха така, сякаш не бяха подменяни с години. Тереза обходи с поглед заведението и видя, че почти всички маси са заети.

— Пълно е — отбеляза тя, докато се наместваше на стола си.

— Както винаги. Дори преди Райтсвил Бийч да стане известен за туристите, това място се превърна в нещо като легенда. В петък и събота вечер трябва да чакаш с часове, за да се освободи маса.

— И какво привлича хората?

— Храната и цените. Всяка сутрин Ханк получава огромно количество прясна риба и скариди и човек си тръгва оттук преял за не повече от десет долара с бакшиша. Вътре влизат и две бири.

— И как го постига?

— Чрез оборота, предполагам. Както ти казах, тук винаги е претъпкано.

— Значи извадихме късмет, че веднага си намерихме маса.

— Да, така е. Но дойдохме малко по-рано и изпреварихме местните жители, а летовниците не се задържат дълго. Те хапват набързо и бягат отново на плажа.

Тя хвърли още един поглед на ресторанта, преди да отвори картата с менюто.

— Какво ще ми препоръчаш?

— Обичаш ли морска храна?

— Обожавам я.

— Тогава започни с риба тон или делфин. И двете са страшно вкусни.

— Делфин?

Той се изсмя тихичко.

— Не става дума за морския бозайник, а за вид риба. Но ние тук така я наричаме.

— Май ще предпочета риба тон — каза тя и намигна. — За по-сигурно.

— Да не би да мислиш, че си измислям?

— Просто не знам какво да си мисля — заговори тя шеговито. — Не забравяй, че се запознахме едва вчера. Не те познавам достатъчно, за да съм сигурна на какво си способен.

— Това ме обижда — отвърна ѝ той със същия престорен тон, което я разсмя.

Той също се разсмя и след миг тя го изненада, като се пресегна през масата и го побутна за ръката, Катерин правеше същото, когато искаше да привлече вниманието му към нещо, внезапно си спомни той.

— Виж онзи там — каза Тереза и посочи с брадичка към прозорците.

Гарет извърна глава. По кея вървеше възрастен мъж с въдичарски принадлежности и нищо във външния му вид нямаше да привлече вниманието му, ако не беше големият папагал, кацнал на рамото му.

Гарет поклати глава и се усмихна, продължавайки да усеща допира от пръстите ѝ върху ръката си.

— Какви ли не образи можеш да срещнеш тук. Още не сме станали Калифорния, но натам вървим.

Тереза не откъсваше поглед от мъжа с папагала.

— Не е лошо да си вземеш и ти такъв папагал за компания, когато излизаш с яхтата.

— За да ми развали тишината и спокойствието ли? Като си знам късмета, ще ми се падне някой, който няма да говори, ами само ще кряска през цялото време и положително ще ми отхапе част от ухото веднага щом вятърът промени посоката си.

— Да, но пък ще приличаш на пират.

— По-скоро на кретен.

— О, какъв сериозен човек си бил — отбеляза Тереза и се престори, че се цупи. След това се огледа. — Някой тук ще ни обърне ли внимание, или ще трябва сами да си уловим и приготвим рибата?

— Ама че проклети сте били янките — върна ѝ го той, клатейки глава.

След малко дойде сервитьорка и им взе поръчката, в която влизаха и две бири. След като предаде поръчката в кухнята, сервитьорката се върна веднага, за да остави двете бутилки бира на масата им.

— Няма ли да има чаши? — попита тя учудена, когато сервитьорката се отдалечи.

— Не. Това място не минава за изискано.

— Сега разбирам защо ти харесва.

— Като забележка, че нямам вкус ли да го приема?

— Само ако не си сигурен.

— Говориш като психиатър.

— Не съм психиатър, но съм майка и това ме прави нещо като специалист по човешката природа.

— Така ли?

— Същото казвам и на Кевин.

Гарет отпи от бирата си.

— Чу ли се с него днес?

Тя кимна и също отпи от шишето.

— Съвсем набързо. Когато се обадих, той тъкмо тръгвал за Дисниленд. Имал безплатен билет за най-ранния сутрешен час, така че бързаше — искал да бъде един от първите на опашката за влизане в „Страната на приключенията“.

— Той добре ли се чувства с баща си?

— Чудесно се чувства. Дейвид винаги се е отнасял добре с него, но аз мисля, че гледа да навакса за времето, в което не го вижда. Всеки път Кевин отива при него, очаквайки да прекара забавно и вълнуващо.

Гарет я погледна с любопитство.

— Доколкото те усещам, май не си много убедена.

След миг колебание тя продължи:

— Ами просто се надявам това да не доведе до разочарования по-късно. Дейвид и новата му съпруга имат дете и си мисля, че когато бебето порасне, ще бъде трудно за Дейвид и Кевин да остават сами.

Гарет се наклони към нея, когато заговори:

— Не е възможно да опазиш децата си от разочарования в живота.

— Да, знам, но просто… — Тя замълча и Гарет довърши мисълта ѝ:

— Той е твой син и ти не искаш да го виждаш да страда.

— Точно така.

Шишето на Тереза се беше запотило и тя започна да отлепва етикета. Гарет пак се сети за Катерин, защото и тя правеше същото, и отпи глътка, за да върне мислите си към настоящия разговор.

— Не знам какво да кажа, освен че ако Кевин се е метнал на теб, положително ще се оправя в живота.

— В какъв смисъл?

Гарет сви рамене.

— Ничий живот не е лесен — твоят също. Имала си мъчителни периоди. Мисля си, че като те гледа как превъзмогваш трудностите, той също ще се научи как да се справя със своите.

— Сега пък ти говориш като психиатър.

— Просто ти казвам това, което научих, докато растях. Бях горе-долу на възрастта на Кевин, когато майка ми почина от рак. Като наблюдавах баща ми, се научих как да се справям със своя живот, независимо какво ми поднася той.

— Баща ти ожени ли се повторно?

— Не — поклати глава Гарет. — Струва ми се, че един-два пъти му се е искало, но така и не предприе нищо.

Ето каква била работата — какъвто бащата, такъв и синът.

— Той тук ли живее? — поинтересува се Тереза.

— Да, тук. Дори напоследък го виждам доста често. Но гледаме поне веднъж в седмицата да прекарваме заедно. Той обича да ме контролира.

— Като повечето родители — усмихна се тя.

След малко поръчката им дойде, но те продължиха да разговарят и докато се хранеха. Този път Гарет говореше повече от нея. Разказа ѝ какво е да отраснеш в Юга и защо никога не би го напуснал, ако трябва да избира. Описа ѝ няколко забавни случки по време на разходки с яхтата или при гмуркане. Тя го слушаше почти прехласната. В сравнение с историите, които чуваше от мъжете в Бостън — които обикновено се съсредоточаваха върху бизнеса, — неговите бяха съвършено различни. Той говореше за хиляди видове морски създания, които бе виждал при гмурканията си и какво е усещането да плаваш с яхтата по време на буря, разразила се най-неочаквано. Веднъж бил преследван от риба чук и се принудил да се скрие в потъналия кораб, който проучвал.

— За малко да ми свърши въздухът, преди да успея да изплувам на повърхността — допълни той, клатейки глава при спомена.

Тереза го наблюдаваше внимателно, докато той говореше, и вътрешно се радваше, че се бе отпуснал доста в сравнение с предишната вечер. Пак забеляза същите неща като първия път — изпито лице, светлосини очи и непринудени движения, само че този път говореше с повече плам и тя намери промяната за особено привлекателна. Вече не си мереше всяка дума, преди да я изрече.

Привършиха с обяда — той беше прав, че храната е превъзходна — и си поръчаха по още една бира. Макар че на тавана жужеше вентилатор, слънцето се беше издигнало високо и в ресторанта стана много горещо, но поне не беше вече толкова претъпкан. След като им поднесоха сметката, Гарет остави банкноти на масата и ѝ направи знак да тръгват.

— Готова ли си?

— Когато ти кажеш. Благодаря ти за обяда. Беше чудесен. Докато вървяха към изхода, тя беше напълно сигурна, че Гарет ще иска да се върне направо в магазина, но той я изненада с предложението си.

— Какво ще кажеш да се разходим край брега? Там, до водата, е по-хладно.

Когато тя му отговори утвърдително, той я поведе по кея и тръгна да слиза по стълбички редом до нея. Стъпалата бяха леко изкривени и покрити с тънък пласт пясък, което ги принуди да се държат за перилата. Щом слязоха на плажа, се запътиха направо към водата, вървейки под кея. Сянката му действаше прохладно в обедната жега, и когато стигнаха до напластения пясък до ръба на прибоя, двамата спряха, за да се събуят. Плажът беше претъпкан с налягали върху хавлиени кърпи хора или нагазили във водата.

Двамата тръгнаха един до друг покрай водата. Тереза попиваше с поглед гледката наоколо.

— Застояваше ли се дълго на плажа, откакто си тук? — попита я Гарет.

Тя поклати глава.

— Не, аз пристигнах едва онзи ден и сега за първи път идвам на плажа.

— Харесва ли ти тук?

— Много е красиво.

— Такива ли са плажовете на север?

— Някои, да, но тук водата е много по-топла. Бил ли си на северното крайбрежие?

— Изобщо не съм излизал от Северна Каролина.

Тя му се усмихна.

— Истински пътешественик, няма що!

Той се засмя.

— Не, но не мисля, че съм изпуснал кой знае какво. Тук ми харесва и не мога да си представя, че има по-хубаво място. Не съм и мечтал да отида другаде. — След няколко крачки той ѝ хвърли бърз поглед и смени темата. — Е, колко време ще останеш в Уилмингтън?

— До неделя. В понеделник съм на работа.

Още пет дни, помисли си той.

— Имаш ли познати в града?

— Не, никакви. Сама съм тук.

— А защо?

— Просто реших да видя това място. Чух хубави неща за него и реших лично да се уверя.

Той се зачуди на отговора ѝ.

— Често ли ходиш сама на почивка?

— Не, сега ми е за първи път.

Точно срещу тях се зададе жена, която тичаше, следвана от черен лабрадор. Кучето беше изплезило език от жегата, но жената не му обръщаше внимание и за малко да се бутне в Тереза. Гарет понечи да ѝ направи забележка, докато се разминаваха с нея, но си помисли, че това не му влиза в работата.

След малко заговори отново:

— Мога ли да те попитам нещо?

— Зависи какво.

Той се спря и се наведе да вземе две малки мидени черупки, които бяха привлекли вниманието му. След като ги огледа от всички страни, ги подаде на Тереза.

— Имаш ли си някого в Бостън?

— Не — отвърна тя, докато поемаше черупките.

Вървяха в плиткото и вълните се увиваха около краката им. Въпреки че очакваше такъв отговор, Гарет не можеше да проумее защо жена като нея прекарва повечето си вечери сама.

— Защо? Жена като теб би трябвало да има голям избор на ухажори.

Тя се усмихна и те продължиха да вървят.

— Благодаря, много мило от твоя страна. Но съвсем не е толкова лесно, особено като имаш дете. Трябва да се съобразяваш с много неща, когато се срещаш с някого. — След кратка пауза продължи: — А ти? Имаш ли си приятелка?

Той поклати глава.

— Не.

— Сега е мой ред да те попитам защо.

Гарет сви рамене.

— Ами предполагам, че още не съм срещнал някоя, с която да съм сигурен, че ще е за постоянно.

— Само това ли е причината?

Гарет разбра, че сега е моментът на истината. Можеше просто да потвърди това, което каза преди малко, и да сложи край на темата. Но той извървя няколко крачки, без да продума.

Докато се отдалечаваха от кея, хората на плажа започнаха да оредяват и сега единственият шум беше плисъкът на вълните. Пред тях, досами ръба на водата, бяха кацнали няколко морски птици, които в купом излетяха, когато двамата ги приближиха. Високо над главите им слънцето се отразяваше в пясъка и ги принуждаваше да присвиват очи. Гарет не я гледаше, когато заговори, и Тереза трябваше да се наклони към него, за да го чува през грохота на океана.

— Не, тази причина е по-скоро някакво извинение. Ако трябва да съм честен, дори не съм се опитвал да си намеря приятелка.

Тереза го наблюдаваше внимателно. Той беше вперил поглед право пред себе си, сякаш се опитваше да събере мислите си, и когато го чу да продължава, долови неохота в гласа му.

— Снощи не ти казах всичко за себе си.

Тя почувства, че нещо в нея се стегна — разбра със сигурност какво ще последва и стараейки се да запази неутрален израз на лицето си, възкликна:

— О, така ли?

— Аз също бях женен преди време — продължи той. — В продължение на шест години. — Сега се обърна към нея и изражението му я накара да трепне. — Но тя се спомина.

— О, колко жалко! — промълви Тереза.

Той се спря и пак се наведе, за да вземе други мидени черупки, но този път не ги даде на Тереза. След като ги огледа, хвърли едната обратно в една прииждаща вълна. Тереза я проследи с поглед как изчезна в океана.

— Случи се преди три години. Оттогава нямам желание да се срещам с никого, дори не се заглеждам в жените. — Той млъкна и по всичко личеше, че се чувства неудобно.

— Сигурно си много самотен понякога.

— Така е, но се старая да не мисля много за това. Отдал съм се на работата в магазина — а там винаги има какво да върша. Така дните ми минават по-бързо. Преди да се усетя, вече е станало време да си лягам, а на следващия ден всичко започва отначало.

Той се обърна да я погледне и плахо ѝ се усмихна. Ето че си го каза. Много отдавна искаше да го сподели с другиго, освен с баща си и накрая го сподели с жена от Бостън, която почти не познаваше. Тази жена бе успяла по някакъв начин да отвори врата, която той бе заковал здраво.

Тереза мълчеше. И тъй като той не продължи, попита:

— Кажи ми нещо за нея.

— За Катерин ли? — Гърлото на Гарет пресъхна. — Наистина ли искаш да знаеш?

— Да, наистина — отвърна тя с тих глас.

Той хвърли още една мидена черупка в прибоя, за да събере мислите си. Как би могъл да я опише с думи? И все пак част от него искаше да опита, искаше именно Тереза да го разбере. Противно на волята си беше принуден да се върне още веднъж в миналото.

— Здравей, миличък! — поздрави го Катерин, вдигайки поглед от цветята в градината. Не те очаквах толкова рано.

— Тази сутрин нямаше много хора в магазина, затова реших да прескоча да хапна вкъщи и да видя как си.

— Вече съм много по-добре.

— Мислиш ли, че беше настинка?

— Нямам представа. Но предполагам, че по-скоро беше от храната. Около час след като ти излезе, се почувствах добре и реших да се позанимая с градината.

— Виждам.

— Харесват ли ти тия цветя? — Тя посочи към ивица разкопана почва.

Гарет огледа посадените току-що теменужки покрай верандата и се усмихна.

— Страхотна са, но не смяташ ли, че трябва да оставиш малко повече пръст в лехата?

Тя кимна и избърсвайки челото си с опакото на ръката си, стана и примижа към него от яркото слънце.

— Много ли зле изглеждам?

Коленете ѝ бяха изцапани с пръст, на едната ѝ буза също имаше кални пръски. От вързаната ѝ на опашка коса се бяха измъкнали няколко кичура, лицето и беше зачервено и потно.

— Напротив, прекрасна си.

Катерин свали ръкавиците си и ги метна на верандата.

— Е, чак прекрасна не съм, но ти благодаря все пак. Хайде, ела да ти приготвя нещо за ядене. Знам, че трябва да се връщаш в магазина.

Гарет въздъхна и най-накрая обърна лице към Тереза, която го гледаше очаквателно. Той заговори тихо:

— Тя олицетворяваше всичко, което съм искал. Беше красива и чаровна, с остро чувство за хумор и ме подкрепяше във всяко начинание. На практика я познавах цял живот — още от училищните години. Оженихме се една година след като завършихме университета. Живяхме заедно шест години преди злополуката и това бяха най-хубавите години в живота ми. Когато я загубих… — той замълча, сякаш търсеше думи. — Не знам дали някога ще свикна с мисълта, че я няма.

Гарет така говореше за Катерин, че на Тереза ѝ стана много по-мъчно за него, отколкото си бе представяла. Това не се дължеше само на гласа му, но и на израза на лицето му още преди да почне да я описва — сякаш се разкъсваше между красотата на спомените и болката от връщането му към тях. Макар че писмата му бяха трогателни, тя не беше подготвена за това. Не биваше да разбуждам спомените му. Винаги съм знаела как се чувства. Нямаше никаква причина да го карам да говори за миналото.

„Не, има — неочаквано се обади друг глас в нея. — Трябваше лично да видиш реакцията му. Трябваше да разбереш дали е готов да загърби миналото си.“

След малко Гарет разсеяно хвърли останалите черупки във водата.

— Извинявай за това.

— За кое?

— Не трябваше да ти говоря за нея. Или поне не чак толкова.

— Няма нищо, Гарет. Нали аз го поисках, аз те помолих да ми разкажеш за нея.

— Нямах представа, че ще прозвучи по този начин. — Каза го така, сякаш имаше чувството, че е извършил нещо нередно.

Реакцията на Тереза беше почти инстинктивна. Тя пристъпи към него и бавно хвана ръката му. Когато го погледна, видя изненада в очите му, но той не се отдръпна.

— Загубил се съпруга… Повечето хора на нашата възраст дори не подозират какво значи това. — Докато тя търсеше подходящите думи, той беше забол поглед в краката си. — Твоите чувства говорят много за теб. Ти си от хората, които обичат един човек завинаги… Не бива да се срамуваш от това.

— Знам. Но ето вече три години…

— Един ден ще срещнеш отново някоя по-различна от другите. Това се случва на хора, които са се влюбвали само веднъж. То е в природата им.

Тя стисна ръката му и Гарет почувства, че го изпълва гореща вълна от допира ѝ. Не можеше да си обясни защо, но не му се искаше тя да го пусне.

— Надявам се да си права — успя най-сетне да отрони той.

— Права съм. Разбирам от тия неща. Забрави ли, че съм и майка?

Той се изсмя под носа си, опитвайки се да отпуши напрежението.

— Не съм забравил. И предполагам, че си добра майка.

Те се обърнаха и тръгнаха обратно към кея, разговаряйки за последните три години, без да си пускат ръцете. През цялото време, докато стигнаха до колата му и потеглиха към магазина, Гарет се чувстваше по-объркан от всеки друг път. През тези два дни се бяха случили толкова неочаквани неща. Тереза вече не беше непозната, но не беше и просто приятелка. Нямаше съмнение, че бе увлечен по нея. Но след няколко дни тя щеше да си замине и вероятно така щеше да е по-добре.

— За какво мислиш? — попита го тя.

Минаваха по моста в посока към Уилмингтън и „Айланд Дайвинг“ и Гарет превключи на по-висока предавка. Хайде де, подкани се той наум. Кажи ѝ точно какви мисли ти се въртят в главата.

— Ами мислех си — заговори той най-накрая, изненадан от себе си, — че ако нямаш някакви планове за довечера, ми се ще да те поканя на вечеря у дома. Тя се усмихна.

— Много се надявах да кажеш тъкмо това.

Той продължаваше да е изненадан от себе си, и когато отби наляво по улицата, водеща към магазина.

— Можеш ли да дойдеш вкъщи към осем? Имам да свърша някои неща в магазина и предполагам, че това ще ме позабави.

— Няма проблем. Къде живееш?

— В Каролина Бийч. Ще ти обясня как да стигнеш, като отидем в магазина.

Той паркира колата и Тереза го последва в канцеларията му. Гарет ѝ начерта на едно листче пътя до дома му, после, стараейки се да не изглежда толкова смутен, както се чувстваше, добави:

— Мисля, че лесно ще ме намериш… пикапът ми ще бъде пред къщата. Но ако се объркаш, най-отдолу съм ти написал телефона си.

След като тя си тръгна, Гарет се улови, че вече мисли за предстоящата вечер. Както седеше в канцеларията си, два въпроса, на които не можеше да си отговори, зачовъркаха съзнанието му! Първият беше: с какво толкова го привличаше Тереза? И вторият, защо изведнъж почувства, че е предал Катерин?