Търси се съпруга

ДЕСЕТА ГЛАВА

Рийс отново прегледа цифрите, но сборът не се промени. Изправи се и погледна през прозореца със свити устни и стиснати в юмруци длани. Толкова много години работа, проклети години, се оказаха напразни.

Бе направил всичко по силите си, ограничи разходите, докато вече не остана нищо за ограничаване и въпреки това цифрите обрисуваха усилията му в черно и бяло — той бе на загуба. Януарската буря унищожи половината от стадото му, а банката не можеше повече да го чака. Рийс нямаше възможност да покрие ипотеката, но нямаше и да получи отсрочка.

Разполагаше с три възможности — първо, можеше да остави банката да придобие собственост върху земята му и тогава губеше всичко; второ, можеше да обяви за банкрут според единадесета глава, но тогава губеше кредита; и трето, можеше да приеме предложението на Робърт да инвестира в ранчото. Той се усмихна мрачно. Третият вариант бе възможен, само ако предложението на Робърт все още бе валидно, имайки предвид, че той го отправи в период, когато ранчото беше успешно, а сега нещата вървяха стремглаво надолу.

Толкова близо бе до успеха. Помисли си, че точно заради това последното поражение бе особено горчиво, когато за миг си успял да зърнеш края на дълговете. Онова, което Ейприл започна преди почти осем години, най-сетне даде плодове — разрушаването на неговото ранчо. Кой знаеше защо тя бе постъпила така? Може би, защото той обичаше земята си повече от всичко друго, много повече от нея. Ранчото бе неговата кръв и той щеше да го изгуби, освен ако Робърт Канон решеше да инвестира. Рийс отново обмисли вариантите и пак Робърт остана последният му шанс, при това доста несигурен, защото след като прегледаше цифрите, той трябваше да е дяволски хазартен тип, за да приеме сделката. Рийс не таеше големи надежди, но щеше да опита, просто защото нямаше друг ход. Дори не си позволи да го обмисля — вече имаше Маделин и щеше да направи всичко възможно, за да запази дома й. Тя не се бе омъжила за него, за да преживее банкрут или възбрана от страна на банката.

Март месец вече бе дошъл; все още имаше сняг, но въздухът пулсираше от обещания за предстоящата пролет. Съвсем скоро дърветата и храстите щяха да се покрият с пъпки. Земята щеше да се съживи, но и това не успя да разведри мислите му, понеже това може би щеше да се окаже последната му пролет в ранчото.

Чуваше Маделин да си тананика заедно с радиото в кухнята, докато приготвяше сместа за кекс. Тя бе станала много добра готвачка и устата му се пълнеше със слюнки, всеки път, когато усетеше аромата на приготвен от нея сладкиш. Маделин наистина бе щастлива тук. Ожени се за нея с идеята, че получава само един партньор в работата, но вместо това получи интелигентна, сърдечна, забавна и секси съпруга, която го обичаше. Тя никога не се почувства неудобно заради него, никога не му поиска нещо, което той не би могъл да й осигури — Маделин просто го обичаше и не се опитваше да го скрие.

И сега не знаеше как ще й съобщи лошата новина, но тя имаше пълно право да знае.

Тя облизваше сместа за кекса от дървената лъжица, когато той влезе в кухнята и му намигна, като предложи и на него.

— Искаш ли малко?

По пръстите й също имаше смес. Той започна оттам, след което облиза и дръжката на лъжицата, като езикът му не пропусна нито частица от сладкото тесто.

— Има ли още? — попита той, като се увери, че е облизал всичко по нея.

Маделин взе купата, обра с показалец останките по ръба и му предложи пръста си.

— Твой ред е.

Като две малки деца, двамата изблизаха останалата смес от цялата купа. Това бе може би най-невероятното качество на Маделин — способността й да изпитва удоволствие от живота и постепенно тя го научи как да се забавлява отново. Откриваха го в дребните неща от ежедневието — тяхната любима игра на факти или това да оближат заедно тестото от лъжицата, но истината бе, че откакто се появи в дома му, Маделин бе върнала смеха в живота.

