Писмо в бутилка

13

Зимата на следващата година настъпи по-рано. Тереза, седнала на плажа близо до мястото, където беше намерила бутилката с писмото, забеляза, че студеният океански вятър духаше по-силно, отколкото сутринта, когато дойде тук. Тежки сиви облаци се носеха по небето, а вълните ставаха по-високи и се разбиваха по-често на брега. Разбра, че наближава буря.

Почти цял ден седеше тук и съживяваше спомена за връзката им до мига, в който се сбогуваха, прехвърляйки в съзнанието си подробностите, сякаш търсеше да открие зрънце от нещо, което може би беше пропуснала да разбере. През изминалата година непрекъснато я преследваше изразът на лицето му, докато той стоеше на алеята пред къщата си, и отражението му в огледалото за обратно виждане, когато тя потегли с колата. Това, че го напусна, беше най-жестокото нещо, което бе правила в живота си. Често ѝ се искаше да върне часовника назад и да изживее по друг начин онзи ден.

Накрая се изправи на крака. Закрачи замислена по брега и ѝ се прииска и той да е до нея. Колко щеше да му е приятно да бъдат заедно един спокоен ден като този и тя си го представи как върви до нея. В един момент спря, сякаш хипнотизирана от разпенените талази вода и когато извърна глава, образът му също изчезна. Постоя още известно време, опитвайки се да го върне отново, но не ѝ се удаде и тя разбра, че е време да си върви. Тръгна отново, по-бавно този път, и се запита дали той можеше да предугади причината, поради която беше дошла тук.

Противно на волята ѝ мислите ѝ пак отскочиха към дните непосредствено след тяхното последно сбогуване. Колко много време отделихме, за да поправим нещата, които не успяхме да си кажем, помисли си тя. Само ако… каза си тя за стотен път и спомените от тези дни се заредуваха пред очите ѝ като прожекция на диапозитиви, която тя беше безсилна да спре.

Само ако…

След като пристигна в Бостън, на път за вкъщи от летището Тереза се отби да вземе Кевин. Беше го оставила за през деня в дома на приятели и той мигом започна да ѝ разказва за филма, който бил гледал, без да обръща внимание, че майка му изобщо не го слуша. Когато се прибраха, Тереза поръча пица и двамата вечеряха във всекидневната пред телевизора. След като се нахраниха, тя го изненада, като му предложи да поседи още малко при нея, преди да отиде да си пише домашните. Докато седеше кротко до нея на дивана, Кевин ѝ хвърляше от време на време тревожни погледи, но тя само го галеше по косата и му се усмихваше разсеяно, сякаш мислите ѝ бяха на километри оттук.

По-късно, когато Кевин си легна и тя се увери, че е заспал, си облече пижамата и си наля чаша вино. На път за спалнята пусна да прослуша телефонния секретар.

В понеделник двете с Диана обядваха заедно и тя ѝ разказа надълго и нашироко всичко, което се бе случило. Въпреки че се беше старала да говори спокойно, докато я слушаше внимателно, почти без да я прекъсва, Диана през цялото време ѝ държеше ръката.

— Така е най-добре — заключи Тереза. — Свикнах с тази мисъл. Диана я гледаше изпитателно и само кимна на смелото ѝ изявление.

През следващите няколко дни Тереза правеше всичко възможно да не мисли за него. Работата върху материала за рубриката ѝ действаше като разтуха. Съсредоточаването ѝ върху изучаването му и съставянето на текста отнемаха цялата ѝ мисловна енергия. Трескавата атмосфера в новинарската зала също ѝ помагаше и тъй като предстоеше свикването на конференция, и то с присъствието на Дан Мандел, както Диана ѝ бе обещала, Тереза подходи към работата си с обновен ентусиазъм и успяваше да подготви по две-три колонки на ден — нещо, което не ѝ се бе случвало дотогава.

Вечерите обаче, когато Кевин си лягаше и тя оставаше сама, се улавяше, че ѝ е трудно да държи образа на Гарет настрана. Опита се да приложи работните си навици в нещо друго. Няколко вечери подред посвети на основно почистване на къщата — изтърка подовете, размрази и изми хладилника, избърса прахта навсякъде. Не остави кътче недокоснато. Дори пререди чекмеджетата и гардеробите и отдели някои неща, които нямаше да носи повече, за да ги предаде в благотворителните магазини. Прибра ги в кашони и ги занесе в багажника на колата. Същата нощ обиколи апартамента, за да провери дали има нужда да направи още нещо — каквото и да е, но установи, че се е погрижила за всичко и тъй като не ѝ се спеше, пусна телевизора. Докато превключваше каналите, мерна интервю с Линда Ронстад в нощното предаване и се загледа в него. Обичаше музиката на Линда, но когато след малко тя се запъти към микрофона, за да изпълни една от своите нежни балади, сълзите на Тереза потекоха. И близо час не спряха.

В един от почивните дни на същата седмица двамата с Кевин отидоха да гледат заключителната среща между „Ню Ингланд патриотс“ и „Чикаго беърс“. Откакто беше приключил футболният сезон, Кевин непрекъснато ѝ напомняше да отидат на този мач и накрая тя го заведе, въпреки че не разбираше играта. Двамата седяха на скамейката, изпускаха облачета топъл дъх, пиеха гъст, горещ шоколад и викаха за местния отбор.

След това отидоха да вечерят навън и Тереза неохотно съобщи на Кевин, че повече няма да се виждат с Гарет.

— Мамо, да не би нещо лошо да се е случило, когато отиде последния път при Гарет? Да не би да те е ядосал с нещо?

— Не, нищо подобно — отвърна тя. — Просто не е било писано да стане.

Макар Кевин да изглеждаше слисан от отговора ѝ, това беше възможно най-приемливото обяснение, което можеше да му даде в момента.

Следващата седмица тя седеше пред компютъра, когато телефонът иззвъня.

— Тереза ли е?

— Да, аз съм — потвърди тя, без да разпознае гласа.

— Обажда се Джеб Блейк… бащата на Гарет. Знам, че ще прозвучи странно, но бих искал да разговарям с вас.

— О!… Здравейте! — запъна се тя. — Ъъ… да, имам няколко минути свободни.

След кратка пауза той додаде:

— Бих искал да се срещнем, ако ти е възможно. Не е разговор за по телефона.

— Мога ли да попитам за какво става дума?

— За Гарет — отвърна Джеб тихо. — Знам, че искам много, но възможно ли е да дойдеш тук? Нямаше да те повикам, ако не беше много важно.

След като се съгласи, Тереза си тръгна от редакцията и отиде в училището на Кевин. Взе го по-рано и го остави при своя близка приятелка, като я предупреди, че може да отсъства няколко дни. Кевин поиска да узнае причината за това внезапно пътуване, но странното ѝ и разсеяно поведение го накара да проумее, че обяснението ще дойде по-късно.

— Поздрави го от мен — допълни той и я целуна.

Тереза само кимна, после отиде на летището и хвана първия възможен самолет. От летището на Уилмингтън отиде право в дома на Гарет, където щеше да я чака баща му.

— Радвам се, че дойде — каза Джеб при влизането ѝ.

— Какво има? — попита тя и обходи с поглед стаята в очакване да види Гарет.

Джеб изглеждаше по-стар, отколкото си го спомняше. Той я поведе към масата в кухнята, издърпа стол и я покани да седне. Започна с тих глас да разказва онова, което знаеше.

— След като разговарях с няколко души, разбрах, че Гарет излязъл вечерта в открито море с „Хепънстанс“ в по-късен от обичайния час…

Просто беше нещо, което трябваше да направи. Гарет добре знаеше, че тъмните, тежки облаци на хоризонта предвещаваха скорошна буря. Но бяха все още далече, така че му предоставяха достатъчно време. Освен това той щеше да се отдалечи само на няколко мили от брега. Дори и да го застигнеше бурята, щеше да е достатъчно близо, за да се прибере навреме в пристанището. След като си сложи ръкавиците, той насочи „Хепънстанс“ с вдигнати вече платна срещу вълните.

От три години, всеки път, когато излизаше с яхтата, използваше един и същ маршрут, подтикван от инстинктите и спомените си за Катерин. Нейна беше идеята да отплават право на изток онази вечер, първата вечер, когато „Хепънстанс“ беше готова. В нейното въображение те тръгваха за Европа, което беше нейна отколешна мечта. Понякога се връщаше от магазина с рекламни туристически списания и сядаше с него да разглежда снимките. Искаше да види много неща в Европа — известния замък в долината на Лоара, Партенона, планинската част на Шотландия, Базиликата — всички забележителности, за които бе чела. С всяко ново списание, което донасяше, плановете ѝ се променяха от най-обикновено пътуване до най-екзотичното.

Но, разбира се, те така и не видяха Европа.

Това беше едно от нещата, за което Гарет съжаляваше най-много. Когато се върнеше назад в живота си с нея, той все се укоряваше, че не го направи. Поне толкова можеше да направи за нея, при това беше напълно осъществимо. Бяха пестили две години и когато събраха необходимите им пари, започнаха да кроят планове, но накрая решиха да ги използват за закупуването на магазина. След време тя разбра, че отговорностите в работата нямаше да им предоставят достатъчно време за ваканция и постепенно мечтите ѝ започнаха да избледняват. Все по-рядко носеше списания вкъщи и накрая почти не споменаваше дума за Европа.

Вечерта, в която за първи път излязоха с „Хепънстанс“ обаче, той разбра, че мечтата ѝ е все още жива. Беше застанала на носа, загледана в далечината напред, и държеше ръката му.

„Дали ще отидем някой ден“, попита го тя почти шепнешком и той никога нямаше да забрави как изглеждаше тя тогава — с разрошени от вятъра коси, със сияещо лице, издаващо надежда същинско лице на ангел.

„Да — обеща ѝ той, — веднага щом намерим пролука във времето.“

След по-малко от година, вече бременна с тяхното дете, Катерин почина в болницата, докато ѝ държеше ръката. После, в миг на отчаяние, една сутрин той се опита да намери утеха, като изрази писмено чувствата си. Пишеше бързо, без да спира, и първото писмо изпълни почти пет страници. Писмото беше у него, когато по-късно същия ден излезе с яхтата, и като го препрочете, му хрумна идея. Знаеше, че Гълфстрийм тече на север от брега на Съединените щати, а след като стигнеше по-студените води на Атлантическия океан, завиваше на изток, така че, ако го пуснеше в бутилка, с малко късмет, тя може би щеше да се понесе към Европа и щеше да бъде изхвърлена на чуждата земя, където Катерин винаги е мечтала да стъпи. След като взе решението, той запечата писмото си в бутилка и я хвърли зад борда, надявайки се, че по някакъв начин ще изпълни обещанието, което ѝ бе дал. И това му стана навик, който той никога не наруши.

Оттогава беше написал още шестнайсет писма или общо седемнайсет с това, което носеше със себе си сега. Докато стоеше зад щурвала, насочвайки яхтата право на изток, той неволно докосна бутилката в джоба на якето си. Беше го написал тази сутрин, веднага щом стана.

Небето започна да добива оловен цвят, но Гарет продължаваше напред към хоризонта. До него радиото съобщаваше за предстоящата буря. След кратко колебание той го изключи и погледна небето. Все още има време, прецени той. Ветровете духаха силно и непроменливо, но все още бяха предсказуеми.

Освен това писмо до Катерин, той беше написал още едно. На последното държеше особено много и затова искаше да пусне писмото до Катерин още днес. Ветровете вече се разгръщаха над Атлантическия океан и бавно се придвижваха на запад към източното крайбрежие. От съобщенията по телевизията му беше станало ясно, че най-малко една седмица няма да има възможност да излезе отново с яхтата, а той не можеше да чака толкова дълго. Щеше да е заминал дотогава.

Развълнуваните води продължаваха да се надигат, прибоят се разбиваше все по-висок, браздите хлътваха все по-ниско. Платната се издуваха докрай от постоянния, силен вятър. Гарет изчисли местоположението си. Тук водата беше дълбока, но не достатъчно. Защото Гълфстриймът — този летен феномен — го нямаше сега и единственият начин бутилката да прекоси океана беше да я хвърли много навътре в открито море. В противен случай бурята положително щеше да я изхвърли на брега след няколко дни, а от всички писма, които ѝ бе писал дотогава, точно това искаше непременно да бъде изхвърлено на европейски бряг. Беше решил, че това ще е последното писмо, което щеше да ѝ изпрати.

На хоризонта облаците се струпваха заплашително.

Гарет сложи дъждобрана си и го закопча догоре. Предположи, че като завали, поне за известно време ще го предпазва.

„Хепънстанс“ започна силно да се клати надлъжно, докато излизаше в открито море. Той хвана щурвала с две ръце, за да поддържа яхтата колкото можеше на прав курс. Когато ветровете смениха посоката си и се усилиха — сигнализирайки за фронта на бурята, — той започна да променя ъгъла на платната, за да насочи яхтата диагонално на вълните въпреки рисковете. Променянето на галса при тези условия беше трудно и забавяше скоростта, но той предпочиташе да го извърши сега, отколкото по обратния път, ако го застигнеше бурята.

Усилията бяха изтощителни. Всеки път, когато изместеше ветрилата, напъваше всички сили, за да не изгуби контрол над тях. Въпреки ръкавиците дланите му се разраняваха, когато въжетата се плъзгаха между тях. На два пъти при внезапен порив на вятъра той за малко да загуби равновесие, но успяваше да го запази само защото поривът спираше така внезапно, както се бе надигнал. Почти цял час продължи да лавира, като непрекъснато наблюдаваше бурята пред себе си. За миг му се стори, че яхтата спря да се движи, но това беше илюзия. До сушата му оставаха няколко часа. В мига, в който стигнеше плитки води, бурята щеше да се усили и щеше да стане невъзможно да плава по океана. Засега огромната маса вода беше като бавно прегарящ бушон, на който малко му оставаше да гръмне.

Гарет и друг път беше попадал в силни бури и знаеше от опит, че не бива да подценява силата на тази. Само едно невнимателно движение и океанът щеше да го погълне, а той бе твърдо решен да не допусне това. Може и да беше инат, но не беше глупав. В мига, в който усети опасност, ще обърне яхтата и ще запраши към пристанището.

Над него облаците продължаваха да се сгъстяват и да приемат нови форми. Започна да ръми лек дъжд. Гарет погледна нагоре и разбра, че това е началото.

— Само още няколко минути — промърмори той под носа си. Трябваха му само няколко минути…

Светкавица проряза небето и Гарет започна да брои секундите, преди да чуе гърма. Две и половина минути по-късно той изтрещя в откритото пространство над океана. По груби изчисления центърът на бурята беше на около четирийсет километра от него.

С настоящата скорост на вятъра, изчисли Гарет, му оставаше малко над един час, преди силата му да се стовари върху него. Но дотогава той вече ще се е прибрал.

Дъждът продължаваше да вали.

Мракът започна да се спуска, докато яхтата напредваше срещу вълните. Слънцето се спускаше все по-ниско, плътните облаци закриваха малкото останала светлина и бързо понижаваха температурата на въздуха. След десетина минути дъждът стана по-силен и по-студен.

По дяволите! Времето минаваше, а той още не бе стигнал.

Талазите се надигаха все по-високо, океанът кипеше. За да пази равновесие, той стоеше разкрачен. Щурвалът не променяше положението си, но вълните се разбиваха диагонално в яхтата и я разклащаха като паянтова люлка. Гарет непоколебимо следваше пътя си напред.

След минути нова мълния озари небето… Затишие… Гръм. Трийсет километра. Той погледна часовника си. Ако бурята се приближаваше с тази скорост, щеше да успее да стигне до мястото и да се върне в пристанището навреме, стига ветровете да духаха в същата посока.

Но ако я променяха…

Прехвърли набързо сценария в съзнанието си. Намираше се на два и половина часа от брега. Ако се движи с вятъра, ще са му нужни най-много час и половина, стига всичко да върви по плана. Бурята щеше да се разрази на сушата почти по същото време когато ще е стигнал и той.

— По дяволите! — Този път изруга по-силно. Трябва да пусне бутилката сега, макар да не бе стигнал достатъчно навътре, както искаше. Но не можеше да рискува повече.

Хвана тресящия се вече щурвал с една ръка, а с другата бръкна в джоба и извади бутилката. Набута тапата още навътре за по-сигурно, после вдигна бутилката срещу чезнещата светлина. Видя вътре писмото, плътно навито и завързано.

Докато го гледаше, се изпълни с чувство на задоволство, сякаш най-сетне беше дошъл краят на едно дълго пътуване.

— Благодаря ти — прошепна той сред шума на разбиващите се вълни.

Хвърли шишето възможно най-далече, проследи го как полетя във въздуха и го изгуби от поглед когато падна във водата. Направи го!

А сега да обърне посоката на лодката. В същия момент две мълнии разцепиха небето едновременно. Двайсет километра. Той се замисли обезпокоен.

Не е възможно да се е приближила толкова бързо, прецени той. Но явно бурята набираше скорост и сила и издувайки се като балон, идваше право към него.

Той застопори щурвала с примки, за да отиде на кърмата. Губейки ценни минути, се помъчи да поддържа контрол над гика. Въжетата жулеха дланите му през разкъсаните ръкавици. Най-накрая успя да измести ъгъла на ветрилата и яхтата се наклони силно, когато я хвана вятърът. Докато се движеше по обратния път, нов порив от съвсем друга посока запрати студена струя въздух към лодката.

Топлият въздух се срещна със студения. Той включи радиото тъкмо навреме, за да чуе предупреждения към малките плавателни съдове. Усили звука и се вслуша в сведенията за бързо променящите се метеорологични условия.

„Повтарям… предупреждение за малките плавателни съдове… опасни ветрове се образуват… очаква се пороен дъжд.“ Бурята набираше пара.

С рязкото спадане на температурата, ветровете ставаха опасни. Само за последните три минути те се бяха усилили до двайсет и пет възела в час.

С нарастваща припряност той напрегна сили да завърти щурвала.

Нищо не се получи.

Изведнъж проумя, че бушуващите вълни повдигат кърмата над водата и не позволяват на руля да се подчинява на щурвала. Яхтата като че ли бе замръзнала на място в погрешна посока и се клатеше опасно. Нова вълна го застигна и блъсна силно корпуса, забивайки вълнореза почти под повърхността.

— Хайде… зацепи! — прошепна той и усети как първите пипала на паниката се впиват в стомаха му. Прекалено дълго продължи това.

С всяка минута небето ставаше по-черно, дъждът започна да бие странично във вид на гъсти, непрогледни завеси.

След малко щурвалът зацепи най-сетне и лодката започна да се завърта.

Бавно… бавно… Но лодката продължаваше да е силно наклонена на една страна.

С нарастващ ужас Гарет наблюдаваше как океанът се надига около него, за да образува гигантска, ревяща вълна, която препусна право към него.

Нямаше да може да я избегне.

Той се хвана здраво, миг преди водата да се стовари върху корпуса и да изпрати във въздуха дълги ивици бяла пяна. „Хепънстанс“ се наклони още повече и краката на Гарет се огънаха, но ръцете му останаха вкопчени в щурвала. Той отново се изправи в мига, в който нов талаз се разби в лодката.

Водата наводни палубата.

Яхтата се пълнеше с вода, но въпреки това се мъчеше да се изправи в бушуващия вятър. В продължение на минута водата я заливаше със силата на буйна река. След това обаче вятърът най-ненадейно стихна и като по чудо „Хепънстанс“ започна да се изправя и мачтата ѝ постепенно се издигна към абаносовото небе. Рулят отново зацепи и Гарет завъртя силно щурвала, знаейки, че трябва час по-скоро да смени курса на яхтата.

Нова светкавица. Разстоянието се скъси на единайсет километра.

Радиото изпука.

„Повтарям… предупреждение към малките плавателни съдове… очаква се ветровете да достигнат четирийсет възела…

Повтарям… очакват се ветрове от четирийсет възела… дори до петдесет…“

Гарет разбра, че е в опасност. Нямаше начин да овладее „Хепънстанс“ в толкова силни ветрове.

Яхтата продължи да завива, като се преборваше с допълнителното тегло и яростните океански вълни. Водата в краката му беше достигнала ниво петнайсет сантиметра. Или почти толкова.

Ураганният вятър внезапно започна да духа от срещуположната посока, забавяше хода на „Хепънстанс“ и я подхвърляше като играчка. Точно когато лодката беше най-уязвима, една огромна вълна се разби в корпуса ѝ. Мачтата се потопи дълбоко, сочейки към водите на океана.

Този път вятърът не спря дори за миг.

Вледеняващ дъжд плющеше странично и го заслепяваше. Вместо да се изправя, „Хепънстанс“ започна да се накланя още повече с натежалите си от дъжда платна. Гарет отново загуби равновесие, кренът на яхтата пречеше на усилията му да се задържи. Ако друга вълна се разбиеше отново в корпуса…

Гарет не я видя кога се зададе.

Като замах на екзекутор вълната се стовари върху лодката със страхотен грохот, „Хепънстанс“ легна на единия си борд, мачтата и платната ѝ се срутиха във водата. Тя загиваше. Гарет се държеше за щурвала — знаеше, че ако го пусне, ще бъде запратен право във водата.

„Хепънстанс“ поемаше бързо вода и се замята като огромен давещ се звяр.

Той трябваше да стигне до аварийните принадлежности, сред които имаше спасителен сал — това беше единственият му шанс. Стъпка по стъпка, хващайки се за всичко, което можеше, той започна да се придвижва към каютата, борейки се със заслепяващия дъжд, борейки се за живота си.

Нова мълния бе последвана почти веднага от гръм.

Най-сетне той стигна до вратата и натисна дръжката. Вратата не помръдна. Обезсърчен, стъпи здраво, за да блъсне по-силно и отново опита. Тя се открехна и в същия миг водата нахлу вътре. Тогава разбра, че бе допуснал огромна грешка.

Океанът бързо изпълни вътрешността на каютата. Гарет мигом видя, че чувалът с принадлежностите, който обикновено висеше здраво закачен на стената, е под водата. Вече нищо не може да попречи на океана, помисли си той, да погълне лодката.

В паниката си се помъчи да затвори вратата на каютата, но напорът на водата и неудобната му позиция не му позволяваха. „Хепънстанс“ продължи да се накланя бързо. След секунди половината ѝ корпус бе под водата. Съзнанието му отново прещрака.

Спасителните жилетки…

Намираха се под седалките в кърмовата част.

Погледна натам. Те все още не бяха залети.

С големи усилия успя да се хване за страничните леери — единственото останало над повърхността. В това време водата стигна до гърдите му и краката му заритаха в океана. Той се наруга, че не се бе сетил да си сложи спасителната жилетка по-рано.

Вече три четвърти от яхтата беше под водата и продължаваше да потъва.

Преборвайки се с тежестта на вълните и със собствените си натежали като олово мускули, без да се пуска от парапета, той тръгна към седалките. На половината път дотам океанът стигна до врата му и тогава той осъзна, че усилията му са напразни.

Нямаше да успее.

Водата се покачи до брадичката му, когато най-накрая той преустанови опитите си. Вдигна лице нагоре. Останал без капка сили, не можеше да повярва, че това е краят.

Пусна се от парапета и с плуване се отдалечи от яхтата. Подгизналите му обувки и облекло го теглеха надолу. Той следваше пътя на водата и когато вълните го издигнаха, видя как „Хепънстанс“ се плъзна под повърхността. Студът и изтощението започнаха да сковават сетивата му, но той се обърна и започна бавно и безуспешно да плува към брега.

Тереза седеше до масата с Джеб. Той говореше на пресекулки и затова му отне доста време да ѝ разкаже каквото знаеше.

По-късно Тереза щеше да си спомни, че докато го слушаше, я изпълваше не толкова някакво безпокойство, а любопитство. Знаеше, че Гарет ще оцелее. Той беше опитен моряк и още по-опитен плувец. Беше прекалено внимателен, прекалено жизнен, за да бъде победен от водната стихия. Ако някой можеше да се справи, това беше той.

Тя се пресегна през масата и хвана Джеб за ръката. Изглеждаше объркана.

— Не разбирам… защо е изкарал яхтата в океана, като е знаел, че наближава буря?

— Нямам представа — отвърна тихо бащата. Не можеше да срещне погледа ѝ.

Тереза сбърчи вежди и от недоумение всичко наоколо ѝ се стори нереално.

— Каза ли ви нещо, преди да тръгне?

Джеб поклати глава. Лицето му бе посивяло, гледаше надолу, сякаш криеше нещо. Тереза обхвана с разсеян поглед кухнята. Всяко нещо беше на мястото си, сякаш беше чистена минути преди тя да дойде. През отворената врата на спалнята видя, че леглото му е старателно покрито със завивката. Странно, помисли си, какви са тия два големи букета върху него?

— Не разбирам… Всъщност той е добре, нали?

— Тереза… — заговори Джеб и в очите му бликнаха сълзи. — Вчера сутринта са го намерили.

— В болница ли е?

— Не.

— Къде е тогава? — попита тя, отказвайки да приеме онова, което започна да предполага.

Джеб не отговори.

И тогава дишането ѝ изведнъж стана тежко. Започвайки от ръцете, след малко цялото ѝ тяло се разтрепери.

— Гарет! Какво ли се е случило? — запита се тя. — Защо не си тук?

Джеб наведе глава, за да прикрие сълзите си, но тя го чу как ги преглъща.

— Тереза…

— Къде е той? — настоя тя и скочи на крака. Чу столът да пада зад нея като от далечно разстояние.

Джеб я погледна безмълвен. После с едно движение избърса сълзите си с опакото на ръката си.

— Вчера сутринта са намерили тялото му.

Тя почувства, че гърдите ѝ се стягат, сякаш се задушава.

— Той е мъртъв, Тереза.

На плажа, откъдето беше започнало всичко, Тереза се отдаде на спомените от изминалата година.

Погребаха го до Катерин в малко гробище близо до дома му. Джеб и Тереза стояха един до друг по време на погребалната служба, заобиколени от хора, в чийто живот бе имал място и Гарет — приятели от гимназията, бивши негови курсисти по подводен спорт, продавачите в магазина му. Церемонията беше обикновена и макар че бе започнало да вали в момента, в който свещеникът завърши словото си, хората останаха дълго край гроба му.

Софрата след погребението бе сложена в дома на Гарет. Един по един хората идваха, поднасяха съболезнованията си и споделяха спомени за него. Когато всички се разотидоха и Джеб и Тереза останаха сами, Джеб извади една кутия от гардероба и помоли Тереза да седне, за да разгледат заедно съдържанието ѝ.

В кутията имаше стотици снимки. През следващите няколко часа пред Тереза се разгърнаха мигове от детството и юношеството на Гарет — онези периоди от живота му, които само си бе представяла. Последваха и снимки на по-късните му години — в гимназията, в колежа, на възстановената „Хепънстанс“, Гарет пред обновения магазин в деня на откриването му… Забеляза, че на всяка снимка той бе неизменно усмихнат. А и облеклото му бе също неизменно. Освен на снимките, правени по специален случай, на останалите беше облечен по един и същ начин — или с джинси, или с къси панталони, обикновена риза и кецове на бос крак.

Имаше и над десетина снимки на Катерин. Отначало Джеб като че ли се притесни, като я видя, че ги разглежда, но колкото и да беше странно, те нито я натъжиха, нито я разгневиха. Тя ги прие просто като част от друго време в живота му.

По-късно, когато разглеждаха последните няколко снимки, Тереза видя онзи Гарет, в когото се бе влюбила. Особено ѝ направи впечатление една снимка и тя я задържа по-дълго време. Като забеляза изражението ѝ, Джеб поясни, че била правена в Деня за отдаване почит на загиналите във войните, няколко седмици преди бутилката да бъде изхвърлена на брега на Кейп Код. На нея Гарет стоеше на задната веранда и изглеждаше точно така, както в деня, когато за първи път отиде в дома му.

Когато най-накрая свали снимката, Джеб я изтегли внимателно от ръцете и.

На следващата сутрин ѝ даде един плик. Когато го отвори, в него беше снимката, която бе разглеждала най-дълго, заедно с още няколко други. Наред с тях бяха и трите писма, благодарение на които се бяха запознали.

— Мисля, че ще искаш да ги имаш.

Задавена от сълзи, тя само кимна безмълвно в знак на благодарност.

Тереза не можеше да си спомни нищо от първите няколко дни след завръщането си в Бостън и като се върна назад във времето, установи, че дори не иска да си спомня. Помнеше единствено, че Диана я чакаше на летището „Лоуган“, когато самолетът се приземи. След като я бе видяла, Диана веднага се обади на съпруга си и му заръча да ѝ занесе дрехи в дома на Тереза, тъй като възнамеряваше да остане при нея няколко дни. Тереза прекара повечето време на легло, дори не си направи труда да става, когато Кевин се връщаше от училище.

— Ще се оправи ли мама? — попита Кевин.

— Просто ѝ трябва малко време — успокои го Диана. — Знам, че и на теб ти е мъчно, но скоро всичко ще бъде наред.

Сънищата на Тереза, когато си ги спомняше, бяха разпокъсани и мъгляви. За нейна изненада Гарет нито веднъж не ѝ се яви насън. Не можеше да си обясни дали това е вид поличба, или дори дали трябва да влага някакво тълкувание. Главата ѝ се маеше и ѝ беше трудно да мисли за каквото и да е с ясно съзнание. Лягаше си рано, свиваше се на кълбо в утешителния мрак и стоеше така колкото можеше по-дълго.

Понякога, когато се събуждаше, за част от секундата ѝ минаваше през ума, че е станала някаква грешка — струваше ѝ се абсурдно, че е могло да се случи в действителност. В тази част от секундата като че ли всичко беше наред. Тогава напрягаше слух, за да чуе стъпки на Гарет в апартамента, убедена, че празното легло до нея означаваше, че той е в кухнята, където си пие кафето и чете вестник. След малко и тя ще седне край масата до него и ще поклати глава: „Сънувах ужасен сън…“

Единственият спомен от изминалата седмица беше въпиещата нужда да разбере как е могло да се случи. Преди да си тръгне от Уилмингтън, тя накара Джеб да ѝ обещае, че ще ѝ се обажда всеки път, когато научи нещо повече за деня, в който Гарет е излязъл с „Хепънстанс“ в открито море. Незнайно защо дълбоко вярваше, че като научи подробностите, и особено „защо“, това по някакъв начин ще облекчи скръбта ѝ. Онова, което отказваше да повярва, беше, че Гарет е тръгнал с намерението никога да не се завърне. Колкото пъти телефонът звъннеше, все се надяваше да чуе гласа на Джеб. „Разбирам, въобразяваше си тя, че му казва. Да… разбирам. Това вече е друго нещо…“

Естествено, дълбоко в себе си тя знаеше, че това никога няма да се случи. Джеб не ѝ се бе обадил тогава с някакво обяснение, нито пък отговорът дойде до нея в момент, когато го очакваше. Не, отговорът дойде най-накрая оттам, откъдето изобщо не бе предполагала.

Една година по-късно, на брега на Кейп Код, тя се размисли без горчивина над събитията, които я бяха довели до това място. След като най-сетне се почувства готова, Тереза взе чантата си. Извади предмета, който носеше в нея, и го загледа, съживявайки часа, в който най-накрая беше получила отговора. За разлика от спомените ѝ от дните непосредствено след завръщането в Бостън, този спомен беше все още кристално ясен.

След като Диана си бе тръгнала от дома ѝ, Тереза се опита да възвърне ритъма на всекидневието си. В объркаността си през изминалата седмица беше пренебрегнала много неща от живота, който така или иначе продължаваше. Докато Диана ѝ помагаше с Кевин, тя само трупаше пощата си, без да я отваря, в единия ъгъл на всекидневната си. Една вечер, след като Кевин си легна, тя някак машинално започна да я преглежда.

Имаше няколко десетки писма, три списания и два колета. Единият тя разпозна веднага — беше подаръкът, който бе поръчала по каталог за рождения ден на Кевин. Вторият обаче беше увит в обикновена амбалажна хартия и нямаше адрес на подателя.

Беше дълъг, с правоъгълна форма, залепен допълнително със скоч. Освен това имаше и две лепенки с предупреждението „Чупливо“ — едната, близо до адреса, другата, на гърба. Какво ли ще е това, запита се и от любопитство отвори първо него.

Едва тогава видя пощенското клеймо от Уилмингтън, Северна Каролина, с дата отпреди две седмици. Погледът ѝ пробяга по изписания неин адрес.

Почеркът беше на Гарет.

— Не… — Тя остави пакета и стомахът ѝ се сви.

Взе от чекмеджето ножици и с треперещи ръце започна да реже лепенките и същевременно внимателно разгръщаше хартията. Вече знаеше какво ще намери вътре.

След като извади предмета и погледна да не е останало още нещо вътре, с бавни движения започна да сваля хартията, с която той бе увит, но тъй като тя бе залепена в двата края, наложи ѝ се пак да използва ножиците. Най-накрая постави предмета върху бюрото си и го загледа продължително, без да е в състояние да помръдне. После го повдигна към светлината и видя в него собственото си отражение.

Бутилката беше запушена с коркова тапа и навитото на руло писмо стоеше на дъното ѝ. Тя лесно извади тапата — той не я бе натикал много навътре, тръсна един-два пъти бутилката с гърлото надолу и навитото писмо падна. И то, като писмото, което бе намерила само преди няколко месеца, беше завързано с конец. Отвърза го старателно, за да не го скъса.

Беше написано с химикалка. В горния десен ъгъл на листа имаше напечатана рисунка на стар ветроходен кораб с издути от вятъра платна.

Тя остави писмото върху бюрото. Усети, че гърлото ѝ пари и затрудняваше дишането ѝ. Светлината от лампата на тавана се пречупваше в причудливи призми в отприщилите ѝ се на воля сълзи. Тя се пресегна да вземе книжна носна кърпичка и ги избърса. След като се посъвзе малко, започна отново да чете.

Тереза спря да чете. Тихото жужене на хладилника сякаш повтори като ехо думите от писмото:

„Кой мислиш, че изпрати бутилката, която тя намери?“ Облегна се назад, затвори очи и се опита да удържи сълзите си.

— Гарет… — промълви, — Гарет…

През прозореца си чуваше шума от минаващите коли. И бавно продължи да чете.

Вече се свечеряваше и сивото небе ставаше все по-тъмно. Макар да препрочете стотици пъти писмото, то пораждаше еднакво силни чувства, както първия път. През изминалата една година тези чувства я дебнеха във всеки момент на бодърстване.

Докато седеше на плажа, тя се опита още веднъж да си го представи как той ѝ пише писмото. Прекара пръст по думите, с мисълта, че ръката му е докосвала хартията. Преглъщайки сълзите си, огледа писмото, както правеше всеки път, след като го прочетеше. На места беше зацапано, сякаш химикалката леко беше потекла, докато е пишел. Имаше шест задраскани думи и тя се вгледа в тях, чудейки се какво ли е искал да напише първоначално. Както винаги, не можа да разбере. Като много неща за последния му ден, и това остана тайна, която бе отнесъл със себе си. Забеляза, че към края на страницата почеркът му трудно се разчиташе, сякаш…

Когато свърши, нави писмото отново, върза го внимателно с конеца, за да изглежда всеки път по същия начин. Пъхна го обратно в бутилката, която остави настрана до чантата си. Знаеше, че когато се прибере, ще я сложи отново на бюрото си, където я държеше непрекъснато. Вечер, когато отраженията от уличните лампи проникваха в стаята, бутилката заблестяваше в тъмнината и обикновено тя беше последното нещо, което виждаше, преди да отиде да си легне.

После взе снимките, които ѝ бе дал Джеб. Спомни си, че след като се върна в Бостън, тя ги разгледа една по една. Когато ръцете ѝ се разтрепериха, ги прибра в чекмеджето и повече не ги погледна.

Но сега отново ги извади и отдели една, която бе правена на задната веранда на къщата му. Загледа я и си спомни всичко за него — как изглеждаше и се движеше, непринудената му усмивка, бръчиците около очите му. Може би утре, каза си тя, ще вземе негативите и ще извади още една увеличена — двайсет на двайсет и пет, за да си я постави на нощното шкафче, както той беше направил със снимката на Катерин. Усмихна се тъжно, съзнавайки дори сега, че едва ли би издържала на това. Снимките ще отидат обратно в чекмеджето, където стояха досега, под чорапите ѝ и до перлените обеци, които ѝ бе дала баба ѝ. Щеше да е болезнено да вижда всеки ден лицето му, а тя още не беше готова за това.

След погребението тя поддържаше спорадична връзка с Джеб — обаждаше му се от време на време да го пита как е. Първия път, когато му се обади, му обясни, че е открила причината, поради която Гарет е излязъл с „Хапънстанс“ онзи фатален ден, и двамата се разплакаха на телефона. С изнизването на месеците обаче те постепенно свикнаха да споменават името му, без да проливат сълзи, а Джеб дори разказваше по някой и друг спомен от детството му или пък припомняше на Тереза неща, които му е говорил за нея по време на дългите им раздели.

През юли Тереза и Кевин замиха за Флорида и отидоха да се гмуркат край кораловите рифове. Водата там, подобно на тази в Северна Каролина, беше топла, но още по-бистра. Прекараха там осем дни, като се гмуркаха всяка сутрин и се излежаваха на плажа следобед. На път за вкъщи решиха да повторят тази почивка и следващата година. За рождения си ден Кевин поиска да се абонира за списания за подводен спорт. По ирония на съдбата в първия брой имаше материал за плавателни съдове, претърпели корабокрушение край брега на Северна Каролина, сред които беше и един потънал в по-плитки води кораб, до който Кевин и тя се бяха гмуркали заедно с Гарет.

След смъртта на Гарет тя не излезе с нито един мъж въпреки немалкото предложения. Колегите, с изключение на Диана, непрекъснато се опитваха да я запознават с разни мъже. Описваха ѝ ги като хубави и с много качества, но тя любезно отклоняваше всяка покана. От време на време чуваше как някои от тях шепнат зад гърба ѝ: „Не разбирам защо се предава“ или „Тя е все още млада и привлекателна.“ Други, които ѝ влизаха в положението, просто разбираха, че ѝ трябва време, за да се възстанови.

Преди три седмици ѝ се обади Джеб и разговорът му с него я изпрати отново в Кейп Код. Докато слушаше кроткия му глас, с който загрижено я посъветва, че ѝ е време да продължи напред, стените, които бе издигнала около себе си, най-накрая рухнаха. Тя плака почти цялата нощ, но на следващата сутрин знаеше какво трябва да направи. Уреди си да дойде отново тук — без никакви затруднения, тъй като не беше сезон. И тъкмо тогава започна изцеляването ѝ.

Както стоеше на плажа, се запита дали няма да я види някой. Огледа се и видя, че плажът е безлюден. Като че ли само океанът се движеше и тя не можеше са откъсне очи от него — водата изглеждаше бурна и опасна. Мястото нямаше нищо общо с романтиката, която помнеше. Остана загледана дълго време във водната шир, мислейки си за Гарет, докато не чу тътена на гръм, който отекна в зимното небе.

Надигна се вятър и тя почувства, че съзнанието ѝ се понесе заедно с него. Защо, запита се, трябваше да свърши по този начин? Не можа да си отговори. След нов порив почувства Гарет до себе си и ѝ се стори, че приглажда назад паднал върху лицето ѝ кичур. Същият жест бе направил, когато си казаха „сбогом“, и сега още веднъж го почувства. Прииска ѝ се да беше променила тогава много неща, за които толкова съжаляваше…

Сега, сама с мислите си, тя го обичаше. И винаги щеше да го обича. Знаеше го от мига, в който го видя на рампата край яхтата, знаеше го и сега. Нито времето, нито смъртта му щяха да променят начина, по който се чувстваше в момента. Тя затвори очи и прошепна:

— Липсваш ми, Гарет Блейк. — И за миг ѝ се стори, че той я чу, защото вятърът изведнъж стихна.

Първите капки дъжд закапаха, когато тя отвори обикновената прозрачна бутилка, която стискаше здраво в ръце, и извади от нея писмото, което му беше написала снощи, писмото, което бе дошла да изпрати именно оттук. Разгърна го, както бе разгърнала неговото писмо, когато навремето го намери тук. На слабата светлина на отиващия си ден думите почти не се виждаха, но тя го знаеше наизуст. Ръцете ѝ леко трепереха, когато започна да го чете.

След като прочете писмото за последен път, Тереза го нави и го запечата в бутилката. Завъртя бутилката няколко пъти, с мисълта, че затваря пълния кръг на своето пътуване. После, чувствайки, че не може повече да чака, тя хвърли бутилката възможно най-навътре в океана.

Тъкмо тогава се надигна силен вятър и мъглата започна да се вдига. Тереза постоя известно време, загледана безмълвно в бутилката, която започна да се носи по вълните към открито море. И макар да знаеше, че не е възможно, си представи, че океанът никога няма да я изхвърли на някой бряг. Искаше и се да пътува вечно към далечни места, които тя самата никога няма да види.

Когато след няколко минути бутилката изчезна от погледа ѝ, тя се обърна и тръгна обратно към колата си. Вървейки смълчана под дъжда, Тереза леко се усмихна. Не знаеше нито кога, нито къде, нито дали някога щеше да бъде намерена, но това нямаше значение за нея. Дълбоко в себе си беше сигурна, че Гарет ще получи писмото ѝ.