Мразеше се, задето трябва й съобщи, че най-вероятно ще изгубят дома си. Мъжът трябваше да се грижи за съпругата си. Може би това бе твърде остаряло и шовинистично изказване, но той така чувстваше нещата. Гордостта му бе като залята с киселина от факта, че не можеше да я осигури финансово.

Той въздъхна, постави ръце около талията й и я погледна сериозно.

— Трябва да поговорим.

Тя се взря в очите му.

— Никога не съм харесвала разговори, които започват с тази фраза.

— И този със сигурност няма да ти хареса. Но е важно.

Очите й станаха сериозни, като разгада изражението на лицето му.

— Какво има?

— Откакто половината стадо измря, ние сме на загуба. Не мога да покривам ипотеката. — Това бе най-сбитият и директен начин, по който можеше да й го съобщи.

— Не можем ли да получим отсрочка?

— Не. Ако имах още добитък, който да заложа като гаранция, бихме могли, но нямам достатъчно животни, които да покрият неизплатения дълг.

— Робърт каза, че ти имаш блестящ ум за бизнес. Нека да помислим какво трябва да направим и какво бихме могли да сторим.

Той й представи трите възможности, а тя напрегнато го слушаше. Когато Рийс приключи, тя попита:

— А защо мислиш, че предложението на Робърт няма да е в сила?

— Защото в момента ранчото губи стойността си.

— Но ти все още си тук, а той искаше да инвестира в теб, не в даден брой крави. — След малко добави: — Има и още една възможност, която не спомена.

— Каква?

— Както ти казах и преди, аз имам известна сума пари.

Той отпусна ръце.

— Не, както и аз съм ти казвал преди.

— Защо не? — спокойно попита тя.

— И това съм ти го обяснявал преди. Мнението ми не се е променило.

— Искаш да кажеш, че наистина си готов да загубиш ранчото си, но няма да ми позволиш да вложа своите пари в него?

Очите му горяха като пламък.

— Да, точно това имам предвид.

Маделин бе променила доста от позициите му, но тази си остана непокътната и не отслабваща. Бизнес партньорът беше друго нещо, защото правата биваха ограничени от договор. Бракът бе съвсем друго и зависеше единствено от прищевките на съдията, който може и пет пари да не дава за справедливостта. Ейприл му бе доказала точно това.

Маделин извърна глава, преди изражението на лицето й да я издаде. За нищо на света нямаше да му позволи да види колко много я нараниха думите му. С безупречен самоконтрол, тя изрече:

— Ранчото си е твое, така че ти решаваш.

— Точно така. И ще остане мое, докато не ме изхвърлят оттук.

Докато приготвяше вечерята, Маделин трескаво обмисляше как да постъпи и постепенно състави план. Ако той смяташе, че тя ще седи безучастно и ще наблюдава как им отнемат ранчото, докато притежаваше нужните средства, Рийс много бъркаше. Нямаше представа колко е ипотеката и каза истината, когато му обясни, че попечителския фонд на нейно име далеч не представлява състояние, но със сигурност имаше достатъчно, за да им откупи поне малко време, докато ранчото отново стъпи на крака.

Рийс никога не й бе казвал, че я обича. Може би защото не бе така, но Маделин смяташе, че поне му е скъпа. Той определено я желаеше, макар че мъжът можеше много да желае дадена жена, без изобщо да я цени като личност. Ако той все още смяташе, че тя е способна да постъпи с него както Ейприл, въпреки че бяха женени от девет месеца, може би наистина не се интересуваше от нея, както й се искаше. Досега бе щастлива, но само за миг балонът се спука.

Сега не беше моментът да му каже, че е бременна. Или може би точно обратното. Имаше вероятност новината за бебето да го накара да се вразуми, щеше да го увери, че тя няма да избяга и да си даде сметка, че трябва да използват всички средства, за да спасят дома на тяхното дете.

И въпреки това не му каза. Настроението му се менеше от мрачно и мълчаливо до хапещ сарказъм, както всеки път, щом бе ядосан, и тя не искаше да му стовари още една новина. Макар да бе едва във втория месец, вече усещаше неудобствата на бременността като понижена енергичност и често гадене — с други думи, не бе в състояние да води битки със съпруга си.

На следващата сутрин Рийс все още бе в лошо настроение, когато взе сандвичите за обяд — знак, че няма да се прибере преди вечеря. Маделин се поколеба, но само за пет минути.

Не искаше да се промъква зад гърба му, но това бе единственият начин. До Билингс я чакаше доста път и имаше опасност да не успее да се прибере преди Рийс, но и на това бе готова. Докато беше там, можеше да потърси и гинеколог, защото в Крук нямаше никакъв лекар и тя не се сещаше за някой по-близо. Когато дойдеше време да ражда, щеше да стане интересно, след като най-близката болница бе на три-четири часа път с кола.

Бързо се облече, взе чековата си книжка и всички нужни документи и изтича към колата. Тя бе снабдена със зимни гуми, макар че главните пътища бяха почистени, така че не би трябвало да има проблеми.

Шофира бързо, но внимателно, изпълнена с благодарност, че трафикът не е натоварен, поради което успя да стигне в банката към единадесет и половина. Знаеше служителят, който работи с Рийс, тъй като преди бе идвала с него, и се наложи да го изчака само петнадесет минути, преди мъжът да успее да я приеме.

Той се усмихне с типичната за банкерите усмивка и протегна ръка.

— Добро утро, госпожо Дънкан. С какво мога да ви помогна?

— Добро утро, господин Ван Роден. Бих искала да разбера колко е неизплатената част от ипотеката?

Той потупа горната си устна, сякаш имаше мустаци, каквито в действителност липсваха и я погледна замислено.

— Боя се, че не мога да ви кажа. Нали разбирате, ипотеката е само на името на съпруга ви.

Тя нямаше намерение да си губи времето в безсмислени спорове с бюрокрацията или банковите процедури, затова мина директно към целта си.

— Ако е по-малко от двадесет хиляди долара, бих искала да я изплатя.

Нищо друго не привлича така силно вниманието на банкерите, както парите. Той прехапа устни и впери изучаващ поглед в нея. Тя запази спокойствие и му даде време да направи изводите си от облеклото й, макар че тази сутрин умишлено си облече един от костюмите от Ню Йорк и прибра косата си на кок. Ако той можеше да разбере нещо повече за нея от тъмно синия костюм, с ярко розова копринена блуза отдолу и брошка във формата на паунова опашка в цветовете на дъгата, забодена на ревера, бе добре дошъл да я разглежда.

Той взе решение, без нито мускул да трепне на лицето му.

— Нека да проверя папката — обясни банкерът. — Веднага се връщам.

Тя го изчака, твърдо убедена в изхода. Никоя банка по света не би отказала погасяването на неизплатен кредит, независимо точно кой даваше парите. Маделин предполагаше, че и напълно случаен човек би могъл да влезе и да изплати който и да е заем, стига да имаше достатъчно средства.

Ван Роден се върна след по-малко от пет минути с купчина документи в ръка.

— Струва ми се, че вече можем да разговаряме делово, госпожо Дънкан. Съпругът ви няма достатъчно средства по сметката си, за да изплати ипотеката, така че ме интересува вие как предлагате да го направите?

— Разполагам с попечителски фонд, господин Ван Роден. Прехвърлих го от Ню Йорк в друга банка на Билингс. Първо, искам да ви попитам, неизплатената част от ипотеката по-малко ли е от двадесет хиляди долара?

Той се прокашля.

— Да.

— Тогава ще се върна след малко. Сега ще отида до банката, където държа попечителския фонд и ще ги помоля да го прехвърлят в чековата ми сметка. Имам пълен достъп до него, след като навърших двадесет и пет години, така че не би трябвало да има проблем.

Той побутна телефона към нея.

— По-добре първо им се обадете, за да ви пуснат. Всеки момент ще затворят за обедна почивка.

Тя му се усмихна и се пресегна към телефонната слушалка.

— Между другото, можете ли да ми препоръчате добър гинеколог в града?

С едно телефонно обаждане й уредиха да влезе в другата банка през страничния вход. Час по-късно се върна в банката на Рийс с попълнен чек на стойността, която Ван Роден й бе казал.

Подписа необходимите документи и напусна банката с нотариалния акт за ранчото и разписка, че ипотеката е напълно изплатена. Освен това имаше уговорен час при гинеколога на съпругата на господин Ван Роден. Маделин се подсмихна, докато се качваше в колата. Контактите винаги бяха полезни, дори и странните. Горкият господин Ван Роден я погледна невярващо, когато го помоли да й препоръча гинеколог и след малко й изказа поздравленията си.

Изобщо не хранеше илюзии, че всичко е приключило добре, след като е изплатила дълга. Не го бе направила с леко сърце — напротив, прекрасно съзнаваше, че Рийс ще побеснее, но тя бе готова да се бори за тяхното бъдеще и най-вече, за бъдещето на детето им. Трябваше да се пребори с белезите на Рийс, останали от първия му брак, и този път ситуацията не беше толкова проста, колкото да пребоядиса къщата. В действителност, тогава Рийс написа разписка, в която заявяваше, че ще й възстанови парите за боята и труда, което й се струваше абсурдно, но много добре доказваше колко категоричен е по този въпрос.

Маделин знаеше, че трябва да му каже, но нямаше представа как да го направи.

Можеше да подхвърли: „Днес отидох до Билингс, за да си запиша час при гинеколог, понеже съм бременна и между другото изплатих и ипотеката ни“. Ако не друго, то така поне щеше да убие два заека с един куршум.

Все още обмисляше варианти, докато стигна до вкъщи към четири и половина. Нямаше следа от пикапа на Рейс, така че най-вероятно той изобщо не бе разбрал за излизането й. Ако през деня се бе връщал за нещо и бе забелязал, че я няма, той щеше да започне да я разпитва, веднага щом се прибере и тя нямаше да може да го излъже. Да отложи признанието си за ипотеката беше съвсем различно от това да го измами.

За нейно учудване се чувстваше напълно изтощена от пътуването и в същото време изпитваше огромно облекчение.

Ако беше изчислила правилно, би трябвало да роди неговото бебе в края на октомври или началото на ноември. Мисълта за това я стопляше отвътре и най-много на света тя искаше да го сподели с него. През последните дни Рийс бе много притеснен за ранчото и Маделин не му съобщи новината, просто защото не искаше допълнително да го натоварва. Напоследък чертите на лицето му бяха изопнати, а погледът в очите — мрачен от перспективата, че ще загуби земята си, за която толкова упорито и дълго бе работил. Как можеше да му стовари и грижите за медицинските сметки, които ги чакаха?

Но и как можеше да не му каже?

След като се преоблече, Маделин изведнъж се почувства страшно уморена. Опита да се стегне, защото наближаваше време за вечеря, но самата мисъл за приготовленията на храна влоши състоянието й и стомахът й се преобърна. Обля я студена пот и тя се отпусна върху леглото. Чудесно време за сутрешно гадене — късния следобед в ден, когато имаше нужда от всичките си сили. Остана няколко минути така, докато позивите отшумят, но умората не отслабна. Нямаше сили дори да слезе до долния етаж. Маделин въздъхна и се сви на кълбо, а очите й вече се затваряха. Само една кратка дрямка, от това се нуждаеше.

Рийс я завари в същото положение. Когато се приближи къщата, той забеляза, че лампата в кухнята не свети, но първо приключи с вечерните грижи около добитъка. Когато влезе в дома си, кухнята бе празна, нямаше и следа от приготвяне на вечеря, а къщата бе странно тиха.

— Мади?

Не последва отговор и на челото му се появи бръчка от притеснение. Той обиколи долния етаж и когато се отправи по стълбите, отново я повика.

Светна лампата в спалнята и я завари завита на кълбо на една страна. Дори не трепна от светлината. Никога досега не я бе виждал да спи през деня и сега се обезпокои. Да не би да беше болна? Тази сутрин изглеждаше добре. Рийс все още бе мърляв от работата навън, но без изобщо да обръща внимание, седна на ръба на леглото и я обърна по гръб. Тялото й бе топло, но не като на човек с температура. Побутна я, а тревогата изостри тона му.

— Мади, събуди се!

Съвсем бавно клепачите й се отвориха и тя въздъхна.

— Рийс — измърмори сънено тя и отново затвори очи.

Той отново я разклати.

— Добре ли си? Събуди се!

Неохотно Маделин се повдигна и разтърка очи с длани.

— Колко е часът? — попита тя, погледна го и в този момент осъзна ситуацията. — О, Боже, вечерята!

— Вечерята може и да почака. Ти добре ли си?

Сърцето й подскочи, когато го погледна. Лицето му бе набраздено от умората, но в очите му се четеше тревога, а не раздразнение. Маделин се пресегна и погали високите му скули. Обичаше всичко в този мъж, дори упорития му характер. Хвана ръката му и я постави върху стомаха си.

— Бременна съм — прошепна тя. — Ще си имаме бебе.

Зениците му се разшириха и той впери поглед в ръката си върху стомаха й. Откакто тя бе спряла да взема противозачатъчни хапчета, всеки път щом се любеха, Рийс знаеше, че има вероятност тя да забременее и въпреки това, новината сега го шокира. Неговото дете растеше под ръката му, напълно защитено в крехкото й тяло.

Той коленичи отстрани до леглото, все още замаян.

— Кога? — с напрегнат глас попита Рийс.

— Последната седмица на октомври или първата на ноември.

Той свали ципа и разтвори джинсите й, за да докосне голата й кожа. Повдигна и тениската, след което нежно целуна стомаха й и отпусна глава. Маделин го погали по косата и се почуди дали бебето им ще е тъмнокосо като него или светло като нея. Това бе съвсем нова, прекрасна мисъл — тяхното дете, създадено от неутолимата страст, все още кипяща помежду им. Изведнъж й се стори, че седемте месеца до раждането са твърде дълъг срок, докато го поеме в прегръдките си и види силните ръце на Рийс нежно да люлеят бебето.

— Какво искаш — момче или момиче? — шепнешком попита тя, сякаш се боеше нормалният й глас да не развали магията на момента.

— Има ли значение? — Рийс погали лице в стомаха й и затвори очи, за да се наслади изцяло на ласката.

— За мен не.

— Нито пък за мен.

В стаята настъпи тишина, докато той напълно осъзнае новината; най-сетне повдигна глава.

— Зле ли ти е?

— Днес малко ми се гадеше, но преди всичко се почувствах страшно уморена. Опитах, но не успях да си задържа очите отворени — извинително обясни тя.

— А сега добре ли си?

Тя се замисли за момент и накрая кимна.

— Да, всичко е наред.

Рийс отмести назад, така че тя да се изправи на крака, след което я прегърна и повдигна лицето й. Очите му я наблюдаваха настойчиво, докато бързо я целуна.

— Сигурна ли си?

— Напълно. — Маделин се усмихна и обгърна врата му с ръце. — Веднага ще разбереш щом ми прилошее — първо позеленявам и освен това не мога да си стоя на краката.

Той обгърна бедрата й, притисна я към себе си и я целуна отново, но този път в целувката му нямаше никаква бързина. Маделин го прегърна силно, затвори очи и се отдаде на топлината от близостта му. Толкова много го обичаше, че понякога се плашеше; надяваше се той да не го забравя.

Тази нощ Рийс я люби изключително нежно и бавно — сякаш не можеше да й се насити. Най-накрая заспаха преплетени един в друг и тя си помисли това е най-перфектният момент от живота й — в прегръдките на Рийс и неговото дете в утробата си.

Седмица по-късно Рийс се зададе от плевнята към къщата с отчаяно изражение на лицето. Маделин го забеляза през прозореца на кухнята и разбра, че повече не може да отлага разговора им. Просто не биваше да го оставя измъчен от притеснение нито ден още — по-добре да го разгневи, отколкото да го гледа как се съсипва. Всяка вечер с часове седеше в кабинета си, преглеждаше счетоводните книги, обикаляше из стаята и нервно прокарваше пръсти през косата си, след което опитваше отново, само за да стигне до същия резултат без никаква надежда.

Чу го, че влезе и събу калните си обувки, след което по чорапи се появи в кухнята.

— Трябва да се смени маслената помпа на пикапа — уморено сподели Рийс.

Тя стисна кърпата за ръце, която държеше.

— Ами купи нова. — От напрежение всичките й мускули се стегнаха и тя се пребори с пристъп на прилошаване.

— Защо да си правя труда? И без това след месец може би няма да сме тук — с горчивина отговори той.

Съвсем бавно Маделин закачи кърпата и се обърна с лице към него, като се облегна на кухненския шкаф за подкрепа.

— Напротив, тук ще сме.

Рийс реши, че разбра думите й. Вероятно имаше предвид, че той би могъл да се обади на Робърт, — само че Робърт трябваше да е страшен глупак, за да инвестира в ранчото сега. Бе отлагал разговора с него възможно най-дълго, но вече нямаше заден ход. Маделин бе бременна, за утре бе уговорила първия си час при гинеколог и спешно им трябваха пари за медицинските прегледи. След това щяха да дойдат и болничните такси, а той дори нямаше медицинска застраховка. Това бе първото нещо, което трябваше да свърши.

— Ще се обадя на Робърт — нежно изрече той. — Но не се надявай прекалено много.

Маделин изпъна рамене и дълбоко си пое въздух.

— Обади се на Робърт, ако искаш, но първо трябва да ти кажа нещо. След това ще си в различна ситуация… — Тя спря, безпомощно го погледна и пак продължи: — Аз изплатих ипотеката с парите от попечителския фонд.

В първия момент Рийс изобщо не реагира, само мълчаливо я наблюдаваше, което я обнадежди. След това обаче погледът в очите му изстина. Маделин се стегна.

— Какво? — съвсем тихо попита той.

— Изплатих ипотеката. Документите са в шкафа с бельото ми.

Без да изрече и дума, Рийс стана и се качи на втория етаж. Маделин го последва, а сърцето й биеше лудо. Преди посрещаше гнева му без да трепне, но този път ситуацията бе напълно различна. Темата бе много болезнена за него.

Той отвори чекмеджето, точно когато тя влезе в спалнята. Маделин не беше скрила документите, затова сега също бяха най-отгоре. Рийс ги взе, прелисти ги и погледна сумата и датата.

— Как успя да го уредиш? — попита той, без да вдига поглед към нея.

— Миналата седмица, след като ми каза какво е състоянието на ипотеката, отидох до Билингс. Банките не се интересуват кой изплаща дълга, стига да получат парите, а освен това аз съм ти съпруга, така че нямаше проблеми.

— И смяташ ли, че като ме поставиш пред свършен факт, ще променя решението си?

Маделин се молеше той да престане да й говори с този тих глас. Когато Рийс се ядосаше, той викаше яростно и тя знаеше как да се справи с него. Това обаче бе нещо съвсем ново.

Той повдигна глава и Маделин потрепери. Очите му бяха като зелени, ледени кристали.

— Отговори ми.

Тя стоеше напълно неподвижно.

— Не, не смятах, че нещо може да промени решението ти, затова го направих тайно от теб.

— Права си била. Нищо не може да промени решението ми. По-скоро ще те видя в ада, отколкото да получиш и част от ранчото.

— Не искам да получа нищо от ранчото. Никога не съм го искала.

— Не мога да отрека, че невероятно изигра ролята си, Мади. Никога не се оплакваше, правеше се на идеалната съпруга. Стигна дотам, че дори се престори на влюбена в мен.

— Но аз наистина те обичам. — Маделин направи крачка напред и протегна ръце. — Чуй ме…

Изведнъж гневът му избухна и той запрати документите на пода.

— Това е мнението ми за твоята „любов“ — през стиснати зъби процеди той. — Ако си смятала, че да направиш нещо с ясното съзнание, че аз няма да го приема, е израз на любов, значи изобщо нямаш представа какво значи да обичаш някого.

— Не исках да изгубиш ранчото…

— И затова просто се погрижи сама. Всеки бракоразводен съд сега ще те приеме за съсобственик. Ще решат, че аз съм те накарал да вложиш наследството си и предбрачният договор няма да има никаква стойност. По дяволите, та защо трябва да получиш по-малко от Ейприл? Вярно, че не е печелившо ранчо, но пък земята струва дяволски много.

— Аз не искам да се развеждам, дори не съм помисляла за това — отчаяно изрече тя. — Исках ранчото да остане твое. Така поне имаш възможност да го възстановиш, ако просто приемеш.

— Да, защото ако му се качи цената, и ти ще получиш повече — саркастично отвърна той.

— За последен път ти казвам — не искам да се развеждам с теб.

Рийс се пресегна и с отвратително закачлив жест я ощипа по брадичката.

— Може обаче и да се сдобиеш с такъв, защото аз със сигурност не искам съпруга, която е способна да ми забие нож в гърба. И без това се колебаех и трябваше да послушам интуицията си, само че бях загорял като шестнайсет годишен младеж след първия му път на задната седалка. Ейприл беше кучка, но ти си още по-голяма, Мади, защото се преструваше, че точно това искаш и тук ти харесва. След което заби острието между ребрата ми толкова нежно, че дори сам не го видях.

— Наистина това искам.

Мадедин бе пребледняла, а очите й потъмняха.

— Е, ти обаче не си това, което аз искам. Ставаш за леглото, но не притежаваш качествата да бъдеш съпруга в ранчо — жестоко отвърна той.

— Рийс Дънкан, ако се опитваш да ме предизвикаш и да си тръгна, добре се справяш — с треперещ глас го предупреди Маделин.

Той повдигна вежди и с ледено любезен тон попита:

— Къде искаш да отидеш? С удоволствие ще те закарам.

— Ако слезеш от планината на гордостта си, ще видиш колко грешиш. Не искам да ти взема ранчото! Искам да живея и да отгледам децата ни тук. Ти и аз не сме единствените, замесени в проблема. Аз нося твоето бебе, а това е неговото наследство.

Погледът му изведнъж се промени, когато тя спомена бебето, и той плъзна очи по крехкото й тяло.

— Като се замисля, никъде няма да ходиш. Ще останеш тук, докато бебето се роди. А след това и пет пари не давам къде ще вървиш, но моето дете ще остане при мен.

Изведнъж я изпълни студенина, която измести обидата и гнева, натрупвани след всяка негова дума. Разбирането й стигна предела си. Съчувствието вече се изчерпа. Той не я обичаше и не вярваше в нейната любов — тогава що за брак бе техният? Съставен от огледала, лунна светлина и крепен от секса. Тя го погледна с невиждащ поглед. По-късно щеше да се появи болката, но не и сега. Съвсем бавно Маделин изрече:

— Когато се успокоиш, ще съжаляваш за тези думи.

— Единственото, за което съжалявам, е че се ожених за теб.

Рийс взе чантата й и я отвори.

— Какво търсиш?

Маделин не направи опит да си я върне обратно. Всеки опит физически да го победи щеше да завърши в негова полза.

Той извади ключовете от колата.

— Това търся. — Пусна чантата й, а ключовете прибра в джоба си. — Както ти казах, няма да ходиш никъде, докато носиш моето дете. Единственото движение, което ти разрешавам е, да се изнесеш от леглото ми. Има три спални, избери си една и си дръж задника там.

Той напусна стаята, като положи усилия да не я докосне, когато мина покрай нея. Маделин се отпусна на леглото с чувството, че коленете й са меки като макарони. Едва дишаше, а пред очите й святкаха черни кръгове. Стана й студено и започна да трепери.

Нямаше представа колко време остана така, но най-сетне мозъкът й започна да функционира нормално. И започна да я обзема гняв — тиха, дълбока, изгаряща ярост, която прогони вцепенението й.

Стана и методично започна да мести нещата си от спалнята на Рийс в другата, където бе преспала при първото си посещение тук. Не остави няколко неща, с надеждата, че ще му мине и ще я повика обратно — прочисти стаята от всички признаци за нейното присъствие. Остави документите за ипотеката разпилени по средата на пода. Ако не ги вдигнеше, Рийс трябваше да се разхожда отгоре им.

Щом искаше война, щеше да получи война.

Гордостта й я караше да си остане в стаята и да не разговаря с нея; заради бременността си обаче трябваше да се храни. Слезе долу и приготви пълна вечеря, изпълнена с желание да посипе малко сол в раните му. Ако не искаше да яде храната й, трябваше или сам да си приготви ястие или да остане гладен.

Той обаче седна на масата, когато го повика и от сърце се наяде. Докато вдигаше чиниите, Маделин каза:

— Не забравяй, че утре сутринта имам час при лекаря.

Той изобщо не я погледна.

— Аз ще те закарам. Повече няма да получиш ключовете.

— Чудесно.

След което тя се качи в спалнята си, изкъпа се и си легна.

На следващата сутрин не си размениха нито дума по пътя към Билингс. Когато чу името си в чакалнята пред лекарския кабинет, която бе пълна с бременни в различни месеци, Маделин се изправи и последва сестрата. Той се обърна и проследи грациозната й фигура, докато се отдалечаваше. Само след няколко месеца грацията щеше да изчезне, а походката й щеше да се превърне в тромаво полюшване. Рийс стисна ръцете си в юмруци и едва се сдържа да не изругае на глас. Как можа да му причини това?

Зададоха й стандартните въпроси, прегледаха я и я премериха. Когато се облече, я насочиха към кабинета на лекаря, където се появи Рийс, последван от доктора.

— Всичко изглежда нормално — започна лекарят, докато разглеждаше записките си. — Вие сте в добра физическа форма, госпожо Дънкан. Матката ви е с големина като за тринадесета или четиринадесета седмица, а не девета-десета, както смятате, така че вероятно бъркате датата на зачеването. По-нататък ще направим преглед с ултразвук и ще преценим с точност. Може пък бебето да е по-голямо или да са близнаци. Виждам, че баба ви по майчина линия е имала близначка, а това обикновено се предава по женска линия.

Рийс се изправи в стола си, а погледът му се изостри.

— Има ли опасност, ако са близнаци?

— Не. Само че обикновено се раждат по-рано и затова трябва да внимаваме. На този етап съм по-притеснен от едно едро бебе, отколкото от близнаци. Съпругата ви безпроблемно би родила две бебета, защото теглото им винаги е по-малко от това на едно. Не като цяло, разбира се, а индивидуално. Вие колко сте тежали, когато сте се родили, господин Дънкан?

— Четири килограма и деветстотин грама — мрачно отговори той.

— Искам много отблизо да следя жена ви, ако бебето достигне родилно тегло около четири килограма. Има тесен ханш и ако е повече, може да се наложи цезарово сечение.

След това лекарят обясни на Маделин каква трябва да е диетата й, витамините и почивката, като и даде и няколко листовки. Когато си тръгнаха час по-късно, Маделин бе натоварена с рецепти и четиво. Рийс се отби до аптеката, купи предписаните медикаменти и се отправиха към ранчото. Маделин седеше мълчаливо до него. Когато стигнаха, той си даде сметка, че тя не го погледна нито веднъж през целия ден